Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 20 страниц)

– Моля те, помъчи се да не ни обвинят в обида на съда.

– Вик, адвокат, който се страхува от затвора…

– Е като хирург, който се бои от кръв – довърши тя. – Знам, знам.

Стигнаха до началото на опашката, където Омар Торес, едрият охранител на входа на съда, следеше детектора на метали, през който всеки преминаваше.

– Омар, закъсняваме за изслушване – каза Стив. – Може ли да побързаш малко?

– Няма начин, Стив – отвърна Торес. – Снощи някакъв сантеро се проврял с човешки череп и направил магия в залата на съдия Гридли.

Виктория сложи чантата си на лентата на скенера.

– Ще трябва да те претърся, скъпа – каза Торес.

– Мечтай си – отвърна Виктория.

– Не вас, госпожице Лорд. – Торес посочи към Тами Силиконова, която едва стоеше на краката си – с направен педикюр, облегната изцяло на Стив. – Трябва да й проверя всички отвърстия.

– Няма нужда, Омар – отвърна Стив. – Снощи го направих.

Виктория се опита да анализира това, което Стив й беше казал, но не се връзваше.

– Защо Пинки Любер го е грижа за иска на баща ти?

– Явно се страхува от нещо.

Седяха на черната дървена пейка, която приличаше на пейките по църквите, в коридора пред кабинета на съдия Алви Шуорц. Стив беше сложил Тами да седне помежду им, след като двама мъже с костюми мимоходом я бяха дръпнали за циците. Адвокати, които се занимаваха с дела за телесни повреди, реши Виктория. Застрахователните не бяха толкова нагли.

Стив се беше обадил на пристава – надут младеж, който щеше да е безработен, ако не беше роднина на съдия Шуорц по съребрена, а може и по кръвна линия. Разсилният носеше подложка с листове и – държеше да знае имената на всеки адвокат и свидетел, който щеше да се явява в залата на неговия прачичо. Стив услужливо каза имената им, като избра да нарече свидетелката си „Тами Степфорд“. Седнаха и зачакаха. Съдия Шуорц се бавеше – юридически термин за четене на сутрешния вестник, докато си пиеш кафето и си ядеш кифлата с мармалад.

– От какво го е страх Любер? – попита Виктория. – Излежал си е присъдата. Държавата не може нищо повече да му направи.

– Освен ако от иска през колегията не изскочи нещо ново.

– Каквото и да изскочи, вече ще е с изтекла давност.

Стив повдигна рамене и главата на Тами се плъзна от рамото му.

– Знам само, че Пинки много го е страх от иска ми.

– Каза ли на баща си за визитата му?

– Да. Баща ми каза, че Пинки имал пъп и на гърба. И ако се захвана с него, ще ме вържат на умряло муле, затънало в меласа. Или оборска тор, не помня кое от двете.

– Хърб още настоява да зарежеш иска, нали?

– Каза, че ако не го зарежа, ще ме махне от завещанието си.

– Силни думи.

– Да, ще загубя една прогнила баржа и колекция празни бутилки от бакарди.

– И какво ще правиш?

– Няма да се поддавам нито на заплахите на баща ми, нито на изнудването на Пинки. Пълна пара напред към делото, а Пинки Любер да върви по дяволите.

– Но ако Любер наистина може да ни помогне?

– Забрави. Няма да продам баща си.

– Хърб не иска пак да става адвокат. Може би трябва да го послушаш.

– Точно за това ти говорех, Вик. Прекалено близка си със семейство Грифин. Не можеш да бъдеш обективна.

– Аз ли? Няма да приемеш помощ по делото на чичо Грифин, защото трябва да докажеш нещо на баща си.

– Какво да доказвам?

– Че си добър колкото него.

– Не става дума за мен.

– Напротив. Ако си обективен, ще разбереш.

Повече никой не каза нито дума, дори и Тами.

Приставът беше извикал три други дела, чиито адвокати килимари обикновено му даваха пари за Коледа, Вси светии и Деня за подкуп на общински служители. Така че в десет часа съдружниците от „Соломон и Лорд“ още седяха на твърдата неудобна дървена пейка и Виктория се чудеше дали да каже на Стив за среднощното обаждане.

