Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 16 страниц)
XII. Бежанци
В кулата на болярина Костадина Смилец се събуди рано.
Слънцето стреляше през укрепения с железни пречки прозорец златни лучи по потъмнелия зид на стаята, дето нощува бившия венценосец.
Мария бе преспала при Костадиновата жена, а Темир при Костадиновите слуги.
През тия няколкодневни страдания и скитания из планините Смилец се беше много изменил. Пълното му и благо друг път лице беше добило страдалческо изражение; очите му хлътнали и плахи; рамената му приведени напред, сякаш под теготата на нещастията, що го бяха сполетели в такова кратко време.
Вратата се отвори и влезе Костадин.
Той беше висок человек със сурово и диво лице, очевидно загрубял от продължителния живот в тия диви краища.
Той се поклони на Смилеца.
Смилец го погледна въпросително.
– Нещо обезпокоително няма ли?
– Нищо слава богу. Та и кой ще подозре, че сте в тия усойни места?
– Да, Темир добре се досети в Царевец да каже на войниците, че отиваме в Крън, при Елтимира. Сега вероятно ме гонят към Стара планина.
– Дай боже един път да се намерите във Варна и ще стигнете благополучно в Цариград. Смилец се усмихна горчиво.
– Аз съм петия български цар, който търси спасение в Цариград.
– Андроник ще те приеме с радост.
– О, не се съмнявам. Той може би да направи повече: може да ми предложи да се повърна в Търново с гръцка войска.
– И прекрасно ще бъде. Смилец въздъхна.
– Аз бих желал да си останех в България…
– Ти само като цар можеш да живееш в България. За една развенчана глава няма място в нея.
– Това е така – каза замислено Смилец.
– Приеми гръцката помощ.
Смилец поклати глава.
– Костадине, моята песен е изпята! Смилец беше дълбоко съкрушен, пълно обезсърчение го бе обладало.
– Но аз трябва да пътувам. Приготви ли хората?
– Петимата ми въоръжени слуги ще ви придружават. Вие ще се представите търговци.
– Но Мария?
– И царицата ще се облече в мъжки дрехи. Жално само, че ще трябва на кон да язди, а тя не е привикнала.
– Ще се привикне на всичко… Костадине.
Влезе Мария.
Тя бе съвсем посърнала. Отпуснатото й меснато лице сега бе с бръчки, незакрити вече от белилото. Очите и само светеха, както напред. Но те бяха плакали. Тя бе облякла дрехи, дадени от болярката.
– Проклети българи! Проклети българи! – извика тя по гръцки на мъжа си, без да смята, че там присъствуваше Костадин.
– Мълчи, Марийо!
– Ох, как ще отмъстим! – издума тя с пламнал от бесен гняв поглед. – Вуйка ми Андроник… Аз ще им кажа, само да стъпим един път в Цариград.
– Мълчи, Марийо. Нека да стъпим там, па тогава ще приказваме – каза тъжно Смилец.
– Те помнят още Константин Тиховата Мария… Но няма да забравят довеки Смилецовата. О! страшни работи ще станат тогава!…
– Ти говориш глупости! – изгълча я Смилец. Мария се разрида и си затули очите с ръце.
– И все тоя Светослав! Все за тоя куманец теглим – пъшкаше тя.
– Не плачи, а иди се предреши, че тръгваме.
– О! – изпищя Мария и полетя да падне, но Костадин я подхвана.
– Светла господарко – каза той, – покажи повече мъжество… Ела да идем при жена ми. Нужно е да се приготвиш за път.
И той я изведе.
На двора вън конете туптяха по калдъръма; слугите товареха по тях вещите на бежанците, които щяха да се впуснат на път в непроходимите гъстаци на днешния Тузлук.
XIII. Трагичен конец
Днешната тузлушка гора беше по онуй време още по-широка, по-гъста и девствена. През нейните диви самотии с трепет минуваха пътниците. Обитавана повече от зверове, тя беше негостолюбива и опасна за ония, които се престрашаваха да се углъбят в глухите й гъсталаци, невидели от векове брадва.
През тия гъсталаци се виеше една тясна пътека, единствената сгодна за пътници на коне. Тя бе същата, що минуваше през Нягово.
В една зелена падинка край пътя имаше въбел, дето пътниците намираха вода за себе си и за добитъка.
Срещу тоя въбел в гората сега се тулеше Радоиловата дружина с Богора.
Глухотата бе дълбока; никакво цвъркане на птици не оглашаваше самотията.
Богор с ястребов поглед дебнеше в пътеката.
– Може би да са минали отдругаде – забележи Радоил.
