Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 16 страниц)
VII. Търново в кипеж
В Търново събитията забързаха.
Както знаем, Смилец най-после прие нетърпеливо очакваният отговор на Милутина, прие го тъкмо когато имаше в палата си болярски съвет, дето бе и патриархът.
В писмото си кралят изказваше радост и благодарност, че се е сродил с българския цар, хвалеше снахата, но военна помощ отказваше по разниуважителни причини.
Смилец настръхна. Последици проблеск от надежда изчезна. Той приличаше на човек, ударен от гръмотевица. Болярите, които му остаяха още верни, се смаяха, втрещиха се. Патриархът завика, че се е пропуснало скъпоценно време да се чака тоя ялов отговор, вместо да се викат гърците, и предложи веднага да се изпрати скороходец до Андроника. Обезкуражаването замени доверието през миналите дни.
Смутнята и уплахата минаха от Царевец и в града. В продължение на една неделя паниката беше голяма. Като да се увенчае безнадеждността, пристигна верен слух, че Чоки с пълчищата си минал вече делиорманските лесове и с неудържима бързина се стреми насам. Ето дойде и Азатин бей с писмо от Чоки до Смилеца. Той му заповядваше да напусне с време Търново, защото престая да бъде наместник хански. На търновци обещаваше неприкосновеност на живота и имота им, ако предадат ключовете на града, без да се опитат на съпротивление. Азатин от себе добавяше, че Чоки иде с двайсет хиляди души конника – той преувеличаваше четворно числото им.
Въцари се в Търново небивало смущение. Безпомощният Смилец съвсем падна в очите на народа и изгуби всяко значение. Той остана една сянка.
Балдю беше в отчаяние. Той видя внезапното сгромолясване на всичките му надежди, че отидоха нахалост всичките му жертви и трудове; отроците му също се обезсърчиха, като разбраха сега, че е безнадеждна всяка борба. Балдю изгуби влиянието си над тях. Народът напразно се озърташе да види някой избавител и неволно помисляше за Светослава, инстинктивно помисляше за него, но Светослав беше сега съюзник на хана.
Случи се скоро едно странно нещо, което учуди народа и уплаши Смилеца. Богор убитият, Богор изчезналия от света, се появи в Търново, а заедно с него се разпространи и мълвата, че покушението въз живота на Светослава в Устето било организувано от епикерния Темира, Смилецовия най-предан царедворец, и че подир това Светослав се видял принуден да търси прибежище при Чоки. Богор разказваше с всичките подробности участието на двореца в опита за Светославовото умъртвяване. Мълвата се разнесе из целия град и подигна страшно възмущение. Тайно миналите към Светослава боляри открито сега поддържаха и подклаждаха негодуванието против Смилеца. Как? Смилец да убива Светослава, законния наследник на престола, когато той сега би бил едничката надежда на народа и вместо да бъде в татарския стан, сега да поведе народа на борба!
Това се носеше из тълпите. И понеже в минути на безнадеждност те жадуват за изкупителна жертва, за виновен, въз когото да излеят гневовете си, те видяха за такъв Смилеца. Гневът на столицата загърмя буреносно. Това беше последния удар за умирающата власт на Смилеца.
VIII. Един съборен трон
Смилец от прозореца на палата видя уплашен народното вълнение.
Той бе успял да научи причината на народния гняв, Темир стоеше до него побледнял.
Царицата, тръшнала се на един кадифен стол, кършеше ръце в дълбоко отчаяние. Бузите й обливаха сълзи. Но тя нищо не говореше.
– Оставен! Изгубен! Пропаднал! – стенеше Смилец със скопчани ръце на гърди.
Озвереният народ долу сочеше юмруците си. Той се трупаше на Царев друм, валеше се пред подвижния мост, като принуждаваше стражата да го свали.
Слънцето зайде зад планината в един яркокървав облак. В стаята потъмняваше. Скоро съвсем мръкна. На Царев друм засветиха машали, които зловещо освещаваха гъмжащото множество и стените на Трапезица през дола на Янтра.
Дойдоха уплашени слуги и обадиха на Смилеца, че народът е пристигнал до Великата порта и я кърти с топори.
Смилец се обърна към Темира, бледен, като че искаше съвет.