Накрая изплю камъчето:

– Кралицата се обади снощи.

– Цюрих или Йоханесбург?

– Катманду. Бият й инжекции от хипофизните жлези на планински кози. За подмладяване на кожата.

– Каза ли й за делото?

Виктория кимна.

– Беше шокирана. За пръв път от години някоя от нас споменаваше името на чичо Гриф и трябваше да й кажа, че е обвинен в убийство.

– Попита ли за Джуниър?

– Стотина пъти. Как изглежда, с какво се занимава, женен ли е.

– Още ли го смята за мъжа мечта?

– И „супер“. Каза, че Джуниър бил „готино“ хлапе, така че не била изненадана какъв е станал.

– И какъв е станал? Какво точно й каза?

– Нищо кой знае какво. – Ив основни линии беше вярно, реши тя. Не беше споделила противоречивите си чувства с Кралицата.

– Нейно височество ме мрази, нали? – полюбопитства Стив.

– Тя почти не те познава.

– Смята, че не съм достатъчно добър за теб.

– Всички родители смятат така за децата си.

– Без моя старец.

– Ако искаш да направиш по-добро впечатление на Кралицата, престани да обличаш онази фланелка всеки път.

– Коя фланелка?

– Не се прави на застрелян. Онази с надпис „Ако не друг, тогава майка ти.“

– Опитах се да бъда мил, но тя не хареса часовника, който й подарих.

– Ако беше истински „Картие“, а не менте, щеше да го обожава.

– Ако беше истински „Картие“, нямаше да мога да го купя от пиколото.

– Кралицата не те мрази, Стив. Просто винаги си ме е представяла с някой… – Как можеше да го каже? – … по-различен.

– Бял англосаксонски протестант, завършил Принстън, чийто баща притежава инвестиционна банка. Лятото Саутхемптън, зимата Аспен.

– Всъщност винаги си е мислела, че ще се омъжа за Джуниър.

Стив изпусна едно „О!“ и прегърна Тами през раменете.

– Започвам да виждам преимуществата на неодушевените партньори. Няма тъщи.

Виктория никога не беше споделяла с него някоя от по-хапливите забележки на майка й: „Честна дума, принцесо, не виждам какво виждаш в този преследвач на линейки.“

А сега Виктория реши да не казва на Стив и още нещо. Странната реакция на майка й при новината за чичо Гриф. Кралицата не попита нищо за делото. Виктория беше очаквала да я разпитва: Кой е мъртъв? Гриф ли го е направил? Колко лошо е бил ранен? Но тя не беше задала нито един от тези въпроси. Първата й реакция беше: „Какво каза Гриф за мен, скъпа?“

Като се замислеше обаче, това може би трябваше да се очаква. В крайна сметка егоцентризмът беше запазена марка на Кралицата, също като марковите й дрехи и фризурите й. Но въпросът не беше: „Попита ли за мен?“ По-скоро беше загрижена, разтревожена какво е казал. И после: „Гриф спомена ли нещо за баща ти?“

Отново не беше толкова важен въпросът, колкото тонът, с който беше зададен, разсъждаваше Виктория. Имаше ли нотка на страх? Сякаш Кралицата не искаше тя да говори за семейството с чичо Грифин. След всичките години на мълчание от какво толкова се страхуваше?

Виктория се замисли за тайните, които родителите криеха. И бащата на Стив, и майка й криеха нещо. Себе си ли искаха да предпазят, или децата си? Но нима всички не крием тайни от хората, които обичаме? В края на краищата, и тя не беше пряма със Стив и не му беше казала колко разклатена е връзката им.

От какво се страхувам?

Струваше й се, че е заобиколена от страхове.

Кралицата беше приключила разговора с още едно странно изказване, върху което Виктория още разсъждаваше.

„Гриф винаги а завиждал на баща ти“ – беше казала Айрини Лорд.

– Мислех, че е бил най-добрият му приятел – отвърна Виктория.

– Беше. Но Нелсън имаше такъв… не знам как да го кажа – продължи тя на френски. – Финес, класа. Гриф винаги е знаел, че никога няма да стане нещо повече от…

Виктория можеше да си представи майка си в апартамента в хотел „Шангри ла“ как пренебрежително маха с ръка и добавя поредния френски израз:

– Поредното забогатяло парвеню – заключи Кралицата.

