Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 16 страниц)
XXVIII. Отец Никанор
В това време в една килия на митрополията, при една маса, седеше млад, бледолик, рус, с рядка брадица монах и пишеше на празния преден лист на един часослов. Дебела восъчна свещ трепливо осветляваше болезненото лице на монаха и пожълтелия пергаментов лист.
Тоя калугер беше патриаршеския логотет, отец Никанор, преместил се заедно с Иоакима тука.
Пачето перо скърбуцаше по пергамента, който се покриваше със ситни редове, а погледът Никаноров светеше от вдъхновен огън.
Най-после той остави перото и взе да чете с глас онова, което беше написал. А това беше летописна история на събитията в Търново, на които той сам беше свидетел.
И той четеше с глух, напевателен глас:
„И е 1280 лето от рождението на господа нашего Исуса Христа, цар Иван-Асен, недостоен син на благоверний цар Михаила и внук на приснопаметний и великий цар Ивана Асеня, избягна из преславпий град Търново поради народна ненавист и отиде при гърци с царското съкровище.“
– Анатема!
„И след него, понеже нямаше цар, болярите избраха за цар достойнаго и великаго болярина Георгя Тертера, от род кумански. И той мирно царуваше. Но по попущение божие, налетя с безчислено войнство нечестивци татарин Ногай, та оплени царството п много кръв християнска проля неговата десница… И много зло сториха агарянци.“
– Анатема!
„И убоя се тогава цар Георги от агарянци и побягна из престолний град Търново. Това се случи в лето господне 1292.
Н нечестивци Ногай влезе тогава в славний град Търново и тури на престола болярина княза Смилеца, за да бъде негов поданик, И тогава срам велик падна на царство българско. И аз, недостойния раб божий, йеромонах Никанор, пролях горещи сълзи, защото срам велик беше това, понеже бог ни наказваше за нашето нечестие.
И цар Смилец скоро биде възненавиден и се уплаши и остави посред нощен мрак своя палат и побягна из първопрестолния град наш Търново. Това се случи това лето и аз сам бях свидетел на това.
И това лето пристигна в Търново княз Светослав, син царя Георгя Тертера, и радост велика облада народа. Но праведний бог заради нашите грехове изпрати из пустините нечестивия хан Чоки, син проклятаго Ногая, и той с велико войнство дойде и седна на царския трон.“
– Анатема!
„И аз, грешния раб божий, Никанор, пак пролях горчиви сълзи. Защото бог дигна десницата си от нас. И благочестивий княз Светослав…“
Влезна патриархът и пресече четенето на логотета.
Никанор стана.
Иоаким беше начумерен.
– Никаноре, пишеш?
– Свърших я, историята на царството…
– Няма много радостни работи да предадеш на потомството… Благословен бог наш… – и Иоаким се изправи пред иконостаса и се прекръсти.
Никанор вдигна часослова да го отнесе в библиотеката.
– Чакай, запиши още – обърна се Иоаким към него, – че блажений патриарх Иоаким в денонощните си молитви е молил бога да се смили и избави царството от агарянско иго.
– Дай боже да доживея тоя радостен час – каза Никанор.
– И аз се надея, Никаноре, скоро да поздравим нов български цар, цар православен и от царска кръв.
– Бог да го поживи княза Светослава… – каза Никанор радостен.
– Не, не, не, не! – извика навъсен патриархът…
Вратнята се бутна силно. Влезе запъхтян един ратай от манастира „Св. Троица“. Той беше много уморен от тичане. Той се поклони до земя пред патриарха и му целуна десницата.
– Какво има, Радко? – попита Иоаким.
– Дядо Иоакиме – каза развълнуван ратая, – нашият манастир тая нощ бе пълен с войска.
– Каква войска? – попита стреснат Иоаким.
– Светославова. Ще превземат Царевец!
– Как? – извика смаян Иоаким. – А игуменът Ангеларий какво прави?
– Дядо игумен ги нагости и благослови на път. И Радко разправи всичко останало, каквото бе видял в манастира тая нощ.
