Текст книги "Престъпен експеримент"
Автор книги: Мери Кларк
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 21 страниц)
17
Кейти тръгна за болницата в три без четвърт. Времето бе мрачно, облачно и студено. Поне топлината от колите беше разтопила лапавицата по пътищата. Когато стигна до мястото, където бе претърпяла произшествието, тя съзнателно намали, докато вземаше завоя.
Пристигна няколко минути по-рано от определения час, но можеше и да си спести времето. Госпожа Фицджералд на рецепцията беше хладно любезна и когато Кейти я попита дали често замества Една, тя отговори доста сковано:
– Госпожица Бърнс почти никога не отсъства, тъй че рядко ми се налага да я замествам.
Кейти остана с усещането, че отговорът й е ненужно отбранителен. Заинтригувана, тя реши да продължи:
– Толкова съжалявам, че госпожица Бърнс е болна днес – добави тя. – Нищо сериозно, надявам се?
– Не. – Жената беше явно напрегната. – Просто някаква вирусна история. Утре ще бъде тук, сигурна съм.
Няколко бъдещи майки чакаха в приемната, но те се бяха задълбочили в списания. Нямаше начин Кейти да подхване с тях непринуден разговор. Една бременна с подпухнало лице и бавни, тромави движения излезе от коридора, който водеше към лекарските кабинети. Телефонът на бюрото иззвъня. Обслужващата рецепцията вдигна слушалката.
– Госпожо Де Мейо, доктор Хайли ще ви приеме веднага – каза тя и гласът й прозвуча с нескрито облекчение.
Кейти тръгна бързо по коридора. Кабинетът на Хайли беше първият, спомни си тя. Като изпълни написаните указания да почука и тогава да влезе, тя отвори вратата и пристъпи в средния по големина кабинет. Той притежаваше атмосферата на уютно работно помещение. Едната стена беше заета с рафтове книги. Почти цялата втора стена бе покрита със снимки на майки с бебета. До украсеното с богата дърворезба бюро имаше масивен стол. Кейти си спомни, че освен с тази стая доктор Хайли разполага с помещение за прегледи, с лаборатория и комбиниран бокс-стерилизатор за инструментите. Докторът седеше зад бюрото си и щом я видя, стана, за да я поздрави.
– Госпожо Де Мейо.
Тонът му беше любезен, със слаб, едва доловим британски акцент. Беше среден на ръст, около метър и седемдесет и пет. Лицето му с гладка кожа и заоблени страни завършваше с месеста овална брадичка. Тялото му създаваше впечатление за сила, овладяна и внимателно контролирана. Имаше вид на човек, склонен към напълняване. Оредяващата пясъчноруса коса, тук-там прорязана от сиви нишки, бе грижливо сресана на път. Вежди и мигли със същия пясъчен оттенък подчертаваха изпъкнали стоманеносиви очи. Ако чертите му се разглеждаха поотделно, той не беше привлекателен мъж, но външността му като цяло беше впечатляваща и властна.
Кейти се изчерви, осъзнавайки, че той е наясно с начина, по който тя го оглеждаше, и това далеч не му доставяше удоволствие. Седна бързо и за да наложи тон на разбирателство, му благодари за телефонното обаждане.
Той възрази:
– Бих искал да имате за какво да ми благодарите. Ако бяхте казали на лекаря от спешното отделение, че сте моя пациентка, той щеше да ви даде стая в западното крило. Много по-удобна, уверявам ви, но със същия изглед – добави той.
Кейти беше започнала да рови в чантата си за бележник и нещо за писане. Сега бързо вдигна поглед.
– Изглед… Всичко би било по-хубаво от онова, което ми се стори, че видях онази нощ. Защо…
Наложи си да спре. Бележникът, който стискаше в ръка, й напомни, че е тук по работа. Какво щеше да си помисли той за нея, ако я чуе да говори за кошмари? Както седеше на този твърде нисък и мек стол, тя несъзнателно се помъчи да изправи гръб.
– Докторе, ако не възразявате, нека първо да поговорим за Ванджи Луис – усмихна се тя. – Мисля, че поне за няколко минути ще си сменим ролите. Сега аз ще задавам въпроси.
Изражението му стана сурово.
– Бих искал да си бяхме сменили ролите по друга, по-приятна причина. Горкото момиче. Откакто разбрах, не съм в състояние да мисля за нищо друго.
Кейти кимна.
– Аз познавах Ванджи съвсем бегло и трябва да кажа, че реагирах по същия начин. А сега, става въпрос за обичайна практика, разбира се, но след като няма оставено писмо, от прокуратурата държим на сведения за психическото състояние на жертвата. – Тя направи пауза и после попита: – Кога за последен път видяхте Ванджи Луис?
