Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 20 страниц)

Спомни се деня, когато яхтата на чичо Гриф се разби на брега. Когато заяви на Стив, че иска да продължи сама. Професионално. Поне така беше казала.

Кой кого заблуждава? И за какво?

Прозрението я лъхна заедно с океанския бриз. Лъжеше и Стив, и себе си. Държеше се като страхливка. Всъщност искаше да сложи край на връзката. Да зареже Стив. Това беше, нали?

Да, по дяволите! Трябваше да следвам шестото си чувство още от началото. И трябваше да послушам Кралицата!

Нима майка й – Вирсавия Лорд – не се оказа права за Стив, въпреки че беше малко груба?

_Скъпа, само ти си способна да намериш евреин, който дори пари не може да изкарва._

Но не материалният успех или липсата на такъв тревожеше Виктория. А това, че Стив беше толкова… – как се казваше? Можеше ли да изрови проклетата дума след четирите коктейла „Гимлет“?

_Необикновен. Неизвисен. Непокорен. Непредсказуем._ И още сто думи, които започваха с „не–“ и които й убягваха в момента. _Неподходящ._ Точно така!

Една от думите на Кралицата. Докато беше момиче, колко пъти беше чувала майка си да казва за някого от приятелите й: „Изглежда доста добро момче. Но е неподходящ за теб, Принцесо.“

Стив беше забавен, предизвикателен и страхотен любовник. И дразнещ, и минаващ всякакви граници и… явно неподходящ. Как изобщо можеше да мисли за него като за вечната половинка? Не, трябваше да скъса с него. Но как да го направи, какво да каже?

Неизвестно поради каква причина – може би защото беше само на няколко пресечки от къщата на Ърнест Хемингуей, или може би защото беше учила американска литература в Принстън – тя се сети за Агнес еди-коя си, милосърдната сестра, която се беше грижила за раните на Хемингуей във Франция. Когато Агнес решава да скъса, тя му пише писмо и му казва, че сигурно са влюбени, защото много се карат.

Може би и тя трябваше да напише писмо на Стив.

_Не. Това е глупаво. Утре ще го видя и ще му кажа: „Ти си чудесен. Но си неподходящ.“_

После си спомни нещо друго. След като Агнес къса с Хемингуей, се жени за богат италианец. Граф или нещо от сорта. А в момента Виктория се беше събрала отново с Джуниър.

Не, това няма нищо общо с Джуниър.

Каза си, че ще стои настрана и от него. Ще движи сама известно време, поне докато си изясни нещата. После се почуди дали наистина е така.

Бандата подхвана песента на Бъфет „Да излезеш наглава с урагана“ и Виктория се поколеба дали да не затвори вратата на балкона и да спусне щорите. Вместо това отвори минибара и извади още една бутилчица водка.

– Студено ли ти е, чичо Стив?

– Мммм…

– Целият трепериш.

Стив се опита да вдигне глава, тежеше като кофа цимент.

– Ох!

Беше тъмно, но видя тънкия полумесец на луната да надзърта през облаците. Лежеше по гръб. Въздухът лепнеше от сол, влага и първичност. Водата се плискаше по пясъчния бряг. В далечината – друг познат звук, гуми свистяха по асфалта. Внимателно обърна глава на една страна. По моста в далечината присветваха фарове.

– Къде сме?

– На малък остров.

– Как се озовахме тук? – изфъфли Стив и опипа челото си. Цицината вече се оформяше.

– Бъки.

– Кой?

– Бъки делфинът.

– Не ме занасяй.

– Е, не точно той. Но вероятно някой негов приятел.

Вероятно сънуваше. Или по зле: беше мъртъв.

– Делфин ни е изкарал тук?

– Проврях се през дупката на гюрука, но ти се заклещи. Опитах се да те измъкна, но не успях. Тогава делфинът те захапа за рамото и те изтегли.

Стив опипа рамото си за всеки случай, после другото.

– Нямам следи от ухапване. Кажи ми какво стана. Истината.

– Казвам ти. Когато излезе на повърхността, делфинът те избута. А аз се държах за перката му, докато стигнахме на брега.

– Стига, Боби! Ти ли ме измъкна?

Някъде изви полицейска сирена. На моста спряха две коли. Трима или четирима души се надвесиха през перилата, гледаха към тях и ръкомахаха.

