Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 16 страниц)

Освен канцелариите на горния етаж, в специално реконструирания сутерен работеше част от личния състав и се съхраняваха специалните системи за разшифроване на разузнавателна информация. Там работеха Пол Худ и неговите главни помощници.

Той пристигна направо от вечерята в Белия дом. Беше още в смокинг, което накара морския офицер при портала да го поздрави с „Добро утро, господин Бонд“. Това беше единственото нещо, накарало го да се усмихне през последните дни.

В Худ се беше загнездило странно безпокойство след изказването на президента. Не можеше да си обясни защо беше казал, че Съединените щати ще предложат разузнавателна помощ на ООН. Ако имаше нещо, от което много страни членки се страхуваха, то беше, че Съединените щати вече използват международната организация, за да ги шпионират.

Кратката реч на президента беше допаднала на някои хора, главно делегати, които са били обекти на терористични действия. Но други бяха озадачени. Вицепрезидентът Котън беше изненадан, а също и държавният секретар Дийн Кар, както и постоянният представител на Съединените щати в ООН посланик Мериуедър. Мала Чатърджи пък направо беше обезпокоена от казаното, и то до такава степен, че се беше обърнала към Худ и го беше попитала дали е разбрала правилно президента. Той й каза, че според него сигурно го е разбрала правилно. Това, което не й каза, беше, че Оперативният център почти със сигурност имаше пръст в тази работа или поне беше уведомен за подобна инициатива. Изглежда, че докато беше отсъствал, е било уговорено нещо, но Худ се съмняваше. Когато предишния ден беше пристигнал в службата, за да навакса пропуснатото, никой не му беше споменал за някакво международно начинание в областта на разузнаването.

След вечерята Худ не си направи труда да разговаря с когото и да било. Бързо си тръгна и отиде в Оперативния център, където проучи допълнително въпроса. За първи път от завръщането си се видя с нощния екип през уикенда. Те се зарадваха, като го видяха, особено дежурният директор за през нощта Никълас Грило. Той беше петдесет и три годишен бивш командос от така наречените „тюлени“ при военноморските сили и експерт в разузнаването, дошъл от Пентагона приблизително по същото време, когато Худ беше постъпил в Оперативния център. Грило го поздрави за добрата работа, която той и генерал Роджърс бяха свършили в Ню Йорк, и го попита как е дъщеря му. Худ му благодари и му каза, че Харлей се чувства добре.

После започна с преглед на файловете на директора на Централното разузнавателно управление. Тази независима фигура беше нещо като разпределителна кутия за информацията, предназначена за четирите други разузнавателни служби: Централното разузнавателно управление, Оперативния център, Министерството на отбраната с четирите клона на военните, Националното разузнавателно бюро, Агенцията за национална сигурност и Картографската агенция, както и Департамента по разузнаването, състоящ се от Федералното бюро за разследване и разузнавателните служби към Държавния департамент, Министерството на енергетиката и Министерството на финансите.

Когато влезе в базата данни на директора на ЦРУ, той поиска информация за някакви скорошни уговорки или инициативи, свързани с Организацията на обединените нации. Имаше близо пет хиляди такива информации. Елиминира тези, които не бяха свързани със събирането на разузнавателни сведения за ООН и страните членки. Така списъкът бе намален на двадесет и седем. Худ бързо ги прегледа. Последната такава информация беше запаметена преди седмица и представляваше предварителен доклад за провала на ЦРУ да разкрие дейността на Анабел Хемптън в подкрепа на терористите в Ню Йорк. Вината беше хвърлена върху шефа на нюйоркския филиал Дейвид Батат и неговия началник във Вашингтон заместник-директора Вонг. Вонг беше получил писмено предупреждение, което обаче не бе приложено към досието му. За известно време Батат щеше да бъде отстранен от поста и изпратен „да чисти канавките“, както се изразяваше Боб Хърбърт, т.е. да върши черна оперативна работа, на каквато обикновено изпращаха новопостъпилите агенти.

Нямаше нищо за операция на ООН, в която да участва някоя от четиридесетте разузнавателни служби. Предвид новото разведряване, което президентът се опитваше да установи в отношенията с Организацията на обединените нации, нямаше нищо чудно в това той да потърси начини, за да помогне на ООН. Обаче да се представи желаното за нещо вече напълно договорено беше необяснимо.

