Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 16 страниц)
XIX. Въодушевление
Сред тревогите на това окаяно положение лъсна една луча от надежда.
На следния ден пристигнаха от Сърбия посланици с писмо на крал Милутина. В това писмо той искаше Смилецовата дъщеря за съпруга на сина си княз Стефан Уроша, избягал наскоро от татарския плен.
Смилец с възторг прие това предложение; той счете това събитие като проявление на божията милост. Той отговори Милутину със саморъчно писмо. В него горещо молеше новия си сродник да му прати на помощ войска. Той прибавяше, че ако Чоки завладее България, то и сръбското кралство ще бъде нагазено от засилените татари. Той го заклеваше в името господне да не остави друговерец да възтържествува над светия кръст. В края на писмото Смилец поздравляваше, според тогавашният обичай, кралицата, престолонаследника и останалите членове от кралското домочадие, също и главните Милутинови велможи.
Бързо, вътре в два дена, бяха приготвени и даровете за краля и за сина му. Те състояха от златни съдове, две порфирени мантии с диаманти на предниците, три скъпи татарски саби, два сарацински бивола, подарени още Тертеру от императора Андроника при сключването мира. В ковчези бяха надиплени свилени китайски платове за първите кралеви боляри.
Княгинята бе изпратена третия ден с много тържественост, заедно със сръбските посланици.
Това щастливо събитие възрадва търновския народ. Надеждата за сръбска помощ окрили всичките. Никой се не съмняваше в благоприятния отговор на краля. Изскокнаха, като из земята, ратници, готови да идат срещу татарите. Патриархът в присъствие на царя и болярите отслужи литургия във Великата лавра за по-скорошното пристигане на сръбската помощ. По складовете се закупуваха щитове, лъкове, стрели, дълги копия и саби… Пратиха се скороходци в Добруджа да разберат де е сега Чоки. Сам Смилец, обзет от общото въодушевление, даваше заповед за приготвянето отбраната по указанието на протостраторите. Той яздеше из улиците, последван от велможи и оръженици, за да ободрява народа, и приемаше бурни поздравления, отдето минеше. Търново сега беше неузнаваемо. Ентусиазмът на великите дни на радост и победа огряваше българската столица. Така беше, когато тя посрещаше победоносния Ивайло преди шестнайсет години и Ивана-Асеня II преди шейсет н две години. Народният ентусиазъм порасте още повече, когато се пръсна мълва, че и Светослав ще се опълчи против зетя си Чоки и че Смилец го е назначил велик воевода, за да поведе войската. Изведнаж обаянието порасна на Светослава, народът видя в него свой герой, свой идол.
В тоя същи ден, когато се пръсна мълвата, Светослав се завръщаше дома си на кон. Когато мина край Царев друм, народът се струпа около него, поздравляваше го с възторг, а мнозина от умиление целуваха полите му. Той биде изпратен тъй дори до вратнята си, паднал в голямо недоумение от това ненадейно проявление на обич и преданост.
Когато се качи на втория кат при Фросина, още са чуваха радостните викове на набралата се под прозорците им тълпа.
XX. Тъмнини в една душа
Смилец видя от прозореца си това зрелище. Той прати човек да узнае причината му. Когато се научи, че един лъжлив слух е дал повод на търновския народ да прояви затаените си надежди и обич към Светослава, люта завист прояде сърцето му. Лицето му се изкриви от злоба и пребледня. Долната му челюст се затресе. Неговата подозрителна душа видя сега едни страшен съперник в княза. Н той си помисли, че ако наистина Светослав би сторил това, което мълвата безосновно му приписваше, и би удържал първия случаен успех над Чоки, той, Смилец, би бил изгубен. Защото народите над всичките добродетели държат най-горе юнашката слава, а Светослав го надминуваше още и по благородството на произхождението. Той изскърца със зъби от гняв против бана.
– Тоя луд Балдю, той пръв би минал на негова страна тогава! – помисли си той. После тупна с крак.
