Текст книги "Престъпен експеримент"
Автор книги: Мери Кларк
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 21 страниц)
– Да, да. И, за бога, Една, затворете тази врата. Гласът ви кънти из цялата болница.
Тя незабавно се подчини и като се мъчеше да говори тихо, продължи:
– Докторе, когато позвъних у тях, ми се обади някакъв детектив. Каза ми, че Ванджи се самоубила и че утре сутринта ще ви потърсят.
– Какво е направила госпожа Луис? – Беше шокиран.
Сега, когато вече можеше да говори, думите й идваха една през друга и рукнаха от устата й като порой:
– Снощи тя беше толкова разстроена, нали, докторе? Искам да кажа, че и двамата го забелязахме. Начинът, по който ми говореше и по който се държеше… сякаш нищо вече не я интересуваше. Но вие трябва да сте го разбрали. Помислих си, че сте ужасно внимателен, когато ви видях снощи да я карате у тях. Опитах се да ви махна, но вие не ме видяхте. Тъй че, предполагам, вие най-добре знаете колко беше разстроена.
– Една, с колко хора си говорила за това?
В тона му прозвуча нещо, което ужасно я напрегна. Смутена, тя избегна погледа му.
– С никого, сър. Аз самата току-що го научих.
– Не си обсъждала смъртта на Ванджи Луис с госпожа Волмър или с някой друг на регистратурата?
– Не… не, сър.
– А с детектива по телефона?
– Не, сър.
– Една, утре, когато дойде полицията, ще им разкажем всичко, което знаем за психическото състояние на госпожа Луис. Но сега ме слушай внимателно. – Той насочи пръст към нея и се наклони напред. Несъзнателно тя отстъпи назад. – Не желая да споменаваш името на госпожа Луис пред никого… пред никого, чуваш ли? Госпожа Луис беше изключително невротична жена с лабилна психика. Но фактът е, че самоубийството й се отразява много зле на репутацията на нашата болница. Какво смяташ, че ще излезе по вестниците, ако се разбере, че е била моя пациентка? Освен това категорично ти забранявам да клюкарстваш на регистратурата с други пациентки, част от които едва успяват да задържат плода, който носят. Разбираш ли ме?
– Да, сър. – Една се разтрепери. Трябваше да е наясно, че според него тя вече е клюкарствала за това.
– Една, ти харесваш ли работата си?
– Да, сър.
– Една, не обсъждай с никого… подчертавам – нито дума по случая Луис. Ако разбера, че си го споменала, с работата ти тук е свършено. Утре ще говорим с полицията, но само с тях. Психическото състояние на госпожа Луис е поверително, ясно ли е?
– Да, сър.
– Тази вечер ще излизаш ли с приятелки? Знаеш каква ставаш, когато пийнеш.
Една всеки момент щеше да се разплаче.
– Прибирам се вкъщи. Не се чувствам добре, докторе. Искам да съм на себе си, когато утре разговарят с мен от полицията. Бедната малка Пепеляшка. – Очите й се напълниха със сълзи и тя преглътна. Но тогава видя изражението му. Гневно. Възмутено.
Изправи се и избърса очи.
– Ще ви пратя госпожа Волмър, докторе. Няма защо да се тревожите – добави тя с достойнство. – Аз ценя нашата болница. Зная какво значение има работата ви за вас и за пациентите ви. Няма да изтърва нито дума.
Останалата част от следобеда бе запълнена с работа. Една успя да изтласка в дъното на съзнанието си мисълта за Ванджи, тъй като разговаряше с пациентки, насрочваше консултации, събираше пари, напомняше на някои, че изостават с плащанията.
Накрая, в пет часа, вече можеше да си върви. Топло облечена в палто от изкуствена леопардова кожа и подходяща шапка, тя се качи на колата си и се прибра в своя апартамент в „Еджривър“, на шест мили от болницата.
