Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 16 страниц)

Защо един терорист с репутацията на човек, който не оставя следи след себе си и е безмилостен убиец, ще остави свой враг жив? Да ги заблуди? Да ги накара да си помислят, че не е бил Харпунджията? Това беше първоначалното му предположение. Но може би терористът го беше оставил жив по друга причина. И Батат лежеше там, като се опитваше да отгатне каква е тя.

Единствената причина, която му идваше наум, беше, че така щеше да отнесе на своите началници заблуждаваща информация. Но той не им беше дал никаква допълнителна информация освен тази, която вече им беше известна – че „Рахел“ се намираше точно там, където се предполагаше, че ще бъде. А без да се знае кой се е качил на нея и накъде се е отправил, тази информация не им вършеше работа.

Дрехите на Батат бяха внимателно проверени за електронно подслушвателно устройство или микроскопичен сигнализатор. Нищо не беше намерено. От това пострадаха само дрехите. Ако такова устройство беше открито, то щеше да бъде използвано за изпращане на дезинформация и за заблуждаване на противника. Моор беше прегледал внимателно косата на Батат, беше проверил ноктите на пръстите му, беше погледнал в устата му и на други места за микропредавател, който би могъл да бъде използван за откриване местоположението на Батат или за подслушване на разговорите му. Нищо не беше намерено.

Абсолютно нищо. Това го тормозеше, защото той не мислеше, че тази работа е случайна. За да остане жив, имаше причина.

Затвори очи и се обърна на една страна. Ако продължаваше да мисли за това, когато беше смъртно уморен, нямаше да стигне доникъде. Трябваше да заспи. Наложи си да мисли за нещо приятно: за това какво щеше да направи, когато открие Харпунджията.

Мисълта го накара да се отпусне. Докато лежеше, почувства, че му става топло. Отдаде го на лошото проветрение в стаята и на съжалението, което изпитваше за всичко, което се беше случило.

Няколко минути по-късно заспа.

След още няколко минути започна да се поти.

След още няколко се събуди, като дишаше учестено поради недостиг на въздух.

17.

Вашингтон

Понеделник, 16,13 часа

Когато Худ влезе, президентът пишеше върху бяла официална бланка. Покани го да седне. Трябваше да си запише нещо, преди да започнат разговора. Худ безшумно затвори вратата и отиде до едно кафяво кожено кресло срещу бюрото. Изключи мобилния си телефон и седна.

Президентът беше облечен в черен костюм и вратовръзка на сребърни и черни райета. От бронираните стъкла на прозорците зад него нахлуваше обилна жълта светлина, а през тях се виждаше Розовата градина, пълна със свежи цветя. Всичко изглеждаше толкова наред, толкова нормално и жизнено, че за момент Худ се разколеба.

Но само за момент. Неговите инстинкти го бяха докарали до поста, който заемаше. Не трябваше да започне да се съмнява в тях точно сега. Освен това битката винаги се водеше някъде другаде, не в палатката на командващия.

Президентът приключи с писането и погледна към Худ. Беше блед и имаше уморен вид, обаче очите му бяха запазили присъщия си блясък.

– Казвай, Пол – рече президентът.

Худ почувства, че му става топло зад ушите. Тази работа нямаше да е лесна. Дори и да беше прав, нямаше да може да убеди лесно президента, че членове на неговия екип извършват на своя глава някаква операция. Худ не разполагаше с много доводи в подкрепа на твърдението си и в един момент му се прииска да беше отишъл първо при първата дама. Щеше да е по-добре да я остави тя да поговори с президента насаме. Но ако сведенията, получени от Хърбърт, бяха верни, може би нямаше да има време за това. Напротив, Худ трябваше да държи настрана Меган Лорънс от всичко това. Той не искаше президентът да разбере, че жена му е говорила за него зад гърба му.

Худ се наведе напред.

– Господин президент, изпитвам известно безпокойство във връзка с операцията за сътрудничество в областта на разузнаването в рамките на ООН.

– За нея има грижата Джак Фенуик – успокои го президентът. – Ще бъдете подробно уведомени, когато той се върне от Ню Йорк.

