Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 16 страниц)

[Kodirane UTF-8]

Том Кланси

Разделяй и владей

Тъмни сили в Държавния департамент предизвикват напрежение между Иран и бившата съветска република Азербайджан с цел да разпалят война, за да увеличат собствената си власт и печалби.

Заговорниците решават да вдигнат залога, като свалят президента на Съединените щати. В съответствие с пъкления си план те го убеждават, че е умствено нестабилен, и са на път да извършат мълчалив държавен преврат.

Пол Худ и хората от Оперативния център…

… ще влязат в бясна надпревара с времето…

… ще предотвратят войната…

… ще спасят честта на президента и ще разобличат предателите…

ПРОЛОГ

Вашингтон

Неделя, 13,55 часа

Двамата мъже на средна възраст седяха в кожени кресла в един ъгъл на кабинета, облицован с дървена ламперия. Той се намираше в по-тихия край на масивна къща, издигаща се на авеню „Масачузетс“. Завесите бяха спуснати, за да предпазят картините, рисувани преди векове, от преките слънчеви лъчи на ранния следобед. Единствената светлина идваше от слабия огън, който тлееше в камината. Той разнасяше из стария кабинет лек мирис на изгоряло дърво.

Единият мъж беше висок, възпълен и небрежно облечен, с оредяла прошарена коса и остри черти на лицето. Той пиеше кафе без мляко от голяма синя чаша, загледан в единствения лист хартия в една зелена папка. Другият, който седеше срещу него с гръб към библиотеката, приличаше на булдог, беше облечен в костюм с жилетка и имаше червеникава, подстригана по съвременната мода коса. Държеше празна чаша, която малко преди това беше пълна до горе с уиски. Седеше с кръстосани крака, като поклащаше нервно единия, а от бузите и брадичката му си личеше, че се беше обръснал набързо и доста несръчно.

По-високият затвори папката и се усмихна.

– Чудесен коментар. Направо без грешка.

– Благодаря – отвърна червенокосият. – Джин го бива много в писането. – Той бавно се размърда и се наведе напред, а коженото кресло изскърца под тежестта му. – Неговият материал и инструктажът този следобед наистина ще ускорят нещата. Сигурно си наясно с това, нали?

– Разбира се – отвърна по-високият мъж. Остави чашата с кафе върху една малка масичка, стана, отиде до камината и взе ръжена. – Това плаши ли те?

– Малко – призна червенокосият.

– Защо? – попита другият и хвърли папката в огъня. Тя бързо пламна. – Следите ни са заличени.

– Не се тревожа за нас. Всичко си има цена – каза тъжно червенокосият.

– И преди сме говорили за това – продължи по-високият. – Онези от Уолстрийт ще бъдат много доволни. Хората ще се съвземат. А на чуждите сили, които се опитат да се възползват от ситуацията, ще им се иска да не са го правили. – Той побутна горящата папка с ръжена. – Джак проследи психологическите моменти. Знаем къде се крият всички потенциални опасности. Ще пострада единствено човекът, който създаде проблема, а и той ще се оправи. По дяволите, та той ще направи много повече от това. Ще пише книги, ще държи речи, ще спечели милиони.

Думите на по-високия прозвучаха подчертано равнодушно, обаче червенокосият знаеше, че не е така. Познаваше другия мъж от близо тридесет и пет години, откакто бяха служили заедно във Виетнам. Бяха се сражавали рамо до рамо в Хюе по време на офанзивата Тет*. Отбраняваха един склад с муниции, след като останалите от взвода бяха убити. И двамата обичаха страстно родината си и това, което правеха, беше израз на тази много голяма любов.

[* Виетнамската Нова година по лунния календар. – Бел.прев.]

– Какви са новините от Азербайджан? – попита по-високият.

– Всички са по местата си. – Червенокосият погледна часовника си. – Ще наблюдават зорко обекта и ще покажат на човека какво трябва да направи. В продължение на седем часа не очакваме да има нов доклад.

