Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 16 страниц)
XXV. Смилец и Светослав
Смилец изтръпна, когато на утринта се научи от Темира за пълния неуспех на покушението в Устето. Но той благодари бога, като узна, че и тримата злодейци загинали в борбата със Светослава. Никой прочее от тях нямаше да проговори и да издаде епикерния, което би хвърлило опасно подозрение върху самия него.
Но Смилец не остана съвсем спокоен. Той прати да повикат Светослава да му изкаже съчувствието си, да го сърадва за избавлението му.
Светослав, силно зачуден, че Смилец пръв път го вика в двореца, облече се в най-добрите си дрехи и отиде в Царевец. Смилецовите дворцови чиновници го приеха на трема с почести, каквито се отдават на член от царски род.
Смилец го прие в горницата на жена си. Тя седеше на един широк стол и плетеше дантели.
Светослав се поклони ниско на Смилеца и после на Мария.
– Приемам те в стаята на жена си, княже, защото тук се намерих, а ти не си чужд човек за нас – каза Смилец, дружески усмихнат. – Но нека побързам да ти кажа онова, за което те викам: поздравляваме те от сърце, драгий княже, за чудесното ти избавление тая нощ. Всемилостивий бог не допусна да се пролее кръвта на такъв млад и прекрасен момък и запази с десницата си твоя скъп живот от ударите на гнусни злодейци.
– Дълбока благодарност изказва слугата ти, господарю, за милостивите ти думи – каза Светослав, като се поклони.
Смилец го разпита за подробностите на случката. Когато Светослав му разправи само онова, което трябваше да обади, Смилец се просълзи от умиление.
– Благословен да бъде бог наш, нине и присно и во веки, амин!
И той се прекръсти пред иконостаса. Мария също изказваше радостта си.
– О, какво щастие, княже! А какви бяха тил случайни пътници, които ти помогнаха в страшната минута? – питаше тя.
– Случайни пътници? Ангели божии, изпратени от небесата! – извика Смилец с притворен възторг. – Да, кои бяха, княже? Искам да ги възнаградя богато.
– Не ги познавах тия добри хора, нито болярин Дамян, нито слугите ми. А когато се сетих да ги попитам, те бяха отминали напред… но изглеждаше да са търговци.
– Слава богу, слава богу, имал си чест. О, как жаля, че ония разбойници не са ми сега в ръцете, за да ги видя на кол. – каза Смилен. – Сине, Светославе, пак те сърадваме.
– Благодаря, царю.
И Светослав му се поклони.
– Днес е празник за мене, че виждам Светослава гост мой, макар н недоброволен гост… Княже, ти никога, че стъпваш при нас, но ние те обичаме.
– Князът за нас не е чужденец, макар че се държи като чужденец… Ние сме и роднина – проговори Мария усмихнато, без да подигне главата си от работата.
– В двореца имат првзо да влизат само ония, които могат да бъдат в нещо полезни със съвета си или със сабята си – каза Светослав.
Смилец се усмихна добродушно:
– Тъй, тъй, князът не обича Царевец, ни почестите му, ни тегобите му. Веселбите му са по-приятни от грижите. Млад човек иска да младува… Ах, да бях на твойте години… Завиждам ти, княже.
– Княже – обърна се царицата, – имаш невяста хубавица.
– Тя е малко хубава, но твърде много добра, твое величество.
– И богата – допълни Смилец. – Хубаво, хубаво. Сбърка само, дето не ни покани на сватбата.
– Аз бях решил да я направя скромна, твое величество. Но благодаря за честта.
– Поздрави от нас Фросина… Тя няма да откаже да й пратим някои дарове?
– Благодаря от моя и от нейна страна за високото ви благоволение.
Светослав целуна пак полата на Смилеца и отстъпи назад, за да си иде.
– Сбогом, драгий княже, пази се. Ние, големите хора, сме окръжени с опасности.
– Това е вярно, царю.
Светослав се поклони и излезе.
Смилец се обърна към жена си засмян:
– Драга Марийо, кой беше по-голям комедиант?
Тя дигна глава и го изгледа учудена.
