Текст книги "Престъпен експеримент"
Автор книги: Мери Кларк
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 21 страниц)
31
Погребалната служба за Ванджи се състоя в сряда сутринта от десет часа в параклиса на един погребален дом в Минеаполис. Със сърце, свито от жалост към родителите на Ванджи, Крис стоеше до тях, а сподавените им ридания се стоварваха върху него като удари на чук. Можеше ли да постъпи по друг начин? Ако не се беше опитал в началото да предразположи Ванджи, щеше ли сега тя да лежи тук? Ако беше настоял още преди години да отиде заедно с него на брачна консултация, това щеше ли да помогне на брака им? Беше й го предложил, но тя отказа и възкликна: „Не ми трябват никакви консултации. И недей всеки път, когато се разстроя за нещо, да твърдиш, че не съм добре! Точно обратното. Ти никога не се разстройваш. Не се вълнуваш от никого и от нищо. Ти си проблемът, не аз!“
О, Ванджи, Ванджи… Дали истината беше някъде по средата? Той беше престанал да се вълнува твърде скоро, след като се бяха оженили.
Родителите й бяха възмутени, когато разбраха, че Ванджи не може да бъде погребана и тялото й трябва да бъде пренесено отново на изток.
– Защо?
– Нямам представа. – Беше излишно да дава друг отговор – поне засега.
„Удивителна милост, какъв сладък звук – сопраното на солистката изпълни параклиса. – Някога се загубих, но сега намерих се тук.“
Преди няколко месеца, миналото лято той бе обзет от усещането, че животът му е пуст и безнадежден. И тогава попадна на онова празненство на Хаваите. Джоун беше там. Спомняше си точно момента, когато я видя. Тя беше на терасата сред група гости. Беше казала нещо и думите й разсмяха всички. Тя също се смееше със свити очи и полуотворени устни, отмятайки глава назад. Той си взе питие и се присъедини към групата. И повече не се отдели от нея през цялата вечер. „… слепец бях аз, но сега съм зрящ…“ Съдебният лекар нямаше да освободи тялото на Ванджи във вторник вечерта, ако хранеше подозрения за двойна игра. Какво беше онова, което го бе накарало да промени решението си?
Помисли си за обаждането на Една. Дали бе разговаряла с други хора? Можеше ли да хвърли някаква светлина върху смъртта на Ванджи? Преди да си тръгне от Минеаполис, възнамеряваше да се обади на доктор Сейлъм. Трябваше да разбере какво знае той за Ванджи, което го накара снощи да реагира с такава изненада. Защо Ванджи си бе насрочила консултация при него? В живота й е съществувал някой друг. Беше сигурен в това. Ами ако Ванджи се бе самоубила пред някого и този човек после я е откарал в къщата им? Господ му беше свидетел, че тя имаше достатъчно възможности за връзка с друг мъж. Поне половината месец той отсъстваше от дома си. Може да е срещнала някого, след като се преместиха в Ню Джърси.
Но беше ли способна Ванджи сама да си причини болка?
Абсурд!
Свещеникът произнасяше последната молитва „… когато всички сълзи ще изсъхнат…“ Крис отведе родителите на Ванджи в преддверието и прие съболезнования от приятелите, които бяха дошли на службата. Родителите на Ванджи щяха да останат у роднини. Те се бяха съгласили, че тялото трябва да бъде кремирано в Ню Джърси и урната да бъде върната, за да я погребат във фамилния парцел.
Най-накрая Крис успя да се откъсне. Беше малко след единадесет часа, когато пристигна в Спортния клуб в центъра на Минеаполис и взе асансьора за четиринадесетия етаж. Там в солариума си поръча едно „Блъди Мери“ и си го отнесе до телефона.
Свърза се с кабинета на доктор Сейлъм и каза:
– Обажда се съпругът на Ванджи Луис. По спешност ми се налага да разговарям с доктора незабавно.
– Съжалявам – отвърна сестрата. – Доктор Сейлъм преди малко замина за конференцията на Американската медицинска асоциация, която ще се състои в Ню Йорк. Ще се върне следващата седмица.
Ню Йорк. Крис обмисляше информацията.
