Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 16 страниц)
XV. Человекът на бъдещето
И така, от няколко месеца насам Светослав беше в Търново.
Той беше двайсет и осем годишен момък, извънредно хубав, бял, румен, със сини живи очи, с къдрави руси коси, висок на ръст, със стройна и силна снага. Надарен с тая прекрасна външност, той обладаваше и духовни ценни за онова време качества: остър и съобразителен ум, силна воля и характер, безмерно честолюбие, решителност и упоритост и тънкото изкуство да прикрива мислите си, да се огъва и преструва, когато беше нужно.
Светослав не намери почти нищо от големите бащини си богатства. През Ногаевото нахлуване всички Тертерови движими имоти бяха отнесени, а недвижимите бяха разграбени от Смилеца и от болярите – негови привърженици. Само една къща, дето сега живееше Светослав, бе остала Тертерова, благодарение на това, че в нея се бе наместил един болярин, Дамян, таен приятел Тертеров и сродник на Смилеца. Когато Светослав се върна, боляринът му я предаде невредима, с всичките покъщнини, що бе намерил и завардил в нея.
Появяването Светославово в столицата стресна Ногаевия васал. Но той не смея да го гони открито, понеже Светослав бе изпросил и покровителството на хана. Той го тури само под надзор.
Смилецовата подозрителност беше инстинктивна подозрителност на гузен тронопохитител. Но без да знае сам той, тя беше основателна. Светослав още в първите дни, като изучи положението, разбра, че под Смилеца почвата е слаба. Непроизходящ от царски род, а наложен от Ногая, като васал негов, Смилен, нямате друга опора освен страха от татарите. И пламна у честолюбивия момък желанието да отнеме бащиния си престол и да освободи отечеството си от позора на татарското иго. Той взе да мисли и крои планове. Но за да отклони от себе си Смилецовото подозрение, той прие маската на безвреден младеж, който се не интересува от общите работи, търсеше веселбите с ветрени другари, ходеше на лов, мислейки тайно за целта си.
Но Светослав беше беден. А той знаеше, че бедността е лош помощник в такива предприятия, че парите дават средства за борба, за печелене привърженици в една страна, дето съвестите се купуваха и продаваха, както и симпатиите. И това съзнание го мъчеше. Съдбата му посочи път за забогатяване. Веднъж той видя в църква една девойка гъркиня, която го порази с привлекателната си външност. Разпита и узна, че тя била осиновена дъщеря и единствена наследница на големия търновски богаташ гърка Пантолеона. Тя се викаше Фросина. Пленен вече от нея, преди да я познава, Светослав се почувствува още по-очарован, когато научи коя е и каква е. И той реши да я вземе. Една женитба с аристократка, наследница на големи богатства, му се видя нещо прилично за пред света и за неговия висок род. От друга страна – той ставаше обладател на огромни средства, тъй нужни за привеждане в дело великия си план.
Смелият момък не чака много. Той се възползува от първия сгоден случай, за да се запознае с младата гъркиня. Хубавец, ловък, умен, говорят езика й като грък, носител на високата титла княз и на надеждата да тури един ден корона на главата си, той омая девойката. Пантолеон бе отговорил уклончиво на много предложения от млади боляри, които искаха Фросина; обадили се бяха и някои големци от Цариград, подушили богатата зестра. Но нищо не бе станало и навръх Голяма света Богородица, след отпуск на черкова, в денят, в който се почва разказа ни, Светослав прати болярина Дамяна да я иска. Когато боляринът се върна с известието, че Пантолеон дал съгласието си, а Фросина се зарадвала, възхитеният княз го прегърна:
– Ти спечели днес санът на мой велики логотет! – извика му той.
Толкова сега беше уверен Светослав в успеха на кроежите си.
Годежът стана същия ден. Сватбата бе решено да стане идущата света неделя.
Сега Светослав стана още по-предпазлив, за да не събуди съмнения у Смилеца и привържениците му чрез една женитба, която го правеше много богат.
Но в нощта, в която го посети Балдю, известието за Чокевото идене в Търново го смути и забърка плановете му. На пътя му към трона се изпречваше вместо слабий Смилеца страшен противник в зетя му. Той веднага разбра, че най-умното поведение беше да продължава да се преструва равнодушен към събитията, всецяло отдаден егоистически на уреждането домашното си щастие. Той реши да дебне развитието на събитията, за да ги използува в сгодната минута.