– Не, Търново е тясно за нас двама!.
Той отвори вратата и повика един телохранител.
– Кажи да дойде веднага епикерният.
И той закрачи развълнувано. Неговата хубава глада на римлянин погрозня, вратът му сякаш че потъна в рамената му.
Влезе един царедворец, едър, мургав, с изпъкнали ябълки на бузите, с широки ноздри. Очите му, притулени наполовина от горния клепач, гледаха лошо, зверски. Това беше един покръстен татарин, Темир, кръвожаден главорез, останал от времето на Ногая в Търново. Той бе спечелил чина си в двореца чрез подозрителни заслуги. Двама от първите Тертерови боляри, упорити в привързаността си към избягалия цар, бяха умъртвени по тайнствен начин. И по тоя случай в Търново се поменуваше името на Темира…
Татаринът се поклони ниско.
– Темире, Богор тук ли е? – попита ниско Смилец.
– В Търново е, господарю.
– За него те виках да ти говоря.
– Слушам, великий господарю – каза Темир н неговите полузатулени очи светнаха зловещо. Той разбра от споменуването на Богора какво има да му говори Смилец.
– Искам да се махне Светослав – прошушна Смилец.
– За кога искаш? – попита просто Темир, като че се наемаше за най-обикновено нещо.
– Още тия дни, ако е възможно. Издебни го, кога отива на лов.
– Ще бъде царската ти воля.
– И никой да не знае по чия заповед…
– Разбирам.
Темир се поклони и излезе.
Тия двама хора се разбраха! Гибелта на Светослава бе решена в една минута, и по такъв прост начин! Убийствата за трона в ония времена на жестокост н на необуздан егоизъм бяха чести на Изток. Византия даваше примера. Тия престъпления бяха в реда на нещата. Те почти не бяха престъпления. Императори, инак добри и кротки, се качваха на трона по труповете на предшествениците си. Нравите на века и държавната необходимост бяха въвели в система тоя бръз и трагичен начин за отстраняване съперници. Преди седемнайсет години деспот Яков Светослав така бе унищожен от властолюбивата Мария, Константин Тихова жена. Така бяха изчезнали от сцената и Асен I, и брат му Петър, и Калоян, и Мицо, и Калиман II, и Ивайло… Страшна трагедия на повилнялото човешко честолюбие, на безпощадните приеми на дворцовата интрига. Смилец, мек по природа и слаб по характер, благочестив и набожен, но син на века си, намери чрез една лесна логика развязката на мъчнотията: кинжалът на убийцата.
Вечерта в една зле осветена кръчма на горния край на Търново Темир вече се черпеше с трима души зловещи нехранимайковци. Те бяха кръвожадният българин Богор, един великан, държавен джелатин, кога беше нужда, търновски разбойник в осталото време, ползующ се с пълна безнаказаност при зле устроената градска стража. Другият беше куманец, третият евреинът Мордохай, джелатин при Тертера, но изгубил по някаква причина службата си.
XXI. Яростта на Радоила
Радоил след тридневно отсъствие се връшаше от Тревненската планина с петимата си другари, носейки в дисагите на конете изровените съкровища. Той бързаше да пристигне, за да прегърне по-скоро омалялата си жена.
По заник слънце той мина последното гористо бърдо, що затуляше изгубеното разбойническо гнездо от света, и то му се мярна, кацнало спокойно и весело, въз брега на шумящата река в долината.
С разтупано от вълнение сърце той се взря да види Славка пред Маноловата колиба, която трябваше нетърпеливо да го очаква.
Тя обаче се не показа.
Зачуден, той бодна коня в корема и скоро се озова пред вратата. Вместо жена му излезе Манолица: тя зарева отчаяно.
Радоил се вдърви от ужас.
– Казвай! – извика той с премалял глас.
И той чу ужасна новина. Като се върнала снощи от кошарата, дето носила хляб на брата си, пастир, тя намерила къщата разграбена, Петър и Жеко убити, прострени в локви кръв, а Славка изчезнала.