Президентът щеше да има нужда от помощта поне на една от разузнавателните служби само за да се заеме с проучването на едно такова предложение, а подобно нещо във файловете нямаше. Нямаше дори сведения за разменена кореспонденция по електронен или по друг път, с която да се иска такова проучване да бъде извършено. Единственият отговор, който можеше да дойде наум на Худ, беше някаква устна уговорка между президента и ЦРУ и ФБР или някоя друга от разузнавателните служби. Но в такъв случай един от шефовете на тези разузнавания щеше да бъде тази вечер на вечерята, а единственият представител на разузнавателните служби беше Худ. Може би така президентът искаше да се наложи те да се занимаят с въпроса, така както Джон Ф. Кенеди направи, като обяви публично, че иска Конгресът да отпусне на НАСА средства за изпращане на човек на Луната. Обаче включването на Съединените щати в международно начинание за събиране на информация беше изключително деликатна работа. Един президент би трябвало да е съвсем безразсъден, за да се опита да предприеме подобна широкомащабна операция, без преди това да получи уверение от собствения си екип, че това е възможно.

Всичко това може би беше резултат от поредица недоразумения. Може би президентът само си е въобразил, че има подкрепата на разузнавателните служби. Подобни обърквания са ставали и друг път в правителството. Въпросът беше какво да се прави оттук нататък, след като идеята беше представена пред световната организация. Това със сигурност щеше да предизвика различни реакции от страна на разузнавателните служби. Някои експерти щяха да приветстват тази възможност, за да могат директно да черпят сведения за ресурсите на такива страни като Китай, Колумбия и няколко бивши съветски републики, където сега достъпът им беше много ограничен. Други, между които и Худ, щяха да се страхуват да обединят усилията си с други държави и да бъдат захранвани с фалшиви сведения, което можеше да има пагубни последици за американското разузнаване. Веднъж Хърбърт му разказа за една ситуация през 1978 година, точно преди свалянето на иранския шах, когато антиекстремистките сили снабдили ЦРУ с код, използван от привържениците на аятолах Хомейни, за да контактуват помежду си чрез телефакс. Тогава този код е бил верен. Но веднага след като аятолахът взема властта, архивите на шаха попадат в ръцете на неговите хора и се установява, че кодът е известен на американците. Той остава в системата на ЦРУ и е използван за дешифриране на тайни комуникации. Едва при смъртта на аятолаха през 1989 година, когато в едно тайно съобщение се казва, че той се възстановява, ЦРУ подлага на внимателен анализ кода и разбира, че е получавало невярна информация. Трябвало да бъдат подложени на проверка сведения, събирани в продължение на десет години, и много от тях били унищожени.

Худ можеше да си представи какво би могъл да каже Техеран по повод предложението да се присъедини към тази нова антитерористична мрежа. „Но, разбира се, включете и нас. И не забравяйте да използвате новия код, за да следите терористите сунити, които действат в Азербайджан.“ Той би могъл да бъде истински код за предаване на истинска информация, но иранците биха могли да го използват и за заблуждаващи информации, за да предизвикат още по-голямо недоверие към сунитите. Съединените щати няма да могат да им откажат помощта си, защото президентът сам я е предложил. Не можем да сме сигурни в този код, но я си представете, че той се окаже истински, а ние го пренебрегнем?

Цялата работа можеше да има катастрофални последици. Худ възнамеряваше да се свърже с шефа на президентската канцелария Бъртън Гейбъл, за да разбере какво му е известно за ситуацията. Худ не го познаваше добре, обаче той беше един от гениалните съветници на Лорънс и имаше съществена заслуга за преизбирането му за президент. Гейбъл не беше присъствал на вечерята, но никое политическо начинание не можеше да мине без неговото участие.

Худ отиде в мотела да поспи, а след това в пет и тридесет се върна в Оперативния център. Искаше да е там, когато подчинените му пристигнат.

Беше говорил с психоложката Лиз Гордън за Харлей, а също и с адвоката Лоуъл Кофи за развода, така че и двамата знаеха, че се връща на работа. Худ беше уведомил и генерал Роджърс, който пък беше казал на шефа на разузнаването Боб Хърбърт.

Хърбърт пръв пристигна в инвалидната си количка. При бомбения атентат в американското посолство в Бейрут беше загубил жена си и оттогава не можеше да използва краката си, но беше превърнал този си недъг в преимущество. Неговата инвалидна количка представляваше миникомуникационен център, оборудван с телефон, факс и дори със сателитна връзка, което го правеше един от най-ефикасните получатели и аналитици на разузнавателна информация в света.

