Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 20 страниц)

– Прав си за застрахователните компании – съгласи се Джуниър. – Няма да повярваш през какви мъки ни накараха да минем заради Океания.

– Мога да си представя – каза Виктория. – Застраховка за колко? За сто милиона ли?

– Триста милиона – отвърна Джуниър.

Стив подсвирна тихо с уста.

От отсрещната страна на масата Лекси и Рекси изглеждаха отегчени от разговора за възрастни. Щипеха се по ръцете, за да проверят съдържанието на подкожни мазнини. Щяха да открият повече, ако стиснеха пръчици за хранене.

– И на коя компания се спряхте? – попита Стив.

Джуниър поглади брадичката си, Стив се почуди дали в малката вдлъбнатинка не се завира храна понякога.

– Чужд консорциум – отвърна Джуниър след кратка пауза.

– „Лойдс“ в Лондон?

Още една пауза, още едно поглаждане на брадичката.

– Не, един тръст на Бермудите.

– Съдихме една компания на Бермудите – каза Виктория. – Как се казваше?

– „Питс Рей Риск Мениджмънт“ – отвърна Стив, без да сваля поглед от Джуниър. – Бяха поели застраховката на един строителен проект в Сарасота, който не можа да отговори на законодателните изисквания.

Стив замълча. Очакваше Джуниър да каже „Да, същата компания“ или „Не, използвахме «Хамилтън Лайъбилити Лимитид»“. Или нещо от сорта.

– Сега като се замисля, май се отказахме от компанията на Бермудите – отвърна Джуниър. – Застраховахме се в тихоокеанска компания.

– Вероятно в сингапурската „Транс Глобал“ – каза Стив. Въобразяваше ли си, или на третия в света гмуркач очите му шареха.

– Нещо такова – отвърна Джуниър. – Да, май беше същата.

Джуниър махна на келнера за още едно бренди – четирийсет и пет годишно „Монтифо“ в четирийсет и пет доларова чаша, – спомена нещо за мъжествения му вкус на дърво. После мобилният му телефон иззвъня и той изглеждаше видимо облекчен, когато се извини и стана от масата, за да се обади.

След малко сервитьорът донесе сметката в релефна кожена подвързия, дебела колкото книга. Постави прекрасната опаковка пред Стив и той се опита да я плъзне към празното място на Джуниър, но Виктория я пресрещна като хокеист и я метна обратно към него с предизвикателна усмивка. Стив погледна четирицифреното число, закашля се, сякаш в гърлото му беше заседнала пилешка кост и затвори кожената папка.

– Не ми пука, че твоят мъж мечта ме натовари със сметката – изръмжа Стив.

– Напротив – изстреля Виктория в отговор. – Ще трябва да си направиш втора ипотека.

Стояха пред ресторанта в топлата ветровита нощ. Чакаха да им докарат колите. Сребристият хамър на Джуниър пристигна пръв. Той целуна Виктория по бузата, тупна Стив приятелски по рамото и отпраши, като зави на север по Поне де Лео Булевард с две немлъкващи блондинки отзад.

Стив предложи Джуниър да откара Лекси и Рекси до апартамента им в Саут Бийч. Така и така беше отседнал в „Астор“, само на няколко пресечки от тях. Беше съвсем логично, поне за Виктория. Стив се опитваше да го накисне. Двете бамбини щяха да му разкажат после всичко и той без съмнение се надяваше, че близначките ще си направят среднощен сандвич с Джуниър в мезонета на десетия етаж с гледка към морето.

Глупавият му план не я ядоса толкова, колкото това, че беше развалил вечерята им. Джуниър тъкмо се канеше да й каже нещо, когато Стив влетя с дългокраката си кавалерия.

– Направи ми впечатление – изръмжа отново Стив, – колко уклончив беше за застрахователната компания.

– Стига, Стив. Джуниър не си пада по подробностите.

– Застраховка за триста милиона не е подробност. Не можеш да сключиш заем за строеж без застрахователна полица.

– Какво толкова? Чу го. Направили са застраховката в Транс-еди-коя-си компания.

– „Транс Глобал“.

– Точно така. „Транс Глобал“ в Сингапур.

– Няма такава компания. Измислих си името и той захапа стръвта.

Беше втрещена.

– Защо са ти тези евтини номера?

