Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 16 страниц)

Меган прекоси стаята и отиде до будоара на президента. Вратата беше затворена, защото това беше единственият начин в банята да се задържи топлина, тъй като между старите стени ставаше течение. Това означаваше, че нейният съпруг вероятно още беше под душа, и това я изненада. В седем часа щяха да пристигнат видни гости за малък, половинчасов коктейл в кабинета на втория етаж. Обикновено съпругът й обичаше да е готов петнадесет минути преди това и да седи, разглеждайки дебелата папка със сведения за положителните качества, недостатъците и фамилните подробности на чуждестранните гости. Тази вечер той щеше да приеме новоназначените посланици на Швеция и Италия преди официалната вечеря, която щеше да даде за представителите на някои важни държави в Организацията на обединените нации. Техните предшественици бяха убити по време на неотдавнашната обсада и бяха заменени набързо с други, за да се покаже пред света, че тероризмът не може да попречи на усилията за мир и на дипломацията. Президентът искаше да има възможността да се срещне с двамата мъже насаме. След това щяха да отидат в Синия салон за официалния прием преди вечерята с други влиятелни делегати в ООН. На самата вечеря трябваше да бъде демонстрирано единство и подкрепа след нападението от предишната седмица.

Президентът се беше появил малко преди шест часа и имаше достатъчно време да вземе душ и да се обръсне. Меган не можеше да разбере какво го беше забавило. Може би беше разговарял по телефона. Помощниците му се стараеха да сведат до минимум телефонните обаждания в личните му покои, но през последните дни те бяха зачестили, и то понякога дори в малките сутрешни часове. Тя не искаше да спи в една от спалните за гости, но вече не беше млада. Преди години, когато за първи път започнаха кампанията за президентството, можеше да мине само с два-три часа сън. Това вече не беше така. При съпруга й нещата бяха още по-зле. Изглеждаше по-уморен от обикновено и отчаяно се нуждаеше от почивка. Кризата в ООН ги беше принудила да отменят планираната ваканция на северозапад и още нямаха възможност да я насрочат за друга дата.

Първата дама се спря пред вратата и се ослуша. Душът не течеше. Не течеше и чешмата в мивката. Не се чуваше да говори и по телефона.

– Майкъл?

Съпругът й не отговори. Тя натисна месинговата дръжка и отвори вратата.

Пред банята имаше тясно антре. В нишата вдясно стоеше гардероб от черешово дърво, където прислужникът на президента оставяше дрехите си за през деня. В нишата вляво имаше тоалетна масичка от черешово дърво с голямо, силно осветено стенно огледало над нея. Президентът беше облечен в халат за баня в кралско синьо. Стоеше там и дишаше тежко, а в тесните му сини очи се четеше гняв. Кокалчетата на стиснатите му в юмруци ръце бяха побелели.

– Майкъл, добре ли си?

Той гневно я изгледа. Никога не го беше виждала толкова ядосан и… объркан, беше думата, която й дойде наум. Това много я изплаши.

– Майкъл, какво има?

Той погледна към огледалото. Погледът му омекна, а ръцете му се отпуснаха. Започна да диша по-леко. След това бавно се отпусна в стола от орехово дърво пред тоалетната масичка.

– Няма нищо – каза той. – Добре съм.

– Не изглеждаш добре – настоя тя.

– Какво искаш да кажеш?

– Преди миг изглеждаше така, сякаш искаше да захапеш някого – каза му Меган.

Той поклати глава.

– Това просто беше остатъчна енергия от моите упражнения.

– Твоите упражнения? Мислех, че си бил на съвещание.

– Тъкмо правех изометрични упражнения – каза й той. – Сенатор Самюел ги прави по десет минути всяка сутрин и вечер. Казва, че помагат много за освобождаване от напрежението, когато нямаш възможност да отидеш в гимнастическия салон.

