Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 16 страниц)

– Червения, би ли се обадил на началник-щабовете да бъдат тук в три часа? Събуди и секретаря по печата. Искам и той да бъде тук. – Лорънс погледна към вицепрезидента. – Ще трябва да обявим тревога на 39-а ескадрила в базата в Инджирлик и на военноморските ни сили в региона.

– Това са самолетоносачите „Констелейшън“ в северната част на Арабско море и „Роналд Рейгън“ в Персийския залив, сър – каза Фенуик.

– Ще обявя на тях тревога – обади се вицепрезидентът.

Той се извини и се отправи към личния кабинет на президента. Това беше малка стая в съседство с Овалния кабинет. Там бяха и частната тоалетна на президента, както и трапезарията му.

– Трябва да уведомим също и командването на НАТО – каза президентът на Гейбъл. – Не искам те да ни обвиняват, ако решим да действаме. Ще ни бъдат нужни и пълни сведения с какви химически и биологични оръжия разполагат азербайджанските въоръжени сили. Трябва да разберем докъде биха могли да стигнат, ако не се намесим.

– Вече проверих това, сър – каза Фенуик. – От химическите оръжия те разполагат с големи резерви от антракс, а също и с метилцианид и ацетонитрил. Всички имат системи за изстрелване на ракети земя-земя. Повечето от резервите им са съсредоточени във или близо до Нагорни Карабах. Следим дали ще има придвижване на войски.

Президентът кимна и в този момент му позвъниха по вътрешната уредба. Беше заместник-секретарката му Шарлот Паркър.

– Г-н президент – каза тя, – Пол Худ иска среща с вас. Казва, че е много важно.

Фенуик не реагира. Обърна се към Гейбъл и започна да му говори тихо, като му посочваше нещо в бележника си.

За Каспийско море ли си говорят или за Худ, запита се президентът. Лорънс се замисли за момент. Ако Худ е в заблуждение съзнателно или под външен натиск, сега беше моментът да се разбере.

– Кажи му да влезе – каза президентът.

42.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 9,56 часа

– Открихме местоположението на Харпунджията – извика Корсов.

Орлов погледна към него, когато той се втурна в кабинета. Младият разузнавач бе последван от Борис Гроски, който изглеждаше на Орлов по-малко мрачен. Не беше и радостен, но поне нямаше толкова нещастен вид. В ръцете си Корсов държеше няколко листа.

– Къде се намира? – попита Орлов.

Корсов постави със замах върху бюрото на Орлов компютърните разпечатки. На една от тях имаше карта със стрелка, която сочеше към една сграда. Друга стрелка сочеше към улица, която се намираше през няколко пресечки.

– Сигналът е бил изпратен от хотел в Баку – каза Корсов. – Оттам е отишъл до булевард „Сюлейман Радимов“. Той е успореден на „Бакиханов“, където се намира хотелът.

– Дали се е обаждал на някого с клетъчен телефон? – попита Орлов.

– Според нас, не – каза Гроски. – Подслушвахме съобщенията по полицейските радиостанции от района, за да разберем нещо повече за експлозията на петролната платформа. Докато слушахме, чухме, че един микробус е бил взривен на „Сюлейман Радимов“. Сега там се извършва разследване.

– Изглежда, че не е съвпадение – добави Корсов.

– Не, не е – съгласи се Орлов.

– Нека предположим, че Харпунджията стои зад тази работа – каза Корсов. – Може да е искал да види експлозията от хотелската си стая…

– Може и да не е нужно да я вижда, след като е могъл да я чуе – рече Орлов. – Не. След като се намира в хотелска стая, Харпунджията ще се безпокои за сигурността си. Имаме ли възможност да прецизираме по-точно откъде е бил изпратен сигналът?

– Не – отвърна Корсов. – Бил е много кратък, а нашата апаратура не е толкова чувствителна, за да определи честотата на разстояние под триста метра.

– Можем ли да се сдобием с план на хотела? – попита Орлов.

– Имам го – каза Корсов.

Той извади един лист от купчината, която държеше, и го постави до картата. На него се виждаше десететажен хотел.

