Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 20 страниц)

Гол до кръста и бос, почти готов Тарзан, Джуниър повлече гостите си нагоре по каменната пътека, която водеше към къщата „Каса дел Сол“ – според направения с вкус надпис, вграден в стена от покрити с корали камъни.

– Татко ми каза колко красива си станала – започна Джуниър, – но… уау! Нямам думи.

– Много мило! – Виктория усещаше присъствието на Стив и долавяше неудобството му.

– И важна адвокатка при това. Уау!

„Уау“ явно беше ключов компонент от вербалния арсенал на Джуниър. Добре де, не беше отличник в Пайнкрест, но беше избран за най-популярното момче на гимназията. И сега, когато се беше превърнал в бронзов Адонис, в ума на Виктория се въртеше само едно: да станеш виден учен не е най-важното.

– Всичките тези години… – каза Джуниър, като остави изречението недовършено.

– Да – отвърна тя.

– Спомняш ли си карнавала, който Бъни Флаглър организира в „Ла Горе“?

– Ти беше Зоро, а аз Жената Чудо.

– Промъкнахме се до осемнайсетата дупка.

– И пръскачките се включиха – разсмя се Виктория, спомняйки си алкохола в пунша; бандата, която свиреше кавъри на „Игълс“ и мляскането във влажната нощ.

Стив прочисти гърлото си, звук от ръмжащо куче.

– Веднъж ходих на маскарад, облечен като Дейвид Копърфилд.

– Великия маг – отвърна Джуниър.

– Героят на Дикенс – поправи го Стив.

– А, да.

– И той е бил сирак като мен.

– Ти не си сирак, чичо Стив – каза Боби.

– Но исках да бъда.

– Защо? – попита Джуниър.

– Едва ли ще ме разбереш – рече Стив. – Ти живееш в „Каса дел Сол“. – Аз съм живял в Мрачната кула.

– Може да се е нуждаела просто от пребоядисване – предположи Джуниър и сърцето на Виктория се сви. Наистина ли литературните препратки го подминаваха като катамаран, понесен от вятъра? Но Джуниър се разсмя и те разбраха, че се шегува. – Понякога ми се иска да съм имал Дикенсов тип възпитание. Гради характер, не мислите ли?

– При Стив не се е получило – отвърна Виктория.

_Какво ще кажеш сега, Стив? Най-готиното момче от Пайнкрест може да те настигне._

Наклонът леко се увеличи, докато каменната пътека извиваше покрай кокосовите палми.

– Стив, движиш се като атлет – каза Джуниър.

– Бройкаш задника ли? – изстреля веднага Стив.

– Не, сериозно. Походката ти. Грациозна е.

– Чичо Стив е играл бейзбол в Университета в Маями – гордо заяви Боби.

– Виждаш ли – рече Джуниър, – веднага ги разбирам тия работи.

Виктория направи бърза равносметка на ситуацията. От една страна беше Стив, сърдит като скункс, а от друга – Джуниър, излъчващ очарование. Безхитростен и самоуверен. Как да не го харесва човек!

– Чичо Стив все още държи рекорда за най-много откраднати начални удари в плейофите.

– Уау! – възкликна Джуниър. – Играл ли си в световните серии за колежите?

– Да, но не обичам да се хваля с това.

– Много ясно – отвърна Боби. – Изкарали са те на трета в мач от Шампионата.

– Сериозно? Това е доста трудно, нали? Да те изкарат от трета база, имам предвид.

– Лоша топка – защити се Стив. – Паднах, затова ме удари.

– Но чичо Стив здравата си изпатил – продължи Боби. – Паднал върху девета. Това коствало титлата на „Кучетата“. Затова го наричат Соломон Падналия.

– Благодаря ти, хлапе – каза Стив.

– Много лошо, Стив – отвърна Джуниър. – Нямах представа.

Това отвори очите на Виктория. „Движиш се като атлет“, а? Джуниър нарочно беше насадил Стив. Нарочно беше решил да извади на показ най-унизителния момент от живота му.

„Нямах представа.“ Ха! Много добре знаеше какво правиш.

Значи беше проучил Стив. И нея също, предположи тя. Означаваше още, че порасналият Джуниър имаше не само бронзов тен и удивителни гръдни мускули.

