Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 16 страниц)

– Разкажете ми – каза Худ.

Той също се опитваше да запази хладнокръвие, разговаряйки по проблема на първата дама. Обаждането на Шарън го беше разстроило.

– Точно си лягахме, когато Джак Фенуик се обади по телефона на Майкъл – рече Меган. – Не знам какво му е наговорил Фенуик, но съпругът ми много се разтревожи. Гласът му беше спокоен, докато говореха, а и след това, но аз забелязах онзи израз на лицето му.

– Какъв израз? – попита Худ.

– Трудно е да се опише – отговори тя.

– Предпазлив? Стреснат? Подозрителен?

– По малко от всичко – отвърна Меган.

Худ разбра. Това беше изразът, който беше забелязал в Овалния кабинет.

– Къде е сега президентът? – попита той.

– Слезе долу да се срещне с Фенуик, вицепрезидента и Червения Гейбъл.

– Каза ли за какво е срещата? – попита Худ.

– Не, но ме предупреди да не го чакам, а да си лягам – рече тя.

Сигурно е било за ситуацията в Каспийско море.

Худ се опита да се самоуспокои, казвайки си, че в това може би няма нищо тревожно. От друга страна, президентът се срещаше с хора, които и преди го бяха заблуждавали. Може би точно това беше забелязала Меган в изражението на съпруга си – страх, че може да се случи отново.

– Пол, каквото и да става, мисля, че Майкъл има нужда от приятели около себе си – каза Меган. – Той трябва да е сред хора, които познава и на които може да се довери, не само политически съветници.

На другия телефон се обади секретарката на Худ Стеф Ван Клийв. Каза, че го търси генерал Орлов. Худ я помоли да го извини пред генерала и да му каже да почака малко. Щеше да му се обади след минута.

– Меган, съгласен съм с теб – каза Худ, – но не мога просто да се самопоканя на среща в Овалния кабинет.

– Ти имаш разрешение за влизане в Белия дом – каза тя.

– За западното крило – да, но не и за Овалния кабинет – напомни й той.

Худ замълча. Погледът му се спря върху червената светлинка на телефона. Може би не беше нужно да се самопоканва.

– Пол?

– Още съм на телефона – отговори той. – Меган, чуйте ме. Трябва да говоря на другия телефон, а след това ще дойда в Белия дом. Ще ви се обадя на личния номер, за да ви кажа какво е станало.

– Добре – рече Меган. – Благодаря.

Худ затвори и се обади на Орлов. Руският генерал му разказа за плана как да бъде открит Харпунджията. Уведоми го и за взривяването на яхтата в пристанището. Той подозираше, че азербайджанските власти ще открият тела във водата, които вероятно ще бъдат на хората, наети от Харпунджията.

Худ благодари на Орлов и му каза, че генералът може да разчита на пълното съдействие на Оперативния център. Каза му също, че ще отсъства за известно време от кабинета си и че при наличието на нова информация може да се свърже с Майк Роджърс. Когато затвори, се обади по клетъчния телефон на Хърбърт и Роджърс. Разказа им за случилото се и бързо се отправи към паркинга.

– Искаш ли да уведомя президента, че идваш? – попита Роджърс.

– Не – каза Худ. – Не искам да дам повод на Фенуик да прекрати съвещанието по-рано.

– Обаче така даваш на Фенуик и хората му повече време да действат – изтъкна Роджърс.

– Трябва да поемем този риск – каза Худ. – Ако Фенуик и Гейбъл са започнали някаква финална игра, искам да им дам възможност да я развият. Може би ще успеем да ги заловим на място.

– Продължавам да си мисля, че това е рисковано – каза Роджърс. – Фенуик ще настоява президентът да действа, преди да се консултира с другите си съветници.

– Сигурно по тази причина е избрано такова време – обади се Хърбърт. – Ако има някакъв заговор, той е планиран да стане, когато тук е полунощ.