– За насам тръгнаха, нали ги проследиха момчетата.
Момчетата се разговаряха за плячката.
– Вързопът беше въз коня на оръженосеца – думаше един.
– Не, въз черния кон, дето го яздеше един от Костадиновите слуги – поправи друг.
– Там ще са и скъпоценните работи – допълни трети.
– Воеводата каза, че всичко във вързопа е наше. Той взима само татарина.
Богор зачу и се обади:
– А Смилец е мой!
– Те! – разнесе се съскане в гората.
В тоя миг се зададе една дружина конници, девет души.
Конниците плахо се озъртаха. Като видяха, че наоколо беше пусто, те се успокоиха и слезнаха от конете, за да ги напоят.
Смилец помагаше на Мария да слезе.
Тя бе в мъжки дрехи.
Тя седна край въбела на камък, гърбом към разбойниците.
Смилец приказваше с Темира, който прав се озърташе постоянно наоколо.
Оръженосецът подаваше в череп вода на Мария.
Петимата Костадинови хора поеха конете.
По един знак на Радоила, момчетата се хвърлиха въз пътниците.
– Бягайте! – извика Темир и измъкна ятагана. Но късно беше.
Смилец, вкаменял, видя грозните лица на разбойниците.
– Не мърдайте! – извика Иван.
– Откуп ще дадем! – каза Смилец, като се приготви да се предаде покорно на двама разбойници.
Но неописан ужас го обзе, когато съгледа, че иде към него Богор с един друг разбойник.
– Ти си мой роб! – каза му джелатинът, като го улови за рамото.
Мария, обезумяла от ужас, плачеше. Двама я пазеха. Други момчета хванаха осталите.
– Защо се боиш, гъркиньо, ние жена не закачаме – викаше й Радоил, като излезе из гората.
В тоя миг внезапно Темир се спусна с ятагана си въз Богора и другия разбойник, които държаха Смилеца.
При това неочаквано и безумно дързостно нападение двамата Радоилови другари измъкнаха сабите си и неволно отстъпиха.
Татаринът като звяр се хвърли на тях, но той посрещна още пет меча. Тогава той се дръпна, като се бранеше изкусно. Ятаганът му звънтеше по ножовете на разбойниците. Един от тях падна ранен. Темир отстъпваше към гъстака, за да потърси спасение в него.
Внезапно го заобиколиха изотзад още четири души. Той се извърна и към тях и се втурна напред към гъстака, като въртеше със светкавична бързина ужасното си оръжие въз тия нови нападатели. Но скоро той се озова в един железен обръч, един удар го свали на земята. Разбойниците го връхлетяха.
– Не го убивайте! – извика Радоил, като се затече към тях. Той навреме свари да ги спре. Той се наведе над падналия татарин.
– Жив е. Ранили сте го в ръката.
Действително, топла кръв шуртеше из десния ръкав на татарина.
Другите разбойници държаха оръженосеца и Костадиновите слуги.
– Вържете го – каза Радоил и отиде при последните, които нито се опитваха да се борят.
– Върнете се при болярина и му кажете какво видяхте. Закарайте и Мария.
После климна на момчетата си.
– Хайде.
Влязоха в гората със Смилеца и Темира, вързан, и с конете. Пренесоха там и вещите на двамата бежанци. Мария пищеше на поляната. Но скоро гласът й престана да се чува, понеже разбойниците отведоха пленниците си навътре в гъстака.
Смилец беше полужив от страх. Двама души го водеха под мишници.
– Милост! – изпъшка той умолително. Радоил го погледа безжалостно.
– Има ли ти милост за Светослава, татарски робе? – извика той.
Той даде знак да се спрат.
Те се намираха сега на малка полянка в тъмните недра на гората.
– Момчета, ще има съд! – извика Радоил.
Разбойниците се натрупаха около него и Смилеца. Темир отзад Смилеца, разтреперан и кървав, гледаше диво пред себе си. Той пъхтеше. Той още приличаше на един пощурял бик, укротен с железни връзки.
– Богоре, кажи сега как беше! – обърна се Радоил към джелатина.
Богор разправи как го е бил нагласил Темир, с куманеца и Мордохая, да убият княза.
– Вярно ли е това? – попита Радоил Темира.
– Да – отговори глухо Темир.
– Кой ти заповеда?
Темир мълчеше. Очите му неподвижно се устремяваха към земята.
Радоил се обърна към Смилеца:
– Ти кажи!
– Давам откуп: всичките си имоти в Търново и в Руманя. Пуснете ме.
– Смилчо, ти можеш да подкупваш болярите си!…
– Милост! – прошушна Смилец.
