Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 20 страниц)

– Имаме среща с Джуниър, чичо Гриф.

– Ще се срещнете. Но първо трябва да ви кажа нещо, и то много важно.

– Току-що дойдоха, Гриф – каза Айрини. – Защо не оставите деловите разговори за после? – Тя се надигна на лакът и прибра крака под стегнатия си задник. – Принцесо, надявам се, че няма да се обидиш, ако ти кажа нещо…

_Боже господи! Нямам целулит. Коремът ми е стегнат от пилатеса. Нямам нужда от пластична хирургия. Какво толкова имаше да казва?_

– Не си ли мислила за кола маска, скъпа?

Адиос, Стив!

32

Грифин започна да раздава заповеди. Каза на Айрини да иде да поплува, на адвокатите да седнат и на сервитьорката да донесе на всички по един плажен коктейл.

Айрини се потопи в плиткия край на басейна, като даде възможност на всички да се възхитят на новото й ремонтирано дупе. Стив и Виктория седнаха на маса с бамбукови крака, под сянката на сламен чадър. Голата сервитьорка разлюля цици да им донесе лимонади във високи чаши, подправени с ром и кюрасо.

– Клайв Фоулс ми се обади веднага след като сте си тръгнали оттам – каза им Грифин. – Всичко е наред. Страхувам се, че ви е изградил погрешна представа за Джуниър.

– Може би вие ни изградихте погрешна представа за Джуниър – отвърна Стив. – Защо не ни казахте, че двамата сте се карали за Океания?

– Някога да си спорил с баща си, Соломон?

– Само последните трийсет години.

– Да си го убил в резултат?

– Още не.

Непознато усещане, помисли си Стив, бризът между краката му. Но не неприятно. Тези нудисти може и да имаха право. В басейна две млади жени – достатъчно големи, за да пият – пляскаха с ръце, докато се спускаха по ролбата. Можеше да им остане време и за малко колежански волейбол, преди да тръгнат.

Грифин се обърна към Виктория.

– Принцесо, ти не вярваш в тези глупости, че Джуниър може да е убил Стъбс, нали?

– Опитвам се да разсъждавам логично.

Браво, съдружнико! Не смяташе, че Джуниър го е направил, но нямаше да напусне редиците на малкото им сплотено семейство. Адвокатите и мафиотите следваха уроците на Кръстника.

– Но не виждам смисъла, чичо Гриф.

Толкова за правилото на Сони Корлеоне.

– Защото е пълна глупост – отвърна Грифин. Джуниър няма нищо общо със смъртта на Стъбс.

– Бих искал да ме изслушате – отвърна Стив.

– Здравейте на всички!

Към масата се приближаваше самият мускулест убиец. Въртеше чука за крокет, с изпъчени гърди, изпънати рамене, усмивка от паста за зъби. И между краката му…

Ужас! Чудовището.

Малко на една страна, заобиколен от кичури руси косми, висеше щастливият, самоуверен, подканящ „хей погледни ме“ салам. Кучият му син можеше да играе крокет и без чук.

– Как си, синко? – провикна се Грифин.

– Супер, спечелих – Джуниър се ухили и размаха дървения чук за синята му велурена дръжка. – Двайсет и шест на четиринайсет на финала.

– Браво!

– Здрасти, Тори! – Джуниър се наведе към масата и целуна Виктория по бузата.

Господи, дали огромното му махало не се отърка в голото й рамо?

– Здрасти, Джуниър! – усмихна му се тя.

– Стив – кимна му Джуниър.

– Хубав чук – отвърна Стив.

– Синко, защо не направиш няколко дължини, докато говоря с адвокатите си? – предложи Грифин.

– Няма проблем, татко. Ще поплувам петстотин метра бътерфлай.

Джуниър се затича към басейна, Виктория се загледа след него.

Грифин отпи от лимонадата си.

– Давай, Соломон. Кажи каквото мислиш.

– За да спечелим делото, трябва да посочим с пръст някой друг.

– Не и сина ми, забрави. Боже, Джуниър дори не беше на яхтата.

– Сигурен ли сте?

– Нали бях там, по дяволите!

– На мостика. Няма как да сте видял какво става долу.

– Не ми минават такива, Соломон.

– Джуниър е мислел, че Океания може да ви доведе до банкрут – продължи Стив. – Ако е смятал, че като убие Стъбс, ще спре проекта…

– Глупости! Само аз бях достатъчно бесен, за да убия копелето.

