Текст книги "Разделяй и владей"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 16 страниц)

– Напротив, закъсняла съм, ефрейтор Кейн – каза тя и му се усмихна. – Това е моят гост г-н Худ. Не съм дошла да плувам.

– И аз така си помислих – отвърна той. Часовоят погледна към Худ. – Добро утро, сър.

– Добро утро.

– Ефрейтор, бихте ли позвънили по телефона на президента? – рече Меган. – Кажете му, че искам да говоря с него лично.

– Разбира се – отвърна часовоят. Вдигна телефона и набра номера на залата за извънредни ситуации.

Худ не се молеше често, но сега усети, че се моли някой друг, а не Фенуик и хората му, да вдигне телефона. След малко часовоят каза:

– Първата дама е тук и иска да види президента. – Известно време мълча, а Худ и Меган стояха неподвижни в притихналия коридор. Единственият звук беше едва доловимото бръмчене на мониторите. След миг часовоят вдигна очи. – Не, сър – каза той, – тя е с един господин. Господин Худ. – Ефрейторът пак замълча. Това не беше добър признак. Само някой от хората на Фенуик би задал такъв въпрос.

След няколко секунди часовоят каза:

– Да, сър – и затвори. Надигна се и погледна първата дама. – Съжалявам, госпожо. Казаха ми, че съвещанието не може да се прекъсва.

– Кой го каза? – попита тя.

– Господин Гейбъл.

– Господин Гейбъл се опитва да попречи на господин Худ да предаде важно съобщение на президента – каза Меган, – съобщение, което може да предотврати война. Трябва да се видя със съпруга си.

– Ефрейтор – каза Худ, – вие сте военен. Не трябва да приемате заповеди от цивилен. Настоявам да се обадите отново. Поискайте да говорите с офицер и повторете искането на първата дама.

– Ако господин Гейбъл ви създаде неприятности, аз ще поема отговорността – каза Меган.

Ефрейтор Кейн се поколеба, но само за момент. Вдигна телефона и остана прав, докато набираше номера.

– Господин Гейбъл – каза той, – искам да говоря с генерал Бърк.

Генерал Отис Бърк беше председател на Съвета на началник-щабовете.

– Не, сър – каза след малко Кейн. – Това е военен въпрос, сър. Отнася се до сигурността.

Последва нова пауза. Худ усети нещо солено в гърлото си. След миг разбра, че е кръв. Беше си прехапал езика. Отпусна се.

Няколко секунди по-късно гласът на ефрейтор Кейн и държанието му се промениха. Беше застанал мирно, тонът му беше съвсем официален. Говореше с генерал Бърк. Повтори молбата. След това младият часовой затвори. Погледна към първата дама.

– Съпругът ви ще се срещне с двамата – каза гордо той.

Меган се усмихна и му благодари.

Двамата тръгнаха бързо по коридора към залата за извънредни ситуации.

55.

Баку, Азербайджан

Вторник, 11,22 часа

Дейвид Батат се отправи с несигурни крачки към стълбището.

Поради късния сутрешен час в хотела нямаше много хора. Неколцината, които минаха покрай него, попитаха дали има нужда от помощ. Американецът им каза, че се е нагълтал с дим, но ще се оправи. Прегърнал здраво железните перила, той бавно започна да слиза по бетонните стъпала. Когато стигна фоайето, Батат се облегна на стената близо до телефонните будки. Чувстваше се слаб и замаян и се страхуваше, че няма да може да се добере до посолството. Една жена от персонала на хотела, която се оказа заместник-управител, го попита кой е и в коя стая е отседнал. Батат й отговори, че не е гост на хотела и че е бил на гости при приятел. Младата жена му каза, че пожарникарите са наредили всички да излязат навън. Батат я увери, че ще излезе веднага след като си поеме дъх.

Огледа фоайето. Вътре беше пълно с хора. Повечето бяха от персонала, но имаше и петдесет-шестдесет гости. Те се безпокояха за багажа си и задаваха най-различни въпроси, свързани с безопасността. Виждаше се, че не бързат да излязат навън. Във фоайето нямаше дим, а колите на пожарникарите току-що бяха спрели отпред.

