Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 16 страниц)
XI. Балдю и Светослав
Балдю слезе на двора. Той се качи на колесницата си и излезе из Великата порта на Царев друм, предшествуван от слугите си, които носеха запалени факли. Подвижният мост се дигна и колесницата мина и затряска нататък по калдъръма. Нощта беше звездна, Търново спеше вече, без ни една светлина по прозорците. Само Царевец светеше още във вишинето.
Янтра глухо шумеше в дола н едвам нарушаваше нощния покой. Колесницата спря пред един от малките болярски домове, що усамотено се трупаха близо до мястото, дето е днешния Баждарлък. Тоя дом го заграждаха високи зидове и една куличка се чернееше над вратата.
– Бийте по портата! – заповяда банът.
Един слуга хвана железния чук на дъбовата вратня и тя заехтя в тишината.
Веднага тя се отвори и един слуга излезе на прага със светило.
– Спи ли князът? – попита Балдю.
– Не е още легнал, славний бане.
– Кажи му, че ида при него.
Слугата излезна.
Скоро се повърна, последван от един висок момък. Факлите осветлиха лице красиво, румено, с тънки руси въси.
– А, светлий бане! – извика момъкът и се спусна да помогне на Балдя да слезе. Влязоха в една стая.
– Прощавай, княже, че те безпокоя. Но тая нощ никой не трябва да спи.
И като седна на един миндер, Балдю захвана със своя гръмовит, разтреперан сега глас:
– Светославе, аз бях противник на баща ти през царуването му, подир бягството му аз го мразя!… Аз не мога да му простя това малодушие. Ние го избрахме, за да ни брани, а той ни остави на Ногая. Но да се не отклонявам – той си намери заслуженото. Светославе, знай, че Чоки със силна войска е минал Дунава и иде да седне сам на престола, като пали и опустошава всичко из пътя.
– Знам това – каза Светослав.
– Знаеш вече?
– Да.
Банът си отри потта по челото и продължи:
– В палата от тая вест всички изгубиха ума и дума. Смилец е малодушен, той отказа да даде отпор п да пресрещне далеко от Търново татарите. Болярите отказаха парите си, и не ме зачудиха: тия пълзящи червеи имат само един бог: златото. И аз плюх в лицето им. И ето, Светославе, смислих за тебе, български княз и деспот, син на Тертера, ти по право си законният наследник на престола. Смилец се показа недостоен да го брани, отбрани го ти. Народът ще скокне, но той няма вожд с високо име, от царска кръв. Поведи го!
Светослав слушаше мълчаливо. По лицето му се не изобрази никакво вълнение.
Балдю се удиви, че князът може да пази спокойствие в такава съдбоносна минута.
– Боиш се от Смилеца? Той не заслужава боене, както не заслужава и почит вече. Аз бях първия му велможа, отсега нататък съм твой приятел и съветник. Давам на твоя услуга опита си, името си, влиянието си… Беден си, ще кажеш? Аз турям на разположението ти всичкото си богатство. С него ще можеш да въоръжиш първата хиляда войници, които ще съберем. Останалото ще тръгне само по себе си. Стига веднаж народът да се запали, и той ще се запали, както и друг път, когато са го дигали против похитителите на короната. Избави я от безчестно и вземи я. Тя е достойна за оня, който е достоен за нея. Светославе, отърви отечеството от татарско иго!
– Дядо Балдю, аз до неделя се женя.
Банът го изгледа втрещено.
– Ти ще се жениш? Ти си годен?
– Да, днес се годих.
– И когато царството става плен и пожар? Когато то има нужда от тебе, от твоя меч, от твоята кръв? Когато то загинва?
– Аз се не меся – каза Светослав сухо.
– Как! – и банът скокна, като жилнат от езика на змия. – Вярно ли чух? Не ме ли лъжат ушите ми?… И коя ще вземеш?
– Девойка Евфросина.
– Оная ли, на която Пантолеон е опекун? Гъркинята? С богатата зестра?
– Тя същата.
– А! – извика с горчива ироническа усмивка старецът. – Откога младежта се молепса от заразата на користолюбието – а аз я мислех само у Смилцевите боляри! – откога младите пред дълга предпочитат спокойствието и пред славата – златния телец? Откога пред трона предпочитат пуховото легло на сладострастието? Подло време доживях!… Ех, Българийо, Българийо, жална Българийо! Ако един княз Светослав няма милост за тебе, никой не ще да има милост! Загина ти!