Виктория се въздържа да не отбележи, че след смъртта на баща й двете са се превърнали в „обеднели аристократки“.

– Не разбирам, мамо. Защо критикуваш чичо Грифин?

– Не го критикувам, скъпа. Да не приемаш всичко, което ти казва, за чиста монета. Трябва да затварям, скъпа. Закъснявам за калната баня.

Виктория си представи как майка й държи с рамо слушалката на телефона и тънките й пръсти свалят трикаратовите диамантени обеци от другото ухо и ги поставят внимателно в черната й лакирана кутия за бижута. Имаше толкова много неща, за които Виктория искаше да я попита. Защо кралицата никога не й беше споменавала за предложената от Гриф финансова подкрепа? И защо беше отказала помощта му? Защо беше изключила чичо Гриф от живота им, когато най-много имаха нужда от него?

Реши да не споделя нищо със Стив, поне докато не откриеше някои отговори. Погледна към него и видя как натиква преливащата гръд на Тами обратно в сутиена. Дали не се бавеше повече, отколкото беше нужно.

Помисли си за баща си, спомни си красивия мъж със старомоден костюм от три части, широкоплещест, с дълбок глас и прошарена коса. Изглеждаше толкова силен. Толкова недосегаем. Но проклет да бъде, беше се оказал слаб. Беше поел по пътя на страхливците и беше изоставил семейството си. Без прощално писмо дори, помисли си за хиляден път тя. Колко трудно е било да седне и да напише на дъщеря си, че я обича?

Проклет да бъде! Проклет да бъде заради болката, която остави след себе си!

Спомни си за миг как баща й я вдигаше и я завърташе, краката й се вдигаха почти успоредно на земята, докато тя крещеше от удоволствие. Баща въртележка. Спомняше си го като висок човек, но години по-късно беше виждала снимки на Айрини и Нелсън Лорд заедно. Бяха горе-долу на една височина, а Айрини беше метър и седемдесет. Триковете на съзнанието, помисли си тя. Какво още се беше изкривило в спомените й? И какви други тайни криеше майка й в черното си лакирано сандъче за бижута.

Тазгодишният Бигбай

16

В рамките на седем минути съдия Алвин Шуорц – осемдесет и една годишен, късоглед, разсеян и заядлив като хемороид – заплаши Стив, че ще го арестува за обида на съда, нареди му да си обуе панталоните, въздържа се да се произнесе за делото по ускорената присъда, изхвърли всички адвокати от кабинета си, но нареди госпожица Тами Степфорд и целият й силиконов чар да останат, докато Негова милост обмисля важните правни прецеденти, свързани с телесни повреди, нанесени по време на борба с жени по бикини в басейни, пълни с лимоново желе.

Стив излезе от Съдебната палата в приповдигнато настроение. Виктория беше изложила правните аргументи, а той беше предприел хода с разкопчаването на дюкяна и свалянето на единия крачол. Виктория не можеше да не си дава сметка, че са страхотен екип.

– Ще спечелим – предрече той весело.

– Супер – отвърна Виктория без ентусиазъм. – Ще имаме още работа от… – Не можа дори да го каже. Дори името звучеше мръснишки. – Онова място.

– Хей, „Катеричките“ плащат сметките.

– Не само в талони за танци в скута, нали?

– Стига, Вик. Знаеш, че нямам нищо общо с катеричките от бандата. – Говореше за момичетата, дето се чекнеха по пилоните, танцьорките в скутовете и сервитьорките по монокини.

Технически погледнато, беше вярно благодарение на употребата на глагола в сегашно време. Щеше да е абсолютно вярно, ако беше добавил и едно „вече“.

От деня, в който за пръв път целуна Виктория, всъщност тя го целуна на дока на яхтения клуб, докато годеникът й ядеше мус от авокадо вътре – не беше спал с друга жена. Дори не беше пожелавал друга жена. През времето, което прекарваха заедно, често й беше казвал, че я обича – обикновено между охкания и пъшкания, докато краката й здраво стискаха хълбоците му, – но дори и така да беше, наистина го мислеше.

