Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 20 страниц)

– Страхотна „Маргарита“! – похвалата се изплъзна от устата на Стив, докато отпиваше от чашата си.

Добре, реши тя, може и да не беше настроен на нейния канал в момента.

– Прясно изцеден лимонов сок – започна да обяснява Джуниър. – Независимо кой какво ви казва, не купувайте евтина текила за коктейлите. Най-добрата е на „Арете“. „Бланко Суаве“, ако решите да похарчите сто долара за бутилка. Ако пиете текилата чиста, вземете си „Трес, куатро и чинко“ от син столетник, но това ще ви върне назад с четиристотин долара.

– Изглеждат доста пари за нещо, което ще се превърне в пикня след двайсет минути – Стив игра контра на господин Бонвиван.

– Зависи кое е важно за теб, предполагам – отвърна Джуниър.

Кое е важно за Стив, почуди се Виктория. Племенникът му Боби, разбира се. Работата. И тя. Но колко важна беше тя? Да накараш Стив да се отвори, беше все едно да отвориш буркан с маслини за мартини. Добре е да го удариш няколко пъти по капака.

Езикът на Стив облиза едно солено кристалче от чашата. Имаше отнесен вид и Виктория знаеше, че не мисли за техните отношения. Нито за отбора на „Флорида Марлинс“. Нито дори за Боби. Вникваше в делото и изражението му й подсказваше, че нещо го притеснява.

– Все още не разбирам – каза Стив. – Такъв голям проект като „Океания“… Как сте могли да го опазите в тайна?

– Баща ми го бива да пази тайни – отвърна Джуниър, – и то не само свързани с бизнеса.

– Какво искаш да кажеш?

– След като Нелсън почина…

– Се самоуби – Виктория прекъсна гръцкия бог, предпочиташе точния език пред евфемизмите. – Баща ми се самоуби.

Това накара и двамата мъже да замълчат за миг. Виктория мигновено съжали, че беше развалила настроението на всички, особено собственото си. Но все още беше ядосана на баща си и вероятно цял живот щеше да бъде. Споменаването на името му, на смъртта му, върна отново болката.

– След като баща ти се самоуби – продължи Джуниър, като я погледна с много нежност, – не спирах да тормозя моя баща с въпроси защо го е направил. Двамата бяха неразделни. Майките ни бяха първи приятелки. Ние с теб бяхме, нали знаеш…

_Предопределени да станем двойка._

Довърши тя наум изречението, докато отпиваше от чашата си.

– Какво каза баща ти?

– Нищо. Освен „Сигурен съм, че Нелсън е имал основание“.

– Дори бележка не остави – каза Виктория. – Бях на дванайсет, през всичките тези години го мразя, че дори една прощална бележка не ми остави. Не можеше ли просто да напише: „Скъпа дъще, съжалявам. Моля те, прости ми. Винаги съм те обичал.“

Нито единият, нито другият можеха дай отговорят. Стив топна парче чипс в гуакамолето. Искаше да говори за делото, но явно разбра, че трябва да изчака да приключат приказките за семейството.

След малко Джуниър каза:

– Майка ти какво ти каза?

– Почти нищо. Имало съдебно разследване. Подкупи и изнудване в строителния бранш. Татко получил призовка и се самоубил точно преди да даде свидетелски показания. – Виктория пресуши маргаритата по-бързо, отколкото възнамеряваше. – Кралицата никога не е навлизала в подробности. Така че баща ти не е единственият, който умее да пази тайни.

– Моята теория е, че баща ми е прехвърлил върху Нелсън цялата тежест, свързана с юридическите проблеми – каза Джуниър. – Дошло му е в повече от възникналите спънки. Баща ми продължава да изпитва чувство на вина.

– Затова ли стоя настрана всичките тези години? – попита тя.

– Не е стоял настрана. Изпращаше ви чековете.

– Какви чекове?

Джуниър изглеждаше изненадан.

– Предполагам, че Кралицата не ти е казала. Няколко години баща ми й изпращаше чекове, но тя не ги осребряваше.

– Защо? Какво е казала на баща ти?

– Не мисля, че са си говорили след погребението. Нито веднъж.

– Вероятно не е могла да го открие. Вие се изнесохте от страната. Изчезнахте от живота ни.

