Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 20 страниц)

_Черните и евреите._

Нещо изплува в съзнанието на Стив, беше от деня, в който взимаше показания от Любер. Мазното копеле се оплакваше от съдебните заседатели на първия процес срещу У или Мейс – последния, който беше загубил.

„Сякаш бяха дошли право от сбирка на Обединението за граждански права. Всички чернилки от Либърти Сити и чифути от Авентура.“

Тогава не се замисли, но сега вече не беше така. Любер беше казал и още нещо същия ден.

„Не можеш да имаш доверие на съдебните заседатели.“

Сега вече Стив знаеше точно какво са правили Любер и Джоунс.

– Боби, коя е най-важната част от всеки съдебен процес?

– Подборът на съдебни заседатели. Ти така казваш винаги.

– Реджи Джоунс помага на Пинки Любер в подбора на заседателите. Отсява черните и евреите, свидетелите, настроени в полза на защитата. Черните, които оставя, са все улегнали хора. Адвокатът на защитата няма друг избор, освен да ги приеме. Иначе ще има само бели и един господ знае какво ще стане по време на съвещанието им.

Поведението на Джоунс беше незаконно, разбира се, нарушаване на гарантираните от конституцията права на защита. Но защо го правеше? Нямаше начин младият заместник-секретар да е измислил сам цялата схема. Тук личаха потните ръчички на Пинки. Но поне засега нищо не водеше към бащата на Стив.

Трябва да има още нещо. Нещо, което татко е направил. Иначе от какво се страхува?

Стив превъртя записа напред към началото на подбора. Този път нямаше да свали очи от баща си. Щеше да го наблюдава внимателно, да следи всеки негов жест, да слуша всяка негова дума. Искаше му се баща му да не е замесен в конспирацията, която течеше под чукчето му. Но едно тъмно място на потиснат гняв и отчуждение у него копнееше за нещо съвсем друго – да докаже, че той е прав, а не баща му. Да докаже, че многоуважаемият Хърбърт Т. Соломон е нещо много по-малко от това, на което се прави, а синът му е нещо много повече от това, което изглежда.

Принцесата срещу Кралицата

40

Плъзгащата се врата на балкона беше отворена и нощният бриз, влажен и изпълнен със соления мирис на морето, развяваше пердетата. Някъде из стаята изжужа комар.

При басейна под прозореца един полицай се беше облегнал на палмово дърво, друг седеше на стол пред вратата. Личните охранители на Виктория, осигурени с любезното съдействие на шериф Раск.

Краката я боляха, а главата й пулсираше. Черните й обувки „Прада“ бяха с половин номер по-малки, когато ги купи, и след като цял ден беше валсирала напред-назад в съдебната зала, се чувстваше като китайка, на която й бяха деформирали краката, за да останат малки. Главоболието идваше от седенето на масата на защитата със схванати рамене.

_Ако Стив беше тук, щеше да ми разтрие раменете. И краката._

Но тя беше сама в апартамента си в „Пайър Хаус“, самотен воин в бойна зала, пълна с папки, книги и остатъци от миди и салата „Цезар“, донесени от румсървиса. Съседният апартамент беше тъмен и тих, майка й беше излязла да вечеря с чичо Грифин. Минаваше полунощ. Къде бяха? Паркирали на плажа бентлито на чичо Гриф, слушаха шлагера на Вари Уайт „Не мога да ти се наситя, бейби“ и се целуваха с езици. Стомахът й се сви от тази мисъл.

Беше ядосана, и на двамата. Чичо Гриф трябваше да е тук и да й помага да се подготви за съда. Майка й трябваше да е тук само заради емоционалната подкрепа. Вместо това те…

_Господи, защо това ме тормози толкова много? Те имат право да си живеят живота, нали така?_

Отпи от чашата с каберне и се опита да се съсредоточи върху папките със свидетелите, пръснати пред нея. Утре обвинението щеше да започне да движи фигурите по шахматната дъска. Шест души на борда, трима напускат сцената отляво, един се гмурка във водата и оставят обвиняемия и жертвата сами за последното плаване на „Форс мажор“. „Мъртвешкото плаване“, така го беше нарекъл Уадъл. Израз, който беше добавил към „алчност и корупция, подкуп и убийство“.

