Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 20 страниц)

_Имам ли нужда от нещо? Чакай да направя списък. Спокойствие. Самоувереност. И един убийствен кръстосан разпит няма да навреди._

– Добре съм – отвърна тя.

– Какво ще кажат експертите ти?

– Професорът от Колумбия ще каже, че е възможно Стъбс да се е прострелял сам, докато е зареждал харпуна. Ъгълът на влизане е малко проблематичен, но може и да мине.

– Освен ако?

– Това, което каза първия ден. Можем да пробутаме една небивалица на заседателите, но започнем ли да ги трупаме една след друга, губим делото.

– Ударът по главата и изпадането в безсъзнание на Грифин е втората.

– Не можем ли да го обясним, свършено е с нас. Ако кажем, че Стъбс се е прострелял, тогава нямаме нападател, скрит на борда, който да е ударил Грифин. Не ни остава друго, освен да се придържаме към версията, че Грифин е паднал по стълбата и удобно за нас си е цапнал главата. Никой няма да ни повярва. По дяволите, и аз не го вярвам.

– Провери ли какво е било времето този ден?

– Спомням си какво беше времето – топло и ясно. Стояхме в плитчините и ти се опитваше да влезеш в бикините ми.

– Аз пък помня, че ти ми пускаше ръце.

– Както в повечето случаи мненията ни се разминават.

– Наистина трябва да провериш какво е било времето в Националната океанографска и метеорологична служба.

– Трийсет и осем градуса, шейсет и девет процента влажност. Югозападен вятър от десет до дванайсет възела. Леко вълнение по крайбрежието. – Дари го с най-лъчезарната си всезнаеща усмивка. Усмивката, която беше взела от него. – Искаш ли да ти кажа и атмосферното налягане?

– Ами бреговата охрана?

– Какво за бреговата охрана?

– Има ли преобърнати лодки? Спасени хора в района? Може да е имало голяма вълна. Миницунами.

– Миницунами? Защо Мойсей да не е разделил залива? Искаш да добавиш поредната небивалица? Знам, че се опитваш да помогнеш, Стив. Извинявай, че се заяждам.

– Няма проблем.

Взе куфарчето от ръката му.

– Благодаря. Трябва да вървя. Имам…

– … среща с Джуниър за обяд – прекъсна я Стив. – Знам.

Поглед в миналото

43

– Бреговата охрана е спасила двама рибари близо до Ракун Кий, друго няма през този ден – отвърна Боби.

– Рибарите споменали ли са нещо за голяма вълна? – попита Стив.

– Споменали са, че са изпили една каса бира и единият е пробил ухото на другия с кукичка. – Хлапето му се усмихна със самодоволна усмивка, която трябваше да рече „нали ти казах“. – После заседнали с лодката в пясъчен нанос.

– Струваше си да опитаме.

Бяха в продънената баржа на Хърбърт, Боби работеше на лаптопа си, пред него беше просната хартиена карта на източната част на Мексиканския залив. Веднага щом Стив стъпи на скърцащото корито, Хърбърт си би камшика с оправданието, че имал да пазарува. Стив се чудеше дали баща му не го избягва, но в интерес на истината бакардито в бара се беше свършило.

– Прегледах сателитните снимки, чичо Стив. Няма приливни вълни, няма цунамита, няма летящи чинии.

– Не започвай и ти. Виктория достатъчно ми лази по нервите.

– Може би господин Грифин просто е паднал по стълбата.

– По дяволите, недей да се отказваш толкова лесно.

– Сърдиш ли ми се за нещо, чичо Стив?

– Съжалявам, не съм обядвал. Просто съм гладен.

– Загорял си. Липсва ти Виктория.

– Гледай си работата! – Стив надникна през рамото на Боби. – Какво е това на екрана?

– Сателитна снимка от Националната океанографска и метеорологична служба на западната част на залива. От деня на катастрофата. – Стив се вгледа в екрана от зелени острови и тюркоазено море. Боби посочи към бялата точица по средата. – Ето я „Форс мажор“.

– Стига бе?!

– Яко, а? Проследих я по целия път към Кий Уест, губи ми се само около Биг Торчи Кий, защото има облаци.

– Тази снимка сега откъде е?

– Малко на запад от Блек Търтъл Кий. Този остров тук… – посочи една малка точица – си няма име. Именно на него господин Грифин е спрял, за да извади омарите.

