Текст книги "Престъпен експеримент"
Автор книги: Мери Кларк
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 21 страниц)
61
Скот Майерсън беше по-скоро уморен, отколкото ядосан. Откакто във вторник сутринта беше намерено тялото на Ванджи Луис, бяха умрели още двама души. При това изключително почтени хора – една усърдна администраторка, която заслужаваше няколко години свобода, след като се беше грижила за болни възрастни родители, и един лекар със значителен принос в медицината.
Бяха мъртви, защото той не беше действал достатъчно бързо. Крис Луис беше убиец. Скот беше сигурен в това. Мрежата, която плетеше около него, беше непробиваема. Само ако бяха съобразили веднага, че Ванджи Луис е починала от насилствена смърт. Той незабавно щеше да извика Луис на разпит. Може би щяха да успеят да го пречупят. И тогава Една Бърнс и Емет Сейлъм щяха да са още живи.
Скот не можеше да чака случайността, за да се добере до Луис. Съпруг, убил бременната си жена, беше способен на всевъзможни хладнокръвни убийства. Луис го доказа. Беше от най-лошия тип престъпници. От онези, които нямат вид на такива, на които уж можеш да имаш доверие и да си откриеш гърба.
Луис и неговата приятелка щяха да пристигнат със самолета в седем. Трябваше веднага да дойдат при него. Луис беше доста хладнокръвен. Нямаше да предпочете да избяга. Мислеше си, че може нагло да отрила. Знаеше, че всички улики са косвени. Но те могат да бъдат с много по-голяма тежест от свидетелските показания, стига да се изложат както трябва в съда. Скот лично щеше да представя обвинението. За него това щеше да бъде удоволствие.
В осем без десет Ричард влезе в кабинета му. Не загуби време в предисловия:
– Мисля, че разкрихме истинска клоака – заяви той – и нейното име е проект за забременяване „Уестлейк“.
– Ако искаш да ми кажеш, че оня психиатър е имал връзка с Ванджи Луис, съгласен съм – каза Скот. – Но доколкото си спомням, днес следобед това вече го уточнихме. Както и да е, няма да е трудно да го установим. Вземи кръвни проби от зародиша и ще извикаме Фукито. Не може да ни откаже изследване на кръвта си. А ако все пак посмее, това би било открито признание за вина и в случай че има и друго дело за бащинство, край на лекарската му практика.
– Не говоря за това – прекъсна го нетърпеливо Ричард. – Хайли имам предвид. Мисля, че прави експерименти с пациентките си. Току-що разговарях със съпруга на една от тях. Няма начин той да е бащата на детето, но е присъствал на самото раждане. Смятал е, че съпругата му се е съгласила на изкуствено осеменяване без негово разрешение. Мисля, че нещата отиват по-далеч. Според мен Хайли извършва изкуствено оплождане без знанието на своите пациентки. Ето защо те са способни на тези удивителни раждания под неговите грижи.
Скот изсумтя.
– Искаш да кажеш, че според теб Хайли е инжектирал на Ванджи Луис сперма от азиатец и се е надявал да се измъкне безнаказано? Хайде, стига, Ричард!
– Може да не е знаел, че донорът е азиатец. Може да е сбъркал.
– Лекарите не правят подобни грешки. Дори ако допуснем, че теорията ти е правдоподобна… а честно казано, аз не мисля така… това все още не го прави убиец на Ванджи Луис.
– Има нещо съмнително около Хайли – настоя Ричард. – Почувствах го още в първия миг, когато го видях.
– Виж, ще разследваме „Уестлейк“. Няма проблеми. При наличие на каквито и да било нарушения, ще ги установим и ще ги преследваме по съдебен ред. Ако ти си прав и той осъществява изкуствено осеменяване на пациентки без тяхно съгласие, ще го пипнем. Това е открито нарушаване на Акта за защита правата на човека. Но ще оставим това за по-късно. Сега първата ми работа е да се занимая с Крис Луис.