– Ти видя как се надлъгвахме… Не, тоя лукав куманец ми додява тука… По бих рад да го знам при Чоки, а още по-добре – при дяволите, нежели да се върти в Търново.
Смилец походи малко, па продължи:
– И тоя сръбски отговор, дето не иде! Не знам даже още, пристигнала ли е дъщеря ни?
– И пратихме я при тия трибалски диваци – каза намусено Мария; – продадохме я като говедо.
– Ако тая ни жертва не остане ялова, тронът е спасен, ние сме спасени – каза Смилец. – Но тая сватовщина и така вече ни донесе малко помощ: Чоки, като е чул, че може да срещне тука и сръбска войска, забави вървежа си. Сега се навъртал около Добрич.
– А ако не дойдат сърбите? – попита Мария.
Смилец дигна рамена.
– Защо не поиска от вуйка ми Андроника помощ?
– И патриархът иска това, и някои от болярите, и брат ми Радослав – най-много… Не ща, Марийо, не ща гърците… Ако с тяхната помощ си запазя трона, няма много да харесам и тогава… Примерът на Иван-Асеня II е още пресен в ума ни. Но аз не губя надежда в бога. Народът и той е бодър. Крал Милутин няма да остане глух на зовът ми.
XXVI. Балдювата държава
На север от Преслав, в цветущата долина на Камчия, бяха Балдювите имения.
Те бяха обширни. В техните граници влазяха и три села.
Есента бе пастала.
Дърветата край реката жълтееха. Старата дъбова гора, край която минува пътя от Шумен за Преслав, част от която и днес съществува, глъхнеше вече под есенната си позлата. Дебелите дънери самотно издигаха рунтавите си клонове към небето и в мрачната им самотия вееше униние заедно с глухия шум на вятъра.
Преданието казваше, че тая гора била някога на цар Симеон. В нейната прохладна сянка той пирувал с воеводите и болярите си, когато му омръзвали шумът и тревогите на Преслав. После, от ръце па ръце, в продължение па три века и половина, тя мина във владение на бан Балдя заедно с околните земи. Константин Тихо в първите години на царуването си беше увеличил това имущество с нови земи, в награда за важни Балдюви заслуги.
Зад дъбовата гора бяха чифлишките здания – от дъски и лепен плет. А до тях се издигаше двукатен болярски замък, зидан от камък, с кула на единия край. В това жилище се настаняваше банът, когато навестяваше имуществата си.
Далеко наоколо тях се простираха ниви, ливади, лозя, паши Балдюви. По пашите се мяркаха пъстри овчи стада, чърди от говеда и коне. Годината беше плодородна, житниците пращяха от жито, бъчвите от вино, наляно неотдавна. Купове необелени царевици стоеха под стрехите на чифлика. Гръцки търговци идеха отдалеко да купуват храни, защото в Мала Азия и в Южна Тракия нивята бяха повредени от суша и буболечки.
Освен ратаите, които работеха собствените земи на Балдя и които се подсланяха в поменатите чифлишки здания, бяха под Балдювата власт и жителите на трите села. По тогавашните полуфеодални обичаи тия селяни бяха прикрепени към земята си, без право да я отчуждават или напущат. Те я обработваха за своя сметка, но със задължение част от произведенията си да дават на болярина или вместо това друго веществено даждие и определено число дни в годината да работят на болярина сборно (на тлъка), било в полето му, било в къщата му. Такива зависими селяни се наричаха тогава отроции парици. Както във Византия и Сърбия, и в България съществуваше крепостното състояние. Но то не беше робство: отроците владееха собствена земя, но само се лишаваха от правото да се местят. Подчиненоста им се изразяваше само в ограничение личната свобода и в даждието на господаря. Нито духовният сан, нито военното звание не избавяха селянина от тая зависимост. Крепостният свещеник принадлежеше на болярина, които го хранеше и обличаше. Отроците обаче бяха отегчени от други още тегоби: работеха царските земи, зидаха крепости и отиваха па война. Със зидане крепости бяха натоварени и гражданите от града, дето се издигаха тия постройки.