– Агенцията за национална сигурност ли ще отговаря за нея?

– Да – каза му президентът. – Джак ще докладва директно на мен. Пол, надявам се, че това посещение не е за някакво съперничество между Оперативния център и АНС…

– Не, сър – увери го Худ.

Чу се позвъняване по вътрешната уредба. Президентът отговори. Беше госпожа Лей. Каза, че имала нещо за Пол Худ. Президентът се намръщи и я покани да го донесе. Изгледа Худ.

– Пол, какво става?

– Надявам се, нищо – рече Худ.

Госпожа Лей влезе и предаде на Худ един лист.

– Това ли е всичко? – попита той.

Тя кимна.

– А самият файл?

– Празен е.

Худ благодари на госпожа Лей и тя излезе.

– Кой файл е празен? – попита ядосано президентът. – Пол, какво, по дяволите, става?

– Само секунда и ще ви кажа, господин президент – рече Худ. Той погледна листа. – „От единадесет часа тази сутрин до четири часа следобед Джак Фенуик е имал планирана среща с представители на правителството на Иран в тяхната постоянна мисия в Ню Йорк“ – прочете написаното.

– Невъзможно – каза президентът.

– Сър, госпожа Лей е получила това от Агенцията за национална сигурност – каза Худ. Той подаде листа на президента. – Отгоре е изписан номерът на техния файл. Според нашите сведения Фенуик наистина е прекарал голяма част от този следобед в иранската мисия.

Президентът погледна листа и дълго мълча. После бавно поклати глава.

– Фенуик трябваше да се срещне със сирийците, виетнамците и половин дузина други – рече той. – Снощи ми каза точно това. По дяволите, та ние дори не сме близо до постигане на споразумение с Иран за сътрудничество в разузнаването.

– Знам – каза Худ. – Обаче Фенуик е бил там. И освен този документ файлът е празен. Като че ли за АНС няма такова нещо като инициатива на ООН.

– Това са глупости – не се съгласи президентът. – Нови глупости. – Той натисна един бутон на интеркома. – Госпожо Лей, свържете ме с Джак Фенуик.

– Сър, мисля, че не трябва да говорите с когото и да било от АНС – каза Худ.

– Моля?

– Поне засега – рече Худ.

– Почакайте, госпожо Лей. Пол, ти току-що ми каза, че моят съветник по въпросите на националната сигурност нарушава правилата. А сега пък ми казваш, че няма защо да се опитвам да разбера дали това е истина?

– Преди това трябва да поговорим – каза Худ.

– За какво?

– Не вярвам, че тази ситуация с Фенуик се дължи на някакво недоразумение – настоя Худ.

– Аз също – каза президентът. – Когато разговарях с него, бях пределно ясен. Точно затова той и аз трябва да си поговорим.

– Ами ако нещо не е съвсем наред? – попита Худ.

– Какво имаш предвид?

– Ако това е някаква мръсна игра? – запита Худ.

– Ти не си с всичкия си – рече президентът. Беше като ударен от гръм. – За бога, Пол, познавам тези хора от петнадесет, двадесет години – те са добри приятели!

Худ го разбираше. Всичко, което можа да каже, беше:

– Et tu, Brute?*

[* И ти ли, Бруте? (лат.) – Бел.прев.]

Президентът го изгледа.

– Пол, за какво говориш?

– Когато Юлий Цезар бил убит от републиканците в Сената, убийството му било организирано от най-близкия и най-стария му приятел – рече Худ.

Президентът пак го изгледа. След малко каза на госпожа Лей да забрави за телефонния разговор. После бавно поклати глава.

– Слушам те – рече той. – Постарай се да бъдеш убедителен.

Худ си даваше сметка за това. Само не знаеше откъде да започне. Възможностите бяха две – заговор или душевна болест. Може би и двете. Реши да започне отначало и така да се ориентира.

– Господин президент, защо ви се обади Фенуик снощи? – попита той.

– Беше приключил срещите с посланиците в хотел „Хей-Адамс“ – каза президентът. – Няколко основни правителства силно се противопоставяха на инициативата за сътрудничество в областта на разузнаването. Трябваше да ме уведоми дали е успял да ги убеди да се съгласят да участват в нея.