– Не обичам груповите спортове – отвърна Джуниър, когато се приближиха до къщата. – Вероятно защото съм единствено дете.

– Де да бях и аз – каза Стив.

– Тогава мене нямаше да ме има, чичо Стив – намеси се Боби.

– Добър аргумент. Връщам си думите назад. И се радвам, че сестра ми е побъркана, защото иначе нямаше да живееш при мен.

Пътеката свърши пред къщата, най-високата точка на малкия остров. От едната страна имаше площадка за хеликоптер. От другата – басейн, от онези, дето единия им край все едно го няма. Надолу се спускаше частен плаж с бял пясък. Докато вървяха, Джуниър им разказа колко обичал водата. Беше уиндсърфист, кайтсърфист, плувец маратонец и леководолаз. Но най-много обичаше да се гмурка покрай Кабо Сан Лукас, да се спуска толкова дълбоко, колкото можеше само с кислорода, който човек побира в гърдите си.

Разказа им за нечовешките си тренировки, като твърдеше, че може да сдържи дъха си пет минути и двайсет секунди и съзнателно да намали пулса си до двайсет удара в минута. Разказа им каква страхотна тръпка е да си вържеш тежести и да се спуснеш на 1200 метра под водата – световният рекорд бил хиляда и петстотин, но водолазът умрял – и за парещата болка в гърдите, когато дробовете му се свивали колкото юмрук. Разказа им как се изстрелвал обратно на повърхността като човешко торпедо с реактивната шейна, за халюцинациите от азотната наркоза, за страха, че сърцето може да се пръсне, а мозъкът – да експлодира. Това била тръпката, електрическият заряд на спорта, да знаеш, че всеки път, когато се пъхаш в неопрена, предизвикваш ангела на смъртта.

И когато свърши, беше ред на Виктория да каже „Уау!“.

Кргато наближиха кораловите стъпала, които водеха към входната врата на „Каса дел Сол“, Стив попита:

– Какво правеше Бен Стъбс на лодката на баща ти?

По дяволите, не удържа на обещанието си, че ще остави тя да води!

– Това е дълга история – отвърна Джуниър.

– Има ли нещо общо с Океания? – попита Виктория в опит да се възползва от инерцията на Стив.

– Океания е в основата на всичко – весело се съгласи Джуниър. – Ако татко не ви е обяснил, Океания трябваше да бъде плуващ хотел.

– Не е ли това голям круизър? – попита Стив.

– Повярвай ми, няма нищо общо.

– Къде щеше да бъде построен този хотел? – Виктория изстреля въпроса преди Стив да успее да реагира.

– В Мексиканския залив. На четири мили западно от Бока Чика.

Докато Виктория и Стив се опитваха да си представят точното му местоположение, Боби направо изпищя:

– Това е морско светилище. Има огромен коралов риф и гъмжи от тропически рибки.

– Точно така – намеси се Стив. – Защитено от закона. Как можете да строите там?

– Именно затова Стъбс беше толкова важен. Той беше човекът от Агенцията за защита на околната среда, който можеше да каже „да“ или „не“.

– Кое от двете каза? – попита Виктория.

– Разреши. Вече беше подготвил черновата на доклада си. Въпреки всички предохранителни мерки за защита на рифа. Стъбс беше съгласен. Трябваше само да говори с вас да оформите правно документацията.

– Значи баща ти не е имал мотив да го нарани? – попита Виктория, когато спряха за малко на последното стъпало.

– Тъкмо обратното – отвърна Джуниър. – Стъбс беше страшно важен за одобряването на проекта. Този, който го е убил, е искал да спре Океания.

– Баща ти каза ли ти какво се е случило на лодката? – попита Стив.

– Само че е слязъл по стълбата, видял Стъбс с харпуна в гърдите, опитал се да се върне на мостика и после незнайно защо е загубил съзнание. Бил се освестил чак когато се разбили на брега.

Същото, което каза и на нас, помисли си Виктория.

– Ами всичките пари на лодката?

– Баща ми си е такъв. Обича усещането да има много пари в брой.

– Парите бяха в непромокаеми торби – обади се Стив. – Защо?

Джуниър повдигна рамене.