Иоаким му махна с ръка да излезе. После се хвана за челото и остана като вкаменен. Никанор стоеше смаян. Иоаким се развика:
– Но тоя безумник е намислил да запали Търново! Той ще стане причина да се залеят улиците с християнска кръв, да стане всичко на прах и пепел под гневът на хана. В тщеславния си бяс той е обрекъл на конечна гибел и столицата, и църквите, и вярата Христова!
И Иоаким ходеше бързо сега, забравил старческата немощ и слаботня, галванизуван от силата на вълнението си.
– Твое светейшество – продума боязливо Никанор, – може би това е воля божия… за да… Но патриархът го пресече:
– Това аз няма да допусна. Аз, Иоаким, българский патриарх, няма да допусна да превърнат на пепел светите божии храмове, нито е възможно да дойде на трона Тертеровия син!… На българския трон ще бъде само оня, който аз искам!
Той се изсмя презрително.
– Ха! Светослав иска да ме надхитри… Не! По-добре Чоки, а не той!… Но аз виждам явно какво ще стане: той ще си счупи главата, из която мозъка е изфирясал. Търново в огън и кръв, народът натъркалян но улиците, жените обезчестени, децата наръгнати на копия… Не, нека вместо хиляди да загине един. Сам бог ми прати тоя разумен ратай, за да спася народа. Нека Чоки веднага всичко знае…
– Твое светейшество… – приближи се уплашения Никанор към патриарха.
Но Иоаким си грабна патерицата и излезе. Той заповяда на слугите да кажат на кочияшинът да впрегне по-скоро колесницата, а сам се изкачи горе в стаята си да тури панокалимавката и облече празничното расо.
XXIX. Зловеща беседа
Едвам стори това и се накани да излезе на пруста, дойде болярина Михаил, тайният и непримирим противник Светославов и привърженик на гръцката политика.
Той беше развълнуван.
– Какво има, Михаиле?
– Имам писмо от Михаила Тиха из Цариград, и много важно.
– Седни и говори – каза Иоаким.
Па седна и той.
Михаил отвори писмото да го прочете.
– Аз бързам – каза Иоаким, – можеш с уста, и накъсо.
– Михаил ми пише – подзе боляринът нервозно, – че императорът приема условията, които ти му даваше в писмото си, и дал заповед на севастократора Радослава да се приготви за поход с всичката войска, която има в Солун.
– Тя е десет хиляди души – забележи патриархът.
– Михаил уверява, че най-много след един месец Радослав ще може да премине с тая сила Стара планина. Той би могъл по за скоро, но лошите зимни пътища през снежните Родопи пречат за бързото движение па войската.
Иоаким се усмихна презрително.
– Трай, коньо, за зелена трева. Ти не знаеш, че тая нощ Светослав напада Царевец?
– Как? – извика Михаил в изумление, като скокна.
Иоаким му разправи какво е научил одеве.
– Но аз бързам, отивам при Чоки.
И той се запъти пак към вратата.
– Ти отиваш при Чоки?
– Да му обадя какво се готви тая нощ.
– Ах! Иди по-скоро, твое светейшество! Трябва да се превари злото.
– Аз не бих отишел по това време при тия пияни неверници, но кому да възложа това? Ти не ходиш в палата…Но мисля, че колата са готови – каза Иоаким и бързо излезе на пруста и слезна из стълбите.
Михаил остана в стаята.
Той беше смаян.
Ако Светослав успееше, всичките надежди се осуетяват.
Светослав щеше да стане кумир на народа и щеше да даде отпор на гърците, много по-силен от Чокевия.
Из земята щяха да бликнат войски, сплотени около знамето на татарския победител.
Гръцката партия завинаги беше унищожена!
Иоаким отиде при Чоки.
Щеше ли Чоки да му повярва?
Нямаше ли Светослав с възмущение да отхвърли това като клевета?
Нямаше ли да прати тайно човек да повърне ратниците, до втора заповед?
Той беше тъй лукав!
Той знаеше, че Светослав тая вечер е на гощавка в двореца.
Трябваше да се подкрепи Иоакимовия донос, да се обезсили Светослав, да му се не даде възможност да се изтръгне от опасното си положение.
Трябваше тая нощ той да бъде унищожен.