– Можете ли да ми кажете къде ще отседне, ако обичате? Вероятно ще ми се наложи да го потърся там.
Сестрата се поколеба.
– Мисля, че няма нищо нередно да ви информирам за това. Убедена съм, че доктор Сейлъм възнамерява да се свърже с вас. Той ме помоли да намеря телефонния ви номер в Ню Джърси и знам, че взе със себе си медицинската документация на съпругата ви. Но в случай че се разминете, можете да го намерите в „Есекс Хаус“ на Сентрал Парк Саут в центъра на Ню Йорк. Вътрешният му номер там е 3219.
Крис беше извадил малкото тефтерче, което държеше в едно отделение на портфейла си. След като повтори информацията, той бързо записа необходимите координати.
Горната част на страницата вече беше запълнена. Там беше адресът на Една Бърнс и указанията как да стигне до апартамента й в „Еджривър“.
32
Скот свика обедно съвещание в кабинета си със същите четирима души, които присъстваха там ден и половина преди това, за да бъде обсъдена смъртта на Ванджи Луис.
Това съвещание беше различно. Когато влезе в кабинета, Кейти почувства, че атмосферата е напрегната. Скот беше извикал Морийн и сега тя чакаше, готова да записва.
– Ще купим сандвичи за тук – каза той. – Трябва да се върна в съда в един и тридесет. А сега се налага бързо да придвижим нещата около капитан Луис.
Точно според очакванията, помисли си Кейти. Скот съсредоточаваше вниманието си върху Крис. Тя погледна Морийн. Около момичето се чувстваше аура от напрегнатост – толкова силна, че беше почти видима. Появи се, когато й дадох задачата тази сутрин, помисли си Кейти.
Морийн улови погледа й и леко се усмихна. Кейти кимна.
– Аха. Както обикновено. – После добави: – Как върви проучването?
Морийн хвърли поглед към Скот, но той преглеждаше една папка и не ги забелязваше.
– Засега нищо особено. Доктор Фукито не е член на АМА, нито на дружеството на медиците във Вали. Отделя доста време на децата с умствени увреждания от психиатричната клиника във „Вали Пайнс“. Обадих се и в университета в Масачузетс. Там е следвал медицина.
– Кой ти го каза? – попита Кейти.
Морийн се поколеба.
– Помня, че съм го чула някъде.
Кейти имаше чувството, че отговорът й е някак уклончив, но преди да успее да попита още нещо, Ричард, Чарли и Фил влязоха заедно в кабинета. Бързо казаха на Морийн какво искат за обяд, след което Ричард дръпна един стол и седна до Кейти. Прехвърли ръка през облегалката на нейния стол и докосна лекичко тила й. Пръстите му бяха силни и топли. За момент разтри мускулите на врата й.
– Господи, колко си напрегната! – възкликна той.
Скот вдигна поглед и започна да говори:
– Добре, до този момент всички знаете, че бебето, което Ванджи е износвала, е имало азиатски черти. Това открива две възможности. Първата – с наближаване на термина Ванджи е обзета от паника и се самоубива. Сигурно е обезумяла от тревога, когато е разбрала, че е изключено да заблуди някого, че детето е от съпруга й. Втората – Кристофър Луис разбира, че жена му има любовна връзка с някого, и я убива. Нека разгледаме това положение. Да предположим, че той се прибира неочаквано в понеделник вечерта. Двамата се скарват. Защо тя е бързала да се върне в Минеаполис? Възможно ли е да се е страхувала от него? Не забравяйте, че той не е признал, че тя е имала намерение да си отиде вкъщи, а тя е очаквала да замине, преди той да се е върнал от полет. По думите на Кейти психиатърът твърди, че тя се е втурнала навън от кабинета му почти в истерия.
– Психиатърът японец – подчерта Кейти. – Поръчах на Морийн незабавно да го проучи.
Скот я изгледа.
– Искаш да кажеш, че според теб е имало нещо между него и Ванджи?
– Нищо не искам да кажа все още – отвърна Кейти. – Фактът, че е японец, категорично не означава, че Ванджи не е познавала и друг азиатец. Но мога да ви кажа следното. Когато вчера разговарях с него, той беше нервен. Внимателно подбираше всяка своя дума. И определено не ми каза цялата истина.