Виктория сбръчка чело.

– Чичо Гриф, не те разбирам.

– Какво не разбираш? – изстреля Стив. – Иска да предпази сина си.

– Изслушай ме поне веднъж, Стив – заповяда тя. – Не за това говоря. Онзи ден на лодката, чичо Гриф, за какво беше толкова ядосан на Стъбс?

– Както ви казах и преди, изнудваше ме за един милион.

– Не, това е било предишната седмица. На лодката сте уредили всичко. Дал си на Стъбс стоте хиляди от кошовете с раци и си му обещал още. Каза ми, че бил приел.

Във влажния въздух увисна един неизречен въпрос, Стив го знаеше.

„Ако си казал истината, ако си сключил сделка със Стъбс, защо още си бил бесен, та чак ти се е искало да го убиеш?“

Браво, Вик! Стив усети чувство на гордост. Използваше уменията, на които той я беше научил. Винаги уточнявай времето, беше хванала несъответствие, което на него му беше убягнало. Сега щеше да се облегне удобно на стола и да следва заповедите й, щеше да мълчи и да слуша.

– Излъгал ли си ме, чичо Гриф? Карали ли сте се на лодката за пари?

Грифин махна на Айрини, която се беше хванала отстрани на басейна и правеше упражнения за крака. Несговорчивият свидетел печелеше време. После въздъхна и каза:

– Това, което ти казах, е истина като цяло. Стъбс взе стоте хиляди. Но след като се опита да ме притисне за още, тъпото лайно ми каза, че имал по-добро предложение.

– По-добро предложение за какво? – попита Виктория.

– Друг участник в търга, както се изрази. „Още един човек наддава за услугите ми.“ Някой му бил обещал един милион, ако напише отрицателен доклад. Да убие Океания.

– Кой?

– Не ми каза, колкото повече отказваше да ми каже, толкова повече побеснявах. Извадих стария харпун на Джуниър от сандъка и го насочих право към гърдите на Стъбс.

Ръката на Виктория се стрелна към собствените й голи гърди.

– Чичо Гриф, не.

– Чакай, Принцесо. Развиках се на Стъбс, че е по-добре да ми каже името на врага ми, или ще окача кожата му до бизонската глава. Той ми се изсмя. Погледнах и видях, че не беше зареден. Това уталожи малко напрежението и двамата се поуспокоихме. Говорихме и аз му казах, че ще му плащам по сто хиляди всяка година. Той го предъвква известно време, после каза, добре, щял да е лоялен към мен. Като че ли копелето знаеше какво значи лоялност! Както и да е, споразумяхме се, тогава се върнах обратно на мостика и се насочихме към Сънсет Кий, за да се срещнем с вас. Може би половин час по-късно включих на автопилот, слязох по стълбата и го видях пронизан в гърдите.

За миг настъпи тишина и се чуваха само радостните викове на голите волейболисти.

Виктория стисна устни. Свикнал с израженията й, Стив знаеше, че подготвя дипломатичен отговор. Докато той направо щеше да извика „Пълни глупости!“, тя подбираше думите, както цветарка вадеше розите, за да им отреже гнилите листа.

– Това малко трудно ще мине, чичо Гриф – спокойно отвърна Виктория.

– Малко ли? – наруши своя обет за мълчание Стив. – Ако ще разказвате тази история в съда, по-добре си вземете и четката за заби, защото ви чака дълга ваканция.

– Какво искаш да кажеш? – попита Грифин. – Че ни ми вярвате, или че съдебните заседатели няма да ми повярват?

– Вярвам, че не можете да прозрете истината, защото сте заслепен от любовта към сина си.

– Пак ли?

– Стивън, недей – предупредителният тон на Виктория.

Стив ги дари с победоносна усмивка.

– Не разбирате ли? Разрешихте случая. Джуниър е бил другият участник в търга. Дал е на Стъбс четирийсет хиляди предплата, но му е нямал доверие. В деня, когато идвахте към нас, Джуниър се е гмурнал от лодката, после се е върнал обратно на борда и се е скрил отдолу. Когато чува, че Стъбс приема предложението ви и го прецаква, изчаква да се качите обратно на мостика. Излиза и убива Стъбс.

– Това е абсурдно! – Грифин се разсмя, но в смеха му нямаше радостна нотка.

– Има още една възможност.

– Дано да има, по дяволите!