– И парите. Не забравяй парите. – Стив внимателно разгледа снимката. На екрана се виждаше още една лодка. По-тясна и почти толкова дълга, колкото „Форс Мажор“. – На какво разстояние е тази лодка?

– На малко повече от миля. Виж координатната мрежа.

– Можеш ли да запазиш тези снимки? И да проследиш „Форс мажор“ по целия път от Парадайз Кий?

– Знам какво, си мислиш, чичо Стив. Дали другата лодка не ги е проследила и някой не се е качил и не е прострелял господин Стъбс. Но лодката идва първа и остава на едно място за съвсем кратко време.

Стив напрегна очите си, вглеждайки се внимателно в дългата тънка като острие лодка във водата. Не беше типична рибарска лодка. Приличаше на моторница. „Фаунтийн лайтнинг“, „Магнум“ или „Сигарет“. Можеше да развие страхотна скорост. Какво търсеше закотвена или полюшваща се насред тази пустош? Разбира се, отговорът можеше да е най-невинен. Екипажът може да си е правил пикник, оргия или да спинка следобед.

– Откъде се взе тази лодка? Проследи ли я отначало?

Боби поклати глава.

– Казах ти, че идва тук преди „Форс мажор“, така че според мен това не значи нищо.

– Направи го сега.

Боби направи кисела физиономия, натисна няколко клавиша и на екрана се отвориха десетина изображения. Времето течеше обратно, дългата тясна лодка се връщаше там, откъдето беше дошла. Последно се виждаше въздушна снимка на яхти, вързани на няколко успоредни дока.

– Къде сме? – попита Стив.

Боби свери координатите с тези на картата.

– Марина на южния Матекумбе Кий.

– Колко е часът?

В ъгъла на екрана имаше цифров надпис: „14:51 GMT“.

– Десет и петдесет и една сутринта наше време – отвърна Боби.

– „Форс мажор“ е тръгнала от Парадайз Кий преди четиринайсет минути – каза Стив. Спомни си таймкода на охранителните камери. – Дай пак, Боби. Да видим колко близо до Парадайз Кий се приближава тайнствената лодка.

Изображенията пак започнаха да се отварят бързо едно след друго и лодката се приближи до единия край на острова на Грифин.

– Спира ли някъде? – попита Стив.

– Не знам. Само ги прещраках преди. Не ми се сториха важни. Няма начин да е проследила „Форс мажор“.

– Не се оправдавай. Свършил си страхотна работа, хлапе. Дай сега малко по-бавно.

Боби натисна още няколко клавиша. Моторницата продължаваше да си стои в един от квадрантите. После започна отново да се движи.

– Ето, чичо Стив, спира, но само за трийсетина секунди.

– А това е Парадайз Кий – дори от тази височина можеше да види лагуната с огромната къща на малкия остров. – На около две мили е, нали така?

– Знам какво си мислиш, чичо Стив.

– Така ли?

– Да. Мислиш си, че Джуниър Грифин е доплувал до моторницата. Тя го е прибрала и го е закарала до безименния остров. Изчакал е „Форс мажор“, качил се е незабелязано на борда и е прострелял господин Стъбс с харпуна.

– Мина ми през акъла. Продължавай нататък.

Боби даде на бърз ход. След серия размазани изображения снимките забавиха ход. Сега и двете лодки се виждаха на екрана.

– Тук моторницата се разминава с „Форс мажор“.

– Колко бързо се движи?

– Много бързо. Може би с петдесет възела.

– Доста бърза, нищо че не стига до никъде.

Тайнствената моторница забави, когато наближи Блек Търтъл Кий. Точно до безименния остров, където бяха спуснати кошовете за омари на Грифин. Боби беше прав до известна степен. Лодката не беше проследила „Форс мажор“. Нямаше нужда, беше дошла първа.

– Виж това. – Стив посочи монитора с пръст. – Копелетата спряха, точно както и при Парадайз Кий – наблюдаваше как секундите тиктакат на цифровия часовник на екрана.

_Двайсет и три секунди._

Стигаха някой да се спусне във водата. Някой като Джуниър Грифин, който можеше да изчака пристигането на „Форс мажор“. Тайнствената лодка се отдалечи от безименния остров, после спря на около миля разстояние. На екрана се появи „Форс мажор“ и се приближи към острова.

И изведнъж Стив разбра.

– Мамка му!

– Какво?