Той стана просълзен.
– Извинявай, че безполезно те безпокоих, княже. Ти си щял да се жениш и да сватбуваш, а аз съм дошел като луд, да те каня да ратуваш.
– Чоки е мой зет, светлий бане.
Банът трепна гневно.
– Зет? Там твой зет, тук твоя булка! Синко, отечеството е най-голямото либе, най-скъпата роднина. То е тайна свещена, за която добрият син дава сто пъти живота си. Но аз говоря на ония скали, дето висят над Янтра. Сбогом.
Той тръгна към вратата.
– Поне това, което ти говорих, ще остане тайна?
– Бъди напълно спокоен, дядо Балдю.
Старецът излезе гневен. Князът го изпрати до портата.
Когато тя се затвори с трясък, Балдю стоя няколко време умислен на пътя. После се качи на колесницата.
– Карай напред! – извика той на возача. Колесницата повървя малко из тясната уличка, па биде спряна пред една къща с по-скромна вънкашност. Балдю заповяда да почукат на вратнята й. Появи се на прага стара жена.
– Тука ли е Радоил? – попита банът.
– Няма го, дядо Балдю – отговори жената.
– Дека е? Искам без друго да го видя.
Жената се запъна малко, па каза:
– Сега не можеш го намери никъде.
– Как тъй?
Жената (тя беше Радоиловата майка) се приближи до него и му проговори усмихнато:
– Тая нощ се сватувахме с болярина Годеслава.
– Как? – извика учуден банът.
– Славка, дъщеря му, пристана на Радоил и Радоил сега не е в Търново вече.
Балдю плесна ръце от скръб.
– Ужасно!
Па заповяда да карат у дома му.
– Ужасно, ужасно! – думаше си из пътя: – оня се годява днес, този се жени – всички решили да живеят, когато България се погреба. Боже! Боже!
* * *
Бан Балдю беше един от ония малко останали боляри по онова време, в гърдите на които още биеха горещи български сърца. Той страдаше от дълбокия упадък на царството, той гореше от пламенна любов към унизеното и омаломощено отечество. Роден още през царуването на Борила, той бе преживял славната епоха на Ивана-Асеня II, видял годините на ослабването на България при наследниците му и после събитията, едно от друго по-жалостни, при Константин Тиха, Мария, Ивайла, Асеня III и Тертера. Той бе преживял осем царувания, като бе винаги взимал страната на народа против чужденците или тираните. Той беше първият болярин, дето мина на страната на победоносний Ивайла; при гръцкия натурник Иван-Асеня III той се бе спасил в бягство от изродения и недостоен потомък Асенев. При избягването на Тертера, той бе повел едно слабо опълчение против Ногая, но то биде разбито. Когато Смилец се качи на престола като Ногаев васал, Балдю намери за разумно да подкрепи Смилеца, надявайки се, че той ще се опита да отхвърли татарското върховенство. Тая вечер той видя разбита надеждата си. И внезапно му хрумна върховното решение да опълчи Светослава против Чоки и сам да мине на негова страна. Видяхме Светослав как го посрещна. Остаяше му слаба надежда и в Радоила, силен в народа със славата на разбойнишките си подвиги и способен да поведе борба против татарите, но и там се излъга.
– Ужасно, ужасно – шепнеше си той, когато колесницата му се търкаляше из тъмнината, возейки го към къщата му, находяща на другия край на улицата.
XII. Олтар в гората
Недалеко от Търново, в една дъбова гора на изток от бърдото Силофор, светеше огнец.
Тая гора беше Ярова гора, частно владение Смилецово.
Наоколо седяха или се излягаха около десетина хора и тихо си приказваха. Някои от тях си печеха пуканици в жаравата и пламъкът осветляваше лица брадясали, начумерени, но млади, опечени от ветрове и слънце. Тая нощна дружина беше въоръжена.
Вързани за дърветата коне рупаха наблизо сухата трева.
– Забави се войводата – каза един от дружината.
– Полунощ трябва да е минало – каза друг. Изпяха някъде петли.
– Страх ме е от беда – каза един.
– Защо?
