Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 16 страниц)
XXIII. Брат и сестра
Когато Светослав излезе и слазяше из витата стълба застигна го един Еленин слуга и го повика при нея.
Той мина през полутъмни, криви и пречупени коридори и влезе в сестрината си горница, пропуснат с почетни поклони от евнусите при вратата.
Зимната горница на Елена гледаше към бърдото Силофор, на югоизток.
Той завари там сестра си, че се кичи.
Елена, облечена пищно в скъпи татарски дрехи, го прие радостно и безпокойно.
– Светославе, каза ли ти мъж ми какво е решил? – попита го Елена, чието чело светеше от диамантен венец, увил прекрасната й руса коса.
– Каза ми: ще извика назад войската си – каза князът спокойно.
– И ти не изглежда да се безпокоиш? – забележи тя малко зачудено.
– Не, защото аз бях предвидял тоя неизбежен случай.
– И какво мислиш да сториш?
– Сега не мисля нищо, тая нощ ще знам – ще повикам банът и Радоила у дома да размислим и решим.
– Ти ще бъдеш ли на утрешния лов?
– Без друго.
– Как се боя за тебе… – продума тъжно Елена.
– Защо?
– Там, дето свирят стрели, всичко се случва…
– Не безпокой се, сестро: Чоки сега от всеки други път е по-доверчив към мене. Никаква изненада не ме заплашва. Моят живот му е необходим, а не моята смърт. Нека патриархът дрънка: Чокевото доверие към мене е непоклатимо.
Елена се замисли.
Хубавото й лице се засени от тъжно чувство.
– Ти говориш: доверие. А ние? – Коварство правим.
– Но ние вършим велик и благороден подвиг, защото всичко е велико и благородно, което става за освобождението на отечеството… Но тия мухи не те оставят! Разбери, Елено, че брат ти от шест месеца играе с главата си за тая велика цел и че за нас не съществуват сега добродетели и пороци, лъжа и истина, зло и добро – има само България. Той се канеше да излезе.
– Чакай, аз те виках и за друго.
– Какво?
– Щях да ти говоря пак за Славка.
Светослав се намуси.
– Невъзможно, сестро!
– Но тя все плаче…
– Нека плаче. Ще дойде час да се радва.
– Горката, пет месеци пленница в тоя харем…
– Ти си седем години и търпиш с мъжество.
– Защото няма как другояче… Но за Славка не е тъй. Мъж ми е съгласен да я освободи. Светослав се разсърди:
– Елено, ти пак ли го моли? Ти противодействуваш на плановете ми. Аз разубеждавам Чоки от тая му мисъл, а ти го утвърдяваш в нея.
– Не, вече не съм му говорила, но тебе говоря.
– Славка трябва да остане в пленът си, защото Годеславовата ярост ми е полезна и Радоиловата беснота ми е необходима.
– Но ти все можеш да сториш нещо.
– Нищо не мога и не ща.
– Поне да се видят със Славка тайно.
– Ако Радоил види Славка, той е изгубен за мене – каза Светослав.
– Защо?
– Той е пощурял звяр, ще я грабне и ще се опита да бяга с нея въпреки всичко и тогава главната ми надежда за успех рухва.
Елена мислеше.
– Но ако се види само с баща си? Ако баща й даде клетва да не обажда на Радоила и никому за тая тайна среща с дъщеря си?
Светослав се замисли.
– Това е много мъчно нещо, много е опасно… Почти невъзможно.
– Аз мисля, че е възможно, съгласи се само.
– Как ще я изкараш оттук?
– Утре мъж ми отива на лов и ще пренощува в горския дворец?
– Да.
– Утре вечер Славка може да излезе през отсъствието му.
– Но как ще я изкараш, без да бъде това забележено?
– Аз помислих.
– Как?
– Ще излезе из Царевец, облечена в Темировите дрехи. Тя има почти Темировия ръст и ще я пропусне стражата в мърчината.
– Добре. А за връщане?
– Тя ще се върне утре вечер, пак по тъмно.
– И кой ще я замести през деня тука?