– Послушай ме – продължи да настоява Ричард. – Върни се на проучването за Хайли. Аз вече проверявам делата за професионална злоупотреба, заведени срещу него. Някоя си госпожа Хоран скоро ще дойде тук, за да ми разкаже защо е искала да осъди доктор Хайли. Но в статията на „Нюзмейкър“ се споменава, че преди да дойде тук, той е работил в Ливърпул, Англия. Хайде да се обадим там и да видим дали ще открием следа от нещо нередно. На теб няма да ти откажат тази информация.
Скот сви рамене.
– Разбира се, давай.
От бюрото му прозвуча сигнал. Той включи интеркома.
– Доведете го – нареди той. Облегна се назад и впери поглед в Ричард. – Опечаленият съпруг, капитан Луис, е тук заедно с любимата си.
62
Дани Дука седеше отчаяно прегърбен на един стол в полицейския участък. Потеше се, нервите му бяха опънати до скъсване. Ръцете му трепереха. Нямаше добра видимост. Още тридесет секунди и щеше да се е измъкнал. Щеше да си е в апартамента, да се наслаждава с цялото си тяло на блаженото освобождение след инжекцията. А вместо това – този вонящ задушен пъкъл.
– Дайте ми почивка – прошепна той.
Ченгетата не бяха впечатлени.
– Ти ни дай почивка. По това преспапие има кръв, Дани. Кого си ударил с него? Хайде, Дани. Знаем, че не е била старата жена, чиято чанта си откраднал предната вечер. Нея само си я съборил. Счупила си е таза. Това е доста гадно, когато си на седемдесет и пет години, Дани. Странното е, че разви пневмония. Може и да умре. А това означава второ убийство. Дани, момчето ми, помогни ни и ще видим какво можем да направим за теб, съгласен?
– Не знам за какво говорите – прошепна Дани.
– Разбира се, че знаеш. Чантата на доктора беше в колата ти. Както и оная ръчната. Портфейлът, който просто си грабнал в „Алегзандърс“, беше в джоба ти. Знаем, че си откраднал чантата снощи. Обадиха ни се тук. Портиерът каза, че си го направил точно пред хотел „Карлайл“. Той може да те разпознае. Но кого си ударил с това преспапие, Дани? Хайде, казвай! Ами тази обувка? От кога си започнал да колекционираш скапани обувки? Давай, Дани, започвай да разказваш!
– Беше си в чантата – прошепна Дани.
Двамата детективи се спогледаха. Единият от тях сви рамене и се обърна към вестника на бюрото зад него. Другият пусна папката, която разглеждаше, обратно в чантата.
– Добре, Дани, ще се обадим на доктор Сейлъм, за да установим какво точно е имал в тази чанта. Това ще реши въпроса. Щеше да е по-лесно, ако се беше съгласил да ни съдействаш. Достатъчно дълго си бил тук, за да го съобразиш сам.
Другият детектив вдигна поглед от вестника.
– Доктор Сейлъм? – В гласа му прозвуча учудване.
– Да. Това е името, изписано на папката. Аха, разбирам. На етикета пише доктор Едгар Хайли. Явно е взел папката с медицинската документация от друг лекар.
По-младият от двамата детективи се приближи до масата със сутрешния „Дейли Нюз“ в ръка. Отвори папката и внимателно започна да разглежда листовете с името Емет Сейлъм, в горната част на които бе напечатано „МД“1111
Доктор по медицина. – Б.пр.
[Закрыть]. После отвори на трета страница на вестника и каза:
– Доктор Сейлъм е мъжът, когото са намерили снощи на покрива на пристройката на „Есекс Хаус“. Областният прокурор на Вали работи по случая съвместно с нашите хора.
Двамата следователи се обърнаха към Дани с възобновен интерес. В присвитите им очи се четеше силно подозрение.
