Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 16 страниц)
XVII. Чоки в столицата си
Търново оста поразено, като чу за взетото решение на болярския съвет под натиска на Светослава.
Остана поразено толкова повече, че предложението по най-категоричен начин бе направено най-напред от Балдя, уважаван за неговата смелост да казва истината в царските съвети и висока честност, обикнат особено много подир нечуваното си самопожертвуване в полза на отечеството. И тоя човек сам бе поискал да пуснат татарите в града!
И Търново се покори мълчаливо и чака събитията.
Депутацията, изпратена до хана на сутрешния ден, начело с Балдя, се завърна в Търново. Ханът приел с радост условията за предаването Търново без съпротивление и потеглил насам с укротената си войска. Защитниците на клисурата се повикаха в града.
И така Търново се предаваше безоръжно на благоволението на Чоки.
Сега Светослав пак порасте пред тълпата. Като шурей на Чоки и с голямо влияние пред него, той щеше да запази столицата от лоши изненади. Тая роднинска връзка, която по-рано му печелеше недоверието и ненавистта, сега беше една причина да гледат на княза като на едничкия ангел-хранител на Търново.
Патриархът в негодуванието си напусна палата си в Царевец и се затвори в митрополията долу, решил да не взима участие в Чокиевата среща.
Според условията на капитулацията, Чоки оставяше извън града голямата част от войската си, на лагер, а той сам с петстотин души татарски конници влазяше в столицата си.
На 26 октомврий, навръх Димитровден, градът прие в стените си хана с дружината му.
Из запустелите улици, екнали от конско туптене, никой освен тях не се виждаше. Изтръпналите жители гледаха през дупките на вратите и отзевките на прозорците това необикновено шествие из един мъртъв град.
Чоки с алено джубе яхаше на чер арабски кон въз златообшито седло, с поглед див, блуждающ, учуден по сградите, кулите, палатите, църквите, занемели днес, въпреки големия празник. Един червен байрак с полумесец се ветрееше зад него.
Светослав яздеше почти успоредно с него, след тях идеха татарски велможи, след които следваха българските.
Ханът често се извръщаше и допитваше шурея си за нещо.
В свитата личеше и Азатин бей, бившия представител хански при Смилеца, сега началник на ханската конна стража. Тя яздеше на малки, но яки и изпечени кончета, въоръжена с лъкове и колчани стрели на гърба, широки саби и дълги сулици с байрачета, сред които се издигаха по-високо други пряпорци с бели конски опашки на върха.
Конното шествие изтопурка по скалата на Царев друм и Великата порта се отвори пред новия цар.
И така, Търново, прочутата столица на възобновеното българско царство, Търново, което бе видяло тримата велики Асеновци и славата им, и победоносни шествия и пленени императори, и империи обширни под нозете на царете си, сега виждаше на трона седнал един татарин! Горчива игра на съдбата.
Харемът на хана дойде само по мръкнало в затворени колесници, придружени от стража. В една от колесниците беше и Славка.
XVIII. Новият господар
Чоки се настани в Царевец като в своя къща и зацарува.
Окръжен от големци татарски и български, той въведе в двора грубия азиатски разкош и пищност. В задните стаи на палата тури харема си, състоящ от 20 красни жени, купени или заробени. Елена настани в стаята на царица Мария. Подражавайки на българските царе, Чоки ходеше на лов в горите, даваше пирове в палата, извършваше горделиви шествия из града, обиколен от великаши в богато облекло.
Светослав се ползуваше с велико обаяние пред хана. По влияние и по значение деспотът беше почти съцар. Чоки мислеше чрез неговата глава. Той му бе подарил един прекрасен бял жребец, подарък на баща му Ногая от императора Андроника. Тщеславният и дързък татарин прати посланици до Милутина, за да го поканят да му изпроводи дарове и заложници, като гаранция за мир, както преди две години бе изпратил на баща му Ногая. Поиска и от гръцкия император да изпрати посолство в Търново, за да го поздрави като български цар. Андроник стори това, но Милутин се умълча. След няколко време, понеже в царството му владееше мир и положението му се затвърди, имайки на своя страна Светослава и най-мощните боляри, Чоки разпусна по-голямата част от войската си, за да се върне в жилищата си. Това той стори по две причини още една, защото изведнаж захвана люта зима, та лагерен живот ставаше невъзможен, а в тясното Търново нямаше подслон за толкова сган, която освен това би могла да предизвика с пакостничествата си вълнение, което ханът желаеше да се избегне; друго – трябваше да удовлетвори горещото желание на войниците си по-скоро да отнесат в домовете си награбената плячка в сребро, в мед, в дрехи, в покъщнина, жива стока и в робини. Тая плячка образуваше товара на стотини кола. След това войниците щяха да бъдат готови при първо повикване да се съберат под знамената на хана. Сам Светослав бе одобрил и съветвал тая мярка.