– На лодка са, има смисъл, нали?

– Всъщност има доста неща, които нямат смисъл. Стотина хиляди долара на лодката. Четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Харпун в гърдите на Стъбс.

– Трябва да ви кажа нещо – каза Джуниър. – Нещо, за което ужасно съжалявам.

– Какво? – попита Виктория.

– В известен смисъл аз съм виновен за смъртта на Стъбс.

– Как? – попитаха двамата едновременно.

– Харпунът беше мой.

Законите на Соломон

4.

Може да пробуташ една небивалица на съдебните заседатели. Втора обаче със сигурност няма да мине, а третата праща клиента ти право в затвора.

Целувачи на корали

10

– Има нещо, което трябва да ви покажа в и което обяснява много неща – каза Джуниър.

– Харпунът. – Стив опита да се върне отново на темата. – Как ще го обясниш?

– Без проблем. Но има много други неща, освен харпуна.

И той ги поведе през фоайето на къщата, цялото покрито с каменни плочи и богата дървена ламперия. На едната стена имаше картини в ярки цветове, вероятно от Хаити. На другата бяха окачени зейнали риби, включително и най-големият морски костур, който Стив някога беше виждал. Надут и лъскав, целият на жълти райета, най-малко метър и осемдесет на дължина. До дебелака имаше още по-впечатляващ екземпляр, тарпон с гигантска челюст, който – според месинговата табела отдолу – тежеше 130 килограма и беше уловен от Хал Грифин близо до Куба. Яка борба е паднала, помисли си Стив, като прочете надписа: Победител в Международния турнир по риболов „Ърнест Хемингуей“. За миг Стив се почуди дали собственикът на „Фарс мажор“ някога се беше задоволявал с второто място.

– Имам голяма колекция от харпуни – каза Джуниър. – „Екскалибур“, „Рино“, „Бьохат“ плюс някои класически ръчно направени от махагон и тиково дърво от петнайсети и шестнайсети век. И сам си правя. Направих един, с който можеш да забодеш петстотинкилограмова риба тон.

Това, което Стив наистина искаше да разбере, беше кой е забол 70-килограмовия човек, заслужил висока оценка за вярната си служба към обществото.

– Къде държеше харпуна, с който беше прострелян Стъбс? – попита го Стив.

– В една от кабините на „Форс мажор“. Стрелях по омари с него.

– Незаконно е да се стреля по омари – каза Стив и се замисли дали да не извърши граждански арест.

– Във Флорида може би, но не и на Бахамите.

_Е, кой наниза Стъбс, плувецо? Това си е незаконно навсякъде._

Влязоха в просторна всекидневна, с извити като купол стени, висока колкото два етажа. Прозорците гледаха към залива, където палмите развяваха листа от океанския бриз. Беше облицована с ръчно обработено дърво. Кленов под, греди от секвоя, черешова ламперия. На Стив му заприлича на кабина от луксозна яхта.

– Баща ти знаел ли е къде си държал харпуна?

Джуниър повдигна рамене и раменните му мускули се нагънаха, сякаш някой го беше мушнал с остен.

– Харпунът беше заедно с други риболовни такъми. Сигурен съм, че го е виждал, но се съмнявам, че е знаел дори как се зарежда.

– Но ти знаеш как.

– Разбира се.

– Интересно. Много интересно. – Стив опита да си придаде дълбокомислен вид, но прозвуча като надут кретен дори и в собствените си уши.

– Голяма работа! И какво от това? – попита Джуниър.

Голямата работа беше, помисли си Стив, че му се искаше да постави оръжието, с което беше извършено убийството, в ръцете на някой друг, а не на клиента си. Дори и ако ръцете бяха на Зоро от маскарада на Бъни Флагър, колкото и да беше гадно.

– Да, Стивън – Виктория произнесе името му така, сякаш ставаше дума за стрептококи. – Какво от това?

Беше бясна, Стив го знаеше. Беше й обещал да остави тя да води, дори си го мислеше сериозно. Но щом пристигнаха, щом играта започна, просто не можеше да се отдръпне.

Боби изкрещя:

– Чичо Стив иска да лепне убийството на най-готиното момче в гимназията „Пайнкрест“.

