Текст книги "Текила и синьо дайкири"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 20 страниц)

Делия още не го пускаше, като леопард антилопа.

– Ще ни извините ли – измърка тя, – трябва да сготвя нещо много специално за моя мъж.

– Изчакай секунда, преди да сипеш масло в тигана – спря ги Стив. – Фоулс, Грифин знае ли за любовта ти към кубинската кухня?

– За Делия ли? – Фоулс вдигна рамене. – Не питам мистър Джи кого клати, нито той мен.

– Гадината пита – намеси се Делия – дали не съм те накарала да натопиш Грифин за убийството?

Англичанинът се задави от смях.

– Добра си в леглото, скъпа, но никоя не е чак толкова добра – обърна се към Стив, очите му бяха престанали да се смеят. – За идиот ли ме взимаш, Соломон? Мистър Джи е бил винаги добър към мен. Купи ми собствена яхта. Отнася се с уважение към мен.

Стив го прониза със соломоновия поглед. Придружен от мълчание, той беше предназначен да накара свидетеля да продължи да говори. Вместо това Фоулс отново се разсмя.

– Какво има, готин? Да не получи слънчев удар?

– Просто си мисля колко любопитен случай е Клайв Фоулс. В деня, когато се запознахме, предложи да ни водиш да се гмуркаме. Правиш преброяванена рибите всяка година. Водиш студенти на подводни обиколки. Обичаш рифа. Може би обичаш и Делия. Тя мрази Грифин, мрази това, което е намислил, и мога само да си представя какво ти шепне на възглавницата. Ти си нейното алиби, а тя – твоето. Все едно Вони да гарантира за Клайд. На това съдебните адвокати му викат „основателен алтернативен сценарий“. Знаеш ли какво значи това, Фоулс?

– Разбира се, готин. Кървяща изкупителна жертва. А сега се разкарайте, ще говорим в другиден. Изгладнял съм, и то не само за пържен костур.

Делия се разкикоти и гушна Фоулс през врата. Дори и да се бяха разтревожили от това, че можеше да ги обвинят в убийство, не го показваха.

Виктория се изправи на крака.

– Доскоро, господин Фоулс. Радвам се, че се запознахме, Делия.

Делия продължи да виси на ръката на Фоулс, докато двамата се отправяха към кухненската врата.

– Лека нощ на влюбените! – провикна се Стив.

– Адиос, гадино! – отвърна Делия. – Достатъчно ли си мъж, за да признаеш, че умираш за друг вкус?

– Не говори мръсотии, Делия.

– Имах предвид плодовата ми торта с манго.

– Печката ти е прекалено гореща – извика в отговор Стив. – И кремът винаги става на бучки.

Няколко минути по-късно Стив и Виктория вървяха мълчаливо покрай кейовете и морските птици крякаха над главите им.

– За какво си мислиш? – попита тя. – Освен за кулинарните специалитети на Делия.

– За теб.

– Така ли?

– Опитвам се да разбера какво те мъчи.

– Забелязал си. И какъв е „основателният ти алтернативен сценарий“ за мен.

Пробваше го. Изобщо не си беше дал сметка какво изпитва Делия към него. Дали интуицията му по отношение на нея действаше по-добре?

– Нещастна си от известно време – продължи Стив. – Но така се бях увил в собствените си грижи, че не го забелязах.

– Топло, топло. Продължавай.

– Правиш преоценка на всичко в живота си. Включително и на мен.

– Горещо – отвърна тя. – И какво ще направиш във връзка с това?

– Ще работя върху отношенията ни, преди да си хвърлила сатъра по мен. Или по-лошо – преди да си тръгнеш, без да си го хвърлила.

– Тревога! Пожар! – отвърна Виктория. И се почуди възможно ли е пламъкът на една връзка да гори точно колкото трябва. Достатъчно, за да сготви, без да направи крема на бучки.

Да душиш, или да не душиш

27

В кухнята на баржата си Хърбърт Соломон късаше пресни листа мента и засипваше Стив с въпроси.

– Знаеш ли, че Били Уаху говори за теб по радиото?

– Били Уаху е кретен.

– Някакъв човек се обади и попита защо не си бил изяден от акулите, когато си паднал в канала и Били отвърна, че било от професионална солидарност.

– Кретен, който има нужда от свежи теми.