63
Той отмести поглед от Кейти едва когато очите й се затвориха и дишането й стана равномерно. Тя отново потъна в сън. Въпросът за Ванджи бе изплувал нейде от подсъзнанието й, предизвикан може би от пристъпа на раздвоение на личността, който бе получила в понеделник вечер. Възможно бе тя изобщо да не си спомни, че е задала този въпрос, но той не можеше да си позволи да рискува. Ами ако отново отвореше дума за това пред сестра Ренджи или пред другите лекари в операционната, преди да е изпаднала под въздействието на упойката? Умът му трескаво търсеше някакво разрешение. Присъствието й на прозореца в понеделник вечерта все още можеше да бъде фатално за него.
Трябваше да я убие, преди сестра Ренджи да мине отново, следователно разполагаше с по-малко от час. Инжекцията хепарин щеше незабавно да предизвика антикоагулация на кръвта й, но за да се реализира докрай предварителният му замисъл, щяха да бъдат необходими няколко часа. Това беше първоначалният му план.
Сега обаче не можеше да чака повече. Трябваше веднага да й бие втора инжекция.
Имаше хепарин в кабинета си. Не смееше да отиде в амбулаторията. Налагаше се да слезе по аварийното стълбище, да стигне до паркинга и да използва личната врата към офиса си, там да напълни спринцовката и да се върне обратно тук. Щеше да му отнеме най-малко пет минути. Сервитьорката щеше да обърне внимание на дългото му отсъствие от масата, но нямаше как. Доволен, че Кейти бе заспала, той бързо се измъкна от стаята.
64
В петъчната вечер микробиологът от лабораторията по съдебна медицина към областна прокуратура Вали остана след работно време. Доктор Каръл го беше помолил да сравни всички микроскопски проби от дома на Ванджи Луис с тези от апартамента на Една Бърнс. Той внимателно преся съдържанието на торбите от прахосмукачките на Луис и Бърнс. Търсеше съсредоточено някакви необичайни вещества, които можеха да се окажат евентуални улики в хода на следствието.
Знаеше, че се отличава с изключителен нюх за микроскопски проби, способност, която рядко му изневеряваше. Винаги бе проявявал особено внимание към падналите косми и обичаше да казва:
– Ние сме като животни, целите покрити с козина. Удивително е колко много коса пада от нас, на практика дори и от плешивите.
Сред веществените доказателства от дома на Луис той намери изобилие от пепеляворусите косми на жертвата. Намери също доволно голямо количество кестенява коса в спалнята. Без съмнение принадлежеше на съпруга – същите косми бяха намерени в хола и кабинета.
Но в спалнята на жертвата бяха открити и няколко сребристоруси косъма. Това бе необичайно. В кухнята или във всекидневната лесно можеха да са паднали от посетител или доставчик. Но в спалнята? Дори в този ден външните хора, допускани в нея, са били малко. Затова отделните косми, намерени там, бяха от особена важност. Бяха паднали от главата на мъж. Веднага си личеше от дължината им. Подобни на тях са били намерени върху палтото на жертвата.
И тогава експертът намери връзката, която бе търсил доктор Керъл. Няколко пясъчноруси косъма със сребърни корени се бяха закачили на избелелия син халат на Една Бърнс.
Постави екземплярите под мощните микроскопи и внимателно извърши сравнителния анализ, изпълнявайки всичките шестнадесет точки, които той включваше.
Нямаше никакво място за съмнение. Един и същи мъж се е намирал близо и до двете мъртви жени – толкова близо, че главата му е била до гърдите на Една Бърнс и се е допряла до рамото на Ванджи Луис.
Експертът посегна към телефона, за да се обади на доктор Каръл.
65
Тя се опита да се разсъни. Чу се щракване – някаква врата се беше затворила. Някой току-що си бе тръгнал от тук. Болеше я ръката. Доктор Хайли. Отново започна да се унася… Какво беше казала на доктор Хайли? Кейти се събуди няколко минути по-късно и си спомни. Спомни си черната кола, блестящите спици и отражението на светлината в очилата му. Онази вечер тя го бе видяла. В понеделник вечерта доктор Хайли бе пренесъл Ванджи Луис до колата си. Доктор Хайли беше убил Ванджи.