– Господин президент – рече Худ, – не вярваме, че Джак Фенуик е бил снощи в хотел „Хей-Адамс“. Очевидно ви е позвънил от някое друго място и разговорът е минал през хотела.

– От къде? – попита президентът.

– Не знам – призна Худ. – Може би вече се е намирал в Ню Йорк. Фенуик съгласувал ли е въпроса с конгресната комисия по разузнаването?

– Не – отвърна президентът. – За одобрението от конгресната комисия отговаряха заместникът на Фенуик, Дон Роднър, а от тук Червения Гейбъл.

Худ не познаваше нито Роднър, нито Гейбъл. Дори не знаеше, че последният има прякор.

– Сър – продължи Худ, – снощи, когато благодарихте на сенатор Фокс за това, че са отпуснали средства за инициативата, тя чу за нея за първи път.

Президентът Лорънс замръзна на мястото си, но само за момент. Изражението му бавно се промени. За миг изглеждаше много странно – едновременно като двадесет години по-стар и като изгубено момче. Облегна се назад.

– Гейбъл не би направил нещо зад гърба ми – каза тихо той. – Не би го направил. А ако го беше сторил, щях да разбера по лицето му.

– Кога го видяхте за последен път? – попита Худ.

Президентът се замисли.

– В петък, на съвещанието на кабинета.

– Там е имало много хора и са били обсъждани голям брой проблеми – рече Худ. – Може да сте пропуснали да разговаряте с него, а може да са му попречили от АНС.

– Не вярвам да е било така – рече президентът.

– Разбирам – каза Худ. – Ако Фенуик и Гейбъл не са измамници, тогава наум ми идва само една възможност.

– Каква?

Худ трябваше да внимава какво ще каже. Вече не правеше предположения за хора от екипа на президента, а за самия президент.

– Може би нищо подобно не се е случвало – каза той. – Инициативата с ООН, срещите с представители на чужди правителства, нищо такова не е имало.

– Искаш да кажеш, че съм си въобразил всичко това? – попита президентът.

Худ не отговори.

– Вярваш ли го?

– Не – отвърна чистосърдечно Худ. Все пак телефонният разговор е бил пренасочен към хотел „Хей-Адамс“ и президентът не си въобразяваше, че го беше водил. – Обаче ще бъда откровен с вас, господин президент – продължи Худ. – Вие наистина изглеждате напрегнат, притеснен и разсеян. Определено не сте на себе си.

Президентът пое дълбоко въздух. Понечи да каже нещо, но се въздържа.

– Добре, Пол. Слушам те. Как ще действаме по-нататък.

– Предлагам да приемем, че сме изправени пред сериозен проблем – каза Худ. – Ще продължа разследването от наша страна. Ще видим какво можем да открием за иранската връзка. Ще проверим с какво друго се е занимавал Фенуик, с кого е разговарял.

– Звучи добре – съгласи се Лорънс. – Той трябва да се върне тази вечер. Няма да казвам нищо нито на него, нито на Червения, докато не ми се обадиш. Уведоми ме веднага щом като научиш нещо повече.

– Добре, сър.

– Ще разговаряш ли и със сенатор Фокс по въпроса?

Худ каза, че ще разговаря, и се изправи. Президентът също стана. Сега му изглеждаше по-уверен и по на себе си. Обаче нещата, които Меган му беше разказала, все още го безпокояха.

– Господин президент, имам още един въпрос – каза Худ.

Президентът го изгледа внимателно и кимна.

– Преди няколко минути вие казахте, че това са „нови глупости“. Какво имахте предвид?

Президентът продължи да гледа Худ.

– Преди да отговоря на този въпрос, позволи ми аз да те попитам нещо.

– Добре.

– Не ти ли е вече известен отговорът на въпроса ти? – попита президентът.

Худ отвърна, че не му е известен.

– Дойде да разговаряш с мен само заради това, което стана снощи, така ли?

Худ се поколеба. Президентът знаеше, че двамата с първата лейди са стари приятели. Не беше работа на Худ да му казва, че съпругата му се безпокои за него. Същевременно не искаше и той да бъде един от хората, които го лъжат.