Беше на другия ден след посещението им в „Хавана Виехо“ и мозъчният тръст на Стив – баща му и племенникът му – разменяха мнения. Докато говореха, Хърбърт използва ръчна преса, за да изцеди сока от стъблата на тръстиката, сладката гуарапо капеше в стъклена чаша, пълна с ледени кубчета.

– Били попита слушателите си дали според тях е било злополука, или някой се е опитал да те убие заради делото на Грифин.

– И?

– Болшинството смятат, че си поредният некадърен шофьор от Маями. – Хърбърт наля здравословна порция ром в чашата, добави малко прясно изцеден лимонов сок, една капка газирана вода и ментови листенца. – Това кубинско момиче има ли нещо общо с нападението срещу теб?

– Няма начин – отвърна Стив.

– Няма начин, Хосе – съгласи се Боби.

– Делия е емоционална, но не би прибягнала до насилие.

Хърбърт опита коктейла си и кимна в знак на одобрение.

– Какво мисли Виктория?

– Казва, че много жени с удоволствие биха ме избутали от пътя.

– Затова ли не остана тук снощи?

– Вик спи по-добре в хотела.

– Аха. Колко време мина?

– От какво?

– Откакто не сте се чукали?

– Боже, татко! Има дете.

– Когато аз бях на твоята възраст, с майка ти го правехме всеки ден. Някои мъже се измъкваха по обяд, за да идат при любовниците си. Аз си отивах у дома за обяд и за един бърз тек със собствената си жена.

– Ако нямаш нищо против, татко, предпочитам да не си ви представям с мама в спалнята.

– Нямаше време за спалнята. Правихме го прави в кухнята. – Хърбърт пресуши мохитото. – Синко, внимавай да не загубиш момичето.

Седнал на масата пред лаптопа си, Боби се правеше, че не чува. Беше открил сайт със сателитни снимки на живо от Флорида Кийс и търсеше нудистки плажове. Стив се беше изтегнал на двойното канапе. Главоболието му се беше превърнало от ревяща лавина в тъпо пулсиране. Над главата му перката на вентилатора раздвижваше влажния въздух.

– Каза ми, че Пинки Любер имал страшни приятели – каза Стив. – Някой от тях да кара „Харли“?

– Копаеш в погрешна леха – отвърна Хърбърт. – Пинки никога няма да застраши живота на дете.

– Има предвид мен, чичо Стив, а не теб. – Боби щракна с мишката и увеличи една сателитна снимка.

– Виж намерих снимка на Пайрътс Коув. Вижда се палубата на дядо.

За миг Стив се зачуди дали Боби не можеше да намери снимка на „Пайър Хаус“, да надзърне през прозореца на стаята на Виктория и да проникне в най-дълбоките кътчета на сърцето й. Щом технологията не можеше, почуди се Стив, как можеше той? Но сега не искаше да размишлява за личния си живот.

– Татко, как така си се лепнал за този боклук Любер?

– Няма да говоря за Пинки. – Хърбърт подаде на Стив питието. – Това ще изцери всичките ти болежки.

– Малко честност ще ми дойде по-добре от мохито.

– Няма нищо по-хубаво от мохито. – Хърбърт надникна през рамото на Боби към екрана на компютъра.

– Гледай само! Ето го каналът. Боби, дали скаридите ще вървят довечера?

– Скаридите не могат да вървят, дядо.

– Добре, дали ще се хващат по-лесно. Изключи това чудо и върви приготви мрежите и фенерите.

Сменя темата, помисли си Стив. Цял живот го беше правил. Удря и бяга. Първо ударът, че ще загуби Виктория, после измъкването за Любер.

Какво толкова криеше старецът?

– Чичо Стив, ще дойдеш ли с нас да ловим скариди? – попита Боби.

– Не – отвърна Хърбърт, преди Стив да успее да отговори. – Чичо Стив има нужда от почивка.

Да души, или да не души.

Това беше въпросът пред Стив.

Заедно с по-големия въпрос.

_Защо баща ми толкова защитава Пинки Любер, човека, дал лъжливи показания и съсипал целия му живот?_

Въпросите идваха по-бързо от отговорите. Отпуснат от рома и демерола, Стив се облегна на пластмасовия шезлонг на кърмата и се загледа в топлата вода. Невидима птица сипеше трели от едно дърво и забележително наподобяваше джиесем мелодия. Хърбърт и Боби бяха взели ферибота към Шугър Кий. Закотвеха ли се веднъж до колоните на моста, щяха да ловят скариди в продължение на часове.

