Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 20 страниц)

Виктория изключи мобилния си телефон, когато с нейния металик миникупър наближиха виадуктите към Парадайз Кий. Репортери се обаждаха от ранни зори с въпроси за нападението на змията. Радиото беше настроено на шоуто на Били Уаху, самопровъзгласилия се министър-председател на република Конко.

– На двамата адвокати от Маями явно хич не им върви. Първо Соломон пада от моста, после Лорд за малко не е ухапана от змия. Двамата са адвокати на авантюриста Хал Грифин и бедите ги следват като мухи потна свиня. Питате дали на Соломон и Лорд няма да им се види малко нанагорно, когато започне делото.

– Това копеле опорочава избора на съдебни заседатели – оплака се Стив.

– Не се тревожи. Ще отсея тези, които не стават, при подбора.

Стив я погледна и се разсмя.

– Какво? – попита тя, без да сваля очи от пътя.

– Беше страхотно. Каква увереност само! Ако има проблем при избора, ще го оправиш. Хареса ми.

– Научила съм го от теб. Не знаеш ли?

– Знам, разбира се. Просто се радвам да го чуя.

По средата на сутринта в този ветровит слънчев ден Фоулс разказваше разпалено за смелия си дядо и Стив се преструваше, че го слуша с интерес. Класически адвокатски трик. Не отиваш направо да питаш: „Видя ли клиента ми да държи димящ пистолет над трупа на жертвата?“ Намазваш свидетеля като препечено хлебче, докато остане убеден, че човекът с пистолета изобщо не е приличал на клиента ти, а дори и да е бил той – действал е в самозащита, а дори и да не е, жертвата е била кучи син и е заслужавала да умре.

Постигаш го, като си наденеш физиономия на добър слушател и се опитваш да не задремеш, докато свидетелят скача от една нелепа тема към друга. Наградената му колекция с пеперуди. Слюнкоотделящата й рецепта за бисквити с мармалад. Или в конкретния случай: геройските подвизи на Хорас Фоулс, подводничар от флотата на Нейно величество по време на Втората световна война.

Виктория много я биваше в играта. Вероятно защото наистина проявяваше разбиране към хората и не трябваше да се прави, че я интересуват баналните им житейски истории. В колата беше заявила, че тя ще води разпита на Фоулс. Стив още бил замаян от лекарствата и така нататък. Искаше да каже по заобиколен начин, че повече я бива да кара хората да се разприказват. Стив не й противоречи. Трябваше да разберат как така Фоулс, довереният морски капитан на Грифин, удобно е отсъствал, когато шефът му е предприел фаталното пътуване със Стъбс. Колко солидно беше алибито на англичанина? Наистина ли е ровел в стридите на Делия – с чесън или не, – когато харпунът е пронизал Бен Стъбс?

Откриха Фоулс в хангара от другата страна на острова. Открита, подобна на гараж постройка, разположена над тесен проток, хангарът за лодки улавяше източния бриз и беше пълен със светлина. В гащеризон на петна Фоулс беше с маска на очите и дебели ръкавици и беше насочил електрожен към нещо, което приличаше на старо ръждясало торпедо с две седалки вътре. Приспособлението висеше на метална стойка, хванато с две вериги. Хвърчаха искри, докато Фоулс заваряваше опашката със син пламък.

Когато забеляза посетителите, спря кислорода и вдигна маската си.

– На бас, че не знаете какво е това?

Дори и да знаеше, Стив щеше да си замълчи. Винаги оставяй свидетеля да се позабавлява.

– Каретата на дядо ми – гордо отвърна Фоулс. – Без бойната глава.

Карета? Бойна глава?

– Де да имах и малката му подводница – продължи Фоулс. – Но тя се намира на дъното на един фиорд в Норвегия.

– Сигурно е цяла история – каза Виктория.

Фоулс им предложи по една гинес от хладилника.

Стив прие, Виктория се намръщи и отказа. Русата коса на Фоулс беше разрошена. Изгорялото му лице беше по-червено от обичайното, вероятно от горещината на оксижена. Като се облегна на магарето за рязане на дърва, Фоулс започна да разказва истории за дядо си.

