Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 16 страниц)

Преди да набере домашния телефон на Орлов, Худ се обади в преводаческия отдел на Оперативния център. На телефона беше Орли Търнър. Тя беше един от четиримата служебни преводачи на Центъра и беше специалист по източноевропейски езици и руски. Худ се консултира с нея преди разговора. Въпреки че Орлов говореше достатъчно добре английски, той искаше да е сигурен, че няма да има недоразумения или забавяния заради обяснението на технически термини или акроними.

– Искате ли да знаете какво ми показва интуицията? – рече Хърбърт.

– Какво? – попита Худ, като набираше номера на Орлов.

– Че всички тези неща са свързани – каза Хърбърт. – Това, че президентът не е на себе си, че Фенуик преговаря тайно с Иран, че Харпунджията се появява в Баку. Всички тези елементи са част от голяма картина, която все още не можем да си представим.

Той напусна кабинета. Худ беше склонен да се съгласи с него. Дори беше готов да отиде малко по-далеч в предположенията си.

Че голямата картина е по-голяма, отколкото предполагаха.

21.

Баку, Азербайджан

Вторник, 3,58 часа

Когато Том Моор се свлече на земята, Пат Томас се втурна към изхода на болницата. Беше на половината път, когато видя от главата на Томас да шурти кръв. Спря и отскочи назад в мига, в който един куршум разби стъклото на вратата. Той го удари в лявото бедро и го повали на земята. Успя да се задържи седнал и продължи да се измъква назад. Втори куршум отчупи парче от зелената керамична плоча на сантиметри пред крака му. Томас бързо изпълзя назад по пода. Изпитваше пареща болка от раната и всяко движение му струваше големи усилия. Остави зад себе си дълга кървава диря.

Минаха няколко секунди, преди персоналът на болницата да разбере какво става. Една млада медицинска сестра изтича и помогна на Томас да се изтегли назад. Последваха я няколко санитари. Завлякоха го зад бюрото на регистратурата. Друга сестра се обади по телефона в полицията.

Плешивият доктор застана на колене до Томас. Беше с бели хирургически ръкавици на ръцете и изкрещя някакви нареждания на азербайджански на другите хора от персонала, които стояха пред бюрото. Същевременно извади сгъваем нож от бялата си престилка и изряза внимателно плата около раната.

Томас примигна, когато кафявото парче плат беше махнато, и се загледа в доктора, докато той разглеждаше раната.

– Ще живея ли? – попита той.

Докторът не отговори. Внезапно плешивият мъж се надигна от пода. Но вместо да се изправи, възседна краката на американеца. Седна точно върху раната и накара пациента си да изпита изгаряща болка. Томас искаше да изкрещи, но не можеше. Миг по-късно докторът прекара ръката си зад главата на американеца, задържа я изправена и заби ножа в гърлото му. Металното острие проби кожата на брадичката на Томас и затвори устата му. Острието продължи напред, докато Томас го почувства под езика си.

Задави се и започна да кашля кръв през затворената си уста. Вдигна ръце и се опита да отблъсне плешивия човек, но беше прекалено слаб. Онзи спокойно и акуратно промени ъгъла, под който държеше ножа, докато металът стигна ларинкса на Томас. После рязко размърда острието наляво и надясно, разрязвайки гърлото от едното ухо до другото. След това извади ножа, стана и остави Томас да падне на земята. Прибра ножа в джоба си и отмина, без да хвърли поглед назад.

Американецът остана да лежи там, разперил безпомощно ръце, движейки безцелно пръстите си. Чувстваше как топлата кръв изтича от двете страни на гърлото му, а плътта му започна да изстива. Опита се да извика, но се чу само слаб шепот. Усети, че гръдният му кош се повдига ритмично, но не можеше да поеме въздух. В гърлото му имаше кръв.

Мислите на Томас бяха объркани. Спомни си как летеше към Баку, как разговаряше с Моор. Запита се как ли е той. След това се замисли за децата си. За миг си спомни как играеше с тях на топка на поляната пред къщата.