– Боляринът Годеслав е лош човек и ако е усетил…
– Дано не е усетил да направи лудост: войводата може да го направи на прах, но момата ще вземе. Чу се свирене с уста.
– Идат! – казаха и скокнаха.
В мрака, между дебелите дънери, се чу шум от човешки стъпки и тих говор.
После приближиха някои и пламъчето озари неясни човешки фигури. Показаха се трима брадати юнака, въоръжени с криви турски саби и с кинжали в пояса. После се показа един поп без камилавка, когото един друг държеше за ръката.
Попът, старец с бяла чорлава брада и с бели коси, попадали по челото му, трепереше. Безумен страх бе затъпил погледа му. Той пулеше очи, плах, във въоръжените хора.
– Дядо попе, не страхувай се – каза му един от тях и му целуна ръка.
Целуваха му ръка и другите.
– Защо ме доведохте тук? – попита попът, малко успокоен от тия благочестиви проявления на разбойниците. – Извадихте ме от халищата… Боже, света Богородице, какво чудо става с мене! Закрили мене грешния! – И той се прекръсти.
– Седни, седни – казаха му.
Той седна. Огънят осветляваше още силно измененото му лице. Освен без камилавка, той бе изкарал от къщата си и с някакви жълти женски обувки, които бе успял да обуе в страха си. Те бяха попадиините.
– Християни, кажете ми какво ще ме правите тука.
– Ще научиш подир малко, дядо попе – каза един от онези, които го бяха довели. – Книжката взе ли, дето ти казахме?
– Требника? Взех го. Защо ви беше?
Но разбойниците не отговориха, защото в гората се чу изсвиркване по-продължително от първото. То се повтори два пъти.
– Идат! – извикаха радостно разбойниците и се изгубиха из гъстака. Само един остана да пази попа.
След малко се появиха Радоил и Славка, последвани от нови още няколко души разбойници, които носеха вързопи със Славкини неща.
– Добър ви вечер, дружина! Водя ви млада годеница, кланяйте се! – извика Радоил.
Възрадваните момци наобиколиха любопитно Славка, още силно развълнувана.
– Славке, оттук вече се захваща моето царство. Не се бой. Седни, почини си.
И Радоил седна до нея.
– Момчета, да се смени стражата извън гората: петлите пяха.
После се обърна към девойката, която гледаше плахо и удивена наоколо си.
– Славке, ти не си привикнала още на такива места?
– Дето бъдеш ти, там е хубаво и мене – отговори тя, като го погледна с любящи очи.
Юнашкото лице на воеводата светеше от щастие. Другарите му гледаха засмени Славка.
– Ти си много уморена, Славке? – попита я един.
– Не, той ме носи на гръб по стръмното – каза тя засмяно, като метна поглед въз Радоила.
– Дайте плоската, момчета, да глътнем малко ракийца. – Радоил подаде плоската Славки: тя кусна само няколко капки ракия.
Тогава чак Радоил съгледа попа, който слушаше до един дънер, гледаше, зяпнал и смаян, болярската дъщеря между тия странни хора.
– А, дядо попе! – извика той. – Преварил си ни? – Па свали шапка и му целуна ръка. После Радоил се обърна към дружината:
– Запалете вощениците. Дядо попе, ще ме венчееш с тая мома.
Попът се смая.
– Че аз нямам патрихил… нито другото…
– Без патрихил!
Запалиха няколко вощеници. Гората се освети повече. Дъбовите клони се надвисваха до самите глави на момците.
– Кой е кумът? – попита попът.
– Маноле, ти ще бъдеш кум – обърна се Радоил към един по-стар разбойник.
– И девер нямате, и венци нямате, и черква няма! Каква венчавка тука? – каза троснато попът, посъвзел се вече.
– Ангеле, и ти, Страхиле, вие ще бъдете девери – каза Радоил, – за да не се сърди дядо поп. Пък черковата е тая гора. Нали господ е навсякъде?
Тогава Радоил гологлав се изправи до Славка, кумът и деверите зад тях.
Попът запрелистя требника, за да намери молитвата за венчалния обред. Двама души му светеха с вощениците. Но той дълго време търси н не намираше молитвата. Под влиянието на одевешната уплаха той беше забравил на кой лист беше тая молитва.
Радоил стана нетърпелив.