– Исках да те спася, а ти спаси мен – каза Стив.

– Tursiops truncatusго направи, чичо Стив.

Стив знаеше, че атлетичните способности на Боби са силно ограничени. На състезанията по бягане размахваше лакти и въртеше колене като торнадо, без особен резултат. Лошите деца му викаха „хахо“. Но Боби беше роден плувец, дългите му крака и кльощавите ръце прорязваха с лекота водата в идеален синхрон. Стив беше точно обратното. Тичаше целеустремено с огромни крачки. Във водата само цапаше с ръце и крака.

Стив се надигна на лакът. Всичко отново започна да се върти и той се отпусна назад.

– Имаш цицина на главата. – Боби внимателно докосна откритата рана точно над веждата на Стив. – Надявам се да не се образува субдурален хематом.

– Какво, по дяволите, е това, докторе?

– Черепно-мозъчна травма. Става често при удар по главата.

– Щом е често, не е страшно, нали?

– Освен ако не е засегнат главният мозък. Тогава няма да дочакаш зелените банани да узреят.

– Боже!

Боби се наведе по-близо и погледна Стив в очите.

– Зениците ти изглеждат наред, чичо Стив. Мисля, че ще се оправиш.

Стив не вярваше в предначертания. Нямаше главен изпълнител, нито главен архитект на вселената. Но какво можеше да каже сега? Когато Боби се нуждаеше от някого, който да го измъкне от комуната, където го държаха затворен, Стив се беше явил и беше избягал от цяла дузина мъже с пушки, криволичейки из гората с момчето на ръце. А сега, секунди преди да се удави, беше сигурен, че е спасен от Боби, а не от трункатус-мункатус, или каквото там беше.

Някой викаше от моста:

– Линейката идва! Дръжте се!

Добре, каза си Стив. Никъде нямаше да ходи.

Във водата се чу тихо „пляс“ и Боби извика:

– Ето го! Делфинът скочи.

Стив с мъка извърна глава, но него вече го нямаше. Е, вълничките можеха да са и от скачащ делфин. Или от някоя обикновена дърта риба. Или някой малък астероид беше потънал във водата, откъде да знае човек.

– Нищо не виждам, хлапе.

– Ти никога нищо не виждаш, чичо Стив.

Углавно дело

25

Главоболието отплува в морето от болкоуспокоителни и Стив замаяно се почуди защо обонянието му е толкова изострено. Когато от Бърза помощ го бяха натоварили в линейката, соленият морски бриз му се беше сторил като хубава текила. Когато вкараха количката в Спешното на болница „Фишърмен“, носът му получи сензорна свръхдоза, докато вдишваше смесицата от йод, прахоляк, счупени черупки и мокра кал. После, вътре в болницата, острата метална миризма на почистващи препарати и разтвори.

По-късно, упоен в стаята си, усети сладостта на одеколона „Инглиш Ледър“. Познаваше го още от детството си. Отвори очи и откри, че в стаята е тъмно, но чу познатия южняшки провлачен говор. Казваше, че Боби е добре.

– Няма дори драскотина. Не се тревожи за нищо. Наспи се, сине.

Сега, когато утринното слънце надзърташе през щорите, той сънуваше, че е на хавайски плаж, полинезийско момиче окичваше венец от свежи гардении на врата му, ароматът беше толкова упойващ, колкото и усмивката на девойката. Незнайно защо реши, че момичето се казва Мауна Доа, така май се казваше бурканът с ядки от макадамия в шкафа у дома…

След няколко минути Стив отвори наполовина очи и видя букет цветя на шкафчето до леглото.

Аха. Бели гардении.

Почуди се дали не може да се хване на работа като полицейско куче и да души багажа на летището. Вероятно и останалите му сетива се бяха изострили. Може да беше поумнял от удара по кратуната. После отново заспа. Миг по-късно, а може и час, нов аромат. Нещо възбуждащо, с лек привкус на ванилия. Женски парфюм. Стори му се, че чува как нежен женски глас вика името му, но може би сънуваше.

– Стив, буден ли си?

– Мауна Лоа?

Отвори очи. Виктория се беше надвесила над него. Малки вертикални бръчици бяха набраздили челото й. Гледаше го толкова нежно и с такава загриженост, че за малко не се задави от вълнение.