– Аз ще се направя на болна и ще кажа, че съм я задържала през туй време, като забраня входа на стаята си.
След дълги упорствувания, след безконечни молби, придружени със сълзи, на сестра си, Светослав най-после се видя принуден да се съгласи. Но за тая цел той трябваше да се откаже от ловът и да остане тук, за да бди върху изпълнението на тая опасна работа.
Той склони още и за това, защото Годеслав видимо гинеше за любимата си дъщеря. Убитият от скръб болярин беше неутешим. Той се бе всецяло отдал на делото Светославово, а тая неочаквана радост да види поне за малко време Славка, би го възродила. Някакво гризене на съвестта мъчеше Светослава за това жестоко делене предания болярин от дъщеря му и последнята от него. Той обсъди всичко и заповеда да повикат в другата стая Темира.
Татаринът му се поклони до земята. Той бе облечен в широко джубе кафяв цвят, на глава с висока татарска шапка.
Темир чакаше благоговейно заповедите на деспота. Откак бе пощаден тъй великодушно от Радоила, той служеше с верността на човек, готов на смърт да иде, за да изпълни волята на новите си повелители. Светослав го бе настанил на служба в палата, защото там бе по-потребен, отколкото в дружината на Радоила. Татарският му език, юначеството му и сляпата привързаност го правеха незаменим в палата.
– Темире – каза му Светослав, – утре вечер по мръкнало ти ще свалиш тия дрехи, защото ми трябват. Темир се поклони безгласно в знак на послушание.
– Ти ще кажеш в палата, че вечерта ще тръгнеш за Присовския манастир, дето те праща царицата да занесеш някакви дарове.
– Свършено, славний деспоте.
– Ти ще се скриеш в килера на Хлавовата стая и там ще стоиш самоволен затворник цялата нощ и на сутринта целия ден. Ще излезеш из скривалището си само вечерта, когато Хлав ти каже.
– Слушам, господарю.
И Темир се поклони ниско.
– Тогава пак ще приемеш дрехите си. Всичко това ще пазиш тайно.
– Ако ми изтръгват езика с нажежени клещи, пак няма да продумам – каза Темир.
– Аз не се съмнявам в това.
– Не се съмнявай, деспоте. Аз съм татарин, но съм християнин. И след бога – за мене си ти и Радоил.
Светослав го потупа по рамото.
– Иди си сега.
Темир излезе.
Светослав отиде при Елена и й обади какво е наредил.
– Брате, бог ще те награди за това добро дело – каза тя умилено.
– Може би това е първото ми добро дело, Елено, което правя… и първата слабост…
XXIV. Нощно събрание
Снегът къде пладне престана. Въздухът се очисти от бялото си було и слънцето пак огря от синето небе.
Светослав ходеше из стаята си развълнуван. Той бе чул с тайна тревога от хана, че ще повика назад пълчищата си, и бе назначил на Балдя и Радоила среща тая вечер у дома си.
Той се виждаше само с тях и с Дамяна, за да не възбуди подозрение; а чрез Балдя и Дамяна се споразумяваше със съзаклятниците боляри.
Понеже главните боляри бяха спечелени, вземаха се бързи мерки за организуването на военната сила. Най-смелите и разпалени селяни от Балдювите бивши владения, около 150 души, банът бе задържал. Те бяха пръснати като ратаи по ближните манастири, по съседните болярски чифлици; имаше и около 50 търновци – всичките плащани тайно със Светославови пари, защото средствата на бана бяха изчерпани по поддържането и въоръжението първото му опълчение. Разумява се, целта им се не обаждаше.
Радоиловата дружина състоеше от сто и двайсет храбри ездоконници. Те не познаваха истинската цел, за която ги назначаваше Радоил. Той само бе им загатнал, че тъкми поход в гръцката земя, и бе им препоръчал да пазят това в най-строга тайна. Той сам криеше от тях, че се намира в Търново. За да им даде работа, както и да поддържа духа им, той бе поръчал на Ивана и Станка да им искат татарски глави с чумбази и за всяка такава им даваха щедро възнаграждение. Напразно бяха молбите и съветите Светославови да не дразни Чоки: бикоглавият воевода продължаваше изтреблението на неприятелите, очаквайки с нетърпение сам да отмъсти и на Азатин бея, виновникът на нещастието му.