Но Темир трепереше, устата му се бяха оковали. В широко изнудените му сега очи лъснаха отблясъци от пламъците на машалите.
Тогава Смилец се сети за Мария.
Той отиде при нея и извика:
– Стани! – и като я хвана за ръката, изведе я из тронната зала.
Навън глъчката се усилваше на всяка минута. Теми р стоеше неподвижен в тронната зала, потънала в тъмнина.
Влезе един оръженосец и го повика при царя. Царят го чакаше у царицината горница. На пода и на диваните бяха наслагани разни женски дрехи и скъпоценни вещи. Мария бързо бъркаше в една орехова ракла в ъгъла и вадеше нови неща.
Смилец се обличаше в рухото на придворен слуга. Темир забележи, че и царицата беше в прости дрехи.
– Темире! – извика Смилец. – Иди кажи да отключат източните врата на двора.
Темир го изгледа настръхнал.
– Царю, оттам няма изход.
– Как?
– Оттам пътечката слазя по стръмна урва, а отдолу е Янтра.
– Кажи! – извика повелително Смилец.
Темир излезе.
Влязоха оръженосци и слуги и направиха голям вързоп от царицините неща. Царицата, като видя това, премаля и падна на дивана.
– Храброст, Марийо – каза Смилец, като я стисна за ръката, покрита с диамантени пръстени. Но по лицето му имаше сълзи.
– Да бягаме! Да бягаме!
– Аз да бягам оттука? – пъшкаше Мария и си кършеше ръцете.
– Тия случки са свързани с величието – казваше мъжът й. – Не до нас само е било това нещастие. Като тебе бега оттука и Ивана основата жена преди няколко години… Но кураж, мила! Скоро ще се върнем тука с Андроникова войска.
– Ах, тоя Светослав! Защо не послуша патриарха да викаш нашите! И аз те молех толкова…
Темир се върна и каза, че вратата е отключена.
– Вземи: ти това – каза Смилец на един оръженосец, като му посочи вързопа. – Темире, ела с нас. Па хвана за ръка Мария и я поведе към вратата. Слугите уплашени попитаха:
– Царю, ние какво да правим?
– Каквото направиха и другите: предайте се на първия си господар, който бъде той.
И Смилец ги остави.
Навън нощта беше звездна и тъмна. Вятърът донасяше от запад шумът на народната врява. Сганта не бе нахълтала още в Царевец, спряна от крепостната стража, която напусто очакваше нова заповед от царя. Смилец, жена му, Темир и оръженосецът минаха опустелия двор, край глухите зидове на стария дворец и излязоха из източните врата. Навън се чу, идещ от дълбочината, глухия шум на Янтра.
Урвата, над която се намериха, се спущаше нагло надолу, подзидана с отвесни канари, и се губеше в пропастта. Една канара отляво извън стената се подаваше като нос над дола. Това беше лобната скала, отдето се тласкаха големите престъпници. Смилец потрепера при вида на тоя зловещ камък. Темир поведе бежанците из тясна, едвам узнаваема в тъмнината пътечка, между бурени и храсти, която завиваше най-напред край стената, а после накланяше косвено по урвата. Смилец, държейки за ръка жена си, която идеше зад него, следваше татарина предпазливо. Под тях зееше черната яма на Янтра. Шумът й ставаше все по-силен, колкото слазяха надолу. Мария пъшкаше и хленчеше като дете. Насреща, през дола, стърчеше черния облик на бърдото Гарван. Отзад се чернееше грамадната стена на Царевец, напуснат завинаги от досегашните си господари. Дотук не пристигаха никакви човешки звукове. Тая вечно пуста стръмнина и сега глъхнеше в Храсталаците си.
Реката шумеше отдясно.
Темир се спря и каза:
– Тая пътека слазя пак в Търново при митрополията и води за Владишкия мост.
– Там не можем да се върнем! – извика Смилец. – Чуй, народ има и от оная страна.
Действително човешки викове се чуваха отляво. Смилец погледна надолу в тъмнината.
– По тоя спуск можем ли да слезем до Янтра?
– Само с хлъзгане. Но, господарю, Янтра има вирове!
– Води напред! – заповеда Смилец, който сега в тоя критически час бе добил несвойствено на природата си хладнокръвие.
