Текст книги "Престъпен експеримент"
Автор книги: Мери Кларк
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 21 страниц)
55
Гъртруд и Гейна Крупшак се трудеха над печеното, което беше приготвила Гейна. Гъртруд с благодарност се поддаде на увещанията й да си вземе втора порция, а после и голямо парче домашен шоколадов кейк.
– Аз обикновено не ям много – извини се тя, – но не съм сложила хапка в устата си, откакто намерихме тялото на горката Една.
Гейна кимна с печално изражение. Съпругът й взе чашата си с кафе и чинията с десерта.
– Играят „Никс“ – обяви той. – Смятам да гледам.
Резкият му тон не беше неучтив. Той се настани във всекидневната и включи телевизора.
Гейна въздъхна.
– „Никс“… „Метс“… „Джайънтс“… Сезон след сезон. Но от друга страна поне си е тук. Хвърлям поглед към другата стая и ето ти го. Или като си идвам от бинго, зная, че няма да се прибера в празен дом като горката Една.
– Така си е. – Гъртруд си помисли за собствения си самотен дом, но после се сети за най-голямата си внучка: „Бабче, защо не дойдеш на вечеря?“ или „Бабче, ще си бъдеш ли у дома в неделя? Смятаме да наминем да те видим.“ Можеше и да бъде много по-зле.
– Май трябва да отидем и да погледнем апартамента на Една – каза Гейна. – Ти не се притеснявай… искам да кажа, пийни си още кафе или си вземи друго парче кейк.
– А, не, не. Да тръгваме. Неприятно ми е някак, ама няма как.
– Ще взема ключа.
Избързаха през двора. Още преди да станат от масата, отново заваля сняг, примесен с дъжд. Гейна зарови брадичка в яката на палтото си. Мислеше си за чудесното палто на Една – имитация на леопардова кожа. Може би тази нощ щеше да го отнесе у дома. Беше си нейно.
В апартамента двете жени се смълчаха. Прахът, който използваха детективите, за да снемат отпечатъците от пръсти, още личеше по повърхността на масите и дръжките на вратите. Несъзнателно и двете се втренчиха в мястото, където бе лежало сгърченото тяло на Една.
– По радиатора още има кръв – промърмори Гейна. – Гюс сигурно ще го пребоядиса.
Да, помисли си Гъртруд. Да се превъзмогне този кошмар. Знаеше вкуса на внучката си. Освен велуреното канапе на Нан страшно щяха да й харесат и високите кресла със странични облегалки и крака от махагон. Едното от тях всъщност беше люлеещ се стол. Спомни си как Една й бе разказвала, че в детството й креслата били покрити със синьо кадифе и изящна дамаска на листа. Тя ги претапицирала доста евтино, а после непрестанно въздишала: „Никога вече няма да бъдат същите.“
Ако Нан плати за нова тапицерия от кадифе, щяха да станат прекрасни. И тази гравирана маса в стил Чипъндейл. Олтмън имаше същите в галерията за репродукции. И струваха цяло състояние. Разбира се, тази бе доста повредена, но съпругът на Нан можеше да реставрира всичко. О, Една, помисли си Гъртруд, ти беше по-умна от всички нас. Ти знаеше стойността на нещата.
Гейна беше отишла в дрешника и сега сваляше от закачалката палтото от изкуствена леопардова кожа.
– Една ми го беше дала на заем миналата година – каза тя. – Щяхме да ходим с Гюс на едно увеселение. Страшно ми харесва.
Не им отне много време да си поделят останалите вещи в апартамента. Гейна не прояви особен интерес към мебелите; онова, което не желаеше за себе си Гъртруд, оставаше за Армията на спасението; но Гейна остана очарована, когато Гъртруд й предложи да вземе сребърните прибори и порцелановия сервиз. Решиха, че дрехите на Една също ще останат за Армията на спасението. И двете бяха по-високи и по-слаби от нея.