Радонл пребледня и грухна на земята.
Манолица изля въз него ведро вода. Другарите му захванаха да го свестяват. Навалиха се там съседките, уплашени и разплакани. Те бяха вече като поразени от снощното злощастно.
Кръвта още не бе изсъхнала на убитите момци.
Когато се свести от гръмовния удар, който го устрели тъй ненадейно, Радоил влезе в опустялата стая и зарева като ранен звяр. После взе да мисли от кого е извършено това. И първата му мисъл беше, че Годеславовите нехранимайковци, подушили най-после Славкиното убежище, нападнали в отсъствието му Маноловата къща и извършили това.
Друго обяснение по случката беше невъзможно, немислимо.
И Радоилу се втълпи идеята, че Славка е отвлечена в Търново, и бащината си къща. Щом тая мисъл озари ума му, тон внезапно яхна друг кон н тръгна назад с петте, си другари, без да чака другите. Той тръгна за Търново.
Той беше бесен. Дивата му необуздана природа се обзе от стихийна ярост. Ужасна жажда за кръв, за огън, за отмъщение гореше гърдите му.
След четири часа усилен ход по месечина, през планински пущинаци, той видя от една чука някои светлини на Търново. То беше още далеко.
В полите на чуката, по една наклонна поляна, се чернееха някакви сгради без светлина на прозорците и многобройни купни наоколо. Радоил позна Годеславовия чифлик. Наоколо се простираха обширните му пожънати ниви, ливадите и горите му.
Той се спря.
Дотука не бе продумал ни една дума на спътниците си.
Сега продума първите слова:
– Дайте огън!
Зачаткаха кремъци н заизпускаха искри под огнивата. След малко под всичките купни засветиха запалени стиски сено. Пламъчета и гъст пушек ги зализаха. Купните пращяха. Огнени езици се разхвърчаха от тях и запалиха стърнището. След десетина минути едно море от пламъци осветляваше далеко планините и небето.
Радоил стоеше и гледаше. По озвереното му лице, осветлено зловещо от пожара, трептеше усмивка, страшна усмивка. Огънят прихвана и сградите.
Зрелището на тоя пожар беше величествено и ужасно.
Замучаха воловете в пламналите обори, забягаха из двора па чифлика пощръклелите от страх коне, когато другите, що не успяха да скъсат въжата си, цвилеха ужасно в мъките на пъкъла си.
И по Радоиловото лице нито една бръчка от жалост не се появи.
От чифлика пожарът се разпространи на ближната дъбова гора, тя се заля с пламъци, зад които се бялна една висока къща с кула, стояща отвъд дола.
Тя беше един от горските дворци на българските царе.
Там сега бе слезнал да нощува севастократор Радослав, подир умората от днешния лов.
Той току сядаше да вечеря с болярите, когато в прозорците удари зловещата светлина от пожара.
Изскокнаха слуги и оръженосци от двореца и се затекоха насам.
Тогава Радоил даде заповед за път. Дружината бързо тръгна нататък. За нещастие, един от нея, Стамо, остана много назад. Конят му запря, после падна от усилен вървеж, и сега Стамо тичаше пеш да стигне другарите си. Но те не забележиха това.
Царските хора го видяха и погнаха. В няколко минути вътре той се намери в ръцете им.
Тогава чак Радоил, като чу викове, обърна се назад. Той видя на светлината на месечината, че другарят му отчаяно се боричкаше с десетина души.
– Назад! – извика Радоил, мушна жестоко коня си п препусна към тях. Последваха го и четворццата му другари.
Тогава се случи нещо нечуто. Радоил с грамадната си сабя, която пущаше мълниени отблясъци, се втурна в царските хора. Той приличаше на обезумял. С няколко страшни удара той свали седем души. Осталите, като избягваха ударите на другарите му, се пръснаха в луд бяг. Появяването на страшния воевода хвърли тая паника в редовете на тая въоръжени хора.