Знаеше реда, в който прокурорът щеше да изгради косвеното си обвинение. Клайв Фоулс щеше да опише сцената – партито с коктейли на борда, после Лечестър Робинсън щеше да опише вероятното спречкване между Грифин и Стъбс.

Виктория още не беше решила колко агресивно да подходи към Робинсън. Щеше да възрази, ако Уадъл се опиташе да го разпитва за впечатленията му за станалото.

„Господин Робинсън, според вас обвиняемият беше войнствено настроен към господин Стъбс? – Протестирам. Подвеждащ въпрос. Това са предположения.“

Но не протестираш за всичко, за което може да се протестира.

„Не оставяй съдебните заседатели с впечатлението, че криеш нещо.“

Пак Стив. Щеше да знае какво да направи, както щеше да знае и как да освободи врата й от напрежението. Липсваше й.

_Не, по дяволите, нямам нужда от Стив. От никого нямам нужда._

Чувстваше се като гладиатор. Самотен изпълнител на бойно правно изкуство. Разгледа листовете, пръснати по заседателната маса. Обзе я странно чувство. Винаги се гордееше с предварителната си подготовка. За разлика от Стив, тя вярваше, че печелиш делото благодарение на търсене, разследване, организация и предварителна подготовка. Овладяване на детайлите. Цветни лентички на веществените доказателства. Показалец на показанията. Да знаеш делото отначало докрай. Стив беше по-голямата картина. Дай му бегла представа за фактите и той ще спечели в съда. Затова двамата бяха такъв добър екип, нали все това й повтаряше. Уменията им бяха толкова коренно различни, че взаимно се допълваха.

– Вие двамата удвоявате ефекта на грехопадението – беше им се ядосал веднъж един прокурор.

_Не че не мога да го направя и сама._

Но точно сега можеше да се възползва от импровизаторските умения на Стив, особено след като подготовката липсваше. След всичко случило се напоследък – необичайната поява на майка й, атаките на Джуниър, нахлуването в стаята й, раздялата със Стив – не работеше на пълни обороти.

Виктория чу как вратата в съседната стая се отвори и след миг майка й надзърна през общата им врата.

– Принцесо, още ли си будна?

– Ще работя почти цяла нощ. – Опита се да погледне зад рамото й. – Ти сама ли си?

Айрини влезе в стаята.

– Гриф отиде директно в леглото, ако това питаш. Горкият човек е толкова напрегнат, че и без това няма да ми свърши никаква работа.

– Колко си празноглава! Човекът се бори за живота си, а ти се ядосваш, че няма да те огрее тази вечер.

– Разбра го наопаки. Мислех, че за него ще е добре, ако го накарам малко да се поотпусне.

Айрини се приближи и се отпусна на един стол до работната маса. Копринената й шифонена рокля на цветя беше дълбоко изрязана и очертаваше формите й. Колко жени на нейната възраст можеха да си го позволят? Неясно поради каква причина мисълта, че майка й изглеждаше прекалено млада, я плашеше.

– Налей ми чаша вино, Принцесо. И ако искаш, сипи си и на теб.

– Налей си сама. На мен ми стига.

– Изглеждаш толкова напрегната, скъпа.

– Нима? Като нищо може да се дължи на това, че гледам процес за убийство.

Айрини разкопча каишките на глезените си и изрита златистите еспадрили с танк подметка.

– Подуват ли ти се краката от тази проклета влага? Моите много.

– Следващия път, като идеш на поправка, направи си липосукция на глезените.

– Нещо лошо ли съм направила, Принцесо?

– Напоследък ли?

– Боже, станала си толкова заядлива! От кога не си се чукала?

– Не помня някога да си била толкова груба.

– Ти също не беше такава голяма моралистка. Всъщност, като се замисля, винаги си била. – Айрини стана и затвори балконската врата. – Тук е като сауна. На колко е климатикът?

– Не си ли прекалено стара за горещи вълни, майко?

– Станала си още по-голяма кучка, откакто заряза онзи невъзможен Соломон. – Тя се върна боса до масата и си наля чаша вино. – Колкото до хапливата ти забележка, аз съм едва на средна възраст.

– Само ако живееш до сто и шестнайсет.