Меган не му повярва. Съпругът й бързо се потеше, когато правеше физически усилия. Челото и горната му устна бяха сухи. Тук ставаше нещо друго. През последните няколко дни се държеше все по-дистанцирано и това беше започнало да я плаши.

Тя пристъпи напред, застана до него и докосна лицето му.

– Нещо те безпокои, уважаеми – рече тя. – Сподели го с мен.

Президентът я погледна.

– Няма нищо – успокои я той. – Последните два дни бяха много напрегнати, това е.

– Имаш предвид телефонните обаждания през нощта…

– Тях, а и всичко останало, което става – рече президентът.

– По-зле ли е от обикновено?

– В някои отношения да.

– Искаш ли да разговаряме за това?

– Не точно сега – каза той и пресилено се усмихна. Плътният му глас беше възстановил част от силата и увереността си, а в очите му заиграха пламъчета. Президентът хвана ръцете й и се изправи. Беше висок близо метър и деветдесет. Погледна надолу към нея.

– Красива си.

– Благодаря – рече Меган. – Обаче ти продължаваш да ме безпокоиш.

– Недей – настоя той. Погледна вдясно. Там имаше полица със златен часовник, принадлежал на Томас Джеферсън. – Закъснявам. – По-добре ще е да се приготвя.

– Ще те почакам – каза му тя. – Няма да е зле да направиш нещо за очите си.

– За очите ми ли? – зачуди се той и погледна към огледалото. Беше станал по-рано от нея тази сутрин и очите му бяха много кръвясали. За човек, на чиито плещи лежеше толкова голяма отговорност, не беше добре да изглежда слаб или уморен.

– Не спах много добре през нощта – рече той, като докосваше и потупваше кожата около очите си. – Няколко капки ще оправят нещата. – Президентът се извърна към жена си и нежно я целуна по челото. – Всичко ще бъде наред, обещавам – каза той, усмихна се отново и й обърна гръб.

Меган го наблюдаваше как бавно се отправя към банята и затваря вратата след себе си. Чу го да пуска душа. Ослуша се. Обикновено Майкъл си тананикаше стари рокове, когато беше под душа. Понякога дори пееше. Тази вечер пазеше мълчание.

За първи път от дълго време Меган не повярва на това, което й беше казал съпругът й. Никой политик не беше напълно откровен пред хората. Понякога те трябваше да казват това, което гласоподавателите и политическите им съперници искат да чуят. Обаче вътре в себе си Майкъл беше честен човек, поне към Меган. Когато тя го погледнеше в очите, знаеше дали крие, или не крие нещо. Когато криеше, Меган обикновено го дразнеше и го караше да й каже какво е то.

Обаче днес не го направи и това много я обезпокои. Изведнъж се почувства много изплашена за него.

Върна се бавно към собствения си будоар. Сложи си ръкавиците и се опита да се концентрира върху онова, което й предстоеше да прави през следващите четири часа. Трябваше да бъде приветлива домакиня. Да бъде внимателна и любезна със съпругите на делегатите. Поне щеше да е сред хора, които не познава. По-лесно можеше да скрие чувствата си, когато беше сред непознати. Нямаше да разберат, че се преструва.

Тя просто щеше да играе.

Меган влезе обратно в спалнята. От страната на леглото й имаше малка, кръгла масичка от махагоново дърво от началото на деветнадесети век. Взе папката, оставена от нейната секретарка, и прегледа списъка на гостите, като обръщаше особено внимание на имената на чуждестранните делегати и техните жени. До всяко име имаше фонетично указание и тя прочете имената на глас. Произнасянето им не затрудни първата дама. Езиците й се удаваха и тя възнамеряваше да стане преводачка, когато се срещна и се омъжи за съпруга си. Забавното е, че беше искала да работи за Обединените нации.

Меган затвори папката и седна. Огледа стаята. Магията все още беше тук, спотайващите се духове, отзвукът от голямата драма. Но тя осезателно усещаше и нещо, което не беше чувствала често тук, в тази къща, наблюдавана от целия свят.

