Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 16 страниц)

Худ паркира колата си в Елипсата от южната страна на Белия дом. Прекоси „Е Стрийт“ и се изкачи до източния вход за посетители. Желязната порта се отвори пред него с бръмчене и след като премина теста с металотърсача, изчака вътре в Източното крило един от помощниците на първата дама.

От всички забележителности на Вашингтон предпочитанията на Худ винаги бяха на страната на Капитолия. Една от причините беше, че това е уязвимото място на правителството, мястото, където Конгресът слагаше пръти в колелата на президентското въображение. Често това бяха колела с квадратна форма и различни размери, но без тях нищо не можеше да се движи. Друга причина беше, че самата сграда представляваше огромен музей на изкуството и историята, в който на всяка крачка имаше съкровища. На едно място можеше да се види метална плочка, показваща къде е седял конгресменът Ейбрахам Линкълн, или статуя на генерал Лю Уолъс – някогашният губернатор на територията на Ню Мексико и авторът на „Бен Хур“. На друго имаше надпис с указания за търсенето на основополагащия камък, който е бил поставен на скромна церемония преди двеста години, а след това неусетно е бил погребан и загубен при безбройните промени в основите на сградата.

Белият дом не беше така внушителен както Капитолия. Беше много по-малък, с лющеща се боя и изкорубена дървения отвън. Но неговите поляни, колонади, стаи и многобройни познати кътчета са свързани в американската памет с образите на велики водачи, вършили велики дела, а понякога и позорни, но много човешки постъпки. Той винаги щеше да бъде символичното сърце на Съединените щати.

Пристигна един млад помощник на първата дама. Заведе Худ до асансьора и те се изкачиха до третия етаж. Худ се изненада, че президентшата иска да се срещне с него горе. Тя имаше кабинет на първия етаж и обикновено там приемаше посетители.

Отведоха го във всекидневната на първата дама, която беше в съседство с президентската спалня. Беше малка стая, чиято главна врата водеше към коридора, а друга, според него, към спалнята. До отсрещната стена имаше малко канапе със златиста тапицерия, а срещу него две кресла. Между тях беше поставена масичка за кафе. Отсреща седеше висока секретарка с портативен компютър пред нея. Персийският килим беше в бяло, червено и златисто, а белите завесите бяха спуснати. Стаята се осветяваше от малък полилей.

Худ погледна към двата портрета на стената. Единият беше на Алис Рузвелт, дъщерята на Теодор Рузвелт. Другият беше рисуван портрет на Хана Симпсън, майката на Улисис С.Грант. Той се зачуди защо са тук, когато първата дама влезе. Беше облечена небрежно в бежови тесни панталони и бежов пуловер. Секретарката затвори вратата след себе си и ги остави сами.

– Нанси Рейгън ги намери в мазето – каза Меган.

– Какво казахте?

– Портретите – обясни тя. – Сама ги е открила. Не желаела жените да събират прах.

Худ се усмихна. Те леко се прегърнаха и Меган му посочи канапето.

– Долу все още има чудесни неща – каза тя, сядайки. – Мебели, книги, документи, предмети като плочката за писане на Тед Линкълн и дневник, принадлежал на Флорънс Хардинг.

– Мислех, че повечето от тези неща се намират в Смитсъновия институт.

– Много от тях са там. Обаче много от семейните предмети са все още тук. Хората започнаха да се уморяват от всичките скандали през годините – рече Меган. – Те забравят, че Белият дом е бил и продължава да е къща за живеене. Тук са се раждали и отглеждали деца, имало е сватби, рождени дни и празници.

Донесоха кафе и Меган замълча, докато го сервираха. Худ я наблюдаваше, докато прислужникът на Белия дом безшумно и сръчно постави сребърните прибори, напълни една чаша и излезе.