Хорас Фоулс помогнал за построяването на военноморската кралска торпила, всъщност било торпедо с тристакилограмова бойна глава отдолу. Двама мъже седели отгоре в торпилата, в корпуса имало две седалки. Хорас бил жива торпила, вероятно най-опасната работа по времето на Втората световна война, освен пилота камикадзе. Облечен в огромен скафандър, Хорас спускал приспособлението под водата, насочвал го към германския боен кораб, после изскачал от него, надявайки се да бъде прибран от някой съюзнически кораб или подводница. После се издигнал от торпилата до четириместна подводница, наречена X–CRAFT. Дядо му кръстил своята „Фоулс Фарфарата“.

– Плуващ ковчег, ето какво представлявала подводницата – каза Фоулс на Виктория и Стив. – Или още по-точно „потъващ ковчег“. Уплътненията пропускали, акумулаторите се скапвали, помпите за нищо не ставали. Дядо запушвал пробойните с дъвка и кълчища. В сравнение с това моята служба на Фолкланд изглежда бледа като пикня. Не е като да се биеш с нацистите в Северно море.

Фоулс довърши историята си. Хорас водел смелчаците, които преследвали най-голямата военна цел – „Тирпиц“, боен кораб от класа на „Бисмарк“. За да се добере до норвежкия фиорд, където бил пуснал котва немският кораб, Хорас се спуснал от „Фарфарата“ в леденостудената вода и срязал мрежите за подводници с нож. Моряците на „Тирпиц“ видели подводницата, но я взели за морска свиня.

– Ето колко малка изглеждала, погледната от палубата на боен кораб с водоизместимост петдесет хиляди тона – поясни Фоулс. – Дядо се проврял обратно и доближил „Фарфарата“ до кораба. Представете си сега: три британски момчета гледат нагоре към този бегемот с две хиляди и шестстотин германски моряци на борда. С достатъчно въоръжение да вдигне цял Лондон във въздуха. Но чудовището не можело да стреля с оръдията си право надолу, затова швабите използвали пушкали и пистолети, докато дядо ми във водата прикачвал мини към корпуса. Върнал се обратно и се оттеглили, бум тряс, „Тирпиц“ подскочил на метър и половина от водата. Докато се опитвали да си спасят задниците от фиорда, „Фарфарата“ се оплела в мрежата и един немски круизър ги потопил.

Клайв Фоулс удари една глътка от бирата, явно си представяше как малката подводница потъва в подводния си гроб.

– Наградили дядо ми с Викториански кръст. Посмъртно, разбира се.

Бръкна в гащеризона и извади медала, който висеше на верижка. Кръст с корона, лъв и надпис „За храброст“.

– Самият Чърчил го връчил на баба ми. – Фоулс вдигна ръка над главата си и разтвори два пръста като някогашния министър-председател. Знакът на победата.

– Сигурно много се гордееш – отвърна Виктория.

– Съмнявам се, че някой друг по време на войната е показал повече смелост от моя дядо. – Фоулс сниши глас, имитирайки плътния баритон на Чърчил. – „Не мога да предложа нищо друго, освен кръв, тежък труд, сълзи и пот.“ – Усмихна се тъжно и продължи: – Такъв е бил Хорас Фоулс. Голям късмет съм извадил. Мъжът, който ми е служил за пример, е от моята плът и кръв.

Беше много повече от това, помисли си Стив. Клайв Фоулс явно се мереше с дядо си. Отчаяно му се искаше да бъде герой. Но как можеше да се състезава с тези спомени? Какво трябваше да направи човек в топлата тюркоазена вода на Мексиканския залив, за да спечели собствен медал?

Десет минути по-късно седяха на края на бетонния вълнолом и поглъщаха лъчите на утринното слънце. Виктория беше облечена в оранжев корсет без презрамки и панталони на цветя, които се връзваха отпред и стигаха до средата на прасеца. Дългите й бронзови крака се полюшваха над водата. Стив носеше срязани дънкови панталони и фланелка с надпис: „Можеш ли да се върнеш за няколко бири?“

Фоулс беше навил крачолите на гащеризона си и сега приличаше на изгорял от слънцето Хък Фин. Беше донесъл хладилната чанта от халето и Стив прие втора студена бира, макар че още нямаше дори обяд. На половин миля навътре една яхта се носеше по вятъра, оранжевият й спинакер се беше издул като чадър по време на буря.

– Знаеше ли, че Грифин ще води Стъбс в Кий Уест? – попита Стив.