– Ами… май че това е всичко – въздъхна Гейна. – С изключение на бижутата. Но полицията скоро ще ни ги върне. Ти взимаш пръстена, на мен тя остави брошката.
Бижутата. Една ги държеше в чекмеджето на нощното си шкафче. Гъртруд си спомни за вторник вечерта. Това беше чекмеджето, което беше понечил да отвори доктор Хайли.
– Сега си помислих – каза тя, – че изобщо не сме поглеждали там. Нека се убедим, че не сме забравили нищо.
Тя отвори чекмеджето. Знаеше, че полицията бе прибрала кутийката с бижутата. Но дълбокото чекмедже не беше празно. В него лежеше стара, износена мокасина.
– О, за бога – въздъхна Гейна. – Кажи ми сега защо Една си е държала в шкафчето това нещо?
Тя извади обувката и започна да я оглежда на светлината. Беше в доста лошо състояние – токът бе изтрит, а белите петънца отстрани говореха, че е стояла в снега.
– Това е! – извика Гъртруд. – Точно това ме обърка.
Пред смаяния поглед на Гейна тя се опита да обясни.
– Госпожа Де Мейо ме попита дали Една не викала на някой от двамата доктори Прекрасния принц. Ето кое ме обърка. Разбира се, че нямаше такова нещо, но Една ми разказа за ужасните вехти мокасини, с които госпожа Луис била обута винаги, когато идвала на преглед. Даже ми ги показа преди една-две седмици, когато госпожа Луис си тръгваше. Една ми каза, че постоянно я занасяла заради тях. Лявата й обувка била доста широка и непрекъснато й се изхлузвала. Една често се шегувала с нея, като я питала, да не би да очаква Прекрасния принц да намери сребърната й пантофка.
– Но Прекрасния принц не беше любимият на Пепеляшка – запротестира Гейна. – Той беше от приказката за Спящата красавица.
– Точно за това говоря. Казах на Една, че е объркала приказките. Тя само се засмя и отвърна, че госпожа Луис й казала същото, но тя знаела приказката така още от майка си и така си й харесвала.
Гъртруд се замисли.
– Госпожа Де Мейо беше много разтревожена, когато ме питаше за тези подмятания за Прекрасния принц. А в сряда вечерта… чудя се дали е възможно доктор Хайли да е търсил в това чекмедже именно обувката на госпожа Луис? Възможно ли е? Знаеш ли, почти съм склонна да отида в кабинета на госпожа Де Мейо и да поговоря с нея. Или поне да й оставя бележка. Някак си чувствам, че не трябва да чакам до понеделник.
Гейна се сети за Гюс. Той нямаше да откъсне поглед от телевизора почти до полунощ. Отново бе обладана от неутолимата си жажда за вълнуващи преживявания. Никога не бе ходила в прокуратурата.
– Госпожа Де Мейо ме попита дали Една не пазела някаква стара обувка на майка си от сантименталност – каза тя. – Обзалагам се, че е имала предвид точно тази износена мокасина. Слушай какво – ще те закарам дотам и ще дойда с теб. Гюс няма да усети, че не съм си вкъщи.
56
Джим Бъркли спря колата си на паркинга пред сградата на съда и влезе в главното фоайе. От упътването разбра, че кабинетът на съдебния лекар се намира на втория етаж в старото крило на сградата. Спомни си изражението на Ричард Каръл предната вечер, когато видя бебето. От обзелите го гняв и негодувание му се прииска да каже: „Добре де, бебето не прилича на нас. И какво от това?“ Но щеше да бъде глупаво. По-лошо – щеше да бъде безполезно.
След като няколко пъти се обърка в този лабиринт от коридори, той все пак успя да намери кабинета на Ричард. На бюрото на секретарката нямаше никой, но вратата на Ричард беше отворена и той веднага излезе отвътре, когато чу да се затваря вратата на приемната.
