Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 16 страниц)
V. Смилец
Смилец, преди да стане по такъв непредвиден начин владетел, беше, както се каза, един от най-видните търновски боляри. Роднински връзки го свързваха с най-силните търновски фамилии. Сам той бе оженен за дъщерята на севастократора Константина, внучка на императора Андроника II. Той бе родом от Тракия и обладаваше там обширни имоти. Богат, колкото и благочестив, Смилец даже бе съградил там манастир, чиито развалини и днес се виждат, при река Тополница, между селото Акъджа и Пазарджик. Тия развалини и днес се наричат от местните жители „Княз Смилецов манастир“.
В първата година от царуването на Константина Тиха, 1258 г., Смилец се бе преселил в Търново, дето си съгради голяма каменна къща и скоро се сближи с неговите боляри и големци. Тихо го направи един от първите си велможи. Честолюбив и с изменчив характер, Смилец обаче не му остана верен и се присъедини към ордите на тържествующий Ивайла, като заряза Тиха в най-тежките минути. Той заряза и Ивайла, когато звездата му залезе, и мина към новия владетел, Иван-Асеня III, за да напусне и него в късо време. При встъпването на престола на Георги Тертер, той стана най-предан негов привърженик и се радваше на голямо влияние, което постоянно растеше, в ущърб на Тертеровото.
Когато Тертер напусна престола си, а Ногай идеше към Търново, Смилец събра търновските боляри и народ на Марно поле, за да размислят как да срещнат хана: с оръжие или с покорство? Дълги бяха пренията, но най-после надделя Смилецовото мнение – да приемат без съпротивление татарите. Малкото войска, с която разполагаше Търново, и страхът, що бе вселил в сърцата свирепият Ногай, много спомогнаха да се вземе това малодушно решение. Изпратиха Смилеца с дарове до хана.
Смилец срещна хана недалеко от Търново, което отиваше да обсади. Ханът беше вече стар, с бяла брада и черно бузесто лице, човек, надарен със силен ум и с ратоборни инстинкти. Тоя ужасен вожд на татарски орди, опленил и опустошил Тракия и Македония, беше сега зет на гръцкия император, който чрез това сродство бе се опитал да го умири, и сват на избягалий Тертера. Страшните татарски пълчища, от които чернееше полето, влачеха подире си безконечна върволица кола, натоварена с плячка. Близостта на българската столица изостри още повече алчността на тия скиталци и те чакаха по-скоро знак да я заемат с пристъп и разграбят. Смилец падна на колене пред хана, целуна скута на червеното му джубе и моли за милост към Търново. Ногай влезе в града, посрещнат като победител с черковните хоръгви от патриарха и болярите. Той слезна в Царевец. Там обяви, че едно царство не може да остане ни един ден без цар, а от Асеневите потомци едни са измрели, а други са се разбягали, затова той остава български господар. А понеже трябваше да се върне във владенията си, той оставя на трона Смилеца, като свой заместник и данник. Това решение изненада болярите, но то не търпеше никакво възражение и биде прието покорно. Смилец целуна тогава скута на хана и края на чехъла му в знак на подчинение.
След като се споразумяха по тоя миролюбив начин, Ногай пожела да види черквата „Св. Четирийсет мъченици“. На вратата патриарх Иоаким го посрещна с кръст. Ногай много се чуди на богатите украшения, а когато съгледа на стената изображението на кир Тодоровото пленение, той поиска да узнае какво е това. Ханът изслуша внимателно историята, после каза:
– Ако да беше жив и днес Асен, навярно би ме посрещнал другояче… Но понеже аллах ви не даде други Асен, то това е явната му воля, че аз трябва да ви бъда властител.
Подир това ехидно и дебелашко разсъждение, той се качи на Трапезица. Дълго изглежда прехласнат града с неговите страшни урви, скали, чуки и Янтра, що се виеше под тях като змия, и продума на велможата си Азатин бея:
– Колко би приличало на тия височини да се белеят минарета!
След два дена замина, като остави при Смилеца Азатин бея в качество на съветник и прибирач на данъка, условен да му се плаща от васала.