– Джуниър не е доплувал до моторницата. Не са качили него. Не са спуснали него.

– Но нали каза…

– Искаше ми се кучият син да го е направил, но не е.

– Как разбра?

– Защото Джуниър не е знаел, че „Форс мажор“ ще спре там. Грифин се кълне, че изобщо не е казал на Джуниър. И няма за какво да лъже. Четирима души са слезли от „Форс мажор“ преди да тръгне от Парадайз Кий. Всичките са знаели, че отива към Кий Уест. Но само един е бил наясно, че ще спрат да вземат омари и пари.

– Кой?

– Човекът, който залага стръвта в кошовете и слага пари в тях. Човекът, влюбен в жена, която прави бананово соте с морски костур. Човекът, който може да се измъкне незабелязано от Парадайз Кий с торпедото си.

– Клайв Фоулс? Сигурен ли си, чичо Стив? Може Джуниър и Фоулс да са го направили заедно. Помниш ли, когато те изхвърлиха от болницата? – Боби вдигна дясната си ръка и разпери два пръста, точно както Стъбс беше направил в спешното. – Двама мъже са атакували Стъбс, не е ли искал да ти каже точно това?

– По-високо!

– Какво?

– Стъбс се опита да вдигне по-високо ръка, но не успя.

Боби вдигна ръка над главата си.

– Така ли?

Момчето не приличаше кой знае колко на Уинстън Чърчил, но и това свърши работа.

– Знакът на победата – каза Стив. – Любимият номер на британския подводничар. Стъбс се опита да ми каже, че Фоулс го е убил.

– И сега?

– Трябва да поговоря с един човек за едно торпедо.

Човекът торпедо

44

Приспособлението изглеждаше като двуместно торпедо. Шейсетгодишната подводница на Хорас Фоулс. Внукът му Клайв Фоулс беше прикрепил ръждясалия цилиндър върху платформа на кърмата на лъскавото си ново корабче, с което ходеше да се гмурка из рифовете.

– Нужда от помощ? – Стив се качи на дока на Парадайз Кий.

– Благодаря, готин. Няма да е лошо.

Стив скочи на задната палуба на корабчето и хвана с две ръце носа на цилиндъра. Фоулс завъртя винча и две въжета се размотаха от двойния кнехт и спуснаха старата ламарина към платформата за гмуркане.

– Леко – каза Фоулс, като отпускаше въжето по малко, докато Стив наместваше торпедото. Приспособлението се плъзна върху стойката гладко като пистолет в кобур.

– Пасна идеално – обади се Стив.

– Няма как, мистър Джи потроши толкова пари, за да стане всичко, както аз го искам.

– И както го е искал дядо ти. – Стив посочи към надписа на кърмата: „Фоли Фарфарата“. – Не се ли казваше така подводницата на дядо ти?

– Да. След като го повишили от торпедото. Помниш, значи.

– Трудно се забравя. Норвежки фиорд. Дядо ти командва малка консервна кутия, която взривява огромен немски боен кораб.

– „Тирпиц“.

– Давид и Голиат.

– Цяло чудо е било, че изобщо е стигнал до фиорда. Казах ли ти, че дядо е трябвало да излезе от подводницата и да използва ножа си, за да пререже минирана мрежа за подводници? Можеш ли да си го представиш, Соломон?

– Не и без да ме избие студена пот.

– Северно море е пълно със сладководни течения, така че е адски трудно да балансираш. „Фарфарата“ непрекъснато е изскачала на повърхността като малък кит. Когато стигнали до „Тирпиц“, дядо ми пак влиза във водата, за да постави експлозивите върху корпуса на голямото копеле, докато германците стрелят отгоре по него. Как би описал такъв човек?

– Думите „храброст“ и „кураж“ явно не са достатъчни.

– Адски си прав, Соломон. Разбираш ги тия работи – натегна с винча и обра въжетата, които висяха, после подаде на Стив ръка, за да го свали на дока. – Някои хора изобщо не разбират за какво става дума, когато им разказвам тази история.

– Предполагам, че и аз по някакъв начин съм свързан с наследството, оставено от бащите ни. Както и от дедите ни в случая.

– Опитах се да последвам примера му. Служих във флотата на Нейно величество.

– Но както каза и по-рано, Фолкланд и аржентинците нямат нищо общо със Северно море и нацистите.

Фоулс седна на края на дока и извади малка пура. Сложи я в уста, но не я запали.