Подобно на прииждащия прилив, мисловният процес на Стив течеше бавно, но неизменно в една посока. Можеше да се разрови като ченге без заповед за обиск.

_Не… не мога да душа из нещата на татко._

_Но… ако татко не разбере… какво толкова!_

_Така че… откъде да започна?_

Ако старецът му някога е бил въвлечен в нещо непочтено, със сигурност не беше изкарал пари от това. Иначе защо щеше да живее на това старо тринайсетметрово корито, правоъгълен кютук от фибростъкло, който стоеше и дремеше в мочурищата на Пайрътс Коув?

Стив започна от горната палуба. Беше открита с извит мостик. Нямаше къде да се скрие нищо. На главната палуба сандъците бяха пълни с рибарски такъми, куки, фенери и навити въжета. Чу извънбордов двигател да бръмчи в залива. Няколко хлапета в моторна рибарска лодка се носеха към открито море като самолет.

Стив се спусна в кабината на Хърбърт, претърси вградените шкафове, разрови купищата каки шорти и избледнели тениски.

Какво всъщност търся?

На стената беше монтирано малко бюро. В дървените отвори бяха натъпкани сметки. В чекмеджето имаше кутия с канцеларски принадлежности и чековата книжка на баща му. Стив прегледа цифрите. Малки суми. Електричество, спиртни напитки, телефонна сметка.

Телефонна сметка.

Платена вчера.

Стив изпразни кошчето за боклук под бюрото. Рекламни материали. Дипляни на недвижима собственост. Известие от Мънроу Каунти за пръскане срещу комари. И… списъкът с телефонните разговори.

Прегледа номерата, разпозна някои. Неговият, естествено. Телефон от Корал Гейбълс, номерът беше на Тереса Тораньо, клиентка и приятелка, която беше наследил от баща си. Имаше доста обаждания до неизвестен за него номер в Маями. Пет обаждания в деня, в който беше взимал показанията на Пинки Любер. Ако се съдеше по времето на разговорите, два бяха преди показанията и три след. Вероятно нищо, но…

Стив набра и зачака.

Жена отговори кратко и ясно:

– Офисът на господин Джоунс.

Джоунс. Това стесняваше кръга.

– Мога ли да говоря с господин Джоунс?

Който и да беше той, по дяволите!

– Кой се обажда?

– Господин Дароу. Кларънс Дароу.

– Господин Джоунс знае ли за какво се отнася?

_Съмнявам се. Дори и аз не знам за какво се отнася._

– Въпросът е личен – отвърна Стив и реши, че е вярно.

– Ако не е съдебен въпрос, ще отговори на обаждането ви чак след шест часа.

_Аха, съдебен въпрос!_

– Получих призовка да се явя като съдебен заседател…

– И се обаждате на началника на администрацията, за да ви освободи от задължението ли?

Началник на администрацията. Едно име изскочи в ума на Стив. Реджиналд Джоунс. Началник на администрацията на Окръжния съд на Маями-Дейд. Беше виждал името му стотици пъти. Беше изписано на всяка призовка, административна заповед и всеки официален документ, който излизаше от съда.

– Исках да кажа на господин Джоунс, че са ми сбъркали името.

– Ще му предам, господин Дароу! Приятен ден!

Стив изпи още едно мохито, макар да се съмняваше, че се казва така, когато пропуснеш захарта, содата, лимона и ментата. Докато пиеше чист ром, се чудеше какво става между баща му и Реджиналд Джоунс.

Джоунс беше един от онези анонимни бюрократи, които управляваха местната власт. Началник с приятен шестцифрен доход на година, името му рядко се появяваше по вестниците, освен ако имаше заплаха за бомба в съдебната палата или приставите стачкуваха. Работата на Джоунс беше да ръководи няколкостотин заместник-секретари, разсилни и ниското ниво на администрацията. Те на свой ред задвижваха целия скърцащ механизъм на съдебната система. Граждански съд, наказателен съд, съд за малолетни, събиране на съдебни заседатели, осиновявания, брачни свидетелства, нотариални актове, данъчни запори. Всички ежедневни правителствени намеси в живота ни.