– Което ни отпраща към Една Бърнс – каза Скот.
– Какво ще кажеш по този въпрос, Ричард? Паднала ли е, или е била блъсната?
Ричард сви рамене.
– Не е изключено да е паднала. Беше доста пълна. Равнището на алкохола в кръвта й беше 0,25. Била е пияна.
– Ами онази работа, дето пияните и бебетата можели да падат, без да се нараняват? – попита Кейти.
Ричард поклати глава.
– Това може да е истина за счупване на кости, но не и когато черепът ти се блъсне в остър метален предмет. Бих казал, че докато някой не си признае, че е убил Една, изобщо няма да можем да го докажем.
– Но не е изключено да е била убита? – настояваше Скот.
Ричард сви рамене.
– Абсолютно.
– Една е била чута да споменава пред Крис Луис за Прекрасния принц. – Кейти говореше бавно. Мислеше си за красивия психиатър. Дали някой като Една можеше да го нарече Прекрасния принц? Възможно ли беше след смъртта на Ванджи тя да се е обадила на Крис, за да му покаже, че подозира тайна любовна връзка между тях. – Не ми се вярва – каза тя.
Мъжете я погледнаха с любопитство.
– Какво не ти се вярва?
– Не вярвам Една да е била злонамерена. Сигурна съм, че не би могла. Мисля, че никога не би се обадила на Крис Луис след смъртта на Ванджи, за да му причини болка, като му разкрие любовната връзка на съпругата му.
– Може да го е съжалявала и да не е искала той да се чувства безутешния съпруг – каза Ричард.
– А може и да се е надявала да получи няколко долара – предположи Чарли. – Възможно е в понеделник вечерта Ванджи да й е казала нещо. Може да е знаела, че Крис и Ванджи са се карали. Парите не са й стигали. Очевидно е продължавала да изплаща сметките от лечението на родителите си, които са починали преди няколко години. Може да е смятала, че няма нищо лошо в това да попритисне Луис. Тя действително е заплашила, че ще отиде в полицията.
– Споменала е, че има да каже нещо на полицията – възрази Кейти. – Така обясни жената на домакина.
– Добре – съгласи се Скот. – А какво стана с обиска в къщата на семейство Луис? Намерихте ли нещо?
Чарли сви рамене.
– Засега не много. Има някакъв номер с код 612, надраскан на тефтерчето до телефона в кухнята. Не е на родителите на Ванджи, в това сме сигурни. Смятахме да се обадим оттук. Може Ванджи да е разговаряла с приятелка, да е споделила част от плановете си. Другото нещо е, че е раздрала роклята, която е носела, на вилата, която стърчеше от един рафт в гаража.
– Какво искаш да кажеш с това „роклята, която е носела“?
– Роклята, с която е била, когато са я намерили. Няма начин да не й обърнеш внимание. Дълга, от тези щамповани памучни платове на райета.
– Къде са дрехите, с които е била облечена? – обърна се Скот към Ричард.
– Вероятно още са в лабораторията – предположи той. – Изследваме ги според обичайната практика.
Скот взе бележника за съобщения, който му беше оставил Чарли, и го подаде на Кейти.
– Защо не звъннеш веднага? Ако е жена, може да научиш нещо повече от нея.
Кейти набра номера. Последва кратка пауза и след това сигнал свободно.
– Кабинетът на доктор Сейлъм.
– Лекарски кабинет – прошепна тя, закрила с ръка слушалката. А на гласа в другия край на линията каза: – Може би ще бъдете в състояние да ми помогнете. Казвам се Катлийн де Мейо, областна прокуратура Вали, Ню Джърси. Водим обичайното следствие във връзка със смъртта на госпожа Ванджи Луис миналия понеделник. Тя беше записала този номер в тефтерчето си.
Беше прекъсната.
– Какво съвпадение! Току-що разговарях с капитан Луис. Той също се опитва да се свърже с доктора. Както му обясних, доктор Сейлъм в момента пътува за Ню Йорк, където ще се проведе годишна конференция на АМА. Можете да се свържете с него по-късно днес в хотел „Есекс Хаус“ на Сентрал Парк Саут.