– Захвани!
– Не намирам! – каза скръбно попът.
– Не вреди, чети там, дето си отворил. Попът погледна листа.
– Тука е молитвата за сушата – каза той.
– Чети тая молитва, по-скоро… Господ знае, че за друго четеш – каза воеводата, като намираше, че попът се мае за дребни работи.
Тогава свещеникът зачете молитвата за суша, в която се молеше бог да прати от небесата напоителен дъжд за ожеднелите поля и ниви.
След тая молитва той размени пръстените на младоженците.
– Венчается раб божий Радоил, во име отца и сина и святаго духа. Венчается раба божия Славка, во имя отца и сина и святаго духа, амин!
После изпя „Исаия ликуй!“ и завъртя младоженците около дъба, последвани от кума и деверите.
Обредът се свърши.
– Дайте плоската сега да се почерпим. Благослови пръв, дядо попе.
Попът благослови н пи от ракията. Плоската изреди и останалите.
– Наздраве!
– Да е честито!
– Добра сполука!
– Таз година с булка, догодина – с люлка. И веселите благопожелания нямаха край. Радоил се обърна към попа:
– Дядо попе, прощавай, че те утрудихме по ни едно време. – И той му тури в ръката десет бабки. Като видя толкова злато, попът се смая, той не вярваше очите си. Той не би спечелил тия пари и от петдесет венчавки!
Радоил и Славка му целунаха ръка.
– Сега си свободен, дядо попе, иди си доспи. Не е нужда да обаждаш какво се случи тая нощ тук.
– Аз? Годеслав ще ме пребий!
– Ако той те не пребие, аз ще ти откъсна главата като на врабче.
Когато попът си отиде, Радоил се обърна към другарите си:
– Дружина, починахме си. А нашето падало е далече, и Търново е много близко – хай стягайте конете.
Пътуването през нощта стана без път, през долове, през урви, през потоци, които гръмливо шумяха. Славка гледаше като омаяна пред себе си черни гори, черни върхове и черни скали. Тя мислеше, че сънува. Радоил яздеше успоредно с нейния кон и я крепеше за кръста на лоши места.
По дрезгаво стигнаха до едно селце в планината. То се състоеше от няколко колиби, съградени от букови дънери и покрити с плочи, някои имаха каменни огради на дворовете си.
Вратнята се отвори на една от тия колиби и морната дружина влезе в двора.
XIII. В дивотиите
Тук беше домът на кумът Маноля.
Жена му, която очевидно очакваше гостите, ги посрещна със запалена борина. Радоил и Славка бяха заведени в една стая, ниска, с потъмнял потон.
По стените висяха разни оръжия: лъкове, копия, саби, боздугани, ловджийски чанти и потребности; зверски кожи, броеници кехлибареви, едно турско алено джубе със златни обшивки, шалове копринени, огърлици от корал и други предмети на разкош – всички плячка от походите в Тракия.
На лавиците и полиците между глинените гърнета и паници стояха, учудени, че се намират тук, медни изящни статуйки на Бакхуса и Херкулеса и на някои римски императори.
Подът и ниските миндери бяха постлани с черги, домашна тъкан. Но едно великолепно персийско седжеде, дето седяха младоженците, наумяваше Азия – в тоя старопланински кът.
Сложи се трапеза. Тя беше скромна, но гостите весели. Разказваха със смях страха на попа, когато го ненадейно извлекли четирима момци из къщата му. Даваха се подробности за отвличането Славкино. Тя сама разправяше как е излязла крадешком из къщи, додето баща й бил на царското пиршество, и вълненията си, доде стигнат до черковището с Радоила. Сега сигурно Годеслав я диреше под листо, но юнаците бяха спокойни, защото никога баща й не би се сетил да я дири в това затънтено село, на което даже съществуванието в Търново не знаеха.