Хърбърт Соломон нямаше да решава съдебни въпроси. Сега не. Но преди…

Стив си спомни нещо. Беше още дете, обичаше, да ходи в съда, обичаше да се топли от блясъка на властта и авторитета на баща си. Хърбърт Соломон беше главен съдия на единайсети окръг. Пинки Любер беше шеф на Углавни престъпления в щатската прокуратура, главен прокурор в залата на Хърбърт. И заместник-секретарят, който стоеше пред банката, подпечатваше доказателства, ръководеше съда много ловко, беше строен двайсетинагодишен афроамериканец с идеални мустачки. Съдия Соломон явно харесваше младия мъж, канеше го до банката си и в кабинета си. Стив дори си спомняше как баща му даваше напътствия на мъжа в кабинета си.

– Реджи, най-добре кажи на съдебна заседателка номер три да си обува гащи в съда.

– Реджи, тези свидетелски показания имат повече дупки, отколкото пътя към Локсахатчи.

– Реджи, намери господин Любер и му кажи, че ако още веднъж закъснее, ще го пратя на топло.

Младият Реджи трябва да беше Реджиналд Джоунс, сега административен директор на съда. Беше в живота на Хърбърт Соломон много преди съдията да се сгромоляса. Но какво, по дяволите, правеше сега в него?

Грубо събуждане

28

Подобно на крилата богиня, Виктория изви гърба си, разпери ръце и потъна в дълбокото, солено, притеглящо море. Тюркоазената вода се уви като топло кадифе между голите й крака и обгърна голите й гърди.

Изведнъж един мъж – гладък и гол – се гмурна под повърхността и я обгърна със силните си ръце.

Грифин Джуниър.

Беше в полубудно състояние, смътно усещаше, че това е сън. Нямаше значение. По-добре да си го спомня на сутринта. Съдейки по трейлъра, щеше да е страхотен. Само за възрастни.

Стив щеше да прекара нощта на лодката на баща си и тя беше сама в огромното легло в хотел „Пайър Хаус“. Е, почти сама.

_Къде, по дяволите, се дяна Джуниър?_

А, ето го, гмуркаше се към дъното. Изпъваше ръце, размахваше крака и… о, Боже!… Чукът между краката му. Прорязваше водата, оставяше собствена диря – същински кил на едномачтов платноход.

_Върни се, Джуниър. Скоро ще съмне и спящото ми аз е адски възбудено._

Виктория се замисли как точно диша, като е под водата. После реши, че най-вероятно е сирена и всичко беше наред.

Джуниър се показа в едър план – изстреля се като торпедо от дълбините. Държеше нещо в ръка. Стрида.

Умът на Виктория се носеше като водорасли по течението. Стив обичаше стриди с бира. Кралицата обичаше стриди с перли.

_По дяволите, забрави ги, остави се на съня да те носи._

Джуниър отвори стридата с голи ръце. Каза й нещо. _Гъла-гъла_, от устата му се понесоха балончета. В стридата имаше страхотен пръстен. Изящни триъгълни скъпоценни камъни ограждаха огромен четвъртит диамант.

Достоен за принцеса. Естествено.

Джуниър отвори уста и изгългука още нещо. Скапана подводна акустика!

– Какво казваш, Джуниър? Искаш да се ожениш за мен ли?

– Искам да те изплющя под водата – отвърна ясно Джуниър, само че с гласа на Стив.

По дяволите, Стив! Промъкваш се и в съня ми.

Тогава чу нещо. Плясък. Не от скачаща риба, която се мята обратно във водата. Нещо от сушата, познат звук. Тихо тупване, сякаш нещо плоско падна на килима.

Нещо се раздвижи. Леглото й беше в издигнатия край на стаята. Едно стъпало и десетина метра я деляха от работната й маса, покрита с папки. Отстрани беше плъзгащата се врата на балкона. Видя силует на човек да се очертава на стъклото, осветен отзад от лампите на басейна отдолу.

_Боже, будна съм и това се случва наистина!_

Фигурата се наведе, вдигна една папка от пода и я постави обратно на масата.

_Трябва ли да викам? Да скоча и да се отбранявам?_

Сърцето й щеше да изскочи. Беше парализирана от страх. Сдържа дъха си, после издиша толкова шумно, че натрапникът със сигурност я беше чул.

Оръжие. Трябваше й оръжие. Ножици. Химикалка. Каквото и да е. Но какво имаше? Часовник с радио. Книга с меки корици. Възглавница.