Темир се покори. Той седна и бавно взе да се спуска надолу, държейки се за земята или за храстите.
Сега почна едно страшно, нечувано приключение: до одеве венценосний господар на Царевец и на България се хлъзгаше на задницата си низ урвата, одраскван от острия камъняк. След него царицата, внука на императора Андроника, дереше роклята си в премеждливо смъкване по пустият яр. Когато след нея се спусна и оръженосецът с вързопа, бежанците се спряха на тясната пясъчна ивица, що дели Янтра от подножието на чуката.
Реката шумеше пред тях и биеше черните си вълни о брега.
Темир със сабята си опита дълбочината й. Янтра не беше голяма сега, но в нея имаше дълбоки вирове. Преданият татарин нагази на едно място и благополучно мина насреща, потънал само до пояс. Тогава се върна и преведе Смилеца. Когато дойде да стори това и с жена му, тя се уплаши от тъмната вода, която шумеше под нея, и се отказа да нагази. Смилец от другия бряг я ободряваше напразно. Мария плачеше.
– За бога, не се бави!
Мария отчаяна се тръшна на пясъка.
Тогава Смилец прегази пак Янтра.
– Марийо!
– Не мога!
– Чушни я, Темире! – Друго средство нямаше.
Смилец помогна да се метне на гърба на татарина плачущата жена. Тя обхвана Темировия врат здраво с ръце.
– Ох! Ох! Ох! – пъшкаше тя от страх, срам и отчаяние, когато Темир газеше; от страните й газеха Смилец и оръженосецът.
Излязоха на плоския бряг вир-вода. Полите и на Мариината рокля бяха измокрени.
Тука стана кратко съвещание и се даде почивка на царицата.
След това се запътиха на север, за да уловят пътя, който завиваше в полите на Гарван и възлазяше по посока на сегашното Арбанаси. Те бяха решили да потърсят тая нощ убежище в един близък манастир, чийто игумен беше предан Смилецу.
От пътя бежанците погледнаха за сетен път на Търново.
Царевецките зъбати зидове, кули и палати рисуваха своите черни силуети в дълбочината на звездното небе.
О, как Царевец беше сега високо и далеко!
Смилец въздъхна дълбоко.
Мария плачеше.
IX. Горски пилета
А Радоил де беше?
Радоил се скиташе сега из Стара планина.
Подир избягването си, без Славка, от татарската гонитба, скоро последван и от трийсетте си момчета, той в късо време бе събрал повече от предишните си другари и още доста бяха дошли под хайдушкото му знаме, привлечени от славата му и от щедрата заплата, защото Радоил бе изкопал заровеното си имане.
Понеже Търново и всички граници бяха затворени, планината му отвори обятията си.
В яростта си той даде воля на грабителските наклонности на момчетата. Те пленяха, ограбваха навред по полето; минаха и през Стара планина за грабеж, не различавайки българско от гръцко. През тия шетни те бяха успели по едно време да уловят трима татарски скитници, конници от ханската войска, увлекли се в грабеж къде Росица. Воеводата заповеда да ги окачат на клоните на дърветата и да запалят под тях огън. Татарите живи горяха бавно и Радоил с наслаждение гледаше техните ужасни премятания над пламъците. Той заповеда да убият и конете им. После загащи цяла шайка татари в гората при едно село, което бяха плячкосали и запалили. Той ги повърна в селото, изкара из един плевник воловете и кравите, които мучаха уплашени от пожара, вкара вътре трийсетината пленници, заключи ги отвън и чака, доде плевникът бъде изяден от пламъците с татарите вътре. Едного само от тях пощади и го прати при Азатин бея да му каже какво е видял и че Радоил се е заканил да го набие на кол, като го хване.
В такива подвизи дружината прекара двайсетина дена. Но това не удовлетворяваше Радоила: той мислеше все за жена си, която остаяше в татарски плен, може би сега далеко зад Дунава, ако Светослав не е я измолил, и сърцето му се обливаше с кръв.
Момците го раздумваха, но той не се утешаваше.
Мъчеше го страшно, от друга страна, и мисълта, че той за права бога беше разсипал Славкиния баща. И той нямаше нито минута мир. Тая задебеляла съвест се пробуди сега.