– Кога за последен път ти казах, че си много красива? – попита той.

– Добре ли си, Стив?

– И че те обичам. Наистина те обичам. Обожавам те. Наистина те обожавам. – Запя „Обожавам е думата…“ и бръчките по челото на Виктория станаха по-дълбоки.

Глупашката усмивка изобщо не пасва на Стив, помисли си Виктория. Изострените черти на лицето му изглеждаха почти херувимски и всички остри ръбове на характера му сякаш бяха загладени.

– Красива си – каза Стив. – Скоро казвал ли съм ти го?

– Преди трийсет секунди.

– Харесвам тоалета ти – продължи той.

– Този парцал? – погледна към намачканата права рокля на райета. Беше я облякла набързо, когато Хърбърт се обади. Изобщо не се чувстваше красива. Беше си сложила капчица „Мъст де Картие“, но не беше имала време да се гримира, имаше усещането, че е бледа, и устата – й беше пресъхнала от снощната река от „Гимлет“.

– Тази рокля, ми е още от колежа. Виждал си я стотици пъти.

– Отива на цвета на очите ти.

– Роклята е червена на бели райета, Стив. На кой цвят ми отива по-точно?

– Не знам. Днес всичко ми се струва страхотно.

Тя седна на края на леглото и разтревожено докосна челото му. Розово-синкава цицина се издигаше под перчема.

– Боби – каза той. – Къде е Боби?

– При баща ти. Спи. Добре е.

– Обичам хлапето. Нямаше да го обичам повече, дори и да му бях баща.

– Знам. И той го знае.

– Бях изгубен и объркан, Вик. В мъгла. Но сега виждам ясно.

Моля те, недей, помисли си тя. Моля те, не пей.

Прекалено късно. Вече беше подкарал: „Сега виждам ясно…“

Сестрата й беше казала, че Стив има мозъчно сътресение втора степен. Но не беше споменала, че в него са се вселили извънземни.

След като мина за дъжда и как е спрял, Стив престана с песните и изломоти:

– Ще се променя, Вик.

– Наистина ли? Как?

– Ще говоря по-малко. Ще слушам повече. Ще се съсредоточа върху теб. Ще бъда по-мил с всички.

– Мисля, че съм сбъркала стаята.

– Трябва да правим повече неща заедно. Да идем на курс по готварство. Или да се запишем при любителите на операта. Пък и на балета? Ти обичаш балет.

– Но ти го мразиш!

– Няма значение. Искам да правя разни неща за теб.

– Какво има в системата?

– Не знам, защо?

– Искам да поръчам един кашон.

Някой почука на отворената врата и в стаята влезе Уилис Раск. Пистолетът в кобура се поклащаше на хълбока му.

– Преча ли?

– Не пречите изобщо, шерифе.

– Уилис – провикна се Стив. – Обичам те, брато.

– Супер, Стив. Говорих с лекарите ти.

– Имам лекари?

– Посттравматична амнезия. Ще си спомниш всичко. – Раск им се ухили. – Направили са ти скенер на мозъка и не са открили нищо.

– Това добре ли е? – попита Стив.

– Мисля, че шерифът се шегува – отвърна Виктория.

– Виждам, че си получил цветята. – Раск кимна към нощното шкафче до леглото.

– От теб ли са? – Стив го дари с идиотска усмивка, която сякаш принадлежеше на лицето на някой друг.

– Поръчах ги и дадох инструкциите. Видя ли картичката?

Стив се надигна на лакът, но бързо се отпусна отново назад.

– Вик, ти я виж.

Виктория свали картичката от пластмасовия харпун и прочете на висок глас:

– До понеделник да си на крак. Бързо оздравявай, уаху* да ловим. Подпис „Джими Б“.

[* Голяма тропическа риба. – Б.пр.]

– Много мило от негова страна – отвърна Стив. – Адски мило.

– Значи наистина познаваш Джими Бъфет? – попита Виктория.

– Толкова го обичам! – изгука Стив.

Под зоркия поглед на Виктория шериф Раск в продължение на няколко минути се опитваше да измъкне някакви показания от Стив, който непрекъснато се отнасяше и се впускаше в прочувствени словоизлияния колко обичал Кийс, включително рибите и птиците, както и всеки алигатор, и как Боби му спасил задника, като твърдял, че било делфин, и не е ли Боби най-страхотното хлапе и старият Хърбърт – най-страхотният баща на света, и знаел ли Уилис, че Виктория била страхотна в леглото, по-добра от гъвкавата малка гимнастичка от Обърн, с която се бил запознал по време на плейофите в колежа преди толкова години?

