Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 16 страниц)
XXXIX. Съдбата на Чоки
Патриархът отказа да венчее Светослава.
Коронясването обаче стана в храма на св. Димитрия тържествено.
Три митрополита: търновският, червенският и преславският, извършиха обряда при стечението на безчислен народ.
Три дена траяха веселбите в палата и в града.
Областите заизпращаха изявления на радост и преданост към новия цар, освободител на отечеството.
Татарската войска, която идеше към Търново, биде поведена от Азатин бея назад, като довършваше опустошението на Добруджа, през която бе минал по-рано.
Светослав не предприе нищо против тая сган и я остави да си иде: той сега бе твърде занят в столицата си.
Недоволните от новото положение боляри един по един минуваха към Светослава.
Едно малцинство от тях остана само привързано на гърците скришно. Най-опасният от тях, Иоаким, беше безвреден. Той бе в затвор.
Мина месец от възцаряването Светославово. Чоки все лежеше в тъмницата на Балдуиновата кула.
Елена беше взела повторна клетва от брата си, че ще пощади живота на Чоки. Тя сега живееше в палата като вдовица. Новата царица Фросина се настани в горницата й. Двете жени живуваха дружно, но Елена беше скръбна…
Положението й беше трудно. Дадена от баща си за жена на татарина, по политическа необходимост, тя видя, че с унищожението на Чоки се туря край и на нейното царствено робство. Но добра и милостива, тя жалеше озлочестения си мъж и два пъти го бе посетила в тъмницата му. На неговите молби да му измоли свободата от брата си и да се върнат двамата във владенията си в Русия, тя бе обещала първото; за второто бе му обявила, че тя иска да остане в отечеството си.
И Светослав се чудеше как да постъпи с пленника си. Чоки беше вече безвреден, войската му, що се бе върнала назад – пръсната от Токтая, и владенията му обсебени от тоя победител. Светослав не виждаше прочее нужда от смъртта на Чоки. Той склони най-после на Еленините молби и реши да го пусне и препрати отвъд Дунава.
Елена прати да обадят на мъжа й за царевата милост към него.
На сутрешния ден имаше болярски съвет в двореца. Съвещанието беше развълнувано. Новини бяха дошли, че Андроник, по повторното искане на някои боляри, праща из Солун десетхилядна войска под началството на Радослава да навлезе в България и да тури на престола Михаила, синът на Константина Тиха, който идеше с друга войска. Привържениците Смилецови в Търново, подир изчезването Смилецово, както казахме, бяха одобрили за претендент Михаила, като произходящ от царски род и със законно право на престола.
Сред разгара на разискванията, протокелиотът обади на Светослава, че е дошел пратеник от хана Токтая.
Въведоха веднага пратеника. Той се поклони и подаде Светославу писмо от хана си.
Светослав кимна на татарина да излезе и даде на тълмача да преведе писмото. То казваше:
„До високославния български цар Светослава от великия властелин на татарите.
Привет от мене, царю на българите и гърците. С радост приех известието за твоята велика победа над сина Ногаев и те хваля, и те поздравлявам. И научих се още, че тоя Ногаев син ти го държиш в палата си, понеже е твой зет, без да гледаш, че той е мой враг и в дълбочините на сърцето си храни опасни мисли за мене. И ето защо ти пиша, славний царю на българите и гърците, и те моля да сториш да изчезне от лицето на земята Ногаевия син. Това ти пиша, защото желая сърдечно да бъдем приятели и да не ми се събират бръчките на гнева по челото против тебе. И като призовавам божията милост въз главата ти, очаквам твоя мъдър ответ.
Хан Токтай.“
Сутринта татарският пратеник, придружен от войниците си, тръгваше назад с писмо и с дарове до хана.
В дисагите на един кон бе обсолената глава на Чоки!
По решението на болярския съвет двама евреи джелати бяха удушили през нощта пленника и после отрязали главата му.
Тя сега отиваше в Крим като откуп за безопасността и мирът на държавата.
XL. Патриархът
Остаяше да се реши съдбата на Иоакима.
Той все стоеше в патриаршията под стража.
Царят и болярския съвет няколко пъти разискваха как да постъпят с патриарха.
Най-после се взе решение да го прогласят за свален и да го изгонят из България.
По-строго наказание не намираха за политично да му наложат. Не трябваше да се дразнят духовете.