– Знам, Боби – каза Виктория. – Просто исках да чуя Стив да го каже.

На Стив му се прииска Боби да се откаже от влудяващия навик да говори само истината – истинска аномалия в дома на Соломон. Обърна се към Джуниър и го попита:

– Къде беше, когато баща ти и Стъбс излязоха с яхтата?

– Плувах.

– Сам ли?

– Голямо момче съм, Соломон.

Боби каза:

– Чичо Стив има предвид дали разполагаш със свидетел, който да ти осигури алиби?

Джуниър се разсмя.

– Само баракудата, която реши да ме преследва.

– Супер – отвърна Боби.

– Виж, Соломон. Нямам мотив да убивам Стъбс.

– Няма явен мотив – поправи го Стив.

– Не ставай смешен, Стив – намеси се Виктория.

– Няма нищо, Тори – успокои я Джуниър. – Знам, че си вършите работата. – Докато се качваха по кленовата стълба към втория етаж, той каза: – Ако ви интересува, имам теория какво се е случило.

– Каква е тя? – Изгаряше от нетърпение да я чуе.

Да, помисли си Стив. Покажи ни нещо друго, освен потрепващи мускулни влакна.

– Мисля, че Стъбс може да е намерил харпуна и да се е заиграл с него – каза Джуниър. – Той е стар пневматичен модел. „Посейдон 3000“. Стреля с въздух под налягане вместо с тетива. Ако се е опитал да го зареди и не го е направил както трябва, харпунът може и да се е задействал.

– Защо му е на Стъбс изобщо да се занимава с харпуна? – поинтересува се Виктория.

Джуниър отново повдигна рамене, тръбните му мускули се присъединиха към раменните и изпълниха малък мускулен танц.

– Защо децата вадят револверите на бащите си от чекмеджето?

– Ако Стъбс се е прострелял сам, кой е ударил баща ти? – попита Стив преди Виктория да успее да зададе следващия си въпрос.

– Никой. След като баща ми е открил Стъбс, той се е втурнал обратно нагоре по стълбата към мостика. Бил е подпийнал – и двамата са били на градус – и развълнуван. Стълбата е мокра от пръските. Спъва се и пада, като си удря главата.

Спряха пред широка двукрила врата, Джуниър затърси ключа в джоба на шортите си. Не си заключва харпуните, помисли си Стив, но му трябваше ключ, за да влезе в стаята, която се канеше да им показва.

– Мога да продам блата на алигатори – каза Стив, – но тази история вони като вмирисана скумрия. Проблемът е, че е пълна с небивалици.

– Какво, по дяволите, значи това?

– Кажи му, Вик.

Тя прикова Стив с поглед, който значеше, че не обича да й се казва какво да прави. После отвърна:

– Една от теориите на Стив.

– Не е просто теория. Закон. Законът на Соломон за сложните небивалици. Вик, ти имаш честта.

Отново го стрелна с поглед.

– Стъбс се е застрелял – каза тя, – това е едно невероятно събитие. Баща ти е паднал от стълбата и си е ударил главата, това е второ. Лодка без капитан да се разбие на същия бряг, на който е трябвало да акостира – трето. Ефектът се умножава. Всяко невероятно събитие прави останалите по-трудни за вярване.

– И улеснява съдебните заседатели да произнесат обвинителна присъда – допълни Стив.

– Например мъж излиза с лодката си за риба на Коледа, въпреки че никога не е ходил на риболов – продължи Виктория. – Бременната му жена изчезва същия ден. Месеци по-късно тялото й и това на бебето са изхвърлени на брега близо до мястото, където мъжът е ловил риба. Мястото, където се е върнал, докато е твърдял, че е бил някъде другаде.

– Делото срещу Скот Питърсън – каза Джуниър, докато отключваше вратата.

– Защитата му прекали с небивалиците – напомни Виктория, когато влязоха в тъмната стая, в която като че ли беше по-хладно от останалите в къщата.

Стив се усмихна сам на себе си. Колкото и Виктория да се оплакваше от адвокатските му номера, беше започнала да прихваща от техниката му.

_Защо не иска да разбере какъв печеливш отбор сме?_

– Стив е извел математическа формула въз основа на тази теория – продължи тя.

