Текст книги "Престъпен експеримент"
Автор книги: Мери Кларк
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 21 страниц)
6
Ричард Каръл паркира между полицейските коли, спрени на „Уайндинг Брук Лейн“. С изненада осъзна, че семейство Луис живеят врата до врата с Бил и Моли Кенеди. Навремето, когато Ричард беше изпратен в „Свети Винсънт“ на стаж, Бил вече работеше там като постоянен лекар. После той специализира съдебна медицина, а Бил – ортопедия. И двамата бяха приятно изненадани, когато съвсем случайно се засякоха в окръжния съд на Вали, където Бил се явяваше като свидетел-експерт по едно дело за криминален аборт. И приятелството, което в „Свети Винсънт“ бе доста повърхностно, сега се задълбочи. Двамата с Бил играеха заедно голф и след това Ричард често се отбиваше у тях за едно питие.
Запозна се с Кейти де Мейо, сестрата на Моли, в прокуратурата и веднага изпита силно влечение към младата амбициозна адвокатка. Тя беше едно връщане в миналото, когато испанците бяха завзели Ирландия и бяха оставили там потомци с маслинена кожа и тъмна коса, като контраст на ясносините келтски очи. Но когато й предложи връзка, Кейти деликатно го обезкуражи и той философски освободи съзнанието си от мисълта за нея. Имаше достатъчно привлекателни млади дами, които искрено се наслаждаваха на компанията му.
Но като слушаше Бил, Моли и техните деца да говорят за Кейти, за това колко забавна може да бъде и колко потисната е след смъртта на съпруга си, интересът му към нея се разпали отново. През последните два-три месеца няколко пъти бе канен на празненства у Бил и Моли и за свое нещастие бе установил, че Кейти де Мейо го е заинтригувала много по-силно, отколкото му се искаше.
Ричард сви рамене. Сега беше тук по работа. Една тридесетгодишна жена бе извършила самоубийство. Беше негово задължение да потърси някакви медицински симптоми, които да наведат на мисълта, че не тя е причината за собствената си смърт. По-късно през деня щеше да направи аутопсия на трупа. Стисна зъби при мисълта за зародиша в утробата на мъртвата. Беше го лишила от шанс за живот. Нима това може да бъде майчина любов? Искрено и осезаемо той вече изпитваше неприязън към починалата Ванджи Луис.
Един млад полицай от Чейпин Ривър го пусна в къщата. Всекидневната беше вляво от фоайето. Някакъв мъж в униформа на капитан от въздушните линии седеше на дивана прегърбен, приведен напред и конвулсивно стискаше и отпускаше ръце. Беше доста по-блед от ред мъртъвци, с които Ричард се бе сблъсквал, и трепереше неудържимо. Ричард изпита към него мимолетен порив на съчувствие. Съпругът. Какъв брутален удар да се прибереш вкъщи и да установиш, че жена ти е извършила самоубийство. Реши, че по-късно трябва да си поговори с него.
– Накъде? – попита той полицая.
– Тук, отзад – другият кимна към задната част на къщата. – Кухнята се пада точно отпред, спалните са вдясно. Тя е в голямата.
Ричард вървеше бързо и пътьом попиваше усещането, което му внушаваше къщата. Скъпо обзавеждане, но без любов, без тръпка и дори без всякакъв интерес. Бързият поглед из всекидневната му разкри типичния, лишен от всякакво въображение вътрешен дизайн, който можеше да се види в толкова много магазини за обзавеждане по главната улица на провинциалните градчета. Ричард имаше изтънчено чувство за цвят. Лично той смяташе, че това в значителна степен му помага в работата. Но несъвместимите тонове се сблъскваха в съзнанието му като изсвирени фалшиви ноти.
Чарли Нюджънт, детективът, оглавяващ местния отряд за разследване на убийства, беше в кухнята. Двамата мъже си кимнаха кратко.
– Как изглежда? – попита Ричард.
– Първо я виж и после ще говорим.
В смъртта си Ванджи Луис не представляваше приятна гледка. Сега дългите руси коси изглеждаха кално пепеляви; лицето й беше сгърчено, ръцете и краката – вкочанени от настъпилата смърт, бяха като изпънати на тел. Палтото й беше закопчано и поради напредналата бременност щръкнало над коленете. Подметките на обувките почти се скриваха от дългия сукман на цветя.