– Разбира се, че знаех – отвърна Фоулс. – Изчистих лодката и я заредих с гориво.

– Пил си по едно на дока – включи се Виктория. – После си слязъл на брега. Защо не си карал ти яхтата?

– Когато мистър Джи има компания, обича сам да кара „Форс мажор“. Да се изфука.

– Дори и когато е спирал, за да вади омари? – попита Виктория.

– Най-вече тогава. Обичаше да се прави на Големия бял риболовец. Пускаше котва, дърпаше кошовете и си вадеше вечерята. Истински мачо.

– Имаше ли чувството, че Грифин не те иска на борда? – попита Стив.

– Не, готин. Мистър Джи просто ми даде почивка. Бях се спукал от работа предишния ден. Разкарах си задника до Блек Търтъл Кий да заложа кошовете за раци, плюс останалата работа, която си имах тук.

Виктория и Стив си размениха погледи. Трябваше да зададат един въпрос, без да се издадат прекалено. Кошовете бяха пълни не само с раци. Но дали Фоулс знаеше за това? Виктория внимателно подбра думите си:

– Мислех, че Хал Грифин сам е заложил стръвта.

– Така ли ти каза? – разсмя се Фоулс. – Да, мога да си представя как го казва: „Хвръкнах до Насау“ или „Оправих мотора“. В крайна сметка си е истина, защото мистър Джи плаща за всичко, но добрият стар Клайв Фоулс хвърчи и оправя двигателите.

– Ами стръвта? – подхвана Стив. – Какво използвате? Червеноперки? Раци?

Пак смях.

– Не се ебавай, Соломон. Питай направо. Да, рачета и голяма торба с пари.

Мърлява работа, помисли си Виктория. Чичо Гриф е замесил и Фоулс. Сега капитанът щеше да бъде главен свидетел на обвинението. Фоулс можеше да помогне на прокурора да докаже подкупите или поне един от тях.

– Грифин каза ли ти за какво са му парите?

– Не.

– Ти не го ли попита?

– Не ми плащат, за да задавам въпроси.

– Но си се зачудил – отвърна Стив. – Чуденето е без пари.

– Реших, че Бен Стъбс ще слезе от лодката по-богат, отколкото се е качил.

– Ядоса ли се, като разбра, че шефът ти му плаща?

– Само затвърди убеждението ми за света, Соломон. Парите говорят. Лайната ходят.

Фоулс хвърли празната кутия от бира обратно в хладилната чанта. Хвана пластмасовите ленти, които придържаха шестте бири. Лежеше на бента, иначе вятърът щеше да я духне във водата. Лентите удушаваха рибите, които се омотаваха в тях.

Няма начин Фоулс да хвърли боклук във водата, реши Виктория. Или да толерира хора, които го правят. Сърцето му беше на страната на Делия в битката за опазването на кораловия риф, но чековата му книжка оставаше при чичо Гриф. Така че на чия страна беше?

– Имаш ли представа кой би искал да натопи шефа ти за убийство? – попита тя.

– Вероятно някой, който иска да спре Океания.

Виктория зададе въпроса съвсем небрежно.

– Някой като Делия ли?

– Стига простотии! Още ли продължавате? Делия е любовница, а не убийца. Питай съдружника си.

Стив се усмихна любезно. Дразнещо.

– Казвал ли си на господин Грифин какво изпитваш към Океания? – попита Виктория, без да обръща внимание на Стив.

– Казах му как застрояването унищожи големите рифове в Хонолулу, Сингапур и Хонконг. Казах му, че приближаването толкова близо до рифа ще води до отделянето на утайка, която ще запуши корала. Как газопроводът и тръбите за водата и електричеството ще съсипят океанското дъно. Но той можеше да обори научно всеки от аргументите ми. Както казах на Делия от самото начало, решението е на мистър Джи, не на човека, който му кара яхтата и самолета. В края на краищата мнението ми не тежи повече от това на Джуниър.

– Тоест? – намеси се Стив. – Какво беше мнението на Джуниър?

– Казвам само, че баща и син не винаги са на един акъл.

– Господин Грифин те е предупредил да бъдеш откровен с нас – напомни Виктория на Фоулс. – Но ти криеш нещо.