По-високият кимна. Настъпи кратко мълчание, нарушавано само от пращенето на горящата папка.

Червенокосият въздъхна, остави чашата си на масичката и стана.

– Трябва да се подготвиш за инструктажа. Нуждаеш ли се от още нещо?

По-високият разбута изгорялата папка и от нея остана само пепел. След това остави ръжена на мястото му и погледна към червенокосия.

– Да – каза той. – Искам да се отпуснеш. Има само едно нещо, от което трябва да се страхуваме.

– От самия страх – рече, усмихвайки се с разбиране, червенокосият.

– Не – каза другият. – От паниката и съмненията. Знаем какво искаме и знаем как да го постигнем. Ако запазим спокойствие и увереност, ще го имаме.

Червенокосият кимна в знак на съгласие. След това взе коженото дипломатическо куфарче, което стоеше зад креслото.

– Какво беше казал Бенджамин Франклин? Революцията от първо лице е винаги законна, като например нашата революция. Тя е незаконна само в трето лице, като например тяхната революция.

– Никога не съм чувал това – рече по-високият. – Добре казано.

Червенокосият се усмихна.

– Непрекъснато си повтарям, че това, което правим, е същото, каквото са правили някога дедите основатели. Сменяме една лоша форма на управление с по-добра.

– Точно така – съгласи се другият. – Сега искам да си отидеш вкъщи, да се отпуснеш и да гледаш някой футболен мач. Престани да се безпокоиш. Всичко ще бъде наред.

– Иска ми се и аз да бях така уверен.

– Франклин не беше ли казал също, че „на този свят нищо не е сигурно освен смъртта и данъците“? Направихме всичко по възможно най-добрия начин и всичко, което е по силите ни. Трябва да имаме доверие в това, което сме направили.

Червенокосият кимна.

Те си стиснаха ръцете и по-ниският си тръгна.

Зад голямо махагоново бюро пред кабинета работеше млада секретарка. Тя се усмихна на червенокосия, докато той минаваше по дългия, широк, покрит с килим коридор към външната врата.

Беше уверен, че работата ще бъде свършена. Наистина го вярваше. Но се съмняваше, че ще е толкова лесно да се държат под контрол последиците.

Не че има някакво значение, помисли си той в момента, когато един телохранител му отвори вратата и той излезе навън под слънчевите лъчи. Извади тъмни очила от джоба на ризата си и ги сложи. _Това трябва да се направи, и то сега._

Докато вървеше по павирания паркинг към колата си, червенокосият мъж се държеше здраво за мисълта, че когато са създавали тази страна, нейните основатели са извършвали много неща, които могат да се считат за държавна измяна. Той си помисли също за Джеферсън Дейвис и водачите на Юга, които създадоха Конфедерацията*, за да протестират срещу едно потисничество. Това, което той и хората му вършеха сега, не беше нито безпрецедентно, нито неморално.

[* Конфедерация на американските щати – съюз на единадесет южни щата, които се отделят от Съединените американски щати през 1860 и 1861 година. – Бел.прев.]

Обаче то беше опасно не само за тях, но и за страната и това щеше да продължава най-много да го плаши, докато поемеха твърдо контрола на държавата в свои ръце.

1.

Баку, Азербайджан

Неделя, 23,33 часа

Дейвид Батат погледна нетърпеливо часовника си. Закъсняваха с три минути. _Но това не е причина за безпокойство_, каза си енергичният американец. Хиляди неща може да са ги забавили, но те ще бъдат тук. Ще пристигнат с катер или с моторница. Възможно е тя да бъде спусната от друг кораб, а може и да дойде откъм кея, който отстоеше на около четиристотин метра вдясно от него. Обаче ще пристигнат.

_По-добре ще е вече да са тук_, помисли си той. Не можеше да си позволи да се издъни втори път. Въпреки че първият гаф не беше по негова вина.