– Един от законите на Соломон. Наричам го небивалици на квадрат: Ако шансът ти да убедиш съдебните заседатели в едно неправдоподобно събитие е едно към три, вероятността при второто е едно към девет, а при…

– Едно към осемдесет и едно за третото – набързо изчисли Боби.

– Точно така. С други думи, нямаш никакъв шанс.

Джуниър включи осветлението и по периметъра на тавана се включиха малки прожектори. Намираха се в огромна зала без прозорци, потънала в сенки.

– Това, което ще ви покажа – каза Джуниър, – много малко хора са го виждали. Стъбс е един от тях.

Стив примижа, опитвайки се да различи какво точно представлява издигнатият силует в средата на помещението, но не можа да види нищо, освен сенки. Беше прекалено театрално за неговия вкус. Имаше чувството, че Джуниър прави шоу в тяхна чест. Или по-вероятно само заради Виктория.

– Трябва да знаете някои неща от биографията ми, за да разберете смисъла – продължи Джуниър.

Докато стояха в сумрака на хладната стая, Джуниър взе да им обяснява, че с течение на годините, прекарвайки толкова много време във водата, бил се превърнал в страстен природозащитник.

_Спасете китовете._

_Защитете рифовете._

_Забранете мрежите за риба тон._

Целият спектър на добродеятелни океански проекти. Давал купища пари на групи от природозащитници, вероятно, както си мислел вече, за да изкупи делата на баща си. Хал Грифин, според признанията на собствения му син, беше истинско цунами спрямо екосистемите. Издухваше конкуренцията от водата, буквално потопи лодка на Грийнпийс в пристанището на Сидни, като я блъсна с една баржа. Старецът – му беше грабител от висшата лига, професионален мародер, проектите му бяха позорна въртележка за правене на пари, всяване на хаос, екокатастрофи. Разрушени плажове от комплекси по крайбрежието на Филипините, масирано унищожаване на риби около бреговете на Ямайка след построяване на марина, изливане на канализационни води от заграден комплекс на остров Кайкос.

– Където и да иде баща ми, природозащитниците го погват с пушки за слонове.

А дали баща ти не погва другите с харпун, почуди се Стив. Докато синът, според скромните му твърдения, беше сър Галахад от Дълбините.

– Чували сте за прегръщачите на дървета – продължи Джуниър. – Мен пък можете да ме наричате целувач на корали. Гмуркал съм се из най-хубавите и на всичките дните им са преброени. Кораловите рифове са дъждовните гори на океаните.

– И какво общо има всичко това с Океания? – попита Стив.

– Преди няколко години спорех с баща ми и казах нещо от рода на: „Няма да мирясаш, докато не построиш курорт върху коралов риф.“ И баща ми го прие като предизвикателство. Попита къде има коралов риф минимум на три морски мили от брега на англоговорещи, близо до населено място с поне три милиона души.

– Защо три мили? – попита Виктория.

– За да е извън териториални води – отвърна Джуниър.

– Законът на оръдейния изстрел – каза Боби и всички се обърнаха към най-умното момче в шести клас. – От пиратските времена, защото оръдията са можели да изстрелят гюллето максимум на три мили от брега. Оттам идва и законът.

– Благодаря ви, господин Хистъри Ченъл – рече Стив и после се обърна към Джуниър: – Ако си извън ограничението от три мили, можеш да държиш казино. Това ли беше идеята?

– Точно. Но пак щяхме да сме вътре в двестате мили на зоната.

Стив го погледна с празен поглед.

– Изключителната икономическа зона – преведе Боби, като срамежливо добави: – Знам много федерални акроними. Както и повечето персонализирани регистрационни номера на коли, забранени от щата Флорида.

– Не започвай – предупреди го Стив.

– С-У-П-Р-П-К-А – започна Боби. – И-С-К-С-К-С.

– Боби…

– Г-О-Л-П-Н-С.

– Дай по-кротко, хлапе!

– Тъй като се намираме в изключителната икономическа зона – продължи Джуниър, – федералното правителство все още има права над дейността. Затова ни трябва доклад за оценка на околната среда, за да си извадим федерално разрешително.

– Бен Стъбс от Агенцията за опазване на околната среда – предположи Виктория.