Ричард беше заподозрял нещо. На няколко пъти се опита да й каже, но тя не му обърна внимание.
Доктор Хайли бе разбрал, че тя знаеше. Защо му бе задала онзи въпрос? Трябваше да се измъкне от тук. Той щеше да убие и нея. Винаги бе сънувала кошмари за болници. Защото по някакъв начин е знаела, че ще умре в болница.
Къде беше отишъл доктор Хайли? Щеше да се върне. Беше сигурна в това. Щеше да се върне, за да я убие. Помощ. Нуждаеше се от помощ. Защо се чувстваше толкова отпаднала? Пръстът й не спираше да кърви. Хапчетата, които й даде. Откакто бе започнала да ги взима, се чувстваше толкова зле. Хапчетата. Те предизвикваха кървенето.
О, господи, помогни ми, моля те! Телефонът. Телефонът! Кейти се пресегна към апарата. Ръката й, трепереща и немощна, го събори на земята. Кейти поклати глава и като полагаше отчаяни усилия да държи очите си отворени, го издърпа за кабела. Най-сетне слушалката бе на ухото й. Никакъв сигнал. Кейти започна трескаво да натиска вилката. Опита се да се свърже с телефонистката.
Доктор Хайли бе казал, че в момента го оправяли. Тя натисна звънеца, с който викаше сестрата. Сестрата щеше да й помогне. Но превключването, което щеше да запали лампичката от другата страна на стаята й, не се чу изобщо. Не се съмняваше, че лампичката на пулта пред сестрата също не бе светнала.
Трябваше да се измъкне от тук, преди доктор Хайли да се е върнал. Изправи се и усети силно виене на свят. Беше ужасно замаяна.
Трябваше. Ванджи Луис. Дългата руса коса, нетърпението, с което, също като малко момиченце, желаеше това дете. Доктор Хайли беше убил Ванджи. Убил беше бебето й. Имаше ли и други?
Тръгна към вратата, като се подпираше на леглото. Асансьорът. Щеше да слезе с асансьора на втория етаж. Там имаше хора – други пациентки, сестри…
Наблизо се затвори врата. Той се връщаше. Той се връщаше! През отворената врата Кейти втренчи поглед в коридора. Ако излезеше от стаята, той щеше да я види. Банята не се заключваше. Дрешникът. Там щеше да я намери. Със страшно усилие на волята тя успя да достигне вратата към всекидневната. Отвори я, влезе вътре и успя да я затвори, преди доктор Хайли да се върне в спалнята.
Къде можеше да отиде? Той веднага щеше да я потърси. Не можеше да остане тук. Ако се опита да стигне до фоайето, щеше да мине покрай отворената врата на спалнята. Той щеше да я види. Трябваше да се добере до фоайето, после да завие наляво и по онзи дълъг коридор да стигне до асансьора. Чувстваше се толкова изнемощяла. Той щеше да я настигне. Къде да отиде? Чу отваряне на врата в самия апартамент. Вече беше в спалнята и я търсеше. Дали да не опита да се скрие зад завесата? Не. Не. Така щеше сама да се хване в капана. Щеше да я намери и да я измъкне от там. Кейти прехапа устни, когато замаяността заби нокти в пространството зад очите й. Краката й бяха омекнали, цялата бе плувнала в студена пот, а устата й бе пресъхнала.
С мъка се добра до вратата на всекидневната, която водеше към коридора. Там имаше друга врата, аварийният изход. Беше го забелязала, когато я докараха с количката. Щеше да излезе през него и да се добере до втория етаж. Там щяха да й помогнат. Излезе в коридора. Само след минута той щеше да я настигне.