– Да видя дали лъже. А той лъжеше.

– Просто се съгласи с теб, за да смени темата. На кой му се говори за застраховки по време на вечеря?

– На адвокати, поели защитата по обвинение в убийство.

– Не е това! – Виктория го посочи с пръст. – Прие го много лично. Какво имаш срещу Джуниър?

– Освен факта, че му се иска да се гмурне в твоята…

– Не бъди груб, Стив. Просто ми кажи. Какво правиш? Какво общо има застрахователната компания с убийството на Бен Стъбс?

– Парче от мозайката, което не пасва. Стъбс е бил убит заради Океания. Щом като Джуниър лъже за застраховката на Океания, за какво друго лъже?

Аз смазвам колелата, хлапе!

18

– Моля, кажете си името за протокола – каза Стив.

– Питър Любер. – Дундакът в раиран костюм се обърна към София Ернандес, съдебната стенографка с гарвановочерна коса, чиито трикольорни нокти потракваха по клавишите на машината й. – Но ти можеш да ме наричаш Пинки, скъпа.

София извъртя очи, но като всяка добра съдебна стенографка запази блажена тишина. Беше свикнала мъжете да флиртуват с нея, включително и господин Стивън Соломон, с когото – преди Виктория – София се беше позабавлявала.

– Къде живеете, господин Любер? – попита Стив.

– Пентхаус 1–А, комплекс „Белведере“, Бол Харбър.

– А адресът на офиса ви?

– Предната седалка на линкълна ми, хлапе.

– Нямате офис?

– Поне в колата ми не мирише на боклукчийска кофа.

Пинки подуши шумно и направи физиономия. Намираха се в кантората на „Соломон и Лорд“, ако можеше да се нарече така бордеят на втория етаж. Въздухът беше натежал от мириса на гнила папая, който се носеше от контейнера за боклук под прозореца. Стив взимаше показанията на Любер във връзка с делото, което беше завел за реабилитирането на баща му.

– Опитайте да се придържате към отговора на въпросите – инструктира го Стив.

Пинки Любер дъвчеше незапалената си пура и гледаше втренчено Стив. Ядосан, че му бяха пратили призовка, ядосан, че трябваше да дава клетва; ядосан, че се налагаше да дава показания, и то такива, които щяха да разровят миналото му.

– Тогава да продължим с играта на думи, че трябва да стигна навреме за ежедневната серия в надбягванията.

– Какво работите, господин Любер?

– Консултант.

Любер беше водил достатъчно дела и знаеше, че умните свидетели отговарят колкото се може по-кратко. Изречение беше по-добре от параграф, една дума още по-добре от две.

– Можете ли да го опишете малко по-подробно? – попита Стив.

– Не.

Стив схвана намека. Нямаше да е като вадене на зъби. Ваденето на зъби беше прекалено лесно. Щеше да е като махане на камъни в жлъчката.

– Кажете ми имената на клиентите си.

Любер поклати глава.

– Поверително.

Стив се опитваше да му намекне на свой ред. Стига да можеше, щеше да му оплеска бизнеса. Без разрешително Пинки не можеше да упражнява занаята си в съдебната зала. Но той откри, че работата в кабинетите на общинските комисии и хилядите градски, щатски и правителствени агенции, е доста по-доходоносна. Ако имаш нужда от разрешително да развъртиш търговия на пристанището – коли под наем, магазин за подаръци или щанд за ядки – и искаш да избегнеш досадни усложнения като наддаване на конкуренцията, наемаш Пинки Любер, влиятелен гешефтаджия пар екселанс.

– В интерес на истината, господин Любер, вие сте посредник, нали?

– Вече ви казах. Консултант.

– Познавате много хора с власт?

– Доста време съм прекарал тук.

– Приятел сте с членове на комисии? Шефове на агенции? Съдии?

– Да, някои от тях дори ми пращат поздравителни картички за Ханука.

– Много сте скромен, господин Любер. Да кажем, че искам да опъна билбордове по 1–95. Мога ли да потърся помощта ви?

– Ако си умен, а ти не си.

– И какво точно ще направите, за да ми подсигурите билбордовете?

– Ще те запозная с някои хора и да се надяваме, че ще се харесате от пръв поглед.

– Значи сте сватовник?

– Смазвам колелата, хлапе.