– Знам какво те мъчи, Принцесо, и имам предложение. Излез с Джуниър. Той здравата е хлътнал по теб и се обзалагам, че е страхотен в леглото.

– Имам си друга работа. Защо ти не обслужиш и двамата Грифин?

– Ако бях на твоите години, като нищо щях да изчукам Джуниър. Видя ли му инструмента?

– Майко, защо не идеш да си вземеш един студен душ?

– Не че размерът винаги е равен на представянето. Спомням си един испанец, с който се запознах в Монако. Мучо гранде. Като шпеков салам.

– Няма да водя този разговор.

– Но в леглото никакъв го нямаше. А, пък имаше един французин, на който му беше като кисела краставичка, но о-ла-ла!

– Правиш го само за да ме дразниш, нали?

– А ти се заяждаш, защото съм щастлива.

– Това е жалко.

– Но аз съм щастлива, скъпа – успя да въздъхне и да се усмихне едновременно. – Двамата с Гриф заедно след толкова много години!

– Искаш да кажеш отново заедно.

– Пак започваш? Казах ти истината. Никога не сме имали връзка.

– Но баща ми е помислил, че сте имали, нали?

– Не, по дяволите! Не виждаш ли какво става? Изпитваш гняв към баща си през всичките тези години. Но не можеш да му се развикаш, затова си го изкарваш на мен.

Виктория замълча за миг. Замахна безсилно към проклетия комар, който бръмчеше до ухото й.

– Да, ядосана съм му. Това е вярно.

– Разбираемо е, скъпа.

– Знаеш ли какво ме побърква?

– Това с предсмъртното писмо ли?

– Хиляди пъти съм се питала. Защо не е могъл да напише нещо? „Съжалявам, принцесо. Прости ми. Обичам те.“

Айрини се пресегна и стисна ръката й.

– Той наистина те обичаше, скъпа. Много те обичаше.

– Малка бележка. Толкова много ли искам, дявол да го вземе!

Гласът на Айрини беше малко по-висок от шепот:

– Беше написал бележка.

– Какво?

– Пишеше, че много те обича.

– Измисляш си го. Лъжеш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.

– Глупости! Лъжа само когато искам аз самата да се почувствам по-добре. – Тя отпи от кабернето и направи физиономия. – Наистина нищо не разбираш от вина.

– За бога, майко! Наистина ли имаше бележка?

– Баща ти беше написал, че те обича повече, отколкото може да изрази с думи, и най-много съжалява, че няма да доживее да види в каква жена ще се превърнеш.

Изведнъж майка й се оказа права: в стаята беше станало много горещо.

– Всичките тези години! Защо не ми каза?

– Имах си причини. – За пръв път, откакто се помнеше, Кралицата й се видя почти толкова стара, колкото беше в действителност.

– Защо? Какво друго пишеше? Обвиняваше ли те, че си имала любовна връзка с чичо Грифин? Защо просто не си го признаеш след толкова много години?

– Нямах връзка.

– Тогава защо си унищожила бележката?

– Кой казва, че съм я унищожила? Тя е в банковия ми сейф. Реших, че някой ден ще си достатъчно голяма – достатъчно пораснала, – за да я прочетеш. Явно този ден още не е дошъл.

Айрини се изправи, приглади роклята си и се понесе с плавна стъпка към стаята си с обувките в ръка. Без да се обърне или да каже лека нощ, тя затвори вратата между двата апартамента и пусна резето.

Два часа по-късно Виктория лежеше в леглото и слушаше как листата на палмите се удрят в парапета на балкона. Копнееше да поговори със Стив, но беше прекалено късно да му се обади. Въпреки проблемите между тях той си оставаше най-близкият й човек. В този миг, в този ужасен сърцераздирателен миг почувства, че никога не е била толкова сама.

Чу отново бръмченето – проклетият комар! Сега пък къде беше?

Ох! Усети как я жилна по врата.

Неудачник на име Соломон

41

Калинки самоубийци, съвкупяващи се във въздуха, се размазваха върху предното стъкло и умираха разпльокани в пристъп на разтърсващ оргазъм. Така бяха осеяли смарта, та Стив буквално можеше да се закълне, че колата се накланя при всеки откос от размазани мушици.