– Ако това е свързано със ситуацията в Каспийско море, президентът ще трябва да действа бързо – продължи Роджърс.

– Майк, Боб, съгласен съм с вас – каза Худ, – но не искам да дам на тези копелета възможност да ми попречат да кажа това, което възнамерявам, още преди да съм стигнал там.

– Трудна работа – каза Хърбърт, – много трудна. Ти все още не разполагаш с много информация за положението в чужбина.

– Знам – каза Худ. – Да се надяваме, че скоро ще имаме.

– Ще се моля за теб – каза Хърбърт. – Ако не помогне, ще потърсим и други източници.

– Благодаря – рече Худ. – Ще поддържам връзка.

Той подкара с голяма скорост колата по пустите улици към столицата. В жабката на колата имаше кутия кока-кола. Пазеше я за всеки случай. Извади я и я отвори. Имаше нужда от нещо тонизиращо. Въпреки че беше топла, се почувства по-добре.

Роджърс беше прав. Худ рискуваше, но той беше предупредил президента за Фенуик. Беше му казал за пренасочения телефонен разговор, за посещението в иранското представителство, за това, че не се беше свързал със сенаторката Фокс и конгресната комисия по разузнаването. Надяваше се, че Лорънс ще се отнесе много предпазливо към сведенията, които ще му бъдат представени. Президентът може би дори щеше да поиска да свери тази информация с Оперативния център, просто за да се увери, че тя е достоверна.

Но надеждите на Худ не променяха факта, че президентът беше подложен на необичаен натиск. Имаше само един начин да се разбере какво ще направи Майкъл Лорънс. Худ трябваше да се яви с нови сведения от разузнаването и докато е там, да помогне на президента да свери тези данни с информацията, която му е дадена от Фенуик.

Худ нямаше какво друго да направи, освен да се моли Майк Роджърс да не се окаже прав. За това все още имаше време.

37.

Баку, Азербайджан

Вторник, 9,01 часа

Морис Чарлс се настани в малката стая в хотел „Хаят“. В нея имаше двойно легло и висок шкаф с вграден телевизор и минибар. От лявата страна на леглото имаше бюро, а от дясната нощна масичка. В ъгъла срещу бюрото беше сложен стол. В стаята беше тясно, но това устройваше Чарлс. Той не обичаше апартаментите. В тях имаше много открити пространства и твърде много места, в които можеха да се скрият хора.

Първото нещо, което направи, беше да завърже найлоново въже за един от краката на бюрото. То се намираше близо до прозореца. Стаята беше на третия етаж на 10-етажния хотел. Ако по някакъв начин Чарлс бъдеше открит, полицията трудно щеше да стигне до него от земята или откъм покрива, без да вдигне шум. Това оставяше вратата като единствена възможност да се влезе при него. А той се беше подготвил за нея. Носеше у себе си туби от крем за бръснене, които всъщност бяха пълни с бързо възпламеняващ се метанол. Щеше да го разлее под вратата и да го запали. Той щеше да пламне бързо и да накара хората да се отдръпнат. Това щеше да му даде време да застреля всеки, който можеше да го очаква скрит пред прозореца, да използва въжето и да се измъкне навън. Метанолът беше също и силна отрова. Дори и най-малкото излагане на неговите изпарения можеше да предизвика ослепяване.

Чарлс запали нощната лампа до леглото и дръпна тежките завеси. След това провери ключалките между неговата и съседната стая. Това беше друг път за бягство, в случай че се наложи. След това дръпна стола при бюрото си. Постави облегалката му под дръжката на вратата, която разделяше неговата стая от съседната. Така можеше да дръпне бързо стола, за да избяга. Но ако някой от другата страна се опиташе да отвори вратата, щеше да помисли, че е заключена.