При всичката унизителност на положението търновските боляри си отдъхнаха, като видяха, че са избягнали по-голяма опасност, и на първо време с благодарност гледаха на престола Смилеца, вместо самия хан.
Смилец управляваше вече от една година България, всъщност – Търново и околностите му: властта му оставаше съмнителна и неопределена въз останалите области, чиито управители действуваха почти независимо. Той скоро се свикна с високото си положение, облякъл Тертеровата багреница на трона, въведе в двора етикетите и обичаите на прежните царствувания; той обсипваше щедро с почести болярите. Сродник на Андроника, Смилец беше спокоен от страна на Византия, спокоен и от страна на Ногая, увлякъл се в упорита война със съперника си хана Токтая. По характер добряк, мекосърдечен, той се лишаваше от полководческа дарба, но обладаваше здрав ум и знаеше да гали гъделите и страстите, за да печели привързаността на подчинените си.
Преди един месец Смилец доби радостното известие, че Ногай бил разбит от Токтая в един страшен бой близо до днешната Одеса и сам загинал, като се е спасявал с бягство.
От тая смърт олекна и нему, и на търновци. Той захвана да се чувствува по-здраво на нозете си, неговата самоувереност порасна. Суетен и тщеславен, засладил от пиянството на почестите на царския сан, той на здраво реши да го запази за себе си и да основе своя династия. Само едно безпокойство го глождеше: наскоро бе се завърнал в Търново княз Светослав, Тертеровият син. Присъствието в столицата на младия претендент на престола обезпокои Смилеца, както и преданите нем боляри, враждебни на Тертера още през царуването му. Особено се стресна патриарх Иоаким, сродник Смиленов и главна подпора негова.
VI. Политическа беседа
Смилец прие в налага честитенията на първите си боляри и за празника на царицата, и за годишнината на възцаряването си. Един от последните гости бе патриарх Иоаким. Приемната зала беше малко по-голяма от другите стаи в палата. Съзидан на тясното теме на чуката, той по неволя трябваше да има малки миогочислените си стаи, в които живееше семейството му, семейството на брата му севастократора Радослава и рояк дворцови и висши държавни сановннци.
Залата, с дебели каменни зидове, имаше изписани с арабески стени, дървен потоп, украсен с изкусни резби, нашарени с ярки разноцветни багри и позлати. Край стените се редяха ниски миндери, покрити с червен копринен плат. На една стена висеше образа в златно кръжило на Ивана-Асеня II, изписан с маслени багри от немайсторска ръка и потъмнял от времето.
Из отворените прозорци се виждаха в кръгозора сини върхове от Стара планина, а долу – част от града и Трапезица.
Един слънчев луч падаше въз скъпия шарен килим на пода и въз коленете на патриарха, седнал срещу Смилеца.
Те говореха за дневните събития.
– Та няма що повече да се безпокоиш, Смилчо: Ногая го няма и не ще стане из гроба. Умрелите умират един път, и когото погребат, бива погребен – ако тия агарянци се погребваха – думаше Ноаким, продължавайки мисълта си от захванатия разговор.
Смилец заходи из стаята замислен.
– Днес Азатин бей ми каза, че ще тръгне след няколко дена за Татария – каза той.
– И дай боже никога да се не върне неверникът. Той срамеше палата.
– Той срамеше палата с присъствието си, а аз срамях българската чест, като целувах скута на Ногая – каза Смилец.
– И аз срамях православната черква, като го посрещах с кръста и с хоръгвите, него – заклетия враг на Христа. Не знам дали милостивия бог ще ми прости тоя грях.
Смилец се замисли.
– Ние се унизихме, свети владико, за доброто на отечеството – каза той.
– То е вярно, но вярно е и това, че никога български цар и български патриарх не бяха слезнали тъй долу в безславието. Какво ще е казвал духът на тогова?
И патриархът погледна Асеневия образ.
После продължи:
– Но всемилостивий бог, види се, смили се над нас и ни избави от Ногая. Ногай не е жив – Смилец не е данник.
– Остая Чоки – забележи безпокоило Смилец.
– Чоки е слисан с оправянето на разнебитеното си бащино царство.
– Но като го оправи, ще помисли за правата си над България.