– Джим, радвам се, че намина.
Очевидно иска да покаже, че е приятелски настроен, помисли си Джим. Опитва се да представи това като случайна среща. Собственият му поздрав беше сдържан и предпазлив. Влязоха вътре. Ричард го наблюдаваше. Джим отвръщаше на погледа му с невъзмутимо безразличие. От снощното шеговито настроение нямаше и помен.
Ричард явно прие посланието. Поведението му стана делово. Джим се напрегна.
– Джим, ние разследваме смъртта на Ванджи Луис. Тя беше пациент в клиниката „Уестлейк“. Там роди и жена ти.
Джим кимна.
Ричард очевидно подбираше внимателно думите си.
– Притесняват ни някои проблеми, за които си даваме сметка, че остават извън сферата на нашето разследване. Сега бих искал да ти задам няколко въпроса… и ти се заклевам, че отговорите ти ще останат между стените на тази стая. Но ти можеш да ни помогнеш страшно много.
– Ако ти призная, че Мариан е осиновена. Това ли е?
– Да.
Гневът на Джим се изпари. Той си помисли за Мариан. Каквато и да бе цената, това дете си заслужаваше.
– Не, не е осиновена. Аз присъствах на раждането й. Записах го на филмова лента. Има малък родилен белег на левия палец. Вижда се на кадрите.
– Доста необичайно е на двама родители с кафяви очи да се роди зеленооко дете – каза сухо Ричард. Замълча за момент и после попита: – Ти ли си бащата на детето?
Джим бе забил поглед в ръцете си.
– Имаш предвид дали е възможно Лиз да е имала връзка с друг? Не. Бих заложил живота си и душата си за това.
– В такъв случай какво ще кажеш за изкуствено осеменяване? – попита Ричард. – Доктор Хайли е експерт по въпросите на оплождането.
– Двамата с Лиз сме обсъждали тази възможност – каза Джим. – Отхвърлихме я още преди години.
– Може ли Лиз да е променила решението си и да не ти е казала? Вече не е толкова необичайно. По този метод всяка година в Съединените щати се раждат около петнадесет хиляди бебета.
Джим бръкна в джоба си и извади портфейла си. Отвори го и показа на Ричард две снимки на тях двамата с Лиз и бебето. На първата Мариан беше още съвсем бебе – очичките й бяха почти затворени. Втората беше скорошна. Контрастът между цвета на кожата и очите на родителите и детето беше безспорен. Джим каза:
– Годината преди Лиз да забременее, ние разбрахме, че за нас е почти невъзможно да си осиновим дете. Двамата с Лиз тогава обсъдихме възможността за изкуствено осеменяване. И двамата решихме, че сме против, но аз бях по-категоричен от нея. Когато се роди Мариан имаше светлокестенява коса и сини очи. Много бебета след раждането си най-напред имат сини очи, а после цветът им се изменя и става като на родителите им. В този смисъл едва през последните няколко месеца пролича, че има нещо съмнително. Не че това ме интересува. За нас детето е всичко. – Той погледна Ричард. – Жена ми дори няма да си помисли да излъже. Тя е най-честният човек, когото познавам. Миналия месец реших да й помогна. Казах й, че не съм бил прав за изкуственото оплождане, че мога да разбера защо хората биха прибегнали до него.
– И тя? – попита Ричард.
– Знаеше какво имах предвид, разбира се. Каза, че ако съм смятал, че можела да вземе подобно решение, без да ми каже, изобщо не съм разбирал нашите взаимоотношения. Аз й се извиних, заклех се, че не съм имал това предвид, как ли не се опитвах да я убедя. Накрая тя ми повярва. – Той се взря в снимката. – Но, разбира се, аз бях убеден, че лъже.
– Или пък просто не е наясно какво й е сторил Хайли – каза Ричард сухо.
