Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 20 страниц)

Когато торпедото се спусна, куршумите продължиха да се сипят във водата. И да правят _вуп-вуп_ над главите им. Стив усети как сърцето му се разтупва и устата му пресъхва от бутилката. Още един звук – рева на витлата на моторницата, която се носеше отгоре.

Бяха на десет метра дълбочина и се спускаха отвесно надолу. В безопасност, докато не им свършеше кислородът. Но нямаше начин да изпреварят моторницата. Или да се изплъзнат. Мехурчетата им можеха да бъдат проследени както пътечката от трохи на Хензел.

Когато стигнаха до дъното, Фоулс грубо приземи торпедото. Щайгата се удари два пъти в пясъка и разгони няколко бодливи рака. Шумът над главите им утихна, моторницата беше спряла. Конклън чакаше отгоре следващия им ход.

Но такъв нямаше. Нямаше какво да направят. Торпедото беше металният им ковчег. Не трябваше ли целият ти живот да се изниже на бърз ход пред очите ти, когато се изправиш пред смъртта? Но Стив си мислеше, че трябва да опитат нещо. Каквото и да е.

На предната седалка Фоулс беше извил врат и гледаше нагоре. Стив го чукна по рамото, после започна да жестикулира с двете ръце. Посочи към лодката отгоре, после докосна гърдите на Фоулс и посочи в една посока, след което посочи себе си и махна в друга.

Прати торпедото нагоре, а ние с теб да тръгнем в различни посоки.

Фоулс сякаш присви очи под маската. После поклати глава.

Стив провери бутилките. Стрелката беше под червената линия. Боже, оставаха му само още няколко минути.

Сега наистина започнаха да му се появяват образи. Бързо проблясваха пред очите му. Майка му, починала преди много години от рак. Баща му, млад, красив и преуспял. Боби, в деня когато го спаси от бараката, където Джанис го държеше заключен в клетка. Сега Хърбърт трябваше да се грижи за момчето.

Ще го преживея. Или ще умра с тази мисъл. Баща ми е по-добър дядо, отколкото баща.

После пред него изникна лицето на Виктория. Усмихна се, за малко не се разсмя. Издиша през ноздрите и моментално замъгли маската си.

Тя ме караше да се смея. Толкова честна и праволинейна. От първия ден заедно в ареста ме разсмиваше.

Осъзна, че мисли в минало време, че животът му скоро ще бъде обсъждан от други, ако изобщо някой се сетеше за него, и то в минало време.

Фоулс блъскаше с нещо по металния корпус, опитвайки се да привлече вниманието му.

Магнитната плоча.

_Добре, какво?_

Фоулс написа нещо на плочата и го показа на Стив.

„Аз убих Стъбс.“

Да. Да. Вече го обсъдихме, помисли си Стив. Ти донякъде си убил Стъбс. Ти си морално отговорен. Какво от това? Защо сега?

Стив присви рамене и вдигна двете си ръце с дланите нагоре, за да покаже, че е объркан.

Фоулс надраска още нещо и вдигна плочата.

„Клайв А. Фоулс“

_Сега разбирам, мой човек. Подписано самопризнание. Да помогнеш на Грифин. Супер. Но само ако някой оживее да го покаже в съда._

Фоулс сграбчи Стив за рамото и му направи знак да слезе от торпедото. Когато Стив не помръдна, Фоулс сграбчи маркуча му с кислород и го дръпна.

_Добре. Добре._

Стив се откопча и се измъкна от торпедото. Фоулс удари с юмрук по пясъчното дъно. „Остани тук!“ После връчи плочата на Стив и му махна за последно. Вдигна дясната си ръка над главата и размаха два пръста в знак на победа. След секунда се освободи от баласта и дръпна ръчката назад. Торпедото се понесе под остър ъгъл нагоре.

Може би умората или страхът, или сместа от азот и кислород бяха замъглили ума му. Каквато и да беше причината, минаха няколко секунди преди Стив да осъзнае какво правеше Фоулс.

Атакуваше Конклън по същия начин, по който дядо му беше атакувал „Тирпиц“.

Сграбчи плочата и заплува след торпедото.

Защо? Не знаеше точно. Само че не изглеждаше много мъжествено да си седи на дъното на океана, докато Клайв Фоулс преследва Викторианския кръст, спечелен някога от дядо му.