След това те изчезнаха.

22.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 4,01 часа

Генерал Сергей Орлов стоеше сред снега на малкото градче Нарян Мар на брега на арктическия океан, когато някаква писукаща птица го накара да се сепне. Обърна се да я погледне и се намери с поглед, вторачен в будилника.

Намираше се в едностайния си апартамент в Санкт Петербург.

– Мама му стара – изруга Орлов, когато телефонът отново иззвъня. Бившият космонавт не сънуваше често града, в който беше израснал. Не остана никак доволен, че го бяха отвлекли оттам и от обичните му родители.

– Сергей? – каза уморено жена му Маша, която лежеше до него.

– Аз ще се обадя – каза й Орлов и вдигна слушалката на безжичния телефон. Притисна я до гърдите си, за да заглуши следващото звънене. – Продължавай да спиш.

– Добре – рече тя.

Орлов се заслуша със завист в примамливото шумолене на чаршафите, докато жена му се обръщаше на другата страна. Стана от леглото, взе халата си, окачен на вратата, и го навлече, докато отиваше в хола. Дори да беше някаква грешка, знаеше, че трудно ще заспи отново.

Накрая отговори на повикването.

– Ало? – каза леко ядосан той.

– Генерал Орлов ли е? – запита гласът в другия край на линията. Беше мъж.

– Да? – отвърна Орлов, като силно разтърка очи със свободната си ръка. – Кой е?

– Генерале, обажда се Пол Худ – рече мъжът.

Изведнъж Орлов напълно се разсъни.

– Пол! – направо извика той. – Пол Худ, приятелю. Как си? Чух, че си подал оставка, и разбрах какво се е случило в Ню Йорк. Добре ли си?

Орлов отиде до едно кресло, докато жената превеждаше. Генералът говореше сносно английски благодарение на годините, прекарани като посланик на добра воля за руската космическа програма, след като престана да лети. Обаче остави жената да преведе думите му, за да е сигурен, че не е пропуснал нещо.

Седна в креслото. Висок малко под метър и седемдесет, с тесни рамене и компактна фигура, той беше идеален за космонавт, но с някакво собствено излъчване. Искрящите му кафяви очи, изпъкналите скули и тъмният цвят на кожата, както и приключенският дух бяха наследство от монголоидния му произход. Вървеше, силно накуцвайки заради лошо счупване на левия крак, когато парашутът му не се отвори напълно при завръщането от космическа мисия, оказала се за него последна.

– Добре съм – отвърна Худ. – Оттеглих оставката си.

Докато Търнър превеждаше, Орлов запали лампата до креслото и пак седна. Взе писалката и бележника, които винаги бяха в единия край на масата.

– Добре, много добре! – рече той.

– Генерале – продължи Худ, – много се извинявам, че ти се обаждам в такъв час у дома.

– Няма нищо, Пол – успокои го Орлов. – Какво мога да направя за теб?

– Относно терориста, който нарича себе си Харпунджията, спомняш ли си, че веднъж двамата говорихме за него?

– Спомням си – рече Орлов. – Ние го издирвахме във връзка с бомбен атентат в Москва преди няколко години.

– Генерале, според нас той се намира в Азербайджан.

Орлов стисна пълните си устни.

– Това не ме изненадва – каза той. – Мисля, че преди два дни го засякохме в Москва. Един от стражите при мавзолея на Ленин е сигурен, че го е разпознал. Обадил се за помощ в полицията, но докато пристигнат, заподозреният изчезнал.

– Полицията ли го е изгубила, или заподозреният е знаел, че го наблюдават, и е успял да се измъкне? – попита Худ.

– От полицията по принцип са добри в проследяването – отвърна Орлов. – Обектът завил зад един ъгъл и изчезнал. Може по някакъв начин да е сменил дрехите си, не знам. Изчезнал е близо до станцията на метрото „Киевская“. Възможно е да е успял да се вмъкне в нея.

