Текст книги "Престъпен експеримент"
Автор книги: Мери Кларк
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 21 страниц)
20
В пет часа Гъртруд Фицджералд включи телефона към телефонния секретар и заключи рецепцията. Нервно набра номера на Една. Отново не отговаряше никой. Без съмнение напоследък Една пиеше все повече и повече. Но тя беше толкова ведър и добър човек. Наистина обичаше всички. Гъртруд и Една често обядваха заедно, обикновено в стола на болницата. Понякога Една казваше: „Нека да излезем и да си хапнем нещо вкусно.“ А това означаваше, че иска да отиде в кръчмата близо до болницата, където можеше да си пийне един коктейл „Манхатън“. В такива дни Гъртруд се опитваше да я накара да се ограничи с едно питие. Понякога се шегуваше с нея: „Скъпа, довечера можеш да си позволиш и два коктейла.“
Гъртруд разбираше потребността на Една да пие. Самата тя не го правеше, но изпитваше същото изгарящо чувство за празнота, когато всичко, което правиш, е да ходиш на работа, а после се прибираш вкъщи и се втренчваш в четирите голи стени. Понякога двете с Една се смееха на разни статии, в които те съветват да се захванеш с йога или тенис, да се запишеш в клуб за наблюдаване на птици или да започнеш някакъв курс. Тогава Една обичаше да казва: „Аз не мога да си кръстосам дебелите крака, камо ли да докосна земята, без да свивам колене. Алергична съм към птици и в края на деня съм твърде изморена, за да си тормозя главата с историята на Древна Елада. Просто ми се иска някъде да срещна добър човек, който желае да се прибира при мен вечер и, повярвай ми, изобщо няма да ме интересува дали хърка.“
Гъртруд беше вдовица от седем години, но поне й оставаха децата и внуците, които се интересуваха от нея, обаждаха й се, а понякога вземаха по няколко стотачки назаем. Хора, които имаха нужда от нея. Истина си беше, че тя също изживяваше свои периоди на самота, но не беше като при Една. Тя беше живяла. Беше на шестдесет и две години, в добро здраве и имаше към какво да се завръща в спомените си.
Доктор Хайли беше наясно, че тя излъга, когато каза, че Една се обадила, за да каже, че е болна. Изобщо не се съмняваше в това. Но Една й беше признала как докторът я предупредил за пиенето. А тя имаше нужда от тази работа. Преди да умрат, възрастните й родители й струваха цяло състояние. Не че Една се беше оплакала. Тъжното беше, че сега даже й липсваха и тя тъгуваше, че вече не са край нея.
Ами ако Една не е пила? Ако й е прилошало или нещо такова? От мисълта за това дъхът й секна. Нямаше две мнения по този въпрос – трябваше да отиде у Една и да провери какво става. Още сега щеше да мине, нали беше с кола. Ако я завари да пие, ще я накара да престане и ще й помогне да изтрезнее. Ако е болна, просто ще се погрижи за нея.
След като успокои съвестта си, Гъртруд бързо стана от бюрото. И още нещо. Тази госпожа Де Мейо от прокуратурата. Беше ужасно мила, но си беше ясно, че много държи да говори с Една за нещо. Може би утре ще я потърси по телефона. Какво ли искаше от нея? Какво можеше да й каже Една за госпожа Луис?
Този проблем ангажира мисълта на Гъртруд през шестте мили, които трябваше да измине с колата си до апартамента на Една. Но все още не бе готова с отговора, когато навлезе в паркинга за гости зад нейната секция и заобиколи към входната й врата.
Лампите светеха. Въпреки че завесата беше спусната, Гъртруд забеляза светлина, която идваше от всекидневната и малката трапезария. Когато приближи вратата, отвътре долови приглушени гласове. Телевизорът, разбира се.
За момент я обзе раздразнение. Наистина щеше да се ядоса, ако намери Една да си седи тихо и спокойно на канапето и дори да не благоволява да вдига телефона. Тя, Гъртруд, беше свършила своето, беше прикрила отсъствието й и сега беше шофирала цели шест мили, за да се увери, че приятелката й не е в беда.
Гъртруд натисна звънеца и чу как звънна два пъти. Изчака малко и въпреки че слушаше напрегнато, не долови забързани към вратата стъпки, нито познатия глас, който да извика: „Идвам“. Може би Една точно си плакне устата. Вечно се страхуваше, че някой от двамата лекари може да се отбие да й остави спешна работа. Беше се случвало няколко пъти, когато Една отсъстваше от болницата. Точно тогава доктор Хайли беше разбрал за нейния проблем.