Една нощ той взема двайсет души от другарите си и отиде в Търново, преоблечен като калугер. Като стигнаха до вратнята Годеславова, той почука. Другарите му се скриха в сенките наоколо. Отвориха му. Той обади, че е калугер от един манастир и е дошел да донесе много здраве на болярина от Славка. Завчас биде вкаран при Годеслава. Годеслав веднага го позна и пребледня.
– Разбойнико! – извика той. – Защо идеш? Една душа ми остана, вземи и нея!
Радоил коленичи и дигна сбрани ръце.
– Болярино, прошка! Сгрешил съм пред тебе и пред господа. Изгорих те за права бога – извика Радоил с плачущ глас, па като извади из пазвата си един голям възел, развърза го и изсипа на чергата куп злато, сребро и драгоценни камъни.
– Годеславе, това струва три пъти колкото изгорелия ти имот. Нямам мир за душата си.
Годеслав бръсна имането сърдит.
– Дъщеря ми дай, Радоиле! Какво стори с дъщеря ми?
– Татарите я грабнаха, болярино, сега е в харема на Чоки!
И Радоил плачеше. Годеслав се вдърви при тая вест.
– Как? Грабнаха я агарянците? Ти остаби да Я грабнат агарянците? Ти не умя да запазиш дъщеря ми?
Радоил плачеше. Той му разправи подробно как е станало грабването й и случките в Чокевия лагер.
– Болярино, виновен съм. Аз съм в твоята воля. Ако искаш, предай ме – нека ме обесят, това ми се пада. Ако щеш, остави ме жив: аз ще отърва Славка, в дъното на пъкъла ако ще н да бъде, аз ще я измъкна оттам.
Годеслав го гледаше смаяно и очите му се насълзиха от страдание.
– Тогава иди, иди! Вземи си имането, но избави дъщеря ми!
– Не, това е твое, нямам нужда, аз си имам за мене си.
Радоил си тури калимавката и хвана да се загръща в калугерското си расо, за да излезе.
– Защо се пазиш? – попита го Годеслав.
– От Смилеца… Аз убих няколко Смилецови хора – и на тях ще бера греха.
– Какъв Смилец? Нещастнико, ти нищо не си чул? Смилец избяга преди три дена и сега не остая никаква власт в Търново. Нехранимайковците като тебе свободно сега се ширят из Търново… Хай върви с богом и отърви Славка.
– Заклевам ти се, болярино!
Радоил остави калугерското рухо и излезе.
X. Кръчмата
Тая нощ беше мрачна.
Черното було на облаците засеняше с дълбок мрак спящата столица.
Силен вятър духаше в мрачината.
Радоил мина из запустелите улици и излезе на северния край на града.
Другарите му като сенки го последваха.
Той влезе в една ниска и душна кръчма – същата, дето по-рано видяхме Темира с тримата разбойници, назначени да убият Светослава.
Две цигански кандила осветляваха мъжделиво тая кръчма.
– Добър вечер – каза той на двамина души, що седяха на една дъска с чаши вино в ръце.
– Добре дошел, воеводо – отговориха те. Това бяха Иван и Станко, двамата предани Радоилови другари. Те бяха оставили другите момчета при Годеславовата къща, а сами бяха дошли да набавят тука някакви потреби за дружината.
Радоил взе едно дъбово трикрако столче и седна при тях.
Те се зарадваха, като го видяха пак здрав и читав.
– Какво стори с Годеслава? – попита Станко.
– Олекна ми сега, като му изповядах греха си и измолих прошката му – отговори Радоил. Иван му наля вино и му подаде.
– Пий!
– Не ща: кръв искам да пия, татарска кръв.
– Накъде ще ходим сега? – попита Иван.
– Татари да ловим пак. Ще идем близко към Чокевия стан.
Но Иван не одобри.
– Защо да се увираме там пак? Ние няма да отървем Славка.
– Ние ще убием повече татари.
– Хей, кръчмарю, дай едно вино! – извика гърлесто из вратата един човек с голям ръст, с брадясало и грубо лице.
И той влезе.
Радоил и другарите му се извърнаха и се втренчиха в госта, чиито черти неясно се виждаха в полумрака.
– А! Богоре! – извика Иван.
– Добър вечер, славний воеводо – извика Богор. – Планина с планина се не среща, човек с човек се среща, нали го рекли?