Само отроците по манастирските имущества бяха освободени от тия тегоби.
Такива села с хората им и земите им тогава се раздаваха от царете на болярите за принесени услуги на държавата. Особено се радваха манастирите на такива великодушни дарявания от благочестивите владетели.
Но отроците в болярските владения въпреки закона бяха повечето пъти зле потискани и грабени от своите самовластни господари. Глухо негодувание царуваше против тия своеволия на силните. Затова и богомилската ерес беше най-разпространена между простия народ, понеже при другото богомилите проповядваха, че човек не е задължен да работи на своя господар, и силно въставаха против ангарията. На това свободолюбиво учение, при толкова други нелепи религиозни доктрини, на богомилството, се дължеше големия му успех и разпространение из всички класове на народа, особено из селянията.
XXVII. Тлъка
Една вечер, в първите дни на октомврия, бяха се събрали на двора на чифлика стотина селяни и селянки на тлъка да белят папури.
Обикновените при такива тлъки весели разговори, песни и шеги не млъкваха.
– Хайде работете, хора – казваше една възрастна невяста, пълна и червендалеста, като сръчно въртеше за ушите царевицата, за да направи клуп. – Работете, че булгура ври на огъня. Който не бели, вълци го изели.
– Аз огладнях, дайте булгура – казваше един снажен момък с кривната на ухо шапка, като събличаше със силните си пръсти бялата шума на царевицата.
– Аз вместо булгурец – обади се друг ергенин – по обичам да хапна друго нещо.
– Какво?
– Червените бузки на Либеновата Стоянка.
– У, поразнико! – скара му се намусено една мома.
– Що се сърдиш, Петрунке? Стоянка я няма тука.
– Хапни Петрункините бе – изкиска се една мома и след нейния смях гръмнаха кисканията и на много моми.
– Моите има кой да ги хапне – обърна се Петрунка към момата, – но твоите да видим: не можеш да си намериш драговник още.
– Аз мразя мъжете като чумата – изшегува се горчиво момата.
– О! – извикаха всичките ергени весело.
На другия край разговора беше по-сериозен. Предаваше се слуха за татарското нашествие.
– И защо ги не изгонят бе?
– Кой? Смилец ли? Баба!
– И защо е цар тогава? Нека вземе хурката! – обърна се една напета мома, като хвърли обелената царевица на купа.
– Ще си изберем друг цар – каза един навъсен. Очевидно, тия хорица не знаеха още какъв е цар Смилец и кой избира сега царете.
– А бе, който и да бъде, за него е все едно: все ще ни язди като добитъци – издума един с превързано око селянин.
– Не може инак бе, Стояне…
– Може, може… Може и без цар, може и без боляри, може всякак… И писанието ги отхвърля. Нали пише: „Не надейте се на князи и сини человеческие иже в них нест спасения“? Кръвта ни пият само!
Мнозина се съгласиха със Стоя на, който носеше още прозвище „Граматик“. Той беше богомил.
– Ти ядеш хляба на Балдя, а ругаеш болярите! – обади се един.
– Колко са Балдювци? – каза Стоян.
– Да го поживи господ. Много е добър банът – каза друг.
– Благодарни сме, не ни мачка, що да хулим бога – каза един стар отрок наполовина във военно облекло, стар спомен от предишните царувания.
– Попейте, моми! – обади се някой.
Без повече канене жените и момите от отсрещния кран запяха. Съдържанието на песента беше в хармония с времената. Тя бе скорошна и вдъхната от недавнашното Ногаево нашествие:
Татарин кара Стана робиня,
с коня я тъпче по бели пети,
с бича я шиба по тънка снага,
та па си Стани люто говори:
– Я върви, първи, Стана робиньо!
– Как ще вървя, чер татарино,
като си нося мъжко детенце?
– Фьрли го, Стано, че ще те бия! —
Изминали са поле широко,
настанали са гора зелена,
измъкна Стана пояс от кръста,
направи люлка в гора зелена,
тури си Стана мъжко детенце,
даде му шумка да го залише.