– Не – отвърна той. – Това не беше единствената причина.

Президентът леко се усмихна.

– Беше достатъчно откровен, Пол. Няма да те притискам.

– Благодаря, сър.

– Но ще ти кажа едно нещо за глупостите – продължи президентът. – Това не е единственото недоразумение при нас през последните няколко седмици. Ядосах се. – Президентът му подаде ръка през бюрото. – Благодаря, че дойде, Пол, и за това, че беше настоятелен.

Худ се усмихна и разтърси ръката на президента. После се обърна и излезе от Овалния кабинет.

Отвън имаше група нетърпеливи скаути, придружавани от фотограф. Момчетата бяха носители на някаква награда. Худ им намигна, наслаждавайки се за момент как го гледат с отворени уста и на невинността им. После благодари на госпожа Лей, когато минаваше покрай бюрото й. Тя му хвърли угрижен поглед и той й каза, че може да й се обади. Госпожа Лей благодари и след това въведе скаутите в кабинета.

Худ отиде бързо до колата си. Включи двигателя. След това провери съобщенията в телефона си. Имаше само едно. Беше от Боб Хърбърт. Когато подкара колата към Петнадесета улица, му се обади.

– Боб, Пол е. Има ли нещо ново?

– Много неща – отговори Хърбърт. – Преди всичко Мат откри откъде е било повикването, дошло от хотел „Хей-Адамс“.

– Откъде?

– От мобилния телефон на Фенуик.

– Бинго! – рече Худ.

– Може би, а може би и не – каза Хърбърт.

– Защо?

– Преди няколко минути ми се обадиха от едно място, откъдето не очаквах да ми се обадят.

– Откъде?

– Обади се Фенуик – отвърна Хърбърт. – Беше откровен и ми се стори изненадан от това, което трябваше да му кажа. Уведоми ме, че не е разговарял снощи с президента, защото дипломатическото му куфарче било откраднато. Затова не е отговорил на повикванията ми в неговия мобилен телефон. Получил само съобщението, което оставих в службата му.

– Не съм склонен да приема подобно обяснение – рече Худ. – Някой наистина се е обаждал на президента и повикването е минало през хотела.

– Това е вярно – съгласи се Хърбърт. – Обаче помниш ли Марта Стрийб?

– Жената, която имаше любовна връзка със сенатор Ланкастър ли? – попита Худ.

– Точно тя.

– И какво за нея?

– Разговорите й бяха водени от телефонен трансформатор на гара „Юнион“, за да не могат да бъдат проследени – припомни му Хърбърт.

– Да, спомням си – сети се Худ. – Но президентът няма любовна връзка.

– Сигурен ли си? – попита Хърбърт. – Жена му е казала, че се държи странно. Може да се чувства гузен…

– Възможно е, но нека първо изключим вероятността това да са проблеми, отнасящи се до националната сигурност – сряза го Худ.

– Разбира се – съгласи се Хърбърт.

Худ имаше нужда от малко време, за да се успокои. Ядът му го изненада. Никога не беше имал извънбрачна връзка, но по някаква причина забележката на Хърбърт го накара да се почувства виновен спрямо Шарън.

– Какво друго каза Фенуик? – попита той.

– Че не знае нищо за някаква инициатива с ООН. Никой не му се е обаждал във връзка с инициативата и не е чел във вестника за нея. Каза ми, че бил изпратен в Ню Йорк, за да помогне на иранците за ситуацията в Каспийско море, в която е замесен Харпунджията и евентуално някакви азербайджански терористи. В това може да има известна истина – отбеляза Хърбърт. – Ако ЦРУ се е компрометирало там, иранците може да са били принудени да се обърнат към някой друг за помощ. Някой, който би могъл да им даде разузнавателни сведения, получени чрез засичане на комуникации.

– Иранците работили ли са по въпроса с ЦРУ?