Меган говореше със същата разпаленост, с каквато Худ я помнеше отпреди. Тя никога не правеше нещо, което не я интересуваше силно, независимо дали говореше пред тълпата, апелираше за повече средства за образование на кръгла маса по телевизията или разговаряше за Белия дом със стар приятел. Обаче сега лицето й изразяваше нещо, което той не беше забелязвал преди. В очите й не се виждаше някогашният ентусиазъм. Когато той се вгледа в тях, му се стори, че забелязва уплаха и смут.

Худ взе чашата си, отпи от кафето и се обърна към Меган.

– Благодаря ти, че дойде – каза първата дама. Чашата заедно с чинийката бяха в скута й и тя беше свела очи. – Знам, че си зает и си имаш проблеми. Обаче това не засяга само мен и президента, Пол. – Тя го погледна. – Засяга страната.

– Какво не е наред? – попита той.

Меган пое дълбоко въздух.

– През последните няколко дни съпругът ми се държи странно.

Меган замълча. Худ не прояви нетърпение. Изчака тя да отпие от кафето.

– През последната седмица той ставаше все по-разсеян – каза тя. – Не е питал как е внукът ни, което е необичайно за него. Твърди, че това се дължи на многото работа, и може да е така. Но вчера станаха някои много странни неща. – Тя се вгледа напрегнато в Худ. – Това трябва да си остане между нас.

– Разбира се.

Меган пое отново дълбоко въздух, сякаш за да се окуражи.

– Преди вечерята снощи го заварих до тоалетната му масичка. Закъсняваше. Не беше взел душ и не се беше облякъл. Само се взираше в огледалото, очите му бяха зачервени, като че ли беше плакал. Когато го попитах какво му е, ми отговори, че правел упражнения. Каза ми, че очите му са зачервени, защото не е могъл да се наспи. Не му повярвах, обаче приех обяснението му. След това по време на приема преди вечерята ми се видя някак отпаднал духом. Усмихваше се и се опитваше да бъде забавен, но го правеше без ентусиазъм. Докато не му се обадиха по телефона. Разговаря от кабинета си и се върна след две минути. Беше напълно променен. Беше станал много по-уверен и енергичен.

– Точно такъв изглеждаше по време на вечерята – отбеляза Худ. – Като казвате, че президентът е изглеждал сломен, какво точно имахте предвид?

Меган се замисли за момент.

– Знаеш ли как изглеждат хората, които е трябвало да летят със самолет през няколко часови пояса? – попита тя. – Очите им стават някак безизразни и реакцията им на това, което се говори, е забавена.

Худ кимна.

– Той имаше точно такъв вид до обаждането по телефона – каза Меган.

– Знаете ли кой му се обади? – попита Худ.

– Каза ми, че бил Джак Фенуик.

Фенуик беше тих, акуратен човек, който беше финансов директор в предишната администрация на президента. Той стана член на мозъчния тръст на Лорънс „Американски разум“, където прибави към репертоара си и въпроси, отнасящи се до разузнаването. Когато президентът беше преизбран, Фенуик беше назначен за шеф на Агенцията за национална сигурност, която е самостоятелна разузнавателна служба на Министерството на отбраната. За разлика от другите клонове на военното разузнаване АНС помага и при дейности на правителството, които не са свързани с отбраната.

– Какво е казал Фенуик на президента? – попита Худ.

– Че всичко си е дошло на мястото – отвърна му тя. – Само това каза.

– Вие нямате представа за кого и за какво се отнася това?

Меган поклати глава.

– Тази сутрин господин Фенуик замина за Ню Йорк, а когато попитах помощника му за какво е ставало въпрос в телефонния разговор, той ми отговори нещо много странно. Попита ме: „Какъв разговор?“

– Проверихте ли записите с телефонните разговори?

Меган кимна.

– Единственото телефонно обаждане на тази линия по това време е било от хотел „Хей-Адамс“.

Старият елегантен хотел се намираше от другата страна на парка Лафайет, буквално през улицата, точно срещу Белия дом.

– Тази сутрин изпратих един наш служител в хотела – продължи Меган. – Той поискал списък на хората от персонала, които са били на смяна през нощта, посетил ги в домовете им, показал им снимки на Фенуик. Те не са го виждали.