– Едва ли ще е нова за вас. Слизате по стълбата и заварвате Джуниър да стои над окървавения господин Стъбс. Много ясно, че сте ядосан. Синът ви току-що е изкарал от играта единствения човек, който ви е трябвал, за да построите Океания. Но той е ваш син и го обичате повече от плуващото казино. Затова сваляте Джуниър на брега, инсценирате удара по главата, насочвате яхтата към плажа и се надявате, че адвокатите ще ви отърват. И защо да не го направят? Вие сте невинен.

Стив се облегна триумфално назад. Прииска му се да запали цигара, само дето не пушеше. Но се наслаждаваше на момента, накърнен единствено от неудобството, причинено от кедровите дъски, които се бяха залепили за голия му задник.

Грифин се наведе напред, вратът му сякаш стана по-дълъг, като на костенурка, която подава глава от черупката си.

– Как ще ме представляваш, като не ми вярваш?

– Непрекъснато защитавам лъжци. Просто обичам да знам истината.

– Чичо Гриф, Стив беше подложен на доста голям стрес. Имаше мозъчно сътресение.

– Не се извинявай вместо мен, Вик – нареди й Стив.

– Просто така работи мозъкът му – продължи тя, без да му обърне внимание. – Измисля различни сценарии. Може Джуниър да е убил Стъбс. Може да е било нещастен случай. Може да си бил там. Това са само догадки и теории.

– По дяволите, Вик! – Стив не се нуждаеше от помощта й. – Знам какво правя.

– Тогава го прави някъде другаде – изрева Грифин.

– Какво значи това?

– Значи, че си уволнен.

– Може да решите да размислите – отвърна Стив. Процесът е насрочен и няма да получите отсрочка.

– Не ми пука! Уволнен си.

Стив се изправи, съзнаваше, че интимните му части бяха на нивото на очите.

– Добре. Хайде, Вик. Да се махаме оттук.

Грифин размаха пръст към него.

– Казах, че ти си уволнен, Соломон. Виктория остава мой адвокат.

– Не става така, Грифин. С Вик сме съдружници. Тръгне ли си единият, тръгва си и другият.

Стив долови смразяващата тишина на масата. От басейна чу пляскане, Джуниър пореше дължините.

– Вик? Идваш ли?

– Чичо Гриф е мой клиент. Аз те оставих да се качиш и да се повозиш.

– По дяволите, не прави така!

– Ти обеща да си втори адвокат, да ме оставиш аз да водя. Но вместо това ме помете. Както обикновено.

– Ние сме един отбор. Рут и Джериг, Гилбърт и Съливан, Бен и Джери.

– Дадох ти толкова шансове, но ти…

– Голяма грешка, Вик. Имаш нужда от мен.

– Какво!

– Добра си, но никога няма да бъдеш велика сама.

– Край. Приключих с теб. – Гласът й режеше като острие. – С нас е свършено. Няма повече Соломон и Лорд. Довиждане, Стив!

– Не го мислиш сериозно.

– Коя част от адиос не разбра?

На Стив му причерня. Трябваше да си отмъсти. Последната дума трябваше да е негова. Търсеше нещо, което да изравни резултата. Да им покаже, че Стив Соломон е Мъжът. Че Виктория ще се провали, а Грифин ще бъде осъден. Но не можеше нищо да измисли, така че остана да стои така в продължение на един дълъг съкрушаващ егото момент, докато…

– Хей, Соломон – Грифин го сочеше с пръст, – патката ти се сви.

Ровене в миналото

33

– Какъв задник! Какъв проклет глупак!

– Благодаря, татко.

– Ти си пуц* – словесната атака на Хърбърт Соломон премина на идиш с южняшки акцент. – Как съм могъл да отгледам такъв шмендрик**!

[* Глупак, идиот (ид.). – Б.пр.]

[** Кретен (ид.). – Б.пр.]

Стив знаеще, че развързването на езика беше цената, която трябваше да плати за прибирането обратно до Маями. Хърбърт управляваше стария си крайслер по магистралата, връщайки Стив и Боби у дома. Колата – ръждясала отдолу и мухлясала отвътре – смърдеше на стръв за риба. Нощният въздух миришеше на морски водорасли и строшени черупки. Изпълнената на три четвърти луна хвърляше млечнобяла светлина по гладката мастилена вода на залива.

