Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 16 страниц)
XXXIV. Пир
Пирът се бе захванал, когато Светослав пристигна в двореца. Той се извини на хана чрез внезапното побеляване на жена си. Мястото му до хана обаче бе запазено и той седна на трапезата.
Пирът ставаше в широката трапезария на палата, дето по-рано видяхме Смилеца, че пирува с болярите.
Чоки седеше начело въз престола си с позлатени лев-Ски лапи. Два реда татарски велможи седяха пред него, при тях няколко български, и всеки на мястото, което му даваше чинът. Също, както беше дворцовия етикет при Смилеца.
Разликата между онова пиршество и сегашното беше, че тогава то се оживяваше от весели и свободни разговори, на които сам царят даваше повод, а сега всички бяха неми. Трябваше ханът да попита някого, за да отговори със страхопочитание.
Той повече се разговаряше тихо с деспота. Светослав се държеше при него свободно и с достойнство, като с равен на себе си.
– Как са работите? – попита Чоки.
– Всичко е в реда си, твое величество.
– Не е всичко: доде не уловим оня нехранимайко, не е всичко в реда си.
Чоки подразбираше Радоила.
Той продължи разсърден:
– Когато всичко мирува, само той пакости. До днес стотина мюсюлмани е погубил тоя звяр. И да кажеш, защото са мюсюлмани – не, нали служи и на нас? Все за тая му пуста Славка гинат хората ми… И какво яма от една жена, та се е толкова разбесувал? Няма ли други? Не давах ли му и там най-хубавата си робиня?
– Той е бясно куче – каза Светослав.
Чоки помисли.
– Най-после… поврага – да му върна жената, само да патаса.
– Не, господарю, това не бива – каза Светослав.
– Защо?
– Казах ти: ще покажеш слабост. Ще помислят, че си се уплашил от него. А ние държим в покорство тоя народ не чрез силата, а чрез страхът от твоето могущество.
Чоки климна утвърдително.
– Това е право. После… и аз привикнах с тая гявурка. Истина, тя все тъгува за оногова…
Виното се разливаше обилно и лицата ставаха пияни. Защото у татарите, някога познати по своята груба мюсюлманска въздържаност и прости нрави, войните, грабежите, съприкосновението с покварените християнски народи бяха внесли елементи на нравствена развала и разпуснатост.
Чоки също беше пиян.
Той бе наследил бащината си страст през старини към излишно употребление на вино. Като у Ногая, и у него това извикваше жажда за кървави зрелища.
Но сега той се намираше в по-невинно разположение.
Чоки пи, избърса си малките черни мустаци, па подзе:
– Ти се забави одеве и затова не знаеш приятната новина, която получихме.
– Какво? – попита Светослав.
– Дойде ни известие, че хилядо мои конници са пристигнали при малки Никопол. Алайбег ги изпратил бързо. Другата войска остала малко по-назад. Вика се, утре вечер ще бъдат тука конниците.
Тръпки минаха по Светославовото лице.
– Вече ще можем да бъдем спокойни – каза Чоки, – а то от няколко време се усещам тука като в небрано лозе…
– Напразно. Смилецовите привърженици са безсилни, а главните боляри са наши… На нашите боляри давай, и ги имат.
– Ти пари, а аз служби. Моите татари се чумерят… Но няма как, трябва да ги придобря. Защо не дойде Балдю?
– И той, и другите, те не могат да ядат блажно – нали е постен ден сега? Те ти се и извиниха…
Чоки извика към слугите:
– Свирачът!
След малко време влезе отляво един възрастен мюсюлманин със зелена гъжва, в сини сукнени шалвари, обточени със сърма, със саз в ръка. По носията и по лицето, което нямаше татарска чернота, а беше доста бяло и длъгнесто, познаваше се, че не е татарин. Той беше турчин от Мала Азия, на служба при Чоки, в качество на придворен музикантин.
Веднага турчинът засвири със сазът.
Зачуха се тънки, мелодични звукове, пълни с тайнствена тъга и сладострастна умора. Те се лееха плавни н сребристи, издигаха се нежно, понижаваха се сладостно, сипеха се на кристални рулади, та пак да се издигнат с чаровна руйност. Това бяха въздишки на любов, кликове на ранено сърце, молебни позиви и сълзи, повелителни на жаждуща любовни прегръдки душа.
Събранието слушаше омаяно. Чоки, зяпнал във възторжен захлас, гълташе кристалните звукове на мелодията.