– Какво ще кажеш да вечеряме в „Немо“? – попита той. – Аз черпя. Ти много обичаш сериоли на тиган.

– Ами… – запъна се Виктория. Или печелеше време, или трябваше спешно да й се приложи хватката на Хаймлих*, помисли си Стив.

[* Използва се за оказване на спешна медицинска помощ при задушаване. – Б.пр.]

– Всъщност Джуниър е в града – призна тя след известна пауза.

– Няма проблем. Покани и него. Може да плати сметката.

– Работата е, че…

– Да?

– Вече ме покани на вечеря.

Сякаш го удари в корема.

– Искаш да кажеш – на среща?

– Не е среща. Просто възможност да си спомним за добрите стари времена, без да го подлагаш на кръстосан разпит.

– Няма начин, еба си!

Тя го погледна лошо. Знаеше, че мрази такива думички, и беше престанал да ги употребява за подсилване на определението. Вече нямаше „ебаване“. Беше намалил и глагола „еба“, както и употребата на съществителното „ебане“. И се стараеше да не използва дейната форма около думата „майка“.

Затова когато избра да зашлеви Виктория с „Няма начин, еба си!“, това беше добре пресметнат вербален шамар към целувача, за да й покаже колко е бесен.

Колко беше вбесен? _Много, еби му майката!_

– Стииивън – разтегли името му, за да покаже раздразнението си, – дай по-кротко. Голяма работа, че ще вечерям с Джуниър.

– Къде ще ходите?

– „Норман“. В Гейбълс.

– Ресторант за срещи. Най-романтичното място в града.

– Тогава защо никога не си ме водил там?

– Защото не се срещаме. Вече сме заедно. Не ни трябва тъмно скъпо място с изтънчена храна.

– Какво искаш да кажеш? Край на романтиката ли?

Беше стъпил в плаващи пясъци и нямаше смисъл да се мъчи да излезе, но все пак направи опит:

– Стига, Вик. Ще те заведа, когато някой от клиентите плати.

– Което ще го направи ресторант за бизнес срещи, нали?

Туше. Жената беше родена за кръстосани разпити.

– Няма връзка – отвърна той, опитвайки да контраатакува. – Няма да говорите за работа. Ще си спомняте с наслада за голия покер на празненството на Бъни Флаглър.

– Преувеличаваш.

Преувеличаваше ли?

Не. Така реагира човек, когато жената, която обича, може да скочи от борда.

Спомни си деня, в който срещна Виктория – ултрапорядъчна, цялата скована дългокрака млада прокурорка, облечена в консервативен костюм с плисирана пола. Щяха да й изгърмят бушоните, когато се опита да призове Господин Ръфълс, говорещ тукан, за свидетел. Цялата почервеняла, беше загубила самообладание и беше нарекла Стив неетичен и нечестен, дяволски хитър и опасен, обида за професията. Как можеше да не се влюби в нея?

Онзи ден в съда, тя беше все още новак, Стив видя как долната й устна потрепери, когато се изправи да говори. Но заговори… Леле боже, както би възкликнал баща му. С шития си по поръчка костюм и велурените обувки, с властната си осанка и глас, който набираше сила и увереност с всяка минута, Виктория Лорд излъчваше интелигентност, компетентност и непоклатима увереност.

Тя притежаваше всичко, което можеше да желае един процесуален адвокат, неща, които не се учеха, купуваха или дори забравяха. Имаше присъствие. Не можеше да не я гледаш.

Въпреки това Стив Секирата се оказа по-коварен и я подмами да провали процеса, заради което я уволниха от прокуратурата. Първоначално съжаляваше. Но вече не. Ако не я бяха изхвърлили, никога нямаше да се съберат да защитават Катрина Барксдейл, която беше обвинена в убийството на съпруга си.

По онова време Виктория беше сгодена за Краля на авокадото и пресичаше всички аванси на Стив. Докато не стигна до заключението – не разумно, реши Стив, а химическо, магическо, хормонално: Соломон е мъжът за нея. Не Брус Бигбай. Което в момента му даваше ценна малка утеха. Защото си заслужаваше да се замисли, че щом той беше откраднал сърцето на Виктория от Бигбай, някой можеше да направи същото и на него? Той ли беше тазгодишният Бигбай?