Тогава Радоил и другарите му продължиха пътя си към Търново и скоро изчезнаха в едно тъмно усое.
XXII. Засада
Янтрината клисура на юг от Търново, която днес се нарича Устето, по онова време беше опасно място за минуване, щом зайдеше слънцето. Скалистият склон на бърдото, което стърчи на левия бряг на реката, беше обраснало с буйна дъбова и габърова гора и представляваше нощно време сигурно скривалище за разбойници и обирници. Лошият неравен път криволеше в полите на бърдото, като имаше от другата страна дълбокия ток на Янтра, дълбока и мъчно проходима тук. Много злодейства н грабежи бяха предали на тоя тесен проход зловеща слава и редки храбреци се престрашаваха да минат оттам по здрач, а нощно време никой не смееше, освен в голяма дружина.
Вечерта, в която Радоил идеше към Търново, след запалването Годеславовите имоти, от стръмнината, която се издига на изток от Дълга лъка, спуснаха се Светослав и Дамян, последвани на известно разстояние от двама слуги, от които един беше верния му бащин слуга, куманецът Хлав – всички на коне. Това беше три дена след Смилецовия разговор с Темира. Светослав и другарят му, увлечени от ловът, бяха се заблудили в планината и дълго блуждали, та замръкнаха там. Въпреки Дамяновите настоявания да пренощуват в един манастир, Светослав не пожела да остави жена си в без-покойствие тая нощ и смело реши да гони Търново, дързък колкото и влюбен. Те пресякоха долината, влязоха в главния друм и се углъбиха в теснината на Устето.
Луната грееше от небето и осветляваше пустия път. Някъде скалите отляво на склона показваха върховете си над черната гора, която го обличаше. Конете туптяха звънливо по пътя. Отдясно на пътниците шумеше Янтра.
Кога се озоваха на най-тясното място на клисурата, из сянката на-гората се показаха трима човека и с голи ятагани се хвърлиха едновременно въз Светослава. Изненадани от тоя напад, макар и нащрек, Светослав и Дамян измъкнаха мечовете си. Богор и куманецът тогава налетяха с ударите си Светослава, отпред, а Мордохай – Дамяна. Князът, храбър и владеющ изкусно оръжието, отблъсваше ханджарите и се силеше да отбегне с коня си. В тоя миг, с бързината на мълния, Хлав се спусна пеш към борбата н връхлетя Богора. Замахваха и двамата един въз друг, па внезапно пуснаха ножовете и се хванаха за гушите, додето куманецът и евреинът поддържаха борбата със Светослава и Дамяна. Богор стискаше гръкляна на Хлава с яките си пръсти; Хлав отпусна в безсилие Богоровата гуша, притрепера, премаля от стисъка на тия железни клещи и се отпусна полумъртъв на земята. В тоя миг разбойникът усети, че нещо тежко като планина падна въз темето му и трухна до Хлава. Ударът бе нанесен от Светослава, който сега един поддържаше борбата с озверилите се куманец и евреин, последният бранейки се от Дамяна и нападайки княза. Осталият слуга избяга в гората.
През траянето на тоя къс двубой, никой от противниците не видя, че из пътя откъм Дълга лъка се подаде една конна дружина от шест души, която препускаше. Внезапно Светославовия кон, наранен, пощуря п хвърли ездача си. Князът си удари главата о земята и остана в несвяст. Додето Дамян се улисваше с Мордохая, куманецът с ярост се спусна към падналия княз с ятагана си. Но нещо лъскаво светна из въздуха и падна въз злодееца. Ударът беше тъй силен, щото главата и рамото му отхвръкнаха на една страна, а останалия труп на друга. Ударът беше от Радоила. Мордохай се хвърли в Янтра, за да избегне другите нападатели.
Князът отвори очи. Той видя при светлината на месечината над себе си Радоила със сабята в ръка.
– Радоиле! – извика той.
– Здрав ли си, княже? – попита Радоил, като му помагаше да стане.
