Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 20 страниц)

– Нищо. Просто питам дали си дал показания?

– Не ме мотай, хлапе. Изплюй камъчето.

Стив си пое дълбоко въздух и изстреля:

– Това, което току-що ни разказа, е най-зле скалъпената история, която някога съм чувал. По-лоша от обажданията на Скот Питърсън до Амбър Фрей*.

[* Заради връзката си с Амбър 31-годишният Питърсън удушава бременната си жена и потопява с лодка тялото й в залива на Сан Франциско. – Б.пр.]

– Стив! – обади се Виктория. Тонът й беше предупредителен. – Това не ти е някой дребен мошеник в ареста.

Не й обърна внимание, заби ножа докрай.

– Били сте само двамата на лодката насред залива, нали така?

– Да.

– Кой тогава прониза Стъбс?

Очите на Грифин се присвиха.

– Когато Стъбс се свести, питай го.

– А ако не се свести?

Това накара Грифин да се замисли за миг. После отвърна:

– Моята теория е, че някой се е скатал долу преди да потеглим от пристана.

– Като в онази история на Джоузеф Конрад – намеси се Виктория.

– Коя? – попита Стив.

_Сега пък за какво говореше отличничката мис Принстън?_ В колежа Стив беше чел съкратеното ученическо издание на „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад, но не си спомняше за никакъв таен пътник.

– „Тайният пасажер“ – поясни Виктория. – Капитан на кораб скрива пътник без билет, обвинен в убийството на друг моряк. Капитанът насочва кораба към плиткото и оставя тайния пасажер да преплува необезпокоявано до брега.

– И когато корабът се разбива при Сънсет Кий – отвърна Стив, – какво става с този тайнствен пасажер?

– Не знам – каза Виктория. – Беше просто идея.

– Доколкото знам, не е имало никакви пътници без билети – намеси се Грифин. – И не съм давал показания пред полицията. За проклет глупак ли ме мислиш, Соломон?

– Не. Горко на човека, който реши, че си такъв. Или който ти излезе насреща.

– Стив, моля ти се! – Заповед, не молба. – Чичо Гриф, съжалявам. Стив се държи много оскърбително понякога.

– Няма проблем, Принцесо. Този заядливец ми харесва.

– Така ли? – Учудване.

– Повечето адвокати си завират езиците толкова навътре в задника ми, че чак почват да ме гъделичкат в носа. Съжалявам, принцесо. Майка ти все казваше, че съм недодялан. Не като баща ти. Лакирани нокти и обеди по клубовете. Естествено, ако Нелсън беше започнал живота си с мазане на горещ катран върху покривите, ръцете му едва ли щяха да са толкова чисти. – Грифин се извърна към Стив и му се ухили съзаклятнически. – Казах на ченгетата, че главата ме боли и ще говоря с тях по-късно. Добре съм постъпил, нали, адвокате?

– Много добре. Нито дума на ченгетата, докато не чуем какво има да каже Стъбс. После ще ти напишем показанията. Ако приемем, че ние ще те представляваме.

– Ще видим. Дай ми план за действие.

– Трябва да се подготвим за най-лошото. Стъбс идва на себе си и казва, че двамата сте се спречкали и ти си го набол като маслинка с клечка за зъби. Намираме лекар, който ще потвърди, че след загубата на толкова много кръв Стъбс халюцинира.

Грифин смигна на Виктория.

– Харесва ми начинът, по който мисли този заядливец.

– А кой е цапардосал чичо Гриф по главата? – попита Виктория.

– Този, който е прострелял Стъбс – отвърна Стив.

– И той е?

– Господи, тук сме от десет минути! Дай ми възможност да измисля едноръкия ни бандит.

– Стив, не можеш да си тъчеш истории от въздуха – каза Виктория.

– Много ясно, че мога. Това е един от законите на Соломон.

– Какви са тези закони?

– Стив ги създава в крачка – Виктория стисна устни в израз на неодобрение. „Когато законът не работи… изработи го ти.“ От този сорт.

– „Ако фактите не пасват на закона, изопачи ги“. Ето ти още един.

– Харесва ми това, което чувам. – Грифин явно се забавляваше въпреки травмите. – Какво още, Соломон?

– Искам да присъствам, когато ченгетата разпитват Стъбс. Или още по-добре, аз да го разпитам пръв.