Изведнъж се почувства много изолирана.

4.

Баку, Азербайджан

Понеделник, 2,47 часа

Дейвид Батат бавно отвори очи.

Морският въздух беше станал леденостуден и режещ. Дейвид лежеше по корем с лице към тръстиките, които се издигаха пред водата. Върху бузите си усещаше студена влага от допира им с влажния морски въздух.

Опита се да се помръдне, но главата му клюмна, сякаш беше от бетон. Усещаше дразнене в гърлото и вратът го болеше. Докосна го леко и примигна. Кожата беше ожулена и много възпалена. Фотоапаратът го нямаше. Екипът на ЦРУ в Москва нямаше да може да разгледа снимките, които беше направил, за да разбере кой друг може да е на борда на яхтата и да прецени какъв товар носи тя с оглед на това докъде стигаше линията на потапянето й във водата. Оръдията и ракетите тежаха много повече от експлозивите, валутата или наркотиците.

Батат се опита да се повдигне на ръце от земята. Имаше чувството, че отзад във врата му е забит шип. Падна отново по очи, изчака няколко секунди и опита отново още по-бавно. Успя да коленичи, после седна и погледна към тъмните води.

„Рахел“ я нямаше. Беше се провалил. Независимо дали му харесваше или не, трябваше да уведоми Москва колкото може по-скоро.

Батат усети пулсираща болка в главата и отново се наведе към земята. Облегна глава върху дланите си и опря чело върху студената земя. Опита се да преодолее болката и да си даде сметка за случилото се.

Защо беше още жив? Батат се зачуди. Харпунджията не оставяше никого жив. Защо беше постъпил така с него?

След това му дойде наум, че може да беше изгубил съзнание още преди пристигането на Харпунджията. Може някой местен разбойник да е минавал наблизо, да е видял фотоапарата и раницата и да е решил да ги открадне. Батат не можеше да реши коя възможност е по-лоша – да е допуснал обекта, който преследваше, да се промъкне зад него, или да са го обрали. Не че имаше някакво значение. И двете възможности бяха еднакво лоши.

Разузнавачът пое дълбоко въздух и после бавно се изправи, първо на колене, а след това на крака. Задържа се с мъка прав, защото усети отново пулсиращата болка в главата. Огледа се наоколо за раницата. Нямаше я. Нямаше го и фенера, затова не можеше да огледа земята за отпечатъци от стъпки или за други улики.

Погледна часовника. Ръката му трепереше и затова я хвана с другата, за да не мърда. След по-малко от три часа щеше да се съмне. Скоро рибарите щяха да започнат да излизат в морето и Батат не искаше да го видят тук. В случай че не са имали намерение да го оставят жив, той не искаше никой да разбере, че е станало така. Започна бавно да се отдалечава от брега. Всяко преглъщане беше болезнено и яката на полото му дразнеше ожуления врат.

Но това не беше най-голямата болка.

Най-много го болеше, че се провали.

5.

Вашингтон

Неделя, 20,00 часа

Когато влезе в Белия дом през Източния вход, Пол Худ си спомни как за първи път беше довел децата тук. Беше пристигнал във Вашингтон за една конференция на кметове. Тогава Харлей беше на осем години, а Александър на шест. Той не се впечатли много от внушителния портрет на Ейбрахам Линкълн, нарисуван от Г.П.А.Хийли, нито от великолепните столове в Синия салон, купени от Джеймс Монро, нито дори от офицерите от службата за охрана. Александър беше виждал в Лос Анджелис картини, столове и полицаи. Едва ли си струваше човек да вдигне очи нагоре заради внушителния полилей в официалната банкетна зала, а Градината с розите беше просто едно пространство с трева и цветя. Но когато прекосиха поляната към „Е Стрийт“, момчето най-после видя нещо, което го впечатли.

Диви кестени.