– Да ти е хрумвало случайно, че може би ревнуваш от това момче? – вкара пръст в раната баща му. – Как му беше името?

– Грифин Джуниър – дори произнасянето на името му оставяше гаден вкус в устата. – Не ревнувам, просто не мога да го понасям.

Хърбърт имаше тридневна брада. Носеше карирани каки шорти и сива тениска с петна от пот под мишниците, бялата му коса беше сплъстена от солта на ранното утринно гмуркане с шнорхел. В момента баща му имаше вид на кръстоска между пират и сериен убиец.

– Страхуваш се, че ще ти вземе момичето – каза Хърбърт, – и без да мислиш го обвиняваш в убийство.

– Логиката и доказателствата са на моя страна.

– Лайната са на твоя страна.

– Има вероятност убиецът да е или Джуниър, или Грифин. В дело за предизвикване на основателно съмнение етиката ме задължава да го кажа на съдебните заседатели.

– Откога те е грижа за етиката? – Хърбърт се изхрачи и изплю храчката през прозореца. – Виждам право вътре в теб. Уплашил си се за Виктория и затова си се нахвърлил на Грифин. Слушаш ли какво ти говоря? Не си се научил да се владееш. Отваряш си голямата уста и бум! Губиш гаджето си и клиента си.

– Но все още имам принципите си.

– С тях ли ще спиш?

– Хей, може Вик да не иска да работи с мен. Иначе не е скъсала с мен.

– Катил – продължи с обидите Хърбърт.

– Чичо Стив, ти не разбираш жените.

Сега се съюзяваха срещу него сърдитият стар съдия и гениалният малък умник.

– А ти ги разбираш, келеш такъв?

– Двамата с Виктория сте много различни – каза Боби. – На нея това й харесва, но донякъде.

– Откъде знаеш?

– Тя ми го каза.

– Какво! Кога?

– Когато си говорихме за връзки, секс и така нататък.

– Прекалено малък си за такива разговори.

– На дванайсет съм!

– Ще я обадя на Семейни грижи.

– Шът! – изкомандва Хърбърт. – Млъкни и изслушай момчето. Може да научиш нещо.

Боби се облегна на предната седалка.

– Жените не могат да разделят мисленето на категории.

– Какво, по дяволите, означава това?

– Мъжът се скарва с приятелката си и след десет минути иска да й го вкара – търпеливо обясни Боби. – При жените не е така.

– Виктория ли ти го каза? – Стив се обърна с лице към племенника си.

– Доктор Фил.

Хърбърт удари с ръка по волана:

– Нямаш нищо, синко. Нито кола, нито клиент, нито съдружник, нито момиче.

Кралицата ровеше из гардероба на Виктория в хотел „Пайър Хаус“, правеше физиономии, докато местеше закачалките и критикуваше стила на дъщеря си.

– Къса дънкова пола! – Айрини повдигна вежди. – Сигурно слушаш и кънтри музика.

– Не мислиш ли, майко, че може да проявиш малко по-голямо съчувствие?

– Накара ме да се лиша от хавайския обяд и аз го направих. От колко съчувствие още имаш нужда? – Айрини вдигна полата и зацъка с език. – Разръфан подгъв и камъчета. Не съм ги виждала от „Градски каубой“.

– Майко, трябва да поговорим.

– Ами говори. Дали румсървисът ще ни донесе по едно мартини?

– По дяволите, изслушай ме! – Виктория смачка на топка един бежов потник и го хвърли по нея.

– Този цвят не ти отива, скъпа – отвърна Кралицата. – Избирай по-ярки цветове, или ще изглеждаш като умита.

Виктория въздъхна и седна на края на леглото.

– Толкова унижена се чувствам.

– За това, че си била гола ли? Намирам го освобождаващо.

– Не е за това. Наблюдавах ви с чичо Гриф днес. Знам, че сте любовници.

– Е, и?

– Ти ме излъга. Каза, че не си изневерявала на баща ми.

– Не съм. С Гриф се любихме за пръв път снощи.

Виктория поклати глава.

– Да не ме мислиш за дете.

– Мисля, че се държиш като дете. Между другото беше чудесно. Гриф е изключително всеотдаен.

– Очакваш да повярвам, че двамата не сте имали връзка, докато татко е бил жив?

– Не ми дръж такъв назидателен тон.

– Защо просто не го признаеш? Татко е разбрал и се е самоубил.