В Търново остяха само триста конника – стражата ханска в Царевец, под началство на Азатин бея – и около четиристотин души, пръснати из градските и околни крепости.
Тия малки сили обаче бяха достатъчни за охраната на непристъпния Царевец и за подкрепата на политическата мощ на хана над царството. Миналият татарски погром, жив още в умовете, беше оживил татарския страх у народа и болярите. Черната кръгла татарска шапка вдъхваше трепет. От нея трепереха и съседните държави. Самата ханска стража в Търново се състоеше от отбор ратници, смели, кръвожадни, калени в битки и в опасности, безпощадни изпълнители на ханските заповеди.
Ужасният призрак Ногаев летеше над страната, уморена, наплашена, изгубила доверие в себе си, клюмнала покорно врат под съдбата си.
Областите, номинално само подчинени на слабия Смилец, сега прибързаха да изпратят на татарския владетел изявления за преданост и закъснелите даждия. Кастрофилактите и кефалиите и други областни чиновници дойдоха в Търново и целуваха скута на Чоки.
И у Чоки крепнеше всеки ден убеждението, че той е здраво стъпил в Търново и властта му е непоколебима над тоя покорен народ.
А харесваше му се Търново и България. Тия палати и големи сгради и силни крепости в столицата, тия планини, гори, буйни води и красоти природни и богата страна, населявана от послушен и работлив народ – как много се различаваха от голите и еднообразни степи с бедно чергарско полудиво население, над които бе владял баща му! Той се задоволи сега с България и изгуби всяка охота да си отнеме земите в Южна Русия, завоювани от Токтая.
Татарският страх държеше в покорство тоя народ. За да го привлече, Чоки, по съвета на Светослава, даваше важни служби и на търновските боляри, даде дворцови служби и на граждани неболяри, между които беше и Хлав, назначен протоспатарий.
И тишина царуваше навред.
При всичко това, Чоки с учудване научаваше, че татари се убиват около столицата. Това го хвърляше в голям гняв и за всеки убит татарин той заповядваше да набучват на прът главите на пет българи, затворени за слаби простъпки в тъмниците.
XIX. Един вироглавец
Радоил беше сега тайно в Търново. Той се шири свободно подир Смилецовото избягване и се ползуваше с пълна безнаказаност. Видяхме каква помощ даде Светославу при внезапното му появяване в болярския съвет. Но след Чокевото пристигане в столицата, Радоил изново бе принуден да се крие там. Той сега имаше разправии с Чоки за опита да похити Славка и за убийството на няколко татари при станът му. Но и сега разбойникът не стоеше мирен. Всеки ден почти извън столицата по друмищата, из гористата клисура на Янтра, падаха под ножа на момчетата му татарски войници. Радоил продължаваше да си отмъщава. Чоки се лютеше и пращаше напразно потери по неуловимите нехранимайковци. Светослав се ядосваше от тия лудории на неустрашимия воевода, който с това бъркаше на плана му да приспи бдителността на Чоки, викаше го нощя у дома си и го гълчеше.
– Неразбраний лудетино – казваше му той, – престани. Часът за работа още не е дошел.
– Кога ще дойде тоя час? Той много се бави! И Славка все е в харема… – казваше Радоил отчаяно.
А Славка, и тя въздишаше. Когато Светослав отиваше в палата да навести сестра си, Славка тайно дохождаше в стаята и го питаше за Радоила. И Светослав й донасяше много здраве от него, ободряваше я и я обнадеждваше със скоро избавление. Но тя не беше посветена на плана му, както Елена.