Стив риташе с все сила, но над него торпедото набираше все по-голяма скорост и увеличаваше дистанцията помежду им. Беше с бойна глава на носа, без Стив отзад и без баласт, можеше да се носи из водата като балистична ракета. Само дето се носеше право към корпуса на моторницата.

Перката на торпедото завихряше водата и Стив не можеше да види много ясно. Но знаеше, че Фоулс се цели към мястото, където маркучите с гориво излизаха от леките алуминиеви резервоари на лодката.

Усети експлозията преди да я чуе.

Ударната вълна смаза гръдния му кош.

Звукът пулсираше в тъпанчетата му с гръмотевична болка.

С ужасна скорост започна да се премята към дъното.

_Кълбета със задника нагоре._ Така би го нарекъл Фоулс, ако беше оживял след експлозията и пожара. Това беше последната мисъл на Стив, преди да се просне на пясъчното дъно и да му причернее пред очите.

Кралицата на драмата

47

– Колко дълго сте работили за „Посейдон“? – попита Виктория.

– Двайсет и три години – отвърна Чарлз Тейлър. Беше солиден мъж около петдесетте, който изглеждаше така, сякаш никога не е излизал от джакузито, камо ли да се е гмуркал до дъното на някой атлантически ров. При директния разпит беше казал, че е „почти невъзможно“ харпун „Посейдон Марк 3000“, задвижван от пневматична струя въздух, да произведе случаен изстрел при зареждане.

– Още две години и ще получите чудесна пенсия.

– Не съм сигурен, че ви разбирам.

– Вие сте лоялен служител, господин Тейлър. Ръководите отдела за качествен контрол на „Посейдон“ и сте издал сертификат за безопасност на „Марк 3000“. Няма ли да ви уволнят, ако се докаже, че е дефектен?

– Протестирам! – Ричард Уадъл се облегна на масата на обвинението, притиснал длани към махагоновия плот. – Адвокатът дава свидетелски показания, а не задава въпроси.

– Приема се – отвърна съдия Федърс. – Госпожице Лорд, давам известна свобода при кръстосания разпит, но вие току-що преминахте границата.

– Съжалявам, Ваша чест – каза Виктория, макар че не съжаляваше и грам. Беше отбелязала точка пред заседателите.

Тя вдигна харпуна – веществено доказателство номер три – с две ръце.

– В указанията за безопасност компанията ви предупреждава, че отворът трябва да сочи настрани от човека, който се опитва да зареди стрела. Явно сте предвиждали, че човек може да се простреля сам.

– О, това го сложиха адвокатите.

Тези проклети адвокати.

– Но никога не са ни предявявали искове – побърза да добави Тейлър.

Един иск щеше да дойде чудничко на защитата, помисли си Виктория. Колективен най-добре. „Всички, които са се правили на шиш кебап е харпун, да си вдигнат ръката.“ Но трябва да играеш с картите, които имаш.

Вратата на съда се отвори със скърцане и майка й се промъкна вътре. Кралицата беше изчезнала преди два дни, последните й думи бяха по-хладни от ледената маргарита, която пиеше тогава. Обяд в мексикански ресторант близо до съда. Виктория работеше над реда, по който щеше да изложи доказателствата си, на една отдалечена маса, когато майка й се понесе към нея с чаша в ръка. Минаваше обяд, но питието не й беше първото за деня. Като пропусна любезностите, Кралицата обвини Виктория, че е „заядлива, предубедена и скучна“, като добави, че не било никак чудно, дето не можела да задържи мъж.

– Замисли ли се поне веднъж за моето щастие? – попита Айрини.

– Реших, че не е необходимо, майко, ти и без това по цял ден мислиш само за това.

– По-студена си от мен, скъпа. Наследила си го от баща си.

– Ако можеше да е тук и да се защити…

– И аз имам право на щастие. – Майка й направи пирует към вратата, розовата памучна пола балон марка „Синтия Стефе“ се усука около хълбоците й.

Кралицата на драмата.

– Успех в съда, скъпа – подхвърли през рамо. – Дори и да не те е грижа за щастието ми, моля те, спечели заради чичо Гриф.

Явно темата за деня беше „щастие“.

Сандалите й „Маноло Бланик“ чаткаха по пода, докато излизаше.