– Опитвам се да разбера – каза Хърбърт. – Нали ги знаеш онези момчета от Управлението. Те не обичат много много да споделят с другите служби какво вършат. Обаче я помисли. Оперативният център също е работил с други държави, някои от които враждебно настроени. Ние също сме готови да легнем в едно легло с Техеран, ако само ще се погалим малко.

Худ трябваше да признае, че това беше вярно.

– И Фенуик е бил в иранското представителство. Това поне е съвсем ясно – рече Хърбърт.

– Това, изглежда, е единственото ясно нещо в случая – каза Худ. – Боб, ти спомена, че Фенуик е бил изпратен в Ню Йорк. Той каза ли ти кой го е изпратил?

– Да – отвърна Хърбърт. – И мисля, че това няма да ти хареса. Фенуик казва, че президентът го е изпратил.

– Нареждането само устно ли е било?

– Да – каза Хърбърт.

– Господи! – рече Худ. – Виж какво, в тази иранска история явно е замесен и някой друг.

– Сигурно – съгласи се Хърбърт. – Може би вицепрезидентът или началник-щабът…

– Обади се в кабинета на вицепрезидента Котън. Виж какво ще каже. Идвам бързо.

– Ще поръчам да донесат пица – каза Хърбърт.

Худ затвори телефона и съсредоточи вниманието си върху лавирането из бясното пиково движение.

В момента за него това беше приятно разнообразие.

18.

Гобустан, Азербайджан

Вторник, 1,22 часа

Другите мъже спяха направо върху спалните чували, които бяха купили втора ръка от Баку. Обаче Морис Чарлс беше още буден и продължаваше да седи до дървената маса в овчарската колиба. Въпреки че нямаше проблеми със съня преди акция, трябваше да чака други хора да свършат някои неща, от които зависеше самата операция. Дотогава нямаше и не можеше да почива.

Когато най-после телефонът иззвъня, той му подейства като електрически шок. Това беше последната несвършена работа преди часа „X“.

Чарлс отиде при масата с уредите. Редом с декодера „Стеларфото Джъдж 7“ беше апаратът „Зед-4“, конструиран от КГБ през 1992 година. Секретната телефонна система имаше вида и формата на обикновена книга с твърди корици. Малката, плоска слушалка влизаше елегантно в легло отстрани. Това беше забележително улеснение в сравнение с радиостанциите от точка до точка, използвани в началото от Чарлс. Този апарат можеше да действа в радиус две мили и половина. „Зед-4“ се използваше при редица сателитни връзки за клетъчни трансмисии по света. Поредица от вътрешни аудиоусилватели напълно елиминираха възможността сигналите да се изгубят. Освен това „Зед-4“ е много надежден срещу подслушване. Повечето подобни телефонни апарати, включително и „Так-Сат“ в Съединените щати, са кодирани със 155 еднозначни цифри. За да пробият кода, подслушвателите трябва да имат това предвид в своите двуцифрени основни числа. Дори при използването на такива усъвършенствани компютри като „Грей-916“ тази работа може да отнеме седмици. ЦРУ успя да съкрати времето на дни чрез кражба на компютърно време от персонални компютри. През 1997 година Управлението започна да използва интернет сървъри, за да прикача цифрите към домашни компютърни системи. Малки количества компютърна памет бяха приспособени да работят по проблема без знанието на ползвателя. Чрез прикачване към мрежа от милиони персонални компютри ЦРУ успя да прибави гигабайтове компютърна мощ за решаването на проблема. Това създаде проблем и за контрапрограмистите, тъй като не беше възможно да бъде затворена системата на ЦРУ, известна като „Стелт-Фийдд“. Така „Зед-4“ бе приспособен да използва сложен засекретяващ код с 309 еднозначни числа. Дори системите CFS не са достатъчно мощни, за да пробият навреме този код.

Чарлс се обади при третото позвъняване.

– Си диез – каза той.

Това беше кодовото наименование на приемателя.

– Нормално до – отвърна повикващият.

– Продължавай – рече Чарлс.

– Стоя на отсрещната страна на улицата от обекта – докладва обаждащият се. – Изкарват го през страничната врата.

– Няма ли линейка?

– Не.

– Кой е с него? – попита Чарлс.

– Двама мъже. Не са в униформи.