– Никога няма да стане – отвърна Виктория. – Полицията няма да те допусне до него.

– Има си начини – каза Стив.

– Дори не си го помисляй.

– Какво става? – попита Грифин.

– Стив обича да ходи неканен по купони. Веднъж се престори, че получава инфаркт, за да влезе в Спешното.

– Нищо работа – отвърна Стив, – докато не получих сметката за ангиограмата.

Грифин се закашля от смях.

– Ти си пълен кретен, Соломон.

– Така ли?

– От моя тип кретени. – Той се извърна към Виктория. – Принцесо, браво на теб, че си го забила. Наети сте. И двамата.

Интензивни грижи

3

Как беше възможно?

Стив пое нещата, сякаш все още бяха съдружници и той е numero uno.

Как позволи това да се случи отново?

Виктория беше възнамерявала да раздели фирмата и ето че Стив отново й беше присвоил клиента. Беше спечелил чичо Стив с мачовските си простотии.

Стив се извини, като каза, че ще ги остави за малко насаме и ще изчака Виктория във фоайето на болницата.

Виктория замълча, докато вратата зад гърба му се затвори, за да е сигурна, че заместник-шерифът в коридора не може да я чуе. Вероятно все още имаше начин да измести Стив, или поне да го насади на втория стол.

– Чичо Гриф, за каква правна работа ставаше дума по телефона? Има ли нещо общо със Стъбс?

– Синът ми ще отговори на всичките ти въпроси. Спомняш си Хал-младши, нали Принцесо?

– Не се забравя първото момче, което те е целунало.

Грифин кимна.

– Синът ми говори само за теб, откакто му казах, че ще се виждаме. Баща ти все казваше, че животът ни винаги ще се преплита, семействата ни ще останат свързани. Нелсън даже мислеше, че двамата накрая може и да се ожените. – Очите му се бяха съсредоточили върху далечен спомен. – Светът е много странен, Принцесо, но колкото повече остарявам, толкова повече вярвам в съдбата. Сякаш има неща, на които просто им е писано да станат.

Мъжът с бяла лекарска престилка и слушалка, провесена на врата, мина забързано през летящите врати на спешното отделение, кимна на служителя в сестринското помещение и продължи с бърза крачка напред.

_Не спирай да се движиш. Дръж се уверено. Прави се, че все едно тук ти е мястото._

Правилата на Стив за влизане с взлом. Веднъж призна за въображаемо престъпление, за да се добере до ареста в полицейския участък. Друг път се промъкна в офис на една корпорация в униформата на изтребители на хлебарки и напръска бюрата с инсектициди. Дори се случи да отвлече пострадал клиент, преструвайки се на фелдшер от спешна помощ.

От фелдшер на доктор. Малка крачка за един мъж. Гигантска крачка за адвокат.

С незаключените съблекални на докторите болниците бяха едно от най-лесните места за проникване. Панталони, престилки и стетоскопи. Мостри от най-новите амфетамини, ако си падаш по такива неща.

В момента Стив носеше бели обувки с каучукова подметка, зелени панталони и престилка с табелка, на която пишеше „Д-р Г. Кьонигсберг“.

Забеляза ченгето, което седеше пред една врата, и се насочи право натам.

– Как е пациентът ни, полицай?

– Идея нямам – отвърна униформеният. Още едно хлапе, обръснато така, че черепът му се виждаше през наболата коса. – Вашите хора не ни пускат вътре.

– Ще проверя дали може вече да говори.

Стив влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Бен Стъбс лежеше по гръб с кислородна маска на носа. Целият беше оплетен в жички и тръбички. Беше дребен човек с тясно лице и впити бузи, кожата му имаше нездравия сив цвят на сериола*. Гръдният му кош беше увит с бели бинтове, една машина отстрани на леглото му помагаше да синхронизира сърдечния си ритъм.

[* S. dumerili – голяма риба в западните води на Атлантическия океан. – Б.пр.]

– Как се чувстваме днес, господин Стъбс?

Очите на Стъбс се отвориха, но погледът му остана разфокусиран. Явно беше в зоната на здрача, в полусъзнание.

– За нула време ще ви качим на водни ски. Стига да сте карал някога. Иначе ще ни трябва малко повече време.

Все още никаква реакция.

Стив се приближи по-близо до леглото.