Ето защо посрещна така студено Балдювото предложение и с привидното си безучастие към съдбата на отечеството възмути тъй дълбоко благородния старец. Светослав предпочете да мине пред очите на болярина за бездушен себелюбец, нежели без време да открие бляновете, що таеше душата му.
Тоя прямодушен Балдю и тоя скритен, хитър и честолюбив момък образуваха две нагли противоположности. Откритата и възторжена душа на бана у Тертеровия син ги заместяше изкусно притворство и студена пресметливост. С кръв куманска в жилите, той при лукавството на варварина обладаваше желязна воля и несъкрушима решителност да гони с всякакви средства предначертаната си цел, не отстъпвайки даже пред низости и жестокости. Но тия черти в характера му се уравновесяваха от вродено благородство на сърцето, от жежка любов към България, със съдбата на която свързваше своите високи пориви и лучезарни блянове за величие и слава. За постигане идеала си, той беше готов на всякакви жертви; но не искаше сега да дели Балдювите увлечения, изходящи от възвишени чувства, но лишени от здрави шансове за успех. Часът не бе ударил за действие и Светослав знаеше да чака.
XVI. У Пантолеона
Освен Дамяна никой друг не беше посветен в тайните въжделения Светославови: нито Фросина, нито Пантолеон. Но и двамата се догаждаха: първата по някои загадъчни думи за някакво „светло“ бъдеще, изтървани из устата на Светослава в двете любовни беседи, що бе имал вече с нея, а вторият чрез природната си прозорливост на хитър грък 55
Пахимер малко злостно го нарича „простак“, понеже предпочел Светослава, един царски син, за зет, и с това сам опровергава твърдението си.
[Закрыть]беше успял да погледне в душата на честолюбивия Тертеров син.
Между това, той взе да кичи къщата си, за да бъде приятна на бъдещата му съпруга, кога се настани в нея. Дамян му заемаше пари. Той яздеше всеки ден черния си жребец под прозорците на Пантолеоновия дом, който се намираше долу при Янтра, за да го види Фросина, облечен в златообшита копринена премяна, седнал на прекрасно седло със златни реси, на бедрото със сабя с дръжка от слонова кост.
Два дена преди сватбата, пред Пантолеоновата вратня минувачите видяха Светослава, че слезна от коня си и влезе в къщата му.
Той се изкачи бързо по стълбите. Преди да се изкачи на най-горното стъпало, Фросина се показа на пруста. Тя бе облечена по гръцки, в ясносиня дълга рокля със златообточени поли. Тя се смути, като го видя, че иде, когато нямаше там Пантолеона. Тя го покани в гостната стая. Но едвам пристъпи прага, Светослав я сграбчи и зацелува по главата.
Фросина се изтръгна от обятията му, почервеняла, гневна, с набърчено чело.
– Прощавай, гълъбице, аз съм си все варварин – каза й той.
– И наистина варварин – каза тя; но една усмивка по лицето й смекчи резкостта на тия думи.
Защото девойката, влюбена в княза, като се сърдеше на дързостта му, изпитваше удоволствие от тоя изблик на сила и необузданост у драговника си.
Светослав седна и свали шапката си. Кичури от руса коса паднаха по високото му чело. Той беше прекрасен.
– Но сега няма татка – каза тя свенливо.
– И не исках да го намеря, затова дойдох сега… Не обичам аргуси да бдят над моето съкровище: аз сам мога да си го пазя.
Фросина го гледаше възхитена. Ней харесваше тая дързост и горделивост у Светослава. Жените обичат да чувствуват сила у любимия мъж.
Ненадейно лицето й стана сериозно.
– Истина ли, Светославе, че татарския хан иде за Търново? – попита тя.
– Истина – отговори Светослав просто.
– Ти ми отговаряш това тъй спокойно, като че те питах: истина ли е, че подир есента ще дойде зимата?
– А какво има, Фросино, от това за нас? Чоки е мой шурей.
Фросина го изгледа зачудено.
– Светославе, не спомняш ли си някога, че короната, която носи Смилец, някога е носил баща ти?
– Фросино, аз не мисля за това… Сега само за тебе мисля. Искам да бъда честит само… Никакви корони не могат да те заменят в душата ми.