Тъмнозелените кестени, които растяха по разклонените дървета, му приличаха на мажи морски мини със стърчащи на всички страни рога. Александър беше убеден, че това бяха малки бомби, които трябва да държат крадците настрана. Те щяха да си ударят главите в тях и кестените щяха да избухнат. Бащата на Александър се направи, че и той мисли така и дори откъсна няколко кестена, много внимателно, разбира се, за да ги посадят в задния двор на къщата. Обаче Харлей издъни баща си, когато стъпи върху един от новопосадените кестени и той не избухна.

Шарън така и не одобри измамата, защото според нея тя поощрявала милитаризма. Но за Худ това беше просто една момчешка фантазия и нищо повече.

Пол Худ рядко идваше в Белия дом, без да се сети за дивите кестени. Тази вечер не беше по-различно, като се изключи това, че за първи път от години насам имаше силно желание да се върне и да откъсне няколко. Да ги занесе на сина си като спомен за доброто време, което бяха прекарвали някога заедно. Освен това разходката из градината беше за предпочитане пред това, което правеше.

Беше облечен в смокинг, докараха го с кола до Белия дом и на Източния вход той показа поканата, изписана с калиграфски почерк. Там Худ беше посрещнат от един младши агент от службата за охрана, който го придружи до Червения салон, намиращ се в съседство с банкетната зала. Президентът и първата дама още бяха в Синия салон, който беше следващото помещение. Въпреки че никой не го беше казал, по-малкият Червен салон – обикновено използван за приеми от първите дами – беше за гостите втора категория.

Худ познаваше някои от присъстващите по физиономия, но много хора му бяха напълно непознати. Някои лица познаваше от конференции, други от инструктажи и трети от други вечери, на които беше присъствал тук. Белият дом даваше по двеста и петдесет официални вечери всяка година и той беше канен най-малко на петнадесет от тях. Времето, прекарано като кмет на Лос Анджелис, което означаваше, че познава филмовите звезди, а освен това разбираше от финанси и шпионаж, го правеше идеален гост за тези вечери. Можеше да разговаря с генерали, световни лидери, дипломати, репортери и техните жени. Информираше ги, забавляваше ги и нямаше опасност да ги обиди. Това беше важно.

Обикновено на тези вечери Шарън идваше с него. Тъй като работата й беше свързана със здравословните храни, тя често не одобряваше менюто, обаче обстановката винаги й харесваше, защото носеше белезите на различните обитатели на Белия дом и на различни епохи. Когато Шарън не можеше да дойде, обикновено с Худ идваше секретарката на Оперативния център за връзки с печата Ан Ферис. За разлика от Шарън тя харесваше всяка храна, която й поднасяха, и й беше приятно да разговаря с всеки, който се случеше да седне до нея.

Сега за първи път Худ идваше сам. Без да се интересува как гледаше Белият дом на въпроса, той определено не считаше Мала Чатърджи за своя дама. Генералният секретар на ООН също щеше да дойде сама и беше определена да седне на масата на Худ точно от лявата му страна.

Той отвори вратата и надникна в дългата, осветена от полилеи банкетна зала. Вътре бяха наредени четиринадесет кръгли маси. На всяка имаше прибори за десет души. На поканата на Худ пишеше, че мястото му е на маса номер две в центъра на залата. Това беше добре. Рядко го поставяха толкова близо до президента. Ако нещата между него и Чатърджи станеха напрегнати, Худ имаше възможност да размени погледи с първата дама. Меган Лорънс беше израснала в Санта Барбара, Калифорния. Тя се беше срещала с Худ по времето, когато беше кмет на Лос Анджелис, и двамата се познаваха доста добре. Беше остроумна дама от висока класа с малко сухо чувство за хумор.

Под погледите на по-висшите членове на персонала келнери на Белия дом в ливреи бързаха насам-натам с последните приготовления. Всички бяха в черни сака и бяха от различен етнически произход, което би трябвало да се очаква при подобно събитие.