57
Дани Дука се носеше на зигзаг по Трето Авеню към Петдесет и пета и Второ, където беше паркирал колата. Жената се сбогува с портфейла си точно когато той се качи на ескалатора. Чу виковете й: „Този мъж, ей този тъмнокосият… току-що ме ограби.“
Той успя да се шмугне между стената от жени на партера на „Алегзандърс“, но онази кучка от ескалатора се втурна след него към вратата, като го сочеше и крещеше. Охраната вероятно щеше да го преследва.
Само да се добере до колата си. Не можеше да се отърве от портфейла. Беше натъпкан със стотачки. Беше ги мярнал и се нуждаеше от едно питие.
Беше добра идея да отиде в отделението за кожени палта на „Алегзандърс“. Жените там ходеха с пари в брой. Твърде много време беше необходимо, за да се осребри някой чек или кредитна карта. Установи го още като гимназист, докато работеше там.
Тази вечер беше навлякъл престилка, с която изглеждаше като момче от склада. Никой не му обърна внимание. Жената имаше от ония големите плоски ръчни чанти без цип. Държеше я само за едната дръжка, докато ровеше из закачалката с палтата. Беше му съвсем лесно да й грабне портфейла.
Дали го преследваха? Не смееше да погледне назад.
Щеше да привлече вниманието върху себе си. По-добре да се движи в сянката на сградите. Всички бързаха. Беше така противно студено. Вече можеше да си разреши едно питие… много питиета.
Само след минута щеше да се качи в колата. Нямаше повече да бъде човекът, който търчи по улицата.
Щеше да изчезне с колата по моста на Петдесет и девета и да се прибере у дома в Джаксън Хайтс. Щеше да си вземе пиене. Полагаше му се.
Погледна назад. Никой не тичаше. Нямаше полицаи. Миналата вечер беше толкова скапана. Портиерът за малко да го спипа, когато се вмъкна в колата на доктора. И какво получи за риска? В чантата изобщо нямаше наркотици. Някаква папка с медицинска документация, изцапано преспапие и една стара обувка, за бога!
После пък чантата, която дръпна от оная старица. Една кирлива десетачка. Едва успя да се снабди с достатъчно дрога, че да изкара деня. Сега двете чанти бяха на задната седалка. Ще трябва да се отърве от тях.
Вече беше при колата. Отвори вратата и се вмъкна вътре. Никога, никога, колкото и да я закъса, нямаше да се раздели с колата. Ченгетата не очакват да духнеш с кола. Мернат ли те веднъж, почват да проверяват спирките на метрото.
Той завъртя ключа и запали мотора. Още преди да е видял въртящата се проблясваща светлина, чу как полицейската кола профуча в погрешна посока нагоре по пряката. Опита се да подкара, но дежурната кола му отряза пътя. Едно ченге с пистолет в ръка изскочи от колата. Пръстът му беше на спусъка. Предните фарове заслепяваха Дани.
Ченгето отвори рязко вратата му, надникна вътре и измъкна ключа от таблото.
– Е, Дани, момчето ми – каза той. – Значи още не си се показал, а? Поне не научи ли някой нов номер? Хайде, излизай, да те вземат дяволите, дръж си шибаните ръце така, че да мога да ги виждам, за да ти сложа белезници и да ти прочета проклетите права. И какво… значи загуби за трети път? Можеш да се обзаложиш десет към петнадесет, че ще ни провърви на съдия.
58
Самолетът кръжеше над Нюарк. Приземяването не протичаше съвсем гладко. Крис погледна Джоун. Тя стискаше силно ръката му, но той знаеше, че това няма нищо общо с полета. Джоун не изпитваше абсолютно никакъв страх от въздуха. Беше я чувал да спори с хора, които мразят да летят: „Чисто статистически, вие сте в много по-голяма безопасност в самолет, отколкото в кола, влак, мотоциклет или във ваната си.“
Лицето й беше спокойно. Когато сервираха коктейли, тя настоя да си вземат по едно питие. И двамата не пожелаха да вечерят, но пиха кафе. Лицето й излъчваше сериозност, но в същото време и спокойствие.