– Наташа се опитва да влезе с компютъра си в списъка на резервациите – каза Гроски. Той имаше предвид двадесет и три годишната Наташа Ревская, която беше компютърният гений на Оперативния център. – Ако успее, тя ще ни даде списъка на всички мъже, резервирали единични стаи.

– Нека да ни даде и списъка на жените с единични стаи – каза Орлов. – Известно е, че Харпунджията прибягва до най-различни превъплъщения.

Гроски кимна.

– Уверени ли сте във всичко това? – попита Орлов.

Корсов, който се беше навел над бюрото, се изпъна като войник и изпъчи гърди.

– Напълно – рече той.

– Добре – каза Орлов. – Оставете ми плана на хотела. Свършихте много добра работа. Благодаря и на двамата.

Когато Гроски и Корсов излязоха, Орлов вдигна телефона. Искаше да говори с Одет за хотела и да я изпрати там. Надяваше се американецът да има достатъчно сили, за да отиде с нея.

Харпунджията не беше от тези, с които човек можеше да се справи сам.

43.

Баку, Азербайджан

Вторник, 10,07 часа

Одет Колкер разчистваше масата от закуската, когато телефонът иззвъня. Беше телефонът на апартамента, а не нейният мобифон. Това означаваше, че не се обаждаше генерал Орлов.

Тя изчака разговорът да бъде приет от телефонния секретар. Беше капитан Килар. Командирът на нейния полицейски екип не беше в стаята си, когато тя се беше обадила на дежурния сержант, за да му каже, че няма да се яви на работа, защото е болна. Килар й се обаждаше, за да й каже, че един добър и работлив полицай като нея трябва да се грижи за здравето си. Каза й, че може да отсъства колкото пожелае, за да се възстанови.

Това не се хареса твърде на Одет. Тя работеше много и въпреки че в градската полиция на Баку плащаха сравнително добре – двадесет хиляди маната годишно, което се равняваше на осем хиляди щатски долара, извънредният труд не се заплащаше. Обаче Одет не работеше само за полицията в Баку. Времето, което прекарваше пред компютъра си или по улиците, често беше заради генерал Орлов. Баку беше средище на много търговци на оръжие и на терористи, които работеха в Русия и в бившите съветски републики. Проследяването на молбите за визи, следенето на работата на митниците и проверките на списъците с пътниците на корабите, самолетите и влаковете й даваха възможност да държи под наблюдение много от тези хора.

След като прибра чиниите, Одет се извърна и погледна към госта си. Американецът беше заспал и дишаше равномерно. Беше сложила мокра кърпа на челото му и той се потеше по-малко, отколкото когато го беше довела у дома си. Беше видяла охлузванията по врата му. Сякаш някой се беше опитал да го удуши. Явно инцидентът в болницата не беше единственият опит да бъде убит. На врата му имаше и малко червено петно, като от убождане. Тя се запита дали тази болест не е резултат от това, че му е бил инжектиран някакъв вирус. КГБ и разузнавателните служби на други източноевропейски страни често прибягваха до подобна практика, като използваха смъртоносни вируси или отрови. Токсичното вещество се поставяше в микроскопични топчета. Това бяха метални сфери със захарно покритие и многобройни дупки по повърхността. Инжектираха се с помощта на чадър, писалка или друг остър предмет. На организма бяха нужни от няколко минути до един-два часа да разтопи захарното покритие. Това даваше време на убиеца да се измъкне. Ако този човек беше инжектиран, явно намерението не е било да умре от вируса. Той е бил използван, за да изкара колегите си на открито. Засадата при болницата беше добре организирана.

Точно като засадата, при която беше убит съпругът й в Чечения, помисли си тя. Той й беше съпруг, любовник, учител и най-близък приятел. Всичко това свърши, когато Виктор беше убит в една студена, тъмна и пуста планинска местност.