Белият дом правеше избора си измежду голяма група проверени от органите за сигурност хора за почасова работа. И въпреки че никой не искаше да го признае, съставът на обслужващия персонал се определяше от характера на вечерята. Млади, красиви хора пълнеха кристални чаши за вода и внимаваха всички прибори на дадена маса да са подредени точно по същия начин както и на останалите.

Право напред се извисяваше портретът на Ейбрахам Линкълн от 1869 година, който не беше впечатлил Александър. Това беше единствената картина в залата. Точно срещу него върху полицата на камината беше изписан пасаж от Джон Адамс до неговата съпруга Абигейл, преди да се нанесат в новопостроената голяма държавна къща. Франклин Рузвелт беше прочел тези редове и толкова ги беше харесал, че бяха станали нещо като официална молитва на Белия дом. Те бяха следните:

Моля Небето да даде най-добрата си

благословия на тази къща и на всички,

които оттук нататък ще я обитават.

Нека под този покрив да управляват само

честни и умни мъже.

_Съжалявам, господин Адамс, обаче ние нарушихме този завет_, помисли си Худ.

Един от старшите прислужници се приближи. Беше с бели панталони и бяла жилетка със златна лента и любезно, но решително затвори вратата. Худ отстъпи назад в Червения салон. С пристигането на гостите от Синия салон вътре беше станало по-шумно и по-многолюдно. Не можеше да си представи какво е било тук, преди да изнамерят климатичната инсталация.

Худ беше с лице към вратата на Синия салон, когато влезе Мала Чатърджи. Беше положила ръка върху ръката на президента, който беше следван от първата дама и двама делегати. След тях вървяха вицепрезидентът и госпожа Котън, следвани от сенаторката от Калифорния Барбара Фокс. Худ познаваше добре Фокс. Изглеждаше му объркана, което беше нетипично за нея. Не успя да се приближи, за да я попита защо. Почти в същия момент вратата на официалната банкетна зала се отвори. Вътре келнерите вече не тичаха насам-натам. Двадесетина от тях се бяха наредили в права линия покрай северозападната стена, а лакеите бяха до вратата, за да покажат на гостите техните маси.

Худ не се постара да се приближи до Чатърджи. Тя беше енергична жена и очевидно в момента разговаряше с президента. Той се обърна и се върна в банкетната зала.

Худ наблюдаваше как цялата пищна процесия влиза в залата под блясъка на полилеите. В нея имаше нещо призрачно: хората се движеха бавно, вдървени от достойнство, а лицата им бяха почти безизразни. Гласовете им звучаха едва доловимо и глухо в отекващата зала, прекъсвани рядко от любезен смях. Лакеите безшумно вдигаха и местеха столовете така, че да не се влачат по дървения под. Човек имаше чувството, че през годините и през вековете тази сцена се беше повтаряла многократно с едни и същи хора: с тези, които бяха на власт, и онези, които искаха да се доберат до нея, а между тях бяха хората като Худ, които изпълняваха ролята на буфери.

Той отпи глътка вода. Запита се дали разводът превръща всички мъже в циници.

Чатърджи пусна ръката на президента и й посочиха масата, на която трябваше да седне. Худ се изправи, когато дамата от Делхи се приближи. Лакеят дръпна стола й. Генералният секретар му благодари и седна. Без да игнорира напълно Худ, четиридесет и три годишната жена така и не погледна към него. Той не я изчака да го направи.

– Добър вечер, госпожо генерален секретар – каза той.

– Добър вечер г-н Худ – отвърна тя и пак не го погледна.

При масата започнаха да пристигат и други хора. Чатърджи се обърна и се усмихна на министъра на земеделието Ричард Ортис и жена му. Тилът й се появи точно пред очите на Худ. Той преодоля неудобния момент, като посегна към салфетката си, сложи я на коленете и погледна на другата страна.