Ричард повдигна сукмана. Краката й, явно отекли, изпъваха чорапогащника. Ръбовете на дясната обувка се бяха впили в плътта.
Той вещо повдигна едната ръка, задържа я за момент и после я пусна. Огледа внимателно кожата около устата, обезцветена на места там, където отровата беше причинила изгаряния.
Чарли беше застанал до него.
– Кога, според теб, е настъпила смъртта?
– Вероятно преди дванадесет до петнадесет часа. Доста е вдървена.
Гласът на Ричард звучеше безпристрастно, но чувството му за хармония бе нарушено. С палто. И обувки. Дали току-що се е прибрала, или е възнамерявала да излиза? Какво я бе накарало така внезапно да посегне на живота си? Чашата беше до нея на леглото. Той се наведе и я помириса. Типичният горчив дъх на бадеми, по който безпогрешно можеше да се разпознае цианкалият, го блъсна в ноздрите. Невероятно колко много самоубийци бяха прибегнали до цианкалий след онова култово масово самоубийство в Гвиана. Той се изправи.
– Оставила ли е някаква бележка?
Чарли поклати глава. Ричард си помисли, че той работи точно това, което му подхожда най-много. Винаги изглеждаше опечален; клепачите скръбно закриваха очите му. Май че имаше проблем с пърхота.
– Не, никакво писмо, абсолютно нищо. С пилота били женени от десет години. Оня човек там във всекидневната. Изглежда доста съсипан. Двамата били от Минеаполис. Преместили се на изток преди по-малко от година. Тя мечтаела да има дете. Накрая забременяла и била на седмото небе от щастие. Започнала да обзавежда детска стая. Говорела за бебето денонощно.
– А после убива и него, и себе си?
– Според съпруга и напоследък била доста нервна. В определени дни страдала от манията, че ще загуби бебето, друг път се ужасявала от раждането. Очевидно е знаела, че проявява признаци на токсична бременност.
– И вместо да роди или да посрещне евентуалната загуба на детето, тя предпочита да се самоубие? – Тонът на Ричард бе скептичен. Усещаше, че Чарли също не вярва на тази версия. – Фил с теб ли е? – попита той.
Фил беше другият старши член на екипа за разследване на убийства към прокуратурата.
– Из квартала е. Разговаря с хората.
– Кой я намери?
– Съпругът. Точно се върнал от полет. Повикал линейка. И се обадил в местния полицейски участък.
Ричард се взря в петната от изгорено около устните на Ванджи Луис.
– Трябва буквално да го е изляла в устата си – каза той замислено, – или може би се е опитала да го изплюе, но е било твърде късно. Възможно ли е да поговорим със съпруга, да го извикаме тук?
– Разбира се. – Чарли кимна на младия полицай, който се обърна и хукна по дългия коридор.
Когато Кристофър Луис влезе в спалнята, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да му прилошее. Лицето му бе придобило болезнен зеленикав цвят. По челото му бе избила пот, студена и лепкава. Вратовръзката му беше разхлабена, а яката на ризата – разкопчана. Стоеше с ръце, тикнати дълбоко в джобовете.
Ричард го огледа преценяващо. Луис изглеждаше объркан, притеснен и нервен. Но нещо липсваше. Той нямаше вид на човек, преживял сътресение.
Ричард бе виждал смъртта безброй пъти. Беше ставал свидетел на това как близки родственици тъгуват в смразено безмълвие. Други крещяха истерично, виеха, плачеха, хвърляха се върху мъртвия. Трети докосваха мъртвата ръка, опитваха се да разберат. Спомни си за младия съпруг, чиято жена бе уцелена от куршум точно когато излизали от колата си, за да пазаруват в близкия плод и зеленчук. Когато Ричард бе пристигнал на мястото на произшествието, мъжът като обезумял притискаше тялото й до гърдите си, говореше й, опитваше се да я накара да му отвърне. Ето това бе скръб.
Каквито и емоции да вълнуваха Кристофър Луис в този момент, Ричард би заложил живота си, че той съвсем не бе съпругът с разбитото сърце. Чарли започна да го разпитва.