Във Византия за подобни и за по-големи престъпления не бяха наказвали по-другояче патриарси.
Иоаким знаеше това и затова запазваше своята вироглавщина и надменност и в затвора си.
Два дена след получаването известие за иденето на гръцка войска Светослав влазяше при Иоакима.
– Твое светейшество, ти можеш да бъдеш доволен сега. Андроник те послуша и иде въз нас.
– Това исках – каза Иоаким, който бе научил вече от стражата новината.
И една ехидна усмивка мина по сухото му лице.
– Кой вика гърците? – попита Светослав, като го стреляше с очи.
– Не знам.
– Аз знам: ти!
– Може би.
Светослав трепереше от глух гняв. По Иоакимовото лице играеше тихо злорадство. Той вътрешно тържествуваше.
– Слушай, Иоакиме, кой вика гърците?
– Аз. Аз писах на Андроника.
– Защо?
– На трона преди тебе има право Михаил Тихо. И както видиш, това право той ще подкрепи добре…
Светослав го гледаше остро, като пазеше ледено лице.
– Ти направи две предателства против отечеството: поиска да ме предадеш на Чоки и вика Андроника!
– За тебе са предателства, за мене – дълг, изпълнен към отечеството.
Бърните Светославови потрепераха.
Иоаким гледаше надолу и бързо броеше броеницата си.
Влезе Богор.
– Хвърли тоя старец из прозореца!
Богор поиска да преграбчи стареца.
– Ще ти изсъхнат ръцете, злодеецо! – извика той, като се дръпна.
Светослав направи знак Богору да чака.
– Иоакиме, само едно нещо ще те спаси: пиши веднага пред мен писмо Андронику да спре войските си, като му известиш, че българския народ е избрал мене, законния наследник, за свой цар.
– Аз? Никога!
Ярост пламна по Светославовото лице. Той гледа няколко време неподвижен Иоакима.
– Богоре, ела.
И те излязоха.
Иоаким остана сам.
Той беше доволен от поведението си. Гордата му душа тържествуваше, че не показа страх пред заплашването Светославово. Той знаеше, че най-голямото зло, което може да го сполети, е свалянето от патриаршеския трон и заточението му в някой манастир или изгнанието му. И той беше готов на това, но нямаше да преклони врат пред ненавистния Тертеров син.
Светослав свика бързо болярски съвет.
Съветът с вишегласие реши патриархът да бъде наказан със смърт. Предложението беше Балдюво.
В тия опасни за независимостта на държавата времена трябваше да се даде страшен пример, ударът на правосъдието да бъде жесток и неумолим.
Но на всички боляри ставаше гроза при мисълта да се обагрят ръцете им с кръвта на един патриарх. Това никога и никъде не бе ставало.
Решиха тогава да бъде хвърлен от Лобната скала.
XLI. Лобната скала
По пладне войници изкараха Иоакима из килията му и го поведоха към североизточната порта. Извън портата се спущаше стръмна урва към Янтра. На горния край на тая урва се подаваше като нос една скала. Тя стърчеше високо над пропастта, в подножието на която реката шумеше зловещо. Сега там в един вир се клатушкаха няколко болярски трупове, хвърлени вчера оттук. От тая скала се хвърляха важните държавни престъпници. Тая заран оттам беше хвърлен Михаил, у когото хванаха Андрониковото писмо, и в това писмо бяха видели, че Иоаким го е просил за военна намеса в полза на Михаила Тиха.
Двама джелати евреи чакаха там.
Прекараха Иоакима през портата и го изведоха на скалата. Той пребледня. Но той не вярваше, че наистина е решено да го бутнат оттука. Той мислеше, че искат само да го сплашат, за да склони да напише исканото до Андроника писмо.
И тая мисъл го ободряваше. Неговото малко тяло се открояваше в снежната белина на южния склон на Гарван; ветрецът развяваше полите на расото му, коравите бели влакна над ушите му играеха на вятъра. Врани се стреляха из пепелявото небе. Янтра глухо шумеше долу.
Насреща, в полите на Гарван, се трупаше вече любопитен народ.
Из него се носеше мълва, че Иоакима наказват за тайни споразумения с татарите, които изново викал в Търново. И народът негодуваше против стареца.