– Смазвали ли сте колелата в Окръжния съд?

– Това са остарели новини. Вече съм си излежал присъдата. Какво общо има това с цената на борша?

В този миг вратата се отвори и Хърбърт Соломон влетя вътре, джапанките му шляпаха по пода при всяка крачка.

– Cessante causa cessat et effectus!*– Говореше като римски сенатор, но изглеждаше като дърт гларус в изпоцапаните с боя срязани дънки и риза с бордюр от ярки тропически цветя по края. – Прекрати и се въздържай, синко.

[* С отстраняване на причината изчезва и следствието (лат.). – Б.пр.]

– Пиян ли си, татко? – попита Стив.

– Уволнявам те като мой адвокат. – Хърбърт се обърна към Любер и кимна. – Пинки, добре изглеждаш.

– А ти изглеждаш като хавайска кука.

– Чу ли ме, синко? – попита Хърбърт. – Уволнявам те и оттеглям делото.

– Не можеш да ме уволниш – отвърна му Стив. – Нямаш право.

– Това е собственото ми дело, имам и още как!

– Завел съм го като гражданско дело от общ характер. Ти не си ищец. Народът на Флорида е.

– Гадно копеле! – каза баща му. – Мислиш, че това ще ти се размине?

– На теб ти се размина, когато съди онези мошеници от сервизите за поправка на ауспуси.

– Трябваше да се сетя, че нищо оригинално няма да ти хрумне. – Хърбърт се обърна към Любер. – Кажи как си, Пинки?

– Господи, татко! Това е човекът, който ти го вкара отзад.

– „Вкара отзад“ в кавички ли да го сложа? – попита София Ернандес, която продължаваше да стенографира.

– Спри да пишеш, скъпа – нареди Хърбърт и ръцете на София се стрелнаха нагоре, все едно беше пианистка в края на концерта.

– Аз ще кажа кога да спреш – протестира Стив.

– Да пиша или да не пиша? – попита София.

– Не пиши – отвърна Стив, – но само защото аз ти казвам да спреш.

Тя повдигна рамене и отвори чантата си, за да намери пилата за нокти.

– На „Нитролонг“ съм, как да съм, Хърб? – Любер се потупа по гърдите. Плюс „Нексиум“ за язвата. И цяло чекмедже хапчета за артрита. А ти?

– Добре се чувствам, Пинки. Не се оплаквам.

– Както казах и на момчето ти, по-добре е да си извън надпреварата. Но големият играч не ще да ме чуе.

– Стив винаги е бил труден случай.

– Татко, какво правиш?

– С Пинки сме извървели дълъг път.

Стив не можеше да повярва. Това беше човекът, торпилирал кариерата на баща му, а двамата се държаха като стари бойни другари. Още малко и щяха да почнат да разменят снимките на внуците си.

– Спечелил съм седемнайсет углавни дела пред твоя старец – каза Любер.

– Да, да, знам – отвърна Стив. – Също като „Делфините“.

– Но както Джон Шула обичаше да казва, повече помниш загубите. Никога няма да забравя съдебните заседатели от последното дело преди серията от победи. Като че ли бяха дошли право от сбирка на Обединението за граждански свободи. – Пинки се разсмя и тялото му се разтресе като надуваема топка. – Чернилките от Либърти Сити и чифути от Авентура.

– Случва се понякога – отвърна Хърбърт. – Както ти се падне.

– Тези не биха обвинили дори Тед Бънди* за убиец. – Любер се обърна към Стив. – Виждаш ли, момче, съдебните заседатели си правят каквото си искат. Помня, че на едно дело всичките бяха дошли по дънки и маратонки. Джийн Милър пише в „Хералд“, че времената са се променили. Едно време съдебните заседатели носеха сака с вратовръзки, рокли или хубави поли. Твоят старец ги беше помолил да не четат вестници, но на другия ден след публикуването на статията…

[* Сериен убиец, осъден на смърт през 1989 година. – Б.пр.]

– Всички мъже бяха с костюми, а жените с рокли – допълни Хърбърт. – Изглеждаха така, сякаш отиваха на църква.

– Каква е поуката, момче? – попита Любер.

– Недей да ме поучаваш – сопна се Стив.

– Не можеш да имаш вяра на съдебните заседатели. От мен да го знаеш.

