Текст книги "Престъпен експеримент"

38

Когато Кейти се появи на алеята, дванадесетгодишната Дженифър отвори рязко вратата и хукна към нея.

– Кейти, здравей! – Гласът й беше весел, а прегръдката – сърдечна. Двете се усмихнаха една на друга. С нейните наситеносини очи, тъмна коса и мургава кожа, Дженифър беше същинска Кейти, просто по-млада.

– Здрасти, Джени. Как се чувстваш?

– Чудесно. А ти? Толкова се разтревожих, когато мама ми каза, че си катастрофирала. Сигурна ли си, че вече си добре?

– Да речем, че в началото на следващата седмица ще бъда в страхотна форма. – Тя смени темата: – Някой от гостите дойде ли вече?

– Всички са тук. Доктор Ричард също… Знаеш ли какъв беше първият му въпрос?

– Не.

– „Кейти дойде ли?“ Басирам се, че си пада по теб. Мама и татко също мислят така. Чух ги да си приказват. А ти? На теб харесва ли ти?

– Дженифър! – През смях, въпреки че малко се подразни, Кейти тръгна нагоре по късата стълба, която водеше към кабинета в дъното на къщата, но после хвърли поглед през рамо: – Къде са другите деца?

– Мама ги прати с бавачката първо да ядат в „Макдоналдс“ и после да ходят на кино. Каза, че бебето на Бъркли никога нямало да заспи, ако близнаците са наоколо.

– Правилно – измърмори Кейти и тръгна по коридора към кабинета.

След като се раздели с Гейна Крупшак, тя се прибра у дома, взе си душ и се преоблече. Излезе от къщи към седем без петнадесет, като си мислеше: „Много скоро Крис Луис ще бъде на разпит в кабинета на Скот… Как ще обясни факта, че е скрил от тях кога се е прибрал в Ню Джърси? Защо не си призна веднага, че се е върнал още в понеделник вечерта? Дали Ричард е говорил с онзи лекар от Минесота? Той би могъл да изясни доста въпроси.“

Щеше да пробва да дръпне Ричард настрани и да го попита.

Докато пътуваше насам, реши тази вечер повече да не мисли за случая. Може би ако успееше за известно време да го изтласка от съзнанието си, това щеше да й помогне да проследи неуловимите нишки, които непрестанно й се изплъзваха…

Стигна до кабинета. Лиз и Джим Бъркли седяха на дивана с гръб към нея. Моли точно поднасяше ордьовъра. Бил и Ричард стояха до прозореца и разговаряха. Кейти огледа Ричард. Беше облечен в тъмносин костюм на ситно райе, който не беше виждала досега. Тъмнокестенявата му коса на места беше прорязана от сребърни нишки. За пръв път ги забелязваше. Пръстите му, стиснали столчето на чашата, бяха дълги и фини. Странно, че през тази година го бе възприемала цялостно, без изобщо да различава детайлите. Имаше чувството, че е като камера, блокирала в едно положение, която едва сега започва да фокусира отново. Ричард изглеждаше сериозен. Беше сбърчил чело. Тя се запита дали не разказва на Бил за зародиша, който бе износвала Ванджи Луис. В този момент Ричард обърна глава и я видя.

– Кейти! – Усмивката му съответстваше на прозиращото в гласа му искрено удоволствие. Той забърза насреща й.

Толкова дълго през тези три години тя бе влизала в домове, където се бе чувствала външният човек, самотникът между двойки. А ето че сега Ричард я очакваше с нетърпение.

Преди да има време да анализира чувствата си, Моли и Бил пристигнаха да я поздравят с „добре дошла“, Джим Бъркли стана, след което настъпи обичайната за запознанствата суматоха.

Докато вървяха към трапезарията, тя действително успя да попита Ричард дали се е свързал с доктор Сейлъм.

– Не. Явно в пет часа съм го изпуснал за малко – обясни Ричард. – После в шест опитах и от къщи, но не ми вдигна никой. Оставих този номер на централата на хотела и на службата за приемане на телефонни обаждания, с която е свързан моят телефон. Нямам търпение да чуя какво има да ни каже този човек.