– Пишеше й, Тори. Опитваше се да се свърже и по телефона. Но безуспешно.

Защо, почуди се Виктория. И защо майка й не й беше казала? Такава си беше Айрини Лорд. Тайнственост и стоицизъм, това бяха разменните й монети. Не ходиш насам-натам да се вайкаш за самоубийството на съпруга си. Не го разглеждаш. Лепваш му удобен етикет – „натиск в работата, баща ти се срина“ – и продължаваш нататък.

Кралицата беше складирала спомените си в един сандък на тавана и беше скрила ключа от собствената си дъщеря. Но чичо Гриф сигурно знаеше какво има вътре. Сега Виктория имаше още една мисия, която нямаше нищо общо с делото за убийство. Щеше да научи всичко, което можеше, от чичо Гриф. Това означаваше да прекарва повече време с него, да го опознае отново. Същото важеше и за Джуниър.

Законите на Соломон

5.

„Обичам“ означава да поемеш куршума заради любимия човек. Всичко по-малко от това е просто „харесвам“.

Четирима заподозрени

12

Може би тропическото слънце хвана Стив или пък силната текила „Арете“ му замая главата, или несигурността – да, съмненията, породени от мускулестото присъствие на Джуниър. Дали пък не започна от момента, в който Виктория отказа да правят секс във водата и после настоя да развалят фирмата?

Захвърлен отново в Маргаритавил, той лежеше, проснат на шезлонга, на метър разстояние от жената, която обичаше. На метър от другата й страна беше загорелият бифтек, който явно я сваляше. По-лошото беше, че тя явно се поддаваше, очите й блестяха в очакване, езикът на тялото й беше свободен и подканящ.

Може би вината си е моя, помисли си Стив. Той ли я отблъсна? Но как? Идея нямаше.

В целия широк свят имаше само двама души, за които би пролял кръвта си. Виктория и Боби. Би поел куршума вместо който и да е от тях. Без колебание, без въпроси. Изправен пред вселенския избор – гласът на Господ, който настояваше за неговия или техния живот, – Стив щеше да приеме саможертвата. Дълбоко в себе си вярваше, че обича и чепатия си баща. Но щеше да се изхвърли, ако кажеше, че би дал живота си за него.

– Още една „Маргарита“? – предложи Джуниър. – Милагрос може да направи още няколко кани. – Испаноговорещата жена с бяла униформа стоеше на почтително разстояние от терасата и чакаше заповедите на господаря си.

– Не, благодаря – отвърна Стив. – Чака ни работа.

– Ако мога да помогна с нещо, просто кажете – предложи услугите си Джуниър.

Колко точно трябваше да му каже? Стив не му беше описал как винаги разглобява делото за убийство на съставните му части. Прокурорско клише беше, че всяко престъпление се състои от три елемента. В косвеното дело – дело без очевидци – получаваш обвинителна присъда, като докажеш, че обвиняемият е имал мотив, възможност и средства да извърши убийството.

В „Щатът Флорида срещу Харолд Грифин“ нямаше да е проблем да се докаже възможността. Двама мъже излизат с лодка. Когато лодката стига до брега – разбива се на брега, – единият е с харпун в гърдите. Проста аритметика.

И със средствата беше лесно. Обвиняемият е знаел, че на лодката има харпун, и е имал лесен достъп до него.

Но обвинението щеше да има проблем с мотива. Грифин нямаше видима причина да убива Стъбс. По дяволите, Стъбс му беше нужен жив. Трябваше му заради положителната екологична оценка на Океания. Която явно човекът е бил готов да даде. Нямаше ли всички да празнуват с джамбалая от омари в „Луис“, да вдигат тостове за „Океания“ със скъпо шампанско и да пушат кубински пури?

И така Стив стигна до грижливо обмисленото заключение – макар че едва ли беше толкова трудно да стигне до него, – че Хал Грифин вероятно беше прав.

Който е убил Стъбс, иска да потопи Океания. И за да защитим Грифин, трябва да открием този човек.

Или хора. Стив отново си спомни как Стъбс бе вдигнал два пръста в болницата.

Премижа от слънцето и се обърна към Джуниър, който направо попиваше лъчите.

– Трябва ни списък с всички, които са знаели, че баща ти има намерение да излиза с яхтата.