Опита се да влезе в положението на Чатърджи. Адвокатката, станала дипломат, беше съвсем от скоро на поста си, когато терористите извършиха нападението. Беше влязла в Обединените нации като ревностен миротворец, а ето че някакви терористи екзекутираха дипломати и заплашиха да застрелят деца. Тактиката на Чатърджи за водене на преговори претърпя провал и Худ публично я беше поставил в неловко положение, като нахлу в Съвета за сигурност и бързо сложи край на кризата по насилствен път. Тя се почувства унижена още повече от това, че много страни членки аплодираха атаката на Худ.

Но той и генералният секретар трябваше да загърбят разногласията си, а не да ги задълбочават. Тя беше ревностен привърженик на принципа за първата стъпка към разбирателството, според който една страна трябва да демонстрира доброжелателството си, като първа сложи оръжие или отстъпи земя.

_А може би вярва в това само когато кара другите да направят първата стъпка_, помисли си Худ.

Внезапно някой застана зад него и произнесе името му. Той се обърна и погледна нагоре. Беше първата дама.

– Добър вечер, Пол.

Худ се надигна.

– Госпожо Лорънс. Радвам се да ви видя.

– Отдавна не сме се срещали – каза тя, като пое ръката му и здраво я стисна. – Липсват ми кампаниите за набиране на средства в Лос Анджелис.

– Беше забавно – каза Худ. – Дадохме своя принос за историята и се надявам, че беше за добро.

– Ще ми се да вярвам, че е така – рече първата дама. – Как е Харлей?

– За нея това беше тежък удар и още не се е оправила – призна Худ.

– Не мога дори да си го представя – каза първата дама. – Кой се занимава с нея?

– В момента това е Лиз Гордън, психоложката на нашия Оперативен център – отвърна Худ. – Тя се опитва постепенно да спечели доверието й. Надявам се, че до една-две седмици ще можем да й намерим някои специалисти.

Меган Лорънс топло се усмихна.

– Пол, може би има нещо, с което можем да си помогнем един на друг. Свободен ли си утре за един обяд?

– Разбира се – отвърна той.

– Добре, ще се видим в дванадесет и половина. – Първата дама се усмихна и се върна при масата си.

_Това ми прозвуча странно_, каза си Худ. _Може би има нещо, с което можем да си помогнем един на друг._ За какво ли й е нужна помощта му? Каквото и да е, сигурно е важно. Програмата на първата дама за социални контакти обикновено беше запълнена месеци напред. Сигурно ще трябва да направи някои промени в нея, за да отвори място за него.

Худ отново седна. На масата заеха местата си заместник държавният секретар Хол Джордан и съпругата му Бари Алън-Джордан, а така също и двама дипломати с жените си, които Худ не познаваше. Мала Чатърджи не го представи, затова той се представи сам. Генералният секретар продължаваше да не му обръща внимание дори и след като президентът стана от мястото си и вдигна тост, в който изрази надежда, че тази вечеря и демонстрацията на единство ще бъдат едно послание за терористите, че цивилизованите страни в света никога няма да отстъпят пред тях. Докато фотографът на Белия дом снимаше, без да се натрапва, с камерата си „С-SPA“ събитието от югозападния ъгъл на залата, президентът подчерта вярата си в Организацията на обединените нации, обявявайки официално сред бурни аплодисменти, че Съединените щати ще изплатят дълга си от почти два милиарда долара към ООН.

Худ знаеше, че изплащането на дълга няма нищо общо с терористите. Обединените нации не ги плашеха и президентът го знаеше, дори това да не беше известно на Мала Чатърджи. Двата милиарда долара щяха да позволят на Обединените нации да помогнат на такива изостанали страни членки като Непал и Либерия. С подобряването на икономическите отношения със страните от Третия свят ние ще можем да ги убедим да вземат заеми при условие, че купуват американски стоки и услуги, както и разузнавателни сведения от военен характер. Това ще се превърне в един самовъзпроизвеждащ се поток от доходи за американските компании, дори и когато другите страни започнат да влагат средства в тези страни. Това е да имаш бюджетни средства в излишък в подходящ политически момент. Когато тези две неща се съчетаят, на едно правителство се гледа с добро око и акциите му се вдигат.