– Какво искаш, Соломон?

Стив седна до него.

– Вчера, когато излязох от съда, ти искаше нещо.

– Студена бира в „Зеления папагал“, готин.

– Попита за делото. Изглеждаше разтревожен за Грифин.

– Много ясно, че съм разтревожен. Надявам се да отърве кожата.

– Защото знаеш, че е невинен.

На Фоулс му отне малко време, докато запали пурата. От морето подухваше бриз и пламъкът гаснеше.

– _Мисля_, че мистър Джи е невинен, но откъде бих могъл да знам?

Стив едва не се изпусна. Беше на езика му да каже: „Знаеш, защото си се спуснал с торпедото точно като дядо ти с подводницата. Знаеш, защото някой с моторница те е взел и е следвал указанията ти как да стигне до безименния остров малко преди Блек Търтъл Кий. Знаеш, защото си бил там.“

Но интуицията му подсказа да не бърза да атакува челно бойния кораб. Имаше и още един проблем. Този почтен човек, който боготвореше паметта на храбрия си дядо, явно гледаше на Хал Грифин не само като на щедър шеф, а и като на баща. Но както се възхищаваше на Грифин, така ненавиждаше Океания. И дали морският капитан, човекът, който обичаше всички риби в дълбокото синьо море, беше способен да убие някого и да натопи за това Грифин?

– Мисля, че си добър човек – каза Стив.

Фоулс се разсмя.

– Откъде знаеш?

– Такава ми е работата. Да преценявам хората. Фоулс отново се опита да запали пурата. Стив се наведе и сложи ръцете си отдолу, за да спре вятъра. Припламна. Фоулс дръпна силно и погледна към залива.

– Извинявай Соломон, но днес ми е почивен ден и ще изляза с лодката си.

– Към рифовете.

– Реших да се потопя малко.

Стив посочи ръждясалата ламарина:

– С торпедото ли?

– Да, щом стигна с „Фарфарата“ дотам, ще спусна торпедото. Искаш ли да дойдеш с мен?

– Аз? Под водата?

Фоулс издуха струйка дим в натежалия от влага въздух.

– Не те ли е страх?

– Не. Обичам океана и всичко в него. С изключение на акулите.

Една бяла чапла с крака като кибритени клечки крачеше по дока и наблюдаваше как „Фарфарата“ излиза в открито море. След като лодката се отдалечи от дока, един кафяв пеликан се стрелна право надолу от другата страна на пристана, превъртя се във въздуха и с плясък се заби във водата. Хвана една риба и я налапа цялата.

Стиснал пурата със зъби, Фоулс държеше кормилото, вятърът рошеше изтънялата му руса коса. Стив стоеше отстрани и наблюдаваше искрящото като диамант море, слънцето бягаше по вълните.

– Можеш да се гмуркаш с бутилка, нали? – Фоулс се надвикваше с вятъра и двата дизелови двигателя.

– Не се тревожи. Изкарал съм курсове.

– От онези еднодневните в басейна на хотела ли? Дето дигаш задника нагоре няколко пъти и се мислиш за Жак Кусто?

– Стига де! Гмуркал съм се на Бахамите. Може малко да съм ръждясал, ама и торпедото на дядо ти е ръждясало.

Фоулс се разсмя и кимна към хладилната чанта.

– Вземи си бира, ако искаш.

Стив отказа. Мразеше да се оригва.

– Е, готин, защо всъщност дойде да ме видиш днес?

– Казах ти. Реших, че искаш да ми кажеш още нещо. Нещо за теб и Грифин. Може да сте си развалили отношенията.

– Може да не си толкова добър в преценката си за хората, колкото си мислиш.

– Яд те е било за Океания. Обзалагам се, че си направил нещо.

– Чувствата ми не бяха тайна за никого. Казах на мистър Джи, че Океания е грешка.

– Но не си успял да го разубедиш.

Фоулс погледна компаса, зави леко на северозапад и даде газ.

– Както ти казах и преди, шефът ме изслуша. Посъветвах го да размисли за хотела и казиното. Евентуално да останат само туристическите разходки до рифовете. С лодки със стъклени дъна и катамарани. Мистър Джи каза, че говоря за гребни лодки, а той щял да построи „Куийн Мери“.

– Сигурно много си се вбесил.