– Повече от вероятно е – рече Худ. – Там го е забелязал един от нашите хора в посолството.

– Обясни ми по-подробно – настоя Орлов.

– Чухме, че той е в Москва – рече Худ. – Човек от посолството последвал в метрото мъж, който според него бил Харпунджията. Стигнали до една междинна станция и Харпунджията слязъл. Качил се на друг влак и пътувал с него до станция „Павелецкая“, след което изведнъж изчезнал.

Орлов беше силно заинтригуван.

– Сигурен ли си, че е била станция „Павелецкая“? – попита той.

– Да – рече Худ. – Има ли някакво значение?

– Може би – отвърна Орлов.

– Генерале, въпреки че е напуснал Москва, възможно е да се върне обратно там или да се насочи към Санкт Петербург. Можеш ли да ни помогнеш да го открием?

– За мен ще бъде голямо удоволствие да помогна за залавянето на това чудовище – отвърна Орлов. – Ще се свържа с Москва и ще видя дали знаят нещо по въпроса. Междувременно, моля те да ме уведомяваш за всичко, което научите, в службата ми. Ще бъда там след един час.

– Благодаря, генерале – каза Худ. – И още веднъж се извинявам, че те събудих. Не исках да губим никакво време.

– Правилно си постъпил – увери го Орлов. – Приятно ми беше да си поприказваме. Ще ти се обадя по-късно през деня.

Орлов стана и се върна в спалнята. Затвори телефона, целуна своята любима, спяща Маша по челото, а после тихо отиде до гардероба, за да извади оттам униформата си. Занесе я в хола. После се върна за останалата част от дрехите си. Тихо и бързо се облече и остави бележка на жена си.

След близо тридесет години брак Маша още не можеше да свикне с неговите внезапни излизания в различни часове на нощта. Когато беше летец на изтребител, на Орлов често се налагаше да бъде викан по тревога в най-необичайно време. В годините му като космонавт не рядко се налагаше да излиза още в тъмни зори. Преди първия му орбитален полет й беше оставил бележка, на която пишеше: „Скъпа, напускам земята за няколко дни. Можеш ли да ме вземеш от космодрума в неделя сутринта? Твой любящ съпруг, Сергей. П. П: Ще се опитам да ти хвана една падаща звезда.“

Разбира се, Маша го чакаше там.

Орлов излезе от апартамента и се спусна по стълбите до приземния гараж. След три години най-после му бяха дали служебна кола, тъй като автобусният транспорт не беше много надежден. С това, което ставаше напоследък в Русия, като се започне от размирните републики и се стигне да безогледния бандитизъм в големите градове, често пъти се налагаше Орлов бързо да може да пристигне в Оперативния център.

Сега случаят беше такъв. Харпунджията отново беше в Русия.

23.

Вашингтон

Понеделник, 19,51 часа

Лиз Гордън влезе в кабинета на Худ след разговора му с Орлов. Едра жена с искрящи очи и къса, къдрава, кафява коса, Гордън дъвчеше никотинова дъвка и държеше неизменната си чаша кафе. Майк Роджърс остана, за да присъства на разговора.

Худ разказа на Гордън как е изглеждал президентът по време на срещата им. Запозна я накратко и с възможните скрити действия, които биха могли да обяснят заблудите на президента.

Когато свърши, Гордън напълни отново чашата си от каната, която стоеше в единия ъгъл на кабинета. Въпреки че когато за първи път постъпи в Оперативния център, Худ се отнасяше с недоверие към психиатрията, анализите на Гордън го впечатлиха. Хареса му и нейната педантичност. В маниера й имаше нещо от начина, по който математиците доказват правотата си. Тези й качества, съчетани с нейната състрадателност, я бяха утвърдили като ценен и уважаван член на екипа. Худ нямаше никакви колебания да й повери здравето на дъщеря си.