Четиридесет и три годишният Батат беше шеф на едно малко оперативно бюро на ЦРУ в Ню Йорк, което се намираше точно срещу сградата на Обединените нации. Той и малкият му екип отговаряха за електронния SOS – интонирането на шпиони. Наблюдаваха чужди „дипломати“, които използваха своите консулства като бази за шпионаж и наблюдение. Батат отговаряше и за дейността на една млада агентка на име Анабел Хамптън.

Преди десет дни той беше пристигнал в американското посолство в Москва. ЦРУ правеше изпитания в комуникационния център на една връзка със супермодерен сателит за подслушване. Ако сателитът можеше да подслушва Кремъл, тогава ЦРУ възнамеряваше да го използва и в Ню Йорк за по-ефикасно подслушване на чужди консулства. Но докато Батат беше в Москва, Анабел помогна на група терористи да проникнат в Обединените нации. Особено болезнено беше това, че младата жена го беше направила за пари, а не от принципни съображения. Батат можеше да уважи постъпката на един заблуден идеалист, но не и на най-обикновен мошеник.

Въпреки че официално не беше обвинен за деянието на Анабел, все пак именно той беше проверил сведенията за нея. Беше я взел на работа. Освен това нейното _вторично действие_, както то беше класифицирано официално, беше станало по време, когато тя беше под негово наблюдение. Батат трябваше да изкупи грешката си. В противен случай имаше голяма вероятност, когато се завърне в Съединените щати, да разбере, че оперативният агент, докаран от Вашингтон да ръководи бюрото в негово отсъствие, е назначен за директор на нюйоркския филиал. Батат можеше да бъде върнат отново на работа в Москва, а това никак не му се искаше. Всички подробности за черноборсаджиите, които управляваха Русия, бяха в ръцете на ФБР, а то не обичаше да споделя информацията и връзките си с ЦРУ. Той нямаше да има какво да прави в Москва, освен да разговаря с отегчени апаратчици. А те нямаше какво да му кажат, освен да споделят с него, че им липсват някогашните времена и да го питат дали не биха могли да получат виза за което и да било място на запад от Дунав.

Батат погледна над високите тръстики към тъмните води на залива в Баку, които водеха към Каспийско море. Вдигна дигиталния си фотоапарат и започва да разглежда внимателно „Рахел“ през обектива. На палубата на петнадесетметровата моторна яхта не се забелязваше движение. Само под палубата имаше няколко светлини. Сигурно изчакват. Той свали фотоапарата. Питаше се дали пасажерите са толкова нетърпеливи като него.

„Вероятно“, каза си той. Терористите винаги стоят като на тръни, но са съсредоточени. Това беше необикновена комбинация, а и един от начините силите за сигурност да откриват в тълпата потенциалните злосторници.

Батат отново погледна часовника си. Вече закъсняваха с пет минути. Може би това не беше чак толкова лошо. Даваше му възможност да потисне възбудата и да се концентрира върху работата, но беше трудно.

Батат не се беше занимавал с оперативна работа от петнадесет години. В последните дни на войната в Афганистан той беше свръзката на ЦРУ с муджахидините. Докладваше от фронта за числеността на съветските войски, за въоръжението им, за позициите, които са заели, за тактиката и за други подробности от военен характер. Изобщо всичко, което военните трябваше да знаят, ако на Съединените щати някога се наложеше да се сражават със Съветския съюз или с обучени от руснаците войници. Това беше време, когато САЩ все още имаха свои хора на място да събират солидна информация от първа ръка вместо сателитните снимки и аудиотрансмисии, които трябваше да се разтълкуват от цяла армия експерти. Бившите оперативни разузнавачи като Батат, които бяха обучени да водят ХУМИНТ – човешко разузнаване, – наричаха тези експерти „образовани гадатели“, защото те грешаха толкова често, колкото и познаваха.