– Господин Стъбс, можете ли да си спомните какво се случи?

Светлите очи на мъжа премигнаха и той леко раздвижи глава.

– Кой ви причини това?

Устните на Стъбс помръднаха. Но дума не излезе. Бавно вдигна дясната си ръка на няколко сантиметра от чаршафа. Треперейки, вдигна два пръста, като мародер, който продава на черно два билета за мач на „Делфините“. Много жалък мародер.

– Двама? Какво искаш да кажеш? Че са били двама?

Ръката на Стъбс се отпусна отново на леглото, вратата се отвори със замах. Мъж на средна възраст с костюм и вратовръзка влетя в стаята с двама униформени полицаи по петите.

– Кой, по дяволите, сте вие? – попита мъжът.

– Първо вие – изстреля в отговор Стив.

– Доктор Гари Кьонигсберг. Шеф на травматологията.

– Маркъс Уелби. Вътрешна сигурност. Медицинска служба, Флорида. В знак на професионална любезност днес ще ви съставя само предупреждение.

– Предупреждение ли? За какво говорите, дявол да ви вземе?

Стив откопча табелката с името и я хвърли на доктора.

– Имате огромни проблеми със сигурността в сградата, Кьонигсберг.

Законите на Соломон

2.

Винаги приемай, че клиентът ти е виновен.

Пести време.

Презумпция за вина

4

– Невъзможен си – пушлявеше се Виктория. – Какво щеше да направиш, ако на пациента наистина му беше дотрябвал лекар?

– Хирургическа намеса – предложи Стив.

– Оставям те сам за пет минути и те арестуват.

– Не са ме арестували. По-скоро ме ескортираха извън сградата.

– Унизително е човек да ти е партньор. Не разбираш ли защо трябва да си бъда сама?

– Отпусни се, Вик. Получих информация от Стъбс.

– Проговори ли?

– Не съвсем. Но мисля, че нападателите са били двама.

Стив й разказа как Стъбс е вдигнала два пръста, но тя не остана много впечатлена от детективските му умения.

– Може да означава всичко – отвърна Виктория. – Или нищо.

Минаваше девет, но вечерта беше задушна, докато пътуваха на север по магистралата със стария кадилак. Е, поне на знака пишеше СЕВЕР. Стив знаеше, че са на участъка от пътя, който водеше на изток. Кийс е архипелаг с формата на ятаган, който се простира от североизток към югозапад, от Маями до Кий Уест. Въпреки че Кий Уест е крайбрежен град, ако се тегли черта в северна посока от бара „Слопи Джо“ на Дювал Стрийт, в крайна сметка се стига западно от Кливланд. Извитата брегова линия представлява географска чудатост, така че Рино в Невада се оказва на запад от Лос Анджелис.

Виктория замълча за няколко секунди. Това винаги се оказваше лоша поличба.

Тъй като предпочиташе да получи дозата от камшика наведнъж, Стив попита:

– Нали не си ми ядосана още за болницата?

– Притеснява ме начинът, по който говори с чичо Гриф.

– Стига, на него му хареса.

– Сякаш смяташ, че е виновен.

– Винаги приемам клиентите за виновни. За повечето важи, това пести време.

– Чичо Гриф никога не би убил човек.

– Откъде знаеш? Не си го виждала, откакто си се натискала като малка в кънтри клуба с онзи… как му беше името.

– Джуниър. Прав си. Той ме научи какво е френска целувка.

– Подсети ме да му благодаря. Искам да кажа, че преценката ни за хората се изкривява от собствените ни преживявания.

– Сериозно? Виж ти кой е ходил на приложен курс по психология.

– Спомняш си Грифин като човек, който ти е подарявал огромни подаръци за рождения ден. За мен той е просто един безскрупулен клиент.

– Може да е малко груб по краищата, но отдолу е голям сладур.

– Всеки от нас е способен на убийство. Дори и ти, Принцесо.

– Не ме наричай „Принцесо“.

– Защо? Сладкият чичо Гриф така ти вика.

– Но от неговите уста не звучи като обвинение.

