Текст книги "Престъпен експеримент"
Автор книги: Мери Кларк
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 21 страниц)
67
Ричард седеше на бюрото на Кейти и чакаше да му се обади началникът на отдел „Личен състав“ на болница „Крайст“ в Девън. Едва след като беше подчертал колко спешно му се налага да разговаря с някой от ръководството, работил в болницата повече от десет години, той успя да получи частния телефонен номер на този човек.
Докато чакаше, се огледа наоколо. Масата зад бюрото на Кейти беше отрупана с дела, върху които тя работеше. Нищо чудно, че не си беше взела почивка след катастрофата. Но независимо от това колко беше заета, тя трябваше известно време да си остане у дома. Днес следобед изглеждаше много зле. А и това, че бе загубила делото, вероятно ужасно я разстрои. Съжаляваше, че не я беше видял, преди да си тръгне.
Телефонът продължаваше да дава свободно. Човекът или беше излязъл, или спеше. Вероятно можеше да почака до утре. Не. Искаше да разбере сега.
Върху бюрото на Кейти имаше снимки в рамка. Кейти с една по-възрастна жена, сигурно майка и. Знаеше, че тя живее някъде във Флорида. Кейти с Дженифър, най-голямата дъщеря на Моли. Кейти изглеждаше като голямата сестра на Джен. Кейти сред група хора в ски екипи. Това трябва да са приятелите, при които отсяда във Върмонт.
Нямаше снимка на Джон де Мейо. Но Кейти не беше такъв тип – деликатно да напомня на колегите си, че е вдовицата на изтъкнат съдия. Но в къщата имаше много негови снимки.
Телефонът продължаваше да звъни. Щеше да го остави така още минута.
Ричард си даде сметка, че изпита задоволство, когато установи, че няма снимки на друг мъж. От известно време разсъждаваше над собствената си реакция, когато Кейти му съобщи, че ще замине за почивните дни. Беше се престорил на изненадан от факта, че тя ще отсъства точно когато се очаква разкриването на случая „Луис“. По дяволите! Нямаше нищо общо с това. Притесняваше се, че може да е с друг мъж.
– Да – прозвуча най-накрая от отсрещната страна яден сънлив глас.
Ричард се изправи и стисна по-здраво слушалката.
– Господин Рийвс? Александър Рийвс?
– Да.
Ричард пристъпи направо към въпроса.
– Сър, много се извинявам, че ви безпокоя в този час, но въпросът е изключително важен. Обаждам се от Америка. Казвам се Ричард Каръл и съм съдебен лекар към прокуратурата на област Вали, Ню Джърси. Нужна ми е информация за доктор Едгар Хайли.
Сънливостта в гласа на другия човек изчезна. Той стана напрегнат и бдителен.
– Какво искате да знаете?
– Току-що разговарях с клиниката „Кралица Мери“ в Ливърпул и с изненада научих, че доктор Хайли е бил там на щат относително кратко време. Бяхме останали с друго впечатление. Във всеки случай беше ми казано, че доктор Хайли е бил щатен лекар в болница „Крайст“ най-малко девет години. Вярно ли е?
– Едгар Хайли дойде при нас, след като завърши Кеймбридж. Той е блестящ лекар и беше поканен да остане на щат, като специализира акушерство и гинекология.
– Защо е напуснал?
– След смъртта на жена си се премести в Ливърпул. После чухме, че е емигрирал в Съединените щати. Това не е необичайно, наистина. Много наши лекари и хирурзи не подкрепят структурата на относително ниското заплащане в нашата система на обществено здравеопазване.
– Нямаше ли и друга причина за оставката на доктор Хайли?
– Не разбирам въпроса ви.
Ричард реши да рискува.
– Мисля, че разбирате, господин Рийвс. Разговорът е абсолютно поверителен, естествено, но не мога да губя време в излишна дискретност. Предполагам, че доктор Хайли извършва експерименти със своите пациентки, може би дори с риск за живота им. Съществуват ли факти, с които бихте могъл да подкрепите това предположение?
Последва дълго мълчание. Думите след него бяха произнесени бавно и преднамерено отчетливо.
– Докато работеше при нас, доктор Хайли беше не само практикуващ лекар, но и учен с много сериозни изследвания в областта на предродилния период. Беше направил блестящи експерименти върху ембриони на жаби и млекопитаещи. После един негов колега започна да подозира, че той провежда експерименти и с абортирани човешки зародиши… което, разбира се, е незаконно.