Сега, облечен в сини джинси, черни ботуши, кожени ръкавици, черно поло и черна бейзболна шапка, Батат се оглеждаше за появата на възможен нов враг. Един от тези сателити, които той ненавиждаше, беше засякъл по време на теста в Москва съобщение. По неизвестни засега причини група, известна като „Доувър Стрийт“, имаше среща на „Рахел“ – корабът, който трябваше да прибере Харпунджията. Ако това беше същият Харпунджия, когото ЦРУ не успя да залови в Бейрут и Саудитска Арабия, той им трябваше. През последните двадесет и пет години беше отговорен за смъртта на стотици американци, станали жертва на бомбени атентати. След като съдържанието на съобщението беше обсъдено с Вашингтон, беше решено Батат да направи снимки на хората и да се върне в американското консулство в Баку за евентуалното установяване на самоличността им. След това яхтата щеше да бъде проследена от сателит и специална оперативна група щеше да бъде изпратена в Турция, за да го отвлече. Никакви дебати за екстрадиция, никакви „горещи картофи“ за политиците, просто доброто старомодно премахване, каквито ЦРУ извършваше преди аферата „Иран-контри“ да даде лошо име на тайните операции. Преди нареждането „да се направи нещо“ да бъде заменено със „съответен процес“. Преди добрите маниери да заменят доброто управление.

Батат замина със самолет за Баку. След като премина безпрепятствено през митницата, той се качи на претъпканата, но чиста подземна железница до станция Хатая на морския бряг. Цената на билета се равняваше на около три цента и всички бяха изключително любезни, като си помагаха при качване и слизане и задържаха вратите за закъснелите.

В посолството на Съединените щати в Баку имаше малко оперативно бюро на ЦРУ, в което работеха двама агенти. Те вероятно бяха известни на азербайджанската полиция и рядко излизаха сами да вършат оперативна работа. Вместо това, когато се наложеше, викаха хора отвън. На посолството нямаше да е приятно да бъде изправено пред свършен факт. Но напрежението в отношенията на Съединените щати с Азербайджан се засилваше заради каспийския петрол. Републиката се опитваше да наводни пазара с евтин петрол, за да подсили слабата си икономика. Това криеше огромни потенциални опасности за американските петролни компании, чието присъствие тук беше все още символично – наследство от времето на Съветския съюз. От бюрото на ЦРУ в Москва не искаха това напрежение да се засилва.

Батат прекара късния следобед в разходка из един участък на морския бряг, за да търси конкретна яхта. Когато я откри, хвърлила котва на сто и петдесет метра от брега, той се настани удобно върху ниска, плоска скала, заобиколена от високи тръстики. Чакаше, след като остави до себе си раницата, шише с вода, плик с храна и фотоапарата.

Тук мирисът на соления морски въздух и на петрола от сондите в морето се чувстваше толкова силно, колкото никъде другаде по света. Почти изгаряше ноздрите му. Но на него му харесваше. Харесваше му да чувства пясъка под гумените подметки на ботушите, хладния бриз върху бузите си, потта по дланите и ускореното биене на сърцето си.

Батат се запита колко ли чужди завоеватели са заставали на този бряг, може би точно на това място. Персите през единадесети век, монголите през тринадесети и четиринадесети. Руснаците през осемнадесети и отново персите, а после Съветите. Не можеше да реши дали и той е част от една драматична историческа панорама, или от грозно и непреставащо изнасилване.

„Не че има някакво значение“, каза си той. Не беше дошъл тук, за да пази Азербайджан. Беше дошъл, за да изкупи грешката си и да защитава американските интереси.

Приклекнал сред високите тръстики в този безлюден край на морския бряг, Батат се почувства така, сякаш никога не беше преставал да бъде действащ разузнавач. Това се дължеше на опасността. Беше като любима песен или аромат на познато ядене, някакъв белег на душата, което също му харесваше. Харесваше му и това, което вършеше. Не само защото щеше да изкупи вината си заради Анабел, но и защото беше правилно.