Очите на гъркинята стрелнаха княза, като да проникнат в дълбочините на душата му. Той се чувствуваше неловко, като човек, който се бои да не открият тайната му.
– И ти си тъй хладнокръвен към другото? – забележи тихо Фросина.
– Какво мога аз, Фросино? Аз съм безсилен… Съдбата е такава…
– Безсилен? Ето една дума, която ме учудва в твоите уста.
Светослав се смьлча. Девойката продължи с растяще вълнение:
– И защо Чоки иде тука?
– За престола.
– А Смилец?
– Той не ще може да се противи.
– И Чоки ще седне на престола?
– Твърде вероятно е…
Но като забележи скръбта в очите на Фросина, той каза:
– Може и да седне на престола, но той ще бъде гост, Фросино. Търново е срещало такива гости не един път: то е приемало тържествено и вашите византийски натурници и после ги е изгонвало с ританици в гърба. И Смилец е гост.
– И кой ще отпрати тоя нов гост?
– Когато удари часът, бог винаги намира един свой избраник да стори това… За византийците прати Асеня стари. И за другите гости ще се намери някой. На българския трон израстват тръне, когато седне на него чужденец или натрапник на чужденците.
– И кой ще бъде пак тоя юнак? – попита любопитната девойка.
– Който и да е… Но ще се яви. Светослав стана и заходи замислен.
– Светославе, ти ме обичаш, но виждам, че сстаям все чужденка за тебе… Ти криеш.
– Фросино, аз не знам кой ще е избавителят, но вярвам, че ще се яви, както вярвам, че слушам сега твоя сладък глас… Но ти ме обиждаш със своето натякване. Ти искаш много от мене.
Фросина го гледа няколко време вторачено в очите.
– И оня, който ще освободи Търново, ще тури и короната на главата си?
– Да – пошушна Светослав.
– Кажи, кой е?
– Не знам.
– Аз да ти кажа кой е: ти си, мой орело! – извика Фросина с пламнали очи, па се спусна и го сграбчи в обятията си.
Светослав я обсипваше с целувки.
– Царице моя!… – шепнеше й той и страстно я целуваше.
Пантолеон се подаде из вратата.
– Княже! – извика той строго. Фросина се отдръпна със запалено от червенината на щастието лице и се обърна към баща си:
– Татко, не е добре с такова строго лице да посрещаш бъдещия български цар!
От тоя ден заговорът Светославов сдоби още двама съюзници: Фросина и Пантолеона.
След два дена стана, скромно, бракосъчетанието на Светослав с Фросина в черквата „Св. 40 мъченици“.
………………………………………
Бъдещата българска царица, която до самото падане на българското царство църквата споменуваше с почит заедно с другите царици: Ефросинии, „благочестивъй царице царя Святослава, вечная памятъ!“, беше мома малка на ръст, но хубава, напета, с гръцки черти на лицето, нежно и деликатно. Големи черни, живи очи горяха под дъгите на две сключени вежди. Наболият й врат постоянно висеше на златна връв златното кръстче, дадено от кръстницата й Евфросина, дъщеря на гръцкия император Андроника II, станала после Ногаева жена.
Фросина беше дъщеря на някой знатен грък Мангус, изпъден за еретичество из Цариград и дошел в Търново, дето бе умрял. Останала сираче, тя бе осиновена от сродника й Пантолеона, безмерно забогатял чрез щастливи търговски предприятия в Търново. Той бе неженен и стар вече. За да я задоми добре, новият й баща бе й отредил голяма зестра, като я бе направил и единствена наследница на големите си богатства, състоящи в складове, пълни със стоки, в недвижими имоти и сухо злато.
Фросина имаше осемнайсет години, сиреч бе по-млада с десет години от Светослава. Живяла дълго в Търново, в близост с болярските къщи, тя знаеше добре български, тясна дружба я свързваше с някои болярски момичета. Тя беше природно добра, умна и честолюбива. Кръщелница на византийска княгиня, мома с живо въображение, богата много, тя бленуваше за високо положение, блясъкът на короната я прелъстяваше. Като любеше Светослава, тя любеше в него и своите момински честолюбиви блянове. Светослав, царски син, рядък хубавец, порази още въображението й със силните черти на характера си, с нещо мъжко и повелително, даже грубо, което и най-префинените жени обичат да виждат у мъжете. До годявката им тя се бе разговаряла с него само три пъти в Пантолеоновото присъствие и той бе оставил дълбоко впечатление в душата й. Но тя го виждаше често под прозорците си, като минуваше с коня, под разни предлози, и всеки ден го очакваше с туптяще сърце пак да го види да мине. Но след годявката той всеки ден я посещаваше в часът, когато баща й беше там. Той я видя сама само последния път и след беседата в това свиждане Светослав изпъкна пред нея в лучезарния блясък на герой.