– Няма проблем – каза Джуниър.

– Плюс всички, които имат финансово участие в Океания.

– Имате ги.

– И всички, които са знаели, че баща ти ще взима Стъбс със себе си.

– Лесно – отвърна Джуниър. – Хората са все едни и същи.

– Добре – рече Стив. – Дай ни имената и адресите им.

– Мога да направя нещо повече – каза Джуниър и се надигна от шезлонга си. – Хайде да идем на кино!

Хубаво е да си имаш собствен остров, помисли си Стив. И собствен хидроплан. И къщичка в залива. И собствен уютен киносалон.

Бяха влезли в – както скромно го нарече Джуниър – „медийната стая“, която се оказа напълно оборудван мини киносалон с авансцена, дорийски колони, кървавочервена автоматизирана завеса и кожени кресла, които според Джуниър скърцали и тропали за подсилване на екшън сцените. Е, не бяха дошли да гледат „Терминатор“ или „Матрицата“.

Дойдоха, за да изгледат записа отпреди двайсет и четири часа на охранителните камери, монтирани на дока. Когато потънаха в меките кожени кресла, Джуниър загаси светлините с дистанционно.

– Съжалявам за декора – извини се той, като размаха дистанционното.

– Какво има да съжаляваш? – попита Стив.

– Исках по-скоро дзен дизайн – отвърна Джуниър. – Земни тонове. Изчистени линии. Да предразполага към медитация. Но ти знаеш баща ми, Тори.

Виктория се разсмя.

– Чичо Гриф е по-скоро за римски колизеум.

– Точно така. Преди години, когато откриха „Цезар Палас“ във Вегас, баща ми реши, че салонът е прекалено скромен.

Стив гледаше внимателно как зърнисти черно-бели образи прескачат по големия екран. Ето я „Форс мажор“, вързана за дока, няколко часа преди да излети на брега и да се сцепи като кокосов орех. Образът на екрана се оправи. По-близък ъгъл. Нямаше звук.

– Има три охранителни камери на къщата, откъм страната на дока – обясни им Джуниър. – Сменят се на всеки седем секунди.

На екрана двама мъже седяха на рибарските столове в кокпита на яхтата. Единият беше Клайв Фоулс, пилотът с британски акцент. Другият беше широкоплещест афроамериканец. Носеше хавайска риза на цветя и шорти с цвят каки. Беше възбуден, говореше и ръкомахаше с двете ръце. Фоулс кимаше, слушаше и си пиеше пиенето.

– Този до Фоулс е Лечестър Робинсън – каза Джуниър. – „Варжи и влекачи Робинсън“. – Местен конк, поне пето поколение в Кий Уест. Лечестър има договор за Океания за работници по платформите и строителни материали.

– Значи няма мотив да спира проекта – каза Стив.

– Точно обратното. Щеше да натрупа състояние.

– Щеше? – Виктория подви крака под задника си.

– Говориш така, сякаш проектът е умряла работа.

– Не е умряла работа, Тори. Но трябва да приемем фактите. Край на извадените крадешком разрешителни. Океания ще бъде разглеждана под лупа. Хазартното лоби ще се надигне срещу нас. Индиански пари. Пари от казина. И ако баща ми го осъдят за убийство, всичко спира.

– Но ако го оправдаят…

– В проекти като този е важно да не изпуснеш момента. Чакат те банкери, чужди инвеститори и застрахователни компании и трябва да действаш бързо. Всяко разгласяване, отлагане или скандал… лошата карма се разпростира като червен прилив.

– Нещо друго за Робинсън, което трябва да знаем? – попита Стив.

– Той е голям образ – каза Джуниър. – Прави се на много корав. Носи пръстен с череп и кости, защото се предполага, че предците му са били пирати. Кара влекачи и управлява баржи, знае как да се оправя с кранове и сондажни машини. Но е завършил английска литература в Амхрест, има и магистратура по история. Ако не се беше прибрал у дома, за да поеме семейния бизнес, сигурно щеше да е преподавател в някой от елитните университети от Бръшляновата лига.

От собствен опит Стив знаеше, че преподавателите по история не могат да те убият, освен ако не те отегчат до смърт.

– Ами Фоулс?