– Поведението на президента не изглежда прекалено крайно, така че можем да изключим опасенията за сериозна деменция, която да подсказва пълна или почти пълна загуба на умствени способности – рече Гордън. – Остава възможността за наличието на опасни, но твърде трудни за установяване заблуди, които са основно шест вида. Първо, това са тези от органичен произход, които се причиняват от болестни състояния като например епилепсия или мозъчни увреждания. Вторите се дължат на субстанции, т.е. на наркотични вещества. Третите са соматични и могат да се дължат на телесна свръхчувствителност – например анорексия невроза или хипохондрия. Това, което описа, не ми прилича на нито една от изброените възможности. Освен това те със сигурност щяха да бъдат забелязани от лекаря на президента при редовните медицински прегледи. Можем също да изключим и заблудите, дължащи се на грандомания, т.е. на мегаломания, защото това би си проличало при появата му на публични места. Не сме забелязали подобни признаци. Единствените оставащи възможности са така наречените заблуди от препоръки и заблудите от преследване – продължи тя. – Заблудите от препоръки всъщност са по-мека форма на заблудите от преследване. При тях се прави критика под формата на невинни забележки. В нашия случай, изглежда, нямат място. Обаче не мога толкова бързо да елиминирам заблудите от преследване.

– Защо? – попита Худ.

– Защото страдащият от подобни заблуди ще положи големи усилия, за да ги прикрие – отговори тя. – Тя или той си мислят, че другите се опитват да им попречат или да им навредят по някакъв начин. Често пъти в такива случаи хората си въобразяват наличието на някакви заговори против тях. Ако президентът се страхува, че някакви хора се опитват да му навредят, той няма много лесно да сподели опасенията си пред някого.

– Обаче при подобен стрес не са изключени и не особено силни изблици – обади се Роджърс.

– Точно така – съгласи се Гордън. – Плач, отчужденост, разсеяност, гняв – всички неща, описани от Пол.

– Стори ми се, че той е склонен да ми се довери – каза Худ.

– Това е вярно и е характерно за болестта – рече Гордън. – Заблудите от преследване са форма на параноя. Но както казва един мъдър човек, „Понякога дори параноиците имат врагове“.

– Има ли нещо, което трябва да направим? – попита Худ. – Независимо от чувствата на първата дама, ние трябва да направим нещо, ако президентът не може да изпълнява задълженията си при тези обстоятелства.

– Каквото и да става, изглежда, че то е в един напреднал ранен етап – каза Гордън. – Малко вероятно е отражението да е трайно.

Телефонът на Худ иззвъня.

– Ако има някакъв заговор и вие бързо го разкриете – продължи Гордън, – имаме всички основания да считаме, че след кратка почивка президентът може да остане на поста си. Случилото се вероятно няма да има някакъв ефект – по-дълготраен или по-кратък.

Пол кимна, а след това отговори на телефона.

– Да?

– Пол, Боб е – каза Хърбърт.

– Какво има?

– Важна новина – каза той. – Току-що ми се обади човекът от ЦРУ, който ми предаде молбата на Том Моор от Баку. Моор и пристигналият от Москва агент на ЦРУ Пат Томас току-що са били ликвидирани. Те придружавали Дейвид Батат до болницата – човекът, нападнат от Харпунджията по време на наблюдение. Моор е бил застрелян от снайперист пред болницата, а някой е прерязал гърлото на Томас във фоайето.

– Кой? – попита Худ.

– Не знаем.

– Никой ли не го е видял – попита Худ.

– Очевидно не – отговори Хърбърт. – Или ако са го видели, вече е изчезнал.

– Къде е Батат?

– Още е в болницата и човекът от ЦРУ затова ми се обади – каза Хърбърт. – От посолството се обърнали за протекция към полицията, но не знаем колко може да й се вярва. ЦРУ са останали без хора и се страхуват, че следващият ще бъде Батат, и то скоро. Нямаме никакъв човек в Баку, но си помислих…

– Орлов – изпревари го Худ. – Веднага ще му се обадя.

24.

Качмас, Азербайджан

Вторник, 4,44 часа

Морис Чарлс не обичаше да се повтаря.