– Добре. Ще го сторим. – За всеки случай Кейти реши да попита: – Да знаете нещо за обаждането на госпожа Луис? Тя разговаря ли с доктора?
– Не, не успя. Разговаря само с мен. Обади се в понеделник и беше ужасно разочарована, че той няма да дойде в кабинета си преди сряда. Запазих й час по спешност за този ден, защото докторът веднага щеше да излезе отново. Тя настояваше да се види с него.
– Един последен въпрос – каза Кейти. – Какъв лекар е доктор Сейлъм?
В гласа на жената прозвуча искрена гордост.
– О, той е изтъкнат акушер-гинеколог.
– Разбирам. Благодаря ви. Бяхте много любезна. – Кейти затвори и предаде разговора на останалите.
– Значи Крис Луис е знаел за насрочената консултация – каза Скот – и сега иска да разговаря с лекаря. Нямам търпение да се видим с него тази вечер. Ще му зададем доста въпроси.
На вратата се почука и без да чака отговор, в стаята влезе Морийн. Носеше картонен поднос с преградки за чаши за кафе и плик със сандвичи.
– Кейти – каза тя, – точно сега звънят от Бостън във връзка със запитването ни за доктор Фукито. Искаш ли ти да приемеш разговора?
Кейти кимна. Ричард се пресегна, взе телефона и й го подаде. Докато чакаше да я свържат, Кейти усети, че има слабо, но постоянно главоболие. Този удар в кормилото не беше достатъчно силен за мозъчно сътресение, но сега си даде сметка, че през последните няколко дни главата непрекъснато я тормозеше. Просто не работя на пълни обороти, помисли си тя. Толкова много неща затормозяваха съзнанието й. Какво се опитваше да си спомни? Нещо. Някакво впечатление.
Когато обясни коя е, веднага я свързаха с началника на Личен състав на Медицинския факултет при университета в Масачузетс. Гласът на човека беше безпристрастен.
– Да, доктор Фукито е завършил нашия университет в първата трета на своя курс. Работил е като стажант-лекар в градската болница, после е останал там на щат, като в същото време е имал и частна практика. Напуснал е болницата преди няколко години.
– По каква причина? – попита Кейти. – Моля, разберете, това е полицейско разследване. Цялата информация ще се пази в строга тайна, но ние трябва да знаем, ако има някакви факти в миналото на доктор Фукито, които сме длъжни да отчетем.
Последва кратка пауза и после информаторът каза:
– Доктор Фукито е бил приканен да напусне преди седем години и разрешителното му за Масачузетс е било отнето за период от една година. Бил е обвинен и признат за виновен за неетично поведение по дело за злоупотреба с професионално положение.
– Каква беше причината за делото?
– Бивша негова пациентка е съдила доктор Фукито, че е била подтикната към интимна връзка с него, докато е била на психиатрично лечение. Била е разведена наскоро и се е намирала в изключително потиснато емоционално състояние. Като резултат от тази връзка тя е родила дете от доктор Фукито.
33
Моли се беше развихрила из кухнята, доволна от факта, че всички деца бяха отново на училище. Дори и дванадесетгодишната Дженифър тази сутрин се почувства достатъчно добре, за да тръгне – всъщност тя просто се молеше да я пуснат.
– Наумиш ли си нещо, ставаш точно като Кейти. Добре, само че не можеш да отидеш пеша. Твърде е студено. Ще те закарам.
Бил щеше да ходи в Ню Йорк чак следобед. Планираше да посети един от семинарите в рамките на конференцията на АМА. Те се радваха на редкия шанс да си поговорят на спокойствие, докато Бил си пиеше кафето, а Моли режеше зеленчуци.
– Сигурна съм, че Кейти и Ричард и семейство Бъркли ще си допаднат взаимно – каза Моли. – Джим Бъркли е интелигентен и много забавен. Защо повечето хора, които работят в рекламата, са толкова интересни?
– Сигурно защото техният арсенал в търговията са думите – предположи Бил. – Въпреки че, в интерес на истината, аз съм срещал такива, с които не бих си губил времето.