Батат се безпокоеше за Одет. Възхищаваше се от държанието й, когато тя тръгна да гони Харпунджията. Ако е изпитвала страх, не й личеше. Щеше му се да се чувства малко по-силен. Идеята да се изправи сама срещу Харпунджията никак не му харесваше. От дясната страна на Батат по коридора имаше страничен изход. Паркингът беше от дясната страна, а централният вход на хотела беше от ляво. Тъй като пожарните коли бяха отпред, той реши, че е по-вероятно да хване такси на паркинга. Ако не намереше, от другата страна на паркинга минаваше широк булевард. Беше го видял от прозореца, когато бяха горе. Може би там щеше да успее да се качи на някой автобус от градския транспорт.

Батат се дръпна от стената и с мъка се помъкна през покрития с килим коридор. Усещаше, че отново има температура, въпреки че не се чувстваше по-зле. Организмът му се бореше с онова, с което го бяха инжектирали. По всяка вероятност ставаше въпрос за някакъв вирус, а не за химическо вещество. Ако успееше най-сетне да получи медицинска помощ, можеше да започне да се оправя.

Докато минаваше покрай телефонните будки, Батат усещаше, че зрението му е замъглено. Зад будките имаше няколко магазина, чиито витрини се отразяваха една в друга. Вътре нямаше нито клиенти, нито продавачи. Когато ги наближи, изложените вътре ризи, сувенири, куфари и играчки започнаха да се сливат пред очите му. Той примигна, за да вижда по-ясно, но нищо не се получи. Болестта и усилията през последния час го бяха изтощили повече, отколкото беше предполагал. Сериозно се замисли дали да не се върне във фоайето и да помоли дошлите заедно с пожарникарите медицински екипи да го закарат до болницата. Страхуваше се да отиде там да не би някой да го познае от предишната нощ и да започне да го разпитва за мъртвеца в стаята му. Обаче вече започна да се съмнява, че ще успее да излезе от хотела, камо ли да се добере до посолството.

Изведнъж в полезрението му се появи позната фигура. Американецът спря и примигна. Беше мъж, облечен в джинси и бяла риза, преметнал нещо през рамо.

Черна раница.

_О, господи_, помисли си Батат, когато мъжът го наближи. Знаеше кой е. Не се съмняваше, че и онзи го позна и беше наясно защо е в такова безпомощно състояние. Вероятно точно този човек го беше инжектирал с вируса на брега.

Харпунджията.

Убиецът току-що беше минал през страничната врата. Беше на десетина метра от него. В дясната си ръка държеше нещо, което приличаше на нож. Батат нямаше сили да се бори с него. Трябваше да се опита да се върне във фоайето.

Обърна се, но другият се движеше много бързо. Зрението му се замъгли съвсем и той се блъсна в една от витрините. Бързо се отблъсна с рамо и с мъка продължи. Ако успееше да стигне до фоайето, дори и да паднеше по лице, някой щеше да му се притече на помощ, преди Харпунджията да го е настигнал.

Стигна до телефонните будки. Протегна лявата си ръка, за да може да се подпира на стената, докато върви. Една крачка, още една.

Беше изминал половината разстояние, когато усети как някакъв колосан плат се плъзга отпред по гърлото му. Ръкавел. Една силна ръка го дръпна назад, стягайки гърлото му.

– Последния път, когато се срещнахме, ми трябваше жив – изсъска убиецът. – Но сега не. Освен ако ми кажеш за кого работиш?

– Върви на майната си – изхриптя Батат.

Усети едно коляно да подпира кръста му. Ако Харпунджията имаше намерение да го убие, докато е прав, той трябваше да се разочарова. Краката на Батат се подкосиха и той се свлече на пода. Харпунджията веднага го освободи от хватката и застана пред него. Възседна Батат и натисна гърдите му с едното коляно. Американецът усети силна болка в гърдите. Едно или повече от ребрата му бяха счупени. Харпунджията насочи ножа към лявата страна на гърлото му и опря острието точно под ухото му.