След него дойде Роджърс. Въпреки че беше играл основна роля в ликвидирането на терористичната акция в Обединените нации, този военен с прошарени коси още не се беше оправил напълно от мъченията, на които е бил подложен от кюрдски терористи в Близкия изток. След като се завърна, в очите му не гореше предишният огън и походката му не беше така енергична. Въпреки че не бяха успели да пречупят гордостта му, част от нея беше погребана завинаги в онази пещера в долината Бекаа.

Роджърс и Хърбърт бяха щастливи, че го виждат отново. Те останаха при него достатъчно дълго, за да могат да го приветстват с добре дошъл и да им разкаже какво се беше случило на вечерята. Хърбърт беше изумен от това, което беше казал президентът.

– Това е направо невероятно. Никой няма да повярва на такива нещо. Никой – каза Хърбърт.

– Съгласен съм – рече Худ. – Точно затова трябва да разберем защо го каза президентът. Ако той има някакъв план, за който не знаем, трябва да бъдем запознати с него. Поговори с хората от другите разузнавателни служби и разбери.

– Веднага ще го направя – обеща Хърбърт и затъркаля количката си към вратата.

Роджърс каза на Худ, че ще се свърже с шефовете на разузнаванията на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили, както и с това на морските пехотинци, за да разбере какво знаят по въпроса.

Когато Хърбърт и Роджърс излязоха, при Худ дойдоха други членове на екипа му, които не бяха предизвестени за неговото завръщане. Офицерът за връзка с ФБР и Интерпол Даръл Маккаски и секретарката по печата Ан Ферис. Маккаски току-що се беше завърнал от Европа, където беше работил с колеги от Интерпол и беше продължил романса си с Мария Корнеха, агентка, с която бяха изпълнявали обща задача в Испания. Худ беше добър психолог и нещо му подсказваше, че Даръл скоро ще си подаде оставката и ще се върне при Мария.

Ан Ферис беше друга работа. Висока метър и седемдесет и разведена, тя беше привързана от дълго време към Худ и идеята той да напусне никак не й беше харесала. Той знаеше, че тя си пада по него, въпреки че никой не би предположил това, съдейки по външните й реакции. Пред репортерите тази тридесет и четири годишна жена имаше лице на изпечен покерджия. Никакви въпроси, сензационни новини и съобщения не можеха да я накарат да подскочи. Обаче на Худ нейните големи, тъмнокафяви очи говореха много повече от който и да било оратор или телевизионен коментатор. А точно сега те му казваха, че тя се чувства едновременно щастлива, тъжна и изненадана.

Ан пристъпи към бюрото. Беше облечена в нейната „униформа“, както я наричаше тя – черен костюм с панталон, бяла блуза и огърлица от перли на врата. Кафявата й коса се спускаше върху раменете и беше хваната с две фиби, за да не пада върху лицето. Кабинетът на Худ беше опразнен от личните му вещи. Все още не беше имал време да върне обратно на местата им снимките и другите предмети, които му напомняха за някои неща. Въпреки това след перипетиите с Шарън и студенината на хотелската му стая влизането на Ан в кабинета изведнъж го накара да го почувства като свой дом.

– Майк току-що ми каза – рече тя.

– Каза ти какво?

– За Шарън – отвърна Ан. – И за това, че се връщаш. Пол, добре ли си?

– Чувствам се малко зашеметен, но ще се оправя.

Ан спря пред бюрото му. „Десет дена ли бяха изминали от момента, когато тя стоеше на същото място, а той си събираше нещата?“, запита се Худ. Струваше му се, че бяха много повече. Защо мъката удължава времето, а щастието толкова го съкращава?

– Какво мога да направя за теб, Пол? – попита Ан. – Как са Шарън и децата?

– Справяме се някак. Лиз помага на Харлей. Шарън и аз се държим много цивилизовано, а Александър си е Александър. Той е добре. – Худ прекара ръка през гъстата си черна коса. – Колкото до това какво можеш ти да направиш за мен, току-що ми дойде наум, че трябва да изпратим съобщение на печата за моето връщане.

– Знам – рече тя и се усмихна. – Можеше да ме предупредиш.

– Съжалявам – рече той.

– Няма нищо. Други неща са ти били в главата. Ще напиша нещо и ще ти го покажа.