XVII. Положението
Всъщност, заговор нямаше още. Появяването на сцената на Чоки пресече кроежите Светославови за изгонването Смилеца в зародиша им. Това събитие го постави пред нова задача, много по-тежка, много по-изпълнена с опасности. Слабият Смилец, и по характер, и по безсилие, в което го туряше нямането на пари, на войска и на безкористни и мъжествени крепители, сега се заместяше от войнствения татарски хан, кален в многогодишните бащински си войни, главатар на кръвожадни пълчища, за които войната беше родна стихия. В състоянието, в което се намираше България, никаква възможност не се виждаше да може да се събере в кратко време доста голяма сила, за да отблъсне неприятеля. При това народът беше наплашен от татарите. Спомените от техните ужасни опустошения бяха още живи. Сега короната се видя Светославу много по-отдалечена. Той не губеше вяра в добрия обрат на работите, но неясно виждаше средствата, които трябваше да избере. Положението беше много мъгляво. Трябваше да чака развитието на събитията, за да може да погледне ясно и да действува с увереност. И той реши да чака, като продължи ролята на нехаен и безучастен человек, занят само с личното си благополучие.
Между това Смилец се намираше под гръмовитото впечатление. Той се щуряше из палата си, неспособен да вземе никакво решение. Болярите като него бяха слисани, някои даже спокойни: за тях беше все едно кой им е господарят – Чоки или Смилец. Който и да е, те щяха да му служат, за да запазят чергите си. Те бяха привикнали на подобни промени на господарите. Напразно бан Балдю, подир безуспешния си опит при Светослава, бе се повърнал при Смилеца и искаше бързо свикване войска, чрез каквито средства се можеше, за да се запази царството. Той говореше на глух. Пълно униние бе завладяло царя, нерешителност бе парализувала и ума му, и волята му. Той не бе способен ни да брани столицата, ни да я напусне. Балдю гледаше отчаян към небето и пъшкаше.
А народът се бе смутил. На улиците се събираха тълпи граждани и се питаха за новини. Трупаха се и на Царев друм и гледаха към палата, като че очакваха оттам успокоителни известия. Някои дубровнишки и гръцки търговци товареха по-ценните си стоки, за да напуснат Търново. Скъпите черковни утвари се притуляха в съкровището. Жените плачеха. Преждевременна паника бе обладала и боляри, и народ. Всички чувствуваха, че не е Смилец човекът, който ще спаси царството. Помислиха за Светослава, който един можеше да стопли куражите, но махнаха с ръка безнадеждно, като чуха, че се годява и жени в такива времена. Чоки му беше зет и той нямаше за какво лично да се безпокои… И неизразима омраза се пробуди против него.
По едно време се пръсна слух, че Ивайло бил жив, че не бил убит в Крим, както се знаеше. Мълвата прибавяше, че той тръгнал с войска някаква да срещне Чока. Тоя нелеп слух за минута докара всеобщо въодушевление и смути Смилеца; но излезе неверен и унинието стана още по-голямо. Негодуванието против Смилеца растете. Шумни тълпи се спираха на Царев друм, стреляйки свирепи погледи и юмруци към Царевец.
XVIII. Извънреден съвет
Смилец събра извънреден съвет в палата. Там бяха повечето от болярите, що видяхме на трапезата му. Бе повикал и патриарха.
Въпреки лошия час, той прие болярите седнал на трона си, в багреница. С познатата си способност да си съставя лице безстрастно, той със спокойствие изложи положението и поиска мнението на съветниците си.
Пръв взе думата патриархът. Той намери, че съпротивлението е невъзможно с нищожните сили, с които разполагаха, и предложи веднага да се поиска помощ от Андроника.
Взе думата севастократор Радослав. Той силно подкрепи патриарха, като добави:
– Андроник е наш сродник и приятел, той с радост ще ни се притече на помощ, безкористно, защото Чоки, един път господар в Търново, ще бъде опасен и за неговите владения.