Раск си водеше записки, но Стив не му даде кой знае колко полезна информация. Не бил видял номера на мотора. Не можел да разпознае мотора. Не се виждало през космическия шлем. Не можа да каже дори дали хвърлячът на бутилки е мъж или жена.

– Цямам никаква представа кой би искал да ме убие.

– Ако е искал да те убие – изтъкна Раск, – е щял да използва пистолет, не буркан с моторно масло. Прилича ми повече на предупреждение.

Шерифът го попита дали е ядосвал скоро някого и Стив спомена Пинки Любер, но не мислеше, че малката топка за боулинг кара Харли.

Раск му каза, че на пътя, където кадилакът бил изхвръкнал от моста, били разпилени позиви и Стив си спомни, че Дарт Вейдър беше изхвърлил листове от дисагите.

– Все за Океания – каза Раск. – „Спрете замърсителите! Спрете унищожаването на рифовете!“ От този сорт неща. Всичките с логото на „Кийс на крак“. Знаеш ли я тази група?

– Делия Бустаманте – изтананика Стив. – Сладурана, има ресторант.

– Не й ли подгряваше фасула?

– Стара история – отвърна Стив.

– Щом се разчу за Океания, Делия отвори ей такава уста. Оглави противниците на проекта.

Виктория вдигна щорите, за да влезе слънце в стаята. Навън бризът от залива си играеше с листата на извисяващите се кралски палми.

– Мислите, че Стив за малко не беше убит, защото защитаваме Хал Грифин?

Раск повдигна рамене.

– Ако отървете Грифин, Океания ще бъде построена. Ако не успеете, проектът потъва. Но момчетата от „Кийс на крак“ не са екотерористи.

– Сигурен ли си?

– Повечето са хора, които обичат да си джапат по плажа, без да си цапат краката с мазут.

– Делия Бустаманте беше на „Форс мажор“ малко преди да потегли от кея – каза Виктория. – Какво ще кажеш за това, Стив? Още ли мислиш, че не е способна на насилие?

Стив отговори със смирено хъркане. Очите му бяха затворени и идиотската усмивка все още стоеше върху лицето му.

– Мислиш ли, че след като премине действието на лекарствата, ще си получим обратно стария Стив? – попита Раск.

– Дано да не е скоро – отвърна Виктория. – Новият подобрен модел ми харесва.

След няколко минути Раск си взе довиждане – веднъж с Виктория и веднъж с хъркащото й приятелче – и си тръгна.

Виктория седна на стола до леглото на Стив и прехвърли събитията от деня. Вече беше решила, че не е моментът да къса със Стив. Беше проява на лошо възпитание да зарежеш гаджето си, докато е вързано за система. Пък и не само това – чакаше ги много работа. Чичо Гриф й се беше обадил по телефона, докато прекосяваше Севън Майл Бридж на път за болницата. Беше чул за Стив и питаше дали може да й помогне с нещо. Частен самолет да го откара в Маями или да докара специалисти в Кийс… каквото и да е. Каза също, че искал „Соломон и Лорд“ да продължат със защитата му. Той й вярвал, надявал се, че и тя му вярва.

След като се поколеба, Грифин беше добавил:

– Отношенията между мен и майка ти са много специални, Принцесо. Ние сме скъпи близки приятели. Толкова близки, колкото могат да бъдат хората, без да са любовници. Не сме направили нищо, от което да се срамуваме. Това е истината.

Вярваше ли му? Връзката на чичо Гриф с истината беше по-скоро като с далечна братовчедка, отколкото с родна сестра. Въпреки това се извини за отправените обвинения и той изшътка, като каза, че разбирал, знаел под какъв стрес се намирала.

Майка й и чичо Гриф. Още един проблем, който трябваше да отложи за след процеса за убийство. После щеше да използва всичките си умения, за да разрови тези „специални отношения“. Щеше да научи точно какво се беше случило и защо баща й се беше самоубил. Ако първоначалните й подозрения излезеха верни, щеше хирургически да премахне и двамата – чичо Гриф и Кралицата – от живота си.