– Крис – беше казала тя, – мога да понесе всичко друго, само не и мисълта, че Ванджи се самоуби заради мен. Не се притеснявай, че можеш да ме въвлечеш в тази история. Кажи ми истината. Не скривай нищо.
Джоун. Ако някога успееха да преодолеят всичко това, щяха да заживеят добре заедно. Тя беше истинска жена. Той все още не я познаваше добре. До този момент дори не бе разбрал дали може да й се довери дотолкова, че да й каже истината. Може би от старанието му да избягва споровете твърде много бе свикнал да щади Ванджи. Той все още не познаваше себе си, какво остава за Джоун.
Кацането не мина гладко. Когато самолетът се приземи с трус, няколко пътници ахнаха уплашено. Крис знаеше, че пилотът се е справил добре. Но имаше страхотен вятър и ако скоро не утихнеше, вероятно щяха да затворят летището.
Джоун се усмихна.
– Сигурно ни е приземила стюардесата.
Това си беше стара закачка между колегите.
– Или си е направила поне няколко кръгчета.
Докато самолетът се придвижваше към изхода на терминала, двамата мълчаха. Посрещачите трябваше да чакат от другата страна на портала, след охраната по безопасността, но Крис не се изненада, когато видя двамата детективи, които бяха дошли у тях веднага след като беше намерил Ванджи мъртва.
– Капитан Луис, госпожица Мур.
– Да.
– Моля да ни придружите – тонът на Ед беше официален. – Мой дълг е да ви съобщя, че сте заподозрян в убийството на съпругата си, Ванджи Луис, както и в още няколко евентуални предумишлени убийства. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Не сте длъжен да отговаряте на каквито и да е въпроси. Ваше право е да се обърнете към адвокат.
Джоун отговори вместо него:
– Той не се нуждае от адвокат. И ще ви каже всичко, което знае.
59
Моли се настани удобно на мястото си, докато оркестърът свиреше първите няколко такта от „Отело“. Бил обожаваше операта. На нея просто й харесваше. Вероятно отчасти това беше причината да не може да се отпусне. Бил вече бе напълно погълнат от музиката, изражението му беше ведро и вглъбено. Тя се огледа наоколо. „Метрополитен“ беше както обикновено препълнена. Местата им бяха чудесни. И как не. Бил плати за тях седемдесет долара. Светлинките в полилеите над публиката запремигваха, проблеснаха и после залата постепенно потъна в сребрист мрак.
Трябваше да бъде по-настоятелна и да отиде да види Кейти в болницата тази вечер. Бил не разбираше, не можеше да разбере страха на Кейти от болници. Нищо чудно. Тя се срамуваше да говори за това. Ужасното бе, че основание за страх имаше. На татко не му бе оказана навременна помощ. Старецът, който лежеше на съседното легло, им бе казал това. Дори Бил признаваше, че в болниците стават много грешки.
Изведнъж се стресна от аплодисментите, които съпроводиха слизането на Пласидо Доминго от кораба. До този момент не бе чула нищо от операта. Бил я погледна за миг и тя се опита да му покаже, че представлението й доставя истинска наслада. След края на първо действие ще позвъни на Кейти. Това ще я успокои до известна степен. Просто да чуе гласа й, да се увери, че всичко е наред. Моли се закле, че утре рано сутринта ще отиде в болницата и ще види Кейти преди операцията. Първо действие й се стори безкрайно. Никога не бе предполагала, че е толкова дълго. Най-накрая дойде антрактът. Моли нетърпеливо отказа на Бил, когато той й предложи чаша шампанско на бара във фоайето, и забърза към най-близкия телефон. Припряно набра номера и пусна необходимите монети.
Няколко минути по-късно, с пребледнели устни, Моли се върна при Бил. Почти хлипаше, когато сграбчи ръката му.