Той беше успял да проникне в силите на чеченските муджахидини. В продължение на седем месеца успя да се снабди с непрекъснато сменящите се радиочестоти, на които различните бунтовнически групи поддържаха връзка помежду си. Той ги записваше и оставяше информацията, за да бъде намерена от някой агент на КГБ, който я изпращаше по радиото в Москва. Но един агент беше проявил идиотска немарливост. Беше объркал честотата, която трябваше да използва, с тази, за която докладваше. Вместо да се свърже със своите началници, той отправи радиосигнала право в един от бунтовническите лагери. Разузнавачът на КГБ беше заловен, измъчван, за да измъкнат информация от него, и убит. Той не познаваше Виктор по име, но знаеше в коя група е проникнал съпругът й и кога е пристигнал. За лидерите на бунтовниците не беше трудно да се сетят кой е руският агент. Виктор винаги оставяше информацията си под някоя скала, върху която поставяше ясен знак, за да бъде намерена. Когато една нощ беше на пост, беше повален на земята от десет мъже и отведен в планината. Там ахилесовите му сухожилия бяха прерязани, както и китките на ръцете. Преди да може да пропълзи, за да потърси помощ, Виктор загина от загуба на кръв. Последното си съобщение за нея беше изрисувал върху дънера на едно дърво със собствената си кръв. Беше малко сърце, в което беше изписал инициалите на жена си.

Мобилният телефон на Одет тихо иззвъня. Тя го взе от шкафа в кухнята и се обърна с гръб към госта си. Говореше тихо, за да не го събуди.

– Да?

– Мисля, че открихме къде се намира Харпунджията.

Това изостри вниманието на Одет.

– Къде?

– В един хотел недалеч от теб – каза Орлов. – Сега се опитваме да разберем коя е стаята му.

Одет бързо отиде до леглото. Всяка вечер, когато си тръгваше от полицейския участък, беше длъжна да оставя револвера си в службата. Но в нощното си шкафче държеше резервен пистолет. Беше винаги зареден. Една жена, която живееше сама, трябваше да бъде предпазлива, а една агентка в чужбина или у дома – още повече.

– Каква е задачата? – попита Одет.

– Да бъде ликвидиран – каза Орлов. – Не можем да рискуваме и да го оставим да се измъкне.

– Разбрано – каза спокойно тя.

Вярваше в работата, която вършеше, в това, че защитава интересите на страната си. Не се притесняваше да убива, щом като по такъв начин щеше да бъде спасен животът на други хора. Човекът, когото беше убила преди няколко часа, не означаваше за нея нещо повече от някой, с когото се беше разминала на улицата.

– След като решим кой от гостите на хотела може да е Харпунджията, ти ще трябва да го посетиш – каза Орлов. Останалото ще зависи от това как ще постъпи той, как ще действа. Какво ще прочетеш в очите му. Сигурно ще е взел душ, но ще изглежда уморен.

– Копелето, изглежда, е имало доста работа – рече Одет. – Мога да позная, когато един мъж се чувства изморен.

– Има вероятност той да не отвори вратата за някой от персонала на хотела – продължи Орлов. – Ако се представиш за камериерка или човек от охраната, това може само да го накара да бъде нащрек.

– Така е – каза тя. – Ще намеря начин да вляза и да го изненадам.

– Разговарях с нашия човек, който изготвя портрети на интересуващи ни лица – каза Орлов. – Ако успееш да влезеш при него, той сигурно ще изглежда много спокоен, дори учтив и готов да ти окаже съдействие. Може да се опита да те подкупи или да те накара да се почувстваш по-уверена. Може да се опита да отвлече вниманието ти, за да те нападне. Не го слушай какво говори. Преценявай сама и си свърши работата. Няма да се изненадам, ако той има подготвени предварително няколко капана. Може да е сложил газов патрон във вентилационната тръба, да е поставил взривно устройство някъде или магнезиева светкавица, за да те заслепи. Може да я е свързал с ключа за осветлението или с дистанционно в петата му, може да е нещо, което би могъл да активира, докато си връзва връзката на обувката. Не знаем достатъчно за него, за да бъдем сигурни какви мерки може да е взел в стаята за сигурността си.

– Всичко ще бъде наред – увери го Одет. – Ще го открия и ще го неутрализирам.