Радоил вече не задава въпроси. Съдът бе приключен чрез тая ужасно проста и кратка процедура. Той си пошушука нещо с другарите. Тогава се извърна към Богора:
– Богоре, ние бързаме. Върши си работата.
Това беше присъдата. Смилец гледаше Богора.
Зверското лице на джелатина-разбойник му се хилеше тържествующо.
Нещастният пленник замръзна. Богор изтегли широкия си ханджар.
– Коленичи! – извика на Смилеца.
Смилец покорно, като автомат, изпълни заповедта му.
– Наведи главата!
Главата климна.
Дружината, отрупана наоколо, безгласно гледаше.
Богор изви из въздуха със страшна сила ятагана си, той блесна и римската глава на Смилеца отхвръкна от врата. Трупът се повали.
– Трябваше да го оставим да се помоли за душата си – каза Радоил.
Богор изтриваше в шумата окървавения си нож.
XIV. Присъда въз Темира
Двама души превързваха раните на ударените от Темира.
– Избери си сам смъртта! – каза му Радоил.
Той вече не прибягна до мнението па дружината. Темир, като татарин, беше негов.
Татаринът не отговори. Той нито дигна очи към Радоила. Дясната му ръка цяла бе окървавена от собствената му кръв. Мургото му лице нервно тръпнеше.
Радоил извика:
– Един кол!
Спуснаха се и отсякоха една бреза и бързо я задялаха, за да приготвят ужасното оръдие на адски мъчения и смърт страховита.
Темир като изтукан стоеше неподвижен и ням, с глава, оборена към земята.
– Момчета – обърна се Радоил към дружината, – развържете вързопа и извадете каквото има.
Вързопът бе открит. Лъснаха копринени рокли, атлазени женски обувки, покрити със сърма, скъпоценни обеци, гривни, нанизи, бисери и диаманти, кесия, пълна със златни монети.
– Добро. Приберете ги пак и на друго място ще ви разделя тия богатства. Сега бързаме. Заповедта му се изпълни. Между това, колът бе изострен и забит в земята.
– Вземете го! – каза Радоил и посочи Темира.
Поведоха Темира, който покорно тръгна към мястото на наказанието си. Той не произнесе нито една молба, знаейки, че всичко е напразно.
На закоравелите в убийства разбойници косата настръхна.
Радоил приближи Темира, тури си ръката на рамото му, погледа го няколко време и му каза:
– Ти си храбър. Обичам храбрите. Върви си!
Едвам сега Темир дигна очите си и ги откри широко към него.
Той стоеше смаян. Той не вярваше.
– Върви си, свободен си! – повтори му Радоил.
Темир се простря цял на земята и му целува носовете на цървулите.
– Стани.
Темир се изправи на колене.
– Къде ще вървиш сега?
– Позволи ми да се не деля от тебе, славний воеводо!
От очите му се порониха сълзи от признателност.
– Ти си юнак, остани при нас.
– До веки твой!
Радоил се обърна към зачудените момчета:
– Нашата дружина се увеличи с още един юнак. Превържете му раната, па да вървим.
След малко дружината се углъби в гората.
Главата Смилецова бе отнесена от Богора в торба, за да я хвърли като трофей пред Светославовите нозе.
Смилецовия труп остана един, плувнал в локва топла кръв.
Орли подушиха леш и се завиха високо в небето над мъртвата останка на тоя български цар.
XV. Подир бурята
Подир първото опиянение, последвало избягването на Смилеца, Търново се отрезви.
Ненавистният татарски васал беше изчезнал, но бедата съществуваше.
Всички войски в града, заедно с Балдювото опълчение, не достигаха даже две хиляди души, и те силно обезсърчени.
Нови ратници не се записваха.
От провинцията прииждаше много свят, но да се укрие в стените на града.
Пет дена от Смилецовото избягване пристигнаха много тревожни известия. Татарите летели като един облак скакалци и всичко из пътя им било ограбвано и оплячкосвано. Падналите в ръцете им млади жени и моми били изнасилвани и задържани в робство; стадата разграбвани за храна на войската, жилищата разсипвани, селата и кулите горени. Чоки беше вече един ден разстояние от столицата. Катастрофата наближаваше неотразимо. Паниката бе всеобща.
Болярите, привърженици на хана и деспота, излязоха сега смело на сцената.
В овдовялата престолна зала шумеше крамолен болярски съвет.