Худ не следеше внимателно речта на президента, когато той каза нещо, което привлече вниманието му.

– Накрая – заяви той – съм щастлив да ви уведомя, че ръководителите на американското разузнаване в момента набират хора и средства за много важна нова инициатива. Те възнамеряват да работят в тясно сътрудничество с правителствата по света, за да гарантират, че нападенията срещу Организацията на обединените нации няма да се повторят.

От масите, на които седяха делегатите, се чуха не особено силни аплодисменти. Обаче тази декларация привлече вниманието на Худ с това, че той знаеше нещо, което президентът не знаеше.

То беше, че това не е вярно.

6.

Спирка към ада, Каспийско море

Понеделник, 3,01 часа

Бялата „Чесна“ U206F летеше ниско над тъмните води на Каспийско море и двигателят й силно ревеше. В нея бяха само един руски пилот и мъжът, седнал до него – англичанин, среден на ръст и безличен на вид.

Това пътуване беше започнало от брега на Баку. След като излетяха, самолетът се насочи на североизток и за последните деветдесет минути измина близо двеста мили. Пътуваха без проблеми, спокойно. През цялото време пилотът и пътникът не казаха нито дума. Въпреки че четиридесет и една годишният Морис Чарлс наред с другите девет езика говореше и руски, той не познаваше пилота и нямаше доверие дори на хората, които го познаваха. Това беше една от причините да оцелее като наемник в продължение на двадесет години. Когато най-после пристигнаха, пилотът само каза:

– Под нас, четири часа.

Чарлс погледна през прозореца. Бледосините му очи се взряха в обекта. Беше много красив. Висок, ярко осветен, величествен.

Полупотъналата в морето платформа за добив на петрол се издигаше на около 70 метра над водата и беше заобиколена отвсякъде от морето. От северната й страна имаше площадка за кацане на хеликоптери, от северозападната – 70-метрова сондажна кула, а наоколо се виждаше цяло стълпотворение от цистерни, кранове, антени и друга техника.

Платформата приличаше на дама, застанала посред нощ у дома в Мърси насред безлюден булевард под светлината на уличните лампи. Чарлс можеше да прави каквото си поиска с нея. И щеше да се възползва от тази възможност.

Вдигна фотоапарата, който лежеше на коленете му, натисна бутона за отваряне на кожената кутия и махна капака. Това беше същият тридесет и пет милиметров рефлексен фотоапарат, който беше използвал при първата си мисия в Бейрут през април 1983 година. Започна да снима. Вторият фотоапарат, който беше взел от агента на ЦРУ, лежеше на пода на кабината между краката му заедно с раницата на човека. В нея можеше да има имена или някакви цифри, които да се окажат полезни. От агента също можеше да има полза и това беше причината Чарлс да го остави жив.

Самолетът направи два кръга над платформата, един на височина 300 метра и следващия на 150 метра. Чарлс изщрака три филма, след което даде знак на пилота, че може да тръгват. Самолетът отново се издигна на предишната си височина от седемстотин метра и се насочи към Баку. Там Чарлс трябваше да се върне отново при екипажа на „Рахел“, на която междувременно бяха сменили белия флаг с фалшивото име. Те го бяха закарали до самолета и щяха да бъдат негови партньори в следващата фаза на начинанието.

Но това щеше да бъде само началото. Неговите работодатели в Америка имаха много специални цели и екипът, съставен от Чарлс, се състоеше от експерти за постигането им: с помощта на терористични акции и убийство да накарат един съсед да се обърне срещу друг, една държава срещу друга. Преди да свършат, районът щеше да бъде потопен в пламъци и кръв.