Стив също се отлагаше. Спасен временно от мозъчно сътресение втора степен. Но когато делото приключеше, щеше да помисли какво да прави и с него. Повторно, разглеждане, както се казва в съда. Нов преглед от страница първа до края. Ако трябваше да използва скалпела и за тази връзка, добре, щеше да бъде болезнено, но си имаше и хубава страна. Щеше да загуби една връзка, но щеше да спечели независимост.

Но насред дело за убийство е по-добре да не се вземат окончателни решения.

От леглото се чу сумтене.

– Каза ли нещо? – сънено попита Стив.

– Делия Бустаманте. Способна ли е на насилие?

– Само над свинските пържоли.

– Сериозно, Стив. Най-сетне разполагаме с евентуална защита. Има ли шанс тя да стои зад нападението над теб и убийството на Бен Стъбс?

Стив опипа челото си, за да определи големината на цицината.

– Делия е сладурана. Искам да кажа – емоционална е, но в добрия смисъл. Сърдечна е, забавна, готви страхотно и…

– Добре, разбрах.

Стив се отпусна назад и затвори очи. Преди да успее да заспи отново, Виктория го попита:

– Коя, по дяволите, е гъвкавата гимнастичка от Обърн?

Законите на Соломон

7.

Ако се срещаш с бивше гадже, което ти си зарязал, винаги подозирай, че е въоръжено.

Бони гарантира за Клайд

26

Докторът беше към трийсет и пет годишен, прекалено млад и прекалено загорял на слънцето, за да се поправи на Стив. Татуировката от вътрешната страна на ръката му – уиндсърфист, който се мята на вълната – също не вдъхваше особено доверие.

– Скенерът не показа нищо. Рефлексите ви са наред. Кажете колко прави две плюс две.

Докторът явно бърза, помисли си Стив. Може би се надигаше вятър. Сети се за един стар виц. Един свещеник, един лекар и един адвокат трябвало да отговорят на въпроса колко прави две плюс две. Като сниши гласа си, Стив подхвърли репликата на адвоката:

– Колко искате да прави?

Докторът се усмихна насила и надраска набързо нещо върху подложката с листове. Пускаше Стив с уговорката да се обади, ако го заболи главата или му се вие свят. Заедно с болкоуспокояващите докторчето му даде и ценна информация: цяла хайка репортери и фотографи душеха из фоайето на болницата като лешояди след пътна катастрофа. Чакаха изявление, снимки, някаква връзка между нападението на моста и делото за убийство срещу Грифин. Стив се замисли. Какво можеше да каже?

Някои сили се опитват да спрат Хал Грифин на всяка цена, включително и като убият адвоката му.

Но беше ли истина? Представа нямаше. За пръв път в професионалния си живот Стив реши да подмине възможността за безплатна публичност – майчино мляко за всеки съдебен адвокат – и се изниза през служебния вход на болницата.

Виктория го взе от паркинга на болницата, провря миникупъра си между два телевизионни камиона и се насочи на юг към Кий Уест. Щяха да направят неочаквано посещение на Делия Бустаманте.

– Защо се крием така? – попита тя. – Няма камера, в която да не си се влюбил.

– Мога да правя само догадки. Не знам достатъчно, за да дам смислено изявление.

– Обикновено това не те спира.

– Опитвам се да бъда по-благоразумен.

О! Колко още щеше да действа лекарството, почуди се отново Виктория.

Стив се обади на Боби по мобилния. Момчето се чувстваше страхотно. Отиваше да лови скариди с дядо си. Не, нямал нужда от повече почивка. Бил проспал половината ден и бил мегаотегчен. Хлапашка издръжливост.

Когато стигнаха Кий Уест, Виктория паркира на Дювал Стрийт. Първа спирка, магазинът за по един долар, от който трябваше да купят дрехи на Стив. След петнайсетина минути новият му имидж беше завършен. Черни гуменки, зелени камуфлажни панталони и тениска с надпис:

„Двайсет и четири бири в кашонче.

Двайсет и четири часа на ден.

Съвпадение?“

Облече я и се разходи важно из магазина, но от главната квартира не бяха разпоредили за фотосесия. Виктория плати сметката и настоя тя да вземе торбите, а Стив нямаше нищо против. Щеше да се възползва от сътресението, за да получи цялото съчувствие, което му се полагаше.