Светослав и Балдю считаха тия двесте и седемдесет надеждни ратници достатъчни за изпълнението на плана. При това не искаха да им уголемяват числото от предпазливост…
До днес Чоки не бе нищо подушил… Той гледаше сега, углъбен в мислите си, към Търново.
Враните се въртяха над високия побелял свод на „Св. 40 мъченици“, а друго ято – над стените на Трапезица. По двата големи моста на Янтра се чернееха, твърде дребни оттук, минувачи, някои покрити с качулки. Други слазяха или възлазяха по стръмните побелели улици. Царевец със своите притиснати палати, храмове и крепости, се гушеше сякаш от студ на скалата си. Татарски конници от ханската стража препускаха за нещо из медникарската улица, други бавно минуваха по Владишкия мост. Из главната улица в полите на Трапезица гъмжаха търговци и празни люде, българи с кожуси, евреи с черни бради и черни антерии, франки с венециански червени шапки, прилични на фесове, без пюскюли, татари с рунтави гугли и татарски велможи в червени или зелени джубета, подплатени със скъпи кожи. Някъде селяни с кола заприщяха и така тесните улици. Стигаха дотука викове на продавачи, скърцания на колелета, звънтяха ковани менци. Защото тоя ден беше пазарен в Търново.
Ранният зимен здрач настана. Скоро съвсем притъмня.
Влезе Балдю.
– Добър вечер, княже. Ти ме си викал? – каза банът, като седна на миндера да си почине.
– Да. Исках да ви обадя нещо – каза князът.
И Светослав му разправи за внезапното решение на хана.
Балдю се замисли угрижен.
– Нещо е подушил? – попита той.
– За щастие, нищо. Вчерашното нападение въз жена ми дойде тъкмо навреме, да му затвори очите – каза Светослав. – Патриархът продължава да интригува, но и той нищо не знае. Той впрочем е останал сам, с неколцина души.
– С Михаила и с Грозд – каза Балдю.
– Скоро ще остане само с Михаила – забележи Светослав.
– Как?
– Грозд е на път да мине към нас.
– Истина?
– На път е, казвам, само че тоя път трябваше да му се постели с повече злато… Грозд е много жаден.
– Не жали нищо!
– Даже и да остана пак гол, като тояга, както бях по-преди, аз няма да жаля, стига да обезпечим успеха си – каза Светослав.
– Ние сме турили не само имота си, но и главите си в тая работа – продума замислен Балдю.
Вратата се потропа. Влезе един висок ратай с голяма гугла, наметнат с дебело козяно гуно.
– Ела, Радоиле – каза Светослав.
Радоил сне гуното и остана в обикновената си войводска премяна. На кръста му висеше меч.
Светослав заключи вратата и тримата заговорници останаха да беседват.
Нощта беше вън мрачна и студена.
XXV. Свиждането
Светослав се отказа от ловът под една благовидна причина.
Мръкваше.
Той ходеше замислен из стаята, в която беше снощи с Балдя и Радоила. В нощешното събрание бяха решили да дигнат бунта преди пристигането на Чокевите сили, именно навръх Св. Теодора Тирона, на 17 февруарий. Сега беше края на януарий, 1294 год.
Един слуга дойде и обади, че Хлав и Темир са дошли.
– Да влязат – каза князът.
Вратата се отвори пак, показа се Хлав. Той пусна Темира вътре, а сам се дръпна.
– Славке, добре дошла! – каза Светослав, като помогна на хубавата мома да снеме Темировото облекло. Тя остана в обикновеното си женско, татарско.
– Ти ни си гостенка тая нощ и утре – каза й Светослав, като се любуваше на зрялата и здрава красота на Радоиловата булка. Затвореният живот в харема, вместо да направи да повехне лицето й, беше го сякаш разхубавил още повече. Князът си обясни сега мъката на Чоки да се раздели от робинята.
– Де е тате? – попита тя.
– Баща ти ще дойде утре.