Минаваше два, когато наближиха Шугърлоуф Кий. Боби спеше на седалката до него, хитър номер в това миниатюрно купе. Докато пътуваше на юг, Стив репетираше какво ще каже на баща си, но все още не му беше много ясно как ще го направи.

Как по-точно казваш на стареца си: „Пипнах те!“

Отне му няколко часа и три превъртания на записа с предварителния подбор, за да върже Хърбърт Соломон към конспирацията. Първо направи грешка да следи само баща си. Както и при футбола, не може да гледаш само защитника.

Ролята на баща му в машинацията беше почти незабележима. От него не се искаше да каже нито дума. След разпита на всеки евентуален съдебен заседател Пинки Любер правеше пауза и си записваше нещо. Нищо необичайно дотук. Повечето адвокати си нахвърляха впечатления, преди да започнат да отхвърлят или приемат. Докато наблюдаваше Любер, Стив откри „нишан“. Подобно на покерджия, който опипва чиповете или се втренчва в противника преди да блъфира, Пинки също имаше тик. Преди да започне да пише винаги хвърляше поглед към съдийската банка. Хърбърт Соломон никога не отвръщаше на погледа му. Неизменно, в същия този момент, съдията си наливаше чаша вода. Баща му явно имаше железен мехур, защото я изпиваше всеки път, когато Пинки приключеше с някого от евентуалните заседатели.

Чак на третото гледане Стив разбра какъв е сигналът.

Капакът на каната за вода.

Когато Хърбърт оставеше капака отворен, Пинки избираше заседателя. Когато Хърбърт затвореше капака, заседателят си отиваше. Повтаряше се всеки път.

Стив помнеше каната. Стоеше на банката на баща му години наред. Имаше си поднос отдолу с надпис: От Юридическата конференция във Флорида. _Почетен окръжен съдия на годината._ Може би не беше късно да му отнемат наградата.

Хърбърт Соломон беше затънал до кръста в конспирацията. Пинки Любер беше спечелил седемнайсет процеса за убийство с помощта на секретар, който тайно пресява съдебните заседатели, и съдия, който свежда и без това кръвожадната група до отряд за линчуване.

Беше брилянтна, но абсолютно незаконна схема. Хърбърт Соломон беше председателствал стотици углавни дела. Можеше да преценява заседателите по-добре от всеки прокурор и помощта му беше безценна за Любер. Горкият адвокат на защитата нямаше никакъв шанс, трима срещу един.

Шансът за разкриването на конспирацията беше минимален. След като сред избраните съдебни заседатели имаше афроамериканци, кой би заподозрял, че подборът е бил манипулиран? Най-малко непрекъснато променящият се състав на защитата. За нея знаеха само съдията, прокурорът и секретарят, понеже я бяха измислили. Но защо го бяха направили? И защо след години Пинки Любер беше обвинил Хърбърт в корупция? Нямаше никаква връзка между опорочените процеси за убийство, в които Хърбърт беше участвал, и скандалите с подкупни общински чиновници, с които нямаше нищо общо. И каква беше свързващата брънка между тези две неща и делото за реабилитирането на Хърбърт?

Като начинаещ адвокат Стив се беше оплел в едно дело и баща му го беше посъветвал: „Когато видиш отнякъде да виси конец, дръпни го да видиш накъде води.“ Стив постъпи точно така. Всичко водеше към манипулацията със съдебните заседатели и изненадващата готовност, с която баща му беше нарушил закона. При все това Стив имаше повече въпроси, отколкото отговори. Докато завиваше с малката кола по чакълестия път към баржата на баща му, настроението му съвсем се скапа. Нямаше да се зарадва, че щеше да каже: Хванах те! Хърбърт така и така беше съсипан. Но защо беше поел по този път? Защо беше нарушил клетвата си? Защо беше рискувал всичко?

_За Бога, татко! Защо?_

– Защо! – Хърбърт Соломон си играеше с връзките на протрития си стар халат. – Би целия път дотук и ме събуди, за да попиташ защо съм го направил? Що за неудачник си ти?

– Неудачник на име Соломон.

– Върви си. Остави ме на мира.

– Тихо. Ще събудиш Боби.

Стив беше занесъл момчето в хамака, където то спокойно хъркаше.