– Може да е влязъл през някой страничен вход – каза Худ. – Проверихте ли на рецепцията?

– Да – отвърна тя. – Но това не означава нищо. Много хора може да не са се регистрирали с истинските си имена. Конгресмените често използват хотела за срещи насаме.

Худ знаеше, че Меган няма предвид само срещите от политически характер.

– Но и това не е всичко – продължи Меган. – Когато слязохме долу в Синия салон, Майкъл видя сенатор Фокс и отиде да й благодари. Тя изглеждаше много изненадана и го попита за какво й благодари. Той каза: „За финансирането на инициативата.“ Видях, че тя нямаше никаква представа за какво й говори.

Худ кимна. Това обясняваше недоумението, което се четеше в очите на сенатор Фокс при влизането й в залата. Малко по малко нещата започнаха да идват на местата си. Сенатор Фокс беше член на конгресната комисия по разузнаването. Ако трябваше да се одобри някаква инициатива, засягаща разузнаването, тя би трябвало да знае за нея. Очевидно и тя беше изненадана също толкова, колкото и Худ, когато чу за международната операция за размяна на разузнавателни сведения. Президентът или беше предположил, или му е било казано от Джак Фенуик, че тя е помогнала това да стане.

– Как се чувстваше президентът след вечерята? – попита Худ.

– Това всъщност беше най-лошото от цялата работа – каза Меган. Спокойствието й започна да я напуска. Тя остави чашата с кафето настрана и Худ направи същото. Той се приближи към нея. – Когато се готвехме да си лягаме, Кърк Пайк се обади на Майкъл по телефона.

Бившият шеф на военноморското разузнаване Пайк сега беше новоназначеният директор на ЦРУ.

– Той проведе разговора от банята – продължи Меган. – Беше кратък и когато Майкъл затвори, седна на леглото и се загледа в стената. Беше като ударен от гръм.

– Какво му каза Пайк?

– Не знам – отвърна Меган. – Майкъл не ми каза. Може да не е било нищо важно. Може би е било някакво напомняне, което го накара да се замисли. Но според мен не мигна през цялата нощ. Когато се събудих сутринта, него го нямаше в леглото, а през целия ден му предстояха срещи. Обикновено към единадесет часа разговаряме, дори и ако трябва да си кажем набързо по едно здрасти, но не и днес.

– Разговаряхте ли с лекаря на президента за това? – попита Худ.

Меган поклати глава.

– Ако д-р Смит не открие нищо тревожно в състоянието на съпруга ми, той може да препоръча Майкъл да бъде прегледан от д-р Бен.

– Психиатърът в „Уолтър Рийд“? – запита Худ.

– Точно така – отвърна Меган. – Д-р Смит и той работят заедно. Пол, нали знаеш какво ще стане, ако президентът на Съединените щати отиде на преглед при психиатър? Колкото и да се мъчим да го запазим в тайна, рисковете са прекалено големи.

– Рисковете са още по-големи, ако президентът не се чувства добре – отбеляза Худ.

– Знам – каза Меган. – Точно затова поисках да се видя с теб. Пол, станаха прекалено много неща, в които няма логика. Ако нещо със съпруга ми не е наред, искам той да се прегледа при д-р Бен, а политическите рискове да вървят по дяволите. Но преди да помоля Майкъл да го направи, искам да знам дали не става нещо друго.

– Някакви засечки в комуникационната система или някой хакер, който играе номера – каза Худ. – Може би още някакви китайски шпиони.

– Да – каза Меган. – Точно така.

Той видя, че лицето й моментално придоби по-ведро изражение. Ако имаше някаква външна причина, тя можеше да бъде отстранена, без това да навреди на президента.

– Ще видя какво мога да открия – обеща Худ.

– Само че много предпазливо – каза Меган. – Моля те, гледай да не се изпуснеш някъде.

– Няма – успокои я той. – Междувременно опитайте да поговорите с Майкъл. Вижте дали ще можете да го накарате да каже нещо повече. Всяка допълнителна информация, всякакви имена освен тези, за които ми споменахте, ще бъдат от голяма полза.