Той се облегна назад. Сплете пръсти на гърдите си, с което показа безупречно поддържан маникюр. Заговори бавно:
– Беше миналият четвъртък вечерта. Държах госпожа Луис да идва на консултации поне веднъж седмично, тъй като бе навлязла във втората половина на бременността си. Картонът й е тук.
И той посочи към кафявата папка на бюрото си. Отгоре имаше етикет: ЛУИС, ВАНДЖИ. Съвсем безлично, помисли си Кейти, просто нещо, което напомняше, че точно преди една седмица Ванджи беше лежала в помещението за прегледи, съседно на този кабинет, за да й бъде премерено кръвното налягане и да бъдат чути тоновете на бебето.
– Какво беше физическото и емоционалното състояние на госпожа Луис?
– Нека първо характеризирам физическото й състояние. Беше тревожно, разбира се. Имаше опасност от токсична бременност, която аз следях изключително внимателно. Но, виждате ли, всеки допълнителен ден износване на плода увеличаваше шансовете му за оцеляване.
– Съществуваше ли възможност да износи бебето до определения термин?
– Изключено. Всъщност миналия четвъртък аз предупредих госпожа Луис, че е много възможно в рамките на следващите две седмици да ни се наложи да я вземем в болница и да предизвикаме преждевременно раждане.
– Тя как реагира на това?
Той се намръщи.
– Очаквах госпожа Луис да се тревожи за живота на детето. Но истината е, че колкото повече приближаваше самото раждане, то я изпълваше с нарастващ ужас. Поне аз бях с това усещане. Даже ми е минавало през ума, че е като малко момиченце, което иска да си играе на семейство, но би се ужасило, ако куклата му се превърне в истинско бебе.
– Разбирам – каза Кейти, като драскаше замислено в бележника си. – И все пак Ванджи проявяваше ли признаци на явна депресия?
Доктор Хайли поклати глава.
– Не съм констатирал такива. Мисля, че на този въпрос най-добре ще ви отговори доктор Фукито. Той я видя в понеделник вечерта и е много по-компетентен в разпознаването на симптомите на депресия, дори и когато не са ясно изразени. Моето общо впечатление е, че тя бе започнала да се поддава на непрестанно нарастващ ужас от раждането.
– Един последен въпрос – продължи Кейти. – Кабинетът ви е точно до този на доктор Фукито. В някакъв момент в понеделник вие видяхте ли госпожа Луис?
– Не.
– Благодаря ви, докторе. Бяхте много отзивчив. – Тя пусна бележника обратно в чантата си. – Сега е ваш ред да задавате въпроси.
– Те не са много. Снощи ми отговорихте на повечето от тях. Когато приключите разговора с доктор Фукито, моля, идете в стая 101 в другото крило на болницата. Там ще ви бъде направено кръвопреливане. После изчакайте около половин час, преди да седнете отново зад волана.
– Мислех, че това се отнася за хора, които дават кръв – каза Кейти.
– Просто за по-голяма сигурност, че няма да се получи някаква реакция. Освен това… – Той бръкна в дълбокото странично чекмедже на бюрото си. Вътре Кейти зърна малки шишенца в безупречен ред. Докторът избра едно, в което имаше десетина хапчета. – Тази вечер вземете първото – каза той. – Утре продължете с едно хапче на четири часа, в петък също. Тези в шишенцето точно ще ви стигнат. Трябва да подчертая, че е много важно да не ги забравите. Както знаете, ако проблемът ви не се разреши с тази операция, ще се наложи да обсъдим по-радикални хирургически мерки.
– Ще вземам хапчетата, докторе – каза Кейти.
– Добре. Ще постъпите тук в петък към шест часа вечерта.
Кейти кимна.
– Хубаво. Точно по това време ще правя късната си визитация и ще мина да ви видя. Не се притеснявате, надявам се?
Още при първата им среща тя бе споделила страха си от болници и сега отвърна:
– Не, не особено.
Той я изпрати до вратата на кабинета си и каза тихо:
– В такъв случай до петък, госпожо Де Мейо.
18
Хората от следователския екип на Фил Кънингам и Чарли Нюджънт се върнаха в прокуратурата към четири часа, обхванати от напрегнатата възбуда на хрътки, подгонили плячката си. Втурнаха се в кабинета на Скот Майерсън и незабавно изложиха пред него онова, което бяха установили.