Сега сандалите се бяха върнали. Е, вече бяха други. Предишните – с отворени пръсти, панделка и каишка през глезена – й бяха подарък от Виктория, благодарение на щедростта на клиента на Стив, който крадеше контейнери, предназначени за италианските бутици. Днешните сандали не бяха „Бланик“ и явно бяха нови. Или поне Виктория не ги беше виждала досега. Змийска кожа със сребърни катарами, изрязани отстрани, с деветсантиметрови токчета.

_Къде беше, майко? И защо ти и направените ти от влечуго обувки се върнахте?_

Яд я беше, че си тръгна, сега и че се връща.

Имаше нещо познато в тези змийски сандали. Какво беше? Наистина бяха страхотни, на ярки жълти и червени райета на черен фон.

_Жълти и черни райета! Коралова змия. Моята коралова змия._

– Нещо друго, госпожице Лорд? – попита съдия Федърс.

_По дяволите, не се разсейвай!_

– Само още един въпрос, Ваша чест.

– Добре. Освен ако не са старите тръби, май чувам, че стомасите на съдебните заседатели почнаха да къркорят.

Виктория вдигна харпуна.

– Господин Тейлър, това, че никой не ви е съдил, не означава, че никой не се е пронизвал при зареждането на „Марк 3000“, не е ли така?

– Протестирам! – каза Уадъл.

– Въз основа на какво? – попита съдията.

– Въпросът има три отрицания, ако не и четири.

– Отхвърля се. Мисля, че съдебните заседатели го разбраха.

– Няма как да знам дали някой се е наранявал някога – отвърна Тейлър.

Избягва думата „пронизвал“ и кървавата представа, която предизвиква.

– Значи не можете да изключите възможността при определени обстоятелства „Марк 3000“ да произведе изстрел при зареждане?

Наруши обещанието си, че въпросът ще е само един.

– Не мога да я изключа.

– Нямам повече въпроси, Ваша чест.

– Тогава да обядваме – обяви съдията.

– Трябва да ти разкажа за нас двамата с Грифин – каза Кралицата.

– По средата на процеса сме – отвърна Виктория. – Дай ми отсрочка.

Кралицата настоя и я убеди да излязат на разходка. След десет минути бяха на доковете и точно минаваха покрай една редица рибарски лодки, когато Айрини каза:

– Влюбена съм в Гриф.

– Поздравления.

– Но не бях, докато беше жив баща ти.

– Така ми каза. Онази нощ за пръв път си оправила Гриф. Какво друго е толкова важно, че не може да чака?

– Вчера ходих до Маями и се отбих в банката. До сейфа си. Взех предсмъртното писмо на баща ти.

Виктория спря рязко до камара изпочупени кошове за омари.

– Сега! След всичките тези години трябва да го направиш сега? Защо?

– Не мога да понасям да ме мразиш.

– Моля те, майко. Не мога да се разправям с това сега.

Един рибар, клекнал до лодката си, се обърна да ги погледне. Не се случваше често две добре облечени жени да се карат пред траулера му.

– Знам под какво напрежение си, Принцесо, и Господ ми е свидетел, че искам да спечелиш, но…

– Нищо не знаеш! Не искам да виждам писмото.

– Нямаш избор.

– Вече не съм на дванайсет, майко. Сама взимам решенията си.

Кралицата бръкна в тъмнооранжевата си кожена чанта. Виктория тръгна да си върви веднага щом видя какво излезе от нея. Старовремски хартиен плик с връвчици за връзване.

Кралицата забърза след нея на проклетите си змийски сандали.

– Обожавах баща ти. Никога не съм му изневерявала. С Гриф бяхме само приятели. Партньори за бридж. Харесвахме едни и същи неща. Синатра. Френски филми. Постмодерно изкуство.

– Майко, не ме интересува, разбра ли?

– Никога не съм спала с него.

– Добре, сега го хвърли.

– Баща ти ми изневери.

Виктория се извъртя. Под яркото слънце, в раирания костюм, лицето й пламна, помисли, че може да припадне.

– Лъжкиня!

– Знаех, че така ще кажеш. Затова донесох писмото на Нелсън.

Айрини се опита да й даде плика, но Виктория се дърпаше, все едно е целият в пламъци.

– Сигурно е подправено. Никога не бих ти го простила.

– Не нося фалшиви перли, не използвах хартиени чинии и не подправям предсмъртни писма. Време е да разбереш истината. Баща ти имаше връзка с Филис.