– Човекът винаги е бил добър с мен. – Фоулс прокара ръка по полираното кормило от тиково дърво. – Направена по поръчка дванайсетметрова лодка лично за мен. Всичко последна дума на техниката. Карам целувачите на корали на Делия из рифовете да чистят и да си изкарват изпитите за водолази. Не се оплаквам.

– Хрумвало ли ти е, че Грифин те е подкупил, за да не му пречиш?

Корабчето мина през канала между два малки острова.

– Човек прави известни компромиси.

– Какво каза Делия, когато разбра за корабчето? – попита Стив.

– Каза да не го взимам. Доста се сдърпахме заради него.

Нищо чудно. Делия Бустаманте никога нямаше да вземе подкуп, както и никога нямаше да сготви банан с маргарин.

Стив реши да хвърли въдицата:

– Нарушил си принципите си. След това си се почувствал виновен и си се опитал да спреш Океания.

– Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Бяха в открито море, лодката се носеше гладко и пореше малките вълни. Стив сякаш беше на „Тирпиц“ и нямаше къде да иде.

– На дока онзи ден, след като всички са слезли от „Форс мажор“, мисля, че си излязъл с торпедото. Мисля, че някой те е прибрал с моторница и ти си го завел до онзи малък остров близо до Блек Търтъл Кий, където си знаел, че Грифин ще се отбие.

– За какво? За да убия Стъбс ли?

– Ако си мислел, че така ще спреш Океания, защо не? Имало е шанс следващият, който дойде, да не може да бъде подкупен толкова лесно. И тъй като вече ще го гледат под лупа, Грифин вероятно дори не би и опитал.

– Слънчасал си, Соломон.

– Добре, какво ще кажеш за това? Може не ти да си прострелял Стъбс. Може човекът, който те е взел, да го е направил.

– Подготвяш защитата ми вместо мен? Искаш да ми станеш адвокат ли?

– Стига, Фоулс. Ти самият искаш да ми кажеш. Кой те прибра? Кой стреля?

– Съвсем си превъртял, готин. – Забави лодката, когато наближиха плитчините, които проблясваха в червено от коралите под водата. – Може рифът да те охлади.

Фоулс спря, изключи двигателите, отвори един сандък и почна да вади неопрени, маски и плавници.

– Бутилките са отдолу. Сам ще си ги носиш. Не съм ти слуга.

Облякоха се мълчаливо. Фоулс си беше променил държанието, усети Стив. Нищо чудно. Току-що го беше обвинил, че е съучастник в убийство, ако не и убиец.

Развързаха торпедото от платформата за гмуркане и Стив каза:

– Някакви последни инструкции?

– Внимавай за акули – предупреди го Клайв Фоулс.

Законите на Соломон

11.

Ако те е страх да поведеш, никога няма да те извадят от играта… но и никога няма да откраднеш начален удар.

От любов ли го направи?

45

Стив направи задно салто от платформата и в продължение на няколко секунди размахваше плавници под повърхността, за да разкара оранжевите водорасли, които се оплитаха около краката му. Отви една врътка на компенсатора, изпразни жилетката си и остави колана с тежестите да го повлече надолу. Водата се процеди в маската и го погъделичка по носа. Издиша през ноздрите си и водата се изцеди през клапана.

Хей, не съм забравил как се прави.

Чу звука от собственото си дишане, усети балончетата, които се вдигаха около него, и се отпусна. Спусна се на десет метра, наслаждаваше се на водата, загрят от топлината на собственото си тяло в плътно прилепналия неопренов костюм. И ето че пред него се разкри гледката, заради която явно Фоулс го беше довел.

Стив знаеше всички клишета. Кораловите рифове бяха каменни замъци. Градове на дъното на морето. Подводни дъждовни гори. Живи същества, милиони, растяха върху вкаменелости на животни, живели преди тях – рифът вероятно беше на двайсет хиляди години.

Беше се гмуркал с шнорхел в резервата в Кий Ларго. Беше се гмуркал с бутилки на Бахамите и по крайбрежието на големия Кайманов остров. Възможно ли беше да е забравил безкрайната красота или този риф просто беше по-живописен от останалите?

Беше хипнотизиран от цветния калейдоскоп. Жълти морски ветрила се развяваха от течението. Скаларии пулсираха с неоново синьо и зелено, докато се стрелкаха около могилите със сиви, наподобяващи човешки мозък корали. Издигащи се от пясъка, величествени катедрали от корали наподобяваха колоните на древен храм в миниатюрна Атлантида. Пурпурни горгони размахваха пипала.