Смилец се навъси.
– Никога това няма да приема – каза той троснато.
Па поиска мнението на другите.
Старият болярин Годеслав изказа мнение да се приеме приятелски Чоки. Той предлагаше сам Смилец да излезе начело с предните боляри и с дарове да го посрещне. Той вярваше, че ханът подир богат откуп и като му се отстъпи Добруджа до Траяновия ров, ще се върне назад, както баща му преди две години, като остави Смилеца и занапред свой васал.
Това мнение се сподели от повечето боляри.
Един Балдю мълчеше, мрачен. Той чакаше да заговори, когато всичките се изкажат.
Но Смилец беше нетърпелив да чуе неговата дума.
– Бане, ти на първата си ли мисъл си още? – попита тон.
– Сега още по настоявам за нея.
– Но нямаме средства за борба!
– Аз ти показах средствата за борба, царю. Сега и ти покажи онова, което народът очаква от тебе. Казвам „народът“, защото ние тук не сме народът. Народните беди са чужди на болярите. Попитай народа… Виж там, на Царев друм, на купове чака, да види какво ще направиш.
Смилец се замисли.
– Какво мислиш за мнението на светия патриарх?
– Мисля като тебе: гръцка войска да не стъпя в земята ни.
– Ние сме съгласни – казаха неколцина, Патриархът извика гневно:
– Вие сте диви! Вас ви не е страх, че вярата Христова ще се оскверни от нечестивите агарянци, а страх ви е от християни и братя по вяра.
– Дядо Иоакиме, не ща гърци! – каза Смилец.
– Смилчо, помни, че си християнин!
Иоакимовата рядка брада трепереше от вълнение. Балдю пак издигна гръмовития си глас и продължи мисълта си:
– Царю, дай ми воля да ти намеря пари и войска. Парите са у нас и народът е при нас. Но той е уплашен. Нему му трябва друго нещо, което няма и което трябва да му се намери: вожд!
По лицата се появи смущение, защото тия думи паднаха като плесница въз Смилеца.
Смилец се усмихна презрително.
– Не ще ли ме посъветваш да повикам Светослава Тертера да ни спаси?
– Смилчо, аз бих те просил, аз бих те молил на колене да сториш това, като задушиш всякакви подозрения у себе си, защото името на Светослава е гръмливо и народът ще го последва; но, за жалост, Тертеровия син се е затворил в черпуката си и за нищо нехае: той се годява и жени тия дни… Но опитай, обърни се ти сам към него. Може би твоя позив да бъде чут.
Иоаким кипна.
– Балдю, не безумствувай! Ти караш царя сам да си тури въжето на врата!
– Дядо Иоакиме – извика Балдю; – твоите бели власи пак ли ще се позорят с поклони пред татарите?
Иоаким се изправи запъхтян от гняв.
– Никога тоя вятърничав пустогонец няма да стигне до трона, към който ти му отваряш път!
– Ако е достоен за трона, нека седне на него. Който може да спаси България, нему България ще се поклони.
– Балдю, прекаляваш го! – забележи Желяз.
Смилец запази хладнокръвие; тойсеобърна към банът:
– Бан Балдю, аз никога няма да се унизя, както ме съветваш… – После погледна патриарха: – Твое светейшество, гръцка войска няма да викам. Ако бог е дигнал ръката си от България, няма да я спаси ни Тертеровия извеян син, ни Андрониковите палисветовци…
Тук чух много горчиви думи, аз с християнско търпение изслушах Балдювите укори. Ако съм слаб цар, слаб съм, че царството е слабо, аз го намерих още по-зле. Много кръв заля земята ни, аз няма да лея повече. Нека се смирим и подчиним на божията воля. Чоки няма да закъснее сам да се убеди, че той може да бъде търпим като господар на тая държава само отдалеко. Но в Търново само българин може да тронува – това разбра и баща му лани. И така, боляри, моето решение е да се опитаме с отстъпки да отдалечим Чоки. Бог е много милостив… Ако вие измислите по-добро нещо, кажете го.
Голямото вишегласие мина на Смилецовата страна.
– Асене! Симеоне! Самуиле! Дека сте? – извика в изступление Балдю и излезе.
– Трябва да го вържем тогова – каза Радослав.
Извънредния болярски съвет след малко се разотиде.