– Служил е в британския флот. Подводничар. Бил се е при Фолкланд. Живееше на Бахамите и се опитваше да построи двуместна подводница, когато баща ми се запозна с него. Капитан на яхта. Леководолаз.

Пилот. Занимава се с какво ли не. Вече петнайсет години е с баща ми.

– Надежден ли е?

– Добър човек. Прекалява с пиенето, но по тези места кой не прекалява?

– Каква е връзката на Фоулс с Океания? – попита Виктория.

– Отстраняване на всякакви проблеми по време на строителството – отвърна Джуниър. – Учител по гмуркане на организираните обиколки на рифовете за гостите на хотела.

Отново няма мотив, помисли си Стив.

– В почивните си дни Фоулс води студенти по морска биология да се гмуркат и да чистят рифовете – продължи Джуниър. – Събират боклуците, които се изхвърлят от лодките. Веднъж годишно предприема преброяване на рибите.

– Какво прави, чука на корала ли? – поинтересува се Стив. – И пита колко баракуди живеят вътре?

– Брои рибите с група водолази доброволци. Така се преценява здравето на екосистемата. Фоулс е отличен водолаз, наистина познава морската фауна. Щеше да бъде ключовата фигура в подводните туристически обиколки.

На екрана стъклената врата на салона се плъзна и се появи Джуниър. С банските „Спийдо“. Бос и гол както винаги. Каза нещо на Робинсън и Стъбс, после се качи по стълбата към мостика, грациозен като изпълнител на скокове във вода, който се отправя нагоре към десетметровия трамплин. Като стигна до таблото, натисна няколко копчета.

– Проверявах прогнозата за времето вместо баща ми – обясни той.

Вратата на салона отново се отвори и този път в кокпита се показа висока жена с карамелена на цвят кожа и дълга тъмна коса. Жената премигна на слънцето, после си сложи големи стилни очила. Беше облечена със светла, силно изрязана рокля с тънки презрамки и за миг, докато прекосяваше кокпита с плавно полюшващи се бедра и напиращи през тънката материя гърди, Стив си помисли, че му прилича на младата София Лорен. Само с една разлика. Със София Лорен не се беше любил.

– Коя е тази? – попита Виктория, като вложи доза неодобрение в думичката „тази“ – според Стив.

– А! – отвърна Джуниър. – Това бонбонче е…

– Делия Бустаманте. – Стив мигновено съжали за трепета в гласа си.

Виктория се обърна към него и изучи профила му в сумрака.

– Познаваш ли я, Стив?

– Последния път, когато я видях – предпазливо отвърна той в опит да прозвучи равнодушно, – държеше кубински ресторант в Кий Уест.

Виктория си замълча, но можеше да прочете кръстосания разпит в ума й: „И кога за последен път я видя?“

– „Хавана Виехо“ – помогна Джуниър. – Страхотна кубинска кухня. Плюс това Делия е в Съвета по опазване на околната среда на Мънроу Каунти. Татко я въведе в обкръжението си, за да си осигури подкрепата й. Дори и предложи консултантска работа в хранителните заведения на Океания. Много пари, малко работа.

– С други думи – подкуп? – попита Стив.

– Добронамерена услуга – отвърна му Джуниър. Биваше си го с думите, нищо че задникът му беше пълен с пясък.

– Доколкото познавам Делия, тя не би се съгласила – каза Стив. Усети как Виктория се размърда на стола до него.

– Делия казала на баща ми, че Океания е напаст – продължи Джуниър. – По-зле от нефтена сонда. Изкара всички кошмарни страхове. Замърсяването на Мексиканския залив. Задръстванията по пристанищата. Увеличаване на престъпността. Пристрастени комарджии, бедняци, които си проиграват помощите. Щеше да издуха проекта от водата. Повтарям думите й дословно.

– Мога да си представя, че го е казала – отвърна Стив, – но не мога да си представя да убие някого.

– Откъде знаеш? – попита Виктория, тонът й беше равен.

– Има неща, които интуитивно усещаш у хората.

– И колко добре всъщност я познаваш? – Гласът й още беше неутрален, толкова чист, направо антисептичен.