Любовната песен на Грифин-джуниър

17

Виктория усети как бузите й започват да горят, докато следваше метрдотела покрай откритата пещ с дърва на път към масата. Или може би топлината въобще не идваше от пещта. Да не би да се изчерви заради силната ръка на Джуниър, която я докосна по голия гръб на покрития с пайети шифонен корсет?

Гостите по другите маси ги гледаха, докато преминаваха. Обикновено тя беше тази, която събираше погледите, но сега изглежда вниманието беше насочено към кавалера й. Джуниър беше облечен в свободно бежово копринено сако, с вдигнати до лактите ръкави, тенът му изглеждаше бронзов на приглушеното осветление. Коралово синята риза с разкопчана яка подчертаваше допълнително цвета на очите му.

Адонис в „Армани“.

Звуци и миризми изпълваха облицованата с дърво зала, която носеше атмосферата на старата испанска архитектура. От отворената кухня се чуваше цвърченето на маринованите в ром морски костури. От масите се чуваше звън на чаши и тихи разговори – на английски, испански и португалски, – които придаваха на мястото екзотично усещане.

Метрдотелът ги отведе до една от най-хубавите маси и как да не ги заведе? Изглеждаха като височайша млада двойка, изтънчена, а и преуспяла.

_Само дето изобщо не сме двойка._

Почувства се смутена за миг, докато поръчваха питиетата: текила – за Джуниър и „Космополитън“ за нея. Мъчеше се да се убеди, че постъпва честно към Стив. Това не беше среща. Беше просто вечеря с приятел от детските години. Възможност да научи повече за баща си, за тайните на майка си, дори и някои важни подробности около делото за убийство.

_Но не е среща. Определено не е среща._

Не беше позволила на Джуниър да я вземе от апартамента й. Нямаше да има неловки моменти – Искаш ли да се качиш за едно питие? – в края на вечерта.

Тогава защо се беше постарала толкова с дрехите? Нямаше нужда да се преоблича от раирания костюм с висока яка, който носеше в съда. Но тя си беше взела душ, беше изсушила косата си със сешоар и после смени четири тоалета. Първо, консервативен синьо-зеленикав жакет от туид с ресни по края и пола в тон с копринен шал. В никакъв случай, приличаше на Мери Попинс.

После облече предизвикателната къса рокля на „Баленсиага“ с кръстосани презрамки. Но не й достигна смелостта. След това пробва една дълга до средата на прасеца бежова рокля на черни точки, която се загръщаше отпред. Забрави! Приличаше на изкукала учителка, чиято писалка е избухнала в гардероба.

Накрая реши да се спре на тоалета от „Макс Азриа“ с корсаж на къдрички и черни мъжки панталони. Когато Джуниър я видя в бара, наклони глава и каза:

– Уау! Изглеждаш страхотно!

Целунаха се по бузата и тя усети тръпка на възбуда и трескава топлина заля тялото й, спускайки се от тила надолу.

Сега, когато сервитьорът донесе ордьоврите на заведението, приличащи на малки коктейлни хапки – хапка ризото, украсена с парченце лимон и тортила с доматен сос, – Джуниър я изненада с въпроса си:

– Значи двамата със Соломон сте съдружници и още какво?

Тя му разказа историята. Как преди няколко месеца беше нарекла Стив „най-долния адвокат, когото някога е срещала“. Как си делили килиите в ареста, след като били арестувани за обида на съда заради скандал помежду им. Как я подмамил да направи процедурна грешка и делото се провалило, заради което я уволнили, и как се съюзили за делото за убийство. Не спомена как се бяха любили в градината с авокадо на годеника й. Диво и романтично навремето, сега й се стори пошло. Но докато разказваше на Джуниър, онази нощ не спираше да се върти в ума й. Снежната буря в Маями, ураганът в сърцето й. Още подушваше черния пушек на горящите варели, виждаше премигващите коледни лампички, които топлеха дърветата. И един незаличим образ: лицето на Стив. Стреснато… защото тя беше направила първата крачка. Той се беше съпротивлявал – е, по-скоро поколебал, Коравото момче се беше уплашило да не го наранят. В края на краищата тя беше сгодена за друг.