– Не вярваш в системата, това е проблемът, нали, Любер?

– Искаш ли да бъдеш съден от хора, които са прекалено тъпи, за да се измъкнат от това задължение?

– И ти ли вярваш в това, татко? – предизвика го Стив.

– Вече не мисля за тези неща.

– Боже, какви дела имахме! – каза Любер.

– Ние? – Стив поклати глава. – Вие не сте били партньори.

– Законът защитава обществото, затова добрият прокурор винаги печели съдията на своя страна. Нали, Хърб?

Хърбърт мълчаливо се приближи до прозореца и се загледа към отсрещната страна на улицата.

– Спомняш ли си Касапина от Лъвър Лейн? – подкани го Любер.

Когато Хърбърт не отговори, Любер продължи да дърдори:

– Бях във върхова форма. Съдебните заседатели за трийсет минути му опържиха задника. Това още е рекорд, нали, Хърб?

– Не знам. – Хърбърт продължаваше да зяпа през прозореца.

Стив се опитваше да разгадае промяната, настъпила у баща му. Първоначално изглеждаше искрено зарадван да види този розовобузест негодник. Това беше доста странно. Но сега, докато Любер разказваше бойни подвизи, настроението му се беше скапало.

_Какво съобщение му праща Пинки, че аз не го разбирам?_

Хърбърт се извърна и застана с лице към двамата.

– Сине, ако имаш въпроси към Пинки, защо не ги зададеш и не приключиш с това?

– Добре – отвърна Стив. – София, почвай да записваш.

Тя протегна ръце над главата си, после зад гърба си, от което циците й напънаха яко плата на копринената й блуза. И тримата мъже – един млад и надъхан плюс двама сдухани – зяпнаха балоните й. Тя се усмихна самодоволно, сгъна пръсти над машината и зачака.

– Давал ли сте показания пред висшите съдебни заседатели във връзка с разследване за корупция, господин Любер? – попита Стив, възвръщайки си официалния тон на адвокат по време на разпит.

– Да.

– Казвал ли сте, че Хърбърт Соломон е взимал подкупи, за да вкарва в регулация селскостопански земи с цел продажба?

– Позволи ми да ти спестя малко време – каза Любер, – ако ме караш да отрека това, което съм казал за Хърб, няма да стане.

– Значи лъжите си остават, така ли?

– Чупи си главата в стената, момче.

– Синко, захващай се с делото за убийство и остави това, става ли? – помоли Хърбърт.

– Предложих да му помогна – намеси се Любер. – А виж той как се държи с мен.

– Не ми трябва помощта ти.

– Въпреки това ще ти помогна. Трябва да вървиш по зелената пътечка.

Стив явно изглеждаше озадачен.

– По следите на парите, момче. Хал Грифин е имал сто хиляди в брой на лодката си, после ченгетата открили четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Но при Океания става дума за стотици милиони долари. Така че щом се подмятат четирийсет хиляди, значи трябва да има още. Открий кой смазва колелата, момче. Следвай парите, синко.

Законът на Лорд

19

– Невинен! – заяви Хал Грифин със силен и ясен глас. Точно както Виктория го беше инструктирала. Явяваха се пред съдия Клайд Федърс на четвъртия етаж на съдебната палата на Мънроу Каунти, на три пресечки от пристанището на Кий Уест. Стив беше в Маями и подготвяше делото на баща си и Виктория караше соло, сама уреждаше делото на Грифин. Щастлива, че тя командва.

Беше отхвърлила съвета на Стив Грифин да извика „Невинен, невинен. Боже всемогъщи, аз съм невинен!“, в тон с речите на Мартин Лутер Кинг. Прекалено мелодраматично за вкуса на Виктория.

После го удари на творчество с встъпителната реч с намерение да впечатли пресата и евентуалните съдебни заседатели. Веднъж беше опитала с „невинен като чист, току-що навалял сняг“ – неподходящ избор по дело за кокаин.

Но дали чичо Гриф наистина е невинен?

През последните няколко дни по предложение на Стив Виктория беше следвала „зелената пътечка“ и не й харесваше къде вероятно щеше да я отведе. Докато сваляше плесенясалите регистри от архива на кадастъра, си счупи два нокътя и изчете внимателно продажбите. Сега вече беше сигурна, че чичо Грифин я беше подвел и възнамеряваше да му го каже веднага щом се приберяха обратно в хотела.