– Филис Грифин?

– Да, с Филис Грифин. Срещаха се тайно през последните няколко месеца.

– Знаех си, че лъжеш.

Жената на чичо Гриф, майката на Джуниър! Самата мисъл беше абсурдна.

– Когато разбрах, казах на баща ти, че искам развод. Молеше ме да му простя, но аз не можех. Удари го на психология. Каза, че не обичал Филис. Било заради напрежението в работата, съдебните разследвания, даже и омразата към Гриф, задето им докарал съдебни проблеми. Предложи да идем на брачна консултация само и само да спасим брака си. Казах му да върви по дяволите. Заплаших, че ще се разведа и ще те взема. Гордостта ми беше наранена и нямаше да му дам друг шанс.

Виктория усети лек бриз. Лодките изскърцаха, закотвени на дока, въздухът беше натежал от развалена риба.

– Дай ми го.

– Така че съм виновна, скъпа. Виновна съм, че бях груба и не исках да простя. Виновна, че бях толкова егоцентрична и не можах да видя колко болен беше баща ти. Самоуби се в нощта след разрива ни.

Писмото беше написано на ръка на бланка на „Грифин-Лорд Кънстръкшън“.

Скъпа моя Айрини,

Не мога да изразя с думи колко дълбоко ви обичам двете с Виктория, но всичко стана прекалено непоносимо. Страхувам се, че компанията ще се срине и не виждам изход. Нараних те дълбоко и нищо, което кажа или направя, не ще поправи стореното зло. Най-много съжалявам, че няма да съм жив да видя жената, в която е съдено да се превърне Виктория.

Моля и двете ви да ми простите.

Нелсън

Над главата й изкряка чайка. Виктория чу звука на дизелов двигател, водата до кърмата на рибарската лодка завря.

– Съжалявам, че не ти казах по-рано – каза Айрини. – Исках да помниш баща си по друг начин. И вероятно донякъде съм се чувствала унизена.

– Защо? – Изведнъж всичко се беше променило. Майка й беше жертвата в брака, а не злодеят. – Татко ти е изневерил, той е решил да се измъкне като страхливец.

– Чувствал е, че има нужда от някой друг. Не е нещо, с което мога да се гордея. През всичките тези години се питах дали ако се бях държала по друг начин, той щеше да е още жив?

– Не можеш да се виниш.

– И аз така си казвах. Но аз бях единствената, която можеше да го спаси. А не го направих. – Тя си взе писмото обратно, скъса го, хвърли парченцата от дока и те запърхаха от бриза като криле на жерави.

Виктория имаше нужда да си прочисти съзнанието. На ъгъла на Саутхард и Дювал слезе от тротоара и налетя на розово такси. Шофьорът наби спирачки, наду клаксона и я напсува на креолски.

Опитваше се да проумее чувствата си. Майка й, която можеше да бъде толкова празноглава и повърхностна, сега беше отишла в другата крайност. Поемаше моралната вина за смъртта на съпруга си. Но какво искаше от себе си? Какво свръхчовешко разбиране и съчувствие си мислеше, че трябва да притежава?

„О, Нелсън, скъпи, не се депресирай! Прощавам ти, че си изчукал най-добрата ми приятелка.“

Не, предателството и срамното увлечение бяха на баща й.

_А писмото, за което толкова копнеех?_

Сега, когато го беше видяла, сега, когато го беше държала в ръцете си, последното нещо, до което се бяха докоснали ръцете му преди да полети като лебед от покрива на небостъргача… писмото нямаше никакво значение.

_Съжаляваш, че не си ме видял как пораствам? Проклет да си! Можеше да си тук!_

Сега, когато знаеше какво се беше случило, истината не й помогна да се почувства свободна. Знанието не й донесе покой, вместо една болка – друга. Какво каза Стив, че му бил казал неговият баща? Че трябвало да внимава, когато обръща камъните. Отдолу може да има змии, а не цветя.

В този момент повече от всякога й се искаше Стив да е тук. Когато мина покрай дървото на моравата пред съда – последното място, на което го беше видяла, – извади мобилния си и набра номера му. Не го вдигна, но тя изслуша цялото съобщение на гласовата поща, само за да чуе гласа му.

По дяволите, Стив! Къде си?