Остаянето й при Чоки, вместо да бъде пратена зад Дунава, се дължеше на молбите на Елена и на Светослава. В ядът си за нейното бягство с Радоила, ханът бе заповядал да я удушат; но Елена бе паднала в краката му със сълзи да го моли да помилва виновната. Намесил се бе и Светослав. Той бе поискал милост за Славка, като бе посочил па хана ползата от това великодушие: Годеслав беше един от влиятелните боляри н не трябвате да го правят непримирим чрез тая ненужна жестокост. И Чокн се бе укротил. Той изля гнева ся само над пазачите на къщата, дето бе харема му, и над слугините, като заповеда първите да обезглавят, вторите да удушат. Славка задържа в харема си и я доведе тук. Чоки обаче не пожела да я повърне на баща й: сластолюбивият татарин не искаше да лиши харема си от такава снажна хубавица…
По едно време обаче Чоки се допита до Светослава дали не е добре да я отпусне, за да се укроти Радоил; но Светослав му отсъветва това, като каза, че това великодушие ще се вземе за слабост.
А на Годеслава и Радоила той обаждаше, че всичките му ходатайства пред хана да освободи Славка остаяли ялови. Ханът се бил много привързал към нея. Само с унищожението на Чоки Славка ще бъде свободна.
Годеслав обаче се благодари и на толкова. Той беше признателен Светославу, че е спомогнал за спасението на дъщеря му. Той сега му беше от най-преданите привърженици, виждайки в успеха на Светославовия план и надеждата за освобождението Славкино из срамотния харемски плен. Обстоятелствата бяха докарали обрат н в чувствата му към Радоила. Той сега го считаше свой добър зет и приятел, даваше му убежище в домът си, работеше с него по делото, по великото дело за освобождението на Търново, с което бе свързано и Славкииото. И той бе отдал за успеха на това дело всичко почти, което бе получил като подкуп от Пантолеона и като обезщетение от Радоила. Да прегърне дъщеря си пак това беше неговата денонощна мисъл, каквато беше и Радоиловата – да види пак Славка в обятията си. За тоя груб и безстрашен разбойник Славка стоеше преди отечеството. Стечението на обстоятелствата бяха го направили по неволя патриот и Светослав си честитеше, че бе успял да задържи Славка в харема, та и Радоил остаяше верен съюзник в предприятията му.
XX. Противната партия
Смилец беше изчезнал, но патриархът остаяше душата, представителят на победената партия, покорила се на неотразимостта на събитията, със задушена злост в гърдите, неизгубила надежда да възтържествува един ден.
Откогато Чоки бе влязъл в Царевец, Иоаким бе напуснал патриаршеския палат. Той живееше долу в митрополията, дето търновския митрополит му бе отстъпил стаите си. Фанатик и озлобен, Иоаким не желаеше да гледа тържествующите татари, загрозили с присъствието си Царевец.
Иоаким беше човек, под чието духовно расо се криеше, заедно с религиозния фанатизъм, политически мъж с голяма енергия, ловкост, упоритост и с безмерно честолюбие. Разбрал с прозорливото си око, че Чокиевото всесилие не ще бъде трайно, а Смилец вече не съществуваше, той науми да доведе на трона с помощта на императорска войска друг един претендент: Михаила, син на Константина Тиха и Мария, който сега живееше в Цариград. Той получи съгласие за това нещо от верните привърженици на бившия режим. Тогава влезе скришно в сношение с Михаила Тиха.
Понеже първото му писмо до императора бе осуетено с друго – от болярския съвет, който реши предаването Търново на Чоки, – той бе писал втори път Дндрсняку да му иска военна помощ за възвождане на трона Михаила, когато сгодния случай настане. Писа и на Смилецовия брат, севастократора Радослава, сега началник на императорските войски в Солун, да употребя всичките си усилия да склони Андроника за такава намеса във вътрешните работи на България.
Иоаким, някога личен ходатай в Цариград за освобождението Светославово, сега мразеше княза с дълбока, органическа омраза, минала от Тертера към сина му. Смилецовото опропастяване се дължеше главно на неговите подземни интриги. Беззаветната преданост Светославова на интересите на Чоки му се виждаше подозрителна. Иоаким подушваше тайните копнежи на Светослава да допипа короната чрез посредството на Чоки, конто ставаше оръдие в ръцете на оръдието си; той виждаше в него опасния противник на кроежите си, затова се мъчеше да го съсипе.