– Пак старата песен? – Кралицата вдигна едно шафранено памучно сако. Явно беше срещнало одобрението й, защото не направи физиономия. – Баща ти имаше проблеми. Емоционални проблеми. Делови проблеми. И разбира се, проблема с хапчетата.

– Татко се е дрогирал? Измисляш си!

– Баща ти злоупотребяваше с барбитурати. Най-вероятно имаше маниакална депресия.

– Не си го спомням такъв.

– Беше прекалено малка. – Айрини се усмихна печално. – И той беше по-щастлив около теб, отколкото около мен.

Под прозорците оркестърът от патиото загряваше. Пак Джими Бъфет, да ги вземат дяволите! „Просто сложно“, певецът се жалваше от предизвикателствата на семейния живот.

Виктория си помисли за Стив. Може би се беше отнесла грубо с него, но така беше най-добре. Не трябваше изобщо да го допуска до делото на чичо Грифин. Само проблеми създаваше. И без това беше решила да развали фирмата след приключването на делото. Така че не беше станало кой знае какво? Колкото до останалото – връзката им – е, да бъдем честни. И тя не вървеше кой знае колко добре.

След като Стив напусна нудисткия бийч клуб, Джуниър я беше поканил да пренощува в едно от бунгалата. Хамак, опънат между две палми, нежната ласка на морския бриз, бахамски омари, задушени в палмови листа.

Не, благодаря. Не още. Не скачам от хамака на един мъж в хамака на друг.

След като видя майка си – от главата до петите – изтегната до чичо Грифин, се убеди, че е била права за тях двамата. Тази вечер Виктория се надяваше, че майка й ще си признае всичко. Ще си разголи не само тялото. Но не, тя продължаваше да твърди, че е била вярна съпруга, невинна вдовица.

– Стив ми каза да престана да те питам за взаимоотношенията ти с чичо Гриф – заяви Виктория, по-сърдита от всякога.

– Веднъж и аз да съм съгласна с него.

– Каза, че когато ровиш в миналото, не знаеш какво може да излезе оттам.

– Не е глупав твоят Стив. Арогантен и недодялан, но не и глупав.

– Той не е _моят_ Стив! – Виктория вдигна телефона и набра румсървис. Може пък и да приготвяха мартинита.

Три поколения Соломон пътуваха мълчаливо, докато не стигнаха до грозната улица на Кътлър Ридж, осеяна с магазини за ауспуси, складове за преоценени мебели и вериги за бързо хранене. Хърбърт беше настроил радиото на станция за симфонична музика, излъчваха безкрайно интервю с един обоист от филхармонията в Сиатъл. Затрогващ разговор как да си направиш сам свирка.

Раздразнението на Стив нарастваше с всеки изминал момент. Яд го беше на Грифин, баща и син. Яд го беше на Виктория, че беше избрала тях, а не него. Яд го беше и на Айрини Лорд. Можеше да си представи в каква посока тласкаше единственото си дете.

„Принцесо, не върши нещата наполовина. За бога, изритай го и от леглото си.“

Но най-вече го беше яд на Хърбърт. Защо поне баща му не застанеше на негова страна? Естествено, старият мишелов беше подкрепил Виктория. А и делото за реабилитирането му! Можеше все пак да покаже някаква благодарност. Вместо това се опитваше да го саботира. Като не си даваше сметка, че така само още повече нахъсваше Стив.

Може би просто трябва да зарежа цялата работа. Но ако го направя, никога няма да разбера истината.

Какви тъмни тайни бяха заровени в съдебната зала на съдия Хърбърт Соломон? Залата, в която работеха Пинки Любер и Реджиналд Джоунс. Какво беше сторил баща му, че се отказа от съдийството и адвокатската професия без бой?

_И сега, две десетилетия по-късно, от какво толкова се страхува моят старец?_

Което повдигна и друга мисъл. _Защо удрям с глава стената?_ Отговорът дойде бързо и го накара да се почувства неловко. Дълбоко в себе си Стив знаеше, че иска да е герой в очите на баща си. Неутолимата да за одобрение.

_По дяволите, не, няма да оставя делото на баща ми. Ще му покажа. Ще му върна разрешителното и непрекъснато ще внимавам да не пострада._

Без процеса за убийство можеше да удвои усилията си за делото на Хърбърт Соломон.

– Тате, какво прави Реджиналд Джоунс?

– Кой?