Беззащитна. Лежеше под чаршафа, облечена само с копринена камизола до кръста.

Шумолене на хартии. Натрапникът отвори една папка. Малък лъч от миниатюрно фенерче.

_Давай! Открадни каквото искаш. И си върви._

Очите й бяха станали като котешки, слухът й се беше изострил до краен предел. Леглото се беше превърнало в пещ. За миг се обля цялата в пот. Капчици пот като солени сълзи се стичаха по лицето и врата й. Едвам си поемаше въздух, гърлото й беше пресъхнало и свито.

_О, боже! Не кашляй!_

Неволен спазъм я разтресе и тя се изкашля шумно. Миниатюрното фенерче угасна. Цяла вечност – ни движение, ни звук. Силуетът стоеше като статуя до масата, Виктория лежеше замръзнала под чаршафите.

_Дишай. По дяволите, дишай! Или пак ще се закашляш._

Видя как фигурата тихо се приближава към леглото.

_Олеле! Ами сега какво?_

Мускулите й бяха толкова стегнати, та чак се уплаши, че няма да може да помръдне. Ставите й се бяха вкаменили като дърво.

_Хайде, трябва да се отбраняваш!_

Нямаше да се остави да я изнасилят. Или пребият. Или убият. Побесня. Натрапникът беше само на няколко крачки разстояние. Когато се приближеше достатъчно, щеше да скочи върху него. _Цели се в очите! Издери ги!_

Сви пръсти като нокти на граблива птица.

Още една стъпка. Оставаха още две и…

_Викай и скачай._

Щеше да изкрещи, за да го стресне, и после да издере лицето му.

Нападателят спря на една крачка разстояние. Чу дишане, този път не беше нейното. Можеше ли да види в тъмното, че очите й са отворени?

Обърна се и мина покрай масата. Чу как балконската врата се плъзга отново. Преброи пет секунди, после скочи от леглото и се затича към вратата. Затръшна я и я заключи, пусна резето в дупката на жлеба.

Задъхана надникна през стъклото. Зелени светлинки горяха около пустия басейн. Листата на палмите се полюшваха от океанския бриз. Нищо друго не помръдваше. Нападателят можеше да се е спуснал от балкона й на втория етаж – или направо да е скочил? – на земята.

Приливът на адреналин беше спрял, но умът й се движеше със скоростта на светлината. Чакаше я много работа. Да се обади на полицията. Да се обади на Стив. Да си измие лицето. Да се облече. Да пишка… да не забрави да се изпишка.

_Добре, успокой се. Дай по-кротко._

_Мисли._

Цифровият часовник на нощното шкафче показваше 3:17 сутринта. Светна лампите и огледа работната маса. Като че ли нищо не липсваше. Смразяваща мисъл.

Някой си тръгна. Това не означаваше, че някой друг не е останал.

Затича се към гардероба и отвори със замах вратата. Нямаше никой освен Келвин Клайн и Дона Каран. О, и Вера Уанг!

Почуди се дали да не събуди майка си. Беше само на няколко крачки в съседната стая. Не. Утре нямаше да прилича на нищо. По-добре да оставеше Кралицата да се наспи, за да е красива сутринта. Щеше да й каже, като се събуди.

Виктория седна на края на леглото, вдигна телефона и набра мобилния на Стив. Трябваше да му го повтори три пъти преди да се разсъни достатъчно, за да разбере. Страшно се разтревожи.

– О, боже! Добре ли си?

– Нищо ми няма. Ще сляза до рецепцията веднага щом се облека.

– Не, не, не! Остани си в стаята. Провери отново дали си заключила навсякъде. Ще се обадя на Раск у дома. Ще прати ченгетата до десет минути. Сигурна ли си, че си добре?

– Сигурна съм.

– Само се успокой – вече викаше.

– Спокойна съм.

– Успя ли да видиш как изглежда?

– Не.

– Трябваше да съм при теб. Щях да го размажа с бухалката на Бари Бондс.

Вярно беше, Стив спеше с бухалка под леглото си, но единственото нещо, което беше размазвал, беше някой и друг дървояд. Чу тряскане на чекмеджета и приглушени ругатни в слушалката.

– Какво правиш, Стив?

– Търся ключовете за колата на баща ми. По дяволите! Къде са, мамка му?

– Стив…

– Да?