_По дяволите, чичо Гриф! Казах ти да си откровен с мен. Не мога да ти помогна, ако ме лъжеш._

Цяла сутрин внимаваше да не се издаде пред Грифин, че е ядосана. Трябваше да изглежда уверен и спокоен на първото си появяване в съда. Докато го гледаше сега, си мислеше, че изглежда благонадежден и преуспял в тъмния си двуреден костюм. Но костюмът го правеше да изглежда дори още по-плещест – по-въздействащ физически – и Виктория си отбеляза наум да го накара да облече нещо, в което щеше да изглежда по-втален, когато дойдеха и съдебните заседатели.

Тя също беше облечена в двуреден костюм. Тъмнолилав „Долче енд Габана“ с огромни ревери, бюстие слонова кост и подходяща пола. Плътно прилепнала сурова вълна с няколко процента ликра. Нямаше нужда от трикове, за да изглежда по-слаба, много благодаря. Велурената й чанта с преплетена кожа „Ботега Венета“ – голяма колкото ученическа раница – побираше идеално всички папки и гримове. Какво беше казала Сара Джесика Паркър в „Сексът и градът“? „Чантите за жените са като топките за мъжете. Чувстваш се гола, ако излезеш без тях.“

Точно така, момиче.

Съдия Федърс отдели малко време на формалните подробности. Виктория не настоя за официално произнасяне на обвинението. Дойде време за календара и съдията определи сроковете и насрочи процеса. После определи гаранцията на един милион долара. Никакъв проблем. Сумата беше договорена предварително и вече беше внесена. Грифин щеше да излезе от съдебната зала, без да усети срама и неудобството на оранжевия гащеризон с щампата на затвора на Мънроу Каунти… освен ако не го признаеха за виновен на процеса.

Гореща вълна мръсен въздух я удари на излизане от залата в открития коридор, който водеше директно към асансьорите. Камерите щракаха и въпросите валяха, докато Виктория превеждаше Грифин през лаещото, виещото, бутащо се стадо от вървящи на заден ход чакали и хиени, наречени още „журналисти“.

– Ще обжалвате ли? – изкрещя един.

– Каква е защитата ви? – провикна се друг.

– Защо го направи, Грифин? – извика един особено груб репортер.

– Адвокатът ми ще отговори на всички въпроси – спокойно отвърна Грифин.

Виктория надяна адвокатската си маска за вечерните новини – уверена, без да е нахакана.

– Убедени сме напълно, че съдебните заседатели ще отсъдят това като трагичен инцидент.

Трагичен инцидент.

Стив й беше написал рефрена и й беше казал да го повтаря колкото се може по-често. „Започни непрестанно да набиваш тезата на защитата си в общественото съзнание“, беше я инструктирал той.

Добре, трябваше да признае, че Стив беше спечелил цял куп дела с тази техника.

Сгрешена самоличност.

Немарлива полицейска работа.

Убийство при самозащита.

И сега _трагичен инцидент._ Което щеше да бъде много по-лесно, ако чичо Грифин беше казал, че е показвал харпуна на Стъбс и той внезапно се е задействал. Но Грифин държеше на версията си: бил на мостика и когато Стъбс не отговорил по интеркома, оставил яхтата на автопилот, слязъл по стълбата и го открил с харпун в гърдите. Не й оставаше нищо друго, освен да убеждава заседателите, че Стъбс си е играел с харпуна и случайно се е прострелял.

Ъгълът на проникване беше от решаващо значение за версията. Дотук Виктория се беше консултирала с двама експерти: професор по биомеханика от Техническия университет в Джорджия и специалист по безопасност от частна лаборатория. Професорът й каза, че версията за случаен изстрел е „недоказуема до приемлива степен с оглед на биомеханичната вероятност“, а специалистът каза, че тестовете са неубедителни. Нищо, което да използват в съда. Имаше още един професор, експерт от Колумбийския университет, но докладът му не беше готов.