– Бих искал да можех да те посъветвам да отидеш с отряд полицаи – рече, извинявайки се, Орлов. – Но това не е за препоръчване. Един вик, шумът от приближаващи се коли, всяко нещо, което му се стори необичайно, може да събуди подозрението му. Харпунджията може дори да усети присъствието им. Ако това стане, може да се измъкне преди дори да успееш да стигнеш до него. Сигурен съм, че внимателно е подготвил пътищата си за бягство. А може да се опита да вземе и заложници.

– Разбирам – рече Одет. – Добре, в кой хотел е Харпунджията?

– Преди да ти кажа това, разкажи ми как е твоят гост? – попита Орлов.

– Спи – отговори тя. Погледна към мъжа в леглото. Той лежеше по гръб, с ръце, изпънати отстрани на тялото. Дишаше бавно и тежко. – Каквото и да е заболяването му, сигурно е причинено изкуствено – каза тя. – Вероятно чрез инжекция.

– Как е температурата?

– Мисля, че спадна малко. Ще се оправи.

– Добре – рече Орлов. – Събуди го.

– Господине? – Заповедта направо я изуми.

– Искам да го събудиш – каза й Орлов. – Ще го вземеш с теб.

– Но това е невъзможно – протестира Одет. – Не знам дори дали американецът може да се държи на краката си.

– Ще се държи – каза Орлов. – Трябва.

– Господин генерал, това няма да ми бъде от помощ…

– Няма да те изправя срещу Харпунджията без подкрепата на някой опитен човек – рече Орлов. – Знаеш как се постъпва в такива случаи. Трябва да го направиш.

Одет поклати глава. Тя знаеше как се постъпва. Виктор я беше научил. Петите на човека се изгаряха със запалени клечки кибрит. Това се правеше не само за да бъде разбуден болен или човек, изпаднал в безсъзнание от мъчения. Болката го държеше буден и нащрек, докато вървеше.

Одет отново поклати глава. По принцип оперативният агент действаше самостоятелно. Това, което се беше случило с Виктор, показваше само колко опасно е да се работи с друг, дори и за кратко. Дори американецът да се чувстваше добре, тя пак не беше сигурна дали би искала да има партньор. А болен, той щеше да й бъде повече в тежест, отколкото в помощ.

– Добре – каза Одет. Тя обърна гръб на американеца и се отправи към кухнята. – Къде е той?

– Според нас Харпунджията е в хотел „Хаят“ – каза й Орлов. – В момента се опитваме да влезем в компютъра на администрацията. Ще ти съобщя, ако научим нещо оттам.

– Ще бъда там след десет минути – обеща Одет. – Има ли нещо друго, генерале?

– Само това – каза Орлов. – Никак не ми се ще да те изпращам срещу този човек. Искам и двамата да бъдете много предпазливи.

– Ще внимаваме – увери го Одет. – Благодаря.

Тя затвори и окачи мобилния телефон на колана си. Взе пистолета и един кобур за захващане през глезена от нощната масичка и го постави на крака си. Дългата й полицейска пола закриваше оръжието. Сложи един заглушител в десния си джоб. В болницата беше използвала сгъваем нож, който още беше в левия джоб на полата й. Ако не й потрябваше за самозащита, можеше да го използва и за хвърляне. Ако поради някаква причина бъдеше спряна евентуално от охраната на хотела, Одет можеше да каже, че отива при приятеля си, който при проверката ще се окаже, че вече е напуснал хотела. Можеше да каже също, че е сбъркала вратата, на която е почукала, и че Харпунджията я е нападнал. С нейна помощ, а и като се възползва от информацията, дадена й от Орлов и от американците, полицията можеше да направи връзка между мъртвия и терористичното нападение.

Тя обаче се надяваше, че няма да се наложи да обяснява нищо на когото и да било. Ако успееше да го изненада, Одет можеше да завари Харпунджията сравнително неподготвен.

С леко присвити крака и на пръсти тя стигна до вратата на апартамента. Дървеният под под краката й силно изскърца. Странно, помисли си Одет, досега тук никога не й се беше налагало да пази тишина. До днешния ден никой освен нея не беше лягал в леглото й. Не че съжаляваше за това. Виктор я беше задоволявал напълно.