За да укрепи положението си пред Чоки, той, след месец и половина безсилна сръдня, се яви при него по тържествен начин, придружен от сонм епископи, архимандрити и дякони, и му засвидетелствува своята преданост. Чоки твърде се зарадва. За да спечели още повече сърцето на влиятелния патриарх, той надари няколко храмове и манастири с богати черковни утвари и със земи, по подражение на своите предшественици; той го канеше в палата при тържествени случаи и го окръжаваше с почести. С това лукавият хан раздухваше тайно враждата, която бе усетил, че дели деспота и патриарха. Само че Чоки имаше работа с двама по-лукави от себе си. Иоаким и Светослав му копаеха тайно гроба, но по различни начини и с разни цели…
Като проникваше със силата на лисичия си ум и съобразителност тайните въжделения на деспота, Иоаким обаче не бе сполучил още да отгатне добре плана му за осъществението им. Светослав прочее имаше един силен враг при Чоки, който можеше да го погуби. Той хвана да гледа към патриарха с голямо недоверие. Да го привлече към себе си, нито можеше да мисли за това; да възбуди Чокиевата подозрителност против него, да го отдалечи от двора, той нямаше на ръка никакъв сериозен предлог. И Светослав губеше съня си. Той реши да говори със сестра си, чието влияние пред мъжа й беше значително. Тя обеща да си помисли.
XXI. В спалнята на палата
Една вечер Елена влезна в спалнята твърде опечалена при Чоки, с просълзени очи.
– Какво има, моя хурио? Защо са тия сълзи? – попита я Чоки, като я целуна.
– Ти искаш да убиеш брата ми!
– Аз? – извика слисан ханът.
– Патриархът е най-големия му враг и ти си го направил най-голям приятел.
– Те! отде знаеш това?
– Не видя ли всеки ден, че ти дохожда да прави козни против брата ми? Чоки се навъси.
– Съпругата на един мюсюлманин не трябва да привиква да вижда и да следи мъжете какво правят. Заклевам се в аллаха и в неговия пророк, че тебе те е надул брат ти.
– Брат ми? – извика сърдито Елена. – Ти говориш така за брата ми, който ти отвори вратата на Търново?
Чоки я погледна знаменателно, па каза ниско, с лукаво намерение да прочете в лицето й:
– Кажи си, Елено, брат ти иска да стане цар?
– Лъжа! Кой ти пошъпва това? Патриархът? Ако желаеше брат ми да седне на престола, той би сторил това, когато цяло Търново го молеше да воюва с тебе. Но той не стори това, а повика зетя си в Търново и си спечели тайните омрази на всички, и на патриарха.
– Не сърди се, глупава гявурко, аз се шегувам. Светослав е бил и си остая мой стълб. Та той е почти цар, наравно с мене… Истина, че аз тука се усещам малко като в небрано лозе… Но не се е по-добре усещал и Смилец, и Георги Тертер, и преди него дето бяха… Тия българи са овчици, но по-непостоянниот вятъра и само здрав юмрук който има, той ги държи… Този калугерин ми се вижда много лукав старец, болярите само треперят пред мене, но не треперят за мене, а за имотите си и чиновете си. Народът се поотпусна и взе да си гледа работата и да се весели по хората, но съм уверен, че още повече ще се весели, ако ми видеше главата набучена на някоя стена на Царевецката крепост. Като се разделих от войската си, най-много исках твоята воля да изпълня, па и Светославовия съвет да послушам. Търново е мирно сега, черквите бият по празници, гайдите пищят по сватбите, но човек трябва да се пази от тихата вода.
– Докато е брат ми тук, ти да се не боиш…
– Знам, знам, гълъбице…
– Обещай ми, че няма да приемаш патриарха – каза тя, като обхвана врата му нежно.
Чоки каза недоволен:
– Ето, обичам жените, когато се веселят и пеят и когато си скубят косите една друга или когато, седнали на коляното ми, със сладки приказки и милувки разпръсват царските ми грижи… Но не обичам жените, когато се месят в държавните работи. Ей богу, грозни стават…
– Това може да правят само гюрджийките и еврейките в харема ти, а аз съм царска дъщеря.