Батат стоеше тук вече почти седем часа. От засечения разговор по клетъчния телефон беше известно, че човекът трябва да бъде взет на борда на яхтата в единадесет и половина вечерта. Харпунджията трябваше да дойде тук, за да види съдържанието на един пакет, което беше неизвестно, да плати и да си тръгне.

Точно в този момент на кораба стана нещо. Вратата на един люк се отвори и на палубата излезе човек. Батат погледна към водата. Мъжът включи едно радио. Чу се някаква местна фолклорна музика. Може би това беше сигналът. Батат огледа водната шир.

Изведнъж един лакът го стисна изотзад за гърлото и го изправи на крака. Той се задави. Опита се да забие брадичката си в лакътя, за да намали натиска и да си поеме дъх, но нападателят беше добре обучен. Беше стиснал в желязна хватка гърлото му с дясната си ръка и натискаше главата на Батат с лявата, така че да не може да я обърне. Батат се опита да удари с лакът нападателя в слабините, но онзи беше застанал на една страна. Накрая се опита да сграбчи рамото на задушаващата го ръка и да преметне нападателя.

Той обаче отвърна, като наклони назад тялото си и повдигна Батат от земята. Въпреки че Батат успя да го хване за рамото, той не можа да прехвърли противника си. Краката му увиснаха във въздуха и нямаше никаква опора.

Схватката продължи пет секунди. Ръката на нападателя притисна сънната артерия и моментално прекъсна притока на кръв към главата му, което го накара да загуби съзнание. За да не рискува, човекът продължи да притиска артерията още половин минута. След това пусна безжизненото тяло върху пясъка.

Харпунджията бръкна в джоба на непромокаемото си яке. Извади една спринцовка, свали пластмасовата й капачка и заби иглата във врата на Батат. След като избърса малката капчица кръв, той извади фенерче и го включи. Размаха го напред-назад няколко пъти. От „Рахел“ светнаха с фенер в отговор.

После и двете светлини угаснаха. След няколко секунди една малка моторна лодка бе спусната от яхтата и се насочи към брега.

2.

Кемп Спрингс, Мериленд

Неделя, 16,12 часа

Пол Худ седеше в креслото в ъгъла на малка, осветена от телевизионния екран хотелска стая. Тежките завеси бяха спуснати. Предаваха футболен мач, но Худ не го гледаше. Пред очите му минаваха спомени от неговия брачен живот, продължил повече от шестнадесет години.

_Стари картини в новия ми дом_, помисли си той.

Домът беше един анонимен апартамент на петия етаж на хотел „Дейс Ин“, който се намираше на булевард „Мерцедес“, недалеч от военновъздушната база „Андрюс“. Худ се беше нанесъл късно в събота вечерта. Въпреки че можеше да отседне в един мотел в съседство с базата, където се намираше Оперативният център, той предпочете да бъде по-далеч от работата си, а в това негово желание имаше нещо смешно. Худ беше заплатил с брака си своята преданост си към Оперативния център.

Поне така твърдеше жена му.

През последните няколко години Шарън Худ беше започнала да се дразни все повече и повече от дългите часове, които съпругът й прекарваше в Центъра. Ставаше нервна и сприхава всеки път, когато заради някоя международна криза той пропускаше рецитал на дъщеря им Харлей, която свиреше на цигулка, или футболен мач, в който играеше синът им Александър. Негодуваше, защото буквално всяка тяхна почивка, която бяха планирали, се проваляше заради опит за преврат или убийство, което налагаше присъствието му в Центъра. Мразеше да го наблюдава как дори когато си беше у дома, при семейството, се осведомяваше по телефона от заместник-директора Майк Роджърс как подвижният Регионален оперативен център е издържал практическите изпитания или обсъждаше с шефа на разузнаването Боб Хърбърт какво биха могли да направят, за да укрепят новите отношения на Центъра с неговия руски еквивалент в Санкт Петербург.