Ан го погледна. Дългата й до раменете кафява коса се спускаше от двете страни на изпъкналите й скули. Худ винаги беше усещал някакво сексуално напрежение между тях. „По дяволите“, каза си той. Всички около тях го усещаха. Боб Хърбърт и Лоуъл Кофи занасяха Худ за това. Неговото нежелание да се поддаде на това напрежение винаги беше карало Ан да стои на дистанция. Обаче той чувстваше, че тя се скъсява.

– Знам, че те чака много работа – рече Ан, – но ако имаш нужда от нещо, аз съм тук. Ако искаш да разговаряш с някого и не желаеш да си сам, не се срамувай. Познаваме се от доста време.

– Благодаря – каза Худ.

Ан го изгледа продължително.

– Съжалявам за онова, което трябва да претърпите ти и семейството ти, Пол. Но тук ти свърши чудесна работа и аз се радвам, че се върна.

– Хубаво е да се завърне човек – призна Пол. – Мисля, че това ме измъчваше най-много.

– Какво? – попита тя.

– Това, че не можех да си довърша работата, която започнах – каза той. – Може да звучи старомодно, но тази страна е била създадена благодарение на общите усилия на изключителни мъже и жени. Оперативният център е част от тази традиция. Тук ние сме страхотен екип, който върши важна работа, и на мен ми беше тежко да го напусна.

Ан продължи да го гледа. Като че ли искаше да каже още нещо, но не го направи. Отдръпна се от бюрото.

– Е, трябва да подготвя съобщението за печата – каза тя. – Искаш ли да споменавам нещо за ситуацията с Шарън?

– Не – отвърна той. – Ако някой се интересува, кажи му. В противен случай просто обясни, че съм променил решението си.

– Това ще прозвучи твърде несериозно – рече тя.

– Какво ще каже „Вашингтон Поуст“ няма да се отрази на работата ми.

– Сега може би не, обаче би могло, ако отново решиш да се кандидатираш за някой държавен пост.

Худ я погледна.

– Добър довод – рече той.

– Защо не им кажем, че президентът те е накарал да се върнеш?

– Защото не го е направил – отвърна Худ.

– Двамата разговаряхте насаме, когато ти се завърна от Ню Йорк. Той няма да отрече, че те е накарал да се върнеш. Това ще го покаже като човек, който държи на лоялността. Удобно е и за двама ви.

– Обаче не е вярно – рече Худ.

– Тогава просто да кажем ето какво – предложи Ан. – След срещата ти с президента си решил да промениш решението за оставката си. Това ще е вярно.

– Ама ти наистина искаш на всяка цена да споменеш президента.

– Когато мога – каза Ан. – Придава по-голяма тежест.

– Тежест ли? – рече Худ. – Искаш да кажеш авторитет.

– Какво каза?

– Според Ник Грило сега думата е „авторитет“.

– Мисля, че не е съвсем прав – усъмни се Ан. „Тежест“ се употребява за човек, който се ползва с доверие, а „авторитет“ за хора със значително влияние. Има разлика.

– Разбирам – каза Худ. Те се усмихнаха един на друг. След това той извърна очи. – По-добре ще е да се захващам за работа. Трябва много да наваксам.

– Не се съмнявам – рече Ан. – Ще ти пратя копие от съобщението по имейла, преди да го пусна.

– Благодаря още веднъж. За всичко.

– Няма защо. – Тя се поколеба. Изгледа продължително Худ и излезе.

Той се обърна към монитора на компютъра от дясната му страна. Не искаше да гледа как Ан си отива. Тя беше красива, интелигентна и много секси. През петте години, откакто се познаваха, бяха флиртували помежду си. Тя го беше правила по-открито от него. Сега, когато Худ беше останал сам, почувства, че не му е лесно да продължи играта по същия начин. Между тях вече не стоеше някой. Флиртуването вече не беше само игра.

Но в момента той нямаше време да мисли за това. Чакаше го много работа. Трябваше да прегледа ежедневните сводки, които през изминалата седмица бяха изпращани на Майк Роджърс. В тях имаше сведения от разузнаването, събирани от различни части на света, както и за тайните операции, които се осъществяваха в момента. Трябваше да се запознае и с докладите на останалата част от екипа и да погледне програмата за идната седмица, преди да се срещне с първата дама. Забеляза, че Роджърс се канеше да разговаря с одобрените кандидати за мястото на Марта Макол – секретарката, отговаряща за политическите контакти, която беше убита в Испания, а също и с кандидатите за длъжността съветник по икономическите въпроси. Сега, когато държавите се обвързваха все повече финансово и ставаха „сиамски многознаци“, както обичаше да казва Лоуъл Кофи, политиката започваше да се превръща в твърде неприятно бреме за силите, които управляваха света.