Тая мълва бе нарочно пръсната по Светославова заповед: викане татарите ужасяваше умовете; викане гърците не беше тъй престъпно. Гърците биваха викани и друг път и пак си отиваха, както при Ивана-Асеня III. Михаил Тихо имаше още много привърженици тук между болярите и народа, които разчитаха на гърците, и умъртвяването Иоакимово за такава вина би изгледвало много жестоко и несправедливо, би раздразнило, би зацетнило победата на новия цар… Но мисълта за ново татарско появяване докарваше настръхване.
И народът вярваше онова, което му казваха хората на двореца. 88
И Пахимер, съвременник и летописец на тия събития, говори: „заподозрян уж, че искал да предаде България на татарите“.
[Закрыть]
Иоаким не извикваше никакво съчувствие.
Старецът стоеше на скалата бледен.
Две крачки зад него стоеха джелатите.
Няколко войника, изправени до портата с копия в ръце, гледаха втрещени на патриарха, чието малко тяло уединено стърчеше въз камъка.
Тълпата долу растеше на всяка минута.
Всичката ивица от долината между полите на Гарван и на бърдото Силофор и Янтра беше напълнено с народ.
Войници, калугери, дубровнишки търговци, няколко франки, евреи с пейи се размесяха с гражданите българи, които се разпознаваха по своите кожуси и черни овчи шапки.
Жени, млади и стари, някои с деца на гръб, се тикаха в това множество и гледаха да излязат напред; момичета и юноши се катереха по урвите, за да гледат по-добре зрелището.
И всичките очи се впиваха в патриарха, който се рисуваше чер и малък на камъка.
– Чувате ли, татарския цар викал: обещал да му предаде главата на Светослав! – думаше една жена на своите съседки.
Те се кръстеха.
– Де ли ще иде душата ти, старче? – казваше една баба, като гледаше патриарха.
– В дъното на пъкъла, но по-напред трупът му ще целуне дъното на Янтра – обади се един навъсен и дрипав технитар.
Разправяше се и другата, истинската история за Иоакимовото отиване в Царевец да предаде Светослава, но размесена с небивалици и фантастични притурки. Един ватах разправяше, че когато Иоаким влязъл в палата и зинал да говори на Чоки, внезапно езикът му се свързал и той останал със зяпнали уста; по тая причина Светослав се спасил от ханската мъст.
И за писмото му до Андроника се говореше, но тоя грях за търновци стоеше на второстепенно място. Важното беше измяната му в полза на татарите, а за нея нямаше прошка ни от бога, ни от хората.
Из пътя, който извиваше по полите, а после по хълбока на Гарван, върволици пътници, пеши и с коне, бяха спрели, за да видят оттам какво ще стане.
Враните прехвъркаха над дола и грачеха безпокоило над човешкото гъмжило.
Пищяха деца, лаеха псета из него.
И трепет пробягваше по телата на зрителите, опулили очи към скалата.
Те измеряха с поглед пространството между нея и пропастта долу и трепереха.
Минутното участие в душите им веднага се задушваше от чувство на гняв и омраза към осъдения.
А патриархът стоеше на скалата, неподвижен и втрещен от студ.
Дръгливата му снага зъзнеше.
Джелатите стоеха зад него и му преграждаха пътя назад.
И той слушаше, слисан, разговора им, без да ги разбере…
Но по едно време той го разбра: джелатите говореха, че се очаква царят тука.
Внезапно неизразим страх го облада. Мисълта, че може действително да бъде хвърлен оттука, го вкамени.
Присъствието на джелати нехристняни доби грозно значение за него… Шеметната пропаст под него правеше да пъплят ледени мравки по снагата му. Той се озърна бледен, видя наоколо си лица безучастни или злобни, видя се безпомощен, безнадежден пред тая страшна смърт, която сега му се стори неизбежна, н се затресе от неизказан ужас. Не, той не искаше да умира! Животът беше тъй добър! Той искаше да живее…
На портата се появиха няколко боляри; след тях царски телохранители и после Светослав в царска багреница.
Високият му стан се рисуваше уединен в небето. Лицето му беше навъсено, погледът мрачен и зъл.
Иоаким се обърна към един от джелатите:
– Кажи на негово величество, че скланям да направя всичко, каквото желае.
Евреинът отиде при царя, поклони се и му предаде Иоакимовите думи.
Патриархът гледаше към тях.
Той видя, че лицето на Светослава не се измени, то си остана неподвижно и мрачно. Светослав размени няколко думи с болярите. Един даде на евреина една хартия и перо.