– Тогава ще помислим и ние за себе си. Но сега е рано да се тревожим – каза Иоаким, като броеше бързо кехлибаревата си броеница.
– Чоки е зет на Тертера и тая връзка ще усили желанието му, за да си завладее трона – продума Смилец.
– Но Чоки не е Ногай. Татарската мощ е навеки сломена от тоя непобедим Токтая, господ да му дава здраве… Най-после, най-лошото, което може да се случи, то е да промениш господаря: трона пак ще запазиш. Чоки по никой начин няма да дойде тука. Токтай ще му даде много работа там. Но казвам ти: ние ще смъкнем татарското иго. Считай се вече законен български цар. През коледните празници ще те венчея тържествено с короната в храма „Св. Димитрий“. Смилец васалът умря.
– Да – каза умислено Смилец, като че говори на себе си. – И когато при богослужението архидяконът ме нарича „самодържавний цар“, аз няма да се червя, като че някой ми удря плесница.
– Да, бъди спокоен. Повече се бой от Светослава. Казах ти: сломи го!
– Не е сгодно сега, той не ми е дал явна причина. Иоаким го изгледа сърдито.
– Явна причина? Ти клисар ли си? Каква по-явна причина от тая, дето той е Тертеров син, сиреч законен наследник на престола? Направи го безвреден. Като изчезне страхът от Светослава, остая ни само едно опасение: Чоки… Но ако Чоки, въпреки всяко предвиждане, се поблазни да дойде тука, можем да прибегнем до помощта на императора. Императорът сега стана тъст Токтаев и Токтаевите врагове стават негови.
– Аз никога няма да прибягна до гръцка помощ! – каза натъртено Смилец.
Иоаким го изгледа въпросително.
– Не искам да виждам гръцки войски в земята ни, аз не съм Иван-Асен III.
Иоаким се облегна на възглавницата, стисна патерицата си с две ръце до гърдите и каза горчиво:
– Ето кое не разбирам. На противника си зло не правиш, от приятеля си добро не приемаш. Ти не смееш, ти не можеш! Тогава с тия златни правила ти ще можеш да останеш цар само по татарско благоволение.
И патриархът тежко стана.
Смилец се обади:
– Но аз се опирам само на обичта на народа – извика той.
– И ти я имаш, защото народът по нужда ти я дава. Той все предпочита един Смилец, българин, пред един татарин. Но пази се, синко, от тая подпора – народната любов, – ти знаеш колко ненадеждна е тя… Тя е по-чуплива от една суха върбова клечка и по-не-постоянна от мартенско време… Днес народната любов е с тебе, а утре минува към Светослава. Смилец климна отрицателно и каза:
– Народът не прощава на баща му, че в най-тежкото време го напусна и остави на произвола на татари-те. Не виждам защо ще обикне синът, който стори като баща си и избяга при Елтимира. От Тертеровци нищо добро той не очаква.
– Светослав има привърженици тука. Ако той не мисли – те ще му вдъхнат мисълта да стане цар. Но по-лесно тая патерица може да хвръкне, отколкото тоя ветрогонец да достигне българския престол. Баща му още като цар беше казал, че ще ми обръсне брадата, но аз го наврях в орехова черупка и го накарах да прибере първата си жена. Той се покори, но не ми прости и ръмжа до последния час против мене. Отиде по дяволите… Сега син му се е озовал тук, и него ще сломя. Тия лукави кумани ми са противни. Чоки с повече покорство бих видял в тоя палат, а не него.
Смилец отиде до единия прозорец и гледа няколко време замислен към града.
Кръглата му малка глава се открояваше в светлината на деня и дългата му сянка падаше по килима и по коляното на патриарха, замечтан дълбоко.
Смилец се извърна.
– Твоето слово тая заран беше много красноречиво – каза той.
– Онова, което трябва да говоря в палата, говоря го, а онова, което е за черквата, там го говоря – забележи Иоаким.
– Но ти изригваше проклятия против богомилите, а ние нямаме полза сега да ги възбуждаме. По-големи беди висят над главата ми.
– Богомилите са опасни, Смилчо. Опасни са не само за черквата, но и за царството. Уверявам те, ако се появят татарите, те първи ще ги посрещнат. Те са шугавиге кози, които заразяват и здравото стадо.