9
В клинично безличното помещение за аутопсии в моргата на област Вали, Ричард Каръл внимателно отстрани зародиша от утробата на Ванджи Луис. Дългите му чувствени пръсти вдигнаха малкото телце и той забеляза, че околоплодната течност бе започнала да изтича. Ванджи Луис нямаше да носи това бебе още дълго. Прецени, че бебето тежи около килограм и половина. Беше момче.
Първородният син. Той поклати глава при мисълта за загубата и остави телцето на прикрепена към масата плоскост. Ванджи се намираше в напреднал стадий на токсемия. Беше невероятно, че някой лекар бе допуснал състоянието й да се влоши до такава степен. Щеше да му е интересно да разбере какъв е броят на белите й кръвни телца. Вероятно ужасно висок.
Той вече беше изпратил в лабораторията проба от околоплодната течност. Нямаше никакво съмнение, смъртта на тази жена бе причинена от цианкалия. Устата и гърлото й бяха силно обгорени. Явно бе погълнала доста голямо количество. Да пази Господ!
Изгарянията от външната страна на устата? Ричард ги огледа внимателно. Опита се да си представи мига, в който е понечила да изпие отровата. Започнала е да преглъща, усетила е как гърлото й пламва, променила е решението си и се е опитала да изплюе течността. И тя е потекла по устните и по брадичката й.
Не му се струваше правдоподобно.
По палтото й бяха полепнали тънки бели влакна. Изглеждаха като от одеяло. Той ги прати за анализ. Сякаш бе лежала на плюшена завивка. Искаше да сравни плюшените влакна с тези от палтото. То изглеждаше доста износено, което означаваше, разбира се, че можеха да са полепнали по него и по друго време.
Тялото й беше ужасно подуто. Оставяше впечатлението, че Ванджи бе облякла какви да е дрехи, които бе успяла да намери, просто за да го скрие.
С изключение на обувките. Това беше друг неправдоподобен момент. Бяха фини и скъпи. Освен това изглеждаха съвсем нови. Малко вероятно бе Ванджи да е излязла с тях в понеделник и да ги е запазила в такова изрядно състояние. По тях нямаше петна от вода или следи от сняг, въпреки че чорапогащникът й беше изцапан с кал дори по глезените. Това не предполагаше ли, че тя е била навън, върнала се е, решила е да излезе пак, сменила е обувките си и после се е самоубила?
Малко вероятно.
И още нещо. Тези обувки бяха ужасно стегнати. Особено на десния крак. Едва е успяла да завърже връзките, а и отпред бяха много тесни. Все едно да си тикаш крака в менгеме. Като се имаше предвид останалата част от облеклото, защо ще си правиш труда да слагаш обувки, които те убиват?
Обувки, които те убиват…
Фразата се запечата в съзнанието му. Той се изправи. Повече нямаше работа тук. Щом се получеха сведенията от лабораторията, щеше да докладва на Майерсън какво бе установил.
Обърна се да огледа зародиша още веднъж. Цианкалият беше проникнал в кръвта му. Също като майка си, той трябва да е умрял в страшни болки. Ричард впери поглед в него. Чудото на живота никога не преставаше да го изпълва с благоговение; ако не друго, при всяка следваща среща със смъртта то нарастваше. Удивляваше го възхитителният баланс на тялото – хармонията на частите му, мускули и влакна, кости и сухожилия, вени и артерии; невероятната сложност на нервната система, умението на тялото да лекува собствените си рани, усилието му да защити своя нероден плод.
Внезапно се приведе към зародиша. Бързо го освободи от плацентата и внимателно го огледа на силна светлина. Беше ли възможно?
Само идея, едно подозрение, което беше длъжен да провери. Човекът, който му беше необходим, се казваше Дейв Брод. Той отговаряше за предродовата диагностика в болницата „Маунт Синай“. Щеше да му прати този зародиш за мнение.
Ако това, което смяташе, се окажеше истина, щеше да има достатъчно основателна причина капитан Луис да бъде разстроен от бременността на съпругата си.
Може би дори достатъчно разстроен, за да я убие!