– Ще се опитам – обеща Меган и се усмихна. – Ти си единственият, на когото мога да доверя такова нещо, Пол. Благодаря ти, че дойде.

Той също се усмихна.

– Ще се опитам да помогна на една стара приятелка и на страната си. Не са много хората, на които се предоставя подобна възможност.

Меган се изправи. Худ също. Те си стиснаха ръцете.

– Знам, че и на теб не ти е лесно в момента – каза първата дама. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

– Добре – обеща Худ.

Първата дама излезе от стаята, а нейният помощник се върна, за да изведе Худ.

10.

Баку, Азербайджан

Понеделник, 21,21 часа

На Пат Томас в един ден му се случиха две чудеса.

Първо, самолетът на „Аерофлот“ Ту-154, който по разписание трябваше да излети от московското летище в осемнадесет часа, тръгна навреме. Като се изключат вероятно кралските въздушни линии на Уганда, „Аерофлот“ беше най-закъсняващият превозвач, с който Томас беше летял някога. Второ, самолетът се приземи в Баку в 20,45 часа – пет минути преди разписанието. През петте години, прекарани в американското посолство в Москва, подобно нещо не се беше случвало на Томас. Нещо повече, въпреки че самолетът беше сравнително пълен, неговото място не беше дублирано. Стройният, висок близо метър и осемдесет и пет, четиридесет и две годишен Томас беше заместник-директор в посолството, отговарящ за връзките с обществеността. В действителност беше шпионин. Гледаше на работата си като на дипломатически частен детектив. Руснаците, разбира се, знаеха това, което беше и причината винаги да бъде следен на публични места от един или двама руски агенти. Беше сигурен, че в Баку ще го чака някой, който също ще го следва по петите. Технически погледнато, КГБ вече не съществуваше. Обаче личният състав и инфраструктурата на разузнавателните операции бяха останали по местата си и често се използваха от Федералната служба за сигурност и другите „служби“.

Томас беше облечен в сив зимен костюм с жилетка, за да се предпазва от студения вятър, който винаги духаше откъм залива на Баку. Знаеше, че ще има нужда от нещо повече – от силно грузинско кафе и още по-силен арменски коняк, за да се стопли от приема, който очакваше да му бъде оказан в посолството. За съжаление укриването на тайни от своите хора също беше част от работата на шпионина. Надяваше се те да не вдигнат голяма врява, а и той възнамеряваше да си посипе главата с пепел, за да се оправят нещата.

Посрещна го кола на посолството. Томас не се втурна вътре, хвърляйки сака си в багажника. Не искаше руските или азербайджанските агенти да си помислят, че бърза. Спря, спука едно балонче от дъвката в устата си, протегна се и чак след това влезе в колата. Прави се на отегчен. Това е тактиката, когато подозираш, че те следят. Ако искаш внезапно да се разбързаш, има по-голяма вероятност да изненадаш тези, които те следят, и да се отървеш от тях.

Пътят с кола от международното летище на Баку до района на брега на залива, където се намираха посолствата и търговската част, отне тридесет и пет минути. Когато идваше тук, Томас никога не оставаше повече от ден-два и се надяваше сега да бъде същото. Беше посещавал местните базари, Храма на поклонниците на огъня и Музея с килимите – музей с такова име трябваше да се види, както и най-голямата забележителност – Кулата на девицата. Издигаща се в стария град, тази двестагодишна кула на осем етажа е била построена от една девойка, която според някои предания искала да остане затворена в нея, а според други – да се хвърли в морето. Никой не можеше да каже със сигурност коя версия е вярна.

Томас знаеше как се е чувствала.

Заведоха го при заместник-посланичката Уилямсън, която се беше върнала от вечеря и го очакваше, седнала зад бюрото. Ръкуваха се и си размениха няколко баналности. След това тя взе писалка и отбеляза часа върху официална бланка. След малко Моор и Батат влязоха в кабинета й. По врата на агента имаше сивочерни петна и освен охлузванията изглеждаше доста уморен.