– Преди да се запознаем, май две години преди да се запознаем, с Делия…

Каква беше думата? Какъв беше изразът, който се използваше напоследък? Но това беше толкова пуберско, а той в крайна сметка беше възрастен мъж, поне хронологически погледнато.

– Скъсахте се от чукане? – предположи Виктория. Услужлива както винаги.

– Ами не само това.

Ах! Сгафи. Защото в действителност отношенията му с Делия бяха ограничени предимно до споделена похот. Жадуваше за сочното й печено прасенце, точно толкова колкото и за сочното й дупе. Качи пет кила за краткото време, през което излизаха. Тя пък искаше да правят секс на открито, понякога това звучеше по-възбуждащо на думи, отколкото наяве, особено след като си набодеш няколко пъти голия задник на борови иглички. Съвокупяването им на дълги разстояния – четири часа път от Маями – продължи три месеца. Или тя вече не можеше да измисли къде да си показва голия задник, или пък на него му омръзнаха печеното свинско и сладките банани. Не можеше да си спомни кое от двете. Така че думите му „не само това“, освен че подвеждаха, неминуемо водеха до следващия въпрос.

– Какво друго, освен секс? – в тона й прозвуча нотка на обвинител, какъвто някога беше. – Как ще опишеш връзката ви?

– Кратка – отвърна Стив. – Ще я опиша като кратка.

– Е, може да ти дойде вдъхновението, когато я разпитваме.

Въобразяваше ли си, или Виктория натърти леко на „разпитваме“?

На екрана за няколко секунди се случиха доста неща. Делия явно се сбогува с Фоулс и Робинсън. После Фоулс й подаде ръка, за да скочи на дока и да покаже лъснати от коламаската крака, докато се отдалечаваше.

След малко вратата на салона се отвори отново и от нея излезе Грифин, като подвикна нещо през рамо на човека, който го следваше. Бен Стъбс. Изглеждаше значително по-добре, отколкото в Спешното. Слаб мъж, около четирийсетте. Кльощави крака под торбестите шорти с цвят каки, издуто коремче под фланелката с якичка, обувки за яхтинг с чорапки. Наистина приличаше на бюрократ от Вашингтон във ваканция.

Още няколко превключвания на камерата и Грифин махна към Стъбс. С едната ръка, после с другата, после с двете. Сърдити жестове ли бяха?

Стив се наведе напред.

– Баща ти караше ли се със Стъбс?

– Не знам. Бях на мостика и радиото беше пуснато.

– Знаеше ли, че баща ти ще спира на острова да си наскубе омари?

В тъмнината до него Джуниър повдигна рамене.

– Изобщо не е споменавал.

На екрана Робинсън и Фоулс слязоха на дока. Така на яхтата останаха трима души, двамата Грифин и Стъбс. После Хал Грифин се качи по стълбата към мостика – капитанът поемаше командването. Стъбс остана в кокпита и се отпусна в един от рибарските столове. Фоулс отново се показа на дока, коленичи наблизо, развърза въжето от кнехта и го хвърли на борда. На капитанския мостик Грифин каза нещо на Джуниър и бащински го потупа по рамото. Джуниър стъпи на перилата и застина за миг като древна статуя, създадена с цел да обожестви човешките форми. Обърна се с лице към водата, беше в профил към камерата. Дори и на зърнистото видео едно нещо се виждаше ясно – проклетата му огромна издутина в банските му.

На екрана Джуниър вдигна ръце над главата си и присви колене. После направи идеална дъга, гмурна се във водата на сантиметри от десния борд и изчезна от поглед.

– Както ви казах и преди, отидох да поплувам.

– Наистина ли? – попита Стив. – Мислех, че се явяваш на кастинг за Ла Кебрада*.

[* Състезание по скокове от 35-метрова скала. – Б.пр.]

– Скалите при Акапулко? Гмуркал съм се от тях, когато бях в колежа. А ти?

– И аз щях, но ме арестуваха в Дейтона Бийч – отвърна Стив. На екрана яхтата препречваше гледката и Джуниър никакъв не се виждаше. – Къде плува?

– Около острова. Пет мили. Правя го всеки ден.

– Когато си свършил с обиколката, камерите трябва пак да са те хванали, нали?

– Щяха, ако бях излязъл на дока – обясни Джуниър. – Но винаги излизам на плажа, а там няма камери.