– Не – просъска той, впи гневен поглед в лежащия под него Батат. – Ти ще вървиш на майната си.

Батат беше прекалено слаб, за да се съпротивлява. Даваше си сметка, че онзи ще разпори гърлото му от едното ухо до другото, оставяйки го да се удави в собствената си кръв. Обаче нищо не можеше да направи. Нищо.

Почувства убождане в гърлото. Миг по-късно чу слабо изпукване и очите му се обляха в кръв. Мислеше, че ще го боли повече, когато му прережат гърлото. Но след първото убождане не последва болка. Не усети острието на ножа да разрязва кожата му. И още можеше да диша.

Миг по-късно чу второ изпукване. Примигна енергично, за да махне кръвта от очите си. Видя Харпунджията надвесен над него, възседнал гърдите му. От рана в гърлото на убиеца му шуртеше кръв. Лицето му не беше изкривено, не изразяваше онзи ужас, който би трябвало да съответства на извършените от него престъпления. За миг в очите му се мярна недоумение и изненада. После убиецът ги затвори, ножът падна от ръката му и Харпунджията се строполи на пода между Батат и телефонната будка.

Американецът остана да лежи на земята. Не знаеше какво точно се беше случило, докато Одет не се надвеси над него. Тя държеше в ръка пистолета със заглушител и гледаше надолу към Харпунджията.

– Добре ли си? – попита тя.

Батат протегна ръка и опипа гърлото си. Като се изключи съвсем тънката струйка кръв от лявата страна, то беше непокътнато.

– Мисля, че съм добре – каза той. – Благодаря.

С пълзене и гърчене Батат успя да се отдръпне, а Одет се надвеси и разгледа Харпунджията. Тя продължаваше да държи пистолета насочен към главата му, докато провери пулса му. После сложи пръстите си пред носа му, за да провери дали диша. Беше изстреляла в него два куршума – един в гърлото и един в гърдите. Бялата му риза вече беше прогизнала от кръв.

– Радвам се, че тръгна след него – каза Батат. Извади носна кърпичка от джоба си и я притисна до раната си.

– Не успях да го настигна – каза Одет и се изправи. – Изгубих го. Но си помислих, че може да се върне обратно, за да прикрие следите си. Знаех кого от двама ни би могъл да разпознае.

Точно в този момент една прислужница във фоайето видя тялото и изпищя. Батат погледна нататък. Тя сочеше към тях и викаше за помощ.

Одет заобиколи трупа, за да помогне на Батат да се изправи на крака.

– Да се махаме оттук – каза бързо тя. – Хайде. Колата ми не е далеч…

– Почакай – рече Батат. Той се наведе над тялото на Харпунджията и започна да сваля презрамките на раницата. – Помогни ми да сваля това. Вътре може да има доказателства, които можем да използваме, за да разберем кои са съучастниците му.

Батат се изправи, като се подпираше на телефонната будка, а Одет преряза презрамките на раницата. След това подхвана Батат през рамо и го поведе по коридора.

Наближиха вратата и тогава някой извика след тях.

– Стой! – изкрещя един мъж.

Батат и Одет се обърнаха. Възрастен мъж от охраната на хотела беше застанал точно до телефонните будки. Одет остави Батат да се подпре на витрината на един от магазините и извади от задния си джоб полицейската карта. Показа я на човека от охраната.

– Аз съм Одет Колкер от трети отдел на градската полиция – каза тя. – Мъжът на пода е издирван терорист. Той предизвика пожара в 310-а стая. Погрижете се стаята да се запечата. Ще заведа партньора си до болницата, за да се погрижат за него, и след това ще се върна.

Одет не изчака отговора на мъжа и пристигането на някой друг от охраната. Обърна се и помогна на Батат да излязат от сградата.