_Значи трябва да съм се влюбила в Стив, нали?_

Или си търсеше оправдание за това, което беше направила? Сега се чудеше дали нещата не бяха станали прекалено бързо? И онази мисъл започна пак да я гложди: дали първите й инстинктивни впечатления от Стив – режещият гърла, минаващ напреко съперник – нямаше да се окажат верни? Не бяха ли двамата прекалено различни?

Но сега друга стряскаща мисъл профуча през ума й като бръснещ студен вятър. Отново ли се канеше да направи нещо пошло?

– Оттогава сме заедно – каза Виктория на Джуниър, без да издава терзанията си. Или напротив? Това че беше в приглушения романтичен ресторант, облечена в корсет с голи рамене… това не беше ли сигнал, че е свободна?

Той кимна и й се усмихна леко, като повдигна вежда. Сякаш двамата със Стив никак не си подхождаха. Но каза само:

– Той е щастливец.

– Чарът му не се усеща веднага. Има искрено влечение към потиснатите и от нищо не го е страх. Не го е грижа какво мислят хората за него и ако вярва на клиента, ще направи всичко възможно, за да спечели, включително ще рискува да го лишат от разрешителното му, а понякога и да го осакатят.

– Да, изглежда малко агресивен.

– В действителност има много нежно сърце. – Защо усещаше, че трябва да го защитава? За да оправдае избора си ли? – Трябва да го видиш с племенника му.

– Дай да не говорим за Соломон – каза Джуниър, макар че той сам беше повдигнал темата. – Тост.

Той вдигна чашата си и разклати текилата. Виктория хвана чашата за мартини за столчето, коктейлът изглеждаше аленочервен на светлината на свещите.

– За старите приятели! – обяви Джуниър, очите му бяха като дълбоко синьо езеро. – И новото начало!

И това да познаваш себе си, помисли си Виктория. Да разбереш кой си и какво искаш.

Усети как лицето й отново пламва и отпи глътка от коктейла, надявайки се, че той ще я охлади, ще изтрие червенината от врата й. После като изискан кавалер Джуниър насочи разговора към нея.

Не за Марлините, не за Делфините или за еди-какви си кучета.

Беше й забавно да отговаря на въпросите му, той не спираше да я гледа право в очите.

– Разкажи ми за Принстън.

После за правото в Харвард.

– Уау! Конкуренция, а?

После в прокуратурата в Маями.

– Уау! За това се искат здрави топки.

Попита я как е запазила женствеността си.

Онези прокурорки, дето те хващат право за топките, които беше гледал в шоуто на Лари Кинг, изглеждаха като акули човекоядки. Разказа му за делото за убийство, което бяха водили със Стив, и изкара още едно „Уау“.

Когато пристигна третата му текила заедно с втория й „Космополитън“, Джуниър вече разказваше колко покрусен е бил баща му от самоубийството на нейния баща. Когато семейството се преместило в Коста Рика, баща му изобщо не бил на себе си. Година по-късно майка му починала от особено коварна форма на рак на стомаха. След още една година на частично отдръпване Хал Грифин се върнал отново в играта, построил хотели на Карибите, после заминал за Далечния изток и след това отново се върнал у дома. Джуниър така и не успял да пусне корени някъде, не намерил жена, за която да се ожени. О, колко му липсвала Флорида и най-близката му приятелка от детството!

– Много си мислех за теб – изглеждаше откровен. – Знам, че тогава бяхме просто деца, но толкова естествено се разбирахме. Всичко беше съвсем лесно.

– Как да не е лесно, като единственият проблем беше вечерният час в десет часа?

Стар защитен механизъм, знаеше го добре. Използваше шега, за да избегне сериозно навлизане в чувствата. Толкова объркано! Джуниър явно искаше да даде воля на потиснатите си чувства. Част от нея искаше да го изслуша, другата се страхуваше от това, което щеше да каже.

Той се усмихна и рече:

– „Да тръгнем тогава, ти и аз…“

Тя довърши стиха:

– „Там където вечерта в небето се простира…“

И двамата се разсмяха.