Тези предпазни мерки му отнеха половин час. Когато приключи, Чарлс седна на леглото. Прерови багажа си и извади своя „Колт-45“. Сложи го на пода до леглото. Извади швейцарския си армейски нож от джоба и го постави на нощната масичка. В багажа му имаше и торба с няколко плюшени животинки, които беше купил, когато беше пристигнал в Баку. За всички тях имаше и костюми. Ако го разпитваха, щеше да каже, че играчките са за дъщеря му. В портфейла си имаше снимки на момиче. Тя не му беше дъщеря, но това нямаше значение. После отвори апарата „Зед-4“. Трябваше да се обади за последен път. Обаждането беше до изоставения микробус. Микрочипът, който беше поставил до резервоара с бензин, беше всъщност дистанционен детонатор. Тайванският му изобретател го беше нарекъл клетъчен телефон камикадзе (КТК). Предназначението му беше само да приеме сигнала, да си свърши работата и да загине. В случая беше програмиран така, че да се нагрее до 65 градуса и да се възпламени. Някои чипове можеха да бъдат програмирани да издават високочестотни звуци, за да пречат на електронните сигнали или да объркват кучетата преследвачи. Други можеха да бъдат използвани, за да създават магнитни полета, които да разстройват радари и навигационни уреди. Този чип щеше да се разтопи и нямаше да остави никакви следи след себе си. Той щеше да запали резервоара с бензина. Полицията и пожарната щяха да бъдат повикани веднага заради горящата кола. Щяха да пристигнат навреме, за да осуетят пожара и да спасят част от машите доказателства, които Чарлс беше оставил вътре, за да бъдат намерени. Сред тях имаше и следи от кръвта му. Високата температура на огъня щеше да изпари водата от кръвта и да остави ясни петна върху металната дръжка на вратата, върху дръжката на жабката и други места в микробуса, незасегнати от огъня. Полицията щеше да заключи, че раненият терорист се е опитал да унищожи колата и доказателствата, преди да я напусне. Щяха да решат, че поради бързото си пристигане са могли да спасят нещо, което не е трябвало да виждат.

Чарлс набра номера на чипа камикадзе, почака, докато сигналът измине 50-те километра в космическото пространство и се върне обратно на улицата, която беше на три пресечки от хотела. Чуха се две кратки щраквания и набраният номер отговори. Това означаваше, че набирането е завършено. Чипът беше настроен така, че да прекъсне контакта със „Зед-4“ веднага щом като започне да загрява.

Чарлс затвори телефона. Сложи всичко в раницата с изключение на автоматичния пистолет. Когато свърши, чу сирените на колите. Те спряха точно там, където трябваше.

До горящия микробус.

С чувството за добре свършена работа Морис Чарлс пристъпи към последните приготовления за пребиваването си в стаята. Взе една възглавница от леглото и я постави на пода между леглото и прозореца, точно пред нощното шкафче. След това легна и погледна вдясно под леглото. Краят на покривката стигаше почти до пода. Отдолу под леглото виждаше вратата. Ако по някаква причина някой влезеше, Чарлс щеше да вижда краката му. Това му беше достатъчно, за да го спре.

Не съблече дрехите и не си свали обувките в случай, че се наложеше да напусне бързо стаята, но това не му пречеше. Сега вече нищо не го безпокоеше. Този момент му харесваше най-много, моментът, когато си беше спечелил почивката и възнаграждението.

Скоро заспа и дори полицейските сирени и тези на пожарната не можеха да попречат на дълбокия му, заслужен сън.

38.

Санкт Петербург, Русия

Вторник, 9,31 часа

В 9,22 сутринта Пьотър Корсов изпрати по електронната поща кратък файл с данни. Това беше списък на засечени засекретени телефонни разговори между Азербайджан и Вашингтон през последните няколко седмици. Повечето от тях бяха между американското посолство и ЦРУ или АНС. Руският Оперативен център не беше успял да ги дешифрира, обаче Орлов можеше да ги зачеркне от списъка. Тези разговори до голяма степен бяха рутинни и сред тях нямаше вероятност да има обаждания на Харпунджията.