Ако пристигнеше някъде с кола, предпочиташе да си тръгне оттам с автобус или влак. Ако се отправеше на запад със самолет, заминаваше на изток с кола или с автобус. Ако сутринта беше с шапка, следобед я сваляше. Ако вдигнеше някоя кола във въздуха със самоделна бомба, за следващия обект използваше С-4. Ако беше ходил на разузнаване по крайбрежието, за известно време се оттегляше във вътрешността. Издънките във всяка област се дължаха на повторенията. Те помагаха на не особено големи умници да те очакват. Единственото изключение можеше да се прави в гъсто населените големи градове, където можеше да бъде видян. Ако откриеше по-незабележим маршрут, той го използваше повече от веднъж. Рискът да бъде забелязан или разпознат беше по-голям от риска да използва повторно някакъв необичаен път или тунел.

Тъй като Чарлс беше извършил оглед на петролната платформа в Каспийско море със самолет, реши да се върне с кораб. Със сигурност можеше да се предположи, че американските и руските сателити вече търсят самолета. Той и екипът му щяха да използват моторната яхта, на чийто борд щеше да има друго име, за разлика от предишния ден. Един от неговите хора беше уредил всичко това в Баку. Яхтата щеше да ги чака в Качмас, крайбрежен град на петдесет мили северно от Баку. За целта в Баку беше нает екипаж, който беше отплавал с един от иранските моряци на Чарлс. Качмас беше не само по-близо до техния обект, но така имаше и по-малка вероятност някой да разпознае тях или кораба.

След кратък сън, който му беше абсолютно достатъчен, Чарлс и другарите му се качиха на микробуса, който стоеше паркиран зад колибата. Екипировката им вече беше на яхтата и те се отправиха от Гобустан към Баку. Пътуваха по пътища, които по това време на нощта бяха абсолютно пусти. Въпреки че Чарлс не караше, той не спеше. Седеше на задната седалка с автоматичен пистолет в скута. Ако някой по каквато и да било причина се приближеше към колата, той искаше да бъде буден.

Пристигнаха в заспалия Качмас малко преди 4,30 часа. Бяха изминали седемдесетте мили, без да спират. Никой не се приближи до тях.

„Рахел“, сега под името „Свети Елмо“, ги чакаше при един кей в мизерното пристанище. Беше спряла близо до брега. Наетият екипаж беше освободен. Те си тръгнаха със собствен превоз – рибарската моторна лодка, която беше придружила яхтата на север.

С очила за нощно виждане Чарлс оглеждаше наоколо, докато товарът от микробуса беше прехвърлен на „Свети Елмо“. Когато всичко беше натоварено, един от групата потегли с колата. Тя щеше да бъде пребоядисана и откарана в друг град. След това яхтата отплава.

Пътуването до обекта щеше да продължи петдесет минути. Щяха да пристигнат с началото на изгрева. Това беше важно. Когато работеше в морето, Чарлс не обичаше да използва изкуствена светлина. Лесно можеше да бъде забелязана в тъмното или да бъде отразена от водата. Не обичаше да работи и в ясно, слънчево време, когато мокрите костюми лъщяха. Зазоряването беше най-подходящо. Щеше да има достатъчно време да свършат работата и да отплават, без да бъдат видени.

След това щеше да напусне Азербайджан и нямаше да прави нищо в продължение на един-два месеца, освен да се радва на живота. Щеше да се наслади на международния отзвук от това, което беше направил. Както и друг път, щеше да изпита задоволство от факта, че никой световен лидер, ничия армия, никоя голяма бизнес корпорация не можеше да повлияе така на международните събития като него.