– Нещо не е наред. Нещо не е наред… Звъннах в болницата. Не искаха да ме свържат със стаята на Кейти. Обясниха ми, че лекарят забранил всякакви разговори по телефона. Обадих се на регистратурата и настоях сестрата, някакво младо момиче, да провери как е Кейти. Когато се върна, беше изпаднала в истерия. Кейти не била в стаята си. Нямало я никъде.
60
Той излезе от стаята на Кейти. По лицето му премина усмивка на задоволство. Всичко се нареждаше много добре. Хапчетата започваха да оказват своето въздействие. Вече имаше кръвотечение. Порязаният й пръст доказа, че желаният резултат е налице – сега кръвта й не се съсирваше.
Слезе на втория етаж и се отби при мис Олдрич. Бебето лежеше в детско креватче до леглото й. В стаята беше и съпругът й. Усмихна се сдържано на родителите и после се надвеси над детето.
– Красив екземпляр наистина – обяви той. – Мисля, че няма да се наложи да го връщаме.
Знаеше, че шегите му са жестоки, но понякога имаше нужда именно от такова поведение. Тези хора бяха важни, изключително важни. Делано Олдрич можеше да влее хиляди долари в „Уестлейк“ под формата на фондове за изследователска дейност. Нови експерименти. Можеше да работи в лабораторията с животни, да опише постиженията си. По-късно, когато официално започнеше да провежда операциите върху жени, всичките експерименти, които бе правил през тия години, щяха неминуемо да му донесат успех. Отсрочената слава не означаваше непременно непостигната слава.
Делано Олдрич съсредоточено изучаваше своя син. На лицето му бе изписано възхищение и обожание.
– Докторе, все още не можем да повярваме. Явно всички са грешили.
Притеснението бе основният й проблем. Фукито бе забелязал това. Мускулна дистрофия в рода по бащина линия. Тя знаеше, че може да я предаде и на детето си. Както и няколко фиброидни кисти в матката й. Той се бе погрижил за кистите и тя бе забременяла. После бе изследвал ранна проба от околоплодната течност и я бе успокоил по въпроса за мускулната дистрофия.
И все пак тя беше силно емоционална, почти свръхактивна личност. Преди десет години бе преживяла две преждевременни раждания. Той я бе поставил на легло два месеца преди термина. И резултатът бе очевиден.
– Ще се отбия утре сутринта.
Тези хора щяха ревностно да го защитават като свидетели, ако възникнеха някакви подозрения относно смъртта на Кейти де Мейо.
Но такива не трябваше да има. Падането на кръвното налягане беше отразено в болничната документация. Операцията по спешност щеше да се проведе в присъствието на най-добрите сестри в болницата. Дори възнамеряваше да покани хирурга от спешното отделение да му асистира. Тази вечер на смяна бе Молой. Беше добър, най-добрият. Молой щеше да каже на семейството и в службата на Кейти, че е било невъзможно да спрат кръвотечението, а през време на операцията доктор Хайли е оглавявал екип, направил всичко възможно да спаси живота й.
След като излезе от стаята на семейство Олдрич, той отиде при сестра Ренджи. Внимателно бе подправил разписанието така, че на смяна да бъде именно тя. Някоя по-опитна сестра щеше да проверява Кейти на всеки десет минути. Ренджи не беше толкова съобразителна.
– Сестра Ренджи.
– Докторе. – Тя стана припряно и от притеснение не знаеше къде да си дене ръцете.
– Доста съм загрижен за мисис Де Мейо. Кръвното й налягане е в долната допустима граница, но подозирам, че вагиналното й кръвотечение е било по-сериозно, отколкото тя предполага. Излизам да вечерям, после ще се върна. Дотогава докладът за кръвния анализ от лабораторията трябва да бъде готов. Не исках да я притеснявам – тя има вроден страх от болници, – но няма да се учудя, ако тази вечер ни се наложи да я оперираме. Ще преценя как да процедираме, когато се върна след около час. Убедих я да не вечеря днес. Ако поиска някаква твърда храна, не й давайте.