– Съпругът е лъжец – заяви рязко Фил. – Трябвало е да се върне вчера сутринта, но в един от двигателите на самолета се появила повреда. Кацнали в Чикаго, за да оставят пътниците, и след това направили празен курс обратно до Ню Йорк. Тъй че си е пристигнал още в понеделник вечерта.
– В понеделник вечерта? – възкликна Скот.
– Да. И си е взел стая в „Холидей Ин“ на Западна петдесет и седма улица.
– Откъде разбрахте?
– Взехме списък на екипажа от последния му полет и разговаряхме с всеки поотделно. Старши стюардът живее в Ню Йорк. Луис го закарал до Манхатън и после двамата вечеряли заедно. Луис му сервирал някаква измислица, че жена му била заминала и той решил да остане в града за някакво представление.
– Казал е това на старши стюарда?
– Аха. Първо спрял при „Холидей Ин“, регистрирал се и чак след това двамата отишли да вечерят. Старши стюардът го оставил в седем и двадесет. След това Луис си взел колата и според данните от гаража бил навън около два часа. Върнал я към десет часа и обърни внимание – в полунощ излязъл отново и се прибрал към два часа.
Скот подсвирна.
– Излъгал е нас за полета си. Излъгал е старши стюарда за жена си. Бил е някъде с колата си между осем и десет вечерта и между дванадесет и два часа след полунощ. Кога каза Ричард, че е починала Ванджи Луис?
– Между осем и десет – обади се Ед.
През цялото време Чарли Нюджънт мълчеше. Сега каза:
– И още нещо. Луис си има приятелка, стюардеса от „Пан Ам“. Казва се Джоун Мур. Живее на Източна осемдесет и седма улица, номер 201. Портиерът ни каза, че вчера сутринта си пристигнала от летището заедно с капитан Луис. Той я докарал с колата си. Двамата отишли на кафе в дрогерията отсреща, но преди това тя си оставила пътната чанта при портиера.
Скот потропваше с молива си по бюрото – сигурен знак, че се кани да даде конкретни нареждания. Помощниците му чакаха с бележници в ръце.
– Часът е четири – каза рязко Скот. – Съдиите скоро приключват работа. Свържете се по телефона с някой от тях и го помолете да изчака петнадесетина минути. Кажете му, че искаме официално разрешително за обиск.
Фил скочи от стола си и се пресегна за телефона.
– А ти – Скот посочи към Чарли, – разбери кои погребален агент е поел грижата за тялото на Ванджи в Минеаполис. Свържи се с него. Тялото не трябва да се погребва. Много внимавай Крис Луис да не реши да го кремират. Може да ни потрябва. Той каза ли кога се връща?
Чарли кимна.
– Спомена, че си идва утре, веднага след опелото и погребението.
Скот изръмжа:
– Разбери с кой самолет и го чакай на летище? Покани го да дойде тук на разпит.
– Значи не смяташ, че ще се опита да избяга? – полита Чарли.
– Не. Ще се опита да ни метне. Ако има мозък в главата си, ще му е ясно, че не разполагаме с нищо конкретно срещу него. Освен това искам да разговарям с приятелката му. Какво знаете за нея?
– Живее в един апартамент с още две стюардеси. Възнамерява да се премести в подразделението на „Пан Ам“ за Латинска Америка и да лети за Маями. В момента е във Форт Лодърдейл, подписва договор за наем на апартамент. Ще се върне в петък следобед.
– Посрещнете и нейния самолет – нареди Скот. – Поканете я тук за няколко въпроса. Къде е била в понеделник вечерта?
– В самолета на път за Ню Йорк. Абсолютно сме сигурни.
– Добре. – Той млъкна за момент. – И още нещо. Искам запис на телефонните разговори от къщата на семейство Луис, особено от последната седмица. Когато правите обиска, вижте дали някой от апаратите не е свързан със службата за приемане на телефонни обаждания. Той е пилот от авиолиниите. Би било логично да има такъв.
Фил Кънингам точно затваряше телефона.
– Съдия Хейууд ще изчака.
Скот се пресегна към телефона, бързо набра кабинета на Ричард, попита за него и тихо изруга:
– По дяволите! Единственият ден, в който си тръгва рано, трябва задължително да е точно днес!
– Сега ли ти е нужен? – попита Чарли с малко особен тон.
– Искам да зная какво имаше предвид, когато каза, че нещо не пасвало. Помните ли тази забележка? Може да е важно да знаем за какво става въпрос. Добре, Да се захващаме за работа. Докато правите обиска, претърсвайте всяко ъгълче. И гледайте за цианкалий. Трябва незабавно да открием откъде Ванджи Луис е взела цианкалия, причинил смъртта й. Или как се е сдобил с него капитан Луис – добави той тихо.