– Какво беше направено по този въпрос?
– Той беше наблюдаван много внимателно, при пълна секретност, разбира се. После се случи един трагичен инцидент. Внезапно почина съпругата на доктор Хайли. Нямаше начин да се докаже, но съществуваха подозрения, че той бе имплантирал в нея абортиран зародиш. Тогава беше помолен да напусне. Това, разбира се, е абсолютно поверителна информация. Не съществуват никакви доказателства и аз очаквам от вас да разберете, че всякакво възползване от нея е изключено.
Ричард осмисляше чутото. Неговото предположение се беше оказало вярно. Колко жени беше убил Хайли, провеждайки експерименти с тях? Хрумна му един въпрос… една невероятна, смътна възможност.
– Господин Рийвс – попита той, – случайно да познавате доктор Емет Сейлъм?
Гласът веднага стана сърдечен.
– Разбира се. Добър приятел. О, да, по времето на скандала с доктор Хайли той работеше в нашата болница по съвместителство.
68
Кейти безшумно изтича надолу по стълбите към партерния етаж. Сграбчи трескаво дръжката и се опита да отвори вратата. Тя не поддаде. Беше заключена. Горе стъпките бяха замрели. Той опитваше вратата на втория етаж, убеден, че Кейти няма да му избяга. Ето ги отново. Слизаше надолу. Никой нямаше да я чуе, ако извика. Тези тежки врати бяха огнеупорни. Никакъв шум от болницата не проникваше дотук. От другата страна на вратата имаше хора: посетители, пациенти, сестри. На десетина сантиметра. Но те не можеха да я чуят.
Той приближаваше. Щеше да я настигне, да я убие. Почувства тежка, тъпа болка в слабините. Кървеше обилно. Онова, което й беше дал, беше причинило кръвоизлива. Чувстваше се замаяна. Но трябваше да се изплъзне. Той беше успял да представи смъртта на Ванджи като самоубийство. Все още можеше да се измъкне безнаказано. Втурна се надолу. Оставаше още един ред стъпала. Вероятно водеха към сутерена. Щеше да му се наложи да дава обяснения как и защо се е озовала там. Колкото по-далеч успееше да стигне, толкова повече щяха да бъдат въпросите към него. На последното стъпало се препъна. Не падай! Не му давай възможност да инсценира злополука. Една беше паднала. Дали?
Беше ли убил и Една?
Само че тук попадна в капан. Друга врата. И тя щеше да бъде заключена. Безпомощна, Кейти натисна дръжката. Той вече беше на междинната площадка. Въпреки мрака тя долавяше присъствието му, чувстваше как все повече се приближава.
Вратата се отвори. Коридорът беше полутъмен. Тя се намираше в сутерена. Видя пред себе си стаи, потънали в тишина. Толкова беше тихо. Можеше ли да се скрие някъде? Помощ. Помощ! На стената имаше ключ за осветлението. Тя го натисна. Пръстите й бяха изцапани с кръв. Коридорът потъна в черен мрак, когато на няколко стъпки зад нея вратата откъм аварийното стълбище се отвори с трясък.
69
Съществували са подозрения, че Хайли е виновен за смъртта на първата си съпруга. Братовчедът на Уинифред Уестлейк е бил убеден, че той е причината за смъртта й. По твърдения на всички Хайли е блестящ учен. Не е изключено да е провеждал експерименти с някои свои пациентки. Вероятно е инжектирал на Ванджи Луис сперма от азиатец. Но защо? Нима се е надявал да се измъкне безнаказано? Без съмнение той е бил запознат с фактите от миналото на Фукито. Дали ще се опита да прехвърли вината върху него? Защо? Възможно ли е да е нещастен случай? Да е сбъркал спермата? Или Ванджи е имала връзка с Фукито? Можеше ли да се счита, че предполагаемият експеримент с бременността на Ванджи е изолиран случай?
Ричард не беше в състояние да отговори. Седеше на бюрото на Кейти и въртеше в ръце писалката й. Тя винаги я носеше със себе си. Тази вечер трябва много да е бързала, след като я беше забравила. Но да, разбира се. Беше разстроена. Загубата на това дело вероятно я е разтърсила. Кейти би приела тежко подобен факт. Тя приемаше тежко доста неща. Как му се искаше да знае къде е в момента. Искаше да говори с нея. Как й кървеше пръстът. Трябва да попита Моли дали Кейти случайно няма снижено равнище на тромбоцити. Можеше да се окаже сериозен проблем.