10
Скот Майерсън, окръжният прокурор на Вали, насрочи среща в пет часа в кабинета си с Кейти, Ричард и двамата детективи от екипа по убийствата, натоварени с разследването на самоубийството на Ванджи Луис. Кабинетът на Скот не отговаряше на телевизионния образ за покоите на прокурора. Беше съвсем малък. Стените бяха боядисани в болезнено жълто. Мебелите бяха овехтели; старите папки бяха посивели, а прозорците гледаха към местния затвор. Кейти пристигна първа. Предпазливо се отпусна в един относително удобен допълнителен стол. Скот я погледна с прикрита усмивка. Той беше дребен човечец с удивително плътен глас. Очила с дебели рамки, тъмни, добре поддържани мустаци и безупречно ушит старомоден костюм, който му придаваше по-скоро вид на банкер, отколкото на блюстител на закона. През целия ден бе в съда по дело, което водеше лично, и се беше чул с Кейти само по телефона. Сега огледа превързаната й ръка, синината под окото и гримасата, в която се сгърчваше лицето й, щом помръднеше тялото си.
– Благодаря ти, че дойде, Кейти – каза той. – Зная колко си претоварена и съм ти признателен. Но по-добре утре си вземи почивен ден.
Кейти поклати глава.
– Не, нищо ми няма, пък и тази неразположеност ще отмине до утре сутринта.
– Добре, но запомни, ако се почувстваш зле, веднага се прибирай вкъщи. – После стана делови: – Случаят „Луис“. С какво разполагаме?
Ричард и детективите пристигнаха, докато тя говореше. Мълчаливо се настаниха на останалите три сгъваеми стола.
Скот слушаше и потропваше с молив по бюрото си. После се обърна към детективите.
– А вие какво ми носите?
Фил Кънингам извади бележника си.
– Това място не е било вила за меден месец. Семейство Луис са ходили на няколко съседски събирания. – Той хвърли поглед към Кейти. – Сестра ти явно се е опитвала да ги приобщи. Всички са харесвали Крис Луис, смятали са Ванджи за досадна, явно го е ревнувала непрекъснато. Липса на всякакъв интерес към каквито и да било дейности на общността. На събирания винаги се държала за него и ужасно се разстройвала, ако разговарял с друга жена повече от пет минути. Той бил много търпелив с нея. Една от съседките сподели как след едно такова събиране мъжът й казал, че ако той бил женен за Ванджи, щял да я убие с голи ръце. А след като забременяла, вече станала наистина непоносима. През цялото време говорела само за бебето.
Чарли беше отворил собствения си бележник.
– Потърсиха я от акушеро-гинекологичния кабинет, за да й насрочат консултация. Казах, че утре ще отидем в болницата, за да разговаряме с нейния лекар.
Ричард заговори тихо:
– Има няколко въпроса относно състоянието на Ванджи Луис, които бих искал да задам на този неин лекар.
Скот го погледна.
– Свърши ли с аутопсията?
– Да. Смъртта без всякакво съмнение е причинена от цианкалий. Починала е моментално. Устата и гърлото бяха силно изгорени. Което води до критичната точка.
Върху кантонерката имаше кана с вода и няколко картонени чаши. Ричард стана, отиде дотам и наля солидно количество в една от чашите.
– Добре – каза той, – да речем, че това е пълно с разтворен цианкалий. Смятам да се самоубия. Поемам голяма глътка. – Той бързо преглътна. Чашата все още бе наполовина пълна. Останалите го наблюдаваха напрегнато. Той вдигна картонената чаша. – По моя преценка Ванджи Луис трябва да е изпила поне стотината грама, които аз погълнах току-що, за да има това количество цианкалий, което установихме в кръвта й. До тук добре. Но възниква един проблем. Отвън устните, брадичката и дори шията й са изгорени. Единственият начин, по който би могло да се случи, е тя да е изплюла част от течността… при това доста голяма част от нея. Но ако е погълнала толкова, колкото споменахме, на една глътка, това означава, че устата й е била празна. Тогава какво е направила – поела е следваща глътка и след това е изплюла течността? Изключено. Реакцията е мигновена.