– Успокой се.

Пет минути по-късно Виктория издърпа памучна фланела от чекмеджето, но понеже лепнеше от пот, реши да се изкъпе преди да се облече. Свали камизолата и влезе в банята, за малко не се спъна в сандала, който беше оставила на пода до мивката.

Отвори вратата на душ кабината и пусна водата, по-топла от обикновено, парата се вдигна като пречистващ облак. Влезе вътре и остави водата да се стича по нея.

_Вода. Морето. Сънят ми. Джуниър._

Или наполовина Джуниър, наполовина Стив. Минотавърът любовник. Ако сънищата представляваха потиснати желания, както беше учила по психология, кой мъж всъщност искаше тя?

Грабна сапуна и се насапуниса, докато мислеше по въпроса.

Изведнъж нещо се уви около босия й крак.

Змия!

Усука се около прасеца й и започна да се вие нагоре, стигна до коляното й.

Изпищя, викът й отекна от плочките, най-силният звук, който беше издавала някога. Дебела колкото китката й, змията се уви около бедрото й. Главата й беше тъмночерна. Жълти, червени и черни райета се сменяха по дългото й метър и половина тяло.

Коралова змия!

Пълзеше по-крака й и езикът й се стрелкаше ту навън, ту навътре.

Извика още веднъж.

_По дяволите! Направи нещо!_

Протегна мълниеносно с ръка и сграбчи змията близо до главата. Стисна я и опита да я махне от крака си. Проклетата гадина беше невероятно силна. Опря крак в стената на кабинката и дръпна с все сила. Змията се откъсна от крака й и се нави около ръката й, опашката й се разлюля във въздуха. Разтърси ръка, но змията не помръдна, а зина с цяла уста. Можеше да глътне цял портокал. Зъбите се показаха, главата се стрелна към лицето на Виктория. Тя се дръпна встрани, плъзна се на мокрите плочки, разби на парчета вратата на душ кабината и падна на пода.

Хълбокът й пое удара и болката прониза крака й. Змията излетя от ръката й, плъзна се по плочките и се нави на кълбо пред вратата на банята. Препречи й изхода. Главата на влечугото се въртеше ту наляво, ту надясно, езикът се стрелкаше, предизвиквайки я да се приближи.

Гола. Мокра. С пулсиращ хълбок. Уплашена. Виктория стоеше върху покрития с пяна под и търсеше оръжие с очи. Какво имаше? Сапун? Кърпа? Малки бутилчици с парфюм.

– Обувка!

За малко не се беше спънала в нея. Сандал с каишка през глезена и яркорозови помпони. От крадената пратка „Маноло Бланик“. Няколко кожени каишки, тежащи стотина грама. На нея й трябваха подковани работни ботуши.

Но мерна тока. Деветсантиметров, здрав. Можеше да забиеш пирон с него. Обувката беше на три крачки разстояние, по средата между нея и проклетата змия.

Змията полюшваше глава напред-назад и явно преценяваше разстоянието, което ги делеше. После се приведе към земята и се плъзна към нея.

– Принцесо! Принцесо! Добре ли си?

Гласът на майка й. От спалнята. Сигурно беше минала през свързващата врата. Змията спря. Обърна глава към звука.

Сега!

Ръката на Виктория се стрелна, сграбчи сандала и замахна с все сила. Токът улучи змията по устата, проби кожата и я прикова към плочките. Змията се нави на кълбо и цялото й тяло се разтресе, но сандалът не помръдна.

– Принцесо! Вътре ли си? – Майка й се приближаваше.

– Не влизай! – изкомандва Виктория, докато с мъка се изправяше на крака.

Змията се гърчеше на земята и сандалът падна. Виктория я сграбчи за опашката и я размаха като камшик. Чу се хрущене от счупен хрущял. Отново замахна със змията и главата й се разби в плочките. После я пусна безжизнена на пода.

– Принцесо! Какво става? Защо крещиш?

Кралицата се появи на прага. Беше отделила време да облече ефирна бяла копринена роба и пухкави чехли. Маската й за сън беше вдигната над челото.

– Боже мой! – Майка й се дръпна назад, не посмя да се приближи към змията. – На червени райета. Това е коралова змия.

Виктория се отпусна върху студените плочки на пода, цялата разтреперана.

– Да, така е.

– Добре ли си?