– Царска или овчарска – жена си все. Вашия разум дотам не стига… Но защо да се препираме напразно? Нощта е настала и аз съм сънен като бозайниче дете.
Като разпасваше сабята си да си легне, той мислеше:
„Женските прегръдки не са достатъчни да дадат мирен сън на един цар: потребно е да се обляга още и на десет хиляди копия…“
Чоки се преструваше пред жена си, когато думаше, че вярва сляпо в братовата й преданост. Той се уповаваше на него и се боеше от него. От няколкото интригантски Иоакимови загатвания, нарочно смътни и неопределени, както и от излишната за един човек като деспота безкористност, той бе хванал да се усъмнява в него. Даже когато одеве говореше на жена си, шеговито уж, че Светослав иска да стане цар, той забележи една внезапна червенина по лицето й. Защо беше тая червенина? Знаеше ли нещо жена му? Светослав и Фросина й идеха тъй често на гости… Или това бе невинно вълнение, причинено от неочакваността на въпроса?
Сам Светослав бе му обяснил своето поведение с това, че се боеше от явната враждебност на повечето боляри; те не биха потърпели да го видят, че се стреми към трона, а и да възлезеше на него, той би се намирал в постоянна опасност от изненади н измени. Той бе предпочел прочее да помогне на Чоки, който вдъхваше спасителен страх на всички боляри, и при него да се радва безбедно на част от царска власт, нежели да я има цяла и да я изгуби един ден заедно с главата си. Чоки бе се успокоил от тия уважителни съображения Светославови; но Иоаким, както казахме, дойде да хвърли в душата му смътни безпокойствия…
Чоки тая нощ много мисли. И когато Елена, отпуснала от леглото гола ръка, спеше дълбоко, той взема едно бързо г енергично решение: да повика назад войската си и за тая цел още утре да говори с Азатин бея.
XXII. Кумирът разклатен
Времето беше се оправило през края на декемврия. Слънцето светеше студено, но весело от безоблачното небе пад снежните покриви на Търново; из комините се дигаше на стълбове дим и се губеше в тихия и здрав зимен въздух.
Животът в града бе дошел в нормалното си състояние. Гражданите се бяха свикнали с новото положение к както други път, деляха времето си на дневните занятия, на празнота, на черкуване и на клюки. Лекомисленият търновски народ, обръгнал вече на политически трусове и промени, примири се и с тая и пак заживя обикновения живот.
Промяна ставаше само в отношенията им към Светослава. Ако силата му бе голяма, обаянието му падаше. Като си запазиха живота и имота от завоевателите, търновци не прощаваха на Светослава, че падна в очите им. Народът инстинктивно жадуваше да се кланя на някой кумир, да сбере надеждите си в едно силно лице, да вярва в някого и остана горчиво разочарован. Той бе доволен за себе си, но се възмущаваше за Светослава. Неговата преданост на Чоки, неговото високо положение в двореца, неговото спокойно делене с татарите почестите и облагите на властта заменяха прежното чувство на благодарност със скрита ненавист и даже с презрение.
Светослав виждаше, чувствуваше тая атмосфера от враждебност, която го окръжаваше, и я търпеше геройски. Омразата бе минала и въз жена му, „гъркинята“, както недоброжелателно я наричаха.
Освен посветените в плана му боляри, народът не знаеше нищо, той не подозираше тайната, пазена тъй строго.
Еднаж, като Фросина бе излязла от двореца, дето бе ходила на гости у Елена, тълпата се набра пред колесницата й дотолкова, щото возачът се принуди да спре конете.
– Хей, Фросино, вкусно ли беше сладкото на хайката? – извика някой си с презрително изсмиване.
– Изплете си наш Светослав кошницата, па излъга и бога, и народа – каза друг.
Возачът напразно се силеше да кара.
– Пуснете колата! – каза Фросина.
– А, нашата „царица“ умее да заповядва! – изкиска се един стар технитар. – Ей, много Търново ги е плюло такива мазни царици!
Фросина пламна от гняв, но гласът й се задави в гърлото. Грубостта на подигравката беше нетърпима.
Тя блъсна возача по гърба и извика:
– Карай!
Колесницата си проби път и отмина.
Тълпата ругаеше против Фросина.
Тя влезе в къщи разплакала.