През последните няколко дни имаше обаждания в АНС от Гобустан – селце на юг от Баку. Всички бяха осъществени преди нападението на петролната платформа. Разговорите от посолството бяха на малко по-различна честота от тези от Гобустан. Това означаваше, че са били водени от различни засекретени телефони. В бележка към файла Корсов съобщаваше, че следи за нови разговори от същите телефони.

Орлов обаче не хранеше големи надежди. Харпунджията вероятно нямаше защо да се обажда на съюзниците си, за да им каже, че акцията му е била успешна. Който и да беше съюзникът му, той щеше да чуе за това от собственото си разузнаване.

За Орлов беше обезпокоителен самият факт, че в тази работа беше използвана секретна сателитна връзка. Подобна технология беше изведена при неговите полети в космоса за усъвършенстване на сателитните комуникации. Фактът, че тя така изкусно беше използвана от терористи като Харпунджията, го караше да се пита дали изобщо е трябвало да се разработва. С подобни аргументи са излизали и хората, които са били против разцепването на ядрото на атома. Така се е получило огромно количество сравнително чиста атомна енергия, но се е стигнало и до създаването на атомната бомба. Обаче Орлов не беше участвал в тази работа.

Той си спомни какво беше писал Борис Пастернак в един от любимите му романи „Доктор Живаго“: „Не обичам хората, които никога не са падали или не са се спъвали. Тяхната добродетел няма връзка с живота и затова е без особена стойност. За тях животът не е разкрил красотата си.“ Прогресът нямаше как да не позволи появата на чудовища като Харпунджията. Така се сочеха грешките на неговите създатели.

Орлов тъкмо беше свършил прегледа на списъка, когато вътрешният му личен телефон иззвъня. Беше Корсов.

– Засякохме връзка – каза развълнуван той.

– Каква връзка? – попита Орлов.

Под връзка хората от разузнаването разбираха всякакъв вид електронна комуникация.

– Същия сигнал, за който имаме запис, че е бил изпратен от Гобустан – отговори Корсов.

– Обаждането пак ли е от Гобустан?

– Не – отговори Корсов. – Било е от Баку, и то до обект, който се е намирал съвсем наблизо. Той също е бил в Баку.

– Колко близо? – попита Орлов.

– Обаждащият се и получателят са били на по-малко от триста метра един от друг – рече Корсов. – Не можем да засичаме по-малки разстояния.

– Може би Харпунджията се е обаждал на свои съучастници, които също ползват засекретена линия – предположи Орлов.

– Едва ли – каза Корсов. – Доколкото можахме да разберем, не е бил осъществен разговор.

– А какво?

– Бил е изпратен само празен сигнал. Въведохме картографски данни в компютъра. Сега Гроски наслагва върху тях сигнала и се опитва да установи точното местоположение.

– Много добре – рече Орлов. – Съобщете ми веднага след като го установите.

Веднага след като Орлов затвори, той набра номера на Майк Роджърс, за да го уведоми за очевидната връзка на АНС с Харпунджията и за неговото евентуално местоположение. След това се свърза с Одет. Надяваше се, че американецът, когото тя беше спасила, вече е готов за действие. Не искаше да я изпраща сама срещу Харпунджията, но щеше да го направи, ако се наложеше, защото най-вече не искаше да изпусне терориста.

Докато набираше телефона на Одет, Орлов се почувства по-обнадежден. Технологията, която той беше помогнал да бъде изведена в космоса, беше като нож с две остриета. Харпунджията беше успял да използва засекретена сателитна връзка, за да причини смърт. Сега, ако имаха късмет, същата връзка можеше неочаквано да им бъде от полза.

Да установят местоположението му и да го заловят.

39.