Радоил се навъси и изгледа с отвращение джелатина; но като се сети, че в татарския стан Светослав му бе казал, че Богор е сега негов верен човек, той доби по-ясно лице.
– Ами ти отдека? Де се губи, воеводо? – попита го Богор.
– Бях при татарите, най-напред…
– И видя княза?
– Да.
– После?
– Бегах от татарите. А ти?
– Аз пък отивам за там. Аз съм сега на Светославова служба.
– И аз отивам към там.
– И ти?
– Трябват ми повече татарски глави.
– Тогава другарски ще вървим, додето искаш – каза Богор. – Наздраве, да живей княз Светослав! – прибави той и изпи чашата, която му бе напълнил Станко.
– Да пукнат татарите! – извика Станко.
– А ти какво чини тука?
– Какво чиних? Онова, което ми заповеда господарят: възкръснах в Търново – мене ме мислеха за потънал в дъното на Янтра, – обадих на народа кой ни накара да убием Светослава в Устето. Ах, избяга тоя враг Смилец! Не ми падна в ръцете… Но да вървим, аз бързам да обадя Светославу всичко, каквото видях и сторих.
– Добро, и ние тръгваме – каза Радоил. Той плати виното и четворицата излязоха.
XI. Из горите
Навън чакаше осталата дружина. Радоил поръча на двама юнака да идат при останалите си другари и да им кажат де ги чака.
– Момчета, сега по мене – каза Радоил.
Юнаците безропотно послушаха. Те имаха сляпо доверие във воеводата; те знаеха, че каквото рече той, добро е.
Възкачиха се по пътеката, що лази в полите на Гарван.
Когато излязоха на височината, те починаха няколко време. В тъмнината долу градът се не видеше от мрака. Вятърът грозно бучеше в дола. Няколко осветлени прозореца на палата мъждееха като огньове, увиснали на въздуха. На една от черквите на Трапезица също светеше някакво кандило. Никакъв шум не достигаше от града, дене тъй оживен. Редки звездици трепваха малотрайно между черни облаци на небето.
Пътниците продължиха пътя си нататък. Те осъмнаха в някаква вълниста местност, покрита с гора. Те вървяха сега свободно: Смилец, общия им враг, беше изчезнал. В тия гористи пущинаци почти никого не срещнаха. Само на едно място зърнаха един овчар, който им даде мляко. От него научиха, че преди три дена през тия места минали троица души мъже и една жена и починали си в колибата му. Дал им мляко, сирене и хляб.
– Как бяха облечени? – попита Богор.
– Че как да ти кажа, като хора, сякаш царски хора…
– А жената?
– У, горката, как плачеше! Но тя приказваше на гръцки.
– Те са! – извика Богор.
– Кои? – попита Радоил.
– Ония „бежанци“ – и той му пошушна: – Смилец и жена му.
– Поврага да идат!
– Накъде минаха, дядо? – запита Богор със светнали очи.
– Из тая пътека – къде ще идат? Трябва да са преспали в Проевата кръчма, в Нягово.
Богор псуваше Смилеца и се късаше от яд, че е избягал.
– Искаше ми се да хвърля главата му в Светославовите крака.
Дружината продължи пътя си.
Замръкнаха в поменатото от овчаря село, загубено в шумаците. Извън това село стърчеше болярска кула. Радоил каза на Богора:
– Тук ще нощуваме?
– Тука. В Проевата кръчма. Но ние не можем всички да влезем, ще уплашим кръчмаря.
Радоил се обърна към дружината:
– Вие ще легнете в тая гора, срещу кръчмата.
Потропаха на вратата на кръчмата. Излезе един старец.
– Кои сте вие? – попита той, взирайки се в тях недоверчиво.
– Християни – отговори Радоил.
– Добри хора сме, дядо, само постим и богу се молим, кокошка да видим заклана, пука ни сърцето от страх. Влазяй, влазяй вътре и ни дай да хапнем и пренощуваме, връщаме се от поклонение – каза бъбривият Богор, като се вмъкна пръв в кръчмата.
Радоил беше любопитен сега да научи де е Чоки и какво се чува.
– Свят бяга, юначе, християните селата си оставят, стоката си зарязват… Бягат, бягат всичките… Проклетият агарянец бил отвъд Шумен. Господи, закрили ни.