Отвори вратата. Преди да излезе, погледна към заспалия американец.

Почувства се гузна, че беше излъгала генерал Орлов. Въпреки че в нейната професия лъжата беше нещо нормално, никога не беше лъгала Орлов. За щастие в тази ситуация тя печелеше при всички случаи. Ако успееше да се справи сама с Харпунджията, Орлов щеше да бъде сърдит, но не много. Ако се провалеше, нямаше да бъде жива, за да чуе как ще й се кара.

Одет излезе в коридора и тихо затвори вратата. Ако се провалеше в тази задача, сигурно щеше да слуша укорите на Виктор, и то завинаги.

Тя се усмихна. И в този случай печелеше.

44.

Вашингтон

Вторник 2,08 часа

Един таен агент отвори вратата на Овалния кабинет, за да пропусне Пол Худ. Голямата бяла врата се затвори след него с леко щракване, но звукът се стори много силен на Пол, докато прекосяваше килима пред бюрото на президента. Такива бяха и ударите на сърцето му. Нямаше как да разбере дали Фенуик е самостоятелно действащ негодник, или беше част от екип. При всички случаи обаче щеше да бъде изключително тежка задача да убеди другите, че той участва в някакъв международен заговор.

Атмосферата в стаята беше враждебна. Худ я почувства още преди да види лицата на вицепрезидента, Фенуик и Гейбъл. Никой не се извърна да го погледне, а изражението на президента беше направо сурово. Веднъж Майк Роджърс беше разказал как когато постъпвал в армията, имал командващ офицер, чието лице изразявало открито неодобрение. Гледал го така, сякаш искал да му откъсне главата и да играе с нея футбол.

Лицето на президента имаше същото изражение.

Худ бързо мина покрай столовете, за да стигне до бюрото на президента. През прозорците зад него се виждаше монументът на Вашингтон, ярко осветен от лунната светлина. Видът му разпали у Худ така нужния му кураж.

– Господин президент, господа, съжалявам, че се натрапвам, обаче това не може да чака – каза той.

– При вас нещата никога не могат да чакат – рече Фенуик. Той погледна зелената папка в скута си.

_Изпреварващ удар_, каза си Худ. _Копелето си го бива._ Извърна се и погледна шефа на АНС. Ниският, строен мъж имаше дълбоко хлътнали очи под гъстата, къдрава бяла коса. Белотата на косата му подчертаваше тъмния цвят на очите.

– Вашият екип от край време е известен, че има навика да се хвърля слепешката във всяка криза, господин Худ. И при онази в Северна Корея, и в долината Бекаа в Ливан, и при кризата със заложниците в ООН. Вие сте клечката кибрит, която някой ден ще подпали някое огнище на напрежение.

– Все още нямаме подобен случай – отбеляза Худ.

– Все още – съгласи се Фенуик. Той погледна към Лорънс. – Господин президент, трябва да приключим с прегледа на нашите сведения, за да можете да вземете решение във връзка със ситуацията в Каспийския район.

– Какво общо има Морис Чарлс с тази ситуация? – попита Худ, продължавайки да гледа Фенуик. Не смяташе да му даде възможност да се измъкне.

– Чарлс? Терористът ли? – попита Фенуик.

– Същият – рече Худ.

Не каза нищо повече. Искаше да види каква ще бъде реакцията на другия по-нататък.

Президентът погледна към Фенуик.

– На АНС известно ли е, че Чарлс е замесен в тази работа?

– Да, господин президент, известно ни е – призна Фенуик. – Но не знаем какво е неговото участие. Сега проверяваме.

– Може би аз ще мога да ви насоча в правилната посока, господин Фенуик – обади се Худ. – Морис Чарлс е поддържал връзка с АНС както преди, така и след нападението на иранската петролна платформа.

– Това са глупости! – възмути се Фенуик.

– Сигурен ли сте? – настоя Худ.

– Да! – отвърна рязко Фенуик. – Никой в моята организация не би имал нещо общо с този човек!