Техеран, Иран

Вторник, 10,07 часа

Председателят на Върховния команден съвет на въоръжените сили на Ислямската република Иран беше събуден в дома си малко след зазоряване. Техеран имаше подслушвателни постове на много от петролните си платформи в Каспийско море. Оттам те извършваха електронно подслушване на минаващите чужди кораби и на военните обекти по каспийското крайбрежие. Всеки пост изпращаше сигнали през пет минути, за да покаже, че с електронната апаратура всичко е наред. Внезапното мълчание на пост номер 4 беше първият сигнал за Техеран, че в Каспийския район нещо става.

Един изтребител F-14 „Томкет“ веднага беше изпратен от военновъздушната база Дошан Тапех край Техеран. Той беше един от десетте, останали от общо седемдесет и седемте такива самолета, които влизаха в състава на модерните военновъздушни сили на шаха. Изтребителят потвърди, че петролната платформа е била разрушена. С помощта на голям транспортен самолет в района веднага бяха спуснати с парашути спасителни екипи и военни инженери. Докато спасителните кораби се носеха с голяма скорост от базата на каспийския военен флот в Бандар-и-Анзели, инженерите откриха по платформата следи от експлозив с голяма мощ. Фактът, че беше взривена отдолу, подсказваше, че нападението е било извършено от подводница, която по някакъв начин не е била засечена от сонарите. В девет и половина сутринта спасителните екипи откриха още нещо. Тялото на руския терорист Сергей Черкасов.

Това разкритие потуши временно разногласията между офицерите от Върховния команден съвет на въоръжените сили, министъра на корпуса на революционните гвардейци, министъра на външните работи, министъра на вътрешните работи и министъра на разузнаването. Умерените се присъединиха към екстремистите и до десет часа сутринта заповедта беше дадена: въоръжените сили на Ислямската република Иран получиха нареждане да защитават на всяка цена иранските интереси в Каспийския район.

В морето първите мерки бяха взети за защита срещу подводници. Те включваха изпращането на самолети, пригодени за борба с подводници и хеликоптери. Батальоните на морската пехота в района също бяха приведени в бойна готовност. Втората вълна щеше да се състои от разрушители и фрегати, които щяха да бъдат разположени около останалите петролни платформи. На силите, защитаващи Каспийския район, спешно бяха изпратени ракети китайско производство „Силкуорм“ (копринена буба).

От базите Дошан Тапех и Мехрабад започнаха да патрулират редовно изтребители „Шенян“ F-6, произведени в Китай. В района бяха приведени в състояние на бойна готовност три батальона с противовъздушни ракети.

Същевременно иранските посолства в Москва и Баку получиха нареждане да уведомят правителствата на Русия и на Азербайджан, че докато причините за нападението срещу платформата се разследват, всяка друга стъпка, насочена срещу иранските интереси, ще бъде считана за обявяване на война от страна на тези правителства. Иранските дипломати бяха информирани и от двете правителства, че нямат нищо общо с нападението против иранската петролна платформа. Представителите на Москва и на Баку добавиха, че засиленото иранско военно присъствие е неприемливо. И двете страни дадоха да се разбере, че техните военноморски и военновъздушни сили ще бъдат поставени в състояние на бойна готовност и ще засилят патрулирането в района.

Към пладне водите, които предишния ден бяха изхранвали рибарите и работниците от петролодобива, се обогатиха с нещо друго.

Със заплахата за смърт.

40.

Вашингтон

Вторник, 1,33 часа

Майк Роджърс беше в кабинета си, когато генерал Орлов му се обади. След като чу онова, което му каза руснакът, Роджърс веднага позвъни на Пол Худ в колата и му съобщи новата информация за Харпунджията.

– Сигурен ли е генерал Орлов за наличието на връзка между АНС и Харпунджията? – попита Худ.

– И аз го попитах същото – отвърна Роджърс. – Той отговори, че е съвсем сигурен. Макар да се съмнявам, че президентът ще повярва на това какво мисли един руски генерал.

– Особено пък ако няколко от главните му съветници опровергаят тази информация – каза Худ.