Влезе севастократор Радослав.
Той беше висок и приличате на брата си, но погледът му светеше но-живо.
Той се поклони на патриарха и му целуна десницата.
– Благословен да си, Радославе – каза му Иоаким, като направи лека благословия с ръка.
– Какво има ново? – попита Смилен.
– Чух, че Светослав се е сгодил.
– Нека се сгодява и жени, това ще го направи да не мисли за пакости… – каза Иоаким.
– За коя? – попита Смилен.
– За Ефросина, Пантолеоновата осиновена дъщеря.
Смилец се намеси:
– Той става богат!
– Сиреч по-опасен – допълни Радослав. В очите му светна гняв.
– Той беше гол като тояга до днес; сега става най-богатия търновски болярин – промълви Смилец.
– Този глупец Пантолеон много прибърза… А аз тъкмях Ефросина за Годеславовия син.
Иоаким сбърчи чело и каза:
– Думах ти одеве: сломи го. С това богатство той цяла войска може да въоръжи. Ето какво излиза от твоята нерешителност.
– Дядо Иоакиме, ти забравяш, че Светослав е шурей на Чоки, на моя господар? Защо да си навличам гнева на татарина?
– Проклятие! – избъбра Иоаким. Слънцето сега играеше по рядката му бяла брадица, която трепереше.
VII. Света гора
Тоя ден следобед на ливадата на Света гора се виеше голямо хоро под ручилото на гайдата. Беше сбор. Купове граждани и гражданки стояха или седяха на зелената трева.
Там беше и Азатин бей, с един татарин още, дошли също да погледат. Тяхната ярка татарска носия привличаше погледите към тях. Тия погледи бяха недружелюбни и плахи. Силният татарски големец вдъхваше страх на търновци.
Тая ливада беше в празнични дни една от най-хубавите разходки на търновци. Чудният вид, който се отваряше оттам, както и прохладата на гората и, привличаха много свят от двата пола и от всички съсловия.
Викове, песни оглушаваха ливадата. На едно място играеха акробати пред гъсто множество. Продавачи на разни дреболии и детски игрална бяха прострели сергиите си на сянката до гората и пременени булки н моми се трупаха там. Деца пищяха със свирки; гуслари свиреха стари юнашки песни пред купове слушатели. Недъгави н сакати просяци намесваха дрипите си сред яркоцветните болярски премени и плачливите им гласове за подаяние потъваха в шума от песните, свирките, виковете, смеховете на веселия народ. Из гъстата гора отдясно излазяха или влазяха в нея поклонници на църквите, скрити в сенките й. Пияни младежи подгонваха простите моми, които с писък и смехове се промушваха из навалицата, натрупала се около двама полуголи снажни борци кумани с мургави кожи и железни мишци. Слънцето ярко осветляваше пъстрата и подвижна картина на това народно веселие.
Царски слуги разнасяха вино из множеството, за да пие за здравето на царя и царицата, която днес си празнуваше денят.
Една дружина от болярски моми гледаха хорото от сянката на гората. И когато те се разговаряха весело н се смееха, Азатин бей, спрял се наблизо в сянката с другаря си, впиваше жадни и запалени от див огън очи в една от боляркините. Тя беше една великолепна, едра, висока мома, с румени бузи, с високи гърди и източена, напета снага… Наниз от ситни бисери обвиваше прекрасната й шия и ред жълтици светеха въз русата коса па челото й. От нея лъхаше живот н сила. И като приказваше с другарките си, тя често хвърляше дяволити очи на един левент момък с черни засукани мустаци, облечен в болярски дрехи със златни шевове и с дълъг меч на бедрото, който се беше загледал в нея. И тя срещаше погледите си с тоя левент тъй често и тъй смело, щото всички, които ги гледаха, разбираха, че тоя момък и тая мома се харесват един други.
– Радоил е хвърлил око на Славка, но няма да го огрее – каза един от зрителите.
– Но ако поиска, може да я грабне. Само да му не скимне… – каза друг.
– Тогава ще иде на въжето я! Годеслав е от великите боляри.
Някой от виночерпците поднесе им вино.