Когато англичанинът продължи да мълчи, Стив каза:

– Какво общо има Джуниър с това?

Фоулс разви крачолите на панталоните си.

– Нищо особено, но когато финансирането се провали, господин Грифин и Джуниър здравата се изпокараха.

„Когато финансирането се провали…“

Какво означаваше това? Грифин си беше осигурил голям заем за строителството. Имаше финансиране. Какво, по дяволите, искаше да каже Фоулс? Стив стрелна Виктория с предупредителен поглед, който казваше: „Не го оставяй, докато не разберем за какво става дума.“

Сякаш щеше да го остави. Помъчи се да си спомни нещо, което Джуниър й беше казал. Боже, какво беше? Толкова ли й бяха омекнали коленете от срещата, че не можеше да си спомни? Думата „кръгове“ изплува. Джуниър се оплакваше от „всички кръгове на ада“, през които застрахователните компании ги били накарали да минат, за да си осигурят финансирането. Не даде да се разбере кой е дал гаранцията, говореше с недомлъвки за някакъв чуждестранен консорциум. Тогава Стив спомена измислена компания от Тихоокеанския регион и Джуниър май се съгласи.

Виктория предпазливо закачи нова стръв и я хвърли:

– Финансирането се е провалило заради проблем с гаранцията, така ли?

– Точно така.

– Но Грифин е успял все пак да си намери застраховка отнякъде – додаде Стив, – или не е могъл да изтегли заема?

Фоулс се изсмя с цяло гърло.

– Не знаеш нищо, нали, готин?

– Кажи ни – отвърна Стив.

– Океания не можеше да бъде застрахована. Компютърните модели показваха, че хотелът ще се прекатури от ураган пета категория. Мистър Джи се опита да ги убеди, че вероятността ураган пета категория да засегне едно малко място в залива са нищожни, но не помогна. Никой не искаше да застрахова мястото.

– Е, как се е сдобил със заем тогава?

– Заложи всичко, което притежаваше, като гаранция. И последното парче недвижима собственост. Всички акции, всички свободни пари. Затова се изпокараха. Джуниър вилнееше и крещеше, че егото на баща му било ненаситно. Че си издигал сам на себе си паметник, който бил истинска лудост, и че щял да изгуби всичко.

Виктория си спомни нещо, което чичо Гриф беше казал в деня, когато се появи Кралицата: „Напоследък Джуниър се интересува от бизнеса. Упреква ме непрекъснато, че харча прекалено много пари, поемам прекалено големи рискове.“

– Значи на Джуниър му се е дръпнало лайното, че може да загуби наследството си – натърти Стив, сякаш Виктория не беше разбрала. Сякаш тя не разбираше, че вече буташе Джуниър към началото на редицата от заподозрени в „основателния алтернативен сценарий“, които най-вероятно биха предизвикали основателно съмнение у съдебните заседатели.

– И мистър Джи не му оставаше длъжен – продължи Фоулс, – здравата го настъпи, нарече го примадона и плейбой.

– Плейбой – повтори Стив, в случай че Виктория беше пропуснала.

– Мистър Джи каза, че парите били негови и щял да прави каквото си иска с тях. Така че, ако питате мен, Джуниър има много повече причини от Делия или от мен да потопи Океания. Милиони повече, бих казал.

Усмивката на Стив беше толкова самодоволна, че на Виктория й се прииска да му шибне един.

От другата страна на моста

30

– Джуниър не е убиец – каза Виктория, когато наближиха Биг Пайн Кий.

– Няма откъде да си сигурна.

– Но ти знаеш, че Делия е невинна, въпреки че хвърля сатъри.

Виктория беше зад волана на миникупъра си и двамата се отправяха на юг по магистралата. Колата щеше да се побере в багажника на елдорадото на Стив, макар че той сега сигурно вече бе пълен със семейства костури и скариди. Бяха тръгнали към Джуниър. Стив настояваше да го притиснат с обвиненията на Фоулс.

– Погледни фактите – каза той. – Джуниър е бил сърдит, че баща му ще строи хотел върху коралов риф. Но нещата се влошават. Старецът трябва да заложи всичко, което има, за да си осигури финансирането. Сега вече Джуниър се стряска, че не само рибите ще останат бездомни. Двамата се карат, но таткото не иска да промени решението си. Джуниър иска да спре проекта, но как? Няма да убие баща си. Вероятно не е искал да убива и Стъбс. Може просто да е искал да го сплаши, но нещата да са излезли извън контрол.