– Капитан Луис, знаем, че ви е тежко, но много ще облекчите работата ни, ако ни позволите да ви зададем няколко въпроса.
– Тук? – Това беше протест.
– Ще разберете защо. Няма да продължи дълго. Кога за последен път видяхте съпругата си?
– Преди две вечери. Предстоеше ми полет до крайбрежието.
– И кога се прибрахте у дома?
– Преди около час.
– Разговаряхте ли по телефона с жена си през тези два дни?
– Не.
– Какво бе психическото състояние на съпругата ви, когато тръгнахте?
– Казах ви.
– Бихте ли обяснили на доктор Каръл?
– Ванджи беше притеснена. Бе започнала да се страхува от преждевременно раждане.
– Вие бяхте ли разтревожен от подобна възможност?
– Тя беше доста напълняла, изглеждаше така, сякаш задържаше течност, но си имаше хапчета за случая, а и, доколкото разбирам, в подобно състояние няма нищо необичайно.
– Обадихте ли се на нейния гинеколог, за да обсъдите състоянието й, да се убедите, че няма нищо опасно?
– Не.
– Добре. Капитан Луис, бихте ли огледали стаята, за да видите дали не липсва нещо? Не е лесно, но, моля ви, не пропускайте и тялото на жена си. Може би ще откриете нещо различно. Ето тази чаша например. Сигурен ли сте, че е от банята ви?
Крис се подчини. Лицето му пребледняваше все повече и повече, докато внимателно оглеждаше всеки детайл от мъртвото тяло на жена си.
Чарли и Ричард го наблюдаваха с присвити очи.
– Не – промълви той накрая, – нищо.
Чарли стана експедитивен.
– Добре, господине. Щом направим снимките, ще откараме тялото за аутопсия. Можем ли да ви помогнем да се свържете с някого?
– Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Родителите на Ванджи. Те ще бъдат съсипани. Ще отида в кабинета и ще им се обадя веднага.
След като излезе, Чарли и Ричард размениха погледи.
– Той видя нещо, което на нас ни убягна – каза Чарли рязко.
Ричард кимна.
– Разбрах.
Двамата мъже мрачно се взряха в сгърченото тяло.
7
Преди да затвори, Кейти каза на Моли за произшествието и й предложи да обядват заедно. Но Дженифър, дванадесетгодишната дъщеря на Моли, и шестгодишните момчета близнаци все още не бяха тръгнали на училище, защото се съвземаха след тежък грип.
– Дженифър вече е добре, но не ми се иска да оставям тези момчета сами достатъчно дълго, че да имат време да изпразнят кофата за боклук – каза Моли и двете се разбраха, че тя ще вземе Кейти и ще я закара обратно у тях.
Докато чакаше сестра си, Кейти се изкъпа и дори успя да измие и да изсуши косата си със сешоара, като си служеше само с дясната ръка. Облече дебел пуловер и панталон от туид с елегантна кройка. Червеният цвят на пуловера поосвежи лицето й. Косите й падаха на вълни и леко закриваха яката. След като се приготви напълно, тя се опита да осмисли халюцинациите си от предишната вечер.
Всъщност беше ли стояла до прозореца? Или това бе част от съня й? Може би транспарантът се беше вдигнал сам и звукът я бе изтръгнал от някакъв кошмар? Тя затвори очи, когато сцената отново изплува в съзнанието й. Изглеждаше толкова реална – осветлението на багажника падаше пряко върху изцъклените очи, дългите руси коси и извитите вежди. За момент всичко се видя толкова ясно. Ето това я плашеше така ужасно – яснотата на образа. Дори в самия сън лицето й се стори познато.
Дали да не си поговори за това с Моли? Разбира се, че не биваше. Напоследък Моли се тревожеше за нея. „Кейти, прекалено си бледа. Работиш твърде много. И ставаш все по-мълчалива.“ Именно Моли я беше убедила да се подложи на предстоящата операция. „Не можеш вечно да продължаваш по този начин. Тези кръвоизливи могат да се окажат опасни, ако не вземеш мерки.“ А после беше добавила: „Кейти, дай си сметка, че си още млада жена. Необходима ти е истинска отпуска, трябва да си починеш, да заминеш някъде.“
Отвън се разнесе силен клаксон, докато Моли спираше своето раздрънкано комби. Кейти навлече топло яке от боброва кожа, вдигна яката около ушите си и побърза, доколкото й позволяваха отеклите колене. Моли й отвори вратата, за да се качи, и се наведе да я целуне. После я огледа критично.