– Пол, ако Орлов е прав, ще трябва да направим нещо повече от това да кажем на президента – рече Роджърс. – В АНС трябва да се извърши масова чистка. Не можем да позволим американски разузнавателни служби да наемат терористи, които са вредили на американските интереси и са убивали американци.

– А не постъпихме ли по същия начин с германските ракетни специалисти след Втората световна война? – попита Худ.

– След Втората световна война да – каза Роджърс. – Но ние не сме наемали германски учени да работят за нас, докато те все още произвеждаха ракети за нападение срещу Великобритания.

– Добър довод – каза Худ.

– Пол, това е човекът, помогнал да бъде убита жената на Боб Хърбърт. Ако сведенията на Орлов са верни, АНС трябва да отговаря за това.

– Разбирам те – каза Худ. – Виж какво, скоро ще бъда в Белия дом. Продължавай да работиш и се постарай да ме уведомиш за всичко, което би могло да бъде в моя подкрепа. Виж дали Боб няма да може да открие някакви данни от комуникациите в подкрепа на твърденията на Орлов.

– В момента той работи върху това – каза Роджърс.

Худ затвори, а Роджърс стана. Наля си кафе от една кана, поставена върху количка за сервиране в дъното на стаята. Алуминиевата количка беше от 50-те години и той я беше взел от една гаражна разпродажба в Пентагона преди десет години. Запита се дали отзвуците от кризите все още звучат някъде дълбоко в молекулите на нейната структура. Аргументи за и против решения относно Корея, студената война, Виетнам.

_Или пък споровете са били за това на кого е ред да черпи кафе и понички_, запита се Роджърс. Това също беше част от войната, разбира се. Моментите на отпускане, които даваха на вземащите решение възможност да си поемат дъх, да направят нещо истинско, вместо да теоретизират, да си припомнят, че говорят за живота на хора, а не за някакви бездушни същества.

Роджърс отново седна и започна да преглежда файловете с досиетата на ръководителите на АНС. Търсеше хора, които бяха поддържали отдавна връзки с Джак Фенуик или бяха имали отношение към разследването на близкоизточни терористични групи. АНС не би могла да се свърже с Харпунджията, ако някой от тези групи не й беше помогнал. Ако се окажеше, че Орлов е прав, Роджърс искаше да бъде готов да помогне за чистката. За чистката на американци, работили заедно с човек, виновен за смъртта на много американски жени, войници и граждани.

Искаше да е готов за отмъщение.

41.

Вашингтон

Вторник, 1,34 часа

Белият дом беше остаряла постройка, която непрекъснато имаше нужда от ремонти. Боята на южните колони се лющеше, а дървенията по терасите на третия етаж се беше напукала.

Но в западното крило и особено в Овалния кабинет човек имаше чувството за постоянно обновление. За външните посетители Овалният кабинет до голяма степен беше символ на властта, а за тези отвътре той всеки ден и всеки час подхранваше очаквания за нова драма. Дали това бяха дребнави, прикрити интриги срещу политически противник или мобилизация на войските за масова офанзива и възможни жертви – всяка ситуация започваше, развиваше се и приключваше. За хората, които се въодушевяваха от това да надхитрят противника или очакваха краткосрочни и по-трайни резултати от взети тихомълком решения, Овалният кабинет беше едно предизвикателство. На неговата шахматна дъска през няколко минути започваше нова игра, която предлагаше нови състезания с нови правила. Някои президенти се състаряваха и изтощаваха от този процес, а на други той действаше ободряващо.

До неотдавна Майкъл Лорънс се въодушевяваше от проблемите, които бяха поставяни на бюрото му. Кризите не го плашеха, дори и тези, които изискваха бързи военни действия и възможни жертви. Това беше част от работата, с която се беше наел. Задачата на един президент е да намали до минимум щетите, причинени от неизбежна агресия.

Но през последните няколко дни нещо се беше променило. Лорънс винаги беше чувствал, че независимо колко напрегнати са ситуациите, той поне беше в състояние да контролира процеса. Можеше уверено да ръководи съвещанията. Напоследък обаче това не беше така. Трудно му беше дори да се съсредоточи.