– Да. Затова баща ми трябваше да мине през всички кръгове на ада. Не спираше да ругае, но успя. И ето го резултатът.

Джуниър натисна друго копче и огромното помещение беше окъпано от мека светлина.

– Дръж се Океания! – каза той.

Пред тях искреше триизмерна диорама, може би десетина метра дълга и около два метра висока. От пода до височината на рамото беше океан – или поне негово синьо пластмасово подобие, завършено с миниатюрни пластмасови риби. На повърхността се носеха три подобни на понички сгради, свързани с покрити галерии. От дъното на всяка сграда се спускаха стоманени въжета, които бяха закрепени на океанското дъно. От едната страна на централната сграда имаше марина с може би двеста миниатюрни яхти, малки пластмасови човечета весело махаха от палубите. Над хотела висеше по-голям модел на това, с което бяха прелетели до Парадайз Кий.

– Централната сграда е казино – каза Джуниър. – Двайсет и една хиляди квадратни метра с автомати, блекджек, рулетки, зарове, бинго, стаи за покер. И тем подобни. И за разлика от Атлантик Сити и Лае Вегас – никакви данъци. Или както баща ми обичаше да казва: „Чичо Сам да не ми е роднина!“

– Как щяхте да карате хората дотам? – попита Виктория. Практична както винаги, помисли си Стив.

– Хидроплани, частни яхти, кораби на подводни криле – на всеки половин час от сушата.

– Ами ураганите? – попита Стив.

– Щяхме да евакуираме хотела, разбира се – отвърна Джуниър. – Но конструкционният ни метод е революционен. Плетени стоманени въжета държат сградата към дъното, но са подвижни, така че сградите могат да се повдигат и да се спускат в открито море. Компютърни модели показват, че можем да издържим буря от четвърта степен по петобалната скала.

– Ами петата степен? – попита Стив.

– Статистически почти невероятна. Само две са връхлитали Щатите досега.

Хлапето гледаше и канала с прогнозите за времето.

– Не броиш онези преди изобретяването на метричната система – отвърна Стив.

– Убедени сме, че хотелът ни може да издържи на най-силната буря, която, статистически погледнато, може да ни връхлети – каза Джуниър.

Най-силната буря, която, статистически погледнато, може да ни връхлети.

Не е зле, помисли си Стив и даде на Джуниър бонус за усукания му адвокатски език. Пичът беше по-умен, отколкото изглеждаше, интелектът му надхвърляше сумата от гръдните и трапецовидните му мускули.

– Още не сте видели най-хубава част – продължи Джуниър. – Погледнете сграда номер три. Наричаме я „Атлантис“.

Заобиколиха от другата страна на диорамата. Океанското дъно се издигаше нагоре, като стигаше близо до най-голямата сграда с форма на поничка. Но не беше обикновено пясъчно дъно, а миниатюрен коралов риф, застинало пластмасово копие, пресъздадено до стряскащи подробности. Акропора, която приличаше на еленови рога; зелени морски ветрила, които махаха за „здрасти“; меандрини, които наподобяваха досущ на човешкия главен мозък. Една змиорка мурена подаваше глава от коралов небостъргач. Навсякъде плуваха гигантски морски костури, ярки сини ангелски риби, пъстри риби-папагал, огромни трапони, морски костенурки и други морски създания, чиито имена Стив не можеше да назове.

– Атлантида явно е потънала. – Виктория посочи под сградата. Поничката приличаше повече на летяща чиния, част от сградата беше над повърхността, а люковете на прозорците – под водата.

– Моя идея. – Джуниър се усмихна толкова широко, че трапчинките му заприличаха на огнестрелни рани. – Триста хотелски стаи под водата. Можеш да гледаш от прозореца си как плуват рибите.

И наистина, две акули точно минаваха покрай един от люковете. Да шашнеш хората от Оклахома, без да ги караш да си мокрят краката.

– Ако погледнете по-внимателно пасажите, които свързват сградите, ще видите, че подът им е прозрачен. Разходката от ресторанта до казиното минава през най-големия аквариум в света.

– Невероятно! – промърмори Виктория. – Хотелът представлява гигантска лодка със стъклено дъно.

Джуниър се усмихна.