Худ очакваше, че Фенуик ще отрича по всякакъв начин обвинението. Обаче нито вицепрезидентът, нито Гейбъл се обявиха в негова защита. Може би защото знаеха, че е вярно?

Худ се обърна към президента.

– Сър, имаме всички основания да вярваме, че Чарлс, т.е. Харпунджията, е замесен в разрушаването на платформата.

– Доказателства от кого? – настоя Фенуик.

– От източници, неподлежащи на съмнение – отвърна Худ.

– Кой? – попита вицепрезидентът Котън.

Худ се извърна към него. Вицепрезидентът беше спокоен и разумен човек. Худ нямаше как да не изплюе камъчето.

– Генерал Сергей Орлов, командир на руския Оперативен център.

Гейбъл поклати глава, а Фенуик вдигна нагоре очи.

– Руснаците – каза с пренебрежение вицепрезидентът. Точно те може да са изпратили Черкасов в района, за да извърши нападението на платформата. Тялото му е било намерено във водата наблизо.

– Москва има всички причини да не иска да се намесваме в района – каза Гейбъл. – Ако Азербайджан бъде прогонен от каспийските находища, Москва може да сложи ръка на повечето от тях. Господин президент, предлагам да отложим разглеждането на тази част от проблема, докато решаваме по-важния въпрос за мобилизацията на иранските въоръжени сили.

– Прегледахме сведенията, дадени ни от Орлов, и сме на мнение, че те са точни – заяви Худ.

– Бих искал да ги видя – каза Фенуик.

– Ще ги имате – обеща Худ.

– Предполагам, че не сте дали на генерал Орлов наши секретни кодове, за да му помогнете да подслушва разговорите на АНС, нали?

Худ не му отговори.

– Господин президент, Харпунджията е експерт в създаването и изпълнението на сложни версии за прикритие на действията си. Ако той участва в тази операция, ще трябва да проучим внимателно всяко доказателство, до което можем да се доберем. Трябва също да уведомим Техеран, че това действие може да няма нищо общо с Баку.

– Нищо общо ли? – прекъсна го Фенуик. – Доколкото ни е известно, тъкмо те може би са наели Харпунджията.

– Може и да сте прав – каза Худ. – Това, което искам да кажа, е, че нямаме никакви доказателства освен факта, че Харпунджията се намира в района и че вероятно е замесен в нападението.

– Това не са преки доказателства – рече Фенуик. – Освен това аз си изгубих един ден, опитвайки се да сложа началото на диалог с Техеран за размяна на разузнавателна информация. Истината е, че те ни нямат доверие, а и ние не можем да им се доверим.

– Това не е истина! – каза гневно Худ. После се овладя. Трябваше да внимава, да не избухва. Чувстваше се крайно изморен и изнервен. Обаче ако не се владееше, нямаше да е убедителен. – Истината – продължи по-спокойно той – е, че между АНС, конгресната комисия за разузнаване и Овалния кабинет редовно е имало размяна на заблуждаваща информация…

– Господин президент, ние трябва да действаме – каза спокойно Фенуик. – Иран придвижва кораби в Каспийския район. Това е факт и на него трябва да се реагира незабавно.

– Съгласен съм – рече президентът.

Котън погледна към Худ. В очите на вицепрезидента нямаше враждебност.

– Пол, ако имаш някакви безпокойства от действията на АНС, трябва да представиш доказателствата си пред конгресната комисия по разузнаването, а не на нас. Те трябва да се занимаят с тях.

– Когато вече ще бъде твърде късно – каза Худ.

– Твърде късно за какво? – попита президентът.

Худ се обърна към него.

– Не знам отговора на този въпрос, сър – призна той. – Но наистина смятам, че точно в този момент трябва да се въздържите от вземането на решения във връзка със ситуацията в Каспийско море.

Фенуик поклати глава.

– И то само на основание на приказките на руснаците, които може в момента да изпращат самолети и кораби в района.

– Господин Фенуик има основание да говори така – рече президентът.