Побиха го ледени тръпки, пръстите му се вдървиха. Можеше да бъде симптом за левкемия. О, Господи! В понеделник щеше насила да заведе Кейти на лекар, ако трябва, дори щеше да я върже, за да го направи.
Някой тихо почука на вратата и в стаята надникна Морийн. Очите й бяха смарагдовозелени, огромни и бадемовидни. Красиво момиче.
– Доктор Каръл.
– Морийн, съжалявам, че те задържах. Мислех, че госпожа Хоран ще дойде много по-рано.
– Няма нищо. Тя се обади по телефона. Тръгнала е. Нещо я задържало в службата. Но дойдоха две жени. Били приятелки на починалата госпожица Бърнс. Искаха да се видят с Кейти. Казах им, че е заминала, и тогава едната спомена вашето име. Запознала се с вас онази вечер, когато сте били в апартамента на госпожица Бърнс. Някоя си госпожа Фицджералд.
– Фицджералд? О, да, разбира се. Госпожа Фицджералд работи на половин ден като администратор в болница „Уестлейк“. – Ричард произнесе „Уестлейк“ и изведнъж се изправи. – Кажи им да влязат. И по-добре повикай Скот.
– Господин Майерсън нареди изрично да не бъде безпокоен. Заедно с Чарли и Фил все още разпитва капитан Луис.
– Добре. Ще ги повикам. Ако се окаже нещо важно, ще ги накараме да почакат.
Двете жени влязоха заедно. Очите на Гейна блестяха от вълнение. За съжаление беше решила да не слага палтото от изкуствена леопардова кожа, което й беше оставила Една. Струваше й се прекалено скоро. Но пък беше готова да разкаже своята история.
Гъртруд носеше книжна торба, в която беше сложила мокасината. Сивите й коси бяха сресани безупречно. Беше вързала на врата си шалче. Хубавата вечеря вече беше само спомен и сега повече от всичко й се искаше да се прибере вкъщи и да си легне. Но се радваше, че ще разговаря с доктор Каръл. Щеше да му каже, че онази вечер в апартамента на горката Една доктор Хайли беше издърпал чекмеджето на нощното шкафче. Вътре нямаше нищо друго, освен тази обувка. Смяташе ли доктор Каръл, че по някаква причина доктор Хайли е искал да вземе обувката?
Госпожа Де Мейо толкова се интересуваше от онази история около Прекрасния принц. Доктор Каръл може да иска да научи и за това и в понеделник, когато госпожа Де Мейо се върне, да й разкаже. Доктор Каръл ги гледаше в очакване.
Гъртруд се приведе напред, изтърси върху бюрото на Кейти износената мокасина от торбата, след което прилежно започна своите обяснения:
– Тази обувка е причината да дойдем при вас…
70
Тя тръгна, залитайки, по коридора. Дали знаеше къде е ключът за осветлението? Щеше ли да посмее да светне? Ами ако тук долу има някой? Дали да не се опита да извика?
Той познаваше тази болница. Къде би могла да отиде? В края на коридора се виждаше врата. Най-отдалечената. Може би преди това щеше да опита предните. Не беше изключено да пропусне страничните врати. Но ако тича право надолу, щеше да достигне отсрещната стена. Вратата беше в средата. Пръстът й кървеше. Щеше да размаже кръв по вратата. Когато сестрата мине на поредната си обиколка, щяха да тръгнат да я търсят. Може би щяха да забележат кървавите петна.
Сега беше замръзнал неподвижен. Ослушваше се за нея. Ще види ли сянка, когато вратата се отвори? Протегнатата й ръка докосна студена стена. О, господи, помогни ми да намеря някоя врата. Плъзна длан по стената. Докосна рамка. Зад себе си чу тих скърцащ звук. Той беше отворил първата врата. Но сега нямаше да си направи труда да погледне в тази стая. Щеше да съобрази, че не е чул лекото изскърцване, значи тя не е пробвала следващата. Ръката й напипа дръжката. Натисна я трескаво, като прокара отгоре й кървящия си пръст. Ноздрите й се изпълниха с тежкия мирис на формалдехид. Чу зад себе си шум от тичащи крака. Твърде късно. Твърде късно. Опита се да затвори вратата зад себе си, но някой й попречи. Залитна и се строполи на пода. Толкова беше замаяна. Протегна ръка и пръстите й докоснаха крачол на панталон.