Което значеше непълно алиби, помисли си Стив.

На дока Фоулс хвърли въжето от кърмата на борда й водата забълбука, когато двигателите запърпориха.

Сега вече бяха двама. Само Хал Грифин и Бен Стъбс на „Форс мажор“, докато яхтата се насочи към залива.

Грифин обърна към открито море. Стъбс стана от рибарския стол и се запъти към перилата, усмихваше се и махаше на някого на брега. След миг лодката излезе от обсега на камерите.

– Това беше – каза Джуниър. – Всички, свързани с Океания, бяха тук.

– Но всички, освен баща ти, слязоха от лодката – отвърна Виктория.

– Това не изключва възможността някой да е намерил начин да се върне на нея – намеси се Стив.

– Добре – каза Джуниър. – Тогава имате Клайв Фоулс, Лечестър Робинсън и Делия Бустаманте. Трима заподозрени.

– Всъщност четирима – отвърна Стив, като гледаше право към Джуниър.

Отровни стрели

13

Старият кади току беше подминал сто и шестия крайпътен камък по пътя към Маями. Стив караше, Виктория седеше до него, а Боби четеше на задната седалка. Баща му беше купил на Боби книга за Хари Потър, но той я беше оставил и си беше взел избрани ранни разкази на Джон Ъпдайк. Малкият магьосник – Боби, не Хари – вече беше минал периода на книгите на Филип Рот.

– „Той се беше загърнал с убеждението – четеше Боби на глас, – че Боби, който беше дарил с такива умения тези нищо и никакви птици, нямаше да унищожи сътвореното, като лиши Дейвид от възможността да живее вечно.“

– Какво, по дяволите, е това? – попита Стив.

– „Гълъбови пера“ – отвърна Боби. – Момче стреля по гълъби в обора на баща си. Разказва се за неизбежността на смъртта.

– Господи, Вик, ти ли си му дала това?

– Боби искаше нещо предизвикателно – отвърна Виктория.

– Какво ще кажеш да си изчистиш стаята? – предложи Стив. – Изглежда голямо предизвикателство.

– Не го разубеждавай да чете хубава литература.

– Или поне веднъж да си напише домашното, а, хлапе?

– Ску-ка! – извика Боби.

– Ами бележката от учителя ти по обществознание? Две мъмрения за неподчинение?

– Попитах го само, щом вегетарианците ядат зеленчуци, какво ядат презвитерианците?

– Никой не обича хлапета, които се правят на големи умници.

– Се-ри-оз-но? – изстреляха в един глас Боби й Виктория.

Хванал с една ръка волана, Стив измърмори нещо под носа си, вбесен на Боби, на Джуниър или дори на нея, помисли си Виктория. Докато гумите трополяха по пътя, се замисли за мъжа до нея. Чувствата, които изпитваше към Стив, бяха толкова объркани. Рядко говореха за отношенията си и никога не бяха ги определяли истински. Бяха се отдали на моногамия, без да правят план за бъдещето.

_Накъде вървим?_

Брак? Стив никога не беше повдигал въпроса. Беше предложил да живеят заедно, но според нея по-скоро за да спестят от карането, а не за да задълбочат отношенията си. Бяха се събрали, докато защитаваха Катрина Барксдейл, която беше обвинена в убийството на съпруга си по време на извратен секс. По това време Виктория беше сгодена за Брус Бигбай, производител на авокадо и пораснал бойскаут. Беше се смяла на флиртуването на Стив и беше отблъсквала всички опити да я свали. В интерес на истината не го харесваше много. Акула в съда, умник навсякъде другаде. Идеята да тръгне с него й изглеждаше нелепа.

Но нещо беше станало. В него гореше весел пламък. Нахлуваше през вратата на съда като ездач на родео, който се спуска през дървената преграда. Битката го зареждаше, несправедливостта го разяряваше.

Повярваше ли веднъж в клиента си, бе готов на всичко, за да спечели. Понякога минаваше границата на допустимото, често дори я изтриваше.

Когато законът не работи… изработи го ти.