– О, разбира се – съгласи се разсеяно Моли. – Ако Лиз не прекара цялата вечер в приказки за бебето… макар че, трябва да призная, тя почна да се оправя. Когато онзи ден й звъннах да ги поканя, само първите двадесет минути ми приказва за последния номер на Мариан, който, между другото, бил да си издуха овесените ядки из цялата стая, когато я хранят. Не е ли страхотно?
– Така е, като ти е първото бебе, което си чакал цели петнадесет години – отвърна Бил. – Доколкото си спомням, всеки път, когато Дженифър мигнеше, ти тичаше да го записваш в дневника й.
Моли започна да реже целината.
– Спомням си, че когато се родиха близнаците, леля ти ми подари една книга за гледане на бебета. Мисля, че даже не я отворих. Както и да е, ще бъде весело. И даже ако Лиз говори пак така екзалтирано за бебето си, може би поне малко от това ще повлияе на Кейти и Ричард.
Бил вдигна вежди.
– Моли, ти си деликатна като парен чук. По-добре внимавай, защото скоро двамата ще почнат съвсем да се избягват.
– Глупости. Не виждаш ли как се гледат? Там нещо пуши… и даже повече. Боже мой, Ричард ми се обади снощи да провери дали Кейти не е тук и после искаше да разбере какво става с нея. Трябваше да чуеш каква тревога звучеше в гласа му. Казвам ти, луд е по нея, но е достатъчно умен да не го показва, за да не я изплаши.
– Ти каза ли му за операцията?
– Не. Онзи ден сутринта Кейти ме скастри, когато я попитах дали е споделила с него какво смята да прави. Честен кръст, като гледам как повечето хора оставят нещата да висят… Виж, защо просто не каже на Ричард: „Имам такъв и такъв проблем, дреболия. И с мама беше същото, та трябваше да й правят кюртаж през няколко години. Аз изглежда съм го наследила от нея.“ А вместо това горкият човек наистина се тревожи, че има нещо сериозно. Не мисля, че е честно по отношение на него.
Бил стана, отиде до мивката, изплакна чашката и чинийката си и ги сложи в миялната машина.
– Според мен ти не си даваш сметка, че Кейти преживя страшен удар, изгубвайки двамата мъже, които е обичала и на които е разчитала… баща си, едва осемгодишна, и после Джон, вече на двадесет и четири. Тя ми напомня за последната сцена от „Отнесени от вихъра“, когато Рет казва на Скарлет: „Поднесох ти сърцето си, а ти го разби. После го дадох на Бони и тя също го разби. Трети път няма да рискувам.“ Ето това е част от проблема на Кейти. Но, откровено казано, смятам, че тя трябва сама да се справи с него. А това ти да кръжиш около нея като майка-орлица не й помага. От всичко най-много ми се иска да се съберат с Ричард Каръл. Той ще бъде добър с нея.
– Освен това играете голф заедно – подметна Моли.
Бил кимна.
– И това също. – Взе стръкче целина и го лапна. – Един съвет от мен. Ако Кейти не иска сама да каже на Ричард за тази операция, няма защо ти да му казваш. Не е честно към нея. Ако той е достатъчно настоятелен в загрижеността си, това би трябвало да й говори нещо. Ти ги събра, сега…
– … си трай – въздъхна Моли.
– Нещо такова. А утре вечерта, когато Кейти влезе в болница, двамата с теб отиваме в „Метрополитън“. Взел съм билети за „Отело“ преди месеци и не смятам да ги презаверявам. Бъди там, когато излезе от реанимацията в събота сутринта, но няма да е зле, ако й се прииска да има някого до себе си. Може би в петък вечерта ще поразмисли.
– Да отиде в болницата съвсем сама? – възпротиви се Моли.
– Да, съвсем сама – рече Бил твърдо. – Вече е голямо момиче.
Телефонът иззвъня.
– Моли се да не е училищната сестра, която иска да ни каже, че някое от децата пак е пипнало този вирус – измърмори Моли. Нейното „ало“ беше сдържано. После тонът й стана загрижен.
– Лиз, здравей. Само не ми казвай, че не можете да дойдете довечера.
Слуша известно време.