– Добре, докторе.
– Занесете на мисис Де Мейо приспивателното и по никакъв начин не допускайте да разбере, че може да се наложи спешна оперативна намеса. Разбрахте ли ме добре?
– Да, докторе.
– Отлично.
Съвсем преднамерено той разговаря с няколко човека в главното фоайе. Беше решил да вечеря в ресторанта, който се намираше точно до болницата. Не беше лош. Човек можеше да си вземе една съвсем сносна пържола, а и той искаше после да може да се представи за съвестен лекар. „Притеснявах се за госпожа Де Мейо. Дори не си отидох вкъщи, а вечерях в съседния ресторант и незабавно се върнах в болницата, за да проверя как е. Слава богу, че го направих. Поне се опитахме.“
И още нещо важно. Дори и в мрачна нощ като тази нямаше нищо необичайно да отиде пеша до ресторанта. По този начин никой нямаше да бъде напълно сигурен колко време е отсъствал.
Защото докато чакаше да му сервират кафето, той щеше да предприеме последната необходима стъпка. Беше оставил Кейти в седем и пет. В осем без петнадесет беше в ресторанта. В осем часа на Кейти щеше да бъде дадено приспивателно. При това много силно. Благодарение на отслабналия й организъм хапчето щеше да й подейства незабавно.
В осем и половина той можеше съвсем безопасно да се качи по аварийното стълбище на третия етаж, да влезе в хола на апартамента й, да се увери, че е заспала, и да й бие инжекция хепарин, мощен антикоагулант, който в съчетание с хапчетата щеше да срине кръвното налягане и хемоглобина й.
Щеше да се върне тук, да си допие кафето, да си плати сметката и тогава да се появи отново в болницата. Щеше да извика сестра Ренджи да го придружи до стаята на Кейти, за да провери състоянието й. Десет минути по-късно Кейти щеше да бъде в операционната.
Толкова го беше улеснила с това, че нямаше да има посетители тази вечер. Разбира се, беше се подготвил и за такава възможност. Възнамеряваше да сложи хепарина във физиологичния разтвор, който щяха да й преливат по време на операцията. Това щеше да бъде също толкова резултатно, но по-рисковано.
Пържолата беше хубава. Странно колко огладняваше в моменти като този. Би предпочел да изчака края и тогава да яде, но му беше почти невъзможно. Докато се свържат със сестрата на Кейти, щеше отдавна да е минало полунощ, тъй като тя беше на опера. Щеше да я изчака в болницата, за да я утеши. По-късно тя щеше да си спомни колко е бил любезен. Нямаше да се прибере вкъщи преди два-три часа. Не можеше да стои гладен толкова дълго.
Позволи си една чаша вино. Би предпочел обичайната половин бутилка, но тази вечер беше изключено. Във всеки случай, макар и единствена чаша, виното го сгря, ободри го, помогна му да премисли възможностите, да предвиди неочакваното.
Това щеше да бъде краят на заплахата. До този момент чантата му не беше намерена. Вече едва ли щеше да се появи отнякъде. Опасността Сейлъм беше елиминирана. Като причина за смъртта му вестниците посочиха евентуално „падане или скачане“. Тази сутрин беше погребението на Една. Ванджи Луис беше погребана вчера. Мокасината в чекмеджето на Една нямаше да говори нищо на хората, които щяха да разполагат с жалките й вещи.
Ужасна седмица. И толкова безсмислена. Трябваше да му бъде позволено открито да прави изследванията си. Преди едно поколение изкуственото осеменяване се считаше за скандално. Сега всяка година по този начин се раждат хиляди бебета.