Нямаше голямо движение, когато прекосиха моста при Бока Чика. Над главите им два изтребителя се движеха успоредно един до друг, упражнявайки нощно кацане във Военноморската база. Стив даде газ и задмина една каравана, като даде на туристите възможност да видят регистрационния номер на елдорадото, на който пишеше „ПРОТЕСТИРАМ“. Гюрукът на колата бе свален, въздухът тежеше, наситен със соления аромат на образуваните от прилива езера. След няколко минути щяха да са на баржата на Хърбърт Соломон, за да прекарат там нощта. Стив вече се стягаше от мисълта за срещата с баща си, а сега и Виктория му набиваше канчето.

Погледна към нея.

– Направил ли съм нещо?

– Мразя, когато ми четеш лекции.

– Казах само, че…

– Самопомазаният старши съдружник раздава мъдрости. „Всеки е способен на убийство.“ От всички тъпи клишета…

– Съжалявам. От тук насетне само оригинални мисли.

– Наистина те обичам, Стив. Знаеш го, нали?

– Защо ми се струва, че ще последва едно „но“?

– Но ти си непоносим, арогантен, егоцентричен…

Реши да изчака.

– И тениската ти е отвратителна.

– Не мисля, че тениската е виновна. – Беше купил черната памучна тениска в магазин за по един долар на Дювал Стрийт. Отпред беше нарисуван мъж на високо бар столче и имаше надпис „Отказват се само малодушните“. – Какво всъщност става, Вик?

– Открадна ми клиента.

– _Нашият_ клиент.

– Не ме ли чу? Продължавам сама.

– Стига, имаме голямо дело. Чичо Гриф иска и аз да участвам.

– Не му викай така. Не ти е никакъв чичо.

– Колкото на теб, толкова и на мен.

– Вбесяващ. Това го прескочих. Непоносим, арогантен, егоцентричен и вбесяващ.

– И не харесваш тениската ми. Но ще водим заедно делото на Гриф. Той така иска.

Знаеше, че Стив е прав, което само я вбеси още повече.

– Добре. Но това е _последното_ ни дело. Само така ще мога да израсна като адвокат. Това е и единственият начин да запазим личните отношения. Искам да бъда с теб, но не в съда.

– Сигурна ли си? Наистина ли искаш да развалиш фирмата?

– През повечето време обичам да съм с теб. Ти можеш да бъдеш топъл, забавен и любвеобилен. Но в работата направо ме подлудяваш.

– Наистина, наистина сигурна?

– Да, дявол да го вземе!

– Добре тогава. Последното ни дело. Печелим, губим или процедурна грешка.

– Аз съм първи адвокат.

– Какво?

– Чу ме, Стив.

– Добре, добре.

– Сериозно ли го приемаш? – Прозвуча подозрително.

– Разбира се, че го приемам. Ти си шефът. Това е лебедовата ни песен. После политаш сама. Получаваш автономията, за която толкова говориш.

– Ще уважиш чувствата ми? – Още не можеше да повярва.

– Разбира се. Мога да отстъпя началния удар в името на отбора.

Но Стив не мислеше така. Смяташе да се отдръпне леко, после да се засили и да удари топката извън трета база. Много ясно, че щеше да даде на Виктория по-голяма автономност. В началото. После, щом загазеше, щеше да се появи и да я спаси. Щеше сама да се убеди колко глупаво от нейна страна е било решението да разваля фирмата.

– Мога ли да ти имам доверие за това? – попита Виктория Лорд. – Ще уважиш ли желанието ми?

– Нима бих те излъгал? – попита Стив Соломон.

Пенсиониран юрист

5

Когато стигнаха до Шугърлоуф Кий, Стив зави надясно по Олд Стейт Роуд и след две мили паркира елдорадото под една бурсера*.

[* Вид тропическо дърво. – Б.пр.]

През последните няколко минути беше мислил за нещо съвсем друго, а не за отношенията си с умната дългокрака жена на седалката до него.

– Кога ще кажеш на баща си за молбата до адвокатската колегия? – попита Виктория на слизане от колата.

_Боже, чете ми мислите!_

Беше завел дело, за да върне правото на баща си да упражнява професията си на адвокат, но беше пропуснал да го спомене пред стареца.

– Чак когато мога да го зарадвам с добри новини.

Вървяха по пътеката от натрошени черупки към бреговата линия на Пайрътс Коув. Кожените чехли на Виктория се плъзгаха по мокрите черупки и тя забави крачка.

– Чудя се дали е правилно да постъпиш така. Имам предвид да не му кажеш.