Томас му подаде ръка.

– Добре ли си?

– Малко съм замаян – отвърна Батат. – Съжалявам за станалото, Пат.

Томас се намръщи.

– В тези работи няма гаранции, Дейвид. Нека видим как да оправим нещата.

Томас погледна към Моор, който стоеше до Батат. Двамата се бяха срещали няколко пъти на конференции на представители от американските посолства в Азия и при други поводи. Моор беше съвестен човек, от онези, на които викаха двадесет и четири по седем, т.е. агент, който работи по двадесет и четири часа седем дни в седмицата. В момента той не правеше опити да прикрие мрачното си и не особено дружелюбно настроение.

Подаде му ръка и Моор я пое.

– Как сте? – попита Томас.

– Това не е важно – отвърна Моор. – В момента не се чувствам особено добре. Не беше нужно нещата да се развият по този начин.

– Прав сте, господин Моор – съгласи се Томас и пусна ръката му. – Струва ми се, че в случая трябваше да постъпим по друг начин. Сега въпросът е как да оправим нещата?

Моор злъчно се усмихна.

– Няма да се отървете така лесно – рече той. – Вашият екип извърши тук малка операция, за която не бяхме уведомени. Човекът ви каза, че сте се безпокоял от рисковете, свързани със сигурността, и от някои други фактори. Господин Томас, мислите ли, че азербайджанците са успели така да проникнат в системата, че не можем да извършим дори едно наблюдение, без да ни открият?

Томас седна в един стол срещу Уилямсън.

– Господин Моор, госпожо Уилямсън, разполагахме с много кратко време да вземем бързо решение. То се оказа лошо и погрешно. Въпросът е какво да правим сега? Ако Харпунджията е тук, можем ли да да го открием и да му попречим да се измъкне?

– Всъщност питате как да ви измъкнем от положението, в което сте се оказали, нали? – попита Моор.

– И така може да се каже. Въобще ще приветстваме всичко, което ще помогне, за да преминем от отстъпление в настъпление.

Моор стана по-приветлив.

– Няма да е лесно – рече той. – Не открихме и следа от яхтата, която господин Батат казва, че видял. Имаме човек, който наблюдава летището, но днес оттам не е заминавал никой, отговарящ на описанието на Харпунджията.

– А защо не се върнем назад и се опитаме да си отговорим защо Харпунджията е в Баку?

– Има много обекти, срещу които могат да бъдат предприети терористични действия от един наемник – обясни Моор. – А може просто да е минавал оттук на път за някоя друга република или за Близкия изток. Нали знаете какви са тези хора. Те рядко избират прекия път, за да отидат някъде.

– Ако Баку е само спирка, Харпунджията вероятно вече го няма тук – каза Томас. – Нека се съсредоточим върху възможните обекти в района и евентуалните причини те да бъдат нападнати.

– Най-много ни безпокоят Нагорни Карабах и Иран – обади се Уилямсън. – Нагорни Карабах се обяви за независима република, а Азербайджан и Армения се бият към кого да принадлежи. Целият район вероятно ще пламне, когато Азербайджан намери достатъчно пари, за да купи модерни оръжия за своята армия. Това ще бъде лошо и за двете страни, но като имаме предвид, че Иран се намира само на петнадесет мили по на юг, може да се стигне до по-голям конфликт. Като говорим за Иран, дори и без ситуацията около Нагорни Карабах между Техеран и Баку от години има търкания за какво ли не, като се започне от достъпа до петрол и се стигне до каспийската есетра и хайвера. Когато Съветският съюз държеше под контрол Каспийския район, вземаше оттам каквото си поиска. Сега тук не само има проблеми, но някои от тях пораждат нови. Поради немарливия начин, по който Азербайджан добива петрола, редица части от морето, където иранските рибари ловят есетрата, са покрити с близо половинсантиметров слой петрол. Замърсяването убива рибата.

– А какво точно е положението с петрола? – попита Томас.