„Добре се справи, каза си Батат. Повери на човека задача, накара го да се чувства важен, за да не им пречи.“

Свежият въздух и слънчевата светлина помогнаха на Батат малко да се съвземе. Беше сигурен, че това ще е последното му усилие. Чувстваше краката си като гумени и с мъка държеше главата си изправена. Добре, че поне вратът му не кървеше силно. Кърпичката задържаше кръвта.

Едва когато минаха през паркинга и заобиколиха хотела, една мисъл прониза съзнанието му. Одет го беше направила. Тя не само беше спасила живота му, но беше ликвидирала Харпунджията. Беше убила терориста, успял да се измъкне от преследването на всички европейски главни разузнавателни служби. Беше горд с малкото си участие в тази работа. Единственото неприятно нещо беше, че Одет вероятно нямаше да може да остане в Баку след случилото се. То трудно можеше да бъде обяснено на нейните началници. Ако Харпунджията имаше съучастници, те можеше да започнат да я търсят. Може би за нея беше време да смени самоличността си.

Пет минути по-късно Батат седеше в колата на Одет. Те потеглиха към американското посолство. Разстоянието беше кратко, но имаше нещо, което не можеше да чака. В скута на Батат беше раницата на Харпунджията. На гърба й имаше малка заключалка. Той взе ножа на Одет и я отвори. Погледна вътре.

Имаше документи и един телефон „Зед-4“. Беше работил с такъв, когато беше в Москва. Бяха по-компактни и по-усъвършенствани от американския им прототип „Тас-Сатс“.

Батат извади телефона от кутията. На него имаше табло с азбучник и няколко други бутона. Над тях се виждаше малък екран от течни кристали. Той натисна бутона отдясно на екрана. Заради Харпунджията надписите бяха на английски.

За първи път, откакто беше пристигнал в Баку, Дейвид Батат направи нещо, което отдавна не беше правил.

Той се усмихна.

56.

Вашингтон

Вторник, 4,27 часа

Залата за извънредни ситуации беше просторно помещение с нисък таван, бели стени и флоуресцентни лампи, които хвърляха мека светлина. По средата имаше конферентна маса, а покрай три от стените бяха наредени столове. Към облегалките на столовете бяха монтирани компютърни монитори. Те осигуряваха на съветниците най-новата информация. На четвъртата стена беше монтиран телевизионен монитор, дълъг два метра и половина, с изключителна яснота на изображението. Той беше свързан с Националното бюро за разузнаване. На него можеха да се показват предавани чрез сателит образи в реално време с възможност за увеличение на предметите почти до един метър. Повечето от тези високотехнологични подобрения бяха направени през последните четири години и за тях беше използвана част от над двата милиарда долара, които бяха отпуснати за изграждане към Белия дом на съоръжения за спортуване, включително плувен басейн и тенис корт.

Худ и първата дама влязоха през вратата, която се намираше под големия телевизионен екран. Началник-щабовете на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили и командващият корпуса на морските пехотинци бяха насядали от единия край на масата заедно с председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Отис Бърг по средата. Той беше грамаден, широкоплещест мъж, наближаващ шестдесетте. Беше с бръсната глава и стоманеносиви, пронизващи очи, нагледали се на битки и политическа бюрокрация. Зад началник-щабовете седяха техните помощници. От другия край на масата бяха президентът, вицепрезидентът, шефът на АНС Фенуик, началникът на президентската канцелария Гейбъл и заместникът на съветника по въпросите на националната сигурност Дон Роднър. Ако се съди по напрегнатото изражение на лицата им, или съвещанието вървеше трудно, или прекъсването не им се нравеше, а може би и двете.

Няколко членове на Съвета на началник-щабовете не скриха изненадата си от появата на Худ и първата дама. Подобна беше и реакцията на президента. Той се канеше да стане, за да отиде в съседния кабинет и да разговаря със съпругата си. Хвърли смразяващ поглед на Меган и Худ, а после пак на Меган. Двамата спряха при началото на масата.

– Какво става? – попита президентът.