По мълчаливо споразумение никой от двамата повече не подхвана темата Луис почти до края на вечерята. А после вече нямаше как да я избегнат, защото Лиз Бъркли каза:

– Какъв късмет! Трябва да призная, че бях притаила дъх да не би Мариан да се събуди. Горкото дете, венците й са толкова подути, сигурно я болят.

Джим Бъркли се засмя. Той беше мургав, красив мъж с високи скули, черни като въглен очи и гъсти тъмни вежди:

– Когато Мариан се роди, Лиз я събуждаше през петнадесет минути, за да провери дали още диша. Но откакто на детето започнаха да му никнат зъби, стана като всяка друга майка. – Той изимитира гласа й: – „Тихо, глупчо, ще събудиш бебето!“

Лиз, тип Каръл Бърнит, слаба и стегната, с открито приятно лице и блестящи кафяви очи, направи физиономия на съпруга си.

– Трябва да признаеш, че почвам да се успокоявам и да се държа нормално. Но тя действително е истинско чудо за нас. Вече бях престанала да се надявам и даже се опитахме да си осиновим дете, но се оказа, че бебета няма. Особено след като и двамата наближаваме четиридесетте, направо ни казаха, че едва ли ще стане. И точно тогава се появи доктор Хайли. Този човек е магьосник.

Кейти видя как Ричард присви очи.

– Наистина ли смятате така? – попита той.

– Определено. Не искам да кажа, че доктор Хайли е най-сърдечният човек на света, но… – започна Лиз.

– Това, което искаш да кажеш, е, че той е едно себично копеле. Не съм срещал по-безчувствен тип от него! – прекъсна я съпругът й. – Но кой го е грижа? Важното е, че си разбира от работата, и трябва да призная, че се грижеше великолепно за Лиз. Прие я в болницата близо два месеца преди раждането и лично проверяваше състоянието й три или четири пъти на ден.

– Отнася се така с всички случаи на патологична бременност – каза Лиз. – Не само с мен. Чуйте, моля се за този човек всяка вечер. Само ако знаете как това бебе промени живота ни, дори не мога да ви опиша! И няма да позволя този там да ви подвежда – тя кимна към съпруга си. – Той самият става поне пет пъти през нощта, за да се увери, че Мариан е завита и че не й духа. Хайде, признай си. – Тя го погледна. – Преди, като ходеше в тоалетната, не я ли поглеждаше всеки път?

Той се засмя.

– Добре де, така беше.

Моли изрече онова, което си мислеше и Кейти:

– Сигурно Ванджи Луис щеше да чувства същото към детето си.

Ричард погледна въпросително Кейти и тя поклати глава. Разбра, че той се питаше дали тя е казала на Моли и Бил, че бебето на семейство Луис е било с азиатски черти. Ричард съзнателно отклони разговора от Ванджи.

– Разбрах, че сте живели в Сан Франциско – обърна се той към Джим. – Отраснах там. Всъщност баща ми и досега има практика в…

– Един от любимите ми градове! – възкликна Джим. – Бихме се върнали там незабавно, нали, Лиз?

Докато другите си бъбреха, Кейти слушаше с раздвоено съзнание, като участваше в разговора само колкото да не прави впечатление с мълчанието си. Имаше да обмисля толкова много неща. Тези дни в болницата щяха да й послужат и за това. Чувстваше се отпаднала и замаяна, но не искаше да си тръгва прекалено бързо, за да не развали събирането.

Шансът й дойде, когато всички се преместиха във всекидневната за едно последно питие.

– Лека нощ на всички – обади се в този момент тя. – Трябва да призная, че тази седмица не можах да спя добре и наистина се чувствам като пребита.

Моли я погледна разбиращо и не възрази. Ричард каза:

– Ще те изпратя до колата.

– Добре.

Нощният въздух беше студен и когато тръгнаха надолу по алеята, тя потрепери. Ричард забеляза това и каза:

– Кейти, тревожа се за теб. Зная, че не ти е добре. Изглежда, не желаеш да се говори за това, но нека поне утре да вечеряме заедно някъде навън. Както се развива случаят „Луис“, скоро в прокуратурата ще настъпи истинска лудница.