Вратата към аварийния изход беше ужасно тежка. Кейти я бутна… и още веднъж. Вратата поддаде. Кейти успя да я отвори и излезе на стълбището. Толкова бавно се затвори зад гърба й. Нямаше ли да я види? Стълбите. Тук беше толкова тъмно, смразяващо тъмно. Но тя не можеше да светне лампата. Той щеше да я открие. Може би вече тичаше към асансьора. В такъв случай й оставаше не повече от минута. Нуждаеше се от нея. Помогнете ми. Помощ! Хвана се за парапета. Стъпалата бяха стръмни. Беше боса и се движеше безшумно. Колко бяха стъпалата до следващата площадка? Тринадесет. Не, това беше къща. Имаше осем стъпала. След това още осем. И осем до мястото, където вече щеше да бъде в безопасност. Седем… пет… едно. Стигна до вратата и се опита да я отвори. Беше заключена. Отваряше се само от другата страна.
В този миг чу как вратата на третия етаж се отвори и някой заслиза с тежки стъпки към нея.
66
Крис отказа адвокат. Беше седнал срещу прокурора. Толкова се притесняваше за тази среща, толкова се страхуваше, че няма да му повярват. Но Джоун му беше повярвала, Джоун беше казала: „Съвсем обяснимо е да те подозират, Крис. Кажи всичко, което знаеш. Спомни си онзи цитат от Библията: Истината ще те направи свободен.“ Крис отмести поглед от прокурора към двамата детективи, които го бяха посрещнали на летището.
– Нямам какво да крия – каза той.
Скот не беше впечатлен. Млад мъж с интелигентно лице и стенографски бележник в ръка влезе в стаята, седна, отвори бележника и си приготви писалка. Скот погледна Крис в очите.
– Капитан Луис, мое задължение е да ви уведомя, че вие сте заподозрян в убийствата на Ванджи Луис, Една Бърнс и доктор Емет Сейлъм. Имате право да мълчите. Не сте длъжен да отговаряте на никакви въпроси. Във всеки момент можете да откажете да отговаряте повече, имате право на адвокат. Всяко ваше изявление може да се използва срещу вас в съда. Всичко това ясно ли ви е?
– Да.
– Можете ли да четете?
Крис погледна Скот. Иронизираше ли го? Не, другият беше напълно сериозен.
– Да.
Скот му тикна един документ през бюрото.
– Това е копие на предупреждението „Миранда“, което току-що чухте. Моля, прочетете го внимателно. Уверете се, че всичко ви е ясно, и после, ако смятате така, подпишете.
Крис прочете бързо разяснението за правата си, подписа го и го върна.
– Много добре. – Скот остави листа настрани. Поведението му се промени, той стана някак по-напрегнат. Крис осъзна, че официалният разпит всеки момент ще започне.
Странно, помисли си той, всяка вечер, ако пожелаеш, можеш да гледаш или криминале с ченгета и крадци, или някакъв съдебен процес, но изобщо не предполагаш, че някога и ти самият можеш да бъдеш замесен в такава история. Прокурорът очевидно вярваше, че той, Крис, беше убил Ванджи. Луд ли беше, че не поиска адвокат? Не.
Говореше прокурорът.
– Капитан Луис, бяхте ли обект на некоректно отношение или открито насилие?
– Не.
– Бихте ли желали кафе или храна?
Крис разтърка чело.
– Бих помолил за кафе, ако обичате. Но съм готов да отговоря изчерпателно на всичките ви въпроси.
Въпреки това той се оказа неподготвен за въпроса на Скот:
– Вие ли убихте съпругата си Ванджи Луис?
Крис го погледна право в очите.
– Аз не съм убил жена си. Не зная дали е била убита. Но зная следното. Ако е починала в понеделник преди полунощ, тя не се е самоубила в нашия дом.