„Защо се бавят? Какво се е случило? – мислеше си безпокойно князът. – Хлав не иде още. Дали Радоиловите другари не са успели още да се прехвърлят през стената? Или Темир на последния час се разколеба, измени или бега?“ И като се преструваше, че слуша свирача с внимание, той все поглеждаше към вратата.
А Хлав не идеше!
XXXV. Човешки мисли
Влезе Азатин и бързо отиде до Чоки.
– Що има, Азатине? – попита той началника на гарнизона.
– Радостна новина – каза Азатин; – двама от Радоиловите другари са хванати в плен и сега са в крепостта.
– Вай! – извика ханът.
– Донесоха едното в черга. Стражата го наранила лошо. И другият е ранен. Аз ги познавам: и двоицата бяха в нашия стан.
– Слава на аллаха! Паднаха ми двама от тия мръсни неверници. Но ти казваш, че са тежко ранени? Може да умрат тая нощ?
– Поне единият може да умре, той е сега в несвяст.
– Аман, аман! Не искам да умира ни едни. Искам да ми изплатят всичките дългове, свои и на другарите си.
– Тогава какво заповядваш?
Чоки помисли, като си бараше черната рядка брадица.
– Да ги качим на колове, да ни се похилят на двора. И лицето му се озари от зверско задоволство.
– Това е и моята молба, господарю. Човешкия ум още не е измислил мъки, достойни за тия злодейци.
– Тогава върви и направи.
Азатин тръгна.
– Чакай – спря го Чоки; – друго стори: нека ни посветят на двора. Виж, тъмно е там.
– Разбрах. Това е много по-весело.
И Азатин бързо излезе.
Чоки дойде при Светослава весел.
– Деспоте, двама Радоилови другари са наши пленници.
– Как? – извика поразен Светослав.
– Слава богу, и другите ще ни дойдат на ръка. – Той му разказа какво е научил от Азатин бея.
– Що гледаш тъй втрещен? Ти като че не вярваш?
– Да няма някаква грешка тука?
– Няма грешка, деспоте: аз заръчах да ни ги покажат. Ти сам ще ги видиш н с двете си очи. Те и двамата били в лагера ни.
Светослав правеше неимоверни усилия да потули тревогата си. Той не знаеше как са хванати тия Радоилови другари и се боеше от зли последствия. Той каза:
– Тогава нека бъде прославен аллаха! И за да задуши вълнението си, като вдигна недопитата си чаша, прибави:
– Пия за здравето на моя славен господар!
И той я гаврътна. Но виното не минуваше в стиснатото му гърло. Той с голям труд успя да го погълне, едвам се удържа да го не изблюва.
– Не си майстор още, шуренце – каза му усмихнат Чоки.
– Мене ме побелява глава – каза князът, като се хвана за челото.
– Сега ще имаме едно ново развлечение и от него ще ти мине болката – каза ханът н отиде при други велможи.
Светослав си облегна челото до студеното стъкло на прозореца, като да го разхлади, но очите му жадно се извръщаха към вратата. Студен пот обливаше лицето му. Сърцето му се свиваше от тайни страдания за съдбата на Радоиловите другари. При тия страдания се прибавяха и грозните безпокойствия за изхода на делото. Терзанията му бяха неизразими. И той трябваше сега да се преструва, да се показва спокоен, трябваше да изглежда весел, за да не възбуди подозрение! Той чувствуваше, че няма човек, който да обладава такъв героизъм, какъвто се налагаше нему сега.
Но ханът му махна да дойде при един от прозорците, що гледаха към двора. При тях сега се бяха навалили всички татари и някаква червена светлина озаряваше злобно засмените им лица.
Светослав се приближи до хана и погледна към двора.
Косата му настръхна.
Той видя на двора, привързани на горните краища на два забити стълпове, двама человека, увити с катраневи толуми, и под всеки бе накладен голям огън.
Тия нещастници бяха Иван и Станко.
Пламъците се заувиваха около телата, гъстък, осветлен дим обгръщаше стълбовете. Иван и Станко се запалиха и горяха живи. Никакъв глас не изскачаше из устата им; само очите им се изпулваха или затварях?, под действието на адските страдания, мускулите на лицата им се свиваха в ужасни и грозни гърчове. Светослав в ужас замижа от това зрелище.
– А! Те ли са същите? – попита го усмихнато Чоки. – И аз ги познах…
Той извика да донесат вино. Взе своята чаша, а друга подаде князу:
– Пий, шуренце.