– Не може да се каже, че цъфтиш. Лошо ли пострада?
– Можеше да бъде и много по-зле.
В колата се носеше едва доловим аромат на фъстъчено масло и дъвка. Това беше успокояващ, познат мирис и Кейти усети, че настроението й се подобрява. Но веднага го загуби отново, когато Моли каза:
– На нашата улица е пълна бъркотия. Твоите хора са блокирали къщата на семейство Луис, а някакъв детектив от службата ти обикаля наоколо и разпитва хората. Пипна ме точно когато тръгвах. Казах му, че съм твоя сестра, и двамата обменихме мисли колко си чудесна.
– Сигурно е бил Фил Кънингам или Чарли Нюджънт.
– Едър здравеняк. С месесто лице. Симпатяга.
– Фил Кънингам. Добър човек. Какви въпроси задаваха?
– Доста банални. Дали сме забелязали кога е излязла или кога се е прибрала… такива неща. Когато близнаците са болни или криви, и Робърт Редфорд да ни стане съсед, пак няма да обърна внимание. То и бездруго едва виждаме къщата на семейство Луис в слънчев ден, какво остава в буря, че и през нощта.
Когато минаваха по дървения мост точно пред отбивката за Уайндинг Брук Лейн, Кейти прехапа устни.
– Моли, остави ме пред къщата на семейство Луис, ако обичаш.
Моли се извърна към нея изненадана.
– Защо?
Кейти се опита да се усмихне.
– Е, аз съм помощник-прокурор и освен това, за добро или за зло, съм консултант към полицейския участък на Чейпин Ривър. По принцип не съм длъжна да ходя, но след като съм тук, мисля, че е по-добре да се отбия.
Погребалната кола от отдела по съдебна медицина точно спираше на заден ход пред дома на Луис. Ричард стоеше на входната врата и наблюдаваше. Когато Моли спря, той дойде при колата. Моли припряно обясни:
– Кейти ще обядва с мен и реши, че ще бъде по-добре първо да мине оттук. Ако имаш възможност, защо не я придружиш?
Той се съгласи, помогна на Кейти да слезе и каза:
– Радвам се, че си тук. Има нещо в постановката, което никак не ми харесва.
Сега, когато й предстоеше да види мъртвата, Кейти усети, че устата й пресъхна. Спомни си образа на онова лице от своя сън.
– Съпругът е в кабинета – добави Ричард.
– Аз го познавам. Ти също. Срещнахме се на новогодишното празненство на Моли. А, не. Ти дойде по-късно. Те си тръгнаха преди това.
– Добре. Ще поговорим после. Ето стаята.
Тя се принуди да погледне познатото лице. Побиха я тръпки. Стисна очи. Полудяваше ли?
– Добре ли си, Кейти? – попита рязко Ричард.
Що за глупачка беше?
– Нищо ми няма – отвърна тя с усещането, че гласът й прозвуча съвсем нормално. – Бих искала да поговоря с капитан Луис.
Когато стигнаха пред кабинета, вратата се оказа затворена. Без да чука, Ричард отвори съвсем тихо. Крис Луис говореше по телефона с гръб към тях. Гласът му беше приглушен, но ясен.
– Зная, че е невероятно, но, кълна ти се, Джоун, тя не знаеше за нас.
Ричард затвори безшумно. Двамата с Кейти се спогледаха и тя прошепна:
– Ще кажа на Чарли да остане. Ще препоръчам на Скот да изиска пълно разследване.
Скот Майерсън беше прокурорът.
– Веднага щом я докарат, аз лично ще извърша аутопсията – каза Ричард. – Получим ли потвърждение, че смъртта й е била причинена от цианкалия, по-добре незабавно да се опитаме да установим откъде се е сдобила с него. Хайде, да се отбием у Моли и да не се бавим.