25.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 4,47 часа

След разпадането на Съветския съюз много от държавните служители в Москва се страхуваха от руското Министерство на държавната сигурност или МДС. Те се страхуваха дори повече, отколкото навремето от службата за разузнаване, известна като КГБ, която редовно подслушваше телефонните им разговори и отваряше писмата им. Страхуваха се, че ръководителите на бившето съветско разузнаване или ще подкрепят свалените комунисти в опит да завземат отново властта, или ще се опитат сами да застанат начело на държавата. По тази причина новият режим в Кремъл създаде автономна разузнавателна служба извън Москва, която да не е пряко подчинена на МДС. Тя се намираше в Санкт Петербург. Следвайки истината, че най-скрито остава това, което се вижда от всички, те настаниха Оперативния център в едно от най-посещаваните места в Русия: Ермитажа.

Ермитажът е бил построен от Екатерина Велика като място, в което да се уединява. Високата бяла сграда в неокласически стил официално е известна като Зимния дворец. Това е било място, където Екатерина е можела да се наслаждава на скъпоценностите и платната на велики стари майстори, на гравюрите и скулптурите, които е събирала. Прибавяла е към тези шедьоври на изкуството по едно всеки ден в периода от 1763 до 1772 година. Когато за първи път Екатерина отваря дома си за посещения на знатна публика, нейните единствени забележки към посетителите са да се наслаждават, но да „не се опитват да повреждат, чупят и драскат нищо“. Ермитажът остава пазител на императорската колекция до 1917 година. След Руската революция той е отворен за всички. Колекцията е разширена и включва образци на живописта от други школи, а също и модерно изкуство. В момента там се съхраняват 8 000 картини, 40 000 гравюри и 500 000 илюстрации. Днес по обема на колекцията си Ермитажът се нарежда на второ място в света след Лувъра в Париж.

Руският Оперативен център е построен под редовно действащо телевизионно студио. Въпреки че то е създадено като прикритие на разузнавателния център, сателитните чинии излъчват оттам прочутите програми на Ермитажа из целия свят. Но през повечето време тези най-съвременни комуникативни съоръжения позволяват на Оперативния център да се свързва със сателити както за вътрешни, така и за международни електронни комуникации. Сред непрекъснатия идващ и напускащ музея поток от хора от персонала и туристи присъствието на служителите на Оперативния център остава незабележимо. Освен това Кремъл взема решение в случай на война или революция никой да не бомбардира Ермитажа. Дори ако врагът не може да се възползва от колекцията като естетическо притежание, картините и скулптурите винаги могат да се разменят срещу валута.

Беше все още тъмно, когато петдесет и три годишният Орлов пристигна в музея. Тъй като Ермитажът беше още затворен, той влезе през вратата на телевизионното студио в североизточния край на сградата, която не биеше на очи. Преди да влезе, погледна на север през тъмните води на река Нева. Точно на отсрещния бряг бяха внушителната сграда на Академията на науките и Музеят по антропология. До тях беше военноморската академия. В нея освен обучаващите се кадети имаше и дузина войници от специалната оперативна част на центъра „Молот“ (чук).

В телевизионното студио зад едно бюро седеше часовой, когото Орлов поздрави, минавайки. Възрастният страж се изправи и отдаде чест. Генералът стигна до една врата и използва дистанционно устройство, за да влезе. Когато се озова вътре, той премина през тъмната приемна и заслиза по неголям брой стъпала. Стигна до долната площадка, набра четирицифрения код за деня и отвори друга врата. Кодът за следващия ден винаги му се даваше от шефа на сигурността на центъра в края на работното време. Когато Орлов затвори вратата, лампите на тавана светнаха автоматично. Следваше друга, по-дълга поредица стъпала. Слезе по тях и отново използва електронното дистанционно устройство, за да влезе в Оперативния център.

Той се състоеше от много дълъг коридор с кабинети от ляво и от дясно. Този на Орлов беше в дъното, буквално под брега на Нева. Имаше моменти, когато чуваше минаващите отгоре шлепове.