Залюляла го и запяла му:
Нани ми, напи, мъжко детенце,
вятър ще духне, залюля ще те,
дъжд ще удари – окъпа ще те,
слънце ще изгрей – подсуши ще те,
до ще кошута – придои ще те!
Додето тая жална песен продължаваше меланхолична като опело на независимостта на България, в една стая, дето живееше управителя на чифлика със семейството си, ставаше странна беседа.
Един млад и дрипав поп четеше пред тях в една стара книга, с тържествен глас, легендите на богомилската ерес. Домочадието слушаше, прехласнато от наслада, тия странни апокрифически оказания, в които библейските разкази се размесяха с фантастически нелепи измислици. Попът, който беше богомил, както и слушателите му, четеше сега Въпросите на св. Иваназа второто пришествие:
„И преди да настане пришествието господне, ще дойде из бездните на небесата антихрист. И той ще има на главата си косми като стрели, и очите му ще бъдат светли ви като денница, и пръстите му ще бъдат остри като сърпове. И бог тогава ще прати гръмове и светкавици въз антихриста, и той ще се превърне на пепел, а вятърът ще я раздуха по четирите страни на света. И след като изчезне от лицето на земята антихриста, ще настане възкресение на мъртвите, които лежат в гробовете и в утробите на животните, и в дъното морско. Тогава ще се запали всичката земя с горите, планините и градовете; ветровете ще задухат от четирите краища на света и ще разпръснат всичкия прах. Земята ще бъде бяла и чиста като хартия, без планини и долища, равна като дъска. Тогава ще се появи син божий и ще открие страшния съд. И тръба ангелска ще затръби и ще се чуе от седмото небе до ада.“
Тия оказания, чудати плодове на мистическа фантазия, се разпространяваха тогава с хиляди из България. Тях слушаха с вяра и боляри, и граждани, и селяни. Въпреки грубостта на измислицата в тая духовна литература се таеше странна поезия. Тя съставляваше духовна храна за народа в тежкото му и безцветно съществуване, пълно с тегла непрекъснати.
Ненадейно псетата лавнаха на двора. После се чу тропане на вратнята.
Управителят на чифлика излезе да види какво има. Кога отвори вратнята, при светлината на факли, той видя спрели пред нея неколцина конници н веднага позна между тях банът.
Балдю влезе в двора, посрещнат с нисък поклон от управителя; влязоха и другите.
Балдю тръгна право към замъка; цялата тлъка стана на крака пред господаря.
– Добър ви вечер, добри християни – поздрави Балдю добродушно. – Защо престанахте да пеете? Па като се обърна към управителя, каза:
– Иване, пробий големите бъчви и почерпете отроците с винце.
След малко Балдю влезе в къщата си, сподирен от троицата си другари.
Тлъката се продължи зад полунощ, развеселена от отворените бъчви.
XXVIII. Балдю в държавата си
Сутринта чифлишките хора се чудеха защо е дошел банът.
– Банът беше по жътва тука. Сега защо е пак дошел н кои са тия хора с него?
После видяха, че банът и гостите му излязоха по полето, яхнали, придружени от управителя.
Те видяха учудени, че обикалят нивите, лозята, ливадите, спираха се пред стадата, пасящи по стърнищата и лъките, или пред конските и говеждите чърди, пръснати из зазеленелите от дъждовете пак паши.
Цял ден мина в това обикаляне.
Сутрешният ден пак обикаляха. Едвам късно вечерта се завърнаха в чифлика. Заранта банът разведе гостите си, та прегледаха хамбарите. После те и управителя влязоха в господарския дом – там стояха до късно. А вечерта Балдю изпрати гостите си.
На другата сутрин той заповяда да се съберат в двора отроците от трите села.
Когато поданиците му изпълниха широкия двор, банът заговори с глас силен, който звучеше като тръба:
– Християни добри, събрах ви днес, за да ви видя всички ви и да ви кажа ето какво: досега бях ваш господар, през четирийсет години живяхме съгласно и мирно, слушахте ме, сговаряхме се и бог благослови вашия труд. Аз съм благодарен от вас.