– Големите петролни полета са четири – каза Уилямсън. – Азери, Чираг, Гюнешли и Азербайджан. Азербайджан и членовете на Западния консорциум, подписали спогодбата за добив на петрол, са убедени, че международното право защитава техните изключителни права върху обектите. Обаче претенциите им се основават на граници, определени от правата, валидни за риболовните зони, които според Иран и Русия не могат да се прилагат за добива на петрол. Засега споровете се водят само от дипломатите.

– Но ако някой някъде предприеме други действия – рече Томас, – като например да взриви някое посолство или да извърши убийство…

– Това би означавало да последва гибелна верижна реакция, която ще засегне половин дузина страни от района и ще вкара Съединените щати в голяма чужда война – заяви Уилямсън.

– Точно затова искаме да бъдем информирани за тайните операции в нашия малък заден двор – прибави не без известен сарказъм Моор.

Томас поклати глава.

– Mea culpa*. А сега ще се съгласите ли, че трябва да гледаме напред, а не назад?

[* Моя е вината (лат.). – Бел.прев.]

Моор го погледна за момент, а после кимна.

– Така – рече Уилямсън и погледна бележките пред себе си. – Доколкото можах да разбера, има два възможни сценария. Първият – че човекът, нападнал господин Батат, не е Харпунджията и в такъв случай може би имаме работа само с някакъв наркотрафикант или контрабандист на оръжие. Някой, който е успял да повали господин Батат и след това да изчезне.

– Точно така – рече Томас.

– Каква е вероятността да е станало така? – попита Уилямсън.

– Твърде малка – отвърна Томас. – Знаем, че Харпунджията е в района. Служител на Бюрото за разузнаване и разследвания на Държавния департамент е бил в самолет на турските авиолинии, който летял от Лондон за Москва, и му се сторило, че видял Харпунджията. Опитал се да го проследи, но го изгубил.

– Искате да кажете, че човек от бюрото и най-търсеният терорист в света просто са пътували в един самолет? – обади се Моор.

– Не мога да говоря от името на Харпунджията, а само това, което е казал служителят на Държавния департамент – отвърна Томас. – Но напоследък установяваме, че все повече терористи и шпиони използват пътищата на дипломатите. Опитват се да се доберат до информация от лаптопи и телефонни разговори. От Държавния департамент на няколко пъти вече бият тревога за това. Може да е било съвпадение, може Харпунджията да се е опитал да открадне дискета или телефонен номер, когато служителят е отишъл до тоалетната, не знам.

– И на какво основание този служител твърди, че е успял да разпознае Харпунджията? – попита Уилямсън.

– На единствената известна негова снимка – отвърна Томас.

– Снимката е добра и напълно автентична – увери я Моор.

– Бяхме известени за случката и направихме някои справки – продължи Томас. – Те съвпадат със сведения, които получихме от други източници. Пътникът е пътувал под друго име с фалшив английски паспорт. Проверихме пътните дневници на такситата и установихме, че той е взел такси от хотел „Кенсингтън“ в Лондон. Прекарал е там само една нощ и се е срещал с няколко души, които според портиера приличали и говорели като хора от близкоизточни страни. Опитахме се да проследим въпросното лице в Москва, но никой не го е виждал да излиза от летището. Затова проверихме полетите за други дестинации. Човек, отговарящ на описанието, който показал руски паспорт на името Гарднър, се качил на самолета за Баку.

– Това е корабът на Харпунджията – каза внезапно заместник-посланичката Уилямсън. – Така ще да е.

Другите я погледнаха.

– Познато ли ви е? – попита Томас.

– Да. Учила съм в колеж – обясни Уилямсън. – Гарднър е капитанът на „Рахел“ от романа „Моби Дик“. Това е един от корабите, които преследват неуловимия бял кит. Мога да добавя, че той не успява да го залови.

Томас погледна тъжно към Батат.

– Харпунджията – рече той. – По дяволите. Ама, разбира се. Той сам ни е пробутал тази информация.