– Не може ли да е погълнала само половината от количеството, което е било в устата й, а останалото да е изплюла? – попита Скот.
Ричард сви рамене.
– Имаше твърде много и в кръвта, и по лицето си, за да предположим, че дозата е била по-малка. Въпреки това количеството върху завивката беше нищожно, а на дъното на чашата имаше само няколко капки. Тъй че, ако е държала пълна чаша, първо трябва да е разляла част от течността върху устните и брадичката си, а после да е изпила останалото. Не е изключено да е било точно така, но аз лично не вярвам. Другият проблем е обувката на крака й.
Той бързо изложи убеждението си, че Ванджи не би могла да ходи удобно с обувки, здраво пристегнати на краката й. Докато слушаше, Кейти си представи лицето на Ванджи. Мъртвото лице, което беше видяла в съня си, и мъртвото лице от леглото се плъзгаха напред-назад във въображението й. Наложи си отново да се съсредоточи върху онова, което ставаше в кабинета, и осъзна, че Чарли говори на Скот:
– … Ричард и аз имаме чувството, че съпругът забеляза нещо по тялото, което не ни каза.
– Мисля, че са обувките – поясни Ричард.
Кейти се обърна към него.
– Телефонният разговор, който проведе Крис Луис. Вече ти споменах за него, Скот.
– Да, така е. – Скот се облегна назад. – Вие двамата – той посочи към Чарли и Фил, – разберете всичко, което можете, за капитан Луис. Вижте коя е тази Джоун. Разберете кога е пристигнал самолетът му тази сутрин. Проверете телефонните разговори, които е провела Ванджи Луис през последните няколко дни. Нека Рета се срещне с лекаря на госпожа Луис и да чуе мнението му относно нейното физическо и психическо състояние.
– Аз мога да ви кажа за физическото й състояние – обади се Ричард. – Или в най-скоро време е трябвало да роди това бебе, или е можела да си спести цианкалия.
– Има и още нещо – каза Скот. – Как се е сдобила с този цианкалий?
– В къщата няма следи от него – докладва Чарли. – Нито капка. Но тя се е занимавала с градинарство. Може да е имала малко от миналото лято.
– В случай, че реши да се самоубие? – Гласът на Скот прозвуча без всякакъв хумор. – Има ли нещо друго?
Ричард се поколеба.
– Може и да се появи – каза той бавно. – Но засега не е сигурно… а и в светлината на това, което чух току-що, може да се окажа на погрешна следа. Затова ми остави на разположение двадесет и четири часа. Тогава може би ще имам какво още да хвърля на масата.
Скот кимна.
– И ми се обади. – После стана. – Надявам се, че всички сме единодушни. Не приключваме този случай като самоубийство. – Той отправи поглед към Ричард. – Още един въпрос. Съществува ли възможност да е починала някъде другаде и после да е била пренесена на леглото си?
Ричард се намръщи.
– Не е изключено… но начинът, по който кръвта се е съсирила в тялото, ми говори, че е лежала в същото положение, в което я намерихме, от момента, когато е погълнала цианкалия.
– Добре – каза Скот. – Просто ми хрумна. Нека да приключваме за тази вечер.
Кейти понечи да се изправи.
– Зная, че е безумие, но… – Усети, че ръката на Ричард я подкрепя.
– Ти наистина изглеждаш доста вдървена – прекъсна я той.
За момент бе изпитала желание да му каже за идиотския сън в болницата. Но сега гласът му я тласна обратно в реалността. Каква глупачка щеше да им се стори. Усмихна се с благодарност на Ричард.
– Вдървена, и то предимно в главата, струва ми се – изкоментира тя.
11
Не можеше да позволи на Една да разруши всичко, което беше създал досега. Ръцете му сграбчиха кормилото. Усещаше как започват да треперят. Трябваше да се успокои.