– Казах на баща ми, че повечето хора никога няма да си сложат шнорхел или да се гмурнат под водата с кислородна бутилка. Така че щом ще строиш хотел над рифа, защо не вкараш рифа в хотела? Или поне не го приближиш.

– Наистина впечатляващо – каза Виктория с възхищение сякаш Джуниър й беше показал Мона Лиза и й беше казал, че той я е нарисувал.

Голяма работа, помисли си Стив. Богаташкото синче казва на архитектите да пробият люкове на хотелските стаи. Какво иска, Нобелова награда ли?

– Именно тук баща ми ме изненада – продължи Джуниър. – Строителните разходи ще бъдат астрономически, така че първоначално се запъна. Стана доста arriere-pensee*.

[* Втори план, задна мисъл (фр.). – Б.пр.]

– Мразя, когато стане така – каза Стив. Чудеше се какво, по дяволите, значи „териер пенис“.

– Значи да имаш съмнения – изписка Боби. – Несигурност, резервираност.

– Но баща ми е толкова умен! – продължи Джуниър. – Премисли всичко и осъзна, че маркетинговият трик е рифът с подводни хотелски стаи точно над него. Това е цвърченето на пържолата. Никъде другаде по света няма такова нещо.

Той продължи да дърдори още няколко минути за свръхмодерната пречиствателна станция, слънчевите генератори, рециклиращия завод, който смилал остатъците от вратните пържоли на храна за риби. Стив не му обърна много внимание. Вместо това се опитваше да вземе мерките на Джуниър, самородния талант от гимназията, превърнал се в гмуркач с огромен гръден кош, който изпускаше смъртоносно количество тестостерон от всяка пора.

– Така че това, което можеше да се превърне в екологично бедствие, ще се превърне в пътеводна светлина за света с оглед на безопасното строителство в район с крехко екологично равновесие.

Божке, изнася реч пред „Киванис Клуб“!

– Сигурно си много горд – каза Виктория с прочувствен тон, който Стив интерпретира като: „Ти си най-сексапилният и прекрасен мъж във вселената и ако мога да се отърва от гаджето си, искам да ти родя деца, считано девет месеца от днес.“

Стив продължаваше да се опитва да прецени Джуниър, но му беше трудно да го направи обективно, защото все повече и повече се вбесяваше на Виктория. Но изведнъж му хрумна, че може би греши. Дрънканиците му за спасяването на планетата звучаха съвсем искрено. Разбира се, когато не ти се налага да си изкарваш прехраната с труд, имаш свободно време да се посветиш изцяло на хобито си. В колежа Стив беше станал член на Обединението за граждански права. По онова време имаше някакви политически схващания, но реши, че левите съидейници по-лесно се изоставят.

Една внезапна мисъл започна да го тормози – смътно предчувствие, че има нещо неточно с Господин Точен. Какво беше то?

Отне му само миг. Толкова е явно, помисли си Стив, макар да осъзнаваше, че способността му да разсъждава трезво може да е помрачена от ревност, завист и страх.

Кучият му син беше прекалено готин, за да е истински.

Което означаваше, че е измамник. А с малко късмет – и убиец.

Тайните, които родителите крият

11

– Помниш ли, когато баща ти ни заведе на онова място с хотдоците на виадуктите? – попита Виктория.

– „Фън Феър“ – отвърна Джуниър.

– Хванахме се на бас и ти изяде десет хотдога с чили.

– Дванайсет. С лук. Стана ми лошо на задната седалка на бентлито на баща ми.

– А помниш ли какво направихме на четиринайсетия ти рожден ден? – подсети го тя.

– Къпахме се голи във венецианския басейн.

– Не. Издълбахме инициалите си на един бенгалски фикус.

– Да, в Брадфорд Парк – спомни си Джуниър. – Пазачът ни подгони.

– И прескочихме една бетонна ограда, за да се скрием…

– Но се оказа бент и се приземихме в дълбока метър и половина вода.

Смях. От двама от тримата обаче. Изражението на Стив беше сърдито и студено, сякаш се терзаеше за нещо, което не зависеше от него – сриващия се долар, най-вероятно.

– Мога ли да ви върна за малко в настоящето от Алеята на спомените?

– Разбира се – отвърна Джуниър.