Риби навсякъде. Стотици… не, хиляди. Обитатели на коралови небостъргачи. Хлъзгави риби-папагал с жълтото, червеното и зеленото на перата на истинските папагали. Пасаж сребристи сафриди го гледаха с огромните си очи. Грухтящи риби с малки устички, които трябваше да правят грух-грух, но Стив не може да чуе нищо от собствения си дъх и балончета. Сребриста змиорка провря глава през една цепнатина, не й хареса гледката и изчезна обратно вътре.

Над него премина огромна сянка. Най-големият и най-дебелият костур, който някога беше виждал. Дето му викаха „костур евреин“ за най-голям ужас на Стив. По-голям от Ариел Шарон и Харви Уейнстейн взети заедно. Може би два метра дълъг и поне триста кила с тази увиснала джука. Мина, после се обърна, опашката му разпъди дузина по-малки риби. И се насочи право към Стив. Не че беше опасен. По-скоро приличаше на дебел адвокат, който се размотава по коридорите в съда. Заема мястото, което му се полага, и твоето също. Стив не знаеше дали рибата ще го цапне с огромната си опашка, или ще му връчи призовка, така че се дръпна настрани.

Спусна се по-надолу по склона, водата ставаше по-студена, а пейзажът все по-тъмен. Беше на двайсет метра, когато му прещрака.

Фоулс. Къде, по дяволите, беше Фоулс?

Погледна нагоре, но не можа да види лодката. Щеше ли да чуе двигателите, ако беше потеглила?

_Ами ако Фоулс ме остави тук?_

Дишането му стана по-високо, по-тежко. От колко време беше долу? Колко въздух му беше останал? Провери бутилките. Имаше още много време, стига да не получеше сърцебиене.

_Добре, успокой се. Фоулс е добър човек, нали така? Сам го каза. Да, каза още, че може и да е убиец._

Наблизо една сребристосива баракуда премина покрай него, завъртя се и започна да го обикаля. Стив доплува до една коралова издатина, която приличаше на еленови рога. Баракудата го последва като частен детектив на смяна.

Изведнъж Фоулс паркира торпедото до него и направи знак на Стив да скочи вътре. Задвижвано с акумулатор, торпедото се беше приближило безшумно. Нечуто от немските подводници в Северно море, нечуто от Стив над рифа. Две седалки бяха изрязани в подобното на пура тяло, една зад друга, като кабина на стар самолет. Стив се качи на втората седалка, гърбът му се подпря на баласта близо до кърмата.

Фоулс даде газ и двуместното торпедо потегли. Минаха покрай рифа и се спуснаха по-надълбоко. Колкото по-студена ставаше водата и намаляваше светлината, толкова по-тънки ставаха коралите и по-малко рибите. После рязко се понесоха нагоре по един склон към по-топла и по-ярка вода. Бодливи рачета лазеха по дъното и покрай тях се стрелнаха цял пасаж медночервени малки рибки. Коралите отново станаха по-дебели. Стив не можеше да каже дали същият риф продължаваше, или беше друг.

Нищо чудно, че Делия и хората й искат да го защитят. Хайде, Фоулс, кажи ми какво стана онзи ден. Уби ли Стъбс, защото Делия искаше да спаси рифа? От любов ли го направи?

Фоулс се извърна от предната седалка и извади магнитна плоча. Надраска нещо с писалото, после го тикна под носа на Стив. „12 часа нагоре. Стой спокойно.“

Стив погледна право нагоре. Четири акули кръжаха на десетина метра над тях. Не можеше да различи тигровата акула от сивата, макар че беше повече от сигурен, че тези не бяха от яките гадини, които атакуваха плувци. Почуди се как ли им изглеждат двама души, яхнали стара метална тръба.

Фоулс изтри плочата и написа нещо друго.

„Няма проблем.“

Стив се зарадва на морската поща. Сивите акули обикновено не бяха агресивни. Фоулс се освободи от част от баласта и дръпна лоста, а торпедото рязко се стрелна нагоре. Право през стадото акули – _Стига, Фоулс, не е нужно!_ – но сивите акули се отдръпнаха и ги оставиха да минат.

Миг по-късно бяха на повърхността, двамата дръпнаха маските си и изплюха мундщуците. Макар че гмуркането беше кратко, Стив го заболя челюстта. Беше стискал здраво зъби, докато минаваха през акулите.