Годеслав, протосеваст Иван, протовестиарий Грозд, великий логотет Рушимир и едномислениците им предлагаха подчинение на Чоки; ония, които не влазяха в партията им, гневно ги обвиняваха в предателство, без да покажат други изход. Тронът не можеше да остане без цар нито един ден; но кого да изберат? Кой ще поведе народа? Помислили бяха за Смилецовия брат Радослава, избягал, сега на византийска служба, но той вдъхваше ненавист у едни, недоверие у всичките.
А идеята за повикване гърците на помощ се подкрепи само от малцина боляри.
Балдю, който мълчеше, взе думата:
– Високославни боляри, ако Светослав да не беше сега в редовете на народния неприятел, никой от вас не би имал право да му отрече това място – и той посочи трона. – Но Светослав е умрял за нас. Не е умрял обаче оня, който има най-голямото и неотемлемо право на престола.
– Кой? – прекъснаха го учудено.
– Георги Тертер!
– Георги Тертер е в гръцки плен! Георги Тертер бега!
– И аз му не прощавам, братя, това престъпление. Но сега за България да мислим. Да прогласим наш вожд бившия цар и додето го изискаме от Андроника, да се сплотим около неговото име и да се борим с татарите.
Но това предложение не се посрещна одобрително. Привържениците на хана и деспота нарекоха Балдя изумял старец; другите му сочеха юмруците си.
– Предложи по-добре себе си, Балдю! – извика Желяз иронически.
– Мълчи, Железе, ти предложи по-лош от мене:
Радослава!
– Радослав е брат на Смилеца.
– Радослав е ратай на гърците!
Събранието се продължи до вечерта, спомена се кандидатурата на Елтимира, Тертеров сродник, но се отхвърли. Пренията бяха разпалени и бурни. Идеята обаче за подчинение на Чоки печелеше повече привърженици. Но нищо не се реши и тоя ден. Определи се ново събрание за утрешния и след това тронната зала пак опустя.
XVI. Прелом
Късно вечерта Балдювата вратня се потропа. Слугите отвориха и на прага се показа един висок човек, завит с широка мантия, с шлем, ниско нахлупен над веждите. Зад него стоеше един левент, въоръжен добре. Слугите познаха Богора.
– Какво искате?
– Желая да видя веднага банът – отговори с твърд глас завитият с мантията човек.
След малко слугите го въведоха в горната стая. Там чакаше Балдю.
Непознатият хвърли мантията си, сне шлема си и Балдю смаян извика:
– Светослав!
Защото това беше князът, дошел тайно в града.
– Тертеровий сине! – извика Балдю с разтреперан от гняв глас. – Защо идеш при мене? Да ме подкупиш ли за Чоки, както стори с толкова боляри? Или бог те праща да ми донесеш утешителна вест?
– Дядо Балдю, позволи да заключа по-напред вратата.
И Светослав обърна ключа.
После двамата големци останаха сами.
На утрешното събрание в престолната зала присъствуваше и патриарх Иоаким.
Пръв взе думата той.
– Праведний бог в своя гняв остави ме да доживея и до тия времена, да видя пак агарянците пред Търново. Но сега не е час за роптание на божието провидение, а да помислим какво има да правим.
– За това сме се събрали – избъбра мрачно Желяз. Иоаким поглади с костеливата си ръка шудравата си брадица, замислен, и каза:
– Как да избавим Търново от татарския срам? Да ви кажа: като не пущаме татарите в него!… Нека ги задържим в клисурата с ратниците, които имаме сега, додето…
– И този е на Балдювият ум! – изръмжа глухо Рушимир.
Иоаким продължи:
– Нека ги задържим в клисурата, додето ни пристигне гръцка войска…
Това неочаквано завършване на мисълта му предизвика ропот. Балдювите очи стрелнаха мълнии.
Иоаким продължаваше:
– Като пристигне гръцката помощ, Чоки ще се озове между два огъня и ще се принуди да се отдръпне назад. Тоя наш пръв успех ще насърчи народа и той ще скокне заедно с едноверните войски, за да изгони с божия помощ нечестивия враг, за да си иде там, отдето е дошел.
– Но ние не сме викали гръцки войски! – забележи учуден Годеслав.
– Аз писах вече на императора.
Балдю скочи като ухапан от змия.
– Как, ти писа?
– Да.
– С какво право? – извика яростен банът.
– С правото, което имам като духовен глава на българския народ, в едно време, когато светски глава липсува.
– Как смя, владико, да викаш гърци?
– По-добре християни да видим гости тука, а не агарянци проклети.
Дигна се голям шум. Балдю беше бесен от това. Той разбра, че хитрият старец гонеше чрез постъпката си две цели: като спаси Търново от татарите, да повърне Смилена на трона с помощта на гърците. (Защото в Търново още не знаеха за загинването на Смилеца, когото мислеха, че е сполучил да избяга в гръцката земя.)