– „Любовната песен на Джей Алфред Пруфрок“ – като деца четяха поемата и се опитваха да я запомнят, но оттогава беше минало много време. Това, че Джуниър си спомняше първия стих, я трогна. Това беше _тяхната_ поема. Имаше ли си поема със Стив? Но ако си имаха, вероятно щеше да бъде „Каси с бейзболната бухалка“.

Джуниър се пресегна през масата и постави силната си ръка върху нейната, палецът му правеше малки осморки върху китката й.

– Това е страхотна възможност – прошепна той. – Ужасно е случилото се с баща ми, но сякаш съдбата ни събра отново заедно. – Той отпи глътка от чашата си, сякаш се нуждаеше от сили за това, което се канеше да каже: – Мисля за тези неща, откакто те видях онзи ден, и искам да знаеш, Тори, че ти си единствената…

Той замълча. От още едно питие ли имаше нужда, за да го каже? Не, гледаше към някого през рамото й. Кого?

Мъжки глас, сърдечен и силен.

– Я, виж кой е тук!

По дяволите! Дяволите да го вземат!

– Моята съдружничка и бракониерът на омари! – възкликна Стив с престорено учудване.

Насочи се към масата им, хванал подръка двете блондинки близначки Лекси и Рекси от „Манекените“. Лекси (или може би Рекси, кой би могъл да каже?) беше облечена в искряща дълбоко изрязана червена копринена рокля, която щеше да бъде дълга до глезена, ако не бяха развяващите се плисета – широки колкото гумените ивици по автомивките, – които се отваряха на талията и се усукваха около дългите й крака при всяка крачка. Рекси (освен ако не беше Лекси) беше облечена със семпла права черна рокля, която стигаше на трийсет сантиметра под коляното. И двете имаха силиконови цици, които бяха прекалено големи за крехката им физика. И двете се бяха покатерили на последен модел небостъргачи „Джими Чу“ с десетсантиметрови токчета, и двете полюшваха хълбоци и кършеха бедра с походка на преуспели модели. Или гладни лъвици.

Виктория изрисува усмивка на устните си точно както главният готвач рисуваше със сос върху морския костур.

– Здравей и довиждане, Стив.

– Какво искаш да кажеш? Джуниър, нали нямаш нищо против да се присъединим към вас?

– Ами…

– Супер! – Стив се обърна към най-близкия келнер и се провикна. – _Гарсон. Камареро._ Още три менюта. _Пронто. Мерси._

Забъркваше езиците така, както главният готвач бъркаше яхнията от риба.

Стив представи двете си придружителки на Джуниър, после махна на келнера да дойде за питиетата. Шампанско и естествено, пишете го на сметката на господин Грифин. Настани Лекси и Рекси от двете страни на Джуниър и седна до Виктория.

– Не е ли по-уютно? – попита Стив.

– И голямо съвпадение – отвърна Джуниър.

– Непрекъснато вечерям тук – отвърна Стив.

– Ха! – възкликна Виктория.

Джуниър я погледна и присви рамене, сякаш искаше да каже: „Какво можем да направим?“ В този момент го хареса дори още повече. Толкова спокоен, толкова уверен в себе си, нямаше нужда да се заяжда със Стив, нито да го хвърля с главата напред през бара.

– Поразголила си се, Вик. – Стив кимна към голите й рамене. – Ново ли е?

– Носих го на бала на „Вискаянс Клуб“. Не помниш ли? – Гласът й беше стоманен.

– Не си бърчи челото, Вики – предупреди я Лекси. – Бръчките ще се стегнат като бетон.

– Колко карбохидрати имат според теб? – чудеше се Рекси, като гледаше пръчките с розмарин, сякаш са смъртоносни копия.

– Е, дами – усмихна се Джуниър като любезен домакин, – с какво се занимавате?

– Мозъчни хирурзи са – сухо отвърна Виктория.

– Ние сме мо-де-ли – отвърна Лекси. – Мо-де-ли. Не си ли личи?

– Сладурчето тук е наш адвокат – Рекси посочи с пръчката към Стив.

– Празнуваме – отвърна Стив. – Лекси и Рекси спечелиха участие в телевизионна реклама днес.

– Вагистат – извикаха в един глас двете.