Тъмносиньо алиби

48

Силен женски глас извика нещо в ухото на Стив.

Не можеше да я види, защото очите му бяха залепени. Или поне така ги усещаше. Помъчи се да ги отвори, солена коричка се отчупи от миглите му.

Ох! Гледаше в напичащото слънце. Изведнъж видя отровни пушеци. Горящ бензин, топяща се пластмаса.

– Махни с ръка, ако ме чуваш!

Пак същият глас. Увеличен. Заповеднически.

_Ако съм мъртъв, значи Господ може да се окаже жена. Но слънцето адски пече и кой може да каже дали пък дяволът не е мадама? Та къде ми беше ръката?_

Стив успя да помаха, водата от ръкава на неопреновия костюм се изля върху лицето му. Маската му я нямаше. Нямаше го и един от плавниците. Носеше се, повдигаше се и падаше с всяко полюшване. Модерната жилетка – благодаря ти, Фоулс – беше направена така, че да те държи на повърхността по гръб, ако изпаднеш в безсъзнание.

_Фоулс, къде си?_

– Стойте спокойно, сър. Ще ви приберем след секунда.

Стив надигна глава от водата. Тежеше горе-долу колкото онзи гигантски костур.

Може раят да е гигантски спа център и аз да съм в джакузито. Вероятно там отиват добрите евреи. Останалите ги правят на рибени кюфтета.

Над водата подскачаше лодка, по-малка от катер. Позна червените, бели и сини диагонални райета. Брегова охрана. Най-красивата лодка, която някога беше виждал. Жена в униформа стоеше на перилата с високоговорител в ръка. Най-красивата жена, макар че не можеше да различи нищо от лицето й. Вдигна палци високо.

– Точно така, сър! Не се опитвайте да плувате.

_Да плувам? По-скоро отново ще заспя. В колко часа е масажът ми?_

Долови плис-пляскането на малка жълта надуваема лодка, която се приближаваше към него. Двама мъже с униформи се наведоха и започнаха да дават нареждания. Изглеждаха много млади и пъпчиви, но гласовете им бяха дебели. Доколкото успя да разбере, от него не се искаше да прави нищо. Те щели да го качат на борда. Опита се да каже нещо, но гърлото му дращеше от солената вода и повърна върху спасителите, докато го вдигаха в лодката.

– Още един мъж – изхърка Стив. – Водолаз. Къде е?

– Стойте спокойно, сър.

Изглеждат изключително печени за дванайсетгодишни, лениво си помисли Стив.

Надуваемата лодка се насочи към катера, като минаваше покрай парчетата фибростъкло и алуминий, останали от сигаретата. Гореше бензин, в черно и оранжево. Наблизо, без капитана си, се поклащаше ръждивото старо торпедо. Беше почерняло, но изглеждаше неразрушимо.

Когато наближиха катера, Стив видя още една надуваема лодка във водата. Други двама спасители. Безжизнено тяло – мъж с дънки и окървавена тениска, лежеше по корем на дъното.

_Чери Конклън? Кой друг можеше да бъде?_

С мрежа в ръка един спасител вадеше нещо от водата. Какво беше?

Ръка! От лакътя надолу, ръка в разкъсан неопренов костюм.

Фоулс.

Боже, беше го направил! Беше се пожертвал. Беше унищожил своя „Тирпиц“ и беше спасил живота на Стив. Как се отплаща човек за такова нещо?

Не се отплащаш. Може би даваш клетва да станеш по-добър човек, но дългът си остава неизплатен.

Когато спасителите помогнаха на Стив да се качи по стълбата в голямата лодка, той смътно си спомни, че е загубил нещо. Маската, разбира се. И…

Плочата.

Самопризнанието на Фоулс. Предсмъртното му желание беше да си уреди сметките и да изчисти името на Грифин. Плочата беше тъмносиньото алиби на Грифин и сега лежеше на дъното на тъмносиньото море.

Свиждане

49

Хората в спешното в болница „Фишърмен“ се зарадваха, когато видяха Стив.

Няколко шеги за намаление за постоянните клиенти, няколко предложения да седи далече от водата. Обещаха му да го пуснат след няколко часа наблюдение, когато изследванията и снимките покажат, че всичко е наред.