– Е, готин, какво ще кажеш?

– Впечатляващо. Разбирам защо го обичаш и защо искаш да го запазиш.

– Знаех си, че ще ме разбереш. Делия ми каза.

– Говорила ти е за мен?

– Каза, че си почтен човек, но ужасен любовник… наистина я обичам, готин.

– Така си и помислих.

– Ако живееш като мен, скачаш от остров на остров и се разправяш само с разни пачаври, когато срещнеш жена като Делия… – замълча, когато леки вълнички разлюляха торпедото. – Опитах се да и помогна.

– Как, Фоулс? Какво направи?

Хайде, Фоулс, разкажи ми за теб, Делия и Океания.

Но англичанинът само поклати глава и каза:

– Знаеш ли къде се намираме сега?

Не сме в Канзас, помисли си Стив.

– Насред Океания, ако някога бъде построена – отвърна Фоулс. – Сграда номер две, казиното, щеше да е точно тук с кабели, които се спускат под ъгъл на триста метра дълбочина. – Фоулс махна в далечината. – Кабелите щяха да са вързани към колони, забити в океанското дъно. Знаеш ли колко сондиране и копаене се иска, колко пластове ще бъдат разместени?

Стив си спомни диорамата в къщата на Грифин. Хотелът и казиното приличаха на три летящи чинии, закотвени на дъното на морето. Чинията, която се намираше най-близо до рифовете, имаше подводни стаи с люкове. На диорамата рибите бяха от плексиглас. Тук бяха живи същества.

– Според проучванията на Грифин теченията ще отнесат отлаганията далеч от рифа.

– Това е в най-добрия случай. Без бурите и разлетия нефт. А Делия разполагаше с противоположни данни.

Пак Делия. Добре, разбрах. Не можеш ли да поведеш, не може и да откраднеш начален удар.

– Делия излъга, нали? – каза Стив. – Не си бил с нея онзи ден да ядеш стриди и да пиеш сангрия, нали?

За миг не се чуваше нищо друго, освен плясъка на вълните в торпедото. Фоулс каза:

– Не исках никой да бъде убит. Реших, че ако някой друг плати на Стъбс повече, отколкото му дава Грифин, той ще спре Океания, но не стана точно така.

– А как стана?

Тогава, и двамата чуха моторницата в далечината. Стив прислони очи от яркото слънце. Едва можа да различи силуета.

– Е, как стана? – повтори той. – Кой плати на Стъбс да се обърне?

Фоулс примижа, опитвайки се да различи лодката.

– Към нас се движи, нали? – Явно се мъчеше да остане спокоен.

– Чакаш ли някого?

Фоулс погледна назад към „Фоли Фарфарата“, която беше закотвена на около миля. Явно преценяваше разстоянието и времето, за което щеше да стигне до корабчето.

– Какво става, Фоулс?

Торпедото се повдигаше и спускаше от лекото вълнение. При всяко спускане наближаващата лодка изчезваше. С всяко издигане се приближаваше по-близо.

– Кажи ми, Фоулс.

– Малко съм късоглед. – Фоулс посочи към лодката. – Какво виждаш?

– Движи се с огромна скорост и се е изправила. Дълга и тънка. Направо за състезания.

Точно като лодката на сателитните снимки, която следеше „Форс мажор“.

– Трябва ли да се връщаме на корабчето, Фоулс?

– Няма значение. Не можем да избягаме. – Гласът му изчезваше.

Ревът се засили. Стив си спомни как „Форс мажор“ наближаваше плажа на Сънсет Кий. Звукът от наближаваща лавина. По-скоро вой, като от реактивен двигател.

– Господи, Фоулс! Какво става, по дяволите?

– Затвори си устата и ме слушай. Нямаме много време. Стана горе-долу както ти каза. Излязох с торпедото в залива. Моторницата ме прибра. „Сигарет Топ Гън 38“. После ме остави близо до Блек Търтъл Кий. Останах във водата, докато дойде „Форс мажор“. Докато мистър Джи теглеше кошовете за омари, се качих на борда. Спуснах се в машинното. След няколко минути ги чух как си говорят в салона. Мистър Джи му даде стоте хиляди, а Стъбс каза, че били малко. Някой друг бил предложил повече за услугите му. Някой щял да плати десет пъти повече, ако потопял Океания.