– Руснаците наистина могат да имат някакви планове относно каспийския петрол – съгласи се Худ. – Това само по себе си не опровергава сведенията, получени от генерал Орлов.

– Колко време ще ти е нужно, Пол?

– Дайте ми още дванадесет часа – каза Худ.

– Дванадесет часа ще дадат на Иран и на руснаците време да разположат корабите си в петролните полета на Азербайджан – обади се Гейбъл.

Президентът погледна часовника си. Помисли за момент и каза:

– Ще ти дам пет часа.

Худ не искаше точно това, но очевидно беше всичко, което можеше да получи за момента. И той го взе.

– Ще ми трябва кабинет – рече той. – Не искаше да губи време да се връща в Оперативния център.

– Вземи съвещателната зала на правителството – каза президентът. – Така ще знам, че си приключил до седем часа и тогава ще можем да действаме.

– Благодаря, сър – каза Худ.

Обърна се и си тръгна, без да поглежда към останалите. Сега враждебността беше много по-голяма, отколкото когато пристигна. Беше сигурен, че беше дръпнал бика за опашката, без да има достатъчна огнева мощ.

Би било прекалено да очаква, че президентът ще повярва на всичко, което му беше казал. Дори и след предишния им разговор Лорънс очевидно все още не можеше да приеме възможността Фенуик да се окаже предател. Но поне не я беше отхвърлил напълно. Худ беше успял да спечели малко време.

Той тръгна надолу по тихия, покрит със зелен килим коридор в западното крило. Мина покрай двама безмълвни агенти от президентската охрана. Единият стоеше пред Овалния кабинет. Другият беше застанал в коридора между вратата, която водеше към кабинета на секретаря по печата в северозападния край, и вратата към съвещателната зала на правителството в североизточния край.

Худ влезе в дългото помещение. По средата стоеше дълга конфрентна маса. Зад нея в северния край на залата имаше бюро с компютър и телефон. Худ отиде там и седна.

Първата му работа беше да се свърже с Хърбърт. Трябваше да се опита да получи повече информация за контактите на Харпунджията с АНС. Но дори и да разбереше точно кога са били разговорите и с кого, това нямаше да убеди лесно президента в наличието на заговор.

Худ се нуждаеше от доказателство, а точно в този момент не знаеше как да се добере до него.

45.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 10,20 часа

Когато беше космонавт, генерал Орлов се беше научил да разгадава мислите по гласовете. Често пъти това беше единственият начин да научи дали има някакъв проблем с полета. Веднъж от командния център на Земята му бяха казали, че с мисията му на космическата станция „Салют“ всичко е наред. В действителност под въздействието на микрочастиците в космическия прах и облака от химикали, изхвърлян от ракетните двигатели на космическия кораб, слънчевите панели бяха корозирали. Те бяха толкова сериозно повредени, че в станцията щеше да има загуба на енергия още преди космическият кораб „Космос“ от Земята да пристигне, за да ги върне у дома.

Първият сигнал за бедата дойде от гласа на човека, с когото поддържаше връзка със Земята. Интонацията му беше малко по-различна от обикновено. От годините, прекарани като летец-изпитател, Орлов вече беше свикнал да различава подобни нюанси в гласовете. Настоя да му кажат какъв е проблемът със „Салют“. Целият свят чу този разговор, което постави Кремъл в неловко положение. Но така Орлов успя да изключи някои не толкова жизненоважни системи и да спести енергия, вместо да чака учените да решат как да подредят останалите функциониращи панели и същевременно да ги предпазят от по-нататъшна корозия.

Орлов имаше пълно доверие в Наталия Басова. Но не винаги й вярваше, което не беше същото нещо. В тона й имаше нещо, което го разтревожи. Като че ли тя криеше нещо. Също като човека, който служеше за връзка със Земята.

Няколко минути след като говориха по нейния мобилен телефон, Орлов набра номера на телефона, регистриран на името на Одет Колкер в апартамента й. Той звъня десетина пъти, но никой не отговори. Това накара Орлов да се надява, че американецът е тръгнал с нея. Двадесет минути по-късно пак позвъни.

Този път отговори глас, който леко заекваше, и то на английски.