– И ний сме благодарни от тебе – извикаха стотина гласове.
Балдю си отри пота по челото и продължи:
– Сполай ви, братя. Сега божията воля рекла да се разделим. Аз ви напущам със скръб и вие ще имате нови господари. Аз продадох имотите си.
Един ропот, една глуха мълва, прилична на плач, се разнесе из въздуха. Чуха се молебни гласове:
– Бане, не ни предавай на други.
– Успокойте се, деца: новите ви господари са добри люде.
– От тебе за нас няма по-добър! Чуха се хълцания в тълпата.
Балдю отри две сълзи.
– Принудих се с голяма мъка, братя, да се разделя с вас. Не мислете, че от алчност за злато аз направих това – защо е на мене, старец с единия крак в гроба – злато!… Но златото трябваше за другиго, за царството. Страшен облак виси над земята ни, братя. Татарите, чули сте, идат въз Търново, безбройни агарянци идат да потъпчат нашата хубава земя, да заробят жените ни, да омърсят божиите храмове. Царството е бедно и аз давам моите богатства на царството, за да купи оръжия, да приготви войска и изгони неверниците из нашата драга татковина. И аз сам със старите си кости ще вървя против татарите.
Един плачевен стон изехтя из стотина уста.
– Сега да ви кажа: сбогом. Бог да ви благослови и да ви закриля.
Като една морска вълна, която буен вятър тласка със сила към брега, тълпата се навали насам, неудържима, и загради тясно бана.
– Не ни оставяй, бане! Смили се! – чуха се жални гласове.
Жените обхващаха коленете му, като да го не пуснат да се раздели от тях. Хълцания и плачове заглушаваха въздуха. Покъртеният бан бършеше сълзите си. Това усили жалбата и скръбта на народа. Издигнаха се даже заплашителни юмруци. Банът извика:
– Деца, имам да ви кажа още една последна дума, да ви направя една молба. Тълпата утихна.
Балдю я изгледа няколко секунди, той стоя с вдъхновено лице, па изведнаж извика гръмогласно:
– Кой иска да дойде с мене?
При тоя неочакван позив тълпата се умълча. Но веднага се раздадоха няколко „аз!“ После се умножиха после всички селяни извикаха „аз!“
– Всички, всички! – загърмя народът.
– Всички ще идем против татарина!
– Проклет, кой не иде!
– Да сте живи, български юнаци! – извика Балдю.
Настана неописуем ентусиазъм. Тълпата се размърда и размеси. Шапки се хвърляха, песни юнашки се запяха.
Преброиха доброволците и намериха, че те са четиристотин и осемдесет души мъже – от петдесетгодишна възраст до петнайсетгодишни юноши. Тоя ден и тая нощ бяха луди веселби в чифлика и около него. Всичките бъчви бяха източени.
Сутринта Балдю потегли с опълченците си, въоръжени, както свърнали, за Търново.
С тях идеше и богомилският поп.
Част втора
I. Татарският стан
Близо къде Добрич, в една широка падина на безкрайната добруджанска равнина, бяха разпнати шатрите на татарските войски в съседство с едно опустошено село.
Чоки бе ги довел дотука с доста бавен вървеж по развалените пътища. Той не бързаше твърде за беззащитното Търново, което му беше сигурна плячка, и гледаше да обере добре плячката по пътя си. Защото тя беше главния стръв на оголелите му и разсипани в Токтаевата война ратници. Всичката страна от Тулец (Тулча) до Добрич беше превърната в пустиня. Селата се димяха още, избягналото население се скиташе бездомно и голо, мерзост на запустение царуваше по обезлюдените полета. Чоки искаше да стане цар над една пустиня.
И друга причина имаше за мудността му. Той очакваше да разбере от шпионите си ще излязат ли против него сръбски войски, що тъй нетърпеливо очакваше Смилец. В такъв случай Чоки щеше по-напред да се разправи със сърбите, преди да иде в Търново.