– Паднах лошо, но съм добре. – Виктория разтърка бедрото си, щеше да стане мораво до няколко часа.

– Слава Богу! Отивам да донеса малко лед…

– Няма нужда, мамо. Не се тревожи за мен.

– Не за теб. За змията.

О! Майка й разсъждаваше по-трезво от нея самата.

– За доказателство. Добра идея, майко.

– Доказателство ли? Какво доказателство? Имам един кожар в Маями, който ще направи страхотна чанта от тази красавица.

Двайсет минути по-късно майка й беше заспала отново, а Виктория си беше облякла розов памучен спортен екип и беше обула маратонки. Навън полицаите от участъка на Мънроу претърсваха басейна отстрани и паркинга на хотела. Вътре в апартамента шериф Уилис Раск стоеше до мъртвото влечуго и претегляше сандала с помпони на Виктория.

– Убила си чудовището с този нищо и никакъв сандал? – Шерифът я гледаше изпитателно.

Виктория присви рамене.

Когато Стив пристигна от баржата, прегърна я здраво и даде израз на всичките си опасения, като каза, че ако пипне нещастника, ще го направи на пух и прах. Няма да му остави здраво кокалче по тялото, като започне от коленете. Раск каза на Стив да се успокои, после накара Виктория да му разкаже всичко, което се беше случило през нощта. Тя го направи, като пропусна съня с голото гмуркане в тюркоазена вода.

– Змията под душа е нещо ново за мен – призна Раск. – Виждал съм тоалетна, пълна със саламандри и гущери. Мъжката тоалетна на бензиностанцията на Чарли Харпър на Тортуга Драйв. Момчето на Моли Алтър беше навряло вътре горките създания, след като Чарли го хванал да краде лепило за гуми. Оказа се наркоманче.

– Гущерите и саламандрите не хапят – каза Стив.

– Така е, ама ако някой те оближе отзад, може да се спънеш в крачолите си и да си удариш главата в стената. Както стана с Чарли.

Виктория посочи с върха на маратонката към тялото на змията.

– Това не е саламандър, шерифе. Това е коралова змия. Някой се опита да ме убие.

– Може и така да е, а може и да не е така – взе да разсъждава Раск.

Прекалено добродушно, за да се понрави на Виктория. Около шерифа се носеше мирис на канабис. Или Раск току-що беше заловил цял товарен кораб с марихуана, или беше изпушил една цигарка по пътя.

– Уилис, трябва да се съглася с Вик – каза Стив. – Някой е влязъл и е пуснал змията в банята.

– Вероятно е така – съгласи се Раск, – но госпожица Лорд е можела да стигне до болницата за десет минути. Има бая време, а и там са свикнали да се оправят с ухапвания от змии. Ако го е сторил някой местен, е бил наясно с това.

– Какво искате да кажете, шерифе? – попита Виктория. – Че на практика е било шега? Като гущерите в тоалетната?

– Виждали ли сте някога жена, ухапана от малък алигатор по задника? – попита Раск.

Зашеметяващ, лишен от всякаква логика довод, помисли си Виктория. Тревата беше виновна.

– Парка на остров Сток. – Раск кимна, докато си спомняше. – Жената сяда във ваната, решава да се понакисне малко, за да си изреже мазолите. Мъжът забравил да й каже, че е хванал малък алигатор сутринта. Не се знае дали е искал да го яде, или да си го гледа. На задника й имаше трийсет шева, помня го добре.

– Шерифе, някой изхвърли Стив от моста. Сега някой друг пуска отровна змия в банята ми. Има някаква връзка, не мислите ли?

– Връзка – да. Опит за убийство – не. Както казах и на Стив преди, ако някой е искал да го убие, нямало е да хвърли масло по стъклото му. И този, дето се е промъкнал в стаята ти, със сигурност е можел да те убие, ако е искал.

– Искат да ни объркат – каза Стив. Запъти се към минибара и се опита да го отвори, но Виктория беше скрила ключа, за да не може майка й да пие алкохол за нейна сметка. – Искат да объркат защитата на Грифин.

– Което означава – прекъсна го Виктория, – че същият човек се опитва да накисне и чичо Гриф.

– И най-вероятно е истинският убиец – допълни Стив.

– Не мога да коментирам – отвърна Раск. – Моята позиция трябва да е, че вашият човек е виновен.

– Вик, повече няма да спиш сама – предупреди я Стив.