Това беше приготвеното за императора писмо за връщане войските си, което очакваше само подписа патриархов.
Евреинът подаде писмото на патриарха. Той нито го прочете, а го подписа с разтрепераната си дясна ръка на дланта на лявата.
Евреинът отнесе писмото на царя.
Светослав видя подписа на Иоакима, но лицето му остана студено.
Той каза няколко думи на джелатина.
Иоаким, разтреперан, с изпулени очи, чакаше да получи спасителния отговор от царя или знакът му. Джелатинът се върна и го приближи. Па внезапно с всичката си сила бутна го от скалата.
Патриархът полетя в празното пространство.
Тялото му се тръшна в урвата, отскочи, търкулна се пак и се плисна в мътните води на Янтра.
Светослав се прекръсти.
– Бог нека ме прости – каза той.
Долу в народа владееше гробна тишина.
Янтра бавно повлече тялото.
XLII. Епилог
Две недели минаха от това трагично събитие.
Всеки ден Светослав ловеше нови свои противници, привърженици на гърците и на Михаила Тиха.
И всеки ден се извършваха няколко смъртни наказания.
А през това време той усилено се готвеше да даде отпор на външния неприятел.
Събираше войски; болярите докарваха своите отроци въоръжени и ги присъединяваха към другите ратници.
Балдювата дружина тоя път беше седемстотин души.
Пантолеон отвори складовете си за нуждите им; Радоил, тройно уголемил четата, все от нехранимайковци, бивши другари негови в походите из Тракия, увеличи контингента на Светославовата армия.
Своеволният воевода отказа службата протостратор при Светослава и остана вожд на чета.
Светослав прати до вуйка си Елтимира в Крън 99
Сегашния Карнобат.
[Закрыть], столицата му, да му иска военна помощ, която му се обеща.
Новото царуване се захващаше при големи затруднения. Едвам съвзелата се от татарски страх страна се заплашваше от война, крамоли и от нови междуособия.
Но провидението бдеше над България и над съдбините на новия цар. Неприятелските войски се провалиха, преди да пристигнат до Стара планина. Михаиловата позорно се разбяга, невидяла още Светославови войници; а Радославовия десетохиляден корпус бе разбит от Елтимира.
Сам Радослав и тринайсет души гръцки велможи бидоха хванати в плен. Елтимир заповяда да ослепят Радослава и го прати в Солун при жена му. Тринайсетте гръцки големци изпрати оковани в Търново при Светослава, да постъпи както ще с тях. Тогава царят влезе в споразумение с Андроника да му повърне заробените гръцки големци в замяна на баща си. Андроник с готовност прие предложението, извади из тъмницата Георги Тертера и с подобающите почести го изпрати на сина му в Търново.
Светослав с голяма радост прие баща си, но го не задържа в Търново. Той го посели в една отдалечена област на България, дето го огради с големи почести и му обезпечи приятен и охолен живот. Но му не даде никаква власт… 1010
Пахимер посветява няколко интересни редове за това нещо. „Тертер обаче не е бил повърнат на бившия си престол, защото Осфентослас (Светослав), макар и да е изпълнил спрямо баща си напълно синовните си длъжности, като строшил неговите окови, обаче не е считал за благопотребно да го украси отново с отнетата му за себе си диадема; но определил за него, според както ни е съобщено оттам чрез един достоверен слух – област, дето Тертер прекарвал живот препълнен с каквито иска удоволствия, но освободен от всякакво управление.“
[Закрыть]
Светослав царува достославно още 28 години.
Първата половина от царуването му мина в успешни войни с гърците, а втората се измина в мир, от който българите отдавна бяха отвикнали.
Светослав умря на 1322 година. Той остави България заякнала и със заздравели рани от татарските нашествия, които вече се не повториха. Подир дълговременните крамоли, трусове и преврати, на които Светославовото възцаряване тури край, държавата пак се засили и можа три четвърти век още да играе почетна политическа роля в Балканския полуостров.
Престола наследи войнствения му син, роден от Фросина – Георги Тертер II.
1902
ЛИТЕРАТУРА: Иречек, Пахимер, Кантакузен, Даниил, летописец сръбски, Хаммер, Голубински, Макушев, Последни страници из българската история от П. II-в (Български книжици, 1859 година) и др.