Къщата на Моли, също като колата й, бе тихо убежище на нормалността. След работа, на път за вкъщи, Кейти често се отбиваше у тях на вечеря или просто на чаша вино. Ароматът на вкусно ястие на печката; тропотът на малки крачета по стъпалата; шумът на телевизора; детски викове и караници. За нея всичко това бе като завръщане в реалния свят след тежък ден, в който се занимаваше с убийци, похитители, крадци, вандали, извратени типове, подпалвачи и дребни мошеници. И въпреки че много обичаше семейство Кенеди, всяко гостуване тук я караше да оцени за пореден път тихото спокойствие на собствения си дом. Освен, разбира се, в миговете, когато болезнено усещаше празнотата на къщата и се мъчеше да си представи каква ли щеше да бъде, ако Джон беше жив и отвън се прибираха собствените им деца.
– Кейти! Доктор Каръл! – близнаците се втурнаха с крясъци към тях да ги поздравят. – Кейти, видя ли онези полицейски коли отвън? Нещо е станало у съседите. – Питър, по-голям от своя брат близнак с десет минути, винаги изпълняваше ролята на говорител.
– Ама точно в къщата до нас! – присъедини се и Джон.
Моли им викна:
– Пийт и Папагалчо, изчезвайте и ни оставете на мира, докато се храним.
– Къде са другите деца? – попита Кейти.
– Били, Дина и Мойра тази сутрин тръгнаха отново на училище, слава богу – обясни Моли. – Дженифър лежи. Преди малко надникнах да видя как е. Пак е задрямала. Горката, все още й е зле.
Настаниха се около масата. Кухнята беше просторна и приятно затоплена. Моли извади печеното от фурната, предложи питиета, които те отказаха, и сипа кафе. Много я бива в готвенето, помисли си Кейти. Всичко, което приготвяше, беше вкусно. Но когато се опита да хапне, Кейти усети, че й присяда. Хвърли поглед към Ричард. Той си беше сложил солидна доза пикантна горчица върху соленото месо и ядеше с явно удоволствие. Завиждаше му за непредубедеността. От една страна, можеше да се зарадва и на най-обикновен сандвич. От друга, беше сигурна, че вниманието му е погълнато от случая Луис. Челото му бе прорязано от бръчки; буйната му кестенява коса изглеждаше разчорлена; сиво-сините му очи бяха замислени, а широките му рамене – приведени напред, докато леко потропваше с пръсти по масата. Беше готова да се обзаложи, че и двамата разсъждаваха над един и същ въпрос – с кого разговаряше по телефона Крис Луис?
Спомни си единствения път, в който бяха говорили. Беше на новогодишното празненство и тогава разискваха отвличането. Той беше интересен, интелигентен и приятен. С тази своя грубовата външност беше много привлекателен мъж. Спомни си, че тогава те двамата с Ванджи бяха в противоположните краища на претъпканата стая и той не прояви особен ентусиазъм, когато тя, Кейти, го поздрави за очакваното бебе.
– Моли, какво ти е впечатлението от семейство Луис… имам предвид отношението им един към друг? – попита тя.
Моли изглеждаше притеснена.
– Честно казано, не бяха много добре. Тя бе така обсебена от бременността си, че винаги, когато ни гостуваха, насочваше разговора към раждане и бебета, а това очевидно го разстройваше. И тъй като аз също имах заслуга за бременността й, това сериозно ме тревожеше.
Ричард престана да барабани по масата и се напрегна.
– Имала си какво?
– Е, искам да кажа… нали ме знаеш, Кейти? В деня, когато се преместиха тук миналото лято, аз се втурнах у тях и ги поканих на вечеря. Те дойдоха и Ванджи веднага ми каза колко се надявала да си има бебе и колко съжалявала, че най-хубавите й години за майчинство са минали, защото е станала на тридесет. – Моли отпи голяма глътка от своето „Блъди Мери“ и със съжаление погледна празната чаша. – Разказах й за Лиз Бъркли. Тя изобщо не можеше да забременее, докато не се обърна към един гинеколог, който е нещо като експерт по оплождане. Лиз съвсем наскоро беше родила момиченце и не беше на себе си от щастие. С една дума, аз разказах на Ванджи за доктор Хайли. Тя отиде при него и няколко месеца по-късно забременя. Но оттогава съжалявам, че изобщо се намесих…
– Доктор Хайли? – Кейти изглеждаше слисана.