– Де е Радоил?
– Няма го сега…
– Да го повикат.
– Защо?
Тя погледна зачудено Светослава.
– Ами да се видим.
– Как, сестра ми не обади ли ти, че Радоил сега отсъствува?
– Не – отговори наскърбено Славка.
– Ти само баща си ще видиш, Славке. Но ела при жена ми.
Отидоха във Фросинината стая. Фросина прегърна радостно Славка.
– Каква е хубавица!
И тя я гледаше възхитена. Тя не пръв път я виждаше, но сега пак се възхищаваше от нея.
Слугите сложиха вечерята в съседната стая, която се съобщаваше с Фросинината чрез врачка. Фросина мина в трапезарията и каза на слугите, че деспотът не желае никой да влазя вътре, доде вечерят. Тогава минаха там и Светослав н Славка.
Когато вечерята се свърши, князът отведе предпазливо Славка в предишната стая и й каза, че тя ще нощува тука на мекия миндер. Даде й и завивка. Но й препоръча да облече пак Темировото рухо за предпазливост и да чака баща си.
След това Светослав реши да види Пантолеона, при когото имаше важна работа: трябваше да иска една голяма сума пари за нуждите на делото.
Той се обади на Фросина, па взе Богора и двама оръженосци и излезе.
Желязната порта се хлопна с трясък.
Малко време след това тя пак се заудря отвън.
Слугите слезнаха със светило и отвориха.
Показа се един калугер. Слугите познаха Радоила и го пуснаха вътре, като притвориха вратата.
– Де е князът? – попита той.
– Отиде у Пантолеона.
По Радоиловото лице се изобрази досада.
– Идете да го повикате по-скоро.
Но двамата му слуги казаха, че не смеят да оставят къщата и деспотицата по това време без заповед от деспота.
– Но аз не мога да се мяркам из улиците на долния град – каза той сърдито и се зачуди какво да стори.
– Ах, Темир е тука! – каза един слуга, щастлив че се досети.
– Темир е тук?
– Горе е в стаята – отговори другият слуга.
Радоил се покачи бързо по стълбите, последван от слугите, за да заръча Темиру да повика княза.
Те му показаха стаята, дето беше влязла Славка под Темирова външност.
Необикновеният случай сега щеше да срещне един с други двамата копнеющи съпрузи.
Радоил каза на слугите, че няма нужда вече от тях. Те слязоха, а той бутна вратата.
Но вратата се не отвори, тя бе заключена отвътре.
– Темире, отвори – извика Радоил.
Никой не отговори отвътре.
Той удари няколко пъти силно и вратата запука под ударите на силната му длан.
– Темире, отвори по-скоро!
– Кой си? – попита извътре някой глас, който зачуди Радоила, защото не приличаше на Темировия.
– Радоил – отговори той гръмко.
Вратата се отвори.
Той влезе. Но Темир, вместо да му се поклони до земята, както правеше други път, хвърли се на шията му и взе да го целува.
Разбойникът се отдръпна с негодувание.
– Ти не пиеш, Темире! – извика той сърдито.
– Мой Радоиле! – извика Славка и пак се спусна, да го прегърна.
Тогава той я позна.
– Славке!
Няколко време те стояха прегърнати, неми, потресени от радост и вълнение.
– Ти пристигна тъй скоро отвън?
Радоил я погледна зяпнал.
– Що е това? Ти как си тука? Кажи ми, сънувам ли?
Славка го гледаше поразена.
Тя му разправи набързо какво е направил Светослав, за да може да ги срещне с баща й.
– А с мене не?
– Каза ми, че тебе те нямало в Търново.
– Но аз по обяд бях тука – извика Радоил. Той разбра, че Светослав нарочно не е искал да остави да се види с жена сн, от страх да не направи някаква лудост.
Той каза на Славка решително:
– Славке, да излезем.
– Но Светослав?
– Светослав да гледа жена си, а на моята жена аз заповядам. Хайде!
– Накъде?
– Да бягаме из Търново.
– Да бягаме? – попита стреснато Славка.