Светослав взе чашата.
– Живей, господарю!
И той пи.
Чоки го погледна особено.
– Светославе, жаля те. Деспот те направих, а деспотство нямаш. Заклевам се в аллаха и в неговия пророк Мохамеда: напролет ще ида в гръцкото царство и ще завладея за тебе едно княжество.
– Ти си много милостив, господарю.
– Деспоте, бледен си – каза Чоки, като забележи голямото пребледняване Светославово; – стреснаха те живите машали? Слаба душа има в твоето мъжко тяло… Иди, шуренце, си залей главата със студена вода.
Светослав, бледен като стена, мина пак край първия прозорец и погледна крадешком в нощта.
Дворът сега бе пълен с любопитни татари от ханската стража. Те гледаха машалите. Лицата им зловещо се хилеха под страшното сияние. Сегашната ханска стража състоеше пак от триста души татари, но пеши. Чоки бе още в началото заменил с тях конниците, защото липсваха помещения за толкова добитък. Но тези татари бяха ратоборни войници, сляпо предани, фанатици кръвожадни.
XXXVI. Зловещо писмо
Един дворцов служител, татарин, влезе в трапезарията с едно писмо в ръка, поклони се и го даде на хана.
– Кой го даде? – попита ханът.
– Някой гявурин го подал за тебе на стражата при подвижния мост, а тя го препратила. Било много спешно – отговори татаринът.
Ханът позна, че писмото е написано по български, смигна на придворния тълмач, един стар куманец, тълмач и при Георгя Тертера, и му заповяда да го разпечати и преведе на татарски.
Съдържанието на писмото беше следното:
„Високославний господарю,
Един предан твой поданик ти съобщава, че таз нощ тръгва от манастира «Св. Троица» една Светославова войска от около хилядо души с намерение да удари и превземе Царевец, додето ти безгрижно пируваш и бранителите на крепостта нехайно дремят, и да прогласят за цар деспота Светослава, който ти копае тайно гроб. Вземи мерки. Вождът на бунтовниците е сега на трапезата ти. Бог да закриля главата на нашия славен господар!“
Писмото нямаше подпис.
Като изслуша, Чоки доби суров вид. Той погледна Светослава. После климна на Азатин бея и когато дойде, той му съобщи съдържанието на писмото.
Азатиновият поглед светна страшно.
– Вдигни веднага на крак цялата стража и посрещнете със стрели от кулите и от стените гявуритс, ако наистина се явят.
– А деспота? – попита началникът на крепостния гарнизон, като потърси с бърз поглед Светослава.
Но той беше изчезнал.
– Стигни го и го затвори, доде видим вярно ли е това писмо. Ако е вярно, отсечи му главата и я забучи на прът въз стената, та да поздравят гявурите царя си.
Чоки предполагаше, че бунтовниците с пристъп ще превземат Царевец, дело невъзможно и немислимо.
През ума му не мина, че измяна ще им отвори Великата порта. И той се усмихна презрително, па се затече и влезе в другите врата, за да си вземе оръжието.
Азатин излезе на пруста, сподирен от оръженосци, но Светослав беше слезнал из стълбите и се изгубил.
Защото Хлав бе се показал на вратата и му направил таен знак. Случаят го спаси навреме.
Азатин счете за по-спешно да събуди дворцовата стража и се спусна към жилището й, а прати да кажат при портите да не пущат княза навън.
А в това време Светослав и Хлав бързо излазяха през вратата на вътрешната ограда на палата и отиваха към стената, що се издига срещу „Св. 40 мъченици“.
Там куп хора се гушеха в мрака.
– Елате по мене. Темире, върви напред.
Радоиловите другари последваха княза, той ги поведе бързо по посока на Великата порта, чиято грамадна кула стърчеше черна и страшна в нощното студено небе.
XXXVII. Царевец превзет
Додето произхождаха тия събития в двореца, станали в продължение на един час, който се стори Светославу дълъг като един век, извън Царевец станаха други работи.
Опълчението чакаше сгушено под стрехите на улицата, що извеждаше от Царев друм.
Нетърпението им растеше. Те тупаха с краката си земята, за да ги стоплят.
Минутите им се виждаха безкрайни.
На двата края на тази улица беше поставена стража, за да попречи на нощната градска стража, при случайното й появяване, да влезе в улицата, като я избие.