– Радоиле, ти ме избави от убийци! – И Светослав го стискаше за ръката.
Мордохай се давеше във вълните на Янтра, после изчезна в тях.
Хлав ставаше също, посъвзел се през това време.
– Жив ли е князът? – бяха първите му думи.
– Жив съм, Хлаве, мой верний Хлаве!
– Кой е тоз? – питаше Дамян, като посочваше лежащия Богора.
– Богор, разбойникът, болярино, но той не е мъртъв – каза Хлав, като видя, че Богор подигаше главата си плахо.
И той грабна сабята си от земята, за да го довърши, Но Светослав му заповеда да го не убива.
– Вържете го и водете го с нас.
Това стана много лесно, защото Богор не бе способен за противене. Вратът му обливаше кръв, която идеше от главата, защото Светославовия меч го бе ударил с плоската си страна и на изплес.
– Да вървим сега.
Светослав се качи на коня на един от Радоиловите другари и дружината продължи пътя си към Търново.
Луната се скри зад облаци, кога дойдоха на Марно поле. Околните бърда се чернееха под покривката на нощния мрак. На едно място, далеко в нощта, светеха прозорци. Там беше Царевец. Янтра шумеше отдясно.
Когато стигнаха до Светославови, Радоил, който през цялото време мълча, като че нищо не бе видял, се отдели с другарите си, без да каже нещо.
– Радоиле, къде? – извика Светослав.
– Сбогом, княже – сети се Радоил.
Светослав го приближи н му пришъпна:
– Знам, че те дирят навред, ти си в опасност. Когато добиеш нужда, не търси друго прибежище. Моят дом е крепост за тебе.
– Благодаря – каза глухо Радоил.
Светослав му силно стисна ръката и го остави. Той заповяда на Хлава да отключи и отвори тихо вратнята, за да не става шум.
XXIII. Богор
Влязоха всички в двора. Светослав побърза по стълбите, за да види жена си. Хлав вкара ранения Богор в зимника, за да чака заповедта на господаря си. Дамян влезе в друга стая, за да чака: той искаше да чуе изпита на Богора.
Фросина не беше легнала. Тя срещна радостно Светослава, но с уплашени още черти на лицето.
– Светославе, къде се забави? – попита тя.
– Ах, тая моя грешна страст към лова!… Извинявай, мила, карай ми се, съди ме, но ме извинявай… Един поразен елен е причината. Но великолепен, великолепен… Заблудихме се и закъсняхме… Но защо не си легнала? Ти си бдяла досега?
– На прозорците все бях, за тебе гледах… Но как е небето осветено там!… – и тя посочи в кръгозора на юг.
– Да, видях и аз. Пожар в някоя гора.
– И мене ме беше тъй страх за тебе, като те мислех, че ще минеш тъй късно през Устето.
– Успокой се, бог пази главата на Светослава.
– Защото бог обича България – каза Фросина и нежно го прегърна.
Той я целуна горещо.
– Но Дамян ме чака долу. Трябва да го изпратя… Почакай малко, Фросино.
Светослав слезе в зимника заедно с Дамяна и Хлава, който носеше фенер.
Богор лежеше като сноп на земята. Очите му лъщяха на свещта и кръвта по врата му се чернееше.
– Изправи го до стената, за да може да говори – заповеда Светослав на Хлава. Когато това стана, той каза:
– От това подземие можеш да излезеш жив само по моята воля. Отговори, без да лъжеш, и веднага, в тоя същия миг: кой ви прати да ме убивате?
Па като се обърна към Хлава, каза:
– Хлаве, извади меча си и чакай заповедта ми. Хлав измъкна широкият си татарски нож, който блесна на светлината.
– Кажи сега: кой те прати? Царят? Богор, парализуван от ужас, проговори:
– Епикерний Темир.
А той разказа всичко.
– Стига това – каза князът на Дамяна. – Ти заслужаваш облекчение на наказанието си. Изведете го и го хвърлете в Янтра, както е вързан.