Успокоителният звук от стъпки или глас все така не се чуваше. Докато натискаше отново звънеца, Гъртруд усети, че я побиват тръпки. Може да е заспала. Беше толкова студено. Самата тя копнееше да си е у дома. След като натисна звънеца четири пъти, раздразнението й премина и отстъпи място на тревогата. Нямаше какво повече да се мотае, нещо не беше наред и тя трябваше да влезе в апартамента. Домакинът, господин Крупшак, живееше точно отсреща през двора. Без да се бави, Гъртруд отиде у тях и му разказа цялата история. Той точно вечеряше и изглежда се подразни, но жена му Гейна се пресегна и взе връзката ключове, окачена на пирона над умивалника.
– Ще дойда с теб – каза тя.
Двете забързаха обратно през двора.
– Една е истинска приятелка – каза Гейна Крупшак. – Понякога вечер се отбивам при нея и двете си пийваме заедно. Моят мъж хич не понася алкохол, даже и вино. Точно снощи минах някъде към осем. Пийнах си с нея един „Манхатън“ и тя ми каза, че някаква пациентка, която много харесвала, се самоубила.
Двете жени бяха на малката веранда, през която се влизаше в апартамента. Жената на домакина премяташе връзката с ключове.
– Този е – измърмори тя, мушна ключа в ключалката и го завъртя. – Бравата има ей тук една дреболия… дето трябва малко да се размърда.
Ключалката щракна и докато говореше, Гейна отвори вратата.
В същия миг двете жени видяха Една: просната на пода, с подгънати под тялото крака. Синият й халат беше разтворен и под него се виждаше памучната й нощница. Сивеещата й коса се беше слепнала около лицето, очите й бяха изцъклени, а на темето си имаше засъхнала кръв, която изглеждаше като тъмночервена корона.
– Не… не! – Гъртруд усети как гласът й се извисява и преминава в писък, но не беше в състояние да го контролира. Затисна уста с кокалчетата на ръката си.
Гейна Крупшак едва успя да изрече:
– А снощи седях тук заедно с нея. И… – гласът на жената се прекърши, – тя беше доста зле… знаете какво искам да кажа… как й ставаше на Една… и все говореше за онази пациентка, която се самоубила. После се обади на съпруга й – Гейна започна да хлипа, – а ето че сега и самата Една е мъртва!
21
Крис Луис беше застанал до родителите на Ванджи вдясно от ковчега и безмълвно приемаше съболезнованията на приятели и познати. Когато им се обади за смъртта й, те се съгласиха тялото да бъде изложено само за роднини, на другата сутрин да бъде опелото и след това – погребението в най-тесен семеен кръг.
Вместо това, когато пристигна в Минеаполис следобед, той установи, че бяха уредили тялото да бъде изложено за посетители вечерта, а на другия ден, след службата в параклиса щеше да бъде съпроводено до гробищата от официален кортеж.
– Толкова много приятели ще искат да се сбогуват с малкото ни момиченце. Като си помисля, че преди два дни все още е била жива, а сега вече я няма… – ридаеше майка й.
Нима беше едва сряда? Крис имаше чувството, че бяха минали седмици, откакто се озова в тази кошмарна сцена в спалнята. Вчера сутринта.
– Милото ни дете, нали изглежда чудесно? – питаше майка й някакъв посетител, който току-що се бе приближил до ковчега.
„Малкото ни момиченце, милото ни дете.“ Само ако я беше оставила да порасне, помисли си Крис, всичко можеше да бъде толкова различно. Враждебността им към него беше овладяна, но се таеше под повърхността, готова да изригне.
– Едно щастливо момиче не прибягва до самоубийство – беше казала майка й осъдително.
Те изглеждаха съсипани и сломени от мъка – обикновени, отрудени хора, живели в лишения, за да обградят своето неочаквано красиво момиче с лукс, който го бе накарал да повярва, че желанията му са закон.
Дали щеше да им бъде по-леко, когато се разкриеше, че някой бе отнел живота на Ванджи? Или им дължеше това мълчание? По-добре ли щеше да бъде да не казва нищо, да ги предпази от този последен ужас?
Майка й вече се опитваше да си намери упование, да си съчини някаква версия, с която щеше да се примири:
– Крис е имал полет, а ние сме толкова далеч! Моето момиченце се е почувствало зле, пийнало е нещо и е заспало.
О, господи, помисли си Крис как хората изкривяват истината, изкривяват живота. Искаше да говори с Джоун. Тя толкова се разстрои, когато разбра за Ванджи, че едва намери сили да попита: „Дали е знаела за нас?“ Накрая беше принуден да признае за подозренията на Ванджи, че е увлечен по друга жена.