Тия размишления, завършени с това зловещо заключение, проблеснаха в главата на Михаила в продължение на една минута само.
Той седна при една маса и взе да пише.
XXX. Нощно тичане
Когато Иоаким оставя Никанора, логотетът стоя вкаменен на мястото си няколко минути.
– Загина, загина! – извика той отчаяно. Па си тури калимавката и излезе навън.
Мощта бе видела. Снегът безшумно валеше ситен. По пустите улици нямаше никой. Никанор в няколко минути излезе на Калимановия път на Царев друм и оттам видя прозорците на Царевец осветлени. Като си пое душата, той припна пак през една тясна и тъмна улица и се спря пред Светославовата вратня. Скоро чукът заехтя по дъбовите дъски и шумът му изпълни нощния въздух.
Един слуга му отвори.
– Заведи ме при княза! – каза логотетът.
– Княза го няма – отговори слугата.
– Ах! – изпъшка Никанор. – Де е?
– Не знам.
– Може да е в палата?
– Не знам.
Никанор се зачуди какво да прави.
– Княгинята будна ли е?
– Будна. Защо питаш, отче?
– Искам да я видя на часа.
– Невъзможно!
– Безумнико – извика Никанор, – мислиш ли, че посред нощ аз ида да безпокоя княза или княгинята без нужда? Знай, че Светославовия живот виси на косъм – викай я!
И без да чака повече, той се покачи по стълбите, следван от слугата.
Една слугиня влезе в стаята на Фросина да й обади, че отец Никанор иска да я види.
Фросина излезе уплашена на пруста.
– Княгиньо, искам насаме да поговоря с тебе – каза бързо Никанор.
Фросина го въведе в една стая, осветлена само от кандило пред иконостаса.
Тя бе побледняла.
Никанор й разправи каква беда заплашва Светослава.
– Ах! – извика тя, примряла от страх, – И Богора няма тука!
– Де е князът?
– У бан Балдя отиде… А оттам щеше да иде в палата. Отче, тичай по-скоро!
Никанор тръгна към вратата.
– Чакай, и аз ще дойда – извика тя, – Тук ще умра, докат чакам.
Наметна се бързо с един широк плащ и излезе е монаха.
Снегът валеше ситен и непрестанен. Изкривените улици, видели от снега, който покриваше всичко, бяха все пусти.
Фросина и Никанор тичаха към Балдюви.
XXXI. Върховното събрание
В една стая с прозорци само към двора на Балдювия дом, осветена от три кандила, закачени на каменните стени, ставаше заседание на главните заговорници, под председателството на Светослава.
Те бяха приели вече известие, че опълчението е тръгнало към Търново, и сега голямо вълнение се четеше по лицата им.
Съдбоносният час наближаваше!
Опълчението щеше да нападне Царевец от Царев Друм.
Част от Радоиловата дружина щеше да заварди останалите четири врати на крепостта, друга щеше да се вмъкне през стената, а сам Радоил с останалата част щеше да дойде при Балдювото опълчение и поведе нападението въз Великата порта.
Светослав стана.
– Време е да вървя в палата – каза той.
– На добър час и бог да ти помага – каза Балдю.
И всички станаха.
– Да се простим, княже – каза воевода Владислав; – кой знае дали всички ще се срещнем пак живи.
Целуваха го по рамената, и той тях.
– Храброст, другари, бог е с нас! – каза той с по-къртен глас; – ако загина, не оставяйте жена ми без защита… Ако загина, бане, тебе оставям да продължиш делото… Не оставяйте отечеството под татарско иго!
– Да живей Светослав! – извикаха всички.
– Да живей България! – извика Светослав. И той излезе.
На двора го чакаше телохранителя му Богор. Снегът бе престанал да вали. Небето беше сега дрезгаво-бяло.
Двоицата тръгнаха из тясната стръмна улица за Царев друм.
Внезапно се чу зад тях силно тропане по Балдювата порта.
Светослав се извърна.
Видя черните фигури на един калугер и една жена. Тропането зачести по-бързо и по-силно.
Той остави другаря си н се затече към портата, защото позна Фросина.