Каква ирония, че точно тя го беше видяла да изкарва лънкълна от паркинга! Очевидно смяташе, че Ванджи е била в колата заедно с него. Но в момента, в който разкажеше своята история на ченгетата, всичко щеше да приключи. Представяше си въпросите: „Значи вие сте закарали госпожа Луис до дома й, докторе. Какво направихте след това? Такси ли си повикахте? По кое време беше това, докторе? Според госпожица Бърнс вие сте напуснали паркинга малко след девет часа вечерта.“
Аутопсията без съмнение щеше да потвърди, че Ванджи е починала приблизително по същото време. Какво щяха да си помислят, ако им кажеше, че се е върнал пеша до болницата в тази буря?
Една трябваше да бъде заставена да мълчи. Медицинската му чанта беше на седалката до него. Единствената вещ вътре беше преспапието от бюрото му. Обикновено вече не носеше чанта със себе си, но тази сутрин я беше взел, защото възнамеряваше да сложи вътре мокасините. Беше решил да вечеря някъде навън в Ню Йорк и да остави обувките в различни контейнери за боклук, които щяха да бъдат изпразнени на другата сутрин.
Само че днес Хилда пристигна по-рано от обикновено. Стоеше във фоайето и му говореше нещо, докато той си обличаше сивото палто от туид. Подаде му чантата и шапката. Беше невъзможно в нейно присъствие да измъкне обувката от шлифера си и да я премести в чантата. Какво щеше да си помисли тя? Но нямаше значение. Шлиферът беше окачен в дъното на дрешника. Тя нямаше причини да го пипа. Тази вечер, след като приключи с Една, щеше да се прибере у дома, а утре щеше да се отърве от мокасините.
По щастливо стечение на обстоятелствата Една живееше съвсем близо до болницата. Ето защо той знаеше къде се намира апартаментът й. Няколко пъти, когато я сковаваше ишиас, той й беше носил работа за вкъщи. Сега беше необходимо само да провери номера, за да бъде съвсем сигурен. Трябваше да го извърши така, че да изглежда като убийство при грабеж. Кабинетът на Кейти де Мейо щеше да участва в разследването, но с положителност никога нямаше да свържат убийството на някаква си счетоводителка нито с нейния работодател, нито с Ванджи Луис.
Щеше да вземе портфейла й и някакви бижута. Напрегна се и си спомни, че тя притежаваше брошка във формата на пеперуда с мъничък рубин и един годежен пръстен с миниатюрен диамант. Показа му ги преди няколко месеца, когато мина да й остави работа.
– Това беше пръстенът на мама, докторе – обясни тя с гордост. – Те с татко се влюбили един в друг още на първата си среща и той й го подарил на втората. Можете ли да си представите, по онова време и двамата минавали четиридесетте! Татко ми го даде, когато мама почина. Това беше преди три години, а вие знаете, че той я надживя само с два месеца. Разбира се, мама имаше по-тънки пръсти, затова го нося на кутрето. А брошката й подари за десетата годишнина от сватбата.
Той едва издържа досадната декламация, но сега си даде сметка, че като всичко останало тя се оказа потенциално полезна. Тогава стоеше до леглото й, а тя държеше евтината си пластмасова кутийка за бижута в чекмеджето на нощното шкафче. Пръстенът, брошката и портмонето бяха леснопреносими и щяха да докажат по безспорен начин, че убийството е извършено с цел грабеж.
После ще се отърве от тях и от обувките и това ще бъде краят.
Без да се смята Кейти де Мейо. Той навлажни горната си устна с вътрешната част на долната. Устата му беше пресъхнала.
Трябваше да мисли за апартамента на Една. Как щеше да влезе? Дали да не позвъни на входната врата, да я остави да го пусне вътре? Ами ако не е сама?
Само че тя със сигурност щеше да бъде сама. Прибираше се вкъщи да пие. Можеше да го прецени по нервните й, нетърпеливи движения, докато я наблюдаваше от коридора. Тя беше развълнувана, разтревожена и очевидно ангажирана изцяло с историите, които искаше да разкаже утре на ченгетата.