Воеводата на опълчението, Балдю, очакваше с нетърпение Радоила с шейсетте му юнаци. За да не привлече вниманието на стражата пред Великата порта, той нямаше да мине през Калимановия път, едничкият, който извеждаше от долньо Търново на Царев друм и Нов град, а щеше да заобиколи зад Трапезица и да мине Янтра по дървения мост, който отстоеше на значителна далечина от столицата. От това произлезе забавянето.
Най-после Радоил се появи с дружината си. Той потърси бързо Балдя и му пошушна:
– Ивана и Станка ги улови нощната стража. Банът потръпна при тая вест.
– Не безпокой се: те, както и да ги мъчат, няма да ни издадат.
И той му разправи накратко историята.
Внезапно в множеството произлезе шепот, то отваряше някому път.
Появи се Хлав запъхтян и отиде при вождовете.
– Готово – каза той.
– Всичко благополучно? – попита Балдю.
– Великата порта е в наши ръце и мостът е вдигнат. Пазачите избихме… Но падна Темир.
– Юнаци, напред! – извика Радоил.
– Победата е наша, момчета! – извика радостно Балдю.
Тия думи хвърлиха ентусиазъм в душите на ратниците.
Скоро излязоха на Царев друм. Оттам се видеха на палата всичките прозорци осветлени. Въздухът на двора бе също осветлен от червеникавата зара на живите машали.
Радоил и Балдю поведоха смело ратниците по спуснатия подвижен мост на Пресечен камък, между двете кули, сега глухи, минаха през първата порта, оставена отворена, минаха безпрепятствено и Великата порта, като някъде краката им стъпаха в татарски трупове, и се найдоха в оградата на Царевец.
Там опълченците, по условения знак, запалиха стиски сухо сено и ги увряха под ниските стрехи на първите здания. Те пламнаха. Тогава въздухът се процепи от страшния рев на това въоръжено множество, което с голи мечове се впусна напред из уличките, що водеха към палата.
В току-що разбудените по Азатиновата заповед татарски войници, при тоя пламък и при тия ревове, настана паника. Захвана се щуряне и бяг. Изненаданите татари не мислеха да се бранят, те гледаха само да се укрият. Но огънят и димът ги гонеха от къщята. Обезумели от ужас, забравили оръжие, те се увираха под стрехите, търсеха изход, но се наръгваха на мечове и копия. Някои се хвърляха за спасение от западната стена, която беше ниска отвътре, и се сгромолясваха в пропастта под нея. Българите с остървение сечеха де кого завърнеха. Смутнята и ужасът растеше. Кръвта се лееше. Диви ревове ехтяха. Ратниците напредваха нагоре и оттикваха татарската тълпа към стените на палатската заграда. Там татарите сега бяха се събрали в гъста колона, предвождани от Азатин бея. Българите се хвърляха като левове. Татарите тук мъжки се бориха, въодушевлявани от предводителя си. Стана кървава битка, но тя трая само четвърт час; татарите се пръснаха в бяг. Азатин бей се изгуби някъде.
В тоя миг вратата на оградата се отвори и Светослав се появи там с обнажен меч.
– Юнаци, вдавайте вътре! – извика той.
Ратниците нахълтаха във вратата, но само ония, които чуха. Повечето продължаваха да гонят татарите из тесните улички и да ги убиват безжалостно. Бежанците търсеха изход из другите порти на Царевец, но извън тях ги очакваха мечовете на Радоиловите другари.
Между това ужасът растеше. Виковете на борците, плачевни вайкания на жени и вопли на умирающите разтърсваха Царевец в основите му. Пламъците са усиляха. Старите дървени къщици рухваха като хартия; дървета, гвоздеи, милиони искри хвърчаха из нажежения въздух. Горяха и голите вейки на овошките.
И в двора на палата беше същата смутня и ужас. Слуги и войници падаха под ударите. Машалите горяха още и озаряваха тая касапница. Стълповете, на които бяха горели Иван и Станко, се запалиха и паднаха от тежестта на бремето си. Полуовъглените трупове лежеха на снега неузнаваеми. Очите бяха широко отворени, като че гледаха с наслада делото на отмъщението. Когато Радоил и дружината му познаха своите другари, те дойдоха до луд бяс.
– Чоки, Чоки, главата на Чоки! – извика обезумелият Радоил, като се изкачваше по следите на Светослава и Балдя. Бунтовниците ги последваха, притискаха са на стълбата, жедни за нови жертви в палата.