И той се прекръсти.
– Ами вие от Търново ли?
– Оттам, ходихме на поклонение на св. Петка.
– Тъй, завчера й беше празникът – каза старецът. – Света Петка да ни е на помощ и св. Иван рилски чудотворец, и св. Богородица Темнишка… На, тука ще спите – завърши старецът, като им посочи един гол одър.
– Да си жив, дядо, и това е много за нас – каза Иван. – Ние не идем от пуховите легла на Царевец, а от колибите си.
– Ех, клетия цар, прокудиха го зли хора.
– Така, дядо – каза Богор.
– Ами вие от кои сте?
– Как „от кои“? – попита Богор.
– Кой цар припознавахте?
– Кой цар? Смилеца, нашият цар. Бог да го повърне пак в Търново… Добре ни беше с него – каза Богор, като счете за благоразумно да успокои домакинът.
– Пропъдиха го човека – каза с въздишка старецът.
– Ами де е той сега? – попита Богор. Старецът каза скръбно:
– Горкият Смилец оттука мина оня ден. Богор трепна.
– Оттука мина?
– Тъй, с горката си булка. Сега са в кулата.
– В коя кула?
– Ами на нашия болярин Костадина. Прибра ги боляринът… Скитали се три вечери из планината, в манастири нощували… Ей, де са мислили за такова патило!
– Ами гонят ли ги?
– Кой знай. Разумява се, че ги гонят, като бягат. Богоровите очи лъщяха със зверски огън. Но старецът не забелязваше това. Навън вятърът фучеше. Старецът продължи:
– Боляринът ги скри, ама може ли да ги държи все в кулата. Ще изпрати царя и царицата във Варна, та с гръцки кораб да отплуват за Цариград.
– Ти какъв си тука, дядо?
– Кмет, синко. Бог да поживи болярина, вярва ни и все ние сме кмет в това село – от години.
– Ти сега дай да ядем, старче – обади се Иван, – па утре ще ни разправиш още.
Кръчмарят сложи трапеза, на която донесе хляб, кромид, сол и бито сирене.
Пътниците насядаха.
– Ако искате вино? – попита старецът.
– Дай вино, но не изветряло – каза Богор.
Старецът отиде да донесе из избата вино. Радоил мълчеше. Той яде сух хляб само, мрачен, уг-лъбен в мислите си. Богор пошушна:
– Изпих му кръвта!
И в очите му засвятка пламък.
– Кому?
– На Смилеца.
Радоил нищо не му каза.
– Ще ми помогнете ли? – попита Богор.
– За какво? – попита Радоил разсеян.
– Да убия Смилеца.
– Ние отиваме по друга работа – продума Радоил. – Татари да убиваме.
– Тогава ние трябва да се разделим утре – каза Богор.
– Ние и така ще се разделим – рече Радоил.
Старецът донесе вино в бъкъла. Вечерята продължаваше мълчаливо. Радоил мислеше за Славка н за татарите, Богор мислеше за Смилеца.
– Жално ми е само, че ще се забавя още ден, два – избъбра Богор, като ядеше съсредоточено, навел се над трапезата.
После внезапно погледна Радоила.
– Защо не ми помогнете?
– Светослав заръча ли това?
– Не.
– Тогава върви си по работата – каза сурово Радоил; – когато трябваше Смилеца да убиваш, ти посегна из засада на Светослава, разбойнико!
– Но той ме накара!
– Кой?
– Смилец.
– Смилец те накара?
– Татаринът Темир ме подкупи, а Темир е Смилецов слуга и изпълняваше заповедта на господаря си.
Радоил скокна.
– Право ли казваш?
– Защо не пита княза? Той щеше да ти обади. И целият народ знае сега това.
Богор разправи подробно всичко. Радоил се обърна към Ивана и Станка:
– Преди да продължим пътя си утре, ще помогнем на Богора.
Иван и Станко одобриха.
– И Темир е с него – забележи Богор.
– Татаринът мен ще оставите… – издума глухо Радоил.
След малко четворицата легнаха на одъра въз една рогозка, що им даде ханджият, и се завиха с дебелите си връхни дрехи.
Скоро захъркаха.
Вятърът зловещо и страшно бучеше в гъстите гори навън.