Худ погледна към началник-щабовете, които до един го гледаха с нетърпение. Не можеше да каже дали бяха изнервени от появата му, или от обсъждания проблем. Знаеше само, че не разполага с много време да изложи доводите си.

– Сър – каза Худ, – има все повече доказателства, че нападението срещу иранската петролна платформа не е било извършено от азербайджанци, а от иранци под ръководството на терориста, известен като Харпунджията.

Президентът се облегна в стола си.

– Защо? – попита той.

– За да може Иран да оправдае изпращането на свои бойни кораби в района и да завладее колкото може повече петролни находища – рече Худ.

– И да се изложи на риска от военна конфронтация със Съединените щати? – попита президентът.

– Не, сър – отвърна Худ. Той погледна към Фенуик. – Мисля, че има споразумение Съединените щати да не се намесват. После, когато напрежението спадне, ние просто ще купуваме петрола си от Техеран.

– И кога е било постигнато това споразумение? – попита президентът.

– Вчера, в Ню Йорк – отвърна Худ. – Вероятно след преговори в продължение на много месеци.

– Имаш предвид посещението на Джак в иранското представителство? – попита президентът.

– Да, сър – отговори Худ.

– Господин Фенуик не е бил упълномощен да дава подобно обещание – отбеляза президентът. – Ако го е направил, то е невалидно.

– Може и да е, ако вие вече не сте на този пост – каза Худ.

– Това е смехотворно! – обади се Фенуик. – Аз бях в иранското представителство, за да се опитам да разширя нашите източници за разузнаване в Близкия изток. Вече обясних, че мога да го докажа документално. Мога да кажа с кого съм се срещал и кога.

– Всичко това е част от една голяма лъжа – рече Худ.

– Господин Роднър беше с мен – каза Фенуик. – Имам и паметните бележки от разговорите и с удоволствие ще назова имената на онези, с които съм разговарял. А вие с какво разполагате, господин Худ?

– С истината – отвърна без колебание той. – По тази причина вие се заканихте да ми попречите да се видя с президента.

– Заканих се да ви попреча да безпокоите президента – настоя Фенуик. – Тайни споразумения с Иран. Опит за отстраняване на президента от власт. Това не е истината, господин Худ, а параноя!

Вицепрезидентът погледна часовника си.

– Господин президент, извинете ме, че се намесвам, но губим ценно време. Трябва да продължим съвещанието.

– Съгласен съм – рече генерал Бърг. – Не съм в течение на тези взаимни обвинения и не ми е работа да казвам кой от тези господа е прав. Но независимо дали ще предприемем нападателни или отбранителни действия, трябва да решим това бързо, ако искаме да дадем своевременен отговор на разполагането на ирански въоръжени сили в района.

Президентът кимна.

– Тогава, господин президент, генерал Бърг, продължете си съвещанието. Но ви моля да отложите военните действия колкото може по-дълго. Дайте ми време да довърша разследването, което сме започнали – рече Худ.

– Поисках доказателства за твърденията ти – каза президентът. Тонът му беше изключително спокоен. – Не ги получихме.

– Още не – рече Худ.

– Но ние не разполагаме с такова допълнително време, каквото мислех, че ще имаме за разследването. Трябва да действаме така, както ако заплахата в Каспийско море е реална – каза накрая президентът.

– Те искат да направите точно това – подчерта Худ. Беше започнал да проявява нервност и трябваше да се овладее. Едно избухване щеше да принизи силата на аргументите му. – Според нас тази криза е създадена умишлено и нейната цел е да постави под съмнение способността ви да управлявате.

– Хората спорят по този въпрос от години – каза президентът. – Веднъж гласуваха против оставането ми на президентския пост. Обаче аз не вземам решения, основаващи се на резултати от допитвания до общественото мнение.

– Не говоря за политическия дебат – отбеляза Худ. – Имам предвид умственото ви и емоционалното ви състояние. Това ще е проблемът.

Фенуик тъжно поклати глава.

– Сър, наистина става въпрос за умствено състояние. През последните две седмици господин Худ беше подложен на огромно напрежение. Неговата непълнолетна дъщеря страда от психическо заболяване. Той самият се развежда. Нужна му е дълга почивка.