Първоначално Законите на Соломон я обиждаха. Дори и сега тактиката на Стив можеше да накърни чувството й за благоприличие. Но беше прав за толкова много неща. Не печелиш дела, като се придържаш сляпо към надписите, издълбани по мраморните корнизи над вратата. Не печелиш, като се позоваваш на прецеденти. „Ваша чест, позовавайки се на достопочтеното дело на Скучния срещу Хъркащия…“

Печелиш, като намираш слабите места на опонента и ги атакуваш. Печелиш с бляскава игра, нюх и когато е възможно – с истината. Адвокатът е воин в съдебната зала, рицар с ръждясали доспехи, който често губи кръв, но никога не се предава. Стив я беше научил да побеждава страховете си.

Не се страхувай, че ще загубиш.

Не се страхувай, че може да изглеждаш смешна.

Не се страхувай да откраднеш начален удар.

Понякога печелеше невъзможни дела. Когато клиент крадец беше спипан да вади пари от цепката на банкомата, Стив не само свали всички обвинения, но и успя да осъди банката, че клиентът му си е ударил кокалчетата.

Обикаляше в заградената галерия на съда като акула в океана, истинско проклятие за по-дебелите и по-бавни риби. По време на процес, когато тя беше напрегната и усещаше как в моменти на силен стрес цялата трепери, Стив се чувстваше съвсем удобно. Сякаш че не само залата беше негова, но я бе дал под наем на съдията, прокурора и съдебните заседатели.

Не че привличането беше чисто интелектуално. Стив безспорно беше секси, макар и далеч от общоприетата представа. Рошава тъмна коса, малко по-дълга отколкото трябва. Очи с цвета на тъмнокафява течност, с Дяволити искрички. Лукава усмивка, сякаш въртеше някакъв номер на света. Лошо момче, коварно мъжко животно, почти диво на вид. И заразителен ентусиазъм. Изглеждаше толкова ентусиазиран в сравнение с Брус Бигбай – Мъжът на годината сред производителите на авокадо в Саут Дейд.

Тогава една нощ в Маями заваля сняг. Виктория и Стив отидоха в плантацията на Брус да помагат на работниците да запазят дърветата от студа. Горящи варели вдигаха черен пушек до небето; коледни лампички топлеха дърветата; любовните песни на Бени Мур се носеха с ритъма на болерото. Толкова сюрреалистична и странна нощ, която въпреки всичко не обяснява онова, което се беше случило.

_Правих любов със Стив Соломон в дървена хижа… във фермата на Брус. С годежния пръстен на Брус на ръката! Истинска мръсница!_

Беше живяла напълно почтено, никога не беше изневерявала на гадже, още по-малко на годеника си. Но нещата се бяха нагорещили до червено, чувствата и пращяха от електричеството. Естествено, връзката не можеше да запази заряда на първите срещи. Всяка любовна афера си има върхове и долини, напомни си тя.

И ровове и дерета, и свлачища и дълбоки, дълбоки каньони.

Запита се кога ще изпита отново същата тръпка със Стив.

Когато отново завали сняг в Маями?

После й мина още по-депресираща мисъл: Вярно ли беше първото й впечатление от Стив? Че не е за нея. Че една връзка с него би била ужасна грешка. От самото начало Виктория знаеше, че между тях няма много общо. Тя беше за клуб, шардоне и пастет. Той беше за кръчма, бургери и бира. Тя беше черпила акъл от наградени книги и завърши с почетно отличие. Той беше черпил мъдрост от улицата и беше станал адвокат на третия опит. Може би различното им възпитание и таланти, взети заедно, ги правеха по-добри адвокати и по-завършени хора. Това беше козът на Стив. И наистина постигаха съвършено взаимодействие, освен ако не се изтощяха взаимно от спаринга по пътя към съдебната зала.

Анализът й ставаше още по-сложен с появата на Джуниър Грифин, който беше доплувал обратно в живота й. Каквото й да изпитваше сега към него, със сигурност беше обвито с голяма доза носталгия, опасна и подвеждаща емоция. Реши да поддържа стриктно професионални отношения с Джуниър. Не беше целувала друг мъж от онази първа нощ със Стив и нямаше да го направи. Щеше да приключи с делото и тогава да направи преоценка на всичко. На професионалния живот. На личния живот. По дяволите, дори и на прическата!