– Момчето, което стоеше пред банката ти, подчертаваше, подпечатваше, прошнуроваше.

– А, Реджи. Добро момче.

– Момчето е станало административен началник на окръжния съд.

– Браво на него! Какво прави?

– Нали и аз същото те питам?

– Откъде да знам аз, по дяволите? Да не би да съм повдигал дела наскоро?

По радиото пуснаха реклама за набиране на средства, говорителят настояваше, че цивилизацията щяла да се срине, ако всеки слушател не даде петдесет долара за чаша кафе. Стив се пресегна да го смени, но баща му го плесна по ръката.

– Какво общо има Реджиналд Джоунс с теб и Пинки Любер? – попита Стив.

Хърбърт Соломон гледаше право напред, а Стив изучаваше профила му. Дълбоки бръчки около устата, лунички от слънцето, гъсти кичури бели косми стърчаха от ушите.

– Не знам за какво говориш, синко.

– Тогава защо още се чуваш с Джоунс? Пет обаждания в деня, в който взимах показания от Любер.

– Пикльо такъв! Ровил си в нещата ми.

– Преди двайсет години, когато Любер спечели всичките процеси за убийство, Джоунс ти беше секретар. Какво сте направили тримата, дявол да ви вземе?

– Нищо. И ако бях на твое място, нямаше да си бъркам носа в чужди работи.

Алтернативно пледиране. Стар адвокатски трик. Никога не съм ти взимал назаем косачката. Но дори и да бях, беше си счупена, когато ми я даде.

– Ще призова Джоунс и ще му взема показания.

– Защо не си гледаш твоята градина и не престанеш да влизаш в моята?

– Защото ми дължиш отговори.

– Нищо не ти дължа. Това е моят живот, не твоят.

– Това е наследството, което ми остави. Аз съм Стив Соломон, син на опозорен съдия.

– Преживей го. Аз го преживях.

– Кажи ми защо не искаш да ти върна разрешителното. Ако си мръсник като Пинки, искам да знам.

Хърбърт удари спирачки и зави към една бензиностанция, колата спря със скърцане на сантиметри от колонките.

– Слизай!

– Какво?

– Чу ме. Ще се прибираш пеш.

– Луд ли си? До Гроув има петнайсет километра.

– Гадна работа. Щом не ме уважаваш, махай се оттук!

Стив се огледа наоколо. Шест платна с коли. Нудистки бар и магазин за тасове – от едната страна на улицата, магазин, закусвалня плюс гледане на ръка, видеотека и фризьорски салон за кучета – от другата. Не беше модерен морски курорт.

Отвори вратата, обърна се към баща си и каза:

– Ще разбера какво си направил.

– Защо? Кажи ми защо, по дяволите.

Стив не му отговори. Не можеше да го каже на глас. Но си го помисли.

За да ти докажа, че мога.

Законите на Соломон

9.

Хората, които познаваме най-дълго, често познаваме най-малко.

Слуга на обществото

34

На волана на новата си кола Стив се състезаваше с Рекси и Лекси по Оушън Драйв. Караше яйцевидния смарт – по-голям от айпод, по-малък от задника на нападател, – а близначките се носеха с кънките си. Нечестно състезание. Лекси с Рекси го водеха с две дължини на колата.

Беше на другия ден след като Стив се беше прибрал на автостоп у дома с любезен, но ухаещ на септична яма шофьор на камион. Сега на път за офиса Стив натисна педала до метала – или пластмасата? – и малката немска кола се изравни с дългокраките кънкьорки.

Стигна до сградата на „Манекените“ пръв благодарение на един полицай на колело, от типа на спасителите по плажа с къси панталони и риза с еполети, който спря близначките. Официалното нарушение беше пързаляне с превишена скорост, но ченгето явно искаше среща с дългокраките нарушителки, които бяха облечени със срязани дънки и горнища на бански.

Стив спря смарта перпендикулярно на бордюра, побра се чудно на мястото за паркиране, без да пречи на движението. Двуместният автомобил беше взет назаем от Пепе Фернандес, клиент, чието основно занимание беше да краде карго контейнери със замразени скариди от пристанището в Маями. Начинанието беше губещо, защото Фернандес рядко успяваше да продаде плячката преди да се е разтопила в гадна ракообразна слузеста каша. Напоследък Фернандес с още двама авери беше започнал да задига вносни коли, като буквално ги вдигаше от дока и ги мяташе на чакащите коловози. Това, естествено, ограничаваше големината на колите, които можеха да откраднат, и в резултат се бяха снабдили с цял склад смартове. По принцип Стив щеше да се чувства виновен да кара крадена кола, но смартът харчеше пет пъти по-малко от стария му кадилак, така че прие действията си в полза на околната среда.