– Всичко свърши, Кейти – каза доктор Хайли.
71
– Сигурен ли сте, че това е обувката на жена ви? – попита Скот.
Крис кимна унило.
– Абсолютно. Тази е широката… дето вечно й хлопаше… лявата.
– Когато Една Бърнс ви се обади по телефона, спомена ли ви, че тази обувка е у нея?
– Не. Каза само, че имала информация за полицията и че искала да разговаря с мен.
– Останахте ли с впечатлението за евентуално изнудване… заплаха?
– Не, просто пиянска словоохотливост. Аз знаех, че работи в болница „Уестлейк“. Тогава не се сетих, че беше администраторката, за която често говореше Ванджи. Беше споменала, че Една често я занасяла за сребърните й пантофки.
– Добре. Показанията ви ще бъдат напечатани още сега. Прочетете ги внимателно, подпишете ги, ако смятате, че са точни, и после можете да си вървите. Утре сутринта отново ще разговаряме с вас.
За първи път Крис доби усещането, че прокурорът започва да му вярва. Стана да си върви.
– Къде е Джоун?
– Тя приключи с даването на показания и може да си тръгне с вас. А, да… само още един въпрос… какво ви е впечатлението от доктор Хайли?
– Не го познавам лично.
– Четохте ли статията за него? – Скот му подаде списанието „Нюзмейкър“.
Крис погледна статията, придружена със снимка на доктор Хайли.
– Видях я вчера в самолета за Ню Йорк. – В паметта му нещо се раздвижи. – Ами да! – възкликна той. – Просто не можех да си спомня.
– Какво имате предвид? – попита Скот.
– Това е мъжът, който слезе от асансьора в „Есекс Хаус“ снощи, когато се опитвах да се добера до доктор Сейлъм.
72
Той светна някаква лампа. Въпреки мъглата, която се стелеше пред погледа й, тя можа да види лицето му – пълните бузи и изпъкналите очи, които се взираха отгоре в лицето й. Кожата му лъщеше от пот и пясъчнорусата му коса бе залепнала на кичури по челото му.
Тя успя да се изправи на крака. Намираше се в някакво малко помещение, което приличаше на чакалня. Беше ужасно студено. Зад гърба й имаше дебела стоманена врата. Кейти се сви и отстъпи назад.
– Толкова ме улеснихте, госпожо Де Мейо – каза й той с усмивка. – Всички ваши близки знаят, че се страхувате от болници. Когато след няколко минути тръгнем със сестра Ренджи по стаите и не ви намерим, ще решим, че сте напуснали болницата. Ще се обадим на сестра ви, но тя няма да си е вкъщи поне още няколко часа, нали? Ще мине дълго време, преди да почнем да ви търсим в самата болница. Естествено на никого няма да му хрумне да ви търси тук. Освен това тази вечер в спешното почина един старец. Той е в едно от тези помещения. Ще ви намерят едва утре сутринта, когато погребалният агент дойде в моргата за тялото му. Ще бъде очевидно какво ви се е случило. Имали сте обилен кръвоизлив, загубили сте ориентация, били сте почти в несвяст. Като трагичен завършек сте дошли тук долу и сте починали от загуба на кръв.
– Не! – Лицето му губеше очертания. Толкова й се виеше свят. Олюляваше се и едва успяваше да се държи на крака.
Той се пресегна покрай нея и отвори стоманената врата. Бутна я да мине през нея и едва успя да я задържи, когато тя се свлече на пода. Беше припаднала. Коленичил до нея, той й инжектира последната доза хепарин. Вероятно повече нямаше да дойде в съзнание. А дори и да се свести, нямаше да може да се измъкне. От тази страна вратата беше заключена. Той я погледна замислен, после стана и изтупа праха от крачолите на панталона си. Най-накрая приключи с Кейти де Мейо.
Затвори металната врата, която отделяше камерите за труповете от приемната на моргата, и угаси осветлението. Предпазливо отвори вратата към коридора, мина бързо по него и излезе на паркинга на болницата през същата врата, през която беше влязъл преди четвърт час. Няколко минути по-късно вече пиеше полуизстиналото си капучино, като с небрежен жест отказа предложението на сервитьорката да му донесе топла чаша.