Стив си играеше с идеята за демонстрация на живо в съда, където щеше да зареди харпуна и да опита да се простреля в гърдите, облечен в бронезащитна жилетка. Направи една тренировка в офиса и успя да изстреля харпуна през прозореца право към отсрещния балкон, където ямайските метъли печаха пиле и пушеха трева. Виктория беше абсолютно убедена, че нямаше да им помогне особено, ако нанижеха някой съдебен заседател.

Насочваше Грифин към асансьора, беше го хванала за лакътя. Странно усещане, бяха си разменили ролите. Спомняше си как ръката на чичо Грифин покровителствено я водеше през навалицата в „Дисниуърлд“ преди толкова много години. Сега тя го покровителстваше. Тя беше единствената преграда между него и доживотната присъда. Поне за момента. Когато започнеше процеса, Стив щеше да е до нея и да се бори за изгодна позиция.

Въпреки че й харесваха прожекторите и вниманието на пресата. Странно как радващото се на огромен медиен интерес дело за убийство пораждаше мигновено уважение. Особено когато си първи адвокат. Нищо чудно, че Стив нямаше желание да се отдръпне.

Но тя беше издала закон – Законът на Лорд.

– Ти избираш, Стив. Можеш да седиш на втория стол, а може и в галерията.

– Няма проблем – беше й отвърнал той. – Ти си шефът. Нали се разбрахме.

Безпрекословната капитулация на Стив я направи подозрителна – едва ли не очакваше да влети в съдебната зала и да влезе в заглавията на първа страница, – но я беше оставил тя да се заеме с организацията и да се окъпе в петнайсетминутната медийна слава. Сега, докато си пробиваше с нокти и зъби път към асансьора, продължаваше да се чуди дали Стив не се спотайва някъде и се готви да даде собствена пресконференция.

– Госпожице Лорд! Господин Грифин! – извика след нея един рошав младеж, тя се сети, че е репортер на „Кий Уест Ситизън“. – Какво се случи на лодката?

– Всичко ще излезе в съда. – Тя се усмихна за пред камерите.

Най-баналното от всички банални клишета, помисли си Виктория. Разбира се, че всичко ще излезе наяве в съда. Само дето тя не знаеше какво, по дяволите, щеше да е то.

– И по време на процеса – добави тя – ще стане ясно, че смъртта на господин Стъбс е просто трагичен инцидент.

Стив щеше да се гордее, помисли си тя.

Ръмеше приятно и Виктория се притесни да не й се размаже гримът. Съдебната палата с откритите си коридори беше проектирана за субтропиците, където можеше да изгориш на слънце или да те намокри дъжда докато технически погледнато си вътре в сградата.

Най-сетне стигнаха до фоайето, минаха покрай стенопис на испански галеон, буканери слизаха на пясъчния бряг, пирати размахваха мечове. Необичайна фреска за съдебна палата, помисли си тя, възхвала на далечното – или не чак толкова – беззаконие на острова.

– Насам, госпожице Лорд – изкрещя един фотограф, като насочи фотоапарата си към нея.

– Не, насам, госпожице Лорд! – измуча друг.

– Грифин ще свидетелства ли? – изрева мъж с мръсни джинси и потник.

Бяха и във фоайето. Тълпяха се, бутаха се и крещяха. Досадно, агресивно и мръсно племе. Но чувствайки се малко като звезда на червения килим, Виктория реши, че е по-добре да се възползва от вниманието. Прожекторите бяха ярки, но бяха фокусирани само на едно място. Бяха широки само за един. Дори и когато имаха партньори, адвокатите бяха самотни стрелци. Кой си спомняше името на партньора на Джони Кокран*. Или Мелвил Бели? Или Джери Спенс?

[* Един от адвокатите на О. Джей Симпсън. – Б.пр.]

Така беше наистина, адвокат като нея, който правеше име в голям процес за убийство, трябваше да очаква високоволтово осветление. И да си купи водоустойчиви гримове.

Законите на Соломон

6.

Клиент, който лъже адвоката си, е като съпруг, който мами жена си.

Рядко го прави само веднъж.

По следите на парите

20

Десет минути плюс возене в розово такси и двамата с Грифин се озоваха в главната квартира – апартамента й в хотел „Пайър Хаус“. Дъбова заседателна маса и кожени столове, ракитено канапе, картини с кораби по стените. Картонени кутии, натрупани по пода; документи, пръснати по масата; макет на „Форс мажор“ на бюфета.