Богор бе завлечен от Хлава и още от двама слуги. Светослав и Дамян ги последваха. Скоро се намериха на високия бряг на Янтра. Тя грозно бучеше под скалите, които като прави стени се дигаха над пропастите й. Черните талази пущаха на места отблясък от показалата се пак луна. Слугите хванаха за рамената разбойника, занемял от ужас, за да го тласнат в бездната. В тоя миг чуха Светославовия глас:
– Стойте!
И Светослав дойде при тях.
– Развържете го!
Слугите изпълниха тая заповед с неудоволствие и зачудени.
– Богоре, свободен си.
Богор падна в краката му.
– Не съм свободен, княже: аз станах твой роб до живот – каза разбойникът, като целуна пак краката му.
– Свободен си, но с едно условие: ще мълчиш за всичко, каквото се случи тая нощ. Ти няма да обаждаш и на Темира. Ти ще тръгнеш още сега за Добрич и там ще стоиш, додето получиш нова моя заповед. Темир ти е обещал двайсет и пет жълтици, аз ти давам петдесет… И вземам те на моя служба.
Светослав извади парите и му ги даде.
– За тебе сто пъти на смърт ще ида! – извика Богор.
След малко Светослав и другарите му влязоха в къщи.
– Слушайте – обърна се той към слугите; – и вие ще мълчите, че убийците са били пратени от Темира. За Богора пръснете слух, че се е удавил в Янтра, заедно с евреина.
XXIV. Радоилово убежище
Като се раздели със Светослава, Радоил отиде да види майка си.
Градът спеше и никой минувач не го видя.
Той потропа тихо на вратнята. Майка му отвори, па веднага вратнята се хлопна зад тях.
Влязоха в една ниска стая.
– Какво прави снахата? – попита майка му радостно.
– Мамо, откраднаха Славка! – каза той мрачно.
– Кой? – извика майката в ужас.
– Кой, питаш? Баща й! Кой друг?
– Кога?
– Вчера, когато ме нямаше в селото. Тя се зачуди.
– Но тук не се е чуло. Или крият у Годеславови?
– Както и да я крият, аз ще я взема пак. Ние се венчахме. Или ако не взема нея, ще взема главата на баща й. Бога ми, вяра ми! – и той се прекръсти пред иконостаса.
Майката стоеше слисана. После тя му разправи как са го търсили, него и Славка, как войници преобърнали къщата наопаки и цяло Търново, и околностите му.
– Видя ли те някой, като влезе?
Радоил не отговори. Сега му дойде на ума, че трябва да го дирят за пожара и убийството на царски хора. Но той не обади на майка си, за да я не уплаши. Помисли си малко де да се скрие, па си припомни за Светославовата покана и отиде при него.
Князът още не беше заспал. Като му обадиха, че Радоил е при вратнята, заповеда да го въведат и изкачат на горния кат. В една друга стая с тъмни каменни стени Светослав го прие с радост. Тази стая беше малка, из едно прозорче с желязна решетка влазяше светлина от месеца. През това прозорче се гледаше на улицата, без да може отвън да се види вътре.
Светослав също не знаеше какво нещастие се е случило Радоилу, нито знаеше за пожара и убийството на прислугата от горския дворец. Когато Радоил му разправи всичко, той остана поразен.
– Много се е набрало на главата ти в един ден – каза му той. – За Славка по-лесна е работата, щом е у баща си, както вярваш… Но пожара и убийството. Жално, жално! Ти ще имаш много залисии… А аз мислех да употребя твоята сила и твоята юнашка слава за друго нещо… по-достойно за тях…
Той походи замислен.
– Нищо. Ти пак ще останеш тука. У мене никой няма да се сети да те дири. И ако това се случи, аз по-скоро ще падна мъртъв, нежели да те дам. Лека нощ.
Светослав излезе.
Радоил остана сам в скривалището си.