– Да бягаме в едно село. Нека гръм небесен да падне над главата ми, ако аз те оставя пак да идеш в палата. Загърни се хубаво в джубето и шапката натисни по-ниско въз челото – тъй!… – казваше й той, като сам й помагаше.
Слугите им отвориха пак портата и Радоил, облечен като калугер, с Темира излязоха.
XXVI. Бяг
Навън снежеше.
Нощта бе напреднала.
Двамата бежанци тръгнаха нагоре по стръмната улица, отминаха каменните болярски къщи и излязоха на открито, невидени от никого.
Те бързо заслазяха по посока на Марно поле – Радоил бързаше да го минат, за да влязат в Устето и да нощуват в едно близко село, дето си имаше надеждно прибежище.
Но когато наближаваха Устето и вървяха близо до Янтра, тихо, от кулата на ръта, която пазеше входа в теснината, излязоха петима татарски войници и извикаха на Радоила да спре, и заслазяха по стръмнината.
Радоил не предполагаше, че в тоя нощен час и в тоя сняг ще бъде забележен от нехайните обикновено обитатели на кулата.
Мигновено му хрумна, че се повтаря пак случката при татарския стан, която го лиши от Славка. Той сега я стисна здраво с желязната си ръка и двамата припнаха бързо, като кошути, към ближната гора, в подножието на ръта, е която изчезнаха.
Татарите току-що се спуснаха долу, и видяха, че те се изгубиха в гората.
Те не посмяха по тоя час да ги дирят в нея. Пуснаха само там напосока двайсетина стрели, па се повърнаха в кулата.
Те си обясниха, че това са някои разбойници, с които не беше благоразумно да се разправят…
Половина час след излазянето Радоилово и Славкино от Светославови, князът се върна и научи, че Темир излязъл с воеводата.
– Това е ужасно! – извика той.
И като съобрази, че Радоил не е можал да хване друга посока освен полето, дето щеше да пътува по-безопасно за онова село, взе Богора и оръженосците и двамата слуги и тръгна по бежанците. Опитното око Светославово забележи в нощната виделина тия дири в ровкия сняг още от портата. И потерята тръгна към Марно поле.
Светослав беше отчаян, той беше бесен. Той си не прощаваше тая грешка, която щеше да бъде опропастителна за него и за делото му. Като губеше Радоила, сиреч силната му и ратоборна шайка, той, с изчезването и на Славка из харема чрез негово посредство, се излагаше на ужасния гняв на Чоки и му отваряше очите…
Той притреперваше при мисълта, че той, деспот, първия велможа на царството след Чоки, тичаше сега, в тая снежна зимна нощ, по кърищата в пущинаците, изпълнен с унизителен страх…
Н той бързаше из ровкия сняг…
Пристигнаха до кулата.
Татарските войници излязоха пак и извикаха нощните пътници.
Светослав ги възчака.
– Кой сте вие? – попитаха те.
– Деспот Светослав! – отговори князът натъртено.
В дрезгавината татарите познаха силния деспот и му се поклониха с раболепие.
– Не минуваха ли оттука двама души?
Татарнте му обадиха и посочиха гората, дето бяха влезли нощните скитници. Светослав бързо се запъти към гората.
Последваха го и татарите.
– Нямам нужда от вас, върнете се! – заповеда им той.
Татарите се покориха н се повърнаха в кулата.
– Трябва да се претърси тая гора, преди да идем напред – каза Светослав.
Оръженосците и слугите се пръснаха под тъмния покрив на голите засипани със сняг клони, цапайки из снега, който затрудняваше всяка тяхна стъпка. Светослав и той диреше.
Скоро двамата оръженосци забележиха до едни дънер, че нещо шаваше.
– Тука има хора – извикаха те на княза.
– Двама души – допълниха те.
Светослав бързо се затече към показаното място.
– Те са! – извикаха и слугите, като приближаваха от друга страна.
Действително, Светослав се намираше в присъствието па Радоила и Славка.
Славка го позна.
– Скоро! Умира! – извика тя уплашено.
Радоил лежеше на снега. Около му се чернееше кръв.
– Княже, ти ли си? – изпъшка той страдалчески.