– Фросино! – извика той стреснат, като предчувствуваше някоя беда.
Фросина извика от радост, като го видя, и със запъхтян глас му обади за какво го дирят.
– Как! – извика Светослав.
– Бягай, Светославе! – викаше Фросина.
Вратата се отвори.
– Фросино, влез у Балдюви – каза той и я бутна полека зьв вратата, без да каже повече нещо. Той се обърна към Никанора.
– Тръгна ли патриархът?
– Готвеха му колата, когато тръгнах насам.
Светослав хукна като стрела, без да продума повече нещо па монаха и без да повика Богора.
Той се спусна из Калимановата пътека надолу към Търново, като ускоряваше бегът си. Той летеше. Той бързаше към митрополията дано свари там още Иоакима и да го отклони от ужасното му намерение. Той не повери другиму тая мисия, той се най-много уповаваше на себе си; той тичаше като в един сън, той даже не мислеше по кой начин ще убеди, ще накара Иоакима да не отива в двореца. За него сега беше важно само едно: да го свари още нетръгнал за Царевец. И той хвърчеше.
Той тичаше и мислеше в ужас какво ще стане, ако патриархът е отишел вече в двореца и е видял хана. Тогава всичко бе изгубено. Предприятието бе осуетено. Чоки дигаше на крак гвардията си и пазачите на кулите, за да засипят с дъжд стрели нападателите. И той трепереше пред мисълта за ужасните последствия на несполуката, за отмъщението на хана, за страхотиите в Търново…
Патриархът трябваше да иде в Царевец през северната порта, най-близката до митрополията. Възможното закъсняване на Иоакима, когото Никапор бе оставил да чака впрягането на колесницата, беше едничкия луч от надежда в черния хаос на мислите му. Всяка минута всеки миг бяха сега скъпи.
Когато се намери в подножието на урвата, Светослав чу, че някой тича след него, н се обърна: видя Богора. Той се запря.
– Що има?
– Дойдох да те придружавам, княже.
– Кои идат там отзад? – каза Светослав, като съгледа, че от Царев друм се спущат хора.
– Стражата ме гони. Тя ми извика да чакам, но аз избягах.
– Напред! – извика Светослав и фукна нататък, последван от Богора. Те наближиха Великата лавра, чиито купол и тополи се тъмнееха в нощното сиво небе. Отзад тичаха татарите. Двамата бежанци, за да ги избягнат, за да не губят време в обяснение с тях, утроиха бързината на бегът си, между каменните болярски къщи, глухи и тъмни сега. Излязоха на поляната извън града. Тя беше пуста и бяла от снега. Зданието на митрополията се чернееше недалеч, уединено. Прозорците на Иоакимовата стая още светеха. Тая светлина обнадежди княза. Осветли го радостната мисъл, че Иоаким още не е тръгнал, а може би и да се е отказал да ходи за Царевец. След една минута Светослав и Богор се озоваха при вратнята и големият й железен чук прозвуча екливо в нощната тишина. След малко един глас отвътре попита кой е.
– Аз съм, княз Светослав. Отвори по-скоро! Зад портата се чуха бързи думи на двама човека, ключът се зави в ключалката и малката врачка на портата се отвори. Там се появиха двама человека, от които единият калугер.
– Тук ли е патриархът? – извика Светослав.
– Току-що излезе с колесницата за Царевец – отговори монахът. – Господи Исусе Христе! Какво става тука?
– Ах! – изпъшка Светослав отчаян.
– Тичайте, може би да го застигнете. Колесницата бавно ще върви нагоре към северната порта.
Но князът не чака да чуе тия думи, а фукна назад, последван от Богора. По снега забележиха дирите на колесницата.
– Какао има, княже? – питаше запъхтян Богор, като тичаше успоредно със Светослава.
– Патриархът отиде да ни издаде – каза Светослав.
– Скоро! – извика Богор.
По бялата снежна постелка на урвата се зачерня една колесница. Тя мудно се движеше по стръмнината. Светославовите очи светнаха като мълнии.
– Богоре, върви! – извика той.
Веднага застигнаха запъхтени колата.
Това беше действително патриарховата колесница.