Светослав я видя слисан.
– Какво? Някой те обиди?
Тя му разказа плачешком случката.
Той я изслуша спокоен и каза:
– Това е добро… А тия сълзи стократно ще бъдат отплатени.
След малко излезе.
Той отиваше при сестра си, защото тя го викаше чрез Фросина.
Част от същата тълпа го пресрещна при Царев друм. Между другите, той съгледа там и гърбавия Ивайла, с когото се познаваше, и го поздрави.
– Кой е тоя бе? – попита боляринът тълпата, като сочеше княза.
– Светослав.
– Кой? Тертеровия син? Аз го знаех бял, сега има татарски цвят – отвърна язвително Ивайло.
Светослав усети остра болка от тая отровна стрела. Гордостта му се възмути и той едвам се удържа да се не спусне с гол меч против гърбавия жесток шегобиец.
Той отмина почервенял от гняв.
– О тълпа, тълпа! Сляпа си като балван, буйна си като мътна Янтра, и ти си права… Но аз ще те накарам утре да паднеш пред мене в калта, с която днес ме цапаш – бъблеше си той, като влазяше в Царевец.
Сутринта снегът запада на големи парцали въз Търново и околните височини. Сводовете на църквите и кулите на Трапезица се дигаха в бялото небе, премрежени от валящия сняг. Само поясът на Янтра се тъмнееше в дълбоките завои на долът й, под високите сиви скали. Картината беше пълна с тъга и сиротност, животът на столицата сякаш бе замрял под тоя мълчалив сняг, който се сипеше от мълчаливото и невидимо небе.
Чоки гледаше из прозореца си замислен въз тая бяла панорама.
Влезе Светослав.
Чоки се обърна към него:
– Деспоте, виках те да те питам, какво се случи вчера с жена ти? Аз видях оттука много народ, че се валяше около нея и гаче ли я хулеше. Аз щях да пратя стражата да ги разгони.
– Господарю, вярно си отгатнал: тълпата хулеше жена ми.
– Това беше за твоята преданост към мене?
– Твое величество, търновската тълпа е раздразнена против мене и ти сам каза защо.
– Вика се, ръмжи и против мене?
– Да, за жалост.
Ханът се начумери.
– Тия търновци против кого не са роптали? Кой им е угодил? От какво се оплакват? Имахте и царе от своя род – не ги търпяха. Баща ти напуснаха, Смилеца изпъдиха… Само че аз не съм Смилец.
И той заходи замислен из стаята.
Той прибави:
– Това нямаше напред… От няколко време само…
– Откогато патриархът хвана да интригува – продума Светослав. После каза живо:
– Господарю, аз мисля, че не е зле да повикаме войската. Нейното присъствие тука ще укроти духовете.
– Това и реших да направя, шуренце, бъди спокоен.
Светослав вътрешно потръпна. Но той запази спокойствието на лицето си.
– И мъдро ще бъде.
– Одобряваш и ти?
– Твоята прозорливост е решила онова, което аз сам идех да ти предложа. Светослав стана.
– Имаш ли нещо още да ми заповядаш?
– Нищо, драгий деспоте. Поздрави от мене деспотицата. Нека се не тревожи от лаевете на кучетата. Когато много хванат да беснеят, ще им строшим главите.
Светослав се спря при вратата.
– Колко войска имаме отвъд Дунава?
– Седем хиляди души заедно с Дигилханските.
– Кога смяташ да пристигнат?
– О, до един месец, ако се съберат навреме… Азатин обаче се съмнява…
– Тогава да се не бавим.
– Тогава ще се пръждоса и оня… – каза Чоки.
– Кой?
Ханът разбираше Радоила. Той никога не му правеше чест да го нарича с името му.
– Да, чу ли? – подзе ханът живо. – Той щял да се поразява в гръцката земя.
– Дай боже. Отде чу?
– На Азатин бея му разправял някой си гявурин, когото обрали някъде.
– Това е много добре – каза Светослав.