Миг по-късно беше в офиса си на втория етаж с гледка към контейнера за боклук. Беше възнамерявал да сложи табелка на вратата:

M frame

СОЛОМОН И ЛОРД

АДВОКАТИ

Но така и не стигна до нея. Сега беше прекалено късно.

– Имаше да разписваш чекове – осведоми го на влизане Сеси Сантяго.

Сеси беше в обичайната си поза, правеше набирания от лежанката пред бюрото, което рядко използваше. Беше с униформата си – шорти от ликра и потник, реквизитът включваше три обици на едната вежда.

– Какви чекове? – попита Стив.

– Съдебен репортер. Кредитни карти. Заплатата ми.

– Не ти ли плащах скоро?

Тя остави лоста на стоянката и седна.

– Преди два месеца. За работа отпреди два месеца. Дължиш ми един милион долара.

– Уреди ли ми среща с Реджиналд Джоунс?

– Не, не можах. Секретарката му каза, че е на конференция целия ден.

– Ами утре?

– Среща на окръжната комисия.

– В четвъртък тогава?

– Обществени дела в новата съдебна палата в Суйтуотър.

– Страх го е.

– Зает е. – Сеси легна на лежанката и започна коремни преси.

– Тримата са замесени. Баща ми, Пинки и Реджи.

– В какво, шефе?

– Не знам. Нещо лошо.

– Лошо? Не и баща ти.

– Не съм толкова сигурен. Но започвам да си мисля, че родителите ни – хората, които познаваме най-дълго, познаваме най-малко, Сеси.

– Колко силно си удари главата, когато смрадливата ти трошка падна от моста?

– Не започвай и ти.

– Искаш да загубиш и баща си ли?

– Какво значи това „и“?

– Виктория. Прогони я. Глупак! Много глупаво, шефе.

Следобеда Стив седеше в приемната на шефа на съдебната администрация и четеше вълнуващата статия „Как да се справим с кубичните форми в офиса на 21 век“ в списание, наречено „Общински администратор“. Стените бяха покрити с грамоти от „Ротъри Клуб“ и „Киванис Клуб“ и снимки на греещия от щастие Реджиналд Джоунс с разни политици, всичките с дежурните лентопрерязващи властораздаващи усмивки. Губернатор Джеф Буш тук, сенатор Кони Мак там. Местни деятели също. Джоунс беше афроамериканец, който явно си падаше по италиански костюми и копринени жакардови вратовръзки, с кърпичка в горното джобче и подбрана в тон риза. Веднага се сещаш за думата „елегантен“.

Беше търкал секретарското бюро в залата на съдия Соломон преди толкова много години. Пинки Любер се беше разполагал на прокурорската банка много преди да стане мошеник и лъжесвидетел. Сега Хърбърт Соломон тайно се обаждаше на Джоунс и беше адски бесен, че Стив го изобличи. Какво, по дяволите, ставаше с тези тримата – Бермудския съдебен триъгълник?

Стив вече беше ударил две чаши машинно масло от кафе машината в коридора. Провери телефона си за съобщения от Виктория. Нищо. Нямаше уговорена среща, но репетираше какво щеше да каже на Реджиналд Джоунс, ако имаше честта да го види. Можеше да започне веднага да блъфира.

– Знам всичко за теб, Пинки и моя старец.

Или може би да се направи на добрия син:

– Можеш да ми се довериш, Реджи. Просто се опитвам да помогна на баща ми.

Или дори заплаха:

– С мен ли искаш да говориш или със съдията?

Но досега не му се беше отворила възможност да говори с никого. Господин Джоунс беше на конференция според секретарката, чиято работа беше да не пуска безделници, терористи и случайни адвокати в светая светих на шефа си.

След като мина достатъчно време и карантината падна, една привлекателна жена с бежов бизнес костюм се появи и помоли Стив да я последва. Минаха набързо през един коридор, натъпкан със заместник-секретари, паркирали задници пред компютрите, които правеха там каквото правеха, за да работи местната съдебна система. В края на коридора жената го остави в една заседателна зала с източно изложение. Когато влезе, пред Стив се разкри Бискайският залив с остров Фишър и Маями Бийч в далечината. Видя и два лешояда. Единият беше кацнал на перилата пред прозореца, другият беше вътре, седнал на заседателната маса.