Налага ли се, помисли си Виктория.

– Нищо не съм виждал по вестниците за Океания – започна Стив, – не съм чул никой в Кийс да говори за нея.

– Баща ми не искаше никой от хазартната, индустрия да разбере какво правим, докато не се сдобием с федерално разрешително – обясни Джуниър. – Какво щяха да направят лобистите за Атлантик Сити и казината из Залива, за да ни спрат?

– Щяха да подкупят един-двама конгресмени – предположи Виктория.

– Ами ако не дадеше резултат?

– Щяха да убият Стъбс и да натопят баща ти – отвърна Стив. – Твърдиш, че е дело на конкуренцията.

– Кой друг би имал по-добър мотив? – рече Джуниър.

Бяха минали петнайсет минути, откакто Джуниър отново беше заключил вратите към Океания. Тримата възрастни – ако се брои и Стив – лежаха на шезлонги върху терасата с гледка към залива. Кана с коктейл „Маргарита“, плато с тортила чипс и току-що приготвено гуакамоле стояха на масата под чадъра. Изкуствен водопад се изливаше от скалите в малко езеро, пълно с риби и лебеди с дълги шии. Боби джапаше в езерото, опитвайки се да разговаря на лебедски с птиците.

Телефонът на Джуниър беше звъннал няколко пъти, обаждаха се репортери. Следвайки инструкциите им, Джуниър изразяваше съжалението на баща си за кончината на Стъбс и отказваше да коментира всичко останало. Хеликоптери от три телевизионни канала в Маями кръжаха над острова като шумни комари. Единият избръмча толкова ниско, че разпени целия залив. Екипите си направиха репортажите и отпратиха обратно на север.

Сега, когато Стив си беше задал въпросите, Виктория правеше разбор на емоциите си. Чувстваше се малко упадъчно, излегната върху плетения шезлонг, потънала във възглавниците с цвят на кокос, докато пиеше текила в работни време с двама готини мъже. Единият й беше любовник и потенциален съпруг, а другият някога беше изглеждал предопределен за ролята. През годините често си беше мислила за Джуниър. Какъв мъж беше станал?

За начало страхотен мускулест тип, но в него имаше толкова много други неща, освен физиката му.

Почтен, умен, загрижен мъж. Колко време и колко пари беше похарчил за благородни каузи. И погледни само Океания, нещо, което би се превърнало в екологичен холокост, благодарение на Джуниър можеше да стане екошоу, зашеметяваща комбинация от бизнес и природа.

Е, Стив, какво ще кажеш сега за Джуниър?

Естествено, Джуниър се беше радвал на привилегирован живот. Но не беше разглезеното богатско синче, както Стив предричаше – и злобничко му се искаше.

Сега, под сянката на чадъра, направен от същата материя като възглавниците, със своя меднобронзов тен, който подчертаваше блестящата му усмивка, с изрусялата му от слънцето коса, с шестте реда плочки на корема, които приличаха на ризница, и релефните раменни мускули, които изпъкваха при всяко движение на голите му ръце, със здравата си челюст, с дяволитата вдлъбнатинка, Джуниър беше…

_О, боже, кажи си го или поне си го помисли!_

_Ако стоях права, досега коленете ми щяха да са се подгънали._

Не че искаше да разпалва въображението – си, но той беше най-близкото превъплъщение на гръцки бог, което някога беше виждала. Съвременен Адонис, който, ако добре си спомняше от курса „Митове и легенди“ в Принстън, се залюбил с Афродита, без значение, че божествената дама била омъжена за друг. И тя ли се чувстваше малко като Афродита, шавливата богиня на страстта, която беше хващала за гроздовете Арес, Дионисий и разни други богове, чиито имена Виктория не помнеше?

_Господи, толкова ли съм повърхностна, че външността му, сочната му тотална мъжественост ме размекна цялата?!_

Не, разбира се, че не. Беше просто здравословна еротична фантазия, нали така? Нима и Стив не разглеждаше манекенките с бански от фотосесията на „Спортс Илюстрейтид“ по-внимателно от което и да е решение на апелативния съд. Почуди се дали Стив долавя трепетите й. Можеше ли да отгатне какво мисли – и изпитва – към Джуниър?