Стив знаеше, че това е заобиколният й женски начин да му каже „Здравата си оплескал работата.“

– Имай ми доверие, Вик. Знам как да се оправям с моя старец.

Стив знаеше, че на баща му много му липсваше професията. Не само като адвокат. Не просто някакъв адвокат, а господин Хърбърт Т. Соломон, южняк по произход, със златен език, омайващ и впечатляващ адвокат. Впоследствие уважаван съдия в Маями. Преди падението си.

Сега Хърбърт прекарваше дните си, като ловеше риба, обикновено сам. Но днес се беше грижил за внука си. По пътя надолу към морската магистрала предишния ден Стив и Виктория бяха оставили дванайсетгодишния Боби Соломон. Боби живееше със Стив, вместо с майка си, размътената от наркотици крадлива сестра на Стив – Джанис, която напоследък твърдеше, че отглеждала органични зеленчуци в планините на Северна Каролина. Стив си отбеляза наум да провери дали в държавната хранителна пирамида включват марихуаната като зеленчук.

Докато приближаваха баржата, Стив чу вятърните камбанки – кутии от бира, провесени на рибарска корда – на задната палуба. Старата развалина – лодката, не баща му – беше вързана за нацепения дървен кей с дебели въжета, натежали от зелени водорасли. Хърбърт Соломон притежаваше пет акра шубраци отстрани на стария щатски път, но закотвянето на лодката си оставаше все така незаконно, дори и според прочутото лежерно законодателство на Кийс. Дори и в мрака се виждаше, че лодката е килната надясно. Отвътре идваха звуци на балада, Хари Белафонте пееше „Мъжът е умен (Жената е по-умна)“.

– Чудя се дали е редно ти да водиш делото на баща ти – наруши мълчанието Виктория.

– Кой би се справил по-добре?

– Някой, който може да бъде обективен.

– Нямам намерение да бъда обективен. Аз съм воин, гладиатор.

– Знаеш какво искам да кажа. Трябва да отделиш истината от измислицата. Когато баща ти е бил лишен от…

– Той си подаде оставката. Има разлика.

По тентата на баржата бяха увесени коледни лампички, нищо че беше май и нищо че семейство Соломон произхождаше от племената на израилтяните. Петна от зелена боя покриваха тук-таме дупките от изгнило дърво по кърмата.

Стив видя, че някой се размърда на задната палуба – баща му стана от дървения люлеещ се стол с чаша в ръка. Лъскавата бяла коса на Хърбърт беше сресана гладко назад и се спускаше по раменете му. Кожата му, забележително гладка за мъж на шейсет и шест, беше загоряла от слънцето, а тъмните му очи войнствено искряха.

– Здрасти, тате! – каза Стив.

– Не ме „таткосвай“, подмолен кучи сине!

– Сега пък какво съм направил? – Стив се качи на борда, като си помисли, че напоследък често му се случва да задава този въпрос.

– Виктория – рече Хърбърт – как търпиш тази нахална муха?

– Понякога и аз се чудя – отвърна му тя.

– Без него ще се справиш къде-къде по-добре.

– Ще ида да видя как е Боби – отвърна Виктория – и ще ви оставя да си поиграете, момчета.

– Спи – каза Хърбърт. – Умори се, цял ден кара скифа.

– Нищо, ще вляза вътре.

– Страхливка – закачи я Стив, когато влезе през вратата в задната кабина.

– На бара има ром, содата е в хладилника – провикна се Хърбърт след нея, докато ръкомахаше с чашата си от, ръба й се показа стръкче мента. Потънал беше във вечерното си мохито. Обърна се към Стив и сърдито каза: – Плеви собствените си бурени, сине, и стой далеч от моята картофена нива.

Дори и когато го хокаше, гласът му запазваше сладката гъста струя на меласа, която се точи върху сладолед. Роден и израснал в Савана, Хърбърт продължаваше да говори с меденото наречие от младостта си.

Докато висеше като момче в съда, Стив беше чул баща си да говори за свидетел: „Такъв усуквач, че може да стои в сянката на тирбушон и да не види слънцето. Толкова е хлъзгав, че е все едно да хванеш змиорка в локва с масло. Такова влечуго, че си струва да пресушиш блатото, за да го пипнеш.“

Хърбърт можеше, както казваха за него, да придума котка да слезе от дървото. Въпреки че четирите години в университета във Вирджиния, последвани от правния факултет в Дюк, бяха полирали дикцията му, той бързо беше установил, че да играе цапнат в устата южняшки джентълмен си има предимствата в съда. След толкова години местните изрази, които Хърбърт още използваше, идваха не толкова от детството му, колкото от превъплъщаването в герои, излезли направо от книгите на Марк Твен.