– Де си ударен? – попита Светослав.
– В хълбока – простена разбойникът.
– Стрелата извадихме – каза плачуща Славка.
Светослав се обърна към своите хора:
– Вие петима ще носите Радоила до къщи; ти, Славке, ела с мене.
Князовите хора понесоха тогава воеводата на ръцете си и излязоха из гората.
Светослав държеше Славка за ръка.
И всичките полека се запътиха през снежното Марно поле за столицата.
Снегът пак заваля още по-силно.
Донесоха Радоила у Светославови и го туриха на легло в стаичката, дето и друг път бе се крил.
Раната излезе не опасна: кръвоизлиянието бе причина да падне в изнемощение воеводата. Изкусният в лекуване Радоилов другар, Страхил, обяви, че Радоил ще се вдигне на крака след една неделя.
Славка бе повърната в палата благополучно на другия ден вечерта. Но Светослав не й допусна вече нито баща й да я види, нито Радоил…
Той с радост виждаше, че ранения бързо оздравя и се съвзима.
На осмият ден вече Радоил стана. Силната му природа бързо преодоля над болестта.
Още три дни – и Радоил обходи момчетата си, облечен като кумански търговец.
Остаяха още пет дена до уречения ден, в който щеше да бъде нападнат Царевец.
XXVII. Съдбоносният ден
Дружината Радоилова нищо не знаеше за плана. Станко и Иван бяха посветени в тайната. Но хитрите бездомници подушваха по инстинкт и по богатите платки, които им се даваха, че ги готвят не за гърците, а за тука…
Беше решено истината да им се обяви само вечерта, когато щяха да потеглят за Царевец.
И Светослав трепереше да не би измяна или непредпазливост, или прост случай да открият работата на последния час и ханът да смаже с най-жестоки мерки бунта преди избухването му. В такъв случай отмъщението на хана щеше да бъде ужасно.
Настана орисния ден.
Него ден, както знаем, Чоки даваше в палата угощение по случай обрязването на сина му, роден от наложница.
Планът беше тоя. Четирийсет души Радоилови момчета да запазят на известно разстояние четирите вратни на крепостта, за да попречат на ония, които биха избягали от Царевец. Двайсет Радоилови момчета да се прехвърлят тихо през стената му, чрез помощта на стълби и въжа, предрешени в татарски дрехи. Там Темир, говорейки татарски, щеше да заблуди войниците, които бяха на стража до Великата порта и които щяха да бъдат избити, както и ония, що пазеха втората порта и подвижния мост. Тогава Балдювото опълчение, съединено с осталите Радопловп другари, щеше да влезе в оградата на Царевец.
Тоя план беше извънредно мъчен и премеждлив, но той беше единствения възможен.
Вечерта манастирът „Св. Троица“ захвана да се пълни с опълченци. Пред вратнята стоеше стража. Всеки казваше: „С нами бог“, влазяше и тихо отиваше навътре в килиите, за да се сгреят на огнищата. В други килии се раздаваше оръжие. Игуменът, отец Ангеларий, ободряваше юнаците, гълчеше им весело и ги благославяше; други отиваха право в църквата да запалят свещ м да се прекръстят.
Дойде по-късно и Радоиловата чета. Всички бързо вечеряха на крака. Калугерите ги почерпиха с по чашка ракия. Всичко това ставаше без шум. Сотниците и десетниците бдяха за дисциплината. Воеводата на опълченците беше Иванко, храбър и решителен мъж, бивши пълководец на Ивайла; на Радоиловата дружина (понеже главните началници бяха в Търново) водач беше Станко. Те очакваха с нетърпение часът, когато трябва да поведат ратниците за Търново.
Иванко щеше да поведе своите към домът на бана, а Станко четата си у Годеславови.
Княза беше поканен на угощението в двореца. Той там щеше да действува.
Най-после дойде очаквания човек с известието, че трябва да тръгнат.
Дадоха пак по чаша вино всекиму. Игуменът ги благослови и пожела победа над Христовия враг и ратниците тихо излязоха в нощта, в два отделни отреди.
Ангеларий сам дойде с опълченците.