Лицето на Стив беше червено като сварен рак с призрачни бели контури от маската. Имаше шина на врата, но всичките му движещи части бяха в полуизправност. Скоро докторите и сестрите се пръснаха и малката му кабинка се изпълни с хора с униформи и пистолети на хълбоците. Стив отказа да дава показания, докато някой не подхвана припева на „Опитвам се да споря с урагана“.

– Влизай, папагалска главо – прошепна Стив, когато шериф Раск си провря носа през завесите.

– Джими Бъфет ти праща много здраве. Леле, изглеждаш кат лайно.

– Благодаря, Уилис. Защо не разкараш всички, за да можем да си поговорим.

Раск разгони останалите, придърпа един стол и Стив му разказа всичко, което се беше случило след появата му в Парадайз Кий тази сутрин. Разходката с торпедо, рифа, историята на Фоулс как се прокраднал на борда на „Форс мажор“, как са се сборичкали със Стъбс за харпуна, как е гръмнал и накрая нападението на Конклън с моторницата, изрисувана с пламъци.

– Съвпада – отвърна Раск. – Единият труп е на Честър Лий Конклън. Частите от тялото на мъжа в неопрена е трудно да бъдат идентифицирани, но от това, което казваш, излиза, че трябва да е Фоулс.

– Ами сигаретата? На кого е?

– Регистрирана е на несъществуваща компания на Бахамите. Опитваме се да я проследим, да видим кой плаща годишния данък.

– Намерихте ли нещо на лодката?

– Имаш предвид това, което е останало от нея? От бреговата охрана още ровят из останките. Но намерихме харлито на Конклън. В една марина на южен Матакумбе.

Стив се надигна от възглавницата.

– Прегледахте ли дисагите му? Разпитахте ли хората от марината? Открихте ли къде е бил Конклън?

– Не знам, Стив. Не мога да споделям материали от следствието с цивилни. И то адвокати.

– Казвай. Или ще те издам на кмета, че още гледаш марихуана в задния си двор.

– Че и той си гледа – почеса си мустаците. – В дисагите не намерихме нищо, освен стек „Марлборо“ и фиш.

– За какво?

– Изтекла регистрация.

– Какво не ми казваш, Уилис?

– Няма никаква следа. Фишът е издаден в Джаксънвил. Преди десет дни.

_Джаксънвил? Не можеш да отидеш по-далеч и пак да си във Флорида._

– Бая път – каза Стив. – Имаш ли представа какво е правил там?

Раск повдигна рамене.

– Може да е ходил при приятели или роднини. Разбира се, не е като Маями. – Раск затананика „Всеки има братовчед в Маями“.

Разбира се, Конклън можеше да е ходил на гости, на почивка или на бодисърфинг. Но можеше и да е работил за човека, който го беше наел да изхвърли Стив от пътя и да сплаши Виктория. Стив попита къде е бил издаден фишът и Раск посочи някаква пресечка на Сейн Джоунс Ривъруей Драйв. После Стив му каза, че Фоулс си подписал самопризнание на магнитна плоча, която сега лежеше на дъното на океана.

– Чакай, Стив. Какво самопризнание? Нали каза, че Стъбс се е пронизал случайно, докато са се борили за харпуна?

– Така е. Но Фоулс пое моралната отговорност.

Раск дръпна леко ухото си.

– Това малко мъти водата.

– Истината винаги мъти водата.

– Фоулс каза ли ти за кого е работил?

Стив поклати глава, болезнено движение.

– Само, че и Конклън е работил за него. Трябвало е да принудят Стъбс да приеме предложението на шефа им за един милион долара. Да го хвърлят през борда, ако им откажел.

Раск сниши гласа си.

– Харесва ми самопризнанието. И ще открия кой е шефът им. Но като се замисля, не мога да те оставя да кажеш в съда, че стрелбата е била случайна.

– Защо?

– Защото никога няма да мога да пипна шефа за планирано предумишлено убийство.

– Искаш да излъжа под клетва?

– Само малко да размажеш картинката. Кажи, че Фоулс ти е признал, че е имал заповед от някого да убие Стъбс. Ще ти го доведа веднага щом го хвана.

– Господи! Прескачам правилата тук-таме, но ти искаш да лъжесвидетелствам.

– Понякога трябва да нарушиш закона, за да въздадеш справедливост, Соломон. Никой ли не те е научил на това?

Само баща ми, помисли си Стив, и потъна обратно във възглавницата.