– О, за бога, доведи я. Имаш сгъваема количка… Разбира се, ще я сложим в нашата стая, там ще й бъде добре… Разбира се, че нямам нищо против. Ако се събуди, ще я вземем долу и ще я оставим да се весели с нас. Ще бъде като в старите времена… Чудесно. Ще ви чакам в седем. Довиждане.
Моли затвори.
– Жената, която гледа детето, тази вечер била заета и Лиз трябва да го остави при съвсем непозната, тъй че ще го доведе тук.
– Добре. Трябва да изчезвам. Става късно. – Бил целуна Моли по бузата. – Ще престанеш ли да се тревожиш за малката си сестричка?
Моли прехапа устни.
– Не мога. Имам такова тягостно предчувствие за Кейти, сякаш ще й се случи нещо лошо.
34
Когато Ричард се върна в кабинета си, дълго време остана неподвижен до прозореца, вперил поглед навън. Гледката от тук му харесваше повече, отколкото от стаята на Скот. Освен североизточния ъгъл на окръжния затвор се виждаше и част от миниатюрния парк пред съда. Нищо, до което се докосваше погледът му, не стигаше до съзнанието му. Наблюдаваше разсеяно как мокрият сняг се стелеше по вече слегналата се замръзнала трева.
Чудесно време, помисли си той. Вдигна поглед към небето. Задаваха се тежки снежни облаци. Тялото на Ванджи Луис бе пренесено от Минеаполис в Нюарк с полет 230. Щяха да го вземат в седем часа и да го докарат в моргата. Утре сутринта щеше да му направи нов щателен преглед. Не че очакваше да установи нещо повече от онова, което вече знаеше. По него не се виждаха никакви синини, беше убеден в това. Но имаше нещо около левия й крак, което беше регистрирал и отминал като несъществено.
Изтласка тази мисъл от съзнанието си. Беше безпредметно да разсъждава, преди да е огледал трупа отново. Ванджи очевидно беше емоционална натура. Възможно ли е да е била подтикната към самоубийство от доктор Фукито? Ако Ванджи е била бременна с негово дете, той трябва да е бил обзет от паника. С кариерата му на лекар беше свършено в мига, в който се разбереше, че отново си е позволил интимни отношения с пациентка. Но Крис Луис си имаше приятелка – добра причина да желае да се освободи от съпругата си. Ами ако е научил за връзката им? Очевидно дори родителите на Ванджи не знаеха, че тя е възнамерявала да се върне в Минеаполис. Възможно ли беше Ванджи да се е надявала да роди тайно при акушер-гинеколог от Минесота? Може би си е мислела после да каже, че е загубила детето. Ако е искала да запази брака си, не е изключено да е прибягнала към подобна стъпка. Или пък ако си е давала сметка, че разводът е неизбежен, абсолютното доказателство за нейната изневяра можеше да натежи при решаване на делото.
Нито едно от горните предположения не му звучеше правдоподобно.
Ричард въздъхна, пресегна се, щракна интеркома и нареди на Мардж да дойде при него. Когато се върна от кабинета на Скот, тя беше на обяд и той не беше взел съобщенията, получени в негово отсъствие.
Мардж влезе бързо с куп листчета в ръка.
– Нищо съществено – уведоми го тя. – О, да, има едно, получи се веднага след като тръгнахте за кабинета на господин Майерсън. От някой си доктор Сейлъм. Не ви потърси по име, просто попита за съдебния лекар. После поиска да разбере дали ние сме извършили аутопсията на тялото на Ванджи Луис. Аз му казах, че вие сте съдебният лекар и че сте направили аутопсията лично. Полетът му от Минеаполис бил след минути, но помоли да го потърсите в „Есекс Хаус“ в Ню Йорк около пет часа. В гласа му се чувстваше явно нетърпение да разговаря с вас.
Ричард събра устни, сякаш за да подсвирне.
– И аз нямам търпение да разговарям с него.
– Освен това разполагам със статистиката за пациентките на гинекологичното отделение в болницата „Уестлейк“ – каза Мардж. – През осемте години, откакто се работи по проекта за майчинство, шестнадесет пациентки са починали или при раждане, или вследствие на токсична бременност.
– Шестнадесет?