Виктория изрита велурените си обувки, наля си минерална вода с лед и започна спаринга с клиента си.

– Откъде Стъбс е имал четирийсет хиляди долара в брой? – попита тя.

– Както ти казах и преди, Принцесо, нямам представа.

– Обвинението ще каже, че си го подкупил, за да напише благоприятен доклад.

– Да го докажат.

– Могат да запорират банковите ти сметки и да изземат цялата ти документация.

– На добър им час!

– Моля?

– Живея в десетина страни. Дори и аз самият не помня къде са всичките ми пари.

Виктория не знаеше как да го накара да се издаде.

Да му кажеше ли какво знае, с риск да ограничи това, което той можеше да й разкрие, или да остави въпросите отворени с надеждата, че той ще й даде още по-пълни отговори. Отпиваше от минералната вода, за да печели време.

През прозореца влекачи вкарваха един круизър в пристанището. На паркинга на хотела бяха паркирани един до друг три новинарски камиона и с навирените си антени приличаха на гигантски насекоми. Виктория се страхуваше, и то не без основание, че телевизионна камера, прикачена върху механично рамо, ще се появи на балкона й и ще навре обектив в апартамента.

– Чичо Гриф, трябва да ми кажеш истината.

– Казвам ти я, Принцесо.

– Ти ли даде на Стъбс четирийсетте хиляди?

– Не съм. Кълна се.

Тя си пое дълбоко въздух и се спусна в атака.

– Последните два дни преглеждах имотния регистър на областта. Знаеш ли какво открих?

– Все още продават блатисти терени в „Глейдс“?

– Преди два месеца Бен Стъбс е купил парцел в Кий Ларго на стойност триста хиляди долара. Без ипотека. В брой.

Тишина. Грифин седеше на заседателната маса с непроницаемото изражение на стар покерджия.

– Според теб откъде е взел парите? – попита тя.

– Може да е спечелил голяма сума от залагания.

– Парите са преведени на бизнес посредник, като гаранция по сделка, от корпоративна сметка в банка на Каймановите острови. Искаш ли да отгатнеш на чие име е сметката?

– Не. Казвай.

– „Куийн Инвестмънтс Лимитид“. – Замълча, за да види реакцията му. Нищо. – Странно име, не мислиш ли?

– Кайманите са британска територия. Може да е в чест на кралица Елизабет.

– Или Кралица Айрини.

– Майка ти ли? – той се разсмя. Но усмивката му изглеждаше изкуствена. – Какво намекваш, Принцесо?

– Чичо Гриф, намерих съдебната регистрация на корпорацията. Ти си едноличен собственик на „Куийн Инвестмънтс“. Ти си превел парите на Бен Стъбс.

Той изсумтя, стана от стола и се приближи до прозореца. Навън круизерът беше пристанал на дока, стотици пътници се бяха наредили на борда.

– Добра работа, Принцесо.

– Чичо Гриф, защо не ми каза, че си подкупил Бен Стъбс?

Той се извърна, явно я преценяваше. Може би се опитваше да разбере какво точно знае. Обикновено такъв поглед получаваше от враждебен свидетел, а не от собствения си клиент.

– Подкуп? – каза накрая Грифин. – По онова време приличаше повече на изнудване. Стъбс си поиска парите.

– Както искаш го наречи, но ти ме излъга.

– Ако знаеше, че съм платил на федерален служител, щеше ли да ме накараш да отричам пред съда?

– Разбира се, че не. Това е неетично.

– Точно затова не можех да ти кажа за парите. Исках да запазя способността си да отричам.

– Няма да се получи. Щом аз го открих, и от прокуратурата ще го намерят. Чичо Гриф, истината може да се окаже по-добра от лъжата. Да подкупиш Стъбс е много по-добре, отколкото да го убиеш. Даже може да ни помогне за защитата.

– Как?

– Хипотетично, ако си го подкупил, нямаш причина да го убиваш. Знаел си, че докладът му ще е в твоя полза. Трябвало е само да го предаде.

– Предлагаш да си призная, че съм платил на Стъбс?

– Доста е рисковано, но без мотив не могат да спечелят.

Сети се за Стив, той си падаше по скоковете с бънджи.