Моли кимна.
– Да, този, който ще…
Кейти поклати глава и гласът на Моли секна.
8
Една Бърнс харесваше работата си. Тя беше счетоводител-администратор на двамата щатни лекари, които ръководеха екипа по бременност и майчинство в болницата „Уестлейк“. „Доктор Хайли е най-изтъкнатият – доверяваше тя на приятелките си. – Знаете ли, беше женен за Уинифред Уестлейк и тя му остави всичко. Сега той ръководи цялото шоу.“
Доктор Хайли беше акушер-гинеколог и както Една обясняваше „… цяло събитие е да видите какво правят пациентките му, когато най-накрая забременеят. Толкова са щастливи, сякаш те са измислили децата. Взима им страхотни такси, но действително е истински чудотворец. От друга страна – продължаваше Една, – Хайли е и човекът, към когото трябва да се обърнете, ако имате някакъв вътрешен проблем, който не искате да нараства. Ако разбирате какво искам да кажа“, добавяше тя с намигане.
Доктор Фукито беше психиатър. Идеята, лежаща в основата на проекта за забременяване и майчинство в болницата „Уестлейк“, принадлежеше на холистичната медицина и гласеше, че психиката и тялото трябва да бъдат в пълна хармония, за да се постигне успешна бременност, и че много жени не могат да заченат, защото се намират в състояние на страх и тревожност. Всички пациентки на гинекологичното отделение посещаваха доктор Фукито поне веднъж, а бременните бяха длъжни редовно да ходят на консултации.
Една се забавляваше да разправя на своите приятелки, че още старият доктор Уестлейк бил вдъхновен от тази идея, но починал, преди да може да я реализира, после, преди осем години, неговата дъщеря се омъжила доктор Хайли, купила клиниката „Ривър Фолс“, когато тя фалирала, преименувала я в памет на баща си и уредила там съпруга си. „Те двамата с доктора бяха луди един за друг – въздишаше Една. – Искам да кажа, че тя беше с десет години по-възрастна от него и при това нищо особено, но наистина много се обичаха. Той ми нареждаше да й пращам цветя два пъти седмично и въпреки че беше толкова зает, отиваше с нея по магазините, когато тя си купуваше тоалети. И, да ви кажа, когато тя почина, си беше направо шок. Никой не подозираше, че сърцето й е толкова зле. Но – добавяше тя философски – той е вечно зает. Виждала съм как жени, които изобщо не са можели да заченат, тук забременяват по два, че и по три пъти. Естествено повечето от тях не успяват да износят бебетата до термина, но поне знаят, че имат шанс. Трябва да видите какви грижи се полагат за тях.
Била съм свидетел как доктор Хайли води тук бременни и ги настанява в болницата два месеца преди датата за раждане. Струва цяло състояние, разбира се, но, повярвайте ми, като искате бебе и можете да си го позволите, сте готови на всичко, за да го имате. Но скоро ще можете да прочетете за това лично – добавяше тя. – Списанието «Нюзмейкър» току-що подготви статия за него и за проекта «Забременяване и майчинство», разработен тук, в «Уестлейк». Ще излезе в четвъртък. Дойдоха миналата седмица и му направиха снимки в личния му кабинет до фотографиите на всички бебета, които е дарил с живот. Наистина хубаво. Ако сега смятате, че сме заети, почакайте да излезе статията. Тогава телефонът няма да престане да звъни.“
Една беше родена счетоводителка. Нейните отчети бяха чудеса на прецизността. Тя обичаше квитанциите и изпитваше невероятна гордост да прави чести и солидни банкови депозити на сметката на своя работодател. Един красив, но категоричен надпис на бюрото й уведомяваше пациентите, че всички плащания се извършват в брой; разяснения по предварителния хонорар и сроковете за заплащане – при госпожица Бърнс.
Една беше предупредена от доктор Хайли, че ако няма други специални нареждания, тя трябва да насрочва дата и час за посещение на пациентите при излизане. А ако по някаква причина дадена пациентка пропусне определения час, Една трябва да й се обади вкъщи и да уговори нова консултация. Редът беше твърдо установен и, както Една весело отбелязваше, представляваше истинска златна мина.