– Шестнадесет – повтори натъртено Мардж. – Въпреки това практиката е значителна. Доктор Хайли е считан за отличен специалист. Някои от бебетата, които е изродил, са почти чудо, а всички жени, които са починали, са били предупредени от други лекари, че за тях една бременност крие твърде висока степен на риск.
– Искам да проуча всички смъртни случаи – каза Ричард. – Но ако помолим Скот да изиска документацията по съдебен ред, ще ги изплашим, а аз все още не желая да го правя. Имаш ли още нещо?
– Може би. През тези осем години двама души са завели дела срещу доктор Хайли. И в двата случая предявените обвиненията за злоупотреба с професионално положение са били отхвърлени. Освен това един братовчед на жена му твърдял, че смъртта й вследствие на сърдечен удар за него била твърде неправдоподобна. От прокуратурата се свързали с нейния личен лекар и той казал, че въпросният братовчед е луд. Преди Уинифред Уестлейк да се омъжи за доктор Хайли, този човек бил единственият й наследник. Може би по тази причина е търсел начин да го злепостави.
– Кой е бил личният лекар на Уинифред Уестлейк?
– Доктор Алън Лъвийн.
– Той е отличен интернист – каза Ричард. – Ще разговарям с него.
– А хората, които са завели дела за професионална злоупотреба? Искате ли да знаете кои са?
– Да.
– Предположих. Ето.
Ричард сведе поглед към двете имена на листчето, което му подаде Мардж. Антъни Колдуел, Олд Кънтри Лейн, Пийпак, Ню Джърси, и Ана Хоран, Уолнът Стрийт 415, Риджфийлд Парк, Ню Джърси.
– Чудесна работа си свършила, Мардж – каза той.
Тя кимна.
– Зная. – Тонът й изразяваше удовлетворение.
– Скот вече е в съда. Можеш ли да се обадиш и да оставиш съобщение да се свърже с мен, когато се върне в кабинета си? О, и предупреди в лабораторията, че искам дрехите на Ванджи Луис да са на разположение утре сутринта, за да й бъдат облечени, тъй че всички изследвания по тях трябва да бъдат приключени днес следобед.
Мардж излезе, а Ричард се върна към работата.
Скот се обади едва след четири. Той изслуша решението на Ричард да разпита ищците срещу доктор Хайли и определено не беше възторжен.
– Виж какво, днес просто няма лекар, какъвто и да е той, когото да не атакуват с някакви обвинения от този род. Ако доктор Швайцер беше още жив, пази боже, щеше да се защитава срещу тях в джунглата. Но ако държиш на всяка цена да действаш, моля. Ще изискаме по съдебен ред болничната документация, когато си готов. Притеснен съм от големия процент смъртност сред родилките, но дори и това може да бъде обяснено. Той действително се занимава със случаи на високорискова бременност.
Тонът на Скот стана строг.
– Това, което ме интересува най-много, е какво има да ни каже доктор Сейлъм. Говори с него и после ми се обади, а аз ще се опитам да задвижа нещата. Между нас казано, Ричард, мисля, че трябва да притиснем достатъчно убедително капитан Крис Луис, за да го накараме да направи признания. Знаем, че е скрил действията си в понеделник вечерта, когато жена му е починала. Знаем, че Една Бърнс му се е обадила във вторник вечерта. Сега знаем, че се е разделил с погребалния агент преди девет часа във вторник вечерта. След това е бил сам и спокойно може да е излязъл. Ами ако наистина е отишъл у тях? Сръчен е. Чарлс каза, че имал доста сложни инструменти в гаража си. Когато му се е обадила, Една е била доста пияна. Съседката ни го каза. Представи си, че е отишъл там, отворил е с нещо, вмъкнал се е в апартамента и е блъснал горката жена, преди дори да е разбрала какво става? Откровено казано, имам чувството, че е било точно така и тази вечер ще го докараме тук, за да ни разкаже всичко.
– Може и да си прав – каза Ричард, – но все пак смятам да проверя тези хора.
Хвана доктор Лъвийн точно когато си тръгваше от кабинета си.
– Ще те черпя едно питие – предложи Ричард. – Няма да ти отнема повече от петнадесет минути.