– Хай да е жив царят! – казаха тия, които пиха. Виночерпецът отмина по-нататък, като отнесе на други търновци големия бъкъл, придружаван от едно момче, което държеше половяк с вино.
– Смилец е добър, но само е баба – каза един, който си обрисваше с ръка мокрите от вино мустаки.
– Затова го и туриха татарите я – отвърна друг.
– Като не сме достойни сами, тъй ни се пада – забележи трети.
– Поне сме си мирни сега.
– Да е жив, да е жив. Добре, че е той, а не татарин.
– Ела, зло, че без тебе по-зло.
Тоя кратък разговор изобразяваше психологията на търновския народ. Той бе недоволен, че има цар Смилеца, и бе благодарен, че го има такъв. Спомените за доброто минало време, минало, още прясно в паметта, разтъжаваха търновци при гледката на сегашното положение. Но те се радваха на мир. Доверието, с което се ползуваше Смилец пред татарския хан, и сродството и дружбата му с византийския император обезпечваха им мира и благата му. И търновци бързаха да се веселят при всеки сгоден случай, по природа лекомислени и жизнерадостни, както и леки и непостоянни в привързаностите си.
– Ето го! – извика един.
В това време множеството бе устремило очи към единия край на ливадата. Оттам се задаваше Смилец на кон, последван от свитата си, от телохранители и оръженосци, въоръжени с мечове, копия и щитове. Смилец обичаше да прави тия разходки между народа. Лишен пред него от обаянието на самовластен господар и на подвиги и заслуги в миналото си, той гледаше да му спечели сърцето с благи и прости обноски при сближаването с него, като задушаваше в гърдите си аристократическия предразсъдък. Благоволителна усмивка играеше по устните му. Неговата малка римска глава, покрита с лъскав шлем, твърде малка за широките му рамена и едра снага, се извръщаше наляво, надясно и климаше на множеството, което със сваляне шапки се покланяше. Азатин бея той поздрави с едно по-силно климане. Азатин му отдаде почтителен поклон по татарския начин. Смилец бавно мина край хорото, погледа го тихо с добра усмивка. Па се запъти към гората и изчезна в нея, сподирен от очите на народа. Той отиде да се прекръсти и запали свещ в манастира „Св. Троица“.
Додето народът беше улисан да гледа царя, левентът момък с черните засукани мустаци, когото нарекоха Радоил, сколаса да размени няколко думи настрана със Славка.
– Славке, пристаяш ли ми?
– Пристаям – отговори тя.
– Закълни ми се в света Богородица.
– Заклевам се в света Богородица.
– И в свети Ивана.
– Заклевам се и в свети Ивана.
– И аз ти се заклевам в сабята си, че ти ще бъдеш моя жена.
Славка се озърташе стреснато.
– Тая вечер готова ли си да дойдеш?
– Готова съм.
– Ще те чакам пред вас, а ще идем в Ярова гора, при черковището.
– Чакай ме.
Радоил бързо се отдалечи след тоя разговор.
А в това време куп моми на ливадата пееха:
В Търново града голяма
голямо чудо станало.
Де се е чуло, видяло
болярка ускок да либи?
Славке ле, пиле шарено,
Славке ле, божур в градина,
Славке ле, росен босиляк,
ускок се, Слявке, не либи:
Радой е чедо пакостно,
Радою майка – голата,
Радою либе – сабята…
А песента продължаваше.
VIII. Един син на века си
Радоил не беше от болярски род, макар че имаше болярски вид.
Той беше селски син, роден в старопланинското село Етър от заможни родители, сродници на прочутия в Ивайлово време юнак Хранислав.