И сега образът на Славка се изправи пред него и изпълни всичките му мисли. Останалият свят не съществуваше за него. Той нито знаеше за Чокиевото идване към Търново и за политическите събития през последните дни. Любовта му бе погълнала всичкото внимание и той нищо не бе чул, нито любопитствувал да узнае.
Той страдаше ужасно. Славкиния лик не напущаше мислите му, въображението му. Той си бе утолил жаждата за отмъщение чрез опропастяването на Годеслава. Сега мислете само за отнимането Славка от ръцете му.
По едно време той, сломен от вълнения, заспа като мъртъв.
Сутринта се събуди късно. Щом отвори очи, пак завъртя сърцето му мъката за Славка.
Тон се изправи на решетчатото прозорче и взе да гледа навън. Оттук се виждаше почти целия град.
Тоя ден беше празник. Камбаната и клепалата биеха с особена тържественост.
Панорамата на столицата беше чудесна, заляна от лучите на утринното слънце. Кулите и зидовете на Царевец гордо се впиваха в синината на чистия въздух, цепен сега от празничния гръм.
Радоил гледаше и не виждаше нищо. Умът му бе отнесен в Славка. Погледът му витаеше над здравите стени на Годеславовия дом в долния град и той мислено виждаше жена си, обляна в сълзи, отчаяна, убита от скръб. Той искаше да я види през решетчатите прозорци на една стая, но нищо не виждаше там.
Той не обедва; той малко говори със Светослава, който го навести и се учуди от неговото сурово униние. Князът му обади, че го дирят сега в града, дето неговото дохождане било подушено, и му препоръча да пази стаята си. Радоил едвам дочака вечерта. Неодолимото желание да види Славка по-скоро го подлудяваше. Той жаждеше това с инстинкта на звяра, комуто са отнели самката. Щом се смръкна хубаво и мърчината покри града, той напусна убежището си и крадешком излезе на пътя. Нощта беше тъмна. Той срещна самотроица пияни хора, които пееха, и той зачутия думи на песента:
Ускок се, Славке, не либи:
Радою майка – гората,
Радою либе – сабята.
Той потръпна и отмина. Бързо слезна в долния град и се озова пред Годеславовата къща. Прозорците светеха там. Една женска сянка се мярна през решетката. Скрит до зида на една отсрещна къща, той със затаено диханеи, с разтупано сърце гледаше в прозореца. Той се бе унесъл в това съзерцание, следейки движението на женската сянка, която му се струваше Славкина.
Внезапно две силни ръце го сграбчиха отзад и му уловиха лактите. Радоил, стреснат, се задърпа. Но оня, който го държеше, беше силен. Радоил с едно отчаяно движение се отдръпна и блъсна нападателя с юмрук. Тоя последния изсвири. Завчас из Годеславовата вратня излязоха куп слуги и се навалиха на Радоила. Тогава той се свести и оцени всичкия размер на опасността. И настана борба яростна между тоя великан и Годеславовите хора. Той се брани със сабята, опрян до стената, която го пазеше отзад. Един удар от нож го закачи по ръката. Тогава Радоил изрева като звяр, напусна стената и се хвърли отчаяно в тях. Той блъскаше, ломеше, брулеше със страшното си сечиво.
По земята падаха хора, валяха се ранени. Той се въртеше, блъскаше, удряше луд, обезумял, със силата на ураган. След десет минути борба, той видя бойното поле свободно пред себе си и удари на бяг, на запад, в полите на Трапезица. Сега го гонеше и нощната стража, привлечена от врявата. Радоил чуваше дрънченето на сабите. Той скокна в Янтра, прегази я до пояс и излезе на другия бряг. Горе на урвата се чернееше скалата на Царев друм. Той се покатери по тая урва като дива коза, гонен от потерята, също минала Янтра, дойде до подножието на скалата, тъкмо до Пресечен камък, мина през пролома под подвижния мост и се спусна по другата урва, в подножието на която пак се вие Янтра.
В това време месечината се показа над една кула на Царевец и осветли Търново.
След малко и потерята се показа на пролома.
Но Радоил се не виждаше.