– Телефонните разговори ме забавиха малко повече, отколкото предполагах – обясни той. – А сега трябва да бързам обратно към болницата. Там имам една пациентка, която много ме безпокои.
73
– Лека нощ, доктор Фукито. Чувствам се много по-добре, благодаря ви. – На момчешкото лице се появи измъчена усмивка.
– Радвам се. Приятни сънища, Том.
Джиро Фукито бавно се изправи. Този млад човек щеше да се оправи. Беше в дълбока депресия седмици наред, почти обладан от мисълта за самоубийство. Карал с осемдесет мили в час и катастрофирал. По-малкият му брат загинал на място. Мъка. Вина. Угризения. Всепоглъщащи чувства, с които момчето нямаше сили да се справи.
Джиро Фукито знаеше, че му е помогнал да преживее най-тежкия период. Работата можеше да му носи такова удовлетворение, разсъждаваше той, докато вървеше по един от коридорите на болницата „Вали Пайнс“. Работата, която вършеше тук на доброволни начала… ето къде искаше да практикува.
Беше направил достатъчно за много от пациентките в „Уестлейк“. Но имаше и други, на които не беше успял да помогне, на които не му беше позволено да помогне.
– Лека нощ, докторе – няколко болни от психиатричното отделение го поздравиха, докато вървеше към асансьора.
Беше поканен тук на щат. Искаше да приеме това предложение.
Трябваше ли да започне разследване, което неизбежно щеше да го унищожи?
Едгар Хайли нямаше да се поколебае да разкрие случая от Масачузетс, ако заподозре, че неговият сътрудник е обсъждал свой пациент с полицията.
Но госпожа Де Мейо вече подозираше нещо. Онзи ден, докато му задаваше въпроси, тя бе усетила напрегнатостта му.
Качи се в колата си и застина зад волана в нерешителност. Ванджи Луис не се беше самоубила. Не беше глътнала цианкалий доброволно, той бе абсолютно убеден в това. През време на един от техните сеанси, когато разговаряха за религия, тя бе засегнала темата за сектата на Джоунс.
Представи си я как седеше в неговия кабинет, спомни си откровените и простодушни обяснения за религиозните й схващания. „Аз не съм от онези, които ходят редовно на църква, докторе. Искам да кажа, че вярвам в Бога, но по мой собствен начин. Понякога си мисля за Господ. Това е по-добре, отколкото да търчиш на служба, която и бездруго не слушаш, не е ли така? Колкото до тези култове… Те всичките са безумни истории. Не разбирам как хората се забъркват в подобни неща. Ами ето, припомнете си всички онези нещастници, които се самоубили само защото така им било наредено? Чухте ли записа на писъците им, след като изпили онова нещо? После дълго време не можех да се отърва от кошмари. Освен това изглеждаха толкова грозни.“ Болка. Грозота. Ванджи Луис? Никога! Джиро Фукито въздъхна. Знаеше какво трябва да направи. За пореден път трябваше да рискува кариерата си, заплащайки за ужасната грешка от преди десет години.
Въпреки това беше длъжен да каже на полицията онова, което знаеше. Ванджи беше побягнала от неговия кабинет към паркинга. Но когато си беше тръгнал петнадесетина минути по-късно, нейният линкълн „Континентал“ продължаваше да стои там.
Джиро Фукито вече нямаше никакви съмнения, че след консултацията си при него Ванджи беше отишла в кабинета на Едгар Хайли.
Той излезе от паркинга на болницата и потегли към областната прокуратура.
74
Скот държеше мокасината. Ричард, Чарли и Фил седяха около бюрото му.
– Да се опитаме да свържем фактите – каза Скот. – Ванджи Луис не е починала в дома си. Била е отнесена там по някое време между полунощ и единадесет часа на другата сутрин. Последното място, което се знае, че е посетила, е кабинетът на доктор Фукито в болницата. В понеделник вечерта Ванджи е с мокасините. Някъде из болницата загубва едната от тях и Една Бърнс я намира. Човекът, върнал тялото в спалнята, й слага други обувки в опит да скрие, че едната липсва. Една Бърнс намира тази обувка, споделя с някого за това и умира. Емет Сейлъм държи да се свърже с теб, Ричард. Иска да разговаря с теб за смъртта на Ванджи. Пристига в Ню Йорк и няколко минути по-късно умира, паднал или блъснат от собствения си прозорец, а папката с медицинската документация на Ванджи Луис изчезва.