Десет минути след като Раск си тръгна една сестра дойде да каже на Стив, че го пускат.

– Но пак заповядай, чу ли?

Миг по-късно завесата се дръпна и Грифин Джуниър подаде глава. Беше по потник и носеше срязани дънки, но дори през завесите Стив видя как целият контингент от сестри го е зяпнал.

– Стив, дойдох веднага щом разбрах.

– Благодаря, Джуниър. Влизай преди лигите на сестрите да са напълнили подлогите.

Джуниър седна на ръба на леглото.

– Току-що говорих с Тори. Умира от притеснение. Моли да й се обадиш.

_Един положителен обрат днес._

– Донесох ти дрехи – Джуниър му подаде избелели дънки и тениска с яка. – Ако мога да ти помогна с нещо…

– Колата ми е в Парадайз Кий – отвърна Стив.

Джуниър му предложи да го закара дотам; можел да използва мобилния му, за да се обади на Виктория, на баща си и на Боби; щели да му приготвят нещо за обяд, ако искал; колко жалко за Клайв Фоулс…

– Дължа ти извинение, Джуниър.

– За какво?

– Че те обвиних в убийството на Стъбс.

– Няма нищо. Не съм се впрегнал.

– Обикновено внимавам за такива неща, но с теб…

– Стана прекалено лично. Знам.

– Е, съжалявам за това.

– Както вече ти казах, всичко е наред. – Джуниър му пусна една усмивка на момче от корица. – Навлизах ти в територията с Тори. – Тръсна глава така, че един рус кичур падна пред очите му. – И без това между нея и мен нямаше да излезе нищо.

Какво е това? Хвърля кърпата ли?

– Имам нужда от някой, който да пътува с мен. Да следваме слънцето. Да ходим на местата за гмуркане през лятото, в ски курортите през зимата. Тори наистина обича работата си, иска да стане най-добрият адвокат в града. Винаги ще си останем приятели, но просто сме много различни. Докато вие двамата…

Стив се разсмя.

– Да, като кремък и стомана.

– Искрите са хубаво, нещо, нали? Тя наистина те обича.

Каза го толкова спокойно, сякаш се подразбираше. Сякаш всеки глупак можеше да го разбере.

– Тя ли ти каза?

– Не се обиждай, Стив, но разбирам малко повече от жени от теб. И знам, че Тори те обича.

_Супер. Два положителни обрата за днес._

Главоболието му взе да утихва, докато навличаше фланелката на Джуниър и хич не му пукаше, че е един номер по-голяма.

Законите на Соломон

12.

Когато мъж и жена са в пълен синхрон – четат си мислите, разсмиват се взаимно, доставят си радост един на друг, – те са нацелили точката на екстаза и когато са заедно, е… почти толкова хубаво, колкото и когато правят секс.

Защо стават убийства

50

– Боли ли?

– Само като гледам сметката от болницата.

Бяха в хотелската стая на Виктория, Стив се беше излегнал на леглото й. Боби седеше на работната маса, наведен над лаптопа си. Навън беше тъмно и бандата, която свиреше кавъри на Джими Бъфет, дрънкаше песен след песен в патиото.

Виктория непрекъснато сменяше торбичките с лед на врата на Стив и му мереше температурата, макар че не беше сигурно точно защо го прави. Въпреки че се беше разминал на косъм със смъртта, Стив изглеждаше необичайно спокоен.

_Ако можех да го държа на кодеин и демерол, щяхме да се разбираме направо супер._

– Можеш да останеш тук довечера – каза тя.

– Тук? – Стив потупа матрака на огромното легло.

– В съседната стая. Кралицата се върна в Маями.

Боби се разсмя.

– Знаех си, че няма да те огрее тази вечер, чичо Стив.

– Продължавай да работиш, хлапе – отвърна Стив. – Иначе ще докладвам, че редовно бягаш от училище.

– Ти си този, който ще иде в затвора – изстреля в отговор Боби. – Как се казваше, Виктория?

– Съучастие в развращаване на малолетни – отвърна тя.

– Детето вече си беше развратено, когато се премести при мен – защити се Стив.

– Гладен съм – каза Боби. – Кога ще ядем?

– След като разкрием убийството. – Стив вече им беше разказал за разходката с „Фоулс Фарфарата“ и равносметката. Всичко, освен така нареченото „самопризнание“ на Фоулс. Беше позагладил малко ръбовете и беше казал на Виктория, че Фоулс е признал. Не беше решил още дали да излъже направо, както Уилис Раск го беше помолил, и искаше да не си затваря вратичките.