Лекси погледна Джуниър право в очите, сякаш гледаше в обектива на камерата:

– Страдате ли от вагинален сърбеж, парене или възпаление?

– С гъсто миризливо течение? – пригласяше й Рекси.

– Може да имате възпаление! – заяви Лекси весело, сякаш поздравяваше приятелка, че е спечелила от лотарията. – Така че, ако не искате гъбички между нас…

И двете запяха в един глас:

„Вагистат“ ще ви спаси,

чакат ви щастливи дни.

Тубичка купи, втората е без пари.

И ще пишкаш, без да те боли.

– Казват такива неща по телевизията? – попита Джуниър.

– Кабелната – обясни Стив. – „Спайс Ченъл“.

Сервитьорът се приближи и каза:

– Ако сте готови да поръчате, мога да ви препоръчам патица на скара.

– Я, заеби – отвърна Лекси, – аз съм вегетарианка.

Довършиха втората бутилка шампанско и цяла армия наемна ръка раздигаше празните плата с опоскани скариди, пълни с юка, риба меч на тиган, орехов скат на тиган и салата от палмови връхчета – единственото препитание на близначките, които си я поделиха, за да запазят петдесетте килограма, разпределени върху тънките им като на жерав скелети.

Стив цяла вечер преценяваше езика на тялото на Виктория и Джуниър, но какво би могъл да каже? Беше нарушил хода на процеса с нахълтването си. Може би трябваше да се дегизира и да седне на бара. Тогава щеше наистина да ги наблюдава, да долавя вибрациите им, без да го забележат. В следващия миг си помисли дали не губи разсъдъка си.

Хей, спокойно. Вик много ме обича. Просто минаваме през труден период.

Стив слушаше как Джуниър забавлява масата с разказите си как се гмуркал в Кабо Сан Лукас – спуснал се на сто и двайсет метра, но излязъл едва трети на състезанието – и как счупил рекорда с една гигантска риба меч на островите Кайкос, но я пуснал обратно, вместо да я опече и да нахрани петдесет души. Всъщност пичът изглеждаше свестен. Не си играеха на настъпванка с Виктория под масата и засега не беше промушил никого с ножа си за масло.

Права ли беше Виктория?

Издъних ли се, като се опитах да лепна две престъпления на Джуниър? Убийството на Бен Стъбс и съблазняването на моята жена – последното се смята за истинско углавно престъпление?

Когато сервитьорът запали фламбето на крема брюле, който Джуниър си беше поръчал, Стив каза:

– Това ми напомня за нещо, Вик. Сетих се за делото за пламналото тупе.

– „Кафе Жаке“ в Лодърдейл. – Тя се извърна към Джуниър. – Тупето на клиента ни се подпалило от патицата фламбе.

– Уау! – възкликна Джуниър.

– Само гордостта му пострадала – добави тя. – Годеницата му не знаела, че е плешив, и Стив ги осъди заради срама, който са му причинили.

– Десет хиляди плюс безплатни десерти до края на живота му – каза Стив.

Друг сервитьор донесе мелба от тропически сладолед. Гуава, манго, папая. Стив се впусна в разкази за правни ресторантски казуси, включително клеветническа рецензия, в която ястие се наричало „говеждо ала чума“, строшен стол, който причинил телесни наранявания на сто и четирийсет килограмов клиент, и немарлив готвач в суши бар, който сервирал част от пръста си с калифорнийско руло.

Джуниър се смееше, показвайки добронамерените си трапчинки и резката на брадичката. Разговорът се обърна към правната система, Стив нарече адвокатите „последната надежда на обикновения човек в борбата му с мегакорпорации, некадърни доктори и застрахователни компании“.

Продължиха така известно време, Лекси и Рекси си разделиха една плодова салата за десерт, като белеха люспата на гроздето, за да пестят калории. Стив се пенявеше, че застрахователните компании били банда рекетьори и шефовете им били изчадия на сатаната, които отказвали да покриват щетите на честните притежатели на полици, и когато нямало как да минат гратис, играели нечестно срещу наистина пострадалите, докато крякали колко скъпо излизало филето миньон в ресторанта и циврели за симулантите, и недоволните, които подавали искове, защото краката им били премазани от десеттонна преса.