Славка гледаше очарована тия силни юнаци с жилести ръце, които изпиваха на един дъх дълбоки паници с вино. Радоил пи здравина за нея, па извади и й подаде в дар едно цвете от брилянти за косата. Камъните заизпускаха ярки разноцветни огньове на светлината. Възхитената мома си втъкна това цвете, очевидно блестяло на косата на някоя гръцка княгиня, а може би и на императрица…
Сутринта Славка се събуди сред една величествена и страшна планинска панорама. Наоколо й се възвишаваха стръмни урви, покрити със зелени девствени гори, страховити скали забиваха щърбите си чела в небето, тъмни и безлюдни клисури, свърталища само на зверове, пресичаха тия диви бърда. Един пенлив поток гърмеше в долът, под прозорчетата на стаята й. Далеч в кръгозора се белееха снежни върхове, а под тях зеленееха пространни пасбища. Вееше здраве и прохлада в тоя планински свят, достъпен само на орли, на диви зверове и на юнаци… Пилците пееха из клоновете. Останалите къщи се обитаваха повече от Радоиловите другари. Те бяха градени също от дебели букови и дъбови греди, грубо издялани, сечени на самото място.
После тя с учудване видя, че в това планинско селце нямаше ни орачи, ни копачи; само няколко стада, що пасяха по рудините, свидетелствуваха, че има скотовъдци. Тука нямаше и черква, нямаше и кръчма. Нямаше и представители на никаква власт. Разбойниците си бяха сами царе и поданици. Само една тясна, невъзможна и затънтена пътека водеше в това село. Като затънтено в непристъпно място, то беше едно от редките села, непосетени от Ногаевите пълчища и остало читаво.
Момците носеха за трапезата на младоженците всеки ден дивеч: сърни, зайци, диви патици, яребици, дропли; ловяха мряна и пъстърва риба в реката. Всичко това се готвеше в Маноловата къща и се разнасяше и по останалите къщи за храна на юнаците. Вместо вино имаха повечето пъти бистра балканска вода. Радоил развеждаше Славка из горските самотии, седяха под сенките, оглашавани от птичи гласове, бяха честити в тоя рай. Славка навикна на тоя свободен живот и сама стреляше из лък на птиците и сърните. Тя приличаше с тия войнствени занятия на Диана…
Тя се запозна със семействата на някои от женените ускоци. Дивотата им беше голяма. Невестите и девойките, със загрубели лица, носеха парцаливи дрехи, ходеха на лов с лъкове и копия, хранеха се само с дивеч, като диваците. Имаше там старци, които никога не бяха излизали от селото. Славка с учудване чу как някои от тях мислеха, че в Търново царува още цар Георги Тертер!
Гледката на тая дивотия я наскърбяваше. И дивотията на мястото хвана да й става страшна: и тя с радост чу от мъжа си, че тук са във временно прибежище и че след малко ще минат в Романия, в Крън, дето Радоил имаше хубава къща с градина и беше поканен по-рано от деспот Елтимира да служи при него като протостратор.
На осмия ден се завърна от Търново момъкът, пратен да види що става там. Той обади, че Годеславовия син с потеря дири Радоила и Славка навсякъде. Но за тия глухи пущинаци той нито мислеше, нито би се престрашил да дойде даже с цяла войска.
Радоил видя, че е благоразумно да напусне вече това място и да мине с жена си при Елтимира, дето щяха да бъдат в пълна безопасност, понеже деспотът, ако и зет Смилецов, враждуваше със Смилеца. И той се застяга за път. От момчетата едного прати в Търново да накупи потребни за Славка вещи и по други поръчки, други проводи да свикат от селата им останалите другари от бившата му чета. Той сам с петима отбор юнаци тръгна за Тревненската планина, да си прибере закопаното под една непристъпна скала съкровище, награбено в продължение на няколкогодишно скитане из Романия. При Славка остави само двама юнаци, не да я пазят – от това нямаше нужда, – а да й прислужват.
Тя се раздели с него силно огорчена. Целува се многократно с Радоила, комуто се струваше, че оставяше сърцето си тук. Но той обеща на плачущата булка най-късно след два дни да се върне.
XIV. Светославовия баща
Преди да се спрем на личността на Светослава, главният героя в тая повест, необходимо е да хвърлим поглед въз печалната съдба на баща му, тъй силно отразила се на Светославовата.