Въпреки че до този момент беше натрупал много пари от тероризъм, голяма част от тях беше похарчил за купуването на оръжия, паспорти, транспорт и анонимност. С тази работа щеше да стане по-богат, отколкото някога беше дръзвал да мечтае, а той имаше богато въображение.

Като малък в Ливърпул Чарлс често мечтаеше за богатство и как да се сдобие с него. Мислеше си за това, когато метеше гарата, където баща му продаваше билети. Мечтаеше за тези неща, когато спеше с двамата си братя и дядо си във всекидневната на едностайния им апартамент, в който винаги миришеше на пот и на боклук от тясната улица, на която се намираше. Мислеше за тях, когато помагаше на баща си да тренира местния футболен отбор. Старият Чарлс знаеше как да разговаря с хората, да избира стратегия и да печели. Той беше роден за лидер. Но бащата на Морис, семейството и хората от неговата работническа класа бяха потискани от по-висшата класа. Не им се разрешаваше да посещават по-добрите училища, дори да можеха да си го позволят. Не им позволяваха да работят на по-високо ниво в банките, комуникациите и политиката. Те говореха със смешен акцент, имаха яки плещи и загрубели от стоенето навън лица, тях не ги приемаха на сериозно.

Чарлс израсна, давайки си сметка, че единственият отдушник и единствената радост, която имаше баща му, беше футболът. Идолите на Чарлс бяха „Бийтълс“, защото бяха преуспели. Точно по същата причина баща му и много от неговите съвременници ненавиждаха _онези млади пънкари_. Чарлс разбра, че не може да се спаси от бедността чрез музика, защото нямаше талант и защото това вече бяха успели да направят други. Трябваше да се измъкне по изцяло свой начин. Откъде би могъл да знае, че ще открие скритите си заложби с постъпването си в кралската морска пехота в 29 командоски полк и в кралската артилерия и като се научи да работи с експлозиви? Като открие удоволствието да рушиш, за което също се искаше талант.

Да задвижваш нещата по такъв начин беше върховно чувство. Това е цяло изкуство: истинско, дишащо, силно, кърваво, променящо и напълно незабравимо изкуство. Естетиката на разрушението не можеше да се сравни с нищо друго на този свят. И най-хубавото беше, че без да иска, ЦРУ му беше помогнало, изпращайки този човек да го следи. Те щяха да решат, че не е възможно техният човек да е бил нападнат от Харпунджията. Никой не е оставал жив при среща с него.

Чарлс се намести удобно в седалката, докато чесната изоставяше зад себе си светлините на платформата.

Тъкмо това е красивото да си човек на изкуството, помисли си той.

То ти дава правото и предимството на изненадата.

7.

Кемп Спрингс, Мериленд

Понеделник, 0,44 часа

В периода на студената война отправният пункт на пилотите и техните екипажи беше обикновената двуетажна сграда близо до резервната писта на военноморските сили във военновъздушната база Андрюс. В случай на ядрено нападение тяхната работа беше да евакуират главните правителствени и военни ръководители в скривалището в Сините планини.

Обаче сградата с цвят на слонова кост и със спретнатата, зелена поляна отпред не беше само отживелица от студената война. Нейните седемдесет и седем служители, които сега работеха там, се числяха към Националния център за кризисни ситуации, известен като Оперативния център – независима институция, която имаше за цел да събира, обработва и анализира данни за потенциални кризисни точки както в страната, така и в чужбина.

След като всичко това биваше извършено, Оперативният център трябваше да реши дали да ликвидира превантивно тези горещи точки чрез политически, дипломатически, медийни, икономически, юридически или психологически средства, или като получи одобрение от наблюдаващата го комисия на Конгреса по разузнаването, да ги премахне с военни средства. За тази цел Оперативният център разполагаше с екип от дванадесет души за нанасяне на тактически удари, на който викаха „Нападателя“. Командван от полковник Брет Огъст, „Нападателят“ беше на база в Академията на ФБР в Куантико.