Сега, застанал на задната палуба на потъващата си, сцепена отвсякъде баржа, Хърбърт Т. Соломон, пенсиониран юрист – казваше го провлечено – се опитваше да вразуми сина си.

– Кой ти каза да подаваш молба до адвокатската колегия от мое име?

– Откъде разбра?

– За сенилен стар крекер* ли ме смяташ? – пак провлече накрая.

[* Бедняк от бялата раса в Южните щати. – Б.пр.]

– Евреите не могат да бъдат крекери, освен ако не ядат само маца*.

[* Евр. храна, неквасено хлебче, наричат го Хляба на свободата. – Б.пр.]

– Може да съм обикновен провинциален юрист, но знам кога ми забиват секирата.

– Може съдебните заседатели да са си падали по твоите еврейски номера на мускусен плъх в мас, но на мен са ми писнали. Затова стига простотии или ще кажа на – всички за ключа ти Фи Бета Капа.

– Не сменяй темата. Имам приятели в Талахаси и ми казаха, че си вреш носа в моите работи.

– Добре, подадох документи да ти върнат правата.

– Не ги искам.

– Можем да работим заедно.

– Тук си ми е добре.

– Знаеш ли какво ще пише отгоре на некролога ти. „Опозорен бивш съдия гушва букета“.

– И какво от това? Мене няма да ме има, за да го прочета.

– Ама аз ще съм там.

– Значи трябва да го направя заради теб? Защо просто не си адвокатстваш с красивата си госпожица и не ме оставиш на мира?

– Виктория иска да се разделим, ще практикува сама.

По дяволите! Стив нямаше намерение да му го казва. Но щом като вече го направи, можеше да предизвика известна доза съчувствие.

– Ще й е много по-добре без теб – изстреля в отговор Хърбърт. – Ако не внимаваш, ще те изрита и от леглото си.

– Ако от „Хералд“ ме интервюират по повод на некролога ти, ще кажа как винаги си ме поддържал.

– Я, не се лигави. Спомням си как онези кубинчета те бяха смазали от бой в девети клас.

– А помниш ли как се върнах с бейзболната бухалка? Как счупих няколко ребра?

Хърбърт пресуши мохитото си.

– Спомням си, че ходих да видя Роки Померанс в полицейския участък и да ти платя гаранцията. И казваш, че не съм те подкрепял?

Подкрепата на баща му, спомни си Стив, беше поделена поравно между вяло безразличие и саркастична критика. Като дете беше превърнал в идол грабващия заглавията по първа страница адвокат, уважавания съдия. Част от собствената му психология, знаеше го добре, беше детският страх, че никога няма да може да се равни със стандартите, които Хърбърт Т. Соломон беше поставил. После, когато баща му беше въвлечен от мръсен адвокат в скандал за злоупотреби, всичко се разпадна. Сега Стив не можеше да разбере защо баща му не разрешаваше да го залепи отново.

– Няма да се откажа от делото, така че по-добре ме изслушай. Имам страхотен план за атака.

– Не ми се слуша.

– Отписан си от колегията, но никога не си обвиняван или лишаван от адвокатски права.

– Е, и какво?

– Все още минаваш теста за морал.

– Остави го, сине.

– Мога да го спечеля, тате.

– Кучетата спят, синко. Не ги разлайвай.

– Какво искаш да кажеш? Взимал ли си подкупи, за да регулираш собственост?

– Майната ти! Много добре знаеш, че не съм.

– Тогава е трябвало да се защитиш. Да си наемеш адвокат. Господи! Татко, ако си невинен…

– Невинен до доказване на разорен. Оттеглих се. Това е мое право.

– Ще призова Пинки Любер, ще го накарам да се откаже от обвиненията си.

– Синко, не ти стиска достатъчно задника, за да се захващаш с Пинки.

– Този дребен старчок? Той е… той е…

Стив се опита да измисли някакво южняшко определение, за да не остане по-назад от баща си. Как точно да опишеш Пинки Любер, бивш адвокат и бивш затворник, мазникът, който натопи баща му?