От ранни години той усети в себе си наклонност към приключения и волен живот по поля н планини. Прост и съвсем безграмотен, както всички тогавашни селяни, той обладаваше хитър ум, заедно с голяма храброст и жажда за юнашки подвизи. Селото му се видя малко, Търново тясно за широкия размах на неговата необуздана природа. Един ден той напусна бащиния си дом и ралото и влезе в една от многото разбойнически чети, които тогава опленяваха еднакво и гръцката земя, и българската. Но нероден да остане прост разбойник по друмища п планини, той заряза четата и си състави нова от отбор юнаци и се понесе да дири битки и слава, като чича си Хранислава. Така той се би с Ногаевите пълчища и като бе разбит, той пренесе театъра на своите подвизи във Византия. Там служи на Андроника в борбата му със селджукските турци, които минуваха вече за грабеж в Южна Тракия, и се прочу с юначеството си; после, разсърден за нещо от императора, той се би против него и разграби гръцките села. Мълвата за подвизите му достигна и в България, името му се разнасяше из уста в уста наред с легендите за неговите юнашки дела. Но честолюбието на суровия авантюрист се ограничаваше в желанието да минува за голям юнак и по-далеко не отиваше. Той остаяше безучастен към събитията в отечеството си, дето един по-силен и по-тщеславен дух би намерил поприще за осъществени с широките блянове на един Ивайло.
От шест месеца той се прибра в Търново и прекарваше мирен живот под лаврите си. За България ме го беше еня, и че Смилец е татарски данник. Патриотизмът не беше тогава едно възпитано чувство, както днес, а смътен инстинкт. Тоя инстинкт, груби първобитен, се изразяваше в омраза към чужденците, а не в любов към своите. Но чувството на себелюбието надделяваше над всички други. За Радоя юнашката слава беше всичко. Той остаяше повече ратоборец, отколкото българин. Както тон, и други такива юнаци по неговото време диреха лаври и печалби, даже в борба против България. Ето защо не го закачаха в Търново. И той спокойно вкушаваше благата на мирния живот след бурните ратни шетни, додето му скимнеше пак да ги залови.
Една от причините, дето му се видя тоя живот тъй благ, беше и Славка, хубавата дъщеря на болярина Годеслава, висок сановник в царския двор. Той се бе влюбил в тая болярска мома и тя в него. Славка, още преди да го види, беше опленена от името му н от разказите за юнашките му дела. Тя имаше волна и буйна душа; юнашството я очароваваше, храбрите левенти бяха за нея кумири. И тя го обикна тъй лесно и просто, както и той нея. Първата им среща, издебната от Радоила, стана една вечер на връщане от сбора на „Св. Троица“. И разговорът им беше прост до рязкост, както и одевешния.
– Добър вечер, Славке – каза й Радоил.
– Дал бог добро, Радоиле – издума тя смутено.
– Ти си болярка и големкиня, аз съм селянин… пък отговаряш…
– Нека бъдат всички селяни като тебе – каза тя бързо и гърдите й тупаха.
– Та ти не си горделива?
– Защо да съм горделива?
Радоил се позапъна малко, като не знаеше що да й каже. Повървяха заедно из дрезгавината.
– Защо ми каза това? – попита тя.
– Защото искам да ти кажа подир това друго… – и той я улови за ръката, разтреперан.
– Кажи? – рече тя просто, без да си измъкне ръката.
– Да се не сърдиш?
– Не.
– Аз те харесвам, Славке.
– Като ти ме харесваш, и аз те харесвам. Оттогава бяха две либета. Радоил я следваше наред, мислеше само за нея. Тя го сънуваше. Ни той, ни тя не мислеха за пречките, които родът и знатното положение на баща й туряха на женитбата им. Защото младите сърца във всички времена и у всички народи си имат своя логика. Предразсъдките за влюбените, както планинските прегради за орела, не съществуват. И понеже любовта, както димът, не може да се укрие, то скоро тяхната тайна стана достояние на мълвата. Седенките й нагласиха песен, хората я разгласиха. И както винаги става, домашните на Славка най-после повярваха, че мълвата не лъже. Годеслав се разлюти, той се оплака на царя против дързостта на разбойника. Но Смилец се усмихна и каза: „Годеславе, всяка мома е любила някого, преди да залюби мъжа си. Остави младите да си побленуват.“
Радоил и Славка напуснаха рано Света гора и всеки отделно се запъти към дома си. Веднага подир тях и Азатин бей тръгна към града. Слънцето захождаше зад планината. Широки сенки падаха от дървесата по тревата. Смилец излезе пак из гората със свитата си, мина през ливадата, за да слезе по стръмнинката. Но той се спря за няколко минути, за да гледа столицата си. Той гледа омаян и възхитен дивната панорама пред себе си.