Изби го студена пот само при мисълта, че можеше да й хрумне да си поговори с пациентките на рецепцията, преди да го е уведомила за случилото се с Ванджи. Такива като Една копнеят за публика. Чуйте ме! Обърнете ми внимание! Аз съществувам!
Не за дълго, Една, не за дълго.
Вече караше в нейния район. Миналия път остави колата си отзад, на едно от местата за гости. Дали сега да спре направо там? Беше студено, ветровито и мрачно. Наоколо едва ли щеше да има хора. Ако дойдеше някой, той щеше да бърза и нямаше да забележи една съвсем обикновена тъмна на цвят и средна по цена кола. Миналия път беше заобиколил пеша секцията, в която се намираше нейното жилище. Тя живееше в последния апартамент на партера. Гъсти храсти се мъчеха да скрият ръждясала телена ограда, разделяща комплекса от една стръмнина, която се спускаше на около три метра и свършваше с релси – разклонение на главната жп линия.
Прозорецът на спалнята й гледаше към паркинга.
Точно под него имаше високи неподрязани храсти. Беше доста нисък, доколкото си спомняше. Ами ако не е заключен? До този момент, в случай че бе преценил правилно, Една щеше да е ужасно пияна. Можеше да влезе и да излезе през прозореца. Това щеше да направи грабежа още по-достоверен. Иначе трябваше да позвъни на вратата, да влезе, да я убие и после да си тръгне. Дори и да го забележеха, щеше да каже, че е наминал да й остави някои документи, но после се е отказал, защото е била пияна. Натрапникът трябва да е дошъл след това. Никой нормален човек няма да обвини богат доктор за това, че е ограбил една бедна счетоводителка.
Доволен, той намали ход, докато приближаваше жилищния комплекс. Двойните секции, напълно еднакви, изглеждаха голи и окаяни в студената февруарска нощ.
На паркинга имаше пет-шест коли. Той се вмъкна между един джип и една лимузина. Колата му изчезна между двата големи автомобила. Сложи си хирургическите ръкавици и премести преспапието в джоба на палтото си. Предпазливо се измъкна навън, затвори безшумно вратата на колата и изчезна в плътната сянка на сградата. Безмълвно благодари на Бога, че Една живее в крайния апартамент. Нямаше абсолютно никакъв риск да сбърка.
Транспарантът на спалнята й бе спуснат почти до долу, но на прозореца имаше саксия. Краят на щората се беше закачил на растението и през процепа спокойно можеше да се надзърне вътре. Стаята се осветяваше от лампите във фоайето. Прозорецът беше открехнат. Вероятно беше във всекидневната или в онази част, която ползваше като трапезария. Долови приглушения звук на телевизионно предаване. Реши да влезе през прозореца.
Озърна се бързо наоколо и за сетен път се увери, че районът е пуст. Със стоманени пръсти в ръкавици вдигна прозореца, безшумно дръпна транспаранта и тихичко премести саксията на земята. По-късно тя щеше да бъде явно доказателство за начина на проникване в апартамента. Вкопчи се в перваза на прозореца. За едър човек беше удивително подвижен.
Вече се намираше в спалнята. На приглушената светлина обгърна с поглед девичата подреденост, бродираната покривка на леглото, разпятието над него, снимката в рамка на възрастна двойка, тясната дантела върху издраскания махагонов фурнир на тоалетната масичка.
Следваше неизбежната част, онази, която го отвращаваше. Бръкна в джоба си и напипа преспапието. Реши да я удари с него. Беше прочел преди време, че някакъв доктор бил обвинен в убийство поради съвършената прецизност на удара с нож. Не можеше да рискува медицинските му познания да го издадат. Нали точно те го бяха докарали дотук.