По-мек от бучка масло?

По-мазен от мазна поничка?

По-тлъст от тлъста пържола?

От това, че не беше вечерял, всичките му метафори бяха свързани с храна. Стив заключи:

– Пинки е нищо. Абсолютно нищо.

– Не се лъжи по външния вид. Пинки винаги е имал опасни приятели, дори и като прокурор. Мръсни ченгета, гангстери, детективи. Вероятно е имал и нови запознанства в затвора.

– От това ли те е страх, татко? Пинки да не те подгони?

– Едно никога няма да научиш, синко. Почнеш ли да обръщаш камъни, по-добре очаквай змии, а не цветя.

Мечта на име Океания

6

Беше малко след осем вечерта, но влагата вече висеше във въздуха, като мокри чаршафи на простора. Над главите им облаците бяха пухкавобели с толкова сиво, колкото да предупредят за следобедния дъжд. Виктория, Стив и Боби се разхождаха из обраслия с шубраци плаж на Пайрътс Коув, докато чакаха самолета на Хал Грифин да дойде и да ги отведе до Парадайз Кий, където ги чакаше Джуниър.

Костенурка колкото капак на боклукчийска кофа се плъзна по пясъка към водата и отплава навътре. На Виктория й се искаше да бяха имали време за едно сутрешно къпане. За предпочитане без мераци на Стив за подводно плющене. И най-добре без катастрофирали яхти и омари с банкноти по тях.

Боби и Стив мятаха камъчета в плитката вода, надпреварвайки се кой ще направи повече жабки, загубилият щеше да обели мангото за следобедното им фрапе. Въпреки безбройните си недостатъци, както служебни, така и лични, Стив беше страхотен втори баща. Ако Виктория държеше сметка на плюсовете и минусите на приятеля си – коя жена не го правеше? – грижата на Стив към Боби щеше да бъде най-хубавото му качество. Веднъж, докато си пиеше шардонето, беше написала върху листата на подложката си разни неща относно възможността да прекара живота си със Стив.

1. Страхотни родителски умения.

2. Кара ме да се смея.

3. Кара ме да свършвам.

Отрицателните му качества запълниха две страници, но въпреки всичко тези три положителни черти доста натежаваха.

Мобилният й иззвъня, на екрана се изписа номерът на болницата.

– Добро утро, чичо Гриф, как се чувстваш?

– Ужасно, Принцесо. Петдесетдоларовите приспивателни не вършат работа.

– Ами главоболието ти?

– Все едно разбиват скала с бормашина.

– Как е Стъбс?

– Питам, ама не ми казват. Слушай, Принцесо, снощи, докато лежах буден, всичко ми стана ясно. Някой се опитва да потопи Океания.

– Океания ли?

– Моя мечта, която е на път да се осъществи. За това исках да говорим. Джуниър ще ти каже всичко.

– Кой се опитва да потопи Океания?

– Същият, който е пронизал Стъбс. Ето ти защитата. Някой иска да ме махне от картинката. Няма ли Хал Грифин, няма и Океания.

Каквото и да беше това. Виктория се цапна по врата, където един комар се беше настанил да закусва.

– Искам да кажа – продължи Грифин, – ако Стъбс не се оправи и ме обвинят в убийство, не можеш просто да се опитваш да пробиеш тезата на обвинението.

– Така защитаваме клиентите си в повечето дела с косвени улики. Доказваме основателно съмнение.

– Не е достатъчно. Трябва да намерите човека, който го е сторил.

О, само това ли, помисли си тя.

– Да се молим Стъбс да оживее. Той ще те оневини, нали така?

– Надявам се.

Беше очаквала уверено „Точно така, по дяволите!“. А не неясно „Надявам се“. Неопределеният отговор на Грифин повдигаше още въпроси, но не питаш клиент по телефона дали е застрелял някого. Вместо това му каза да си почива и приключиха разговора.

Настигна Стив и Боби – момчетата Соломон, – които бяха коленичили с наведени ниско над пясъка лица, сякаш търсеха изгубена контактна леща. Състезаваха се кой прилича повече на белите чапли, които шляпаха из плитчините и завираха клюновете си във водата.