Ханският шатър бе разположен на едно възвишение, настрана от другите шатри. Под големия му свод седеше на скъп персийски килим татарският вожд, заобиколен от велможите си. Той беше силен, около трийсетгодишен мъж, с отличителните черти на татарите. Голямата му глава на къс врат беше покрита с рунтава шапка, която украсяваше отпреде бяло перо, обсипано с драгоценни камъни. Лицето му тъмномургаво, с жълтеникав отцвят, със силно изпъкнали ябълки и сплескан нос, с рядка брадичка, имаше изражение свирепо и диво с тия пламтящи черни очи, конто го оживяваха и озверяваха. Ханското му алено джубе, обшито със сърма, закриваше съвсем коленете му.
Влезе един велможа, поклони се на Чоки и каза:
– Славний господарю, един българин от Търново е дошел и иска да се яви пред очите ти.
– Какъв е тоя българин? – попита учуден Чоки.
– Иска служба при тебе. Азатин бей го видя, познавал го, бил прочут юнак.
– Аз тъкмо от такива хора имам нужда. А щом го познава Азатин бей, нека влезе.
Въведоха Радоила.
Той се поклони ниско.
Чоки го изгледа втренчено и остана доволен от внушителния вид на воеводата.
– Юнак – каза той ниско. После се обърна към него: – Ти искаш да служиш под моето знаме?
– Искам.
– Ти си огорчен нещо от твоите българи?
– Да.
– Какво ти сториха?
– Отнеха ми жената… и искаха да ме убият.
– И ти искаш да си отмъстиш?
– Искам.
На хана се допадна тая искреност, що звучеше в думите на Радоила.
– Вашите искаха да те убият, а аз ще те покрия о милост – и ханът му климна да излезе. После се обърна към едного:
– Дайте му една от робините, да се утеши. Такъв юнак не бива да тъгува без жена.
– Коя? Оная българка, дето я доведе Азатин бей ли, или друга – попита велможата.
– А, оная българка е много хубава. Аз ще я пратя в дар на моя приятел Дигил хана. Нека види какви хубавици има в тая земя, на която аз съм цар.
Велможата излезе.
Ханът се обърна към посланиците:
– Вие кога мислите да си тръгнете?
– След няколко дни.
– Истина, уморени сте. Починете си.
Ханът стана, станаха едновременно и всички други.
Той излезе навън. Мина между шатрите на първенците си и влезе в селото. В една по-добра къща, запазена случайно от пожара, беше се настанил харема му. Там в една стая, постлана със скъпи кавказки килими и кримски седеджета, въз една голяма меча кожа, простряна в дъното й, сега седеше една хубава синеока жена, с руса коса, в богата татарска носия.
Тя беше Елена, законната съпруга на Чоки. До нея, прав, стоеше брат й Светослав.
– Ние имаме още един голям българин, един юнак – каза Чоки, като седна на седеджето.
– Българин? Как го викат? – попита Светослав.
– А, името му не питах. От Търново иде. Ти, деспоте, виж го и разпитай какво става там. От десетина дена нямаме вече никаква вест.
Светослав бързо излезе.
Чоки се обърна към Елена.
– Ти пак имаш сбърчели вежди, гълъбице? Какво има?
– Господарю, какви са тия нови опустошения? – каза сърдито Елена, чиито очи бяха влажни.
– Брат ти пак ти е пуснал муха някаква? – попита недоволен Чоки.
– Ти искаш да станеш цар на една пустиня!
– Войска от вятър не живее, Елено.
– А от дима на пожарите ли живее?
– Остави се, тъй са научени нашите момчета. Не искам да ги сърдя. Когато идем в Търново, всичко ще стане мирно. Аз ще ги повърна назад.
– Да си закарат дома плячката?
Ханът се намуси.
– Казал съм ти: не плачи над чужди гроб. Помни само, че ти си жена на Чоки.
– Не искам тия разорения – каза почервеняла от негодувание Елена.
Ханът я изгледа с високомерна усмивка:
– Когато баща ти те даваше на мен, ти беше по-смирена… Но ти виждаш, че те обичам, и ме душиш. Гледай да ме не разгневиш, защото гневът не гледа нищо.
И той излезе.