– Иоакиме, ще отговаряш с главата си! Това е една измяна!
– Може би измяна на чужди планове, но не на отечеството. Аз тъй мислех, че е добро, и сега съм убеден, че е добро.
– Ти желаеш пак да ни натрапят недостойния и страшлив Смилеца? – извика Балдю.
– Аз желая да се избави Търново, па каквото щете мислете – отговори уклончиво патриархът.
Двете му ръце се опираха на патерицата, за да крепят слабото му тяло, разтреперано от вълнение.
Балдю извика гръмогласно:
– Боляри, негово светейшество е прибързал. Правя предложение да се изпрати веднага скороходец при императора – той сега е в Пловдив – с писмо, че нямаме засега нужда от помощта му, и да го помолим учтиво да повърне назад войската си, ако я е пратил вече.
Нетърпеливия Иоаким скокна сърдит.
– Това не бива! Това не може! Балдю, стар си, с един крак в гроба, бой се от бога. Ще ти иска на оня свят ответ, ако по твоя вина татарите си вържат конете в светите му храмове.
Балдю отговори:
– Да, татарите, ще ги пуснем, но не гърците! Припомни си, владико, колко века българският народ пъшка под игото им и с каква мъка се отърва. Колко беди ни са докарали! Всичко, каквото сме теглили, от техните добрини сме теглили…
– Как, ти сега си за татарите? – извика с негодувание патриархът.
Тоя обрат учуди и другите. Балдю се обърна към болярите:
– Братя, вие ме познавате обичам ли аз тая България, боли ли ме сърцето за нея, скъпа ли е на душата ми.
– Всички знаем, бане – отговориха повечето.
– Ако се каже, че ти не обичаш България, не знам кой ще я обича; но говори да те чуем – избъбра мрачно Желяз.
– Благодаря ви за тия думи. Сега простете ми да ви кажа какво мисля за най-добро, като българин и търновски болярин. Братя, видите, въпреки всичките ни трудове и желание, пак остаяме много слаби. Аз тая нощ дълго мислих, просих от спасителя Христа озарение на слабия си ум. И ето до какво убеждение дойдох: противим ли се на Чоки – това значи гибел наша. Който вярва вече, че ще победим, нека го каже тука смело да поведе тъпата ни войска против татарските пълчища. Но никой от вас не вярва, тъй ли?
– Как, ти пускаш татарите? – извика в изстъпление Иоаким.
– Моля, дядо Иоакиме! А ако приемем Чоки добре, като наш приятел, и, нека кажа думата – като наш господар, всичко в Търново е спасено: божиите храмове ще останат чисти, малкото ни войска читава, къщята ни здрави и жените ни необезчестени. Търновски боляри, чухте ме, това е моето мнение. Кажете вашето, дано бъде по-мъдро.
Тоя обрат в мислите у бана порази всички. Привържениците Светославови подкрепиха Балдя. Но патриарховата, или по-добре, гръцката партия кипна.
– Старче! И твоята ли стара душа я купи Пантолеоновото злато? – извика болярин Михаил.
– Проклет да си, Балдю! – извика патриархът.
– Колко хиляди взе, старче ненаситни?… – извика Владислав.
Внезапно Смилецовите привърженици разсвирепяха и се спуснаха с дигнати юмруци въз Балдя.
– Предателю!
– Продажник!
Светославовите приятели се хвърлиха да бранят бана от ударите. Последва сборичкване, закатуряха се столове, ревяха псувни и проклетии.
Вратата се отвори с трясък. На прага се показа Светослав, с блестяща военна носия от червена коприна и с позлатен шлем на главата.
Борбата спря като по замахване на магически жезъл.
Крамолното събрание се втрещи пред това ненадейно появление на Тертеровия син.
Князът дойде на средата, спокоен, леден, горд. Той изрече тържествено:
– От името на негово величество хана, предлагам ви да ме чуете мирно. Твое светейшество и вие, славни боляри, напрегнете вниманието си и оценете думите ми, както заслужават. Утре вечер ханът с войската си е пред стените. Горко ономува, който се опита за съпротивление! Но за да не губим време, подпишете тая хартия.
Инак никой от вас няма да излезе с главата на рамената си оттука.
И той сложи на масата акта за верноподанически чувства към хана.
Всички стоеха втрещени.
– Високородни боляри, аз не играя с думите – и като отвори вратата, посочи в пруста. Той беше пълен с въоръжени хора. Това беше Радоиловата дружина.
– Отстъпваме на насилието – каза патриархът и пръв подписа акта.
Подписаха и останалите.