Светослав блъсна по прозореца й, когато Богор, спрян отпред, задържаше конете. Страхливият возач помисли, че нападат разбойници, но като позна княза във виделината, спря.
Прозорецът се отвори. Иоаким си подаде главата и попита Светослава какво желае.
– Свети патриархо, върни се! – извика му с повелителен глас князът.
– Тертере, иди си по работата. Само разбойниците спират нощно време пътниците.
– Иоакиме – изкряска страшно князът, – ти няма да извършиш това престъпление! Върни се в митрополията!
– И вас няма да оставя да извършите това злодейство въз народа! – извика Иоаким.
– Върни се! Твоето място по тоя час е в килията ти; а не на пиянската трапеза на татарина.
– Пуснете конете, антихристи!
– Ти тук ще паднеш мъртъв, но няма да мръднеш повече – каза Светослав, като изтегли сабята си.
– Да изсъхне оная ръка, която ме закачи!
– Назад!
Возачът, като видя опасността, която заплашваше господаря му, шибна с голяма сила конете, те се напнаха и тръгнаха напред, като повлякоха Богора, който увисна на юздите. Но движението им беше тежко и бавно поради върлината на пътя.
– Богоре, тука! – заповеда му Светослав. Па бръкна в колата и заграби патриарха. – Богоре, помогни!
– Анатема! – извика Иоаким, мъчейки се да се откопчее от четирите ръце, които изтегляха малкото му тяло из прозореца на колесницата.
Между това Богор викаше на возача:
– Гъодьо! Не мръдвай, ако ти е мил живота! Княже, стой настрана!
Борбата между стария патриарх и бившия разбойник трая само една минута. Желязната ръка на Богора, която бе стиснала Иоакимовата, когато лявата му бе подхванала коляното му, скоро го изтегли навън. Патриархът грухна на земята, сломен от умората на безпомощното си съпротивление, унищожен от ужас.
– Разбойници! – охкаше той. – Проклятие господне на вас!
Няколко секунди князът се чудеше какво да го прави.
Богор съгледа недоумението му и предложи най-простата, според него, развезка: да заколи Иоакима. Светослав отхвърли това с възмущение, защото патриархът беше вече безвреден.
Той съгледа една ниска къщица на самия край на улицата.
– Богоре, отвори тука портата – каза той, като посочи къщицата.
Богор бутна, после ритна вратата. Ключалката се строши и вратата се отвори.
Стаята беше тъмна и никой не се обади извътре.
Тогава повлякоха и натикаха Иоакима вътре.
– Анатема!
– Вържи му ръцете и устата с кърпи и който да се опита да му помогне, убий го!
След малко Богор излезе и притвори вратата. Иоаким остана в затвора си.
– Тази къщица е пуста – каза Богор.
– Толкоз по-добре. Но да се махнем по-скоро оттука.
Возачът стоеше на капрата си, вдървен, ням зрител на всичко това.
– Тогова какво да го правим? – каза в недоумение Светослав.
– Аз знам какво – каза Богор, па извика повелително на Гърдя: – Гърдьо, ти ще оставиш конете и ще дойдеш с нас.
– Но конете ще измръзнат! Нека ги повърнем по-напред в митрополията.
– Долу! – изкрещя Богор.
Вцепененият от страх возач се покори и слезе. Тогава Светослав и Богор, заедно с новия си другар, се върнаха назад.
XXXII. „С нами Бог!“
Те се върнаха по Калимановия път, за да излязат пак на Царев друм. Сега не се безпокоеха от среща със стражата, при виждането на княза тя щеше почтително да ги пропусне. Но тя се не яви. Снегът бе престанал да пада. През белезнявото було на небето месечния мътен кръг се показа премрежен и слабо освети с лучиста дрезгавина заспалия град. Светослав от Царев друм побърза да иде в двореца – той и така бе закъснял. Като му свали стражата подвижния мост, той мина. Богор с Гърдя се върна назад към Балдюви, за да успокои болярите и Фросина. Когато приближиха домът на бана, видяха, че другата улица, що иде от полите на Орлица, бе почерняла от хора. Те полека идеха към Балдювата порта, като една бавна и фантастическа процесия от призраци, и влазяха в двора. Той скоро се напълни, защото хванаха да се трупат пред вратнята. Това ставате в пълна тишина, а постланата със сняг улица съвсем умъртвяваше лекия шум, що правеха обутите в цървули нозе на опълченците.