Джоун щеше да се върне от Флорида в петък вечерта. Той щеше да бъде отново в Ню Джърси утре следобед, веднага след погребението. Нямаше да каже нищо на полицията, преди да разговаря с Джоун, за да я предупреди, че може да бъде въвлечена във всичко това. Полицията щеше да търси мотив, който да го е тласнал към убийството на Ванджи. В техните очи Джоун щеше да бъде една чудесна причина.
Трябваше ли да остави всичко така, както си беше? Имаше ли право да намесва и Джоун, да разкрие нещо, което щеше още повече да нарани родителите на Ванджи?
Беше ли съществувал някой друг в нейния живот? Крис хвърли поглед към ковчега и се взря във Ванджи, в съвършено спокойното й лице и смирено скръстените й ръце. През последните няколко години те рядко бяха живели като мъж и жена. Лежаха един до друг като непознати – той – емоционално изсушен от безкрайните разправии, тя – с единственото желание да бъде глезена и приласкавана. Той дори й предложи отделни спални, но тя изпадна в истерия.
Ванджи забременя два месеца след като се преместиха в Ню Джърси. Когато той се съгласи на един последен опит да спасят брака си, усилията му бяха съвсем искрени. Но лятото се оказа ужасно. До август те вече почти не си говореха. Само веднъж, към средата на месеца, спаха заедно. Той си помисли, че е абсолютна ирония на съдбата след десет години съвместен живот тя да забременее точно когато той бе срещнал друга жена.
Едно подозрение, което Крис осъзнаваше, че се е таило някъде в подсъзнанието му, изведнъж изпъкна с цялата си натрапчивост. Беше ли възможно Ванджи да е имала връзка с някой друг, с мъж, който не е искал да поеме отговорност за нея и за бебето? Дали се беше скарала с него? Ванджи беше заплашила, че ако разбере с кого се вижда Крис, ще накара тази жена да съжалява, че не е мъртва. Ами ако самата тя е имала връзка със семеен мъж и го е засипвала със същите истерични заплахи?
Крис си даваше сметка, че се ръкува, изрича благодарности, че гледа познати лица и всъщност изобщо не ги вижда: съседи от жилищния блок, в който живееха двамата с Ванджи, преди да се преместят в Ню Джърси, приятели от авиолиниите, познати на родителите на Ванджи. Неговите собствени родители се бяха уединили чак в Северна Каролина. И двамата не бяха добре. Беше им казал в това студено време да не тръгват за Минеаполис.
– Много съжалявам – мъжът, който стисна ръката му, бе в средата на шестдесетте. Беше слаб, но с някаква сурова привлекателност, с посребрени коси и гъсти вежди над бдителни, проницателни очи.
– Аз съм доктор Сейлъм – каза той. – Емет Сейлъм. Ванджи се роди при мен и аз бях първият й гинеколог. Тя бе едно от най-великолепните създания, който съм докарвал на бял свят, такава си остана до края. Съжалявам, че ме е нямало, когато ме е търсила в кабинета ми в понеделник.
Крис впери поглед в него.
– Ванджи ви е звънила в понеделник?
– Да. Сестрата ми каза, че била много разстроена. Искала да ме види незабавно. Аз имах семинар в Детройт, но сестрата й дала час за днес. Доколкото разбирам, възнамерявала е вчера да пристигне. Може би щях да успея да й помогна.
Защо Ванджи се беше обадила на този човек? Защо? Крис имаше чувството, че не е способен да мисли. Какво можеше да я накара да се върне при един лекар, когото не е виждала от години? Тя не беше добре, но ако е искала консултация, защо точно при лекар на хиляда и триста мили от Ню Джърси?
– Ванджи беше ли болна от нещо? – Доктор Сейлъм го гледаше с любопитство и очакваше отговор.
– Не, болна не – отвърна Крис. – Както вероятно знаете, тя очакваше бебе. Беше много трудна бременност още от самото начало.
– Ванджи очакваше какво? – Гласът на лекаря се извиси. Той се втренчи в Крис удивен.
– Зная. Тя също почти бе загубила надежда. Но в Ню Джърси започна терапия по проекта „Забременяване и майчинство Уестлейк“. Може да сте чували за него или за доктор Хайли… Доктор Едгар Хайли?
– Капитан Луис, мога ли да разговарям с вас? – Погребалният агент го хвана подръка и го поведе към личния си кабинет от другата страна на залата.
– Извинете – обърна се Крис към лекаря. Смутен от тревогата на погребалния агент, той позволи да бъде отведен в кабинета.