Худ реши да остави на Майк тези назначения. Не само заради това, че той вече беше започнал да работи по тях, но и заради това, че самият той щеше да е зает с всичко останало. От всичко, което ставаше напоследък с него, едно нещо си оставаше вярно.

Пол Худ обичаше работата си и това място.

Радваше се, че се е върнал.

8.

Баку, Азербайджан

Понеделник, 16,00 часа

Азербайджан е страна, в която се извършваше промяна.

Поради политическия конфликт в анклава Нагорни Карабах двадесет процента от територията на страната, главно на югозапад по протежение на границата с Армения и Иран, бяха заети от бунтовнически сили. Въпреки че от 1994 имаше споразумение за прекратяване на огъня, редовно се водеха престрелки. В неофициални разговори дипломатите изказваха опасения, че Република Нагорни Карабах ще се превърне в следващото Косово. В Баку и в други градове ставаха протестни демонстрации, в които често пъти се стигаше до насилие. Някои имаха политически характер, а други бяха протести изобщо. След разпадането на Съветския съюз се чувстваше краен недостиг на стоки от първа необходимост, на медикаменти и нови технологии. Заплащането в брой, за предпочитане в щатски долари, бе единствената форма на размяна, призната в повечето райони на страната, включително и в столицата.

Съединените щати успяха да подкрепят открито законното правителство на Азербайджан, без да настроят срещу себе си могъщите бунтовнически сили. На Баку бяха дадени заеми, а стоките се продаваха директно на „народа“, главно на бунтовниците. В случай че се стигнеше до бунт в национален мащаб, САЩ искаха да държат отворени възможностите за комуникация и с двете страни.

Основната задача на малкото американско посолство бе да балансира между тях. От март 1993 година неговите петнадесет служители и охрана от десет морски пехотинци работеха в една малка каменна сграда на проспект „Азадлинг“, номер 83. В задната част на тази сграда в една стая с дървена ламперия и без прозорци се намираше Отделът на новинарската служба (ДНС). За разлика от малкия отдел по печата, който издаваше съобщения за пресата и уреждаше вземането на интервюта и снабдяването със снимки на американски конгресмени, сенатори и други държавни ръководители, официално работата на ДНС бе да събира изрезки от вестници от цяла Русия и да ги сортира в папки, за да бъдат използвани за разни справки.

Това бе официално.

В действителност ДНС се състоеше от един агент на ЦРУ, който събираше разузнавателни сведения из страната. Повечето от тази информация идваше от електронното наблюдение, което се извършваше както от кабинета чрез сателит, така и от фургони. Част от сведенията се доставяха от хора, на които се плащаше да наблюдават, да се ослушват и да фотографират правителствените служители, понякога при компрометиращи ги обстоятелства. Някои от тези ситуации също бяха предварително нагласени от ДНС.

След като пострада, Дейвид Батат не искаше да прави опити да се върне в Москва. Вместо това той стигна пеша до посолството. Заведоха го при заместник-посланичката Дороти Уилямсън, която извика старши аналитика Том Моор. Уилямсън беше едра жена с къдрава черна коса. Батат предположи, че е около четиридесетгодишна. Моор беше слаб гигант над тридесетте, с мрачно изражение на лицето. Ако Батат не успееше да се измъкне от Баку, и неговото изражение щеше да бъде същото.

Помощникът на Уилямсън беше един спретнат ветеран на име Рон Фрайдей. Беше единственият, който се усмихна насърчително на Батат, и той му беше благодарен за това.

Докато Батат разказа набързо на Моор какво се беше случило, Уилямсън накара флотския лекар да прегледа раните му. Гърлото му беше подуто, а в слюнката му имаше следи от кръв, въпреки че не беше сериозно ранен. Когато медикът приключи, Батат беше отведен в стаята на ДНС. Оставиха го сам, когато се обади в Москва. Разговаря с Пат Томас – заместник-директор за връзките с обществеността, който неофициално беше и шеф на местното бюро на ЦРУ. Това означаваше, че в главната квартира на Управлението няма данни за него. Докладите му се изпращаха директно във Вашингтон чрез дипломатическата поща.