19
За разлика от кабинета на доктор Хайли, този на доктор Фукито изглеждаше по-просторен и светъл. Бюрото с издължени, елегантни линии заемаше по-малко място от масивното английско писалище на доктор Хайли. Също така елегантни столове с камъшитови облегалки, тапицирани седалки и дръжки, както и подходящ шезлонг заменяха масивните кожени кресла от другия кабинет. Вместо стената със снимки на майки и бебета в рамки, доктор Фукито притежаваше серия изключителни репродукции на гравюри върху дърво в стил Юкийо-е33
„Този преходен свят“ – популярна японска школа за изобразително изкуство, възникнала през XVII век, претворяваща обикновения живот. – Б.пр.
[Закрыть].
Доктор Фукито бе висок за японец. Освен, помисли си Кейти, стойката му да е толкова изправена, че да го прави по-снажен. Не, прецени тя, действително е някъде към метър и седемдесет и пет.
Също като колегата си, доктор Фукито беше със скъпо и в същото време консервативно облекло. Костюмът му от фин плат на тънко райе бе изискано подчертан от светлосиня риза и тъмносиня копринена вратовръзка. Косите и тънките, безупречно поддържани мустачки допълваха бледозлатистия тен и кафявите очи, малко по-кръгли от типичната бадемовидна форма. Както по азиатските, така и по критериите на бялата раса той бе изключително красив мъж.
И може би много добър психолог, помисли си Кейти докато съвсем преднамерено ровеше за бележника си, печелейки малко време за впечатления.
Срещата й с доктор Фукито миналия месец бе кратка и непринудена. Тогава той й обясни с усмивка:
– Утробата е една удивителна част от женската анатомия. Понякога нередовен или нетипичен мензис може да бъде симптом за сериозен емоционален проблем.
– Съмнявам се – отвърна Кейти. – Майка ми години наред беше със същите оплаквания, а тази особеност, доколкото разбирам, се предава по наследство.
Зададе й въпрос за личния й живот:
– А ако един ден се наложи хистеректомия? Как бихте се чувствали?
– Ужасно – отвърна Кейти. – Винаги съм искала да имам семейство.
– В такъв случай планирате ли скорошен брак? Имате ли връзка с някого?
– Не.
– Защо не?
– Защото точно в момента съм по-заинтригувана от работата си. – Тя рязко прекъсна интервюто: – Докторе, много сте любезен, но аз нямам емоционални сътресения. Мога да ви уверя, че очаквам с нетърпение момента, когато ще бъда освободена от този проблем, но със сигурност мога да ви кажа, че той е чисто физически.
В същия момент той се изправи галантно и протегна ръка.
– Добре, ако възнамерявате да станете пациентка на Доктор Хайли, моля, не забравяйте, че аз съм тук. И ако настъпи момент, в който ви се прииска да споделите чувствата си с някого, аз съм на ваше разположение.
Няколко пъти през миналия месец Кейти за момент си казваше, че може би не беше лоша идея да си поговори с него, да получи професионална оценка за емоционалното си състояние. Всъщност това не й ли хрумна много по-скоро… например след снощната вечеря с Ричард?
Като изтласка тази мисъл от съзнанието си, тя се изправи и вдигна химикалката. Ръкавът й се запретна и разкри превързаната й ръка. За нейно облекчение, той не й зададе никакъв въпрос.
– Докторе, както знаете, една пациентка – ваша и на доктор Хайли – Ванджи Луис, е починала в понеделник вечерта.
Тя забеляза, че веждите му леко се повдигнаха. Дали беше, защото бе очаквал тя да потвърди, че Ванджи се е самоубила?
– Докторе, вие сте видели Ванджи към осем часа същата вечер, нали така?
Той кимна.
– Приех я точно в осем часа.
– Колко време остана при вас?
– Около четиридесет минути. Обади се в понеделник следобед и поиска час. В понеделник обикновено работя до осем и всички часове бяха заети. Казах й го и й предложих да дойде във вторник сутринта.
– Тя как реагира?
– Разплака се по телефона. Беше много разстроена и, разбира се, аз й казах да дойде, но мога да я приема едва в осем.
– Защо беше толкова разстроена, докторе?
Той говореше бавно, като внимателно подбираше думите си.
– Скарала се със съпруга си. Беше убедена, че той не я обича и изобщо не иска бебето. Напрежението от бременността беше започнало да й се отразява зле чисто физически. Всъщност тя беше доста незряла… – единствено дете, невероятно разглезено и обграждано с изключително внимание. Физическият дискомфорт й беше противен, а предстоящото раждане беше започнало да я ужасява.