– Този терорист си го бива – обади се Моор. – Ако сте усетили намека, може да си помислите, че е някаква шега, и няма да й обърнете внимание. Но ако сте я приели сериозно, Харпунджията е знаел къде ще го търсите и ви е очаквал, за да ви попречи да го преследвате по-нататък.

– Обаче яхтата беше истинска – обади се Батат. – Видях името…

– Видял сте името, което е било поставено нарочно, за да привлече вниманието ви за известно време – рече Томас. – Мамка му! Този път здравата се хванахме на въдицата.

– Което ни довежда до втория И много вероятен сценарий – каза Уилямсън. – Ако Харпунджията е пристигнал в Баку, трябва много бързо да разберем две неща. Първо, какво е искал и, второ, къде се намира сега. Така ли е?

Томас кимна.

Моор се изправи.

– Обзалагам се, че той вече не използва руския паспорт. Ще вляза в компютрите на хотелите и ще сравня имената на гостите с нашата база данни за паспортните регистрации. Ще видим дали няма да изскочат някои нови имена.

– Той може да има свои хора и тук, а в такъв случай може и да не отседне в хотел – обади се Томас.

– Ще ви дам списък на хората, за които ни е известно или подозираме, че работят с чужденци – каза му Моор. – С господин Батат може да ги сравните с данните за хората, с които Харпунджията може да е работил и преди.

Батат обеща да го направи.

– Трябва да опитаме още нещо – каза Томас. – Събрахме всичко по въпроса, което можахме да извлечем от нашите източници в Москва още преди пристигането на Батат. Не беше много, но за времето, с което разполагахме, успяхме да направим само това. Какво ще кажете за другите държави в района?

– Не успяхме да отбележим някакъв съществен напредък в установяването на връзки с разузнаването на никоя от тях – призна заместник-посланичката. – Не разполагаме с достатъчно хора за поддържане на подобни отношения, а и много от републиките, в това число и Азербайджан, са затрупали специалните си служби с решаването на вътрешни проблеми. Всички непрекъснато се шпионират помежду си. Това в особена степен се отнася за Чечения.

– Защо пък там? – попита Батат.

– Защото въпреки че на книга там има коалиционно правителство, Чечения всъщност се управлява от ислямските милиции, които искат да дестабилизират останалите републики, включително и Русия – каза тя. – Надявам се инициативата, която снощи президентът обяви във Вашингтон, да оправи нещата.

– Каква инициатива? – попита Батат.

– Сътрудничество в рамките на ООН в областта на разузнаването – обясни му Моор. – Той го оповести снощи във Вашингтон.

Батат го изгледа с недоумение.

– Има едно място, което можем да опитаме – каза Томас. – Спомням си, че преди две години чух за връзките на Националния център за управление на кризи с една руска група, действаща в Санкт Петербург.

– Руска група за управление на кризи – рече Моор. – Да, спомням си, че и аз съм чувал за нея. Мога да се обадя във Вашингтон и да ги помоля да се свържат с Оперативния център – рече Моор. – Да видят дали те все още поддържат връзки с руснаците.

– Когато им се обадите, накарайте ги да се свържат там с Боб Хърбърт – предложи Томас. – Той е шеф на разузнаването. Чувал съм, че е много способен мъж. Разбрах, че новият ръководител на центъра генерал Роджърс бил доста труден човек.

– Той не ръководи Оперативния център – намеси се заместник-посланичката…

– А кой е шефът? – попита Томас.

– Пол Худ – отвърна тя. – Тази сутрин ни уведомиха. Той си е оттеглил оставката.

На лицето на Моор се появи ехидна усмивка.

– Обзалагам се, че той няма да участва в програмата за сътрудничество с ООН в областта на разузнаването.

– Независимо от това, по-добре ще е да ги накарате да се свържат с Хърбърт – рече Томас. – Харпунджията може да се опита да се измъкне от района, като се отправи на север към Скандинавия. Ако постъпи така, руснаците могат да ни помогнат там.