Обикновено Орлов не идваше на работа преди девет часа. В Центъра работеше дежурен екип в намален състав, който се изненада, когато видя генерала. Той ги поздрави, без да спира. Влезе в малкия си, облицован с дървена ламперия кабинет, затвори вратата след себе си и отиде при бюрото. То гледаше към вратата. На стените имаше снимки в рамки, които Орлов беше правил в космоса. На тях генералът не се виждаше. Въпреки че се гордееше с постиженията си, той не обичаше да се връща много често към миналото. Там виждаше само колко близо е бил до целите, които си беше поставил. Как се беше надявал да се разхожда по Луната и да командва експедиция до Марс. Как беше мечтал да види космонавтският корпус да расте и да се развива. Може би ако беше използвал по-рационално и по-агресивно своята популярност, щеше да помогне това да стане. Може би ако се беше обявил против войната в Афганистан. Тя изтощи до краен предел ресурсите на държавата, накърни гордостта й и ускори разпадането на Съюза.

Нямаше негови фотографии, защото генерал Орлов предпочиташе да гледа напред. В бъдещето нямаше за какво да се съжалява, там имаше само обещания.

Очакваше го телефонен запис на повикване от Пол Худ. В него не се казваше много. Само това, че въпросът е спешен. Орлов седна и включи компютъра. Отвори файла със секретния списък с телефонни номера и набра този на Худ. Спомни си как американският Оперативен център му беше помогнал да попречи на заговор, организиран от държавни служители с дясна ориентация, който имаше за цел да свали правителството. Контраатаката беше струвала на Худ загубата на един от най-добрите му оперативни агенти подполковник Чарлс Скуайърс. Оттогава двата оперативни центъра си разменяха информация от време на време. Обаче никога не станаха напълно интегрирани партньори, нещо което Худ и Орлов искаха. За съжаление, както и за повечето прогресивни мечти на Орлов, бюрократите не бяха готови за това. Недоверието между двете страни все още беше твърде голямо.

Телефонът иззвъня. Худ отговори.

– Ало?

– Пол, Сергей е.

Преводачката на Оперативния център имаше готовност да се включи.

– Генерале, трябва ми доверието ти, и то бързо – рече Худ. Напрежението в гласа му правеше излишни по-нататъшните обяснения.

– Разбира се – каза Орлов.

– Нашият екип, който издирва Харпунджията, претърпя катастрофален удар в една болница в Баку. Стана преди малко повече от час. Двама от нашите хора са убити. Първият е бил застрелян от снайперист пред болницата, а на втория са прерязали гърлото във фоайето. Останахме само с един човек, който е пациент. Името му е Дейвид Батат. Болен е и страда от някакъв вид треска.

Орлов си записа името.

– Полицията е в болницата, но не знаем кой е убиецът – каза Худ. – Той или тя може да са още там.

– Убиецът може и да е полицай – отбеляза Орлов.

– Точно така – рече Худ. – Генерале, имате ли човек в Баку?

– Да, имаме – отвърна без колебание Орлов. – В коя стая се намира господин Батат?

– В стая сто петдесет и седем – отвърна Худ.

– Веднага ще изпратя някой – обеща Орлов. – Не казвай това на никого.

Худ му даде честната си дума.

Орлов затвори.

Трите най-могъщи руски разузнавателни служби имаха свой собствен персонал. Те са МДС, на военните – Главното разузнавателно управление или ГРУ, и Министерството на вътрешните работи или МВД. Руският Оперативен център нямаше финансови ресурси да поддържа собствена мрежа от разузнавачи и контраразузнавачи, затова трябваше да ползва хора от други сравнително по-малки служби. Те бяха под шапката на Системата за обединено отчитане на данните за противника или СОУД. Тя осигуряваше хора и за Службата за външно разузнаване или СВР, за Федералната служба за безопасност или ФСБ, Федералната служба за контраразузнаване или ФСК и за Федералната служба за охрана или ФСО.

Орлов бързо влезе в директорията на СОУД. Изписа кода за първостепенна важност Червен-13. Това означаваше, че молбата не само идва от високопоставен официален представител – ниво тринадесет, но е свързана с непосредствена заплаха за националната сигурност – опасността от Харпунджията. Кодът Червен-13 предостави на Орлов имената, местонахождението и телефонните номера на оперативни работници в различни части на света. Дори ако те бяха заети с изпълнение на други задачи, той имаше право да им дава нареждания.