– Няма как да стане, освен ако Джуниър по чудо не се е върнал на яхтата в движение.

– Няма проблем за Аквамен. Видя го да се качва на хидроплан в движение.

– Записът на охранителните камери ясно показва как Джуниър се гмурка във водата от „Форс мажор“.

– Но не и как се отдалечава от лодката. Може да се е качил по стълбичката за плуване, без никой да го види. Скрива се вътре, после издебва Стъбс в салона, опитва се да го накара да промени доклада си. Стъбс отказва. Платили са му цяло състояние да се нагъзи за Океания. Джуниър заплашва да го изобличи за подкупите, но Стъбс решава, че блъфира. Ако Стъбс е виновен за взимането на подкупи, Грифин е виновен за това, че ги е давал. Стъбс не е повярвал, че Джуниър ще предаде стареца си.

– Изсмукваш си го от пръстите.

– Така правят творчески настроените адвокати, Вик. А сега ме изслушай докрай. Джуниър заплашва Стъбс с харпун. Може Стъбс да се е опитал да му го вземе и изстрелът да е станал случайно. Или пък Джуниър най-хладнокръвно го е застрелял. И в двата случая Джуниър скача от яхтата и доплува до брега.

– Прекалено много „може би“. Ами чичо Гриф? Него кой го е ударил?

– Не знам още. Но помниш ли онова туристическо корабче, което беше застигнато от десетметрова вълна в спокоен ден?

– Да.

– Може би голяма вълна да е ударила „Форс мажор“, докато Грифин е слизал по стълбата. Пада на палубата и си удря главата.

– Пак прекалено много „може би“.

– Господи, Вик! Просто играя покер с идеите. Казвам само, че може да хвърлим плувките на Джуниър на съдебните заседатели и да всеем основателно съмнение.

– Чичо Гриф никога няма да се съгласи.

– Смяташ ли, че вече не си го е помислил?

– Ако си го е помислил, защо не ни го е казал?

– Защото иска да спечелим делото, без да замесваме сина Му.

Когато стигнаха до Бйг Пайн Кий, Виктория зави наляво по Лонг Бийч Роуд. Преди да си тръгнат от Фоулс Стив се беше обадил на Джуниър, който оглеждаше лодки за гмуркане на разпродажба в Маратон. После щеше да ходи в „Полинезия Бийч Клуб“ да разпусне.

Да разпусне от какво, почуди се Стив. Пичът не работеше. Какво го беше напрегнало толкова?

Джуниър ги беше поканил да обядват в клуба, където според думите му сервирали страхотен албакор на скара. Така че сега Стив очакваше с нетърпение рибата тон, последвана от кръстосан разпит.

Джуниър беше казал, че до клуба се стига само по частен мост от южния край на Биг Пайн Кий. Беше снишил гласа си, за да му каже паролата „Контики“, която трябваше да кажат на пазача на пропуска. Беше малко прекалено черепно-костно за вкуса на Стив. Частно убежище за богати мъже, тлъсти котараци, които се поздравяват над чашите с ром и кола. Джуниър се изкиска по телефона и им каза, че „атмосферата“ щяла да им допадне.

_Атмосферата си я заври в гъза. Лицемерно копеле!_

– Какъв е планът ти? – попита Виктория.

Стив й се усмихна.

– Ще кажа на Джуниър да постъпи мъжки. Да спаси баща си, като се предаде. Да признае непредумишлено убийство. Десет години, ще излезе след седем. Не е много зле. Е, ще загуби тена си.

Мъжът на пропуска беше с колонизаторски шлем и военноморска униформа с еполети. Усмихна се широко, когато Стив прошепна „Контики“.

– Приятен ден, сър, мадам – отвърна той. – И внимавайте да не изгорите.

Прекосиха моста и Виктория паркира миникупъра си до бял линкълн навигатор с теглич. Бил на Джуниър, така каза на Стив, докато той се разгъваше от малката кола. На задната броня на колата имаше стикер: „Гмуркачите го правят дълбоко.“

– Простотия – каза той. – Голяма простотия.

– Ти ли го казваш? С пуберските си фланелки.

– Моите имат подтекст. Не са тъпи хвалби.