– Хипотетично – каза Грифин, взимайки назаем десет доларовата й дума, – да кажем, че Стъбс не е останал доволен от парцела в Кий Ларго, макар че точно за това ме е изнудвал. Място за пенсия. Да кажем, че както си вечеряме, алчното копеле казва: „Хал, ще изкараш милиони от Океания. Десетки милиони. Но не можеш да изкараш и пукнат цент без мен.“

Виктория се намръщи, като усети накъде върви лодката.

– И кога би се случило това? Хипотетично?

– Седмица преди да се качим на „Форс мажор“ и да дойдем да ви видим двамата със Соломон. Представи си, че ядем червен костур и Стъбс казва: „От сега нататък ти ставам съдружник, Хал. Искам един милион предварително и пет процента от печалбата на казиното.“ – Грифин се изсмя презрително. – Сякаш беше някой връзкар от Вегас. Тъпото лайно беше гледало прекалено много филми. Идея нямаше какво се иска, за да построиш такова нещо, а каза, че ми бил съдружник. Можех да му разбия главата още тогава.

– Моля те кажи ми, че не си.

Виждаше как защитата й потъва на дъното на Мексиканския залив.

– Казах му да се разкара. Но не съм го докоснал и с пръст. Нито тогава. Нито на лодката. Това, което трябва да разбереш, Принцесо, е, че когато хората видят толкова много пари, всички искат дял. Един общински съветник заплаши да не ни даде лиценз за пристанището, ако не му платя под масата. Казах му, че не ми трябва скапания му лиценз. Лечестър Робинсън, човекът с платформите, каза, че щял да си свърши работата без предварително заплащане, но искал три процента от печалбата. Процента! Откъде ги учат тези работи?

– Не е престъпление да направиш Робинсън съдружник. Той не е федерален служител.

– И на него му казах да си го начука. Даде на заден и се задоволи да направи платформите на пазарната им цена плюс трийсет процента отгоре.

– Бен Стъбс – каза Виктория, връщайки се отново на темата. – След като те изнудва, след като си искал да му смачкаш главата, какво стана после?

– Успокоих се. Реших да му бутна нещо. В деня преди да го кача на лодката сложих сто хиляди в един от кошовете за омари. Бях решил, като извадя коша, да кажа: „Това са най-вкусните омари, които някога си ял.“ Вадя парите и му казвам, че ще получава по сто хилядарки всеки сезон до края на живота си. Което и направих.

– Каква беше реакцията на Стъбс? Искал е милион, а ти си му дал само сто хиляди?

– Дадох му годишен доход. Беше добър с математиката, така че ги прибра.

– Каза ли на някого, че ще подкупиш Стъбс?

– Не.

– Дори и на Джуниър ли? – Реши, че ако Джуниър е знаел и не й е казал, щяха да последват усложнения, както професионални, така и лични.

Грифин поклати глава.

– Не исках да намесвам момчето ми.

– Мислиш ли, че Стъбс е казал на някого за сделката?

– Съмнявам се. Нямаше жена. Беше самотник. А и нямаше нужда от съучастник, за да свърши работа.

– Нещо друго за Стъбс, което трябва да знам?

Грифин явно обмисляше нещо. После каза:

– Миналата седмица беше малко наплашен.

– Наплашен? – Помисли си, че иска да каже уплашен. Или нервен. Или двете едновременно.

– Доста нервен и параноичен. Започна да използва карти за телефон, за да не могат да проследят разговорите му. Всеки път, когато трябваше да говоря с него, губех сума време, защото си беше сменил номера на телефона. Беше като подплашен заек.

– Може би не е бил свикнал да взима подкупи така, както ти си свикнал да ги даваш.

Грифин гръмогласно се разсмя.

– Добре, Принцесо, хвана ме. Може би всичките тези проекти по островите са ме направили малко безскрупулен. Боже, на Карибите трябва да включиш зетя на всеки политик във ведомостта още преди да си почнал да копаеш.

Като астронавт, вързан към космическа капсула, Виктория изведнъж се почувства така, сякаш се носи в огромно, тъмно и опасно място. Опита се да прецени щетите. Ако предположим, че ченгетата не откриеха в хотелската стая списък с неотложни задачи на Стъбс – да си изям закуската, да си купя бермуди, да изръся Хал Грифин, – все още имаше шанс обвинението да не разбере какво точно се е случило. Или поне да не може да го докаже.