– Пинки, какво, по дяволите, правиш тук?

– Същото, което правя от години – отвърна Любер. – Помагам на приятелите си.

Лешоядът навън разпери крила и отлетя. Стив седна на един стол.

– Къде е Реджи Джоунс?

– Забрави за него. Той няма нищо за теб. Но аз имам. – Пинки се наведе през масата. – Имам име. Чери Конклън.

– Кой е той?

– Онази вечер е бил в „Алабама Джак“, напил се е като свиня и е хвърлял стотачки.

– И какво от това?

– Споменах ли, че краката му са криви, щото не слиза от червеното харли, което бил паркирал отвън?

– Продължавай нататък.

– Разправял наляво-надясно за най-лесните десет хиляди, които бил изкарал в живота си. Да прекара някакво копеле със стар кадилак.

– Чери Конклън – промърмори под носа си Стив. Опита се да открие нещо в името, което да му навее някакъв спомен. Нищо не се получи.

– Освен ако родителите му не са били кретени, което не изключвам – допълни Любер. – Предполагам, че Чери е прякор.

– Нещо друго?

– Да. Хвалел се колко бързи били ръцете му.

– Бързи ръце? Не разбирам.

– Разправял, че ловял змии с голи ръце и ги продавал на развъдниците. Бил хванал цяло гнездо коралови змии миналата седмица в Краб Кий.

– Кучият му син! – Ако беше вярно, Конклън го беше избутал от моста и бе сложил змия в хотелската стая на Виктория. – Нещо друго? Опиши ми как изглежда?

– Трийсетинагодишен. С брада. Почернял. Защото работи навън, а не защото ходи на плаж. Не е постоянен клиент в „Алабама Джак“. По-скоро живее някъде на юг от Кийс.

– Откъде знаеш всичко това?

– Както и преди ти казах, смазвам колелата, хлапе.

– Кой е наел Конклън?

– Давам ти луната, ти искаш да ти сваля и звездите ли? Това е всичко, което знам.

Стив щеше да се обади на шериф Раск, да му даде информацията и да види какво щеше да излезе от нея.

– Пинки, защо ми казваш всичко това?

– Защото те помня като сополиво хлапе, преди да станеш сополив адвокат. И обичам стареца ти.

– Какво искаш в замяна?

– Ти как мислиш?

– Няма да оставя делото на баща ми. Ще му върна разрешителното.

Пинки въздъхна.

– Хърб смята, че си адски добър адвокат.

– Не, не смята.

– Може би не го казва. Но ти се възхищава. Проклетата ти упоритост вероятно му напомня за него самия. Проблемът е, че си прекалено вътре в това дело. Прекалено много чувства влагаш в него. – Пинки пусна една усмивка, от което бузите му се набръчкаха, а очичките му заприличаха на цепки. – Също както и в делото на Хал Грифин.

– Явно знаеш доста за човек, изгонен от всички съдилища в щата.

– Знам, че Грифин те е уволнил. И си го заслужил. Гледаш на делото през онази си работа и не виждаш по-далече от сина плейбой. Нищо не обърква така мозъчните клетки както една жена.

– Откъде знаеш? – Но тогава се сети: Имаше само един начин. – По дяволите, баща ми е говорил с теб!

– А, не закачай Хърб. Той те обича повече, отколкото заслужаваш. – Любер извади кубинска пура „Робусто“ и облиза връхчето й с розовия си език. – Какво те кара да мислиш, че този подгизнал гларус е убиец?

– Иди питай баща ми – прозвуча сърдито. Чувстваше се объркан. Баща му снасяше информация за делото Грифин, Реджи Джоунс отказваше да го види, но викаше Любер да му подхвърли кокал. Какво, по дяволите, ставаше?

– Знам теорията ти – продължи Любер. – Синът се страхува, че богатият му стар баща ще загуби семейното имане, ако Океания потъне. Това е негативен мотив. Много ще ти е трудно да убедиш съдебните заседатели. Някой без криминално досие премахва човек, за да попречи на евентуално бъдещо събитие, което може да се случи, а може и да не си случи. Прекалено неопределено. Съдебните заседатели обичат доказателства, които могат да пипнат с ръце.