– Ричард, съжалявам, не мога. В събота и неделя няма да бъда тук. – Кейти осъзна, че тонът й беше извинителен.

– Няма да бъдеш тук? При това положение в прокуратурата? Скот знае ли?

– Аз… налага ми се. – „Ама че глупост, как можах да го кажа, помисли си Кейти. Това е смешно. Ще обясня на Ричард, че влизам в болница.“ Светлината на лампата падна върху лицето му, на което се изписа изражение на явно разочарование, примесено с неодобрение.

– Ричард, не е нещо, което крия, но…

Входната врата се отвори с трясък.

– Ричард, Ричард! – викът на Дженифър беше припрян и възторжен. – Търси те Кловис Симънс.

– Кловис Симънс! – възкликна Кейти. – Това не е ли актрисата от онази сапунена опера?

– Да. О, по дяволите! Трябваше да й се обадя, но забравих. Почакай, Кейти, веднага се връщам.

– Не, не, ще се видим утре сутринта. Сега отивай.

Кейти влезе в колата и затвори вратата. Бръкна в чантата си за ключа, намери го и запали. За момент на лицето на Ричард се изписа нерешителност, но след това той бързо се отправи към къщата и още преди да влезе, чу, че колата на Кейти потегля. По дяволите, помисли си той, как можа да се случи точно сега! Неговото „Здравей, Кловис“ прозвуча доста рязко.

– Е, докторе, срамота е, че трябваше да те издирвам, но говорихме да вечеряме заедно някъде навън, нали така?

– Кловис, съжалявам.

„Не, Кловис, помисли си той, ти обсъждаше евентуална вечеря, не аз.“

– Е, очевидно вече е много късно. – Тонът й беше студен. – Всъщност аз току-що се върнах от записи и исках да се извиня, ако съм ти провалила вечерта. Трябваше да го предвидя.

Ричард погледна Дженифър, която стоеше до него.

– Кловис, виж, нека ти се обадя утре. Сега не е много удобно да говоря.

В ухото му прозвуча рязко изщракване. Ричард бавно окачи слушалката. Кловис се ядоса и дори нещо повече – почувства се засегната. Как лесно приемаме хората за даденост, помисли си той. Просто защото нямах сериозни намерения към нея, не си направих труда да помисля за чувствата й. На следващия ден можеше само да се обади, да се извини и да бъде достатъчно честен да й обясни, че в живота му се е появила друга жена.

Кейти. Къде заминаваше този уикенд? Дали си имаше някого? Изглеждаше толкова потисната, притеснена. Дали не беше, защото той не я бе разбрал правилно? Беше отдавал сдържаността й, липсата на интерес към него на това, че вероятно продължаваше да живее с миналото. Но не беше изключено в живота й да има някой друг. Нима по отношение на нейните чувства бе такъв глупак, какъвто, в друг смисъл, се бе показал с Кловис?

Тази възможност развали удоволствието от вечерта. Щеше да се извини и да си тръгне. Все още не беше твърде късно и можеше да се опита да се свърже с доктор Сейлъм.

Влезе във всекидневната. Моли, Бил и семейство Бъркли бяха там. А увито в одеяло, в скута на Лиз седеше съвсем мъничко момиченце.

– Мариан реши да се присъедини към нас – каза Лиз. – Какво мислите за нея? – Когато обърна детето към него, по усмивката й личеше, че прелива, от гордост.

Ричард впери поглед в две сериозни зелени очи, разположени на сърцевидно личице. Джим Бъркли седеше до жена си и Мариан протегна ръчичка и се вкопчи в палеца му.

Ричард погледна семейството. Можеха да позират за корица на списание: усмихнатите родители и красивото им детенце. Те самите хубави, мургави, с кафяви очи и едри черти; бебето бяло, с червеникаворуса коса и блестящи зелени очи.

Кого, по дяволите, смятат, че заблуждават, помисли си Ричард. Това дете трябва да е осиновено.