Прекоси на пръсти малкия вестибюл. Вдясно – банята. Метър и половина по-напред вляво – всекидневната. Внимателно надзърна вътре. Телевизорът работеше, но стаята беше празна. Долови скърцане на стол. Трябва да е на масата за хранене. Безкрайно предпазливо прекоси всекидневната. Ето това беше моментът. Ако го видеше и се разкрещеше…
Но Една се оказа с гръб към него. Загърната в син вълнен халат, тя се беше отпуснала в стол в края на масата. Едната й ръка почиваше до огромна чаша за коктейли, а другата беше отпусната в скута й. Високата кана пред нея беше почти празна. Главата й беше клюмнала на гърдите. Едва доловимото равномерно дишане му подсказа, че е заспала. Миришеше силно на алкохол.
Той бързо прецени ситуацията. Погледът му падна на съскащия радиатор вдясно от масата. Беше стар модел, с остри, открити тръби. Дали да не опита да мине без преспапието? Може би…
– Една – прошепна той.
– Как… о-о… – Тя го погледна със замъглени очи. Смутена, понечи да се изправи, като непохватно се извърна на стола си. – Докторе…
Мощен тласък я запрати назад. Главата й се блъсна в радиатора. В мозъка й избухнаха ослепителни светлини. О, тази болка! О, Господи, тази болка! Една въздъхна. Успокояващата топлина на рукналата кръв я отнесе в мрака. Болката се разпростря, засили се, стана непоносима, почна да се разнася, изчезна…
Той отскочи назад, за да се предпази от плисналата кръв, а после предпазливо се надвеси над тялото. Докато я гледаше, пулсът на гърлото й трепна за последен път и спря. Приближи лицето си до нейното. Беше престанала да диша. Той пусна преспапието обратно в джоба си. Вече нямаше да му трябва. Излишно беше и да я ограбва. Щеше да изглежда, че е паднала сама. Беше късметлия. Явно му е било писано да се отърве невредим.
Бързо се върна по стъпките си обратно във всекидневната. Огледа се, за да се увери, че паркингът е все така пуст, след което прекрачи перваза, сети се да върне саксията на старото място, дръпна транспаранта и притвори прозореца по същия начин, както го беше оставила Една.
Точно в този момент долови настоятелния звук на входен звънец… нейния звънец! Огледа се като обезумял. Земята, твърда и суха, не предлагаше никакви доказателства, че отпечатъците от стъпки са негови. Первазът на прозореца беше безупречно чист. Нямаше слой прах, по който да останат петна. Той го беше прекрачил, така че по бялата повърхност не бяха останали следи от обувките му.
Изтича при колата си. Моторът заработи почти безшумно. Без да светва предните фарове, той напусна жилищния комплекс. Включи светлините едва когато наближи шосе номер 4.
Кой беше дошъл у Една? Кой стоеше на прага й? Дали този човек щеше да се опита да влезе? Една беше мъртва. Вече не можеше да клюкарства за него. Но беше на косъм, просто на косъм.
Адреналинът пулсираше във вените му. Сега оставаше една-единствена заплаха: Кейти де Мейо.
Трябваше да отстрани и нея. Катастрофата, която беше преживяла, щеше да му даде основание да започне лечение.
По болничната документация можеше да се докаже, че кръвното й е твърде ниско. Бяха й направили кръвопреливане в помещението за спешни случаи.
Щеше да даде нареждане за ново кръвопреливане под претекст, че иска да я закрепи за операцията.
Щеше да й даде хапчета кумадин, които да блокират механизма за съсирване на кръвта и да анулират ползата от кръвопреливането. До петък, когато й предстоеше да постъпи в болницата, тя щеше да бъде пред кръвоизлив.
Възможно бе да извърши спешната операция, без да прилага повече антикоагуланти. Но ако се наложи, щеше да й бие хепарин. Това щеше да доведе до фактическо спиране на процеса на съсирване. Тя нямаше да преживее тази операция.
Изходното ниско кръвно, кумадинът и впоследствие хепаринът щяха да бъдат така ефикасни за Кейти де Мейо, както цианкалият за Ванджи Луис.