Скот, Чарли, Фил и стенографът бяха съвсем непрофесионално слисани, когато Крис спокойно обясни:
– В понеделник се прибрах вкъщи точно преди полунощ. Ванджи не беше там. Връщах се от Ню Йорк. В единадесет на следващата сутрин я намерих в леглото. Чак когато погребалният агент дойде да вземе дрехи, за да облече жена ми за погребението, и ми каза приблизителния час на смъртта, аз осъзнах, че вкъщи е било върнато само мъртвото й тяло. И преди това обаче знаех, че нещо не е наред. Жена ми никога не би носила и дори не би се опитала да обуе онези обувки, които бяха на краката й, когато я намериха. Месец и половина преди смъртта й единствените обувки, които можеше да носи, бяха едни разкривени стари мокасини, останали от чистачката ни. Десният й крак чак до стъпалото беше ужасно отекъл. Тя използваше тези мокасини вместо чехли дори и в спалнята…
Оказа се по-лесно, отколкото бе очаквал. После чу отправения към него въпрос.
– В понеделник сте излезли от хотела около осем часа вечерта и сте се прибрали в десет. Къде бяхте през това време?
– На кино в Гринидж Вилидж. След като се прибрах в мотела, не можех да заспя. Реших да отида с колата до вкъщи и да говоря с Ванджи. Беше малко след полунощ.
– А защо не останахте да изчакате съпругата си? – И следващият въпрос, отекнал като удар от чук в стомаха му: – Знаехте ли, че плодът, който жена ви износваше, беше с черти на японец?
– О, боже! – Ужас, по някакъв начин примесен с облекчение, заля цялото му същество.
Не е било неговото бебе. Японски зародиш. Онзи психиатър. Нима беше толкова подъл, че да й причини такова нещо? Тя толкова му вярваше. О, боже, горкото дете. Нищо чудно, че толкова се страхуваше от раждането. Вероятно затова се е обадила на доктор Сейлъм. Искала е да се скрие. О, господи, беше такова дете! Въпросите валяха един след друг:
– Значи вие не знаехте, че жена ви е имала връзка с друг мъж?
– Не, не.
– Защо отидохте в апартамента на Една Бърнс във вторник вечерта?
Кафето пристигна. Той се опита да отговори.
– Почакайте, ако обичате… можем ли да разгледаме още веднъж всичко, както се случи? – Отпи от кафето си. Това му помогна. – Беше вторник вечерта, току-що бях съобразил, че Ванджи е била мъртва, преди да я докарат в нашия апартамент, когато онази жена, Една Бърнс, ми се обади. Изрече някакви несвързани приказки за Прекрасния принц и Пепеляшка, каза ми, че имала нещо за мен, нещо, което ще искам да науча, а освен това имала какво да разкаже на полицията. Аз си помислих, че може би тя знае с кого е била Ванджи. Хрумна ми, че ако тя ми каже, може и да не ми се наложи да признавам, че съм се прибрал още в понеделник вечерта. Исках да предпазя Джоун от всичко това. – Той остави чашката с кафе, възстановявайки мислено събитията от вторник вечерта. Струваше му се толкова отдавна. Всичко беше с нарушени пропорции. – Потеглих към квартала на Една. Някакво дете разхождаше кучето си и ми показа къде се намира апартаментът й. Звънях и тропах на вратата. Телевизорът беше включен, лампите светеха, но тя не ми отвори. Предположих, че не е на себе си и че няма смисъл да говоря с нея. Реших, че вероятно е някаква особнячка. И се прибрах вкъщи.
– Без изобщо да влезете у тях?
– Да.
– По кое време беше това?
– Около девет и половина.
– Добре. И какво направихте после?
Въпросите продължаваха да валят. Пи още кафе.
Истината. Голата истина. Беше толкова по-лесно, отколкото да увърта. Мислеше за бъдещето. Ако му повярват, двамата с Джоун щяха да имат общ живот. Спомни си как го беше погледнала, как го беше прегърнала предната вечер в апартамента си. За първи път в живота си той знаеше, че когато е в беда, може да отиде при някого, при човек, който с готовност би я споделил с него. Всички други – Ванджи, дори родителите му – винаги бяха разчитали на помощта му. За добро, за зло.
За тях щеше да бъде за добро. Джоун, скъпа моя, помисли си той. Пое дълбоко въздух. Питаха го за доктор Сейлъм.