– Знам какво се опитваш да направиш – изпуши Хърбърт. – Искаш да ми покажеш колко си умен. Добре, поздравления. Най-добрият си!

– Не съм чак толкова умен. Все още не мога да разбера защо си подбирал ти съдебните заседатели. И защо след толкова години Любер те е натопил, че си взимал подкупи в дела за презониране?

Бяха влезли вътре. Хърбърт си наля малко ром върху леда, но не предложи на сина си.

– Заради сина си Бари, затова излъга.

– Не знаех, че Любер има син.

– Бари умря от свръхдоза. По онова време беше боклук, все се забъркваше в нещо. Съдеха го за наркотици по същото време, когато вътрешният отдел се беше развихрил около Пинки. Ако не сътрудничеше, синът му щеше да получи най-тежката присъда. Пинки подхвърли разни дребни риби от общината, но от правителството искаха още. Проблемът беше, че Пинки нямаше друго.

– Затова им даде главния съдия на окръга. – Стив вече разбираше за какво става дума. – Пинки те е натопил, за да защити сина си.

– Бари Любер беше осъден условно, Пинки получи осемнайсет месеца, а на мен се падна, както ти би го нарекъл, „доживотна присъда“.

– Кучият му син! – изригна Стив.

– Кръвта вода не става, синко. Никога.

И двамата се замислиха над това за миг. После Стив каза:

– Тогава остава само един въпрос. Защо го направи? Преди двайсет години защо участва в пресяването на съдебните заседатели?

Хърбърт отпиваше от рома си. След третата глътка въздъхна:

– Две думи. Уили Мейс. Не бейзболистът, а хладнокръвният убиец.

– Четох протоколите и гледах записа. Пинки имаше повече от достатъчно доказателства, за да спечели. Нямаше нужда да мами.

– Така ли мислиш, умнико? – Тогава защо Мейс си излезе първия път, когато имаше очевидец? Ще ти кажа защо. Беше точно след бунтовете по повод убийството на Макдъфи. Всички в Либърти Сити смятаха, че белите ченгета убиват черни за кеф. Черните съдебни заседатели нямаше да повярват на „добро утро“ от някой бял, камо ли да изпратят чернокож на електрическия стол, ако срещу него свидетелства бяло ченге. Не мога да кажа, че ги обвинявам, но моята работа беше друга.

– Трябвало е да си съдия, а не прокурор.

– Прокурорът имаше нужда от помощ. Върховният съд на Флорида точно се беше произнесъл по „Щатът срещу Нийл“. „Кентъки срещу Батсън“ се задаваше на хоризонта на Щатския върховен съд. Прокурор не можеше да отхвърли съдебни заседатели само заради расовата им принадлежност. Направих това, което трябваше да направя. Ако не бяхме осъдили Мейс, щеше да излезе и да убие още някого.

– Щом си се чувствал така, трябвало е да зарежеш съдийството и да станеш ченге. Или доброволен патрул.

– Видя ли снимките от местопрестъплението? Копелето беше прерязало гърлото на бившата си приятелка и беше удушило бебето им. После излязъл на улицата и започнал да се хвали с убийствата.

– Значи Пинки те е помолил да подбереш заседателите?

– Не, по дяволите! Планът си беше мой от самото начало. Щом второто дело срещу Мейс попадна при мен, извиках Пинки и Реджи в кабинета си. Изложих им всичко. Реджи щеше да припадне, когато го чу. Но той беше добро дете и направи всичко, което му казах. Беше идеален за тази работа. Познаваше половината семейства от централните негърски квартали. Не само изваждаше негрите, които не искахме. Намираше ни чернокожи, които можеха да помогнат на обвинението.

– Не виждам как е възможно.

Хърбърт гаврътна наведнъж останалото от питието си.

– Реджи подбираше списъка преди да е пратен от администрацията. На мен ми пращаше хора, които смяташе, че ще подкрепят обвинението. Всички, които решеше, че може да попречат за издаването на присъда, отиваха в окръжния съд за дела за дребни провинения. Пресяваше ги и непосредствено преди първоначалния подбор. Изхвърляше всеки, който искаше да си иде, ако не му беше симпатичен. И тогава точно преди да подберем състава за първото дело Пинки каза: „Така и така сме се заели, да разкараме и евреите.“

Хърбърт се разсмя, сякаш Пинки беше новият Били Кристъл.