Томас не се зарадва на новината. Ако Батат беше успял да разпознае Харпунджията, Томас щеше да бъде герой. Вместо това той трябваше да обяснява на своя колега в Баку и на шефовете си във Вашингтон как се бяха издънили при една сравнително елементарна задача за наблюдение.

Томас каза, че ще помисли каква да бъде следващата им стъпка и ще му се обади.

Донесоха храна. Батат яде, въпреки че апетитът му беше останал там, на плажа, заедно с гордостта, енергичността, мисията, която трябваше да извърши, и кариерата му. След това той се отпусна в един стол да почине, докато Уилямсън и Моор пристигнат за втория, по-изчерпателен разговор. Моор беше мрачен. Явно разговорът нямаше да бъде приятен.

Благодарение на акустичните устройства, монтирани в стените, разговорите се чуваха като шумове от статично електричество в електронните съоръжения, които азербайджанците бяха поставили в околните сгради.

Батат им каза, че от Москва са подозирали за присъствието на Харпунджията в Баку и той е бил изпратен да се опита да го открие. Тази новина не се прие равнодушно от старшия аналитик.

– Очевидно от бюрото в Москва не са счели за нужно да ни запознаят с тази операция – оплака се той. – Ще ни кажете ли защо?

– Страхуваха се, че нашият обект може да има свои хора в посолството – отвърна Батат.

– Нашите хора не са само в посолството – подчерта Моор. – Имаме и външни сътрудници.

– Разбирам – каза Батат. – Обаче в Москва бяха на мнение, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-големи са шансовете ни да изненадаме обекта.

– Което обаче не помогна много, нали? – рече Моор.

– Не.

– Който и да ви е нападнал, очевидно е знаел за вашето идване.

– Така е, въпреки че не разбирам как е станало това – каза Батат. – Бях се скрил добре. Не използвах нищо, което би могло да издава електронни пулсации. Апаратът беше дигитален от седемдесетте години. Без светкавица, без стъкло да отразява светлината, без някакви движещи се части, които да издават звук.

– Би ли могло Харпунджията или неговите хора да са извършвали просто рутинна проверка на плажа? – попита заместник-посланичката.

– Аз ги наблюдавах – каза Батат. – Пристигнах рано на мястото, което бяхме избрали чрез сателитна снимка. Избрахме го специално, за да мога да виждам и да чувам тези, които се приближават.

– Тогава защо не видяхте и не чухте приближаването на проклетия нападател? – попита Моор.

– Защото те ме нападнаха точно когато на кораба, който наблюдавах, започна да става нещо – отвърна той. – Някой излезе от трюма и включи радио. Беше идеален начин за отвличане на вниманието.

– Което подсказва, че някой е знаел, че сте там, на това място, господин Батат – каза Моор.

– Вероятно.

– Възможно е да е знаел още преди да отидете там – продължи Моор.

– Не виждам как би могъл, но не изключвам и тази възможност – съгласи се Батат.

– Това, което наистина искам да разбера, е дали изобщо нападателят е бил Харпунджията – продължи Моор.

– Какво искате да кажете? – попита заместник-посланичката.

– Харпунджията е терорист от двадесет години – каза й той. – Лично е извършил или е участвал в най-малко петнадесет терористични нападения, за които ни е известно, а вероятно са много повече. Спасявал се е от безброй наши опити да го заловим до голяма степен благодарение на това, че е непрекъснато в движение. Не знаем да има постоянен адрес. Наема тези, които са му нужни, и рядко използва същите хора два пъти. Знаем само как изглежда, защото един от доставчиците му на оръжие успя да ни даде негова снимка. Няколко месеца по-късно тялото на този доставчик беше намерено в една платноходка, разпрано от брадата до корема с нож за изкормяне на риба, и то след като ние го настанихме да живее на друго място и му издадохме документи за самоличност под друго име.

– Разбирам – каза заместник-посланичката.

– Беше оставил ножа на мястото на престъплението – добави Моор. – Винаги оставя оръжията, с които действа, като се започне от харпуни и се стигне до примки, направени от корабни въжета.

– Все неща, свързани с морето – каза Уилямсън.

– Често са такива – рече Моор. – Подозираме, че е служил в нечии военноморски сили, но не успяхме да разберем кои. Но досега Харпунджията никога не е оставял жив свидетел. Което означава, че или той не е бил човекът, нападнал господин Батат, или че Харпунджията е искал той да остане жив.