Доктор Хайли винаги хвалеше Една за безупречно поддържаното от нея счетоводство и за умението й да урежда максимален брой часове за посещения на пациенти. Единственият път, когато й държа груб тон, беше след като случайно я чу да говори с една пациентка за проблемите на друга. Трябваше да признае, че това беше глупаво, но същия ден на обяд си бе позволила два манхатъна, които в значителна степен бяха снижили предпазливостта й.
Докторът беше приключил лекцията си с думите: „Още веднъж подобни приказки, и сте уволнена.“
Тя знаеше, че той наистина ще го направи.
Една въздъхна. Беше уморена. Снощи двамата лекари имаха вечерен прием и в клиниката беше жива лудница. После известно време бе работила по счетоводните книги. Нямаше търпение тази вечер да се прибере вкъщи и повече нищо не можеше да я накара да излезе. Щеше да си сложи халата и да си забърка няколко хубави манхатъна. В хладилника си имаше консервирана шунка, щеше да се задоволи с тази вечеря и после да гледа телевизия.
Наближаваше два. Още три часа и можеше да си тръгва. Докато беше спокойно, трябваше да провери календара и да се увери, че е насрочила всички предстоящи консултации. Тя присви късогледи очи, смръщи широкото си, осеяно с лунички лице и подпря глава на едрата си ръка. Днес косата и беше доста неугледна. Снощи не й остана време да се позанимае с нея, пък и след няколкото питиета изведнъж се почувства изморена.
Беше пълна четиридесет и четири годишна жена, която изглеждаше десет години по-възрастна. Скучната й младост бе преминала в грижи по възрастни родители. Когато Една разглеждаше свои снимки от училището за секретарки „Дрейк“, изпитваше лека изненада при вида на симпатичното момиче, което бе представлявала преди четвърт век. Винаги малко закръглена, но въпреки това с приятна външност.
Четеше поредната страница малко разсеяно, но внезапно нещо привлече вниманието й. Тя се спря. Вчерашната консултация на Ванджи Луис, насрочена за осем часа вечерта.
Снощи Ванджи дойде по-рано. Седна и двете с Една си поговориха. Без съмнение беше доста разстроена. Е, Ванджи обичаше да се оплаква, но беше толкова хубава, че на Една й беше приятно просто да я гледа. През време на бременността Ванджи бе доста напълняла и за опитното око на Една беше ясно, че задържа течност. Молеше се раждането да мине без усложнения. Ванджи така желаеше това бебе.
Тъй че тя не обвиняваше Ванджи за лошото й настроение. Жената наистина не беше добре. Миналия месец започна да носи тези мокасини, защото старите й обувки вече не й ставаха. Беше ги показала на Една.
– Само погледни. Десният ми крак така отича, че мога да нося само тези калеври, които чистачката ми си забрави. И лявата вечно ми хлопа.
Една беше опитала да се пошегува с нея.
– С тези пантофки ще почна да те наричам Пепеляшка. А съпругът ти ще бъде Прекрасният принц. – Знаеше, че Ванджи е луда по мъжа си.
Но Ванджи само се нацупи и възкликна невъздържано:
– О, Една, Прекрасният принц е любимият на Спящата красавица, а не на Пепеляшка. Това го знае всеки.
Една просто се засмя:
– Значи мама ги е объркала. Когато ми разказваше приказката за Пепеляшка, тя казваше, че Очарователният принц дошъл при нея със сребърната пантофка в ръка. Я не обръщай внимание… преди да усетиш, вече ще си родила бебето си и пак ще носиш красиви обувки.
Снощи Ванджи беше облечена с онзи дълъг сукман, който носеше напоследък, за да скрива отеклия си крак.
– Една, вече едва нахлузвам този чепик. И за какво? Боже мили, за какво? – почти плачеше.
– Просто си много потисната, скъпа – успокои я Една. – Добре, че дойде да си поговориш с доктор Фукито. Той ще ти помогне да се отпуснеш.
Точно в този момент доктор Фукито позвъни и повика госпожа Луис. Ванджи тръгна по коридора към неговия кабинет. Едва се бе отдалечила от бюрото и внезапно се спъна. Кракът й излезе от лявата обувка, дето вечно й хлопаше.