Да се върнем стотици години назад. Арабите имали обичай да унищожават враговете си, като прониквали в лагерите им и оплождали кобилите им с парцал, напоен със спермата на хилави жребци.
Лекарите, осъществили първите успешни оплождания ин витро, са гении.
Но неговият собствен гений ги превъзхождаше до един. И нищо не можеше да му попречи да пожъне признанието, което заслужаваше.
Нобеловата награда. Един ден щеше да я получи. За изключителен принос в медицината.
Той лично бе разрешил проблемите, свързани с аборта и стерилитета.
А трагедията беше, че ако постиженията му бяха известни, също като Коперник, щяха да го считат за престъпник.
– Хареса ли ви вечерята, докторе? – Сервитьорката му беше позната. О, да, преди няколко години беше родила при него. Момченце.
– Беше чудесна, наистина. Как е синът ви?
– Добре, сър, много добре.
– Прекрасно. – Невероятно как тази жена и съпругът й бяха успели да покрият таксата му, плащайки с парите, които бяха спестили за закупуване на жилище. Е, тя си получи онова, за което мечтаеше.
– Бих искал едно капучино, ако обичате.
– Разбира се, докторе, но ще трябва да изчакате десетина минути.
– Докато го приготвяте, аз ще проведа няколко телефонни разговора. – Щеше да отсъства по-малко от десетина минути. Сега вече беше изключено сервитьорката да не го запомни.
Видя през прозореца, че навън снегът беше спрял. Естествено не можеше да си вземе палтото от гардероба. Измъкна се крадешком от страничната врата до телефоните и тоалетните и бързо се отправи обратно по пътеката. Студът се впиваше в лицето му, но той не го усещаше. Внимателно планираше всяка своя стъпка.
Не беше трудно да върви в сянката. Имаше ключ за аварийния изход в задната част на родилното отделение. Никой не използваше тези стълби. Влезе в сградата.
Не беше изключено да възникне още един проблем, който беше обмислил. Ами ако някой я беше придружил до болницата – сестра й, някоя приятелка? Ами ако този човек беше пожелал да пренощува при нея на дивана в хола? Клиниката „Уестлейк“ открито поощряваше преспиването на близки, в случай че пациентката желае това. Като нареди да пребоядисат другата стая, той беше предотвратил подобна възможност.
Планиране. Планиране. То беше всичко, така полезно и необходимо в живота, както и в лабораторията. В дъното на хола имаше маса, покрита заради боядисването. В едно от чекмеджетата й същия следобед той беше оставил спринцовката с хепарина. Светлината от паркинга проникваше през прозореца и му създаваше достатъчно видимост, за да намери масата веднага. Бръкна в чекмеджето за спринцовката.
Следваше най-важният момент. Ако Кейти се събудеше и го видеше, това го излагаше на опасност. Вярно, по всяка вероятност щеше веднага да заспи отново. Безспорно никога нямаше да се усъмни в инжекцията. Но по-късно, когато той се върне със сестра Ренджи, ако Кейти случайно все още е в съзнание и каже нещо за инжекцията, това щеше да бъде рисковано. О, нямаше да бъде проблем да обясни: объркала се е, сигурно е имала предвид момента, когато съм вземал кръвните проби. И въпреки това по-добре щеше да бъде изобщо да не се събужда.
Вече се намираше в стаята, надвесен над Кейти. Пресегна се и хвана ръката й. Завесите не бяха дръпнати съвсем плътно и в стаята проникваше бледа светлина. Виждаше профила й. Лицето й беше обърнато на другата страна. Дишането й беше неравно. Бълнуваше нещо. Той не можеше да долови думите. Вероятно сънуваше.
Заби иглата в ръката й. Клепачите й потрепнаха и тя въздъхна. Обърна глава и отвори очи, замъглени от съня. В сумрака той успя да види разширените зеници. Тя впери в него въпросителен поглед и промълви:
– Доктор Хайли, защо убихте Ванджи Луис?