Заместник-посланичката погледна към Батат.

– С каква цел?

– Не мога да си го обясня – призна той.

За момент тримата замълчаха. Чуваше се само бръмченето на вентилатора.

– Господин Батат, присъствието на човек като Харпунджията в този район може да има ужасни последици за всички нас – каза заместник-посланичката.

– И това е още една причина, която е налагала да бъдем уведомени за това – каза ядосано Моор. – По дяволите, ние знаем кои хора под прикритие ни наблюдават и те от дни не са се появявали наоколо. Прекалено заети са с издирването на един руски шпионин, избягал от затвора преди два дни.

– Заявявам ви отново, че съжалявам – рече Батат.

– Ще имате ли нещо против да останете в Баку, докато ние се опитваме да разберем каква е работата? – попита заместник-посланичката.

– Съвсем не – отвърна Батат. – Искам да помогна.

– Да се надяваме, че не е станало вече твърде късно за това – обади се Моор.

Те станаха.

– А къде е „Рахел“? – попита Батат.

– Изпратих малък самолет да я търси – каза му Моор. – Но те имат няколко часа преднина и бог знае в каква посока са се отправили. Не съм оптимист.

– Не можете ли да я издирите по името? – попита Батат. – Няма ли корабен регистър?

– Има – отвърна Моор. – Обаче „Рахел“ не фигурира в него. Проверяваме регистрите на Дагестан, Калмикия и другите кавказки републики, но предполагам, че тя плава под фалшиво име.

Моор заведе Батат в една малка стая за гости на втория етаж. В ъгъла имаше походно легло и Батат легна на него, за да помисли. Яхтата, музиката, която бяха пуснали, беглият поглед, който беше успял да хвърли на човека на палубата. Той прехвърляше тези образи и звуци отново и отново през главата си, търсейки допълнителна информация. Нещо, което би могло да му подскаже кой е екипажът на „Рахел“, как бяха облечени или откъде биха могли да идват. При подсъзнателното разпитване опитните разпитващи правеха различни експерименти с агентите, за да им помогнат да си спомнят някои забравени подробности. Разпитващите ги питаха за цвета на небето, за това как е изглеждала водата, за силата на вятъра и за миризмите, които се носеха с него. Когато агентът се потопеше отново в атмосферата на мястото на събитието, разпитващият го обръщаше към себе си и го караше да опише какво точно се е виждало на кърмата на кораба, дали е имало флагове на нея или на мачтата и дали са се чували някакви звуци от палубата или от трюма. Батат винаги се изненадваше колко много информация запечатваше мозъкът, за която човек не винаги можеше да се сети веднага.

Въпреки че затвори очи и дишаше бавно и дълбоко, преминавайки през целия списък на метода за подсъзнателния разпит, той не можа да си спомни нищо, което да му подскаже кои бяха в яхтата или от коя посока може да е дошъл нападателят му. Не можеше да си спомни дори какъв беше на пипане платът на дрехата върху ръката, която го беше задушила, нито миризмата на човека, който го беше нападнал. Не си спомняше дали бузата на мъжа се беше докоснала до него и дали е бил с брада или гладко избръснат.

Сигурно е бил твърде зает с опитите си да оцелее.

Остана да лежи със затворени очи. Престана да се взира в миналото и се насочи към това, което предстоеше. Щеше да остане в Баку, но не само защото заместник-посланичката го беше помолила. Докато не успееше да разбере кой го беше нападнал, доверието в него беше загубено и животът му им принадлежеше.

Даде си сметка, че точно за това го бяха оставили жив.

9.

Вашингтон

Понеделник, 11,55 часа

Худ винаги се изненадваше колко различен беше Вашингтон денем. Нощно време белите фасади бяха ярко осветени и като че ли се издигаха сами сред блясъка на олимпийско великолепие. През деня тези забележителности изглеждаха почти древни, вечни, застанали между модерните сгради, количките на амбулантните търговци, лъскавите надписи на ресторантите, предпазните барикади от бетон и стомана и всичко това под почти непрекъснатия рев на реактивните двигатели на самолетите, които непрестанно пореха небето.

Но и в двата случая това беше Вашингтон – една стара, все по-монолитна бюрокрация, с която човек трябваше да се справя, една представа за величие, която не можеше да бъде пренебрегната или принизена.