Орлов погледна номера на телефона, за да се увери, че не е сбъркал. Не беше. Жената беше тръгнала без американеца.

– На телефона е генерал Сергей Орлов – каза той на човека. – Господин Батат ли е?

– Да – отвърна уморено Батат.

– Господин Батат, жената, която ви спаси, е моя подчинена – продължи Орлов. – Тя излезе, за да се опита да се справи с човека, който ви нападна на плажа. Знаете за кого говоря, нали?

– Да – отговори Батат. – Знам.

– Тя е без подкрепление и се тревожа за нея и за мисията й – каза Орлов. – Чувствате ли се достатъчно добре, за да се движите из града?

Отговорът не последва веднага. Орлов чу стонове и пъшкане в слушалката.

– Станах. Виждам дрехите си да висят на вратата – каза Батат. – Ще вървя на почивки. Къде трябва да отида?

Орлов каза на американеца, че няма представа какъв е планът на Одет и дали изобщо тя има такъв. Добави, че неговият екип все още се опитва да влезе в компютъра на хотела, за да разбере кои стаи са заети само от по един мъж.

Батат помоли Орлов да му извика такси, защото не говореше езика.

Орлов му обеща и му благодари. Даде на Батат телефонния номер на Оперативния център и затвори. Остана неподвижен известно време. Като се изключи жуженето на флоуресцентната лампа на бюрото му, в кабинета под земята цареше мъртва тишина. Дори в космоса не беше толкова тихо. Винаги се чуваше някакво пукане, когато металът се нагряваше и охлаждаше или незакрепени предмети се удряха в апаратурата. В тръбите се чуваше звук от минаващия през тях охладител, а също и от нахлуващия през вентилационните устройства въздух. Освен това от време на време някой говореше в шлемофоните или от Земята, или някъде другаде в кораба.

Не и тук. Това място беше най-самотното, което можеше да си представи човек.

Одет вече вероятно беше стигнала до хотела и беше влязла вътре. Можеше да й се обади и да й нареди да се върне, но според него тя нямаше да го послуша. А след като веднъж беше решила да действа, той не искаше да я смущава. Тя трябваше да знае, че я подкрепя.

Орлов беше ядосан, че Одет не се беше подчинила на заповедта и го беше излъгала. Ядът му обаче не беше много силен, защото разбираше кое беше накарало жената да действа така. Съпругът й също предпочиташе да действа сам и загина заради небрежността на друг човек.

Въпреки това тя не можеше да решава вместо Орлов. Неговата грижа беше не само да бъде заловен или убит Харпунджията, но да вземе мерки Одет да не свърши като Виктор.

46.

Баку, Азербайджан

Вторник, 10,31 часа

Имаше голямо движение и на Одет й трябваше два пъти повече време, за да стигне до „Хаят“. Паркира колата в една странична улица на по-малко от една пряка от входа на хотела. Не искаше да спира отпред. Там някъде все още имаше един снайперист на свобода – човекът, застрелял американския дипломат пред болницата. Убиецът може би държеше под наблюдение хотела заради Харпунджията. Може да беше видял колата й при болницата и сега да я разпознае.

Сутринта беше слънчева и изминаването на краткото разстояние до входа на хотела подейства добре на Одет. Въздухът беше свеж и тя дишаше с пълни гърди. Запита се дали Виктор се беше чувствал така, когато е бил в Чечения. Дали някои прости радости от живота доставят по-голямо удоволствие от обикновено, когато съществува опасност да загубиш всичко.

Одет беше минавала два пъти преди през задния вход на хотела. Първият път беше, когато трябваше да помогне на готвач, който се беше изгорил на един тиган. Другият път беше, за да усмири един човек, който се оплакваше от голямата сума, написана в сметката му. Знаеше как се минава през задния вход, обаче не мислеше, че ще срещне там Харпунджията. Предполагаше, че той е влязъл и е излязъл през парадния вход. Промъкването през някоя врата за персонала или през прозорец на първия етаж можеше да привлече вниманието към него. За опитните терористи най-доброто прикритие беше да се действа пред очите на всички.