– Нека се пилеят при гърците, Андроник да се разправя с тях… Да, ти чу ли за севастократора 66
Тая гръцка титла се даваше на братът на царя или на зетя му. Най-високата титла подир царската беше деспот, след която идеше севастократор. Поменатите в тоя роман гръцки титли бяха свързани с високи военни и административни звания. Така протостратор се наричаше военачалникът, алагатор – началника на конница, кастрофилак – началника на крепостния гарнизон, веллкий примикюр – също военачалник и придворен сановник; протовестиарий – най-горен дворцов сановник; протосеваст – върховен съдия; протоколист – нещо като шамбелан; великий логотет – държавен канцлер и министър на финансите; епикарний – началник на виночерпците; протоспатарий – началник на дворцовата стража или един военен отред и пр.; кефалия или бан – областен управител. Технитари се наричаха занаятчиите, отроци – болярските селяни; ватахи – съдебно-административни чиновници и пр.
[Закрыть]Радослава? Бил на Андроникова служба. Този грък Андроник не ми се харесва, макар и да падаме роднина 77
Чоки се родееше с Андроника чрез баща си, който бе водил Андроникова дъщеря. Сам Чоки бе роден от татарката Алака (Пахимер).
[Закрыть]. Нека аллахът ми дава здраве и живот, напролет ще пошетам из неговото царство. Първата област, която му отнема, ще подаря на тебе.
– Благодаря, твое величество, но с условно оттук да я управлявам. Мразя да гледам гърците и Търново ми се харесва.
– И имаш право да ги мразиш. Те държат баща ти затворен… Защо не се потрудиш да го освободиш чрез откуп?
И Чоки гледаше внимателно Светослава.
– Да го освободя?
– Да.
– И къде да го туря? – попита Светослав с един странен вид.
– Как де? Доведи го в Търново.
– В Търново?
– Защо не?
– Твое величество, ти ме караш да работя против тебе? – попита Светослав учудено.
– Че защо?
– Баща ми, ако беше тука, ще пожелае да си вземе трона.
– А, това ще видим! – каза Чоки надменно.
– Баща ми тука – това ще каже да си създадеш излишни безпокойства, това ще каже да запалиш раздорите в царството. Ние едвам им видяхме края.
– Но ти как тъй говориш? Ти си негов син! – каза ханът укорително.
– Защото съм негов син, затова не желая да го видя в Търново. Първо: обичам мирът в държавата, второ: обичам баща си.
Чоки се усмихна саркастически.
– Обичащ го и затова желаеш да бъде пленник у гърците?
– Баща ми Георги Тертер – в Търново, трябва да вземе престола, сиреч ние да му отстъпим властта… което е невъзможно, или…
Светослав се спря.
– Или? – попита Чоки.
– Или да си изгуби главата… което е много лесно.
– Ето, тука си прав. Нека си стои тогава там…
– Само един господар може да държи България в покорство и тя да го търпи: Чоки!
– Тъй, вие имахте българи господари и не харесаха.
– Затова ги и не заслужаваме. Тебе те изпрати провидението да ни спасиш от ежби и крамоли. И понеже съм християнин, аз благославям това провидение.
– Вие наричате това нещо провидение, ние го наричаме аллах. И аллах беше много милостив към мене… И аз закъснях да му засвидетелствувам благодарността си. Но сега земята е покрита със сняг и замръзнала. Щом тя се стопли, тука ще издигна молитвен дом на аллаха н от високото минаре муезинът ще разгласява славата му по четирите краища на света.
Чоки се изправи на прозореца и гледаше снега. Виделината му се отразяваше на тъмнокожото, диво лице на Чоки, оживено сега от дивни мисли за бъдещето. Изражение от вътрешно задоволство осветляваше цялата му физиономия и смекчаваше суровостта на хищния му и горд поглед. Тая беседа го остави доволен. Светославовата реч бе напоена с искреност и сърдечна преданост. С отварянето дума за освобождението на баща му Чоки му бе хвърлил въдица. Но той получи отговор, който трябваше Светослав да му даде, и се успокои.
А Светослав му говори твърде искрено и логично, като изложи опасенията си от едно случайно дохождане на пленения цар в Търново. Само едно имаше – Светослав се не боеше за Чоки, чието близко изчезване от сцената бе решено, а за себе си. Той не работеше за баща си, а за себе си. Синовната любов отстъпваше на заден план пред честолюбивите му кроежи и доброто на царството. Георги Тертер беше пленник и трябваше да остане пленник дотогава, докогато свободата му нямаше да вреди Светославу…