– Не мисля, че господин Худ трябва да излезе в отпуск – обади се първата дама. Тонът й беше рязък и в него се усещаше гняв. В залата настъпи тишина. – Господин Фенуик, наблюдавах как в продължение на няколко седмици съпругът ми беше дезинформиран и заблуждаван. Господин Худ се зае с проблема по моя лична молба. Разследването му е методично и според мен разкритията му заслужават внимание. – Тя хвърли гневен поглед на Фенуик. – Или може би ще обвините и мен в лъжа?

Фенуик не каза нищо.

Президентът погледна към жена си. Меган беше застанала решително до Худ. В изражението й нямаше нищо, което да подсказва, че търси извинение за намесата си. Президентът изглеждаше уморен, но според Худ, и натъжен. Не можеше да каже дали причината беше, че Меган беше сторила нещо зад гърба му, или защото чувстваше, че я беше подвел. И двамата мълчаха. Явно беше, че ще оставят този въпрос за обсъждане в друго време насаме.

След малко погледът на президента отново се насочи към Худ. В очите му още имаше тъга.

– Проявеното от теб безпокойство е взето под внимание и оценено – каза той. – Обаче аз няма да поставя под заплаха интересите на страната, за да защитя моите. Особено пък след като не разполагаш с доказателства, че те са изложени на риск.

– Всичко, което искам, са още няколко часа – каза Худ.

– За съжаление, не разполагаме с такова време – каза президентът.

За момент Меган като че ли беше готова да прегърне съпруга си. Не го направи. Тя погледна към Фенуик и началник-щабовете.

– Благодаря ви, че ни изслушахте – каза тя. – Съжалявам, че ви прекъснахме.

Първата дама се отправи към вратата.

Худ не знаеше какво друго да каже. Трябваше да се върне в правителствената зала и да продължи да работи с Хърбърт и Орлов. Да се опита да открие нужните на президента доказателства, и то бързо.

Обърна се, за да последва Меган към вратата. В този момент се чу тихо звънене някъде в залата. Беше мобилен телефон. Звукът идваше от вътрешния джоб на сакото на Фенуик.

На него _не би трябвало да могат да му звънят тук_, рече си Худ. По стените на залата за извънредни ситуации имаше чипове, които пораждаха от време на време електрически импулси или създаваха възпрепятстващи мрежи. Те имаха за цел да пречат на подслушващи устройства да засичат телефонните разговори в периметъра на Белия дом. Блокирани бяха и мобилните телефони с едно изключение: трансмисиите от антените на правителствената система за сателитна връзка „Хефес“.

Худ се обърна в момента, когато шефът на АНС бръкна в джоба си. Фенуик извади мобифона и го изключи.

Ха така.

Ако сигналът беше преминал през мрежите за смущения, то ще трябва да е бил чрез свръхсекретната сателитна система „Хефес“. С кого Фенуик не искаше да разговаря точно в този момент?

Худ се наведе към шефа на АНС и издърпа телефона от ръката му. Фенуик се опита да си го вземе обратно, обаче Худ се отдръпна.

– Какво, по дяволите, правите? – попита той. Бутна назад стола си и се изправи. Направи крачка към Худ.

– Залагам кариерата си на карта заради едно хрумване – каза Худ. Той включи телефона и каза: – Да?

– Кой е на телефона? – попита обаждащият се.

– Това е телефонът на Джак Фенуик от АНС – рече Худ. Той тръгна към президента. – Кой се обажда?

– Името ми е Дейвид Батат – се чу ясно от другия край на линията.

Худ почувства как от раменете му падна огромна тежест. Поднесе телефона към президента, за да може и той да чува. Фенуик спря до тях. Не посегна да вземе телефона. Просто остана да стои там. Худ видя върху чии рамене се прехвърли смъкналата се от него тежест.

– Господин Батат, на телефона е Пол Худ от Оперативния център – каза той.

– Пол Худ? – каза Батат. – Защо отговаряте на този телефон?