Худ не беше убеден, че проблемът е в работата му. Имаше по-дълбоки и по-стари причини.

Дори когато напусна поста директор на Оперативния център и отиде в Ню Йорк, за да гледа изпълнението на Харлей на един прием в ООН, Шарън пак не беше доволна. Ревнуваше от вниманието, с което го удостоиха другите майки, които присъстваха на празненството. Тя си даде сметка, че жените са привлечени от Худ заради известността му като кмет на Лос Анджелис. След това беше заемал важен пост във Вашингтон, където на тези неща се придаваше най-голямо значение. За Шарън нямаше значение, че Худ не се възползваше от известността и високото си положение. Тя не придаваше значение и на факта, че той отговаряше на жените любезно, но беше сдържан и кратък. За нея важното беше, че отново трябва да дели съпруга си с някого.

След това настъпи кошмарът. Харлей и другите млади музиканти бяха взети за заложници в помещенията на Съвета за сигурност от някакви миротворци, изменили на каузата на Обединените нации. Худ беше оставил Шарън в кризисния център на Държавния департамент, за да може да следи скритите действия, които Оперативният център успешно предприемаше с цел да освободи младежите и похитените чужди делегати. В очите на Шарън той отново не беше с нея. Когато се върнаха във Вашингтон, тя веднага заведе децата в къщата на родителите си в Олд Сейбрук, щата Кънектикът. Каза, че иска да държи Харлей далеч от настървените журналисти, които преследваха децата още от Ню Йорк.

Худ не можеше да не уважи доводите й. Харлей беше станала свидетел как една от приятелките й беше сериозно ранена, а няколко души бяха екзекутирани. Самата тя за малко щеше да бъде убита. Страдаше от клиничните последици, характерни за периода след изживян класически стрес: безпокойство за собственото й физическо състояние и за това на другите, страх, безпомощност и вина, че е оцеляла. Ако след всичко това бъдеше заобиколена от представители на средствата за информация, то щеше да бъде най-лошото за Харлей.

Но Худ знаеше, че това не е единствената причина жена му да отиде в Олд Сейбрук. Самата Шарън имаше нужда да се махне. Нуждаеше се от спокойствието и сигурността на родната къща, за да помисли за бъдещето си.

За тяхното бъдеще.

Худ изгаси телевизора. Остави дистанционното върху нощната масичка, излегна се върху скупчените възглавници и се загледа в белия таван. Само че не го виждаше. Видя бледото лице и черните очи на Шарън. Видя ги такива, каквито бяха в петък, когато тя се върна у дома и му каза, че иска развод.

Това не го изненада. Всъщност в известна степен за него беше облекчение. След като се беше върнал от Ню Йорк, Худ беше имал кратка среща с президента, на която бяха разговаряли как да преодолеят разрива в отношенията на Съединените щати с ООН. След завръщането му в Белия дом и възобновяването на връзката му със света му се беше приискало да оттегли оставката си от поста директор на Оперативния център. Той обичаше работата си: предизвикателствата, усложненията, рисковете. В петък вечерта, след като Шарън го уведоми за решението си, можеше с чиста съвест да оттегли оставката си.

Когато на другия ден двамата с Шарън разговаряха отново, емоционалното отчуждаване един от друг вече беше започнало. Споразумяха се Шарън да използва семейния им адвокат. Пол щеше да помоли юриста на Оперативния център Лоуъл Кофи Трети да му препоръча някой. И двамата се държаха много любезно, разумно и официално.