Георги Тертер преди възцаряването си беше един от най-влиятелните търновски велможи. Произходящ от благородно куманско семейство, зет на крънския деспот Елтимира (той водеше сестра му Мария), храбър, умен, енергичен, той бе станал много популярен. Когато Иван-Асен III наследи след избягалия Ивайла търновския престол с помощта на византийските войски, за да привлече на своя страна силния болярин и да си го придобри, той му предложи титлата деспот и сестра си Кирамария за жена, с условие да напусне съпругата си българка, от която вече имаше син Светослав и дъщеря. Честолюбивият велможа, жеден да се свърже с царски род, прие с готовност тия ласкави предложения и се ожени за сестра му. Бившата си жена и син й Светослава, още момче, изпрати в Цариград до императора Андроника, който ги заточи в Никея.
Скоро обаче той стана опасен за самият Иван-Асеня III, когото подкопаваше тайно. Ненавиждай от народа п уплашен от тия тайни козни на зетя си, както и от приближаването към Търново на Ивайловите дружини, Иван-Асен III бе принуден да избяга от Търново. Тертеровото обаяние порасте още повече, когато с малка сила разся дружините на Ивайла и го принуди да избяга отвъд Дунава. Тогава болярите и възхитеният народ избраха Тертера за цар, който се короняса в „Св. Димитрия“ с голяма тържественост. Но тогавашният търновски патриарх Иоаким, който беше такъв и сега, предложи Тертеру да вземе назад първата си жена българка, напусната беззаконно, и да се раздели от Кирамария. Понеже Тертер отказа, той го отлъчи от църквата. Туй затрудни положението на Тертера, който воюваше с гърците.
Духовенството и народът възроптаха. Разгърденият Елтимир правеше сплетни между болярите. Тертер разбра, че е нужно да отстъпи. Той се обърна към епирскня деспот Ангел Комнена с просба да бъде посредник между него и Андроника. За тая услуга му се врече да вземе една от дъщерите му за Светослава. Ангел прие с готовност. Това сближение между Тертера и Ангела охлади Андрониковото желание да възкачи пак на търновския престол зетя си Ивана-Асеня III. При това се боеше и за западните си области от опасния епирски деспот. Той прибърза, прочее, направо да свърже мирен договор с Тертера и изпрати в Търново първата му жена с приличните на царското й звание почести. Но Светослава задържа като заложник. Тертер прибра тогава Мария и така се примири с църквата, а Кирамария 33
Имената на тия две Тертерови жени не са обадени от Пахимера. Те се упоменават само в „Синодик царя Бориса“. Марии христолюбивъя царици старого Тертерия и друзей Кирамарии благоверной царици вечная памятъ.
[Закрыть]изпрати в Цариград. За да докаже Андронику приятелските си чувства, изпрати му и дъщерята на епирския деспот, дошла вече в Търново като годеница Светославова! От своя страна и Андроник скоро му повърна и Светослава, за което нещо много спомогна и настояването на патриарха Иоакима, находящ се тогава в Цариград по частни работи (1284 г.)
Но Тертера очакваха други, по-големи беди. На следующата година татарския хан Ногай нахлу в България с десетхилядна орда татарски конници и немилостиво опустошаваше областите й. България изново биде прегазена. Ограден от болярски козни, като се видя безсилен да отблъсне страшния си враг, Тертер се опита да го умилостиви, като даде дъщеря си Елена 44
Византийските летописци умълчават името на тая Тертерова дъщеря. Ние я оставяме в повестта с горното име.
[Закрыть]за жена на сина му Чоки, надявайки се чрез това сродство да запази трона си.
По тоя начин Тертер отклони бурята от главата си. Ногай се отказа да върви към Търново и продължи опустошенията си по други места. Но наветите на Тертеровите неприятели боляри възбудиха изново хана против Тертера и той след няколко години пак се спусна към Търново, заплашвайки Тертера със смърт.
Нещастният Тертер се отчая, напусна трона си и бега във Византия, за да дири помощ и убежище у Андроника. Но императорът, боейки се от гнева на Ногая, отказа му гостоприемство. Бездомният цар се кри няколко време в околностите на Одрин, додето Андроник, за да се отърве от присъствието му в държавата си, го хвана и затвори в тъмница.
Светослав, който се видя в опасност, стори като баща си. Но той потърси и намери прибежище с майка си в Крън у вуйча си Елтимира. Той престоя там до пролетта на 1293 година, не смеейки да се върне в Търново от страх пред подозрителния си сродник Смилеца. Най-после Елтимир, като зет на Смилеца, успя да измоли от него разрешение и Светослав се завърна с майка си в Търново.