Той се усмихна. Американците бяха толкова предвидими. Ако агентите бяха повече от двама, те неизменно се придържаха към приетите при тях правила. „Кое отличава войника от шпионина? Правило петдесет и три: за войника човекът е по-важен от поставената задача.“ Този начин на мислене е валиден още от времето, когато кавалерията на Съединените щати се е подвизавала на Запад. Когато някои от по-агресивните индиански племена като апахите били преследвани, те спирали и нападали заселници. Винаги изнасилвали една от жените и я оставяли на такова място, където кавалерията със сигурност ще я намери. Войниците винаги изпращали жената обратно във форта с ескорт. Това не само забавяло преследващата колона, но и намалявало числеността й.

– Подкреплението на мястото ли си е?

– Да, сър.

– Тогава ги ликвидирайте – нареди Чарлс.

– Готово – отвърна уверено другият. – Край.

Връзката прекъсна. Чарлс остави слушалката на мястото й.

Свърши се. Това беше последната стъпка. Беше оставил единия агент жив, за да привлече останалите. Една инжекция във врата, бързо действаща вирусна пневмония и целият местен екип беше извън строя. Сега никой нямаше да бъде в състояние да сглоби пъзела и да му попречи да изпълни задачата си.

Трябваше да се обади още веднъж по телефона, преди да си легне. Разговорът щеше да се състои по гарантирана срещу подслушване линия с Вашингтон с един от малкото хора, които знаеха за участието му в тази операция.

С човек, който не спазваше правилата.

Човекът, измислил най-дръзкия план за действие в наше време.

19.

Баку, Азербайджан

Вторник, 1,35 часа

Пътуването с кола до ВИП болницата отне по-малко от десет минути. Това беше единствената ВИП болница, която според американското посолство отговаряше на западните стандарти за здравеопазване. От посолството имаха уговорка с д-р Канибов – един от малкото говорещи английски лекари в града. На петдесет и седем годишният Канибов се плащаше извънредно, за да бъде непрекъснато на разположение двадесет и четири часа в денонощието за спешни случаи и да препоръчва квалифицирани специалисти, когато е необходимо.

Том Моор не знаеше дали ще е нужен специалист. На него му беше известно само, че Пат Томас го беше събудил преди двадесет минути. Томас беше чул Дейвид Батат да стене на походното си легло. Когато отиде да го види, завари Батат облян в пот и треперещ. Медицинската сестра на посолството го прегледа и му измери температурата. Беше тридесет и девет градуса и пет по Целзий. Сестрата предположи, че Батат може да си е ударил главата или да е получил някакво увреждане на кръвоносните съдове, когато е бил нападнат. Вместо да чакат линейка, Томас и Моор качиха Батат на една от колите на посолството и го закараха до болницата. Медицинската сестра се обади по телефона на д-р Канибов още преди да пристигнат, за да му каже, че имат случай на неврогенен шок.

„Само това ни липсваше, да останем с човек по-малко“, помисли си Томас, докато караше по тъмните, пусти улици на търговския район, в който се намираха и посолствата. Дори при нормални условия за работата на разузнавача не беше никак добре да разполага с прекалено малко хора. А за да се открие Харпунджията – един от най-неуловимите терористи в света, – трябваха повече. Единствената надежда на Томас беше, че обаждането му във Вашингтон ще му осигури навреме сътрудничество с петербургската връзка.

Доктор Канибов живееше на една пресечка от болницата. Когато пристигнаха, високият възрастен лекар с побелели коси отстрани на голото теме ги очакваше. Зъбите на Батат тракаха и той кашляше. Докато двама санитари го слагаха на носилката пред входа, устните и върховете на пръстите на американеца посиняха.

– Много затруднено кръвообръщение – каза Канибов на един от санитарите. – Кислород. – Той погледна устата на Батат. – Има следи от слуз. Респиратор, а после му измерете оралната температура.

– Какво мислите, че не е наред? – попита Томас.

– Още не мога да кажа – отвърна Канибов.

– Сестрата в посолството каза, че може да е неврогенен шок – каза Томас на доктора.