Минаха през Мелъри Скуеър точно преди залез слънце. Мястото беше фрашкано с туристи плюс обичайната сбирщина от жонгльори, мимове, извивачи на балони и един човек с надпис „Чета за храна“. Успяваше донякъде да развлича тълпата с откъси от „Острови на течението“ на Хемингуей.

– Как се чувстваш? – попита го Виктория за десети път.

– Малко странно, но след няколко маргарити всичко ще е наред.

– Никакъв алкохол. Чу лекаря.

Стив не спореше. Харесваше му Виктория да го глези и все още беше в посттравматично, постдемеролно просветление на добра воля и любвеобилно настроение.

Минаха по брега до „Хавана Виехо“, ресторанта на Делия Бустаманте.

На открития бар висяха няколко постоянни клиенти, а Лиз О’Конър, местна певица, свиреше на китара и припяваше: „Знам, че е време да си ходя, когато банкоматът…“

– Какво ще кажеш за малко стриди с лимон и чесън преди да говорим с Делия? – предложи Стив.

– Не чу ли, че докторът каза никаква пикантна храна?

– Да, мадам, както кажете.

Погледна го отново с питащ поглед „кой е този човек“, а Стив просто се усмихна и отвори вратата, за да влезе. Подобно на повечето места за хранене на Кийс, и в „Хавана Виехо“ преобладаваше морската тематика – котви, шамандури и челюсти на акули плюс черно-бели снимки на Куба отпреди Кастро по стените. Въздухът беше изпълнен с аромата на кърито от яхнията с рапани. На съседната маса, под снимка в рамка на яхтклуб в Стара Хавана, местни по шорти, тениски и сандали плюска риба меч със сос от манго и шотландски чушлета. Делия Бустаманте, собственичка и главен готвач, имаше страстна чувствена връзка с храната. Беше, по спомените на Стив, доста гореща и в спалнята.

– Гладна ли си, Вик? – попита той, докато се отправяха към кухнята.

– Мислиш ли, че Делия ще ти сготви?

– Защо да не ми сготви?

– Ти ли скъса с нея?

– Винаги запазвам приятелските си отношения. Част от чара ми е.

– Така ли? А останалото какво е?

Влязоха в кухнята през люлеещите се врати. Делия стоеше пред газова печка и бъркаше нарязана папая и ябълки в кастрол за сосове, от който се носеше мирис на кафява захар и канела. Ябълков сос с папая, гарнитурата към един от специалитетите й: пикантна сьомга на скара.

– Какво готвиш, бейби? – Стив разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне от двайсет крачки разстояние.

Делия вдигна глава от котлона, черните й вежди се извиха. Беше облечена в прилепнало долнище за йога и розов изрязан потник с дантела отпред. Дантелата нямаше подплата и горната част на карамелените й цици лъщеше от потта. Черната й коса беше прибрана назад и подчертаваше скулите й.

– Копеле такова! – След което продължи на испански: – Мръсна гад, кучи син, отрепка такава!

– Майка ми не е кучка – отвърна Стив.

– Шибано лайно! – Хвърли лъжицата по него, мина на петдесет сантиметра от главата му, но сочни парченца папая опръскаха тениската му.

– Делия, съкровище. Ти си разкошна жена. Какво ти става?

– Копеле! – Грабна сатъра и го запрати през кухнята. Стив щеше да се наведе, но хвърлянето беше високо и на дължина, сякаш някой сдал багажа от нерви кетчър хвърля топката към центъра на игрището, опитвайки се да навакса откраднатите от рънъра секунди.

Сатърът се заби в дървената колона със звучно _прас_ и си остана там. Тогава Стив осъзна, че не той беше мишената. Снимката му беше закачена на колоната. Бяха го хванали на салатения бар на ресторанта, отметнал глава назад, поглъщаше една стрида. Някой беше нарисувал мустаци ала Салвадор Дали на фотографията и изглеждаше така, сякаш е шмръкнал по една мишка във всяка ноздра, като навън се подаваха само опашките им. Черна превръзка, пак дело на художника, му придаваше вид на съгрешил пират. Сатърът беше разцепил челото му на две.

– Щом така се чувстваш, ще прескоча панирания костур с гъби – каза Стив на Делия.