Големите въпроси, които все още им предстоеше да решат, бяха дали да кажат на децата и дали Худ да напусне незабавно къщата. Беше се обадил на психоложката на Оперативния център Лиз Гордън, с която Харлей се консултираше, преди тя да я препрати на психиатър – специалист в лекуването на следстресови състояния. Лиз каза на Худ, че трябва да бъде изключително внимателен, когато разговаря с Харлей. Той беше единственият член на семейството, останал заедно с нея по време на обсадата. За Харлей неговата сила и увереност означаваха сигурност. Това щеше да й помогне да се възстанови по-бързо. Лиз добави, че какъвто и да е отрицателният ефект от това, че щеше да се изнесе от къщи, той щеше да е по-малко опасен от сегашните напрегнати отношения между него и съпругата му. Това напрежение между тях нямаше да представя Худ в онази светлина, от която Харлей имаше нужда. Лиз му каза също, че интензивното лечение на Харлей трябва да започне колкото може по-скоро. Трябваше да се справят с проблема, защото тя рискуваше да си остане психически неустойчива за цял живот.

След като обсъдиха ситуацията с Лиз Гордън, Худ и Шарън решиха да разкажат спокойно и открито на децата какво става. За последен път те седяха като семейство в кабинета – същата стая, в която слагаха елхата всяка година на Коледа, учеха децата да играят „Монополи“ и шах и празнуваха рождените дни. Александър, изглежда, го прие сравнително спокойно, след като получи уверения, че животът му няма да се промени много. Отначало Харлей се натъжи, защото си помисли, че причината е случилото се с нея. Худ и Шарън я увериха, че не е така и че тя винаги може да разчита и на двамата.

Когато свършиха, Шарън остана да вечеря с Харлей у дома, а Худ заведе Александър в тяхната любима мазна дупка, „Бистрото на ъгъла“ или „Бистрото на съдебния лекар“, както му викаше Шарън, която много държеше на здравословния начин на хранене. После той се върна в къщата, взе набързо и без много шум някои неща и се отправи към новия си дом.

Худ огледа хотелската стая. В нея имаше покрито със стъкло бюро с попивателна, лампа и папка с пощенски картички върху него, двойно легло и фабрично изработен килим с цвят, който беше в тон с плътните, драпирани завеси. На стената имаше репродукция в рамка, на която се виждаше шут с облекло, което подхождаше на килима. Имаше също и гардероб с вграден шкаф, в който се намираше малък хладилник, и още един шкаф с телевизора. И, разбира се, нощно шкафче с Библията на него. Имаше и нощна масичка с лампа за четене като тази на бюрото, четири кошчета за боклук, часовник и кутия с тоалетна хартия, която беше извадил от банята.

„Моят нов дом“, помисли си отново той.

Като се изключи лаптопът върху бюрото и снимките на децата до него – те бяха правени миналата година в училище и още бяха в картонени пликове, – тук нямаше нищо от дома му. Петната по килима не бяха от ябълковия сок, който Александър беше разлял върху този у дома като малък. Картината с шута не беше рисувана от Харлей. В хладилника не беше пълно с пластмасови кутии, пълни с онзи гаден сок от киви, ягоди и кисело мляко, който Шарън обичаше.

На екрана на този телевизор никога не са били пускани видеозаписи от празнувания на рождени дни, партита около басейна в градината, годишнини, гостувания на роднини и колеги. От това легло Худ никога не беше наблюдавал как изгрява и залязва слънцето. Никога не беше лежал в него болен от грип и не бе усещал как рита още нероденото му дете в корема на жена му. Ако повикаше децата, те нямаше да дойдат.

В очите му започнаха да напират сълзи. Обърна се да погледне часовника или нещо друго, каквото и да е, за да прекъсне този поток от мисли и картини от миналото. Трябваше да го преодолее колкото може по-скоро. Времето не чакаше. Все още имаше професионални задължения. Но, Боже Господи, нямаше никакво настроение да отиде на работа. Да разговаря и да се преструва на също толкова щастлив, колкото е, когато приказва със сина си, да се пита кой знае и кой още не е разбрал за развода му от вашингтонската машина за моментално разпространяване на клюки, на която викаха „лозата“.