Човекът затвори вратата и погледна Крис.
– Току-що ми се обадиха от областната прокуратура на Вали, Ню Джърси – каза той. – Изпратено е и писмено потвърждение. Забранява ни се да погребем съпругата ви. Утре, веднага след опелото, тялото трябва да бъде върнато в кабинета на съдебния лекар във Вали.
Вече знаят, че не е самоубийство, помисли си Крис. Разбрали са. Не можеше да направи нищо, за да го скрие. Само да успее да говори с Джоун в петък вечерта, после щеше да разкаже в прокуратурата всичко, което знае или подозира.
Без да каже каквото и да било на погребалния агент, той се обърна и напусна кабинета. Искаше да говори с доктор Сейлъм, да разбере какво бе казала Ванджи на сестрата.
Но когато се върна в другото помещение, доктор Сейлъм го нямаше. Беше си тръгнал, без да говори с родителите на Ванджи. Майка й изтри подутите си очи с влажна смачкана кърпичка.
– Какво каза на доктор Сейлъм, че си замина по този начин? – попита тя. – Защо го разстрои така ужасно?
22
В сряда вечерта той се прибра в шест часа. Хилда точно си тръгваше. На простоватото й безизразно лице сега беше изписана предпазливост. Винаги се държеше надменно с нея. Знаеше, че тя държи на тази работа. И защо не? Къща, която беше винаги чиста; без господарка, която непрекъснато да дава нареждания; без деца, с тяхната вечна врява.
Без деца. Той отиде в библиотеката, наля си един скоч и замислено загледа през прозореца как масивното тяло на Хилда изчезна надолу по улицата към автобусната спирка, която се намираше през две преки.
Посвети се на медицината, защото майка му бе починала при раждане. Собственото му раждане. Помнеше натрупаните през годините истории, които понякога успяваше да разбере, разказвани от онзи плах, невзрачен човек, неговия баща. „Майка ти толкова много те желаеше. Знаеше, че подлага на риск собствения си живот, но това изобщо не я интересуваше.“
Седнал в аптеката в Брайтън, докато наблюдаваше как баща му изпълнява рецепти, той непрестанно задаваше въпроси: „Какво е това? Какъв ще бъде резултатът от него? Защо слагаш предупредителни етикети на тези шишенца?“ Беше очарован и попиваше информацията, която баща му с такава готовност му поднасяше – единствената тема, на която можеше да говори; единственият свят, който познаваше.
Постъпи в колеж по медицина и завърши между първите от своя клас. Предложиха им места на интернисти във водещи болници в Лондон и Глазгоу Вместо това той избра болницата „Крайст“ в Девън, с нейната възхитително оборудвана лаборатория. Тя предлагаше великолепни възможности за практика и изследователска работа. Стана щатен лекар. Бързо се наложи като добър гинеколог и авторитетът му непрестанно растеше.
А проектът му се бавеше, задържаше и проваляше поради невъзможността да направи нужните изследвания.
На двадесет и седем годишна възраст се ожени за Клер, далечна братовчедка на графа на Съсекс, която безкрайно го превъзхождаше по социално положение, но неговата репутация и блестящите му перспективи неутрализираха разликата.
И последвалото невероятно унижение. Той, който се занимаваше с раждане и оплождане, бе станал съпруг на ялова жена. Той, чиито стени бяха покрити със снимки на бебета, които без него никога не биха дошли на бял свят, той самият нямаше никаква надежда да стане баща.
Кога започна да мрази Клер? Трябваше му много време – цели седем години. Докато накрая разбра, че нея изобщо не я интересуваше, че това никога не я беше вълнувало, че разочарованието й беше фалшиво, че още преди брака им е знаела, че не може да забременее.
Той рязко се дръпна от прозореца. Предстоеше поредната студена, ветровита нощ. Защо февруари, най-късият месец в годината, винаги му се струваше най-дълъг? Когато всичко това свърши, ще си вземе отпуск. Започваше да става раздразнителен и невинаги успяваше да контролира нервите си.
За малко да се издаде тази сутрин, когато Гъртруд му каза, че Една се обадила, за да уведоми, че е болна. Вкопчи се в бюрото, без да откъсва поглед от побелелите си кокалчета. И после си спомни. Трепкащият пулс, който замираше, блуждаещият поглед, мускулите, които се отпускаха с настъпващия край. Гъртруд прикриваше приятелката си.
Гъртруд лъжеше!
Той нарочно придоби мрачно изражение. Когато й заговори, гласът му прозвуча преднамерено студено.
– Твърде неприятно е, че Една отсъства днес. Надявам се и очаквам утре да бъде тук.