След пет минути тримата седяха на една маса за пикник от червено дърво на самия плаж пред вратата на кухнята. Виктория се опитваше да успокои Делия със сестрински разговор. Да, Стив можел да бъде невероятен кретен. Господ й бил свидетел, че не веднъж и дваж й се искало да му смачка главата.

– Но той има много високо мнение за вас, госпожице Круз, и сме дошли във връзка с делото. Затова ви молим да ни отговорите на няколко въпроса… – но преди Виктория да започне разпита, Делия я изпревари с въпрос.

– Тази цицина на главата на копелето… С тигана ли го цапардоса?

– Изкушавах се, но, уви, не.

– Жалко. Спиш ли със свинята?

– Светотатство е – намеси се Стив – да ме наричаш „свиня“. Тя не е кашер.

– Ние сме съдружници – отвърна Виктория – и…

Как да го каже? Любовници за момента?

– Стига, Делия – намеси се Стив. – Дошли сме по работа. Остави личния багаж настрани.

Делия разкопча шнолата, която държеше косата й, и тръсна глава. Дълги черни къдрици се посипаха върху голите й рамене. Обърна се към Стив и го изгледа с толкова остър поглед, колкото сатъра за месо.

– Тази висока студена бира по-добра ли е в леглото от мен?

– О, Боже! – отвърна Стив. – Защо не ме попиташ кое е по-добро: раци или филе миньон?

– Защото каза, че съм най-добрата любовница, която някога си имал.

– Мисля, че казах „най-шумната любовница“.

– Каза най-добрата! – Настоя тя и повтори думите му на испански: – „Ти си най-добрата любовница, която съм имал през живота си.“

– Това беше преди да срещна Виктория.

– Значи тя е по-добра!

– Не съм казвал такова нещо.

На мен ми го каза, помисли си Виктория.

– Успокой се, Делия – продължи Стив. – Любенето не е олимпийска дисциплина. Съдиите не дават точки за артистично изпълнение. То е физическо, химическо и емоционално усещане и чувството ти идва отвътре.

– Ти пък какво разбираш от чувства? – попита Делия.

– Казвам само, че всеки е най-добрият любовник за този, с когото е. В даден момент дори не можеш да си представиш да бъдеш с някой друг. Но нещата се променят. Хората продължават нататък.

Делия съчувствено погледна към Виктория.

– Ай, и твоето сърце ще разбие, чика.

– Делия, не съм ти разбил сърцето.

Тя притисна с ръка пищната си гръд.

– Дадох ти всичко.

– Даде ми плодова пита с манго. Какъв е този театър сега?

– Стив, защо не отидеш да се поразходиш и не ни оставиш да си поговорим по женски? – предложи Виктория.

– Делия, бъди честна – настоя Стив. – Просто се забавлявахме. Никога не сме си казвали, че се обичаме дори.

– Когато ти правех буйабес*, това не беше ли любов? – очите на Делия искряха.

[* Френско рибено ястие. – Б.пр.]

– Правиш буйабес за осем души.

– Не и с домашно приготвени кротони.

– Добре – намеси се Виктория. – Да се разберем за нещо: Стив е безчувствен кретен.

– Не, не съм.

– Виж се само – каза Делия с отвращение. – Лижеш задници! Вършиш мръсната работа на Грифин. И съдебните заседатели ли ще излъжеш така, както излъга мен?

– Никога не съм те лъгал – отвърна Стив. – Нито веднъж.

– Каза, че цял живот си можел да ядеш моите пържоли на скара.

– Мога, пържолите ти са страхотни. Ситно нарязаното лукче отгоре… никога не съм опитвал подобно нещо.

– Тогава защо ме заряза?

– Пътят беше дълъг. Тръгнахме в различни посоки – присви рамене, сякаш търсеше какво да добави. – Започнах да ям суши.

– Копеле!

Виктория искаше да отклони разговора от кухнята на Делия, а също и от спалнята й – по възможност.

– Госпожице Бустаманте, вие сте потенциален свидетел по дело за убийство и наистина трябва да разберем какво знаете.

Един пеликан кацна на кея и се втренчи към тях над торбата под клюна си.

– Знам само, че вашият човек е убил с харпун онзи мъж от Вашингтон – изстреля Делия в отговор.