– Всичките сте недорасли – до един.

Насочиха се към клуба с бамбукови стени и тръстиков покрив. До входа беше издълбан двуметров дървен тики, полинезийският бог. Дълъг червен език висеше от отворената му уста и определено изглеждаше мръснишки.

Стив чу удар на ракета в топка. Погледна по-внимателно, мерна раздвижване, после мерна гола плът. На скрития зад ред палми тенис корт играеха две двойки на средна възраст.

– Мисля, че работниците от пералните стачкуват.

– Какви ги говориш?

– Тенисистите са без тениски и без шорти.

Виктория надникна между дърветата.

Единият мъж извика:

– Аут? Друг път е аут!

После се чу женски глас.

– Стига, Ал. Беше аут, четирийсет, скъпи.

– Голи са – прошепна Виктория, сякаш тики можеше да ги подслушва.

– Нали това ти казвам. Джуниър ни иска със смъкнати гащи. Теб най-вече.

– Не се пали. Сигурно е от онези курорти, дето разрешават да се ходи и без дрехи.

– Никакви дрехи! – каза младата жена зад ратановия тезгях. Рогозки от тапа висяха по бамбуковите стени, а в ъгъла една майна* беше кацнала върху изкуствено дърво. – Всички са голи. Членове, гости, персонал.

[* Тропическа птица от вида на скорците. – Б.пр.]

Жената имаше усмивка от филмчетата на Уолт Дисни, сякаш се беше надишала с азотен окис. На табелката с името й, висяща между огромните й бронзови гърди, пишеше „Сладурана“. По преценка на Стив – основана на опит от първа ръка и защита на доктор Ървин Рудник по обвинения за нанасяне на телесни вреди – големите колкото грейпфрут цици на Сладурана бяха увеличени с операция.

– От моста нататък всички са голи – натърти Сладурана. – Дори и на бюфета за обяд.

– Имаме среща с член – каза Виктория и Стив се въздържа да не направи гнусен каламбур.

– Кой е той? – попита Сладурана.

– Грифин Джуниър.

– О, господин Грифин! – измърка Сладурана. – Той е голяма клечка тук.

Стив отново си прехапа езика.

– Аз съм стажантка – додаде Сладурана. – Уча хотелски мениджмънт в университета във Флорида. Господин Грифин ми е ментор.

– В добри ръце сте – каза Виктория.

– И двете – отбеляза Стив. Човек може да издържи само донякъде на изкушението.

Сладурана посочи към съблекалнята. След като си свалиха дрехите, Сладурана сподели, че менторът Джуниър я е посъветвал никога да не казва „съблечени“. Трябвало да тръгнат по таитянската пътека през вулканичния мост и лагуната. Като минели покрай басейна, щели да видят Джуниър Грифин на игрището за крокет.

– Господин Грифин размахва най-добре чука в клуба – замечтано каза Сладурана.

– Боже, има ли нещо, което този човек да не може да прави? – любезно отвърна Стив.

– Когато има чист удар, винаги бележи точка – каза Сладурана с пламнал поглед.

Законите на Соломон

8.

Ако някой умен, красив и богат мъж те покани заедно с гаджето ти в нудистки клуб… повече от сигурно е, че има гигантски шмекел*.

[* Пенис (жарг.) – Б.пр.]

РАЗМЕРЪТ ИМА ЗНАЧЕНИЕ

31

– Мислиш ли, че съм плоска отпред? – попита Виктория.

– Не, изобщо. Много добре си сложена.

– Все едно да кажеш на невзрачно момиче, че е с добра душа, а?

– Ти си висока, стройна и атлетична и циците ти са съразмерни с останалата част на тялото.

– Но са малки.

– Нито са малки, нито са големи. Точно такива харесвам.

– Сигурен ли си?

– Повече от шепа е живо разхищение.

– Тогава защо зяпаше огромните бомби на Сладурана? – попита тя като на кръстосан разпит.

– Защото ако бях отвърнал поглед, щях да изглеждам като мухльо.

Голи и смутени минаха покрай редица каменни тикита, които според Виктория представлявали божества от Великденския остров. Пътечката минаваше през горичка с мангрови дървета и им осигуряваше прикритие и усещане за безопасност, поне за момента.