След като Стив свърши, а Боби започна да сваля сателитни снимки на Джаксънвил, Виктория ги информира за хода на делото. Обвинението се беше оттеглило. Утре сутринта щеше да призове първия си свидетел. В патиото бандата свиреше „Ние сме хората, с които нашите родители ни плашеха“.

Стив явно се заслуша.

– Какво стана с теб и майка ти?

– Стигнахме до ново разбирателство. Не съм знаела всички факти. Сега, когато съм наясно, мисля, че съм я съдила прекалено. Ами ти с баща ти?

– Щом научих фактите, започнах да го съдя повече. Ще ми кажеш ли какво се случи?

– По-късно. Когато свърши процесът. А ти?

– И аз.

Замълчаха и двамата, след което Стив каза:

– Не че не обичам татко.

– Разбирам.

– Искам да кажа… нали това е любовта? Да приемеш човека с всичките му недостатъци.

– Така както и теб те приемат.

Боби пак се обади.

– Господи, и двамата ви гони яко шубе. Защо просто не си признаете честно и почтено, че искате да се изчукате?

– Предупреждавам те, хлапе – изръмжа Стив, – че те чака военно училище.

– Да бе! Ако искате да видите къде злодеят Конклън се е сдобил с фиш, елате насам.

Виктория стигна първа, Стив се надигна от леглото и се запъти бавно към масата. И двамата се загледаха в сателитната снимка.

– Река Сейнт Джоунс в Джаксънвил – каза Боби и посочи към снимката. – А ето го и крайбрежния булевард Сейнт Джоунс при Комодор Пойнт. Ето тук са му написали фиша.

– Леле колко кораби! – каза Стив. – Прилича на пристанище.

Боби натисна мишката и изображението се увеличи. Имаше надпис на върха на сградата, обърната към реката. „Южна корабостроителница“. Виктория го прочете на висок глас, за да чуе как звучи.

– Южна корабостроителница.

– И какво от това? – попита Стив.

– Името ми е познато. Чакай да си помисля.

– Давам ти секунда – отвърна Стив и се запъти към минибара. – Имат ли „Джак Даниълс“ тук?

– Робинсън! – извика Виктория. – Лечестър Робинсън. Ето къде е строил платформите за Океания.

Стив спря на място. „Джак Даниълс“ можеше да почака.

– Има смисъл Конклън да е работил за Робинсън.

– Не и преди десет дни. Робинсън каза, че е отказал платформите веднага след убийството на Стъбс.

И тогава се случи. Двама атлети тичаха в синхрон, стъпка след стъпка.

Той каза:

– Освен ако Робинсън не е излъгал… Тя каза:

– Защото платформите са му трябвали за нещо друго, а не за Океания…

Той каза:

– Нещо, което може да прави пари само ако я няма Океания…

Тя каза:

– И Робинсън е наел Конклън и Фоулс…

И двамата заедно:

– За да спрат Океания!

Пълно единодействие, реши Виктория.

Точката на екстаза в нашите взаимоотношения.

Така я беше нарекъл Стив по време на процеса „Барксдейл“. Не достигаха до нея всеки ден, но когато го правеха, беше по-прекрасно от всичко останало. Допълваха мислите си, завършваха изреченията си, осмисляха взаимно живота си.

– И какво е намислил Робинсън? – попита тя.

– Имаме висящ конец… Така че…

– Да го дръпнем и да видим докъде ще ни отведе – довърши тя. – Фоулс казал на Грифин да забрави за хотела и казиното. Да води туристи до рифовете с лодки с прозрачни дъна и катамарани.

– Грифин му казал, че говорел за лодки с гребла, а той щял да построи „Куийн Мери“ – допълни Стив.

– И Робинсън каза, че Грифин мислел прекалено на едро, а Фоулс прекалено на дребно. Значи Робинсън…

– Е измислил нещо по средата.

– Знаеш какво е, нали Стив?

– След убийството на Стъбс Робинсън вече не е имал нужда от платформите за Океания. Но ако промени дизайна им… – Стив мушна пръст в шината си и се почеса по брадичката. – Боби, увеличи всеки кораб, който се строи в момента.