Моор се съгласи. Всички станаха и Томас подаде ръка на заместник-посланичката. – Благодаря за всичко. Наистина съжалявам за станалото.

– Засега още няма някакви тежки последствия.

– Ще се погрижим нещата да си останат такива – рече Томас.

– Ще наредя да приготвят една стая за двамата – каза Уилямсън. – Не е нещо кой знае какво, но все пак става за спане.

– Благодаря – каза Томас. – Но докато не намерим нашия човек, чувствам, че няма да мога да спя спокойно.

– Това ще се отнася за всички ни, господин Томас – увери го Уилямсън. – Извинете ме, но в двадесет и два часа посланик Смол се връща от Вашингтон. Той ще иска да му се докладва за това колкото е възможно по-скоро.

Томас излезе и се отправи по коридора към кабинета на Моор. Яд го беше, че бяха изпуснали Харпунджията, но още повече се дразнеше от факта, че копелдакът сигурно им се надсмиваше, че се бяха хванали на въдицата му с белия кит. Запита се дали Харпунджията е разбрал по някакъв начин, че Батат ще дойде от Москва. Може би тъкмо за това беше оставил агента жив. За да предизвика скандал между бюрото на ЦРУ в Москва и това в Баку. А може би го беше направил просто за да ги обърка и да ги накара да си губят времето в чудене защо не е убил Батат.

Томас поклати глава. „Мислиш си какви ли не глупости“, укори се той. „Престани. Трябва да се съсредоточиш.“ Обаче той знаеше, че тази работа няма да е никак лека, защото беше очевидно, че Харпунджията е човек, който обича да играе с преследвачите си, смесвайки игрите с реалността.

И засега се справяше чудесно.

11.

Вашингтон

Понеделник, 15,00 часа

Клетъчният телефон иззвъня в кабинета на червенокосия мъж. Той даде знак на двама млади помощници да излязат и да затворят вратата след себе си. След това се обърна във въртящия се стол с гръб към вратата. Погледна през прозореца, извади телефона от джоба на сакото си и се обади чак при петото позвъняване. Ако телефонът е бил откраднат или загубен и някой отговореше преди уговорените позвънявания, обаждащият се беше инструктиран да затвори.

– Да? – каза тихо червенокосият.

– Той приключи фаза едно – каза гласът. – Всичко върви точно по разписание.

– Благодаря ти – рече червенокосият и затвори.

Веднага набра нов номер. Отговориха на петото позвъняване.

– Вървим по план – каза червенокосият.

– Много добре – отвърна другият.

– Някакви новини от Бен? – попита червенокосият.

– Още няма нищо – рече другият. – Ще дойдат.

Човекът затвори.

Червенокосият сложи телефона обратно в джоба на сакото си. Погледна към отсрещния край на кабинета, към снимките с президента и с чуждестранни държавни глави, към похвалите. Към американското знаме в размер петнадесет на двадесет и пет сантиметра, което майка му му беше дала. Червенокосият го беше носил сгънато в задния джоб по време на службата си във Виетнам. То стоеше в рамка на стената, смачкано и зацапано в сраженията от кал и пот.

Извика помощниците си обратно в кабинета. Рутинното действие, което го върна към обикновените му задължения, още веднъж подчерта сложния характер на това, с което се бяха захванали той и партньорите му. Да се прекрои международната политическа и икономическа карта беше едно, но то да стане внезапно, с един удар като този, беше безпрецедентно.

Работата беше рискована и вълнуваща. Ако операцията някога станеше публично достояние, някои щяха да я възприемат като чудовищна. Навремето за много хора такива са били и Американската революция, и Гражданската война. Така е било възприемано и участието на Съединените щати във Втората световна война преди Пърл Харбър. Червенокосият се надяваше само, ако действията им станеха общоизвестни, хората да разберат защо са били необходими. Да си дадат сметка, че светът, в който са се намирали Съединените щати, е бил коренно различен от света, в който са били създадени. Че за да продължи да се развива нататък, този свят понякога трябва да бъде разрушен, да се рушат правилата, а понякога и самият живот.