Точно както каза Грифин, когато най-сетне си призна истината.

– И двамата се наливаха цял ден и се вдигна адска разправия. Мистър Джи настояваше да разбере кой е другият играч, но онази мижитурка не искаше да каже. Крещяха си здраво. Мистър Джи явно беше извадил харпуна, защото Стъбс се изсмя и попита дали не е забравил нещо. Тогава мистър Джи се разсмя. Харпунът нямаше стрела. И двамата се поукротиха и Стъбс каза, че щял да откаже на другия и ще вземе парите на мистър Джи плюс сто хилядарки всяка година. Това явно реши проблема. Мистър Джи се качи обратно на мостика и насочи яхтата към Сънсет Кий.

Отново точно както Грифин им го беше разказал, помисли си Стив, като погледна към „Фарфарата“. Моторницата се беше изравнила с корабчето за гмуркане. Може би човекът, който я караше, още не ги беше видял как подскачат по вълните.

– Значи когато Грифин си тръгна, Стъбс е бил в добро здраве и още е дишал?

– Но стана бял като призрак, когато ме видя да влизам през капака отдолу. Питам го дали не е забравил, че току-що е взел четирийсет хиляди долара като предплата от някой друг.

– Парите, които полицията откри в хотелската му стая.

– Точно така. Тъпото животно ми каза, че щял да ми ги върне. Мислеше си, че подкуп се връща като панталони. – Фоулс се извърна, видя как моторницата се отдалечи от „Фоулс Фарфарата“ и се насочи право към тях. – Казах му, че съм дошъл, за да се убедя, че няма да се отметне и че иначе ще го изхвърля през борда.

– Кой ти нареди? За кого работеше?

– Няма значение кой. Такива бяха заповедите ми, но аз блъфирах. Никога нямаше да го убия.

Моторницата беше на петстотин метра разстояние и пореше право към тях.

– Малката гадина полудя – продължи Фоулс. – Грабна харпуна и натъпка стрелата вътре, но явно не я беше сложил както трябва. Започна да го размахва и аз го сграбчих. Сборичкахме се и проклетията гръмна. Стрелата се заби право в гърдите му. Панирах се. Веднага побягнах и се хвърлих през борда. Стоях и чаках, докато моторницата не ме прибра.

– Щом не си имал намерение да убиваш Стъбс, можеш да кажеш, че е било при самоотбрана.

– Морално погледнато, виновен съм. Убих Стъбс, все едно аз дръпнах спусъка.

И двамата погледнаха към приближаващата се моторница, вдигнала нос във въздуха, пореше право към тях с най-малко десет възела. „Сигарет Топ Гън 38“ с гладък бял корпус, изрисуван с оранжеви и червени пламъци. В кокпита се виждаше мъж, на кормилото беше опряна пушка.

– Това е мъжът, който те взе, нали? – попита Стив.

– Да, това е.

– Защо е с пушка?

– За да ме убие. Теб също най-вероятно.

– Боже, Фоулс! Имаш ли някакво оръжие?

– Нямам дори харпун – каза британецът с тъжна усмивка.

Гърмежите от автоматичните изстрели отекнаха над водата.

Стив се сви на седалката си.

– Ами сега?

– Колко въздух имаш?

– Петнайсет минути. И по-малко, ако ми се спече задникът от страх, което вече стана.

Изстрелите рикошираха в стоманения корпус на торпедото.

– Екипаж, готови за гмуркане! – нареди Фоулс, без съмнение точно както дядо му в норвежкия фиорд.

Стив нахлузи маската и подготви мундщука и регулатора си.

– Така и не ми каза. Кой е този човек?

– Казва се Чери Конклън.

Фоулс налапа мундщука, отвори баласта и натисна ръчката напред. Торпедото ги понесе надолу точно когато нов изстрел изсвистя покрай старото ръждясало корито.

Живот в минало време

46

_Кой, по дяволите, е Чери Конклън?_

_И защо иска да ме убие?_

Да убие Фоулс, това можеше да го разбере. Британецът беше сварено яйце, готово да се спука. Когато го направеше, щеше да разобличи Конклън и човека, който ги беше наел и двамата. Според Уилис Раск Конклън беше безмозъчна отрепка, която не можеше да измисли толкова подмолен план за подкуп. Шефът му искаше да види Грифин обвинен в убийство и Океания погребана в морето. Но кой беше шефът му? Фоулс така и не каза.