Неволно отмести поглед вдясно от бюрото си. Тя беше седяла на онзи стол в понеделник вечерта в дългия си сукман, който я обгръщаше до петите. Въпреки твърденията си, че иска бебето, Ванджи мразеше дрехите за бременни, беше й отвратително, че е загубила линията си. През последния месец се опитваше да скрие наедрялото си тяло и отеклия крак, като носеше дрехи, които стигаха до пода. Беше цяло чудо, че не се препъваше, както й се замотаваха около краката.
Кейти го изгледа с любопитство. Този човек беше нервен. Какъв съвет беше дал на Ванджи, та да се втурне навън, да се прибере вкъщи и да се самоубие? Или я бе пратил при убиец, ако подозрението на Ричард беше основателно? Скандалът. Крис Луис не беше признал, че двамата с Ванджи са се карали. Като се приведе бързо напред, Кейти попита:
– Докторе, аз разбирам, че искате да спазите поверителността на онова, което ви е споделила госпожа Луис, но става въпрос за официално разследване. Необходимо е да знаем всичко, което можете да ни кажете за разправията между Ванджи Луис и нейния съпруг.
Стори му се, че гласът на Кейти идва някъде отдалече. Представи си очите на Ванджи, пълни с ужас и вперени в него. С невероятно усилие изтласка образа й от мислите си и погледна Кейти.
– Госпожа Луис ми каза, че според нея съпругът й е влюбен в друга жена и че тя го обвинила в това. По думите й тя го предупредила, че разбере ли коя е, щяла да превърне живота й в ад. Беше ядосана, притеснена, отчаяна и уплашена.
– А вие какво й казахте?
– Обещах й, че непосредствено преди и по време на раждането ще й бъде предоставено всичко, което ще и помогне да се чувства добре. Казах й, че се надяваме да роди без усложнения бебето, за което винаги е мечтала, и че може би това ще бъде средството, което ще осигури повече време на брака й.
– Тя как реагира на думите ви?
– Започна да се успокоява. Но после аз реших, че се налага да я предупредя, че след раждането на бебето, ако отношенията между нея и съпруга й не се стабилизират, тя ще трябва да помисли за възможността да прекрати този брак.
– И после?
– Тя се разгневи. Закле се, че никога няма да позволи на съпруга си да я изостави, че и аз, като всички други, съм бил на негова страна. Стана и грабна палтото си.
– А вие какво направихте, докторе?
– Явно нямаше какво повече да направя. Казах й да се прибере, да се наспи добре и да ми се обади на другата сутрин. Осъзнах, че за нея е твърде рано да обсъжда очевидно безспорния факт, че капитан Луис иска развод.
– И тя си тръгна?
– Да. Беше оставила колата си в дъното на паркинга. Понякога ме молеше да я пускам през другата врата, която използвах само аз, за да излезе направо отзад. В понеделник вечерта изобщо не ме попита, а просто излезе от там.
– И повече не ви се обади?
– Не.
– Разбирам. – Кейти стана и отиде до стената с картините. Искаше да накара доктор Фукито да продължи да говори. Той криеше нещо. Беше много напрегнат.
– В понеделник вечерта аз самата бях пациентка във вашата болница, докторе – каза тя. – Претърпях лека автомобилна катастрофа и ме докараха тук.
– Радвам се, че е била лека.
– Да. – Кейти застана до една от картините – „Малък път в Ябу Коджи Атагошита“. – Чудесна е – каза тя. – И е от серията „Сто изгледа от Йедо“, нали, докторе?
– Да. Имате чудесни познания по японско изобразително изкуство.
– Всъщност не. Съпругът ми беше специалист. Някои неща научих от него, освен това имам репродукции от въпросната серия, но тази е просто великолепна. Интересна идея, нали – да се представят сто изгледа от едно и също място?
Той стана бдителен. Стисна устни в сурова непреклонност, но Кейти стоеше с гръб към него и не го видя. После се обърна.
– Докторе, докарали са ме тук към десет часа в понеделник вечерта. Можете ли да ми кажете дали е възможно Ванджи Луис да не си е тръгнала в осем часа, да е останала в болницата и в десет часа, когато са ме докарали в полусъзнание, да съм я видяла?
Доктор Фукито впери поглед в Кейти. Усети как по кожата му започна да пъпли лепкав страх. Направи усилие да се усмихне.
– Не виждам по какъв начин – отвърна той.
Но Кейти забеляза, че кокалчетата му бяха побелели, като че ли насила се задържаше на стола си, за да не избяга, и нещо… гняв или страх… проблесна в очите му.