– И в същото време Крис Луис се кълне, че е видял Едгар Хайли в „Есекс Хаус“ – намеси се Ричард.
– Което може и да не е вярно – напомни му Скот.
– Но доктор Сейлъм е знаел за скандала в болница „Крайст“ – каза Ричард. – Хайли не би искал това да се разчуе точно когато придобива национална известност.
– Това все още не е мотив за убийство – заяви категорично Скот.
– А онази обувка, която Хайли се е опитвал да измъкне от чекмеджето на Една? – попита Чарли.
– Това не го знаем със сигурност. Онази жена от болницата твърди, че той е отворил чекмеджето. Не е пипал нищо. – Скот се намръщи. – Не се връзва. Имаме работа с изтъкнат лекар. Не можем да го обвиняваме в убийство само защото преди десет години е бил замесен в потулен скандал. Големият проблем е мотивът. Хайли не е имал мотив да убие Ванджи Луис.
Интеркомът избръмча. Скот натисна копчето.
– Госпожа Хоран е тук – съобщи Морийн.
– Добре, въведи я. Искам да протоколираш изявлението й – нареди Скот.
Ричард се наведе напред. Това беше жената, завела срещу Едгар Хайли дело за професионална злоупотреба.
Вратата се отвори и преди Морийн в стаята влезе една млада жена. Беше японка на двадесет и една-две години. Косите й се спускаха свободно върху раменете й. Аленото червило контрастираше нелепо със смуглата й кожа. На грациозната й фигура дори евтиният костюм, с който беше облечена, изглеждаше елегантен и ефирен. Скот се изправи.
– Госпожо Хоран, благодаря ви, че дойдохте. Ще се постараем да не ви задържаме много. Няма ли да седнете?
Младата жена кимна. Очевидно напрегната, тя облиза устни и нервно стисна ръце в скута си. Морийн незабелязано се настани зад нея и отвори стенографския си бележник.
– Бихте ли съобщили името и адреса си? – попита Скот.
– Казвам се Ана Хоран. Живея в Риджфийлд Парк, Уолнът Стрийт, номер 415.
– Вие сте настояща или бивша пациентка на доктор Хайли?
Ричард бързо се обърна, когато чу как Морийн ахна. Но момичето се съвзе почти веднага, наведе глава и продължи да записва.
Изражението на Ана Хоран стана твърдо.
– Да, аз бях пациентка на този убиец.
– Този убиец? – попита Скот.
Сега думите й рукнаха като порой.
– Отидох при него преди пет месеца. Бях бременна. Мъжът ми е втора година студент по право. Живеем само с моята заплата. Реших, че трябва да направя аборт. Не исках, но мислех, че съм длъжна.
Скот въздъхна.
– И доктор Хайли изпълни процедурата по ваша молба, а сега вие обвинявате него?
– Не. Това не е истина. Той ми каза да отида на другия ден. И аз отидох. Отведе ме в една от операционните в болницата. Остави ме и тогава разбрах… вече бях сигурна, че каквото и да става с нас, аз искам това бебе. Доктор Хайли се върна. Бях се надигнала, готова да стана. Казах му, че съм променила решението си.
– И той може би ви е казал, че всяка втора жена вашето положение в този момент се държи по същия начин?
– Той каза: „Лягай долу!“ и ме бутна назад върху масата.
– Имаше ли някой друг в стаята? Сестрата?
– Не. Само докторът и аз. Тогава му казах: „Зная какво говоря.“ И…
– И все пак му позволихте да ви убеди?
– Не. Не. Не зная какво се случи. Докато се опитвах да стана, той ми би някаква инжекция. Когато се събудих, лежах на една носилка. Сестрата ми каза, че всичко е свършило. Обясни ми, че трябвало да си почивам известно време.
– И вие не си спомняте самата процедура?
– Нищо. Абсолютно нищо. Последното, което помня, беше как се мъчех да се измъкна. – Устата й потръпна конвулсивно. – Да спася бебето си. Исках си моето бебе. Доктор Хайли ми отне бебето.
Внезапно, болезнено стенание прозвуча като ехо на сърцераздирателните ридания на Ана Хоран. Лицето на Морийн беше изкривено, гласът й – вопъл:
– Точно така постъпи и с мен!
Ричард впери поглед в ридаещата млада жена. Японското момиче. Морийн с нейните златисти коси и смарагдовозелени очи. Вече знаеше със сигурност къде беше виждал тези очи.