– О, по дяволите! – възкликна тя и просто продължи нататък.
Една вдигна мокасината с мисълта, че след като свърши с доктор Фукито, Ванджи ще мине да си я прибере.
В понеделник вечер Една винаги оставаше до късно да поработи над счетоводните книги. Но когато около девет часа беше готова да си тръгва, Ванджи все още не се беше върнала. Една реши да рискува, да позвъни на доктор Фукито и просто да му каже, че ще остави обувката в коридора пред вратата на кабинета.
Само че никой не отговори на позвъняването й, което означаваше, че Ванджи бе излязла през другата врата, която извеждаше направо на паркинга. Това беше безумие. Можеше да настине до смърт, ако си намокри крака.
Стиснала нерешително обувката в ръка, Една заключи и излезе на паркинга. Точно се отправяше към собствената си кола, когато забеляза как големият червен линкълн „Континентал“ на Ванджи потегля.
На волана беше доктор Хайли. Тя се опита да изтича няколко стъпки и да му махне, но напразно. След това просто се прибра у дома.
Може би доктор Хайли вече е насрочил нова консултация на Ванджи, но Една щеше да й позвъни, за да бъде сигурна. Бързо набра номера на семейство Луис. Телефонът иззвъня веднъж, два пъти.
Обади се мъжки глас.
– Домът на семейство Луис.
– Госпожа Луис, ако обичате – заговори Една с школувания в училището за секретарки глас – делови, ведър и приветлив. Запита се дали разговаря с капитан Луис.
– Кой се обажда?
– От клиниката на доктор Хайли. Искаме да насрочим следващата консултация на госпожа Луис.
– Един момент.
Беше сигурна, че някой затисна слушалката. Приглушени гласове размениха реплики. Какво ставаше? Възможно беше на Ванджи да й е прилошало. В такъв случай доктор Хайли трябваше да бъде уведомен незабавно.
Гласът от другата страна прозвуча отново:
– На телефона е детектив Кънингам от областната прокуратура. Съжалявам, но госпожа Луис почина внезапно. Можете да уведомите нейния лекар, че някой от нашите служители ще го потърси утре сутринта.
– Госпожа Луис мъртва? – Гласът на Една прозвуча като отчаян вопъл. – За бога, какво се е случило?
Настъпи мълчание.
– Изглежда се е самоубила. – И връзката беше прекъсната.
Една остави бавно слушалката. Не е възможно. Просто не е възможно.
Пациентките за два часа пристигнаха едновременно – госпожа Волмър за доктор Хайли и госпожа Лашли за доктор Фукито. Една ги поздрави автоматично.
– Добре ли си, Една? – попита с любопитство госпожа Волмър. – Изглеждаш разстроена от нещо.
Тя знаеше, че госпожа Волмър понякога разговаряше с Ванджи в чакалнята. Беше й на езика да сподели с нея, че Ванджи е починала. Но някакво вътрешно чувство й подсказа, че първо трябва да уведоми за това доктор Хайли.
Пациентката за един и половина излезе от кабинета. Гласът му прозвуча по интеркома:
– Изпратете ми госпожа Волмър, Една.
Тя се взря в двете жени. Нямаше начин да му каже каквото и да било, без да бъде чута.
– Докторе, мога ли да вляза при вас за момент, ако обичате? Бих искала да ви съобщя нещо – прозвуча толкова делово. Беше доволна от начина, по който се владееше.
– Разбира се. – Не му стана особено приятно. Хайли беше някак изплашен, но въпреки това любезен. Беше го усетила още предишната вечер.
Тръгна бързо по коридора, доколкото й позволяваше масивното тяло. Когато почука на вратата на кабинета му, вече дишаше тежко. Той каза:
– Влезте, Една. – В гласа му прозвуча едва сдържано раздразнение.
Тя плахо отвори вратата и пристъпи в кабинета му.
– Докторе – започна незабавно, – реших, че ще искате да научите. Току-що се обадих на госпожа Луис, Ванджи Луис, за да уговорим следващия час за консултация. Предупредихте ме, че държите да я преглеждате всяка седмица.