– Ако една жена е нудистка, иска да я гледаш – продължи Стив. – Според етикета трябва да я погледнеш. Не да я зяпаш продължително, а да я огледаш достатъчно, за да я оцениш и поласкаеш.

– Страхотно извинение. Ти наистина си добър адвокат. – Тя гледаше право напред, но сега се обърна към него. – Откъде взе вестника?

– Беше в съблекалнята.

– И защо го държиш над чатала си.

– Просто така. Исках да видя докъде са стигнали световните дела.

– Сериозно? – сграбчи вестника. „Диарио Лае Америкас“. – Какви са новините от Тегучигалпа?

Сепна се от шума. Малко встрани от пътеката гол дървар сечеше един калистемон. Виктория се опита да диша дълбоко и вдиша влажния въздух, натежал от солта на приливните езера наоколо.

Никога не се беше смятала за ексхибиционистка. Даже се срамуваше от тялото си. Но това беше предизвикателство, сякаш се състезаваше за място в юридическия журнал. Беше решена да преодолее задръжките си, да спечели, независимо колко висок беше залогът.

_Имам хубаво тяло. А и в нудизма няма нищо лошо, нали така?_

Започваше да се самонавива. От какво толкова се срамуваше?

Джуниър.

Джуниър също щеше да е гол. Великолепен мъжкар. Дали щеше да хареса тялото й?

_Боже, защо мисля за него?_

Виктория хвърли вестника в една боклукчийска кофа и погледна към Стив, а той побърза да сложи ръце върху слабините си.

– Сега пък какво? – попита тя.

– Сви се.

– О, я престани!

– Мислиш ли, че ми е малък? – Спомни си Аквамен по бански. Знаеше, че ги делят секунди от срещата с огромния Джон на Джуниър.

– Мисля, че е съразмерен с тялото ти.

Туше.

– Сериозно говоря, Вик. Не ми ли е малко… малък?

– Нямам достатъчно опит, за да отговоря. Но си е добре. Сладък е.

– Сладък? „Сладък“ е за котенце. Мъжът иска да е чудовище. Левитан. Колос.

– Добре де, сладък малък колос.

– Не съм чувал по-добър оксиморон.

– Добре си е. Имаш страхотно дупе. Изглеждаш страхотно в дънки.

– Бих убил за чифт дънки в момента – каза Стив.

Пътеката стигна до въжен мост, опънат над тиха лагуна. Лилии и водни цветя на повърхността, дебел японски шаран отдолу. От скрити колони звучеше музика. Мрачна и тайнствена, с много барабани. Звуци от джунглата.

Мъж и жена, и двамата голи, около шейсетте, но стегнати и почернели, крачеха по моста насреща им. Трябваше да се разминат.

Добре, добро изпитание, помисли си Виктория. Дръж се нормално. Чувствай се съвсем удобно.

– Здравейте! – провикна се мъжът.

– Здрасти! Здрасти! – почти изкрещя Виктория.

Жената ги огледа от главата до петите и Виктория усети, че се изчервява.

– Имате нужда от малко тен – посъветва ги тя.

Виктория си каза, че трябва да държи погледа си над нивото на кръста, но може би Стив беше прав. Ако си гол, очакваш хората да те огледат. Докато се извръщаха настрани, си позволи да огледа мъжа. Въженият мост разлюля огромния му скротум. Увиснала отпусната торба, която приличаше на конопена кесия с две глави лук. Виктория толкова рязко извърна глава, че можеше да й се сецне вратът.

_Какво правя тук? Това не съм аз._

От другата страна на моста пътеката минаваше през огромна морава. Басейнът беше на двайсетина метра и чуваха виковете и плясъците от волейболния мач във водата. Минаха покрай голи двойки на шезлонги, които поглъщаха лъчите на следобедното слънце.

Панорама от голи задници. Шведска маса от голи пъпове и лъщящи слабини. Натежали и увиснали гърди, щръкнали и стегнати, кръгли и конусообразни. Набъбнали зърна и гладки зърна, големи колкото грозде или колкото малина. Гора от косми, някои буйни и рошави, други внимателно постригани като английска ливада. Следваха увиснали пениси, сгърчени на бедрата като мъртви катерички на дънер. Армия от спящи мъжки органи, абсурдни в своята уязвимост. Дали Господ не си беше направил шега с човечеството с тези разтеглени парчета увиснала мека плът?