Хвърли поглед на Стив. Говореше по мобилния със Сеси Сантяго, секретарката им. Диктуваше й иска към Адвокатската колегия на Флорида по делото на баща му. Напълно в негов стил. Продължаваше с пълна пара напред, въпреки че баща му изрично му беше наредил да не повдига дело. Не слушаше, винаги мислеше, че знае повече от другите.

Погледна през прозореца и каза:

– Пропусна разклона.

Той затвори телефона.

– Ще минем по Кард Саунд Роуд.

– Оттам е по-дълго – обади се Боби от задната седалка.

– Няколко минути, не повече.

– Защо минаваш по този път? – попита Виктория.

– Искам да се отбия в „Алабама Джакс“. Да си опъна краката и да ударя една биричка.

Да ударя една биричка! Като някой студент.

– Дори не ме попита – сърдито отбеляза тя.

– Ти не обичаш бира.

Или се прави на тъп, или наистина не си дава сметка какво става, помисли си Виктория.

– Просто подкара напред. Самоволно реши да промениш маршрута.

– Какво толкова? Не сме тръгнали да обикаляме музеите в Европа. Прибираме се у дома от Кийс.

– Напълно в твой стил – каза тя.

– Чакай, Вик, чуй! – Увеличи звука. По радиото местен водещ на име Били Уаху интервюираше Уилис Раск.

– Шерифе, какво можете да ни кажете за разследването във връзка с убийството на онзи служител от Вашингтон?

– Освен ако не си от Върховния съд, Били, това не ти влиза в работата.

– Хайде, шерифе. Кажете поне на слушателите дали този мултимилионер Харолд Грифин е интересен обект.

– Искаш да кажеш „обект на интерес“?

– И така става.

– Трябва да затварям. Два елена са задръстили движението на Севън Майл Бридж.

– Много осведомяващо! – Стив натисна копчето на радиото и затърси други станции. – Докъде бяхме стигнали? За какво ми биеше канчето?

– За нищо.

– А, сетих се! Ядоса се, че ще се отбиваме за бира. Или че не съм те питал дали искаш да се отбиваме. Едно от двете.

– Не съм се ядосала. – И не е заради бирата, помисли си тя.

А заради теб. Стив си е Стив.

– Хей, Вик. Искаше да вдигна гюрука, вдигнах го. Не искаше да слушаш бейзболния мач, спрях го. Може ли сега да изпия една студена бира, преди да се качим на магистралата?

– През целия път ли ще се карате? – каза Боби и свали книгата си.

– Не се караме – отвърна Стив.

– Само изглаждаме някои неща – каза Виктория.

– Какви неща? – попита Стив. Беше озадачен.

Тъкмо се канеше да смени станцията, когато Джими Бъфет изви „Изповед на брега“. Стив се опита да пее, поредният тропически трубадур.

Какъв смисъл има, почуди се тя, от прехвалени плажове и мацки и мързеливи дни в алкохолни изпарения? От здравното министерство трябваше да им поставят предупредителни етикети: „Тези песни могат да превърнат децата ви в дебили.“

Гумите също пееха, потропвайки по моста над Крокъдайл Лейк, когато Стив се обърна към нея и каза:

– А и този път е доста по-живописен.

Защо винаги трябваше да е негова последната дума?

– Беше дълъг уикенд. Просто ме закарай у дома.

– Освен че съм жаден, някъде другаде сбъркал ли съм? Защото ако съм сбъркал, по-добре да ми кажеш сега, отколкото другия месец. Искам поне да си спомням, за да мога да се защитя.

– Никъде не си сбъркал. Просто си такъв, какъвто си. Стивън Майкъл Соломон.

– Кажи ми истината. Какво съм направил?

Отстрани на пътя един лешояд се беше надвесил над останките от опосум и кълвеше костите му. Лешоядът, безсрамен като адвокат, дори не помръдна, докато кадилакът изтрополи покрай него, а Джими Бъфет си признаваше за пропиляната младост.

– Не искам да започвам – отвърна Виктория, – но се държа непрофесионално с Джуниър.

– Не съм.

– На практика го обвини в убийство.

– Хора, вие се карате – обади се Боби.

– Извини ме, партньоре – отвърна Стив, – но мислех, че работата на защитата е да предложи на съдебните заседатели идеята, че някой друг, а не клиентът му, е извършил престъплението.