Орлов отвори файла за Баку, Азербайджан.

Намери каквото търсеше.

Поколеба се.

Щеше да поиска извършването на свръхсекретна операция, за да се опита да помогне на един американски шпионин. Ако американците планираха някаква акция в Баку, това щеше да бъде най-бързият начин да бъде разкрит и неутрализиран руският разузнавач. Обаче ако се съмняваше, че това може да стане, Орлов трябваше да предполага, че Пол Худ би могъл да го предаде.

Набра телефонния номер.

26.

Вашингтон

Понеделник, 21,00 часа

Пол Худ беше ядосан, когато приключи разговора с Орлов.

Беше го яд на системата, на разузнаването и на себе си. Убитите не бяха от неговите хора, а човекът, чийто живот беше в опасност, не беше негов агент. Но те се бяха провалили и Харпунджията беше успял отчасти заради начина, по който шпионите си вършат работата. Харпунджията командваше екип. Повечето американски агенти работят като част от екип. Теоретично това би трябвало да им осигурява подкрепления. На практика обаче ги принуждаваше да работят в условията на бюрокрация. Бюрокрация с правила на поведение и отчетност пред директорите, които бяха далеч от полесражението. С подобно бреме никой не можеше да се пребори с човек като Харпунджията. И Худ се чувстваше виновен, че поддържа тази система. Беше също толкова виновен, колкото и колегите му от ЦРУ, АНС или някой друг.

Иронията беше, че Джак Фенуик явно беше направил нещо извън правилата. Работата на Худ беше да разбере какво.

Бюрократи ще проверяват бюрократи, помисли си с горчивина той. Разбира се, той вероятно не би трябвало да мисли за това в момента. Беше уморен и ядосан от станалото в Баку. И дори не се беше обадил вкъщи, за да разбере как е Харлей.

Роджърс беше останал при Худ, когато той за първи път телефонира на Орлов, а също и по-късно, когато генералът му се обади. Докато чакаха завръщането на Боб Хърбърт, Роджърс отиде да донесе сода. Худ реши да се обади вкъщи. Обаче настроението му не се подобри.

Правеше точно това, което Шарън винаги беше мразела. Работеше до късно. Обаждането у дома не беше първата му грижа. Усети гнева по напрежението в гърлото й, по стиснатите й устни, по кратките й отговори.

– В момента пера – рече Шарън. – Харлей е в библиотеката и реди пасианс на компютъра. Александър е в стаята си. Пише си домашното и учи за теста по история.

– Как е Харлей днес? – попита Худ.

– Как мислиш, че е? – отвърна Шарън. – Дори и твоята психиатърка каза, че ще мине време, преди да забележим някаква промяна в нея. Ако изобщо има такава – добави тя. – Ти обаче не се безпокой, Пол. Ще се справя, каквото и да се случи.

– Никъде нямам намерение да ходя, Шарън. Искам да помогна.

– Радвам се. Искаш ли да ти дам Александър? – попита тя.

– Не, щом като учи – каза Худ. – Само му кажи, че съм се обаждал.

– Разбира се.

– Лека нощ – рече той.

Усети как Шарън се поколеба. Беше само за миг, но му се стори, че беше много по-дълго.

– Лека нощ, Пол – каза тя и затвори.

Остана с телефона в ръка още няколко секунди. Каза си, че освен бюрократ е и копеле. Остави слушалката на мястото, скръсти ръце и зачака Роджърс. Докато седеше, нещо в него започна да тиктака. Не беше часовник или бомба. По-скоро приличаше на камера или на някакъв механизъм. С всяко движение пружината вътре в него се натягаше още повече. Усещаше, че иска да направи нещо, а не само да разсъждава заедно с колегите си и да моли руснаците за помощ. Искаше да действа. Нещо не беше наред и той трябваше да разбере какво е то.