Уговориха се да се срещнат в Паркуудс Кънтри Клъб. На средата на пътя и за двамата, това място имаше преимуществото да бъде спокойно през седмицата. Щяха да си поговорят в бара, без да се безпокоят, че някой ще ги чуе или пък че ще видят познат, който ще седне при тях уж за едно „здрасти“.
Алън Лъвийн приличаше на петдесет и пет годишен Джими Стюарт – факт, който много се харесваше на по-възрастните му пациенти. Двамата притежаваха непринудената отзивчивост на професионалисти, които се уважаваха взаимно, с удоволствие пийваха заедно по едно питие, ако пътищата им се кръстосат, и си махваха приветливо, когато се срещнеха на игрището за голф. Ричард пристъпи направо към въпроса:
– По ред причини в момента проявяваме интерес към болница „Уестлейк“. Уинифред Уестлейк беше твоя пациентка. Нейният братовчед твърдял, че тя не е починала от сърдечен удар. Какво можеш да ми кажеш по този въпрос?
Алън Лъвийн изгледа Ричард, отпи от мартинито си, хвърли поглед през огромния прозорец към заснежения път и сви устни.
– Налага ми се да отговоря на този въпрос от няколко позиции – каза той бавно. – Първо – да, Уинифред беше моя пациентка. Години наред тя страдаше от предполагаема язва. По-точно, имаше всички симптоми на класическата язва на дванадесетопръстника, която обаче изобщо не се прояви на рентгенова снимка. Когато периодично започваше да я боли, аз я пращах на рентген, получавах отрицателен резултат, предписвах й специална диета за язва и тя усещаше облекчение почти веднага. Не беше голям проблем. После, година преди да срещне Хайли и да се омъжи за него, тя получи остра криза на гастроентерит, която на практика промени кардиограмата й. Пратих я в болница със съмнения за сърдечен удар. Но след два дни болничен режим кардиограмата й се нормализира напълно.
– Значи проблемът с нейното сърце не е безспорен? – попита Ричард.
– Не, даже смятам, че не е имало проблем. Никога не се е проявявал при стандартните изследвания. Но майка й почина от сърдечен удар на петдесет и осем годишна възраст. А Уинифред беше почти на петдесет и две. Беше по-възрастна от Хайли с близо десет години. Няколко години след брака им започна да ме посещава по-често, като постоянно се оплакваше от болки в гръдната област. Изследванията не показаха нищо съществено. Казах й да спазва стриктно диетата си.
– И после тя получи фаталната криза? – попита Ричард.
Другият лекар кимна.
– Една вечер, докато се хранели, получила спазъм. Едгар Хайли веднага се обадил в службата си. Дал им моя номер, номера в болницата и им казал да повикат полиция. От това, което разбрах, Уинифред се захлупила на масата в трапезарията.
– Бяхте там, когато тя почина, така ли? – полита Ричард.
– Да. Хайли все още се опитваше да я спаси. Само че положението беше безнадеждно. Почина няколко минути след пристигането ми.
– И диагнозата сърдечен удар те удовлетворява? – попита Ричард.
Отново едва прикрито колебание.
– Тя чувстваше болки в гърдите от години. Не всички сърдечни заболявания се проявяват на кардиограма. Около две години преди да почине, периодично правеше хипертонични кризи. Несъмнено това сърдечно страдание често се предава по наследство. Да, на времето за мен тази диагноза беше удовлетворителна.
– На времето? – наблегна на думата Ричард.
– Мисля, че през тези три години абсолютната убеденост на онзи братовчед за някаква нередност в нейната смърт ме е тормозила постоянно. Когато дойде при мен, аз на практика го изхвърлих от кабинета си, защото обвини и мен във фалшифициране на документацията. Тогава реших, че е недоволен роднина, който ненавижда другия, заел мястото му в завещанието. Но Глен Никърсън е добър човек. Треньор е в гимназията на Паркуудс. Сега децата ми ходят там. Умират за него. Семеен човек, много деен в църквата и в кметството, безспорно не от оня тип хора, способни да се побъркат, че са обезнаследени. Освен това той със сигурност е знаел, че Уинифред ще остави имота си на своя съпруг. Тя беше луда по Хайли. Защо, така и не разбрах. Той е една студена риба и нищо повече.