Стив се изправи и изплю една малка мидена черупка, на горната си устна имаше мустак от пясък. Изглеждаше прекалено невинен за опитен съдебен адвокат, какъвто беше.

– Какво каза клиентът ни? – попита той Виктория.

– Че е натопен.

– Боже! Никога не съм го чувал досега.

Боби се изправи на крака и изтръска пясъка от голите си колене. Носеше панталони, срязани на бермуди, и жарсена фланелка на футболния отбор на университета в Маями. Беше нисък и кльощав и дори сандвичите на Стив с хляб панини, шунка и кашкавал и плодовите фрапета, не бяха сложили много месце по кокалите му.

– Къде е самолетът? Скучно ми е.

– Хидропланите здравата реват, докато излитат – каза Стив, тъй като знаеше, че момчето се плаши от силните шумове. – Не искам да се стряскаш.

Хлапето презрително се изсмя.

– Да не съм момиче!

– Не казвам, че си.

– Не ме е страх. „Гръман Малард“ са много добре обезопасени.

– Проверил си ги? – попита Виктория.

– В мрежата. Отне ми трийсет секунди. Ако искате да разберете нещо за хидропланите, просто питайте. После проверих Националната метеорологична служба. Няма бури, постоянни югоизточни ветрове – роден имитатор, момчето сниши гласа си както го правят синоптиците: – Страхотен ден за летене, риболов или просто излежаване на слънце. Още в единайсет.

Виктория се надяваше полетът да мине гладко. Стомахът й се свиваше от буламача със скариди и овесени ядки, който Хърбърт беше изпържил за закуска. Ако на зазоряване нямаше достатъчно морски котки, приготвяше и печени сандвичи с наденички коризо и сирене чедар, прокарвани с подсладеното ракетно гориво „Кафе Кубано“.

– Ако имаш нужда от търсене, само кажи – инструктира я Боби. – Десет пъти по-добър съм от чичо Стив на компютъра.

Тя разроши и без това чорлавата му глава.

– Ти си най-умното момче, което познавам.

Виктория обожаваше Боби и се учудваше на напредъка му. Преди по-малко от две години Стив го беше спасил от религиозна секта, където майка му го биеше и не се грижеше за него. Първоначално му бяха поставили диагноза неизвестно заболяване на централната нервна система – някои признаци на синдрома на Аспергер*, плюс прояви на аутизъм. Десетгодишното дете беше некомуникативно и уплашено, тялото му се свиваше от гърчове. Лекарите не можаха да открият органично мозъчно увреждане и под грижите на Стив момчето бързо започна да става по-общително. Освен това започна да демонстрира така нареченото от докторите парадоксално функционално улесняване, странен термин за гениалните му способности за запаметяване и ехолалия, иначе казано, можеше да възпроизвежда буквално всичко, което прочетеше или чуеше. Боби все още се изнервяше от непознати, но много бързо се привърза към Виктория. Тя заместваше присъствието на майка му и се тревожеше какво ли би се случило с Боби, ако двамата със Стив се разделят. Напоследък се безпокоеше дори още повече.

[* Отнася се за хора с по-висок интелектуален, но по-нисък социален капацитет. – Б.пр.]

Стив си беше взел поука от критиката й към вчерашната му тениска и беше облякъл нова с друг надпис: „Единствената следа, която съм оставил в живота си, е върху бельото ми.“ Дали наистина смяташе това за напредък, или просто я дразнеше? Е, със сигурност щеше да впечатли Джуниър Грифин, Господин Подготве от детството й.

Виктория беше облечена с бяло горнище и къса морскосиня пола на волани, с дантела отдолу, в същия цвят като океана. Сандалите й „Маноло Бланик“ отиваха на цвета на полата. Две секси каишки отстрани се закопчаваха на глезените и привличаха погледа към прасците й. Това беше идеята, нали така? Сандалите й бяха подарък от Стив, е, не съвсем. Беше защитавал шофьор на камион от Порт Маями, който имал навика да доставя контейнерите в своя „прибери си сам“ склад, вместо на съответните получатели. Стив загуби делото и шофьорът беше разорен и пратен в затвора. Но един контейнер, натъпкан със скъпи италиански обувки, удобно беше паднал от камиона преди произнасянето на присъдата и на Стив му беше платено в кожа, вместо в зелено. Ако работата не потръгнеше, Виктория можеше да остане гладна, но никога боса.