Когато наближиха басейна, от открития бюфет ги лъхна мирис на кокосово масло, примесен с месо на скара от барбекюто. Аромат едновременно чувствен и хищен.

Тогава Виктория усети пронизително главоболие.

– Май не беше толкова добра идея.

– Нали и аз това казвам. Джуниър се опитва да ни разкара. Как можем да проведем кръстосан разпит, когато…

В същия момент две дребни жени на около двайсет със стегнати тела на гимнастички притичаха покрай тях. Перфектни тела, помисли си Виктория. Лъскави от маслото, с очертани мускули, малките им гърди леко се полюшваха при всяка крачка. Стив, разбира се, беше като хипнотизиран.

– Когато какво? – попита тя.

– А?

– Говореше нещо. Как можело да подлагаме на кръстосан разпит Джуниър, когато… нещо си. Когато какво?

Стив се обърна, за да проследи как съвършените стегнати задници на жените изчезват в гората. Десет милиона години еволюция, помисли си Виктория, а мозъкът на мъжа продължава да реагира така, сякаш собственикът му току-що е изпълзял от блатата с ципи между пръстите на краката.

– Всичко ще е наред, Вик. Не бой се.

Няколко двойки играеха карти на маси около басейна. Други се плацикаха в плиткия му край до бара. Хората ги зяпаха, установи Виктория. Най-вече нея. Оценяваха я.

Това беше лудост.

– Стив, не се чувствам никак удобно тук.

Той оглеждаше голите жени, проснали се по шезлонгите.

– Вече не ми се свива. Даже май нараства.

– Чувствам се толкова странно.

– Чака ни работа.

Но гласът му изобщо не беше делови. Беше по-плътен и размекнат.

Как можа да се отпусне толкова скоро? На нея й се струваше, че хиляди очи се впиват в тялото й и усещаше как се изчервява.

– Добре че майка ми не може да ме види сега.

– Принцесо! Ето те и теб.

Този глас! Не може да бъде!

– Ела да изпиеш едра пиня колада с нас, скъпа. И после вземи хвани малко тен.

Ето я и нея, излегнала се величествено на втория ред с шезлонги. Кралицата държеше кокосов орех, в който бяха забодени две сламки и малко пурпурно чадърче.

Гола! Пред всичките тези непознати хора.

Виж я само! Равномерен тен. Прибраният й корем – гладък като дъска за гладене, силиконовите й гърди, издути като плажни топки, кожата й опъната като барабан. Голите крака на Кралицата, изтегнати на шезлонга, бяха стройни и бронзови, чак до…

Боже мили! Майка ми, петдесет и осем годишната ми майка, е обръснала космите си и е оставила само една тясна шампанена ивица колкото пила за нокти. В спа центъра си имаше име за това. Как се казваше?

– Събуди се! Виж кой е тук – Кралицата издаваше заповеди на едрия по-възрастен мъж с широки рамене на съседния шезлонг. – Гриф, събуди се и кажи здрасти!

Чичо Гриф! Боже, не може да е истина!

Виктория усети как гърлото й се свива. Можеше ли изобщо да говори?

– Майко, какво правиш тук?

– О, не се прави на толкова изненадана. Разхождала съм се гола в Монако, когато ти още си била в пансиона.

„Ивица за кацане“. Така се казваше подравненото малко парченце от косми. Изрядно поддържана във всяко отношение, майка й гордо излагаше на показ ивицата си за кацане, докато тя все още имаше джунгла, рошава дъждовна гора.

Хал Грифин се събуди и сънено се почеса по чатала. Със същата ръка понечи да се здрависа със Стив, който подаде юмрук – да си чукнат кокалчетата вместо ръкостискане.

– Здрасти, Соломон, много ли висят?

Стив се затрудни да отговори и Грифин избухна в гръмогласен смях.

– Спокойно. Радвай са на това, което имаш сега. Колкото повече човек остарява, толкова по-малка му става пишката.

– Но яхтата му става по-голяма – жизнерадостно изчурулика Айрини Лорд.

Грифин изглеждаше изгорял и здрав, розовата лепенка на челото му беше единственото доказателство за катастрофата с лодката.

– Добре дошла в Полинезия, Принцесо!

Отново се пребори с желанието си да се прикрие.