– Това е дълга история – рече Худ. – Как се чувствате?

– Много по-добре от господин Фенуик – отвърна Батат. – Току-що ликвидирахме Харпунджията и му отнехме секретния телефон. Този номер беше начело в списъка на телефонните номера за незабавно набиране, записани от Харпунджията.

57.

Вашингтон

Вторник, 4,41 часа

Пол Худ се отдръпна в един ъгъл на залата, за да довърши разговора си с Батат. Беше важно да получи цялата информация за Харпунджията и за това, което се беше случило.

Докато Худ говореше по телефона, президентът Лорънс се изправи, погледна към жена си, която стоеше при вратата, и леко й се усмихна, за да й покаже, че с него всичко е наред и че тя е постъпила правилно. След това се обърна към Фенуик. Шефът на АНС продължаваше да стои до него с ръце, прибрани плътно до тялото, и с предизвикателен вид. Другите мъже останаха седнали около масата. Всички наблюдаваха Лорънс и Фенуик.

– Защо Харпунджията има прекия телефонен номер и кода за телефонен достъп през „Хефес“? – попита президентът. Гласът му звучеше по-уверено.

– Не мога да отговоря на този въпрос – каза Фенуик.

– Работил ли си с Иран за инсценирането на претекст да завземе петролните залежи на азербайджанците? – попита президентът.

– Не съм.

– Работил ли си заедно с някого за организирането на смяна в Овалния кабинет?

– Не, сър – отговори Фенуик. – И аз съм озадачен толкова, колкото и вие.

– Продължаваш ли да смяташ господин Худ за лъжец?

– Мисля, че е погрешно информиран. Нямам обяснение за това, което става – отвърна Фенуик.

Президентът се облегна в стола си.

– Никакво ли?

– Не, господин президент.

Лорънс погледна към седящите отсреща.

– Генерал Бърг, мисля да извикам веднага държавния секретар и нашия постоянен представител в ООН. Какво ще кажете да обявим средно ниво на бойна готовност за района?

На свой ред Бърг погледна колегите си. Никой не протестира. Генералът отвърна:

– Като имаме предвид неяснотата срещу кого точно трябва да се бием, напълно ме устройва жълтото ниво.

Президентът кимна. Погледна часовника си.

– Ще се съберем отново в Овалния кабинет в 6,30 часа. Това ще ми даде възможност да поработя с държавния секретар по въпроса какво да кажем за сутрешните новини. Искам хората да се успокоят за нашите войски и за съдбата на петролните ни доставки. – Той погледна към вицепрезидента Котън и към Гейбъл. – Ще поискам от министъра на правосъдието да разследва останалите въпроси, свързани с тази ситуация, колкото може по-дискретно. Искам той да установи дали е била извършена държавна измяна. Някой има ли други идеи? – В гласа на президента имаше нотка на предизвикателство.

Худ току-що беше завършил разговора с Батат и се канеше да се върне при масата, но остана да стои в ъгъла. Никой не се обади.

Вицепрезидентът се наведе напред и скръсти ръце върху масата. Не каза нищо. Гейбъл не се помръдна. Заместникът на Фенуик Дон Роднър беше забил поглед в масата.

– Няма никакви предложения, така ли? – настоя президентът.

Тягостното мълчание продължи още малко. След това вицепрезидентът каза:

– Няма да има разследване.

– Защо? – попита Лорънс.

– Защото до пладне ще получите три предизвестия за оставки на бюрото си – отговори Котън. – На г-н Фенуик, на г-н Гейбъл и на г-н Роднър. В замяна няма да има обвинения, преследване и никакво друго обяснение, освен че членове на правителството са изказали различни мнения относно политическата ни позиция.

Челото на Фенуик почервеня.

– Три оставки ли, г-н вицепрезидент?

– Точно така, г-н Фенуик – отвърна Котън. Изобщо не погледна към шефа на АНС. – Срещу пълна амнистия.

На Худ не убягна подтекстът на казаното. Можеше със сигурност да твърди това и за президента.