Лорънс беше работил с Джак Фенуик и Червения Гейбъл в продължение на много години. Те бяха стари приятели на вицепрезидента, а Лорънс имаше доверие на Джак Котън. Ценеше преценките му. В противен случай не би го избрал за свой вицепрезидент. На този пост Котън беше по-тясно свързан с дейността на АНС от всеки друг вицепрезидент. Лорънс искаше да е така. В продължение на години всяка от специалните служби като ЦРУ, ФБР и военното разузнаване работеше прекалено самостоятелно. Изпълнителната власт искаше да има свои собствени очи и уши в чужбина. Лорънс и Котън до голяма степен успяха да накарат АНС да се заеме с тази задача. Военните все още можеха да ползват резултатите от дейността на агенцията, която беше да координира и да ръководи правителствените служби за техническо разузнаване и комуникации. При вицепрезидента Котън нейната роля тихомълком беше разширена и агенцията мина на пряко подчинение на президента или по-скоро под прекия контрол на Фенуик и вицепрезидента, отколкото на самия президент.

Лорънс се загледа във включения лаптоп на бюрото му. Джак Фенуик говореше за Иран. АНС бързо представяше нови и нови данни. Фенуик разполагаше с няколко сигурни факта и много повече предположения. Явно преследваше някаква цел. Насочваше нещата нанякъде, но още не можеше да се разбере накъде. Междувременно очите на Лорънс започнаха да го смъдят и зрението му се замъгли. Трудно му беше да се концентрира. Чувстваше се уморен и разсеян. Не знаеше на кого да вярва и дори какво да вярва. Истински ли бяха данните на АНС или фалшиви? Верни ли бяха сведенията, с които разполагаше Фенуик, или бяха измислени?

Пол Худ беше заподозрян Фенуик в измама. Разполагаше с доказателства за това. Какво щеше да стане, ако тъкмо доказателствата на Худ не заслужаваха доверие? В момента той беше подложен на изключително голямо изпитание. Беше подал оставка от поста директор на Оперативния център, а после се беше върнал. Беше взел активно участие в кризата със заложниците в ООН. Дъщеря му страдаше от изключително сериозна форма на психическо разстройство след преживян стрес. Самият Худ се развеждаше. Ами ако точно Худ представяше нещата в невярна светлина, а не Фенуик, запита се президентът. При пристигането си в Белия дом Фенуик беше признал, че е ходил в иранското представителство. Беше го заявил открито, но твърдеше, че президентът бил уведомен. Вицепрезидентът беше потвърдил този факт. Той беше посочил сведението за срещата, записано в компютъра на президента. А що се отнася до телефонното обаждане във връзка с инициативата за ООН, Фенуик настояваше, че не е бил той. Каза, че АНС ще започне разследване на случая. Можеше ли това пък да е бил Худ?

– Господин президент? – каза Фенуик.

Президентът го погледна. Съветникът по въпросите на националната сигурност седеше в едно кресло от лявата страна на бюрото. Гейбъл беше от дясната, а вицепрезидентът по средата.

– Да, Джак – отвърна президентът.

– Добре ли сте, сър? – попита Фенуик.

– Да – отговори Лорънс. – Продължавай.

Фенуик се усмихна, кимна и продължи. Президентът изпъна гръб. Трябваше да се съсредоточи върху обсъждания въпрос. Когато тази криза преминеше, трябваше да си вземе кратък отпуск, и то колкото може по-скоро. Щеше да покани приятеля си от детинство и партньор в голфа д-р Едмънд Лейдесдорф и жена му. Лейдесдорф беше психиатър, който работеше с Уолтър Рийд. Президентът не искаше да се обърне официално към него за проблема си, защото от средствата за информация можеха да разберат за това. Ако подобно нещо станеше, с политическата му кариера щеше да бъде свършено. Но те и преди бяха играли голф и бяха предприемали пътуване с яхта. Можеха да разговарят на игрището за голф или на борда на яхтата, без да предизвикат подозрения.