– Баржата е прекалено малка – отвърна тя. – Трябва да работя някъде.

– Тогава аз ще се пренеса тук.

Не му отговори веднага.

Как да му го каже?

– Имам нужда от лично пространство, Стив.

– Добър опит, тигре – жегна го Раск.

– Тогава й осигури полицейска закрила, Уилис. Двама полицаи всяка нощ. Един в коридора, един под балкона.

– Не знам, Стиви. Бюджетът ни съвсем е орязан…

– Уилис, това е важно за мен, ясно?

– Господи, Стив!

– Баща ми също би настоял.

Изигра си коза, помисли си Виктория. Нали Уилис Раск дължеше кариерата си на Хърбърт Соломон, който го беше измъкнал преди много години?

Раск въздъхна.

– Добре, да бъде както искаш.

– Аз не искам – каза Виктория.

– Не ме е грижа – отвърна Стив.

– Чуваш ли какво ти казвам? Не искам полицейска закрила.

– Нямаш думата, сладурано.

– Как ме нарече?

– Дръж полицаите тук, Уилис – инструктира го Стив. – Прати и Националната гвардия, ако се наложи.

– Не може да командориш така – правеше се на ядосана, но дълбоко в себе си беше доволна от начина, по който Стив беше поел нещата в свои ръце. Загрижеността в гласа му. Въпреки всички съмнения, които хранеше по отношение на връзката им, в едно винаги щеше да бъде сигурна: Стив я обичаше искрено и дълбоко.

Шерифът се наведе и опъна змията по дължина.

– Дали кожата ще стигне за едни ботуши, а Стиви?

– Аз си мислех по-скоро за куфарче – отвърна Стив и клекна до него.

– Забравете и двамата – нареди Виктория. – Някой друг вече си я заплю.

Знакът на победата

29

Час по-късно шериф Раск прибра мъртвата змия в хладилна чанта и обеща да я изпрати по „Федерал Експрес“ до кожаря на Айрини веднага щом бъде премерена, фотографирана и анализирана като веществено доказателство. В девет сутринта Виктория и Стив вече пътуваха на север към Парадайз Кий.

На Стив му кипеше отвътре, разтърсваха го противоположни емоции. Облекчение, че Виктория е добре. Вина, че не беше там да я защити. Вина и за още нещо. За измамата.

Не й беше казал, че е преровил боклука на баща си. Знаеше, че нямаше да одобри; фразата „нарушаване на неприкосновеността“ веднага изникна в ума му. Така че нямаме да каже нито дума за тайнствените обаждания на баща си до Реджиналд Джоунс, административния шеф на Областния съд. Трябваше да проведе разследването сам.

Джоунс към Любер към Соломон.

Звучеше като двойна комбинация, като неговият старец имаше началния удар. Но какво, по дяволите, се беше случило в съда преди двайсет години с всичките тези смъртни присъди? По онова време съдът приличаше на кошер, изпълнен с малки битки и мазни адвокати, алчни агенти, отпускащи гаранции, и корумпирани ченгета, пъплещи из коридорите. Председателстващи над мръсните дела, кацнали на по-високо ниво във всяка съдебна зала, бяха господарите на имението, облечени с роби – някои почтени, други некадърни и трети открито подкупни.

– Бърлога на измама и лъжа, която аз ще разчистя – това беше провъзгласил Хърбърт Соломон, когато един колега юрист го беше предложил за главен съдия на Окръжния съд.

Но какво се беше случило? Какво беше сторил Хърбърт тогава, че сега се страхуваше от Любер? Реджиналд Джоунс беше връзката между двамата мъже, буквално седеше между тях в залата. И какво общо имаше Джоунс – прохождащ заместник-секретар – с всичко това?

Днес Стив възнамеряваше да открие. Беше решил да наеме кола, да иде до Маями и да се отбие до кабинета на Джоунс. Да удари по масата и да получи някои отговори. Или пък не. След случката в хотелската стая на Стив не му се искаше да оставя Виктория сама. А тя настояваше да разпитат Клайв Фоулс. Джоунс трябваше да почака.

Според Стив и Фоулс си имаше вътрешни конфликти. Разкъсван от любовта си към Делия Бустаманте и кораловия риф, от една страна, и дълга си към Хал Грифин – от друга. Но Стив нямаше представа кой беше спечелил при дърпането на въжето.