Когато се озоваха в трапезарията, там нямаше хана. Няколко остали там татарски велможи, примрели от страх, паднаха на колене. Радоил ги скълца. Двама са хвърлиха от прозорците.
Хлав дойде и пошушна на княза:
– Ханът е при сестра ти.
– Елате с мене – каза Светослав.
Влязоха в Еленината стая, която му се отключи при първо извикване.
Там беше Елена и други жени от харема. Последните, сгушени в ъглите, бледни, трепереха. Славка я нямаше. В дъното стоеше Чоки.
Елена падна на колене пред брата си.
– Не го убивай, брате! Заклех му се да измоля живота му!
– Чоки е само пленник мой – издума той, па се приближи до хана и го изгледа.
Било присъствие на духа, било покорство пред съдбата, било втрещяване, но Чоки беше привидно спокоен. Лицето му имаше ледното изражение на пълна безучастност към онова, което става.
– Закарайте в крепостта хана! – заповеда Светослав. – Зетю, не се страхувай, живота ти подарявам.
Чоки коленичи безмълвен и му целуна полата.
Изведоха го под началството на Хлава.
Между това Радоил и бунтовниците изтребваха безпощадно татарските велможи, скрити в другите покои на палата, след като разбиваха вратите им.
Подириха такива и в престолната зала.
Там нямаше никой.
Светослав се подаде с Балдя.
Балдю посочи престола.
– Сега калта от него се изми – каза той.
Навън бунтовниците ревяха, пияни от победата. Пламъците се издигаха високо и застрашаваха да запалят и самия палат. Топившия се по покривите му от горещината сняг се изливаше на чучури от стряхата.
Светослав се показа на трема.
Като видяха княза, бунтовниците го поздравиха радостно. Зачуха се викове:
– Да живей цар Светослав!
Навън целият град, събуден от пожара и врявата, се стичаше към Царев друм и влазяше през свободно отворените порти в Царевец. Народът изпитваше луда радост. Дворът се напълни. Стотини гласове извикаха Светослава да слезе на двора. Той се появи между народа.
Тогава настана нещо нечуто. Влезлият народ, между който имаше стотина жени, навалиха се около княза, притискаха се да го удушат от луда радост и любов. Някоя му целуваха ръце, други плачеха. Той сега беше бог в туй множество. Гърмяха безчислени гласове:
– Да живей цар Светослав!
Внезапно целият народ обърна очите си към каменната стълба. На нея излазяше сега Радоил, ужасен, триумфален, сплескан от татарска кръв. Той държеше на гърдите си като дете Славка и я сваляше надолу.
Зарева народът радостно при тая необикновена гледка, запляскаха с ръце възхитени, поздравявайки героя и булката му.
XXXVIII. След победата
Съмна се най-после.
Тая съдбоносна сутрин беше като вчерашната: мъглява и студена. Само сняг не валеше.
Но Търново ликуваше.
Татарската власт бе унищожена. Татарите в другите градски крепости и в околността бяха избягали. Чоки бе в затвора на Балдуиновата кула, а силната му стража почти избита.
Слуги и войници извлачаха татарските трупове от Царевец и ги хвърляха от източната стена в Янтра, която ги отвличаше бързо; други миеха от кръв плочите на двора и дъските в палата.
Светослав сега беше пълновластен господар на Търново и България.
В една стая на пустата досега патриаршия беше доведен Иоаким и заключен. Силна стража пазеше пред вратата му.
Той беше изкаран още сутринта по Светославово разпореждане из избата, дето го бяха хвърлили.
Старецът знаеше вече за извършения преврат, за пълното възтържествувание Светославово. Поразен от скръб и ярост, той ходеше из стаята си и устата му произнасяха проклятия.
Следобед Светослав дойде в патриаршеския палат и влезе при затворника.
Като видя Светослава, упорития старец го устрели с гневни очи.
– Иоакиме, ти си в мои ръце сега. Твоето гнусно опитване да ни издадеш ти изкопа ямата – каза Светослав.
– Анатема! – изговори патриархът с разтреперан глас.
– Твоите проклятия и твоите благословии за мене не струват нито един бан. Но аз искам да те накажа, като те накарам пред целия народ да ме венчееш на царството. След това си свободен. Това го искам.
– Окаяний безумнико, няма да дочакаш това чудо!
Светославовото лице се изкриви от гняв.
– Старче, не изпитвай търпението ми! – извика той, като трепереше цял. – Помни, че аз съм вече български цар и твой повелител. Имаш пет дена да помислиш. – И Светослав го остави.