Стив поклати глава.

– Много смешно. Съдия евреин и прокурор евреин действат като нацисти.

– Обади се на „Бней-Брит“* и ми спести възмущението си. Знаеш не по-зле от мен, че евреите гласуват в полза на защитата. Някога да си се опитвал да убедиш евреи да гласуват за смъртно наказание? Мечтай си, всезнайко.

[* Еврейска неправителствена организация. – Б.пр.]

– И дори след като сте пресели заседателите, пак си продължил да даваш на Пинки знак кои да отстрани?

Хърбърт си наля още едно питие.

– Той ме помоли. Бях по-добър в избора от него и Пинки го знаеше. Странното беше, че щяхме да престанем, след като осъдим Мейс. Но се получаваше адски добре…

– И го направихте още шестнайсет пъти.

– Като се обърна назад, от разстоянието на времето…

– Ти се иска никога да не си го правил?

– По дяволите, не! Иска ми се да бяхме започнали по-рано. Всичките бяха виновни, синко. До един.

– Сигурен съм, че и тълпата, която линчува, се чувства по същия начин.

– О, престани! Чувствам се много по-добре от онези проклети глупаци, които оставиха О’Джей Симпсън да се измъкне. Тъпанарите водиха процеса в центъра на Ел Ей, защото искали разнообразен състав на съдебните заседатели. Искали да бъдат политически коректни. Накрая имаха деветима чернокожи, вместо максимум един или двама, и то в Санта Моника. Процесът свърши преди да е започнал. И с Мейс можеше да стане така, ако не се бяхме активизирали.

– Активизиран? Така ли се казва вече „корумпиран“?

– Майната ти, Стиви! Знам правилата, по които играеш, и те нямат нищо общо с тези на маркиза на Куинсбъри.

– Не сравнявай това, което правя аз, с тази гнус.

– Както и да е, радвам се, че знаеш. Вече не трябва да ходя на пръсти. И можеш най-сетне да свалиш глупавото дело.

– Защо да го правя? Стореното от теб е гадно и те прави недостоен за съдия, но ти няма да се връщаш на банката. И няма нужда никой да научава.

Хърбърт избухна в смях.

– Говориш като истински адвокат. Проблемът е, че грешиш в едно. В това „няма нужда никой да научава“.

– Не те разбирам.

– Как възнамеряваш да ми върнеш разрешителното?

– Като докажа, че Пинки е излъгал, когато те е обвинил, че взимаш подкупи в дела за презониране.

– Излъга, така е. Но когато Пинки сключи сделката с прокуратурата, те го накараха да подпише, че уговорката отпада в случай на лъжесвидетелстване. Ако докажеш, че е излъгал, ще иде в затвора. Така че няма да ти позволи да вкараш делото ми в съда.

– И как ще ме спре?

– Ще се върне в миналото, сине.

– Какво искаш да кажеш?

– Колко от седемнайсетте обвиняеми, които осъдихме, са още живи?

– Осем са били екзекутирани. Трима още чакат изпълнението на смъртните си присъди. Шестима са с доживотни присъди – Стив се справи с аритметиката може би не толкова бързо, колкото Боби. – Значи деветима още дишат.

– И Пинки си е направил сметката. Прочете ми имената. Каза ми, че ако го изправиш в съда, ще раздуха какво сме направили преди двайсет години. Какво мислиш, че ще стане тогава?

– Деветимата получават право на нов процес.

– Деветима убийци. От гадни по-гадни. Не мога да оставя това да се случи, синко. Починали свидетели. Унищожени доказателства. Загубени папки. Колко от тях мислиш, че ще се отърват?

– Няма как да се каже. Вероятно – само част.

– Дори и един е прекалено много. Особено ако се казва господин Уили Мейс.

Развръзката е в цунамито

42

Бързо, ясно и ефикасно. Така Ричард Уадъл излагаше обвинението си и това разтревожи Виктория. Некадърните прокурори губеха прекалено много време, излагаха прекалено много доказателства, успиваха съдебните заседатели с повторения и подробности. Неоспоримостта на доказателствата се губеше в многото приказки. Но Уадъл явно беше осъзнал, че продължителността на съсредоточаване у съдебните заседатели беше като при осемгодишните деца. Като добър прокурор, с явно добре изградено обвинение, той задаваше директни въпроси и получаваше ясни отговори.