Погледна към тавана. Част от него беше искала това да стане. Худ имаше нужда от свобода, за да си върши работата. Искаше да престане да бъде критикуван и осъждан от Шарън, да престане непрекъснато да разочарова жена си.

Но друга част от него, и то много по-голяма, дълбоко съжаляваше, че се беше стигнало до тук. Нямаше вече да има с кого да споделя преживяванията си и децата щяха да страдат заради недостатъците на родителите си.

Истината за окончателния му развод се стовари върху него с всичка сила и Худ остави сълзите да потекат свободно по бузите му.

3.

Вашингтон

Неделя, 18,32 часа

Шестдесет и една годишната първа дама Меган Кетрин Лорънс се спря пред едно тясно, дълго огледало в позлатена рамка от края на седемнадесети век, поставено върху подобаващ за него шкаф. Огледа за последен път късата си, права побеляла коса и сатенената рокля с цвят на слонова кост, преди да вземе белите си ръкавици и да напусне салона на третия етаж. Остана доволна от вида си. Високата, стройна и елегантна жена прекоси южноамериканския килим от колекцията на президента Хърбърт Хувър и влезе в президентската спалня. Личният будоар на президента беше точно срещу нея. Тя погледна към осветените от лампите бели стени и светлосините завеси на Кенеди, към леглото, използвано за първи път от Гроувър и Франсис Кливланд, към люлеещия се стол, в който нежната и предана Илайза Джонсън е чакала новини от процеса през 1868 година за подвеждане под съдебна отговорност на нейния съпруг Ендрю, към масичката до леглото, където седмият президент Ендрю Джексън всяка нощ изваждал миниатюрния портрет на починалата си съпруга от мястото му до сърцето си и го поставял върху масата до любимата й Библия, за да бъде сигурен, че лицето й ще бъде първото нещо, което виждал всяка сутрин.

Меган се усмихна, когато огледа стаята. Когато за първи път се нанесоха в Белия дом, приятели и познати й казваха, че _сигурно е крайно интересно_ да има достъп до секретни информации като тази за липсващата част от мозъка на президента Кенеди и за извънземните от Розуел. Тя им отговаряше, че най-голямата тайна е липсата на каквито и да било секретни информации. Единственото изумително нещо беше, че след седем години, прекарани в Белия дом, Меган все още се вълнуваше от това, че е тук, заобиколена от призраци, от величие, от произведения на изкуството, от историята.

Нейният съпруг, бившият губернатор Майкъл Лорънс, беше изкарал един мандат като президент на Съединените щати, когато поредица от резки спадания на курса на акциите на борсата спомогнаха умереният консерватор да загуби с минимална разлика изборите от вашингтонските аутсайдери Роналд Бъзър и Джак Джордан. Експертите по политическите въпроси отдаваха загубата на факта, че благодарение на фамилното богатство, спечелено от добива на червено дърво в щата Орегон, той не бе особено засегнат от спадането на курса на акциите на борсата. Майкъл Лорънс обаче не беше съгласен с тях и се зае да докаже, че не е от хората, които се предават лесно. Вместо да стане символичен партньор в някоя адвокатска фирма или член на Директорския съвет на фамилната корпорация, бившият президент остана във Вашингтон, основа неформалния мозъчен тръст „Американски разум“ и стана негов изпълнителен директор. Той използва следващите осем години, за да отстрани недостатъците в своя първи президентски мандат, като се започне от икономиката и се стигне до външната политика и социалните програми. Членовете на неговата организация участваха в кръгли маси по телевизията в неделя сутрин, пишеха статии, публикуваха книги, произнасяха речи. Имайки за съперник един слаб действащ вицепрезидент и избрал за свой вицепрезидент сенатора от щата Ню Йорк Чарлс Котън, Майкъл Лорънс беше преизбран с убедително мнозинство. Рейтингът на неговата популярност беше около 60 процента и преизбирането му се считаше за безспорно.