– Ако беше така, лицето му щеше да е бледо, а не зачервено – каза ядосан докторът. – Той изгледа Томас и Моор. – Господа, вие можете да останете да чакате тук, а може и да си отидете и да чакате…

– Ще останем тук – рече Томас. – Поне докато разберете какво му е.

– Много добре – каза докторът, докато вкарваха носилката с Батат в отделението.

„За спешно отделение тук е необичайно спокойно“, каза си Томас. Когато някое от трите му момчета се наранеше във Вашингтон или в Москва, спешните отделения приличаха на западното крило на Белия дом. В тях цареше шумен, преднамерен хаос. Предположи, че в клиниките в победните квартали на Баку обстановката вероятно е подобна. Въпреки това тишината беше изнервяща, мъртвешка.

Томас погледна към Моор.

– Няма смисъл и двамата да чакаме тук – каза той. – Един от нас трябва да се опита да поспи малко.

– Аз не спях – рече Моор. – Установявах контактите, за които говорехме, и преглеждах някои досиета.

– Открихте ли нещо? – попита Томас.

– Нищо – отвърна Моор.

– Това е още една причина да се върнете в посолството – каза Томас. – Аз ще се погрижа за Дейвид. Ще остана да чакам тук.

Моор се замисли.

– Добре – каза той. – Ще се обадите веднага щом разберете нещо, нали?

– Разбира се – увери го Томас.

Моор го потупа по рамото, а после тръгна обратно към фоайето. Отвори вратата, заобиколи отпред колата, за да стигне до мястото на шофьора.

След миг главата на Том Моор рязко отскочи вдясно и той се свлече на асфалта.

20.

Вашингтон

Понеделник, 18,46 часа

Пол Худ пристигна в Оперативния център, където трябваше да се срещне с Боб Хърбърт и Майк Роджърс. Обади се по телефона и на Лиз Гордън. Помоли я да е на разположение, за да могат да поговорят по-късно. Искаше да се консултира с нея какво, ако изобщо имаше нещо, става с президента от клинична гледна точка.

На път за кабинета си Худ се сблъска с Ан Ферис. Тя тръгна редом с него през разширяващата се мрежа от преградени, тесни помещения на крилото, в което се намираше управлението на центъра. Както се беше пошегувал Хърбърт, когато за първи път дойде на работа в Оперативния център, това беше място, където кабинките имат тавани.

– Става ли нещо интересно? – попита Ан.

– Обичайната бъркотия – отвърна Худ. – Само че този път не в чужбина, а във Вашингтон.

– Нещо сериозно ли е?

– Още не знам – отвърна той. – Някъде в Агенцията за национална сигурност има непредсказуем човек.

Худ не искаше да споменава нищо за възможността президентът да има някакви проблеми с психиката. Не че нямаше доверие на Ан, но Меган Лорънс го беше помолила да сведе до минимум броя на хората, с които споделя това.

– Как вървят работите в отдела ти?

– Обичайната ефикасна и професионална координация – рече тя с обезоръжаваща усмивка.

– Искаш да кажеш, че нищо не става.

– Точно така – отвърна Ан. Изчака за момент, а после попита: – Ще се задържиш ли дълго тук?

– Два часа – каза той. – Няма смисъл да се връщам в хотела, за да седя там и да гледам някоя лоша комедия.

– Ще ти бъде ли интересно да вечеряме заедно? – попита тя.

– Нощта може да се окаже много дълга – отвърна той.

– И аз нямам никакви планове. Синът ми тази седмица е при баща си. Не ми остава нищо друго, освен да отида при разглезената котка и телевизионните комедии.

Сърцето на Худ започна да бие малко по-бързо от обикновено. Много му се искаше да каже „да“ на Ан. Обаче той все още беше женен мъж и излизането с разведена колежка можеше да му навлече неприятности както от юридическа, така и от етична гледна точка. А от това Оперативният център нямаше нужда. Разузнавателният екип беше изключително добър в събирането на информация. Това, че Худ е вечерял с Ферис, щеше да се знае от всички още на сутринта. Освен това мисълта за вечерята с Ан щеше да му попречи да се съсредоточи върху кризата в правителството.