– Според последните сведения на разузнаването на мястото на експлозията е бил открит трупът на руския терорист Сергей Черкасов – продължи Фенуик. – Избягал е от затвора преди три дни, за да извърши нападението срещу платформата. Тялото му е било намерено в морето. По него има следи от изгаряния, предизвикани от експлозията. Прегледът показва, че тялото не е престояло много време във водата.

– Азербайджанците разполагат ли с тази информация? – попита президентът.

– Подозираме, че я имат – отговори Фенуик. – Иранският патрулен катер, който е открил Черкасов, се обадил по радиостанцията на брега по открит канал. Тези канали редовно се подслушват от азербайджанците.

– Може пък Техеран да е искал останалият свят да получи тази информация – предположи президентът. – Това би могло да ги обърне срещу Русия.

– Възможно е – съгласи се Фенуик. – Възможно е също Черкасов да е работил за Азербайджан.

– Бил е задържан в азербайджански затвор – обади се вицепрезидентът. – Може да са му позволили да избяга, за да могат след това да го обвинят за нападението.

– Доколко вероятно е това? – попита президентът.

– В момента правим справка с източници от затвора – каза Фенуик, – но изглежда твърде вероятно.

– Което означава, че вместо нападението да настрои Иран срещу Русия, Азербайджан е успял да настрои двете страни против себе си – каза вицепрезидентът.

Фенуик се наведе напред.

– Господин президент, има още нещо. Подозираме, че един съюз между Русия и Иран може би всъщност е бил главната цел на азербайджанското правителство.

– Че защо ще им е нужно да го правят? – попита президентът.

– Защото на практика те са във война с Иран за Нагорни Карабах – каза Фенуик. – А и Русия, и Иран имат претенции за някои от петролните находища в Каспийско море.

– Азербайджан няма никакъв шанс в една евентуална война с която и да било от тях дори да се сражава поотделно – изтъкна президентът. – Защо му е да ги съюзява?

Дори и когато го каза, президентът знаеше защо.

За да спечели съюзници.

– Какво количество от нашия внос на петрол идва от този район? – попита президентът.

– Тази година то представлява 17 процента от вноса ни с тенденция през следващата да стигне до 20 процента – каза Гейбъл. – Баку ни го предлага на много по-добри цени отколкото страните от Близкия изток. Това е гарантирано от търговското споразумение, което подписахме с Баку през март 1993 година. Досега те изпълняват стриктно своята част от споразумението.

– Мамка му! – каза президентът. – А какво ще кажете за другите членове на Общността на независимите държави? Каква ще е тяхната позиция, ако две страни членки си обявят война?

– Позволих си да накарам моите хора да се обадят на всички наши посланици, преди да дойда тук – каза вицепрезидентът. – В момента уточняваме точно каква позиция ще възприеме всяка страна. Предварителните прогнози са, че ще се получи голямо разцепление. Пет или шест от победните и по-малките републики ще застанат на страната на Азербайджан с надеждата да създадат нов съюз и да получат част от печалбите от петрола. Другата половина ще застане на страната на Русия поради същата причина.

– Значи сме изправени пред риска от една по-широкомащабна война – каза президентът.

– Има нещо по-важно от възможността да губим петрол и да наблюдаваме как войната избухва – изтъкна Фенуик. – Мен ме плаши повече възможността Иран и руският черен пазар да сложат ръка върху петродоларите.

Президентът поклати глава.

– Ще трябва да събера Съвета на началник-щабовете по въпроса.

Вицепрезидентът кимна.

– Трябва да действаме бързо. Сега там е около десет сутринта. Събитията ще се развият много бързо. Ако ни изпреварят…

– Знам – каза президентът.

Изведнъж той се оживи. Беше готов да се справи със ситуацията. Погледна часовника си, а след това към Гейбъл.