– Детектив, какво открихте в хотелската стая на господин Стъбс?

– Куфарче с точно четирийсет хиляди долара в стодоларови банкноти.

– Разследвахте ли скорошните му финансови операции?

– Купил е парцел на брега в Кий Ларго за триста хиляди в брой три месеца преди да го убият.

– А източникът на парите?

– Парите са изпратени от сметка на фиктивна корпорация на Каймановите острови?

– Чия собственост е корпорацията?

– Единственият акционер е обвиняемият Харолд Грифин.

Прас, трас, благодаря ви, детектив.

Седнал до Виктория, мълчаливият Хал Грифин не изглеждаше много весел. Румените му бузи бяха леко посивели. Беше казал на Виктория, че не могъл да спи.

Добре дошъл в клуба, чичо Гриф.

Делия Бустаманте се понесе в съда с дълга до глезените свободна рокля с цвят на еспресо, която би изглеждала скромна, ако не беше развързаната връзка на деколтето. Кръшната готвачка и активистка се запъти с полюшваща се походка към свидетелската скамейка и когато вдигна дясната си ръка, за да положи клетва, дясната й цица се показа изпод навървеното горнище. След няколко встъпителни слова Уадъл попита дали Грифин й е предлагал работа и отговорът повдигна Виктория от стола й.

– Господин Грифин се опита да ме подкупи, за да си мълча за Океания.

– Протестирам. Да се заличи от протокола! Госпожица Бустаманте не може да говори за намеренията на клиента ми.

– Приема се. Съдебните заседатели да не обръщат внимание на последното изказване на свидетелката. Госпожице Бустаманте, кажете ни само какво направи господин Грифин и какво направихте вие.

– Добре, съдия. Предложи ми повече пари, отколкото някога съм мислила, че струвам. Но не бих взела и цент от този човек.

Лечестър Робинсън, начетеният строител на платформи, свидетелства, че е видял Грифин и Стъбс да се карат. През прозореца на кабината не можел да чуе какво си говорят, но по оживените им ръкомахания си личало, че и двамата са ядосани. И Грифин бил блъснал Стъбс. Виктория го подложи на кръстосан разпит.

– Това, което наричате „блъсване“, всъщност е било бутане с пръст, нали така?

– Стъбс залитна назад. Наричам го „блъсване“.

– Но не е имало удар с юмрук, нали?

– Там откъдето аз идвам не вдигаш ръка срещу друг мъж, освен ако не искаш да го удариш. Освен ако не си готов на всичко. И може би вашият клиент е бил готов на всичко.

– Ваша чест, това не е отговор на въпроса, нека да бъде заличен от протокола.

Клайв Фоулс свидетелства, че Грифин му наредил да постави непромокаема торба, пълна с пари – не знаел колко точно са на брой, – в кош за омари близо до Блек Търтъл Кий един ден преди Стъбс да бъде прострелян. Обикновено стриктно делови, сега Ричард Уадъл реши да се позабавлява с Фоулс.

– Сега ли е сезонът на омарите, господин Фоулс?

– Не, сър. Сезонът трае само два дни през юли.

– Значи, освен всичко друго, шефът ви е и бракониер, омаро мафиозо?

– Протестирам. Това е заяждане.

– Приема се.

– Толкова пари са доста необичайна стръв за омари, нали, господин Фоулс?

– Вероятно.

– Господин Грифин каза ли ви за какво са парите?

– Не, сър.

– Но вие решихте, че са за Бен Стъбс, нали така?

– Протестирам. Това е предположение.

– Отхвърля се.

– Реших, че парите може би са за него, сър.

– Значи вместо сезонът на омарите, е било сезонът на обществените служители?

Уадъл се опита да накара Фоулс да потвърди версията на Робинсън за спречкването между Грифин и Стъбс, но морският капитан беше развил остра форма на свидетелска слепота, болестта на трите маймуни: нищо не чух, нищо не видях, нищо не казвам.

– Стига, господин Фоулс, искате да кажете на съдебните заседатели, че не сте видял размяната на реплики между двамата?