– Ан, бих искал да мога – призна си той чистосърдечно. – Обаче не знам кога ще свърша тук. Да го отложим за някой друг път, става ли?

– Разбира се – отвърна тя и леко, малко тъжно се усмихна. – Приятна работа.

– Благодаря – отвърна Худ.

Сега се почувства ужасно. Не беше направил това, което искаше, а то беше да вечеря с Ан. И я беше обидил.

Спря. Искаше да тръгне след нея и да й каже, че ще отидат на вечеря. Обаче знаеше, че ако веднъж се започне, нямаше връщане. Продължи към кабинета си.

Когато влезе вътре, позвъни на Роджърс и Хърбърт. Роджърс каза, че идва веднага. Хърбърт работеше на компютъра и обеща да дойде след няколко минути.

Когато пристигна, Роджърс се държеше внимателно и професионално. Генералът винаги беше искал да ръководи Оперативния център. Ако му беше станало неприятно от това, че му бяха предложили поста, а после изведнъж се бяха отказали, той не го показваше. Преди всичко Роджърс беше свестен мъж и умееше да работи в екип.

Генералът беше прекарал деня, ръководейки Центъра, докато Пол Худ беше ангажиран с президента и инициативата с ООН. Докато Худ разказваше на своя заместник за разговора на Хърбърт с Фенуик, той влезе на инвалидната си количка. Шефът на разузнаването беше леко зачервен и потен. Беше бързал да стигне до тук.

– Какви са отношенията ти със Сергей Орлов в руския Оперативен център? – попита той, останал без дъх.

Въпросът изненада Худ.

– Не съм разговарял с него от шест месеца. Защо?

– Току-що получих съобщение, изпратено от нашето посолство в Баку – рече Хърбърт. – Един от хората там, Том Моор, е убеден, че Харпунджията е бил в Баку. Не знае защо копелето е било там…

– Може да има нещо общо с това, което ти току-що ми разказа – каза Роджърс на Худ. – С разговора на Боб с Фенуик…

– За това, че Иран се страхувал от терористични атаки от Азербайджан ли? – попита Худ.

Роджърс кимна.

– Съгласен съм, че това е възможно – обади се Хърбърт. – Пол, ако това наистина е Харпунджията, Моор иска да го хванем на влизане или на излизане от бившия Съветски съюз. Надява се, че руският Оперативен център може да помогне.

– Как? – попита Худ. – С Орлов си разменихме някои сведения преди години. Те не знаят нищо за Харпунджията.

– Тогава Центърът на Орлов беше съвсем нов – рече Хърбърт. – Оттогава той или неговите хора може да са открили нещо в старите архиви на КГБ. Нещо, за което не са ни казали.

– Възможно е – съгласи се Худ.

Оперативният център изпитваше недостиг на хора, а положението при руските им колеги беше още по-лошо. Да се осигурява редовен поток от информация не беше лесна работа.

– Освен съобщението за Харпунджията Моор се надява, че хората на Орлов може би ще бъдат в състояние да наблюдават северните и северозападните граници на Русия. Той смята, че Харпунджията може да се опита да напусне района през скандинавските страни.

Худ погледна часовника си.

– Сега там е около три часа сутринта – каза той.

– Защо не го потърсиш вкъщи – предложи Хърбърт. – Важно е. Знаеш, че е така.

Беше прав. Независимо от желанието на шефа на разузнаването да види терориста заловен, осъден и екзекутиран, Харпунджията трябваше да бъде обезвреден.

– Ще се обадя – каза Худ.

– Преди това кажи нещо за президента Лорънс. Как мина разговорът с него?

– Ще ви разкажа след като се обадя на Орлов – обеща Худ и потърси в компютъра секретния си телефонен указател. Намери номера на Орлов. – Общо казано, изправени сме пред неясна ситуация. Или президентът страда от някакво умствено изтощение, или имаме работа с висши служители, чиито действия са подозрителни…

– Или и двете – рече Хърбърт.

– Или и двете – съгласи се Худ. – Очаквам по-късно да дойде Лиз Гордън, за да поговорим от какво може да страда президентът.