Вицепрезидентът също беше участник в конспирацията. Той искаше другите да направят една жертва заради него, макар и неголяма. Напускайки правителството, високопоставени служители често правеха блестяща кариера в частния сектор.

Президентът поклати глава.

– Тук има група представители на правителството, които явно са заговорничели с един международен терорист да откраднат петрола на една страна, да го дадат на друга и да извлекат външнополитически дивиденти от това, като същевременно отнемат поста на президента на Съединените щати. И вие седите тук и арогантно заявявате, че тези хора фактически трябва да получат амнистия. А изглежда дори, че един от тях трябва да остане в правителството като заместник на президента.

Котън погледна към Лорънс.

– Да, точно това казах – рече той. – Алтернативата е един международен инцидент, от който ще излезе така, че САЩ са излъгали Азербайджан. Ще последват поредица от разследвания и съдебни процеси, които ще витаят над това правителство и ще се превърнат в единственото му завещание. Плюс един президент, който не е могъл да разбере какво вършат най-близките му съветници. Президент, чиято собствена съпруга има съмнения, че е умствено и емоционално изтощен. Това едва ли ще укрепи доверието на обществеността в неговите способности.

– Значи всеки да се измъкне – каза ядосан президентът. – Трябва ли да се съглася с това?

– Всеки да се измъкне – повтори спокойно вицепрезидентът.

– Господин вицепрезидент – обърна се генерал Бърг, – искам само да кажа, че ако имах оръжие, щях да ви надупча задника.

– Генерал Бърг – отвърна вицепрезидентът, – като се има предвид окаяното състояние на нашите въоръжени сили, аз съм уверен, че няма да улучите. – Той погледна към президента. – Нямаше да има война, никой нямаше да стреля по никого. С Иран щеше да бъде постигнат мир, отношенията щяха да бъдат нормализирани, а на американците щяха да бъдат гарантирани доставките на петрол. Каквото и да се мисли за тези методи, всичко беше направено за доброто на нацията.

– Всеки път, когато се нарушават законите, това не е добре за нацията – каза президентът. – Вие застрашихте една малка страна, която се опитва да си стъпи на краката в постсъветската ера. Опитахте се да промените волята на американския избирател и изневерихте на доверието ми към вас.

Котън се изправи.

– Не съм направил нищо подобно, господин президент – отговори той. – Иначе щях да подам оставка. Ще се видим на съвещанието в 6,30 часа.

– Няма да има нужда от вас там – каза президентът.

– О! – възкликна вицепрезидентът. – Сигурно ще предпочетете да се явя по телевизията днес, за да разкажа за политиката на правителството в Каспийския район.

– Не – отвърна президентът, – ще предпочета да подадете оставка заедно с другите.

Вицепрезидентът поклати глава.

– Няма да го направя.

– Ще го направите – настоя президентът. – И мотивът за оставката ви ще бъде „умствено изтощение“. Няма да правя от вас мъченик на една антиконституционна кауза. Намерете си друго поприще за действие, господин Котън.

– Господин президент, мисля, че много грешите – предупреди го Котън.

– Аз пък не мисля така – отвърна президентът. В погледа и в гласа му се доловиха стоманени нотки. – Вие сте прав, г-н Котън. Не искам скандал нито в национален, нито в международен мащаб. Обаче съм готов да изтърпя това, но да не оставя на един предател възможността да наследи президентския пост. Вие или ще подадете оставка срещу такава амнистия, или аз ще накарам господин Фенуик и неговите помощници да кажат на министъра на правосъдието какво знаем за вашето участие в тази операция.

Котън не каза нищо, само почервеня и запази мълчание. Президентът вдигна телефона пред себе си. Натисна един бутон:

– Ефрейтор Кейн!

– Да, господин президент.

– Моля, наредете на една невъоръжена група да се яви веднага в залата за извънредни ситуации – каза му Лорънс. – Тук има едни господа, които трябва да бъдат ескортирани до техните кабинети, а след това да напуснат Белия дом.