– Имам навика да си гледам моята работа.

– Харесвате господин Грифин, нали?

– Той е добър човек.

– Добър човек, който ви подписва чековете за заплата, нали така?

Добре, отбеляза точка, помисли си Виктория. Фоулс се държи лоялно към шефа си и съдебните заседатели го разбраха.

И тримата свидетели потвърдиха, че всички останали са слезли преди яхтата да потегли. От кея Лечестър Робинсън и Делия Бустаманте бяха видели как Джуниър скача от мостика и се отдалечава с плуване.

Оставаха само няколко минути до обедната почивка, когато Виктория забеляза Стив в галерията, беше седнал до шериф Раск. Не знаеше, че ще идва. Не се беше обадил, появи се просто ей така.

След като съдията обяви прекъсването за обяд и Грифин се втурна към патиото да изпуши една цигара, Стив се изправи до масата на защитата.

– Здрасти, Вик! Как, върви?

Тя повдигна рамене.

– Знаеш как е. Има и добри, има и лоши моменти.

– Разпъват те на кръст, а?

– Май добре се разбираш с противниковия лагер.

– Уилис ме държи в течение за Чери Конклън.

– Открили ли са го?

– Изчезнал е. Но ако е още в Кийс, ще го хванат. Броят на баровете е ограничен.

– Но голям ограничен брой.

– Да обядваме?

– О, имам среща с Джуниър.

– А!

– Трябва да го подготвя.

– Подготовката никога не е достатъчна. Особено когато свидетелят е несигурен.

Беше прекалено уморена, за да спори.

– Работиш ли по делото на баща си?

– Не ми се говори за него. – Като истински джентълмен Стив взе куфарчето й и излезе след нея от залата. – Как е майка ти?

– Не ми се говори за нея.

Не сега, помисли си тя. После, когато процесът свърши, щеше да разкаже на Стив за последните изпълнения на майка си. Прощалното писмо на баща й и мистерията около него.

Вероятното прощално писмо на баща й. Почуди се дали може да вярва на нещо, казано от майка й.

Мълчаха в асансьора. Във фоайето Стив явно искаше да й подаде куфарчето, но не знаеше кога и как да го направи. Беше като неловка първа среща, която нито единият, нито другият знае как да приключи. Напуснаха сградата и когато минаваха покрай огромния капок* на моравата пред съда, Стив каза:

[* Тропическо дърво с камбановидни цветове. – Б.пр.]

– Това е абсурдно. Ако имаш нужда от помощ…

Тя спря под сянката на дървото, цъфнало с червени цветове.

_Разбира се, че имам нужда от помощ. За процеса. За майка ми, за живота ми._

– Благодаря, Стив. Аз…

– Извинявай, готин! – Фоулс се приближи, изглеждаше някак притеснен, че ги прекъсва. – Госпожице Лорд.

– Свободен сте, господин Фоулс – отвърна Виктория. – Можете да си вървите, ако искате.

– Знам, просто… – Чудеше се къде да си дене ръцете, сякаш не знаеше за какво служат. – Как върви според вас?

– Прекалено рано е да се каже. Но вие се справихте отлично. Наистина.

– Надявам се всичко да е наред. За мистър Джи, искам да кажа. Няма начин да е убил този задник.

– На това се казва заключителна пледоария – отвърна Стив.

– Успех, тогава! – Фоулс вдигна дясната си ръка и разтвори два пръста като Уинстън Чърчил. – Победа, госпожице Лорд.

– Благодаря ти, Клайв.

Фоулс явно нямаше какво повече да каже.

– Тогава аз отивам да изпия една бира.

– Барът е отсреща – заяви Стив. – „Зеления папагал“.

– Знам го добре. – Фоулс си позволи да се усмихне. Като по поръчка камбанката в стария бар издрънча: сигнал, че някой беше дал бакшиш на бармана.

Фоулс кимна за довиждане и пресече улицата.

– Какво му става? – попита Стив.

– Ще си загуби работата, ако чичо Грифин бъде осъден.

– Да, вероятно. – Стив видя как Фоулс изчезна в бара, минавайки под табелата на вратата: „Без хленчене от 1890“. – Та както ти казах, Вик, ако имаш нужда от нещо, разчитай на мен.