Беше подействало. Видя го в начина, по който тя нервно облиза устни и отмести поглед. Повярва му, че отсъствието на Една го е разгневило. Вероятно знаеше, че й бе направил остра забележка за пиенето.
Гъртруд можеше да се окаже негов съюзник.
Полицията: „И как реагира докторът, когато му казахте, че госпожица Бърнс отсъства?“
Гъртруд: „Много се ядоса. Той е ужасно взискателен. Не обича да се нарушава редът.“
Липсващата обувка. Тази сутрин отиде в болницата почти на разсъмване и отново претърси целия паркинг и кабинета си. Дали Ванджи е била с нея, когато влезе при него в понеделник вечерта? Даваше си сметка, че не може да бъде сигурен. Тя пак носеше онзи дълъг сукман, върху който беше закопчала зимното си палто. Изглеждаше нелепо. Роклята беше твърде дълга, а връхната дреха стърчеше на корема й. Тя повдигна сукмана, за да му покаже отеклия си десен крак. Беше видял, че е обут в мокасина, но другият? Дали и лявата беше на крака й? Просто не знаеше.
Ако е паднала на паркинга, някой я е прибрал. Може би човекът по поддръжката я е намерил и я е изхвърлил. Често току-що изписани пациенти влачеха препълнени торби, натъпкани с всевъзможни, прибрани в последния момент лични вещи, които не се бяха побрали в куфара, и губеха неща между болничната стая и паркинга. Беше попитал на гишето за загубени вещи, но там нямаха никакви обувки. Може просто да е била изхвърлена в торбата за боклук.
Представи си как вдигна Ванджи от багажника на колата, как я понесе покрай рафтовете на гаража им. Те бяха отрупани с най-различни градинарски инструменти. Беше ли възможно загубената обувка да се е закачила за нещо стърчащо? Намереха ли я в гаража, това щеше да предизвика куп въпроси.
Ако на излизане от кабинета на доктор Фукито Ванджи е била без обувката, чорапът й щеше да бъде изцапан. Но пък малката веранда между двата кабинета беше покрита. Ако лявото й стъпало бе много изкаляно, той щеше да го забележи, когато я остави на леглото.
Ужасът, който изпита, когато разбра, че носи дясната обувка – тази, която с мъка бе свалил от крака на Ванджи, за момент го лиши от присъствие на духа. Какъв глупак беше само! След целия този невероятен риск.
Дясната обувка беше в чантата му в багажника на колата. Не знаеше дали да я изхвърли… не, първо трябваше да бъде сигурен, че другата няма да се намери.
Дори полицията да започне усилено разследване на самоубийството, нямаше нищо, което да представлява доказателство срещу него. Документацията й в кабинета му можеше да издържи най-придирчива професионална проверка. Истинският архив, в който бяха описани всички специални случаи, беше тук, в стенния сейф. Нека се опитат да го намерят. Той не съществуваше дори в оригиналните планове на къщата. Доктор Уестлейк го беше инсталирал лично. Само Уинифред знаеше за него.
Никой нямаше каквото и да било основание да го подозира – никой, с изключение на Кейти де Мейо. Тя понечи да му каже нещо, когато той спомена за изгледа от болничната стая, но после бързо се отказа.
Тази вечер Фукито дойде при него точно когато вече заключваше. Беше нервен. Каза му:
– Госпожа Де Мейо ми зададе много въпроси. Възможно ли е да не вярват, че госпожа Луис се е самоубила?
– Не зная. – Той се наслаждаваше на напрегнатостта на Фукито, знаеше каква е причината за нея.
– Това интервю, което даде за списание „Нюзмейкър“, ще излезе утре, нали?
Той погледна Фукито с презрение.
– Да. Но, уверявам те, поясних съвсем недвусмислено, че за консултанти използвам най-различни психиатри. Твоето име няма да се появи в статията.
Фукито не се успокои.
– И все пак ще привлече вниманието към тази болница, към нас – оплака се той.
„Към теб – това ли имаш предвид, докторе?“
За малко да се изсмее с глас на притесненото, гузно изражение на Фукито.
Сега, докато допиваше скоча си, той осъзна, че не бе обърнал внимание на още една възможност за бягство. Ако полицията стигнеше до заключението, че Ванджи е убита, ако те наистина започнеха да разследват „Уестлейк“, щеше да бъде съвсем лесно да им подметне неохотно да разпитат доктор Фукито. Особено за миналото му.
В крайна сметка доктор Фукито бе последният човек, за когото се знаеше, че е видял Ванджи Луис жива.