– Сериозно? – отвърна Стив. – Знаеш ли какво би казал на това един добър адвокат?

Делия се разсмя, без да се усмихне.

– Ти откъде би могъл да знаеш?

– Един добър адвокат би казал, че ти си имала много по-основателна причина да убиеш Бен Стъбс, отколкото Грифин. Сложи си го в буйабеса.

– Стив, млъкни – заповяда Виктория. Явно болкоуспокоителните бяха престанали да действат.

– Ако аз бях тръгнала да убивам някого, щеше да е Грифин, а не онзи мухльо от правителството – отвърна Делия. – Грифин иска да унищожи рифа и да замърси крайбрежието. Казиното му ще краде парите, с които преживяват отрудените хора.

– Напълно легално е. Грифин си е бил извадил разрешения и лицензи.

– Лиценз да краде!

– Била си на яхтата на Грифин, преди да отплава от кея онзи ден – настоя Виктория.

– Гости ме с евтино шампанско и подгизнали ордьоври. После се опита да ме подкупи с работа в хотела си. Сто хиляди на година, без да си мръдна пръста, стига да си мълча. Казах на Грифин какво може да направи с работата си и слязох от яхтата.

– Къде отиде?

– Питаш дали имам алиби? – лукаво се усмихна Делия. – Любовникът ми ме чакаше у дома. Доставяхме си взаимно удоволствие през целия ден. Посред нощ изядохме петдесет стриди и изпихме две кани със сангрия, после се любихме до зазоряване.

– Явно няма предвид мен – обърна се Стив към Виктория, – така че ще трябва да разпитаме и него.

– Ще ни трябва име и адрес – каза Виктория на Делия, – за да го разпитаме.

– Стига да не е прекалено изтощен – добави Стив.

– Той е най-страхотният любовник, когото познавам! – Делия си повя с ръка. – Понякога губя съзнание от екстаз.

– Сигурно слага дрога в сангрията ти.

Виктория хвърли пронизителен поглед към съдружника си и каза:

– Делия, познаваш ли някого, който би убил Бен Стъбс и би опитал да го припише на Хал Грифин?

– Не.

Виктория плъзна един от позивите по масата:

– Виждала ли си го някога?

– Разбира се. Брошурата на „Кийс на крак“ против Океания. Аз съм я писала.

– Имаш ли представа кой може да е хвърлил тези брошури по моста на канала Спениш Харбър?

– Никой от приятелите ми. Би било чисто замърсяване.

– Ами някой на мотор, който ме избута снощи от шосето?

Делия повдигна рамене, изглеждаше озадачена.

– Племенникът ми беше с мен. Можеше да умре.

– Боби? – каза Делия. – Ако беше наполовина толкова човечен, колкото него, Соломон, Щеше да си светец. Светец. Никой от познатите ми не би застрашил Боби. Нито теб, въпреки че си пълен скапаняк.

Виктория изгледа изпитателно Делия Бустаманте и веднага стигна до две заключения. Първо: явно казваше истината. И второ: все още беше влюбена в Стив.

Как успява да въздейства така на жените?

– Здравей, любов моя! – мъж излезе през кухненската врата на плажа. Изглежда познат, помисли си Виктория и британският акцент го потвърди.

Клайв Фоулс.

Пилотът, капитанът на яхта и учителят по гмуркане на чичо Гриф. Фоулс беше облечен със синя риза с къси ръкави и еполети и шорти за сафари. Светлата му кожа, която вероятно никога не се сдобиваше с истински тен, беше яркорозова.

– Брей да му се не види! Това са адвокатчетата. Добре ли си, Соломон? Говориха за теб по радиото.

– Нищо ми няма, Фоулс.

Делия скочи от масата и се увеси на врата на по-хапващия стриди британец, притисна цици към гръдния му кош и го целуна по устата, малко по-дълго от необходимото, като мъркаше като котка. Виктория реши, че нарочно го прави пред Стив.

– Госпожице Лорд, виждам, че сте се запознали с моята кукла – каза Фоулс. – Знам, че с господин Соломон се познават отдавна – каза го с усмивка, без грам злоба.

– Господин Фоулс – отвърна Виктория, – бихме желали да минем при вас утре и да ви разпитаме.

– Утре ще оборудвам новата яхта на мистър Джи. Ама вдругиден може.