– „С нами бог, юнаци!“ – обади се Богор.
– „С нами бог“ – отговориха му н ги пропуснаха към портата.
XXXIII. Неуловимите в плен
Нужно е да се върнем малко назад, в полите на Трапезица, в Годеславовата къща, дето произхождаха събития, яко свързани с това предприятие за нападане въз Царевец.
В минутата, когато уплашеният Никапор търчеше с Фросина към Балдюви, от един западен прозорец на Годеславовата къща Радонл гледаше внимателно към полите на Орлица.
От един час той стоеше на това място и гледаше там. Той чакаше да види да светне огън въз високия бряг на Янтра. Тая светлина щеше да бъде условния знак, че опълчението влазя в града.
И действително, по едно време там, над високия бряг, се светна. Тогава Радоил слезна в долния кат на къщата. Той беше пълен с негови другари.
– Момчета, светна се на брега, нашите братя влазят в Търново – каза той.
Юнаците се застягаха за тръгване. Радоил отдели четирийсет души и ги раздели на четири отряда. Тия четири отряда щяха да пазят отвън четирите порти на Цзрезец. Не трябваше да се оставя никакъв свободен изход на татарите. 20 души прати за стената. А той с осталите си 60 души другари щеше да се присъедини към Балдювата дружина, която нападаше Великата порта.
Отрядите мълчешком излязоха.
Току-що се готвеше и той да излезе със своя отряд, изпращан от Годеслава, яви се Ннкаиор, твърде разтревожен. Той обади с уплашен глас онова, което бе обадил по-рано и на Фросина. Бедният монах, за да дойде по-скоро до митрополията, бе се спуснал по отвесната урва и прегазил ледената Янтра. В двора на митрополията той видя, че сънливият возач бе се забавил с впрягането на колесницата, и в голяма неизвестност какво ще направи князът, не се бе стърпял и бе се затекъл до Годеслава да съобщи и нему за великата опасност, що заплашваше делото. Той биде твърде зачуден, когато видя на двора Радоила н други въоръжени хора.
Известието порази Годеслава и Радоила.
Без да чака повече, Никанор излезе.
– Ужасно! – извика Годеслав, цял разтреперан. Но Радоил веднага съобрази какво да прави.
– Станко, Иване, тичайте по-скоро към митрополията, причакайте патриарха и му прережете гръкляна.
– Как? – извика ужасен Годеслав.
Но Станко и Иван изскочиха вече. Смелите разбойници фукнаха из улицата и скоро минаха Владишкия мост, за да идат към митрополията. Внезапно татарската стража, която бе спогнала Светослава и Богора и бе изгубила дирите им, дорде да мине моста да ги гони из махалата под Трапезица, мислейки, че върви по тях, тя ги съгледа и им извика да стоят. При тая ненадейна и опасна среща Иван и Станко се стреснаха, па се повърнаха назад, за да се притулят в тъмните улички. Стражата ги спогна. При всичката бързина, с която тичаха, татарите, също привикнали на бърз ход и леки като кошути, ги наближаваха и им ревяха да спрат. Иван беше в отчаяние, луд гняв го облада. Той престана да припка и като измъкна големия си татарски меч, устреми се въз гонителите си. Те бяха осем души. Стана отчаяна битка. Няколко татари паднаха. Иван си пробиваше път с меча, незакачен още. Ненадейно той изохка болезнено. Един татарин заби копието си в плешката му. Ударът беше тъй жесток, щото Иван падна в снега в несвяст. Станко, ранен на няколко места, безсилен вече да се брани или напада, поиска да избяга, мислейки, че другаря му е убит. Но един татарски нож го повали на земята. Навалиха Станка осталите татари, за да го довършат; ала един от тях, началникът им, възпротиви се да го сечат н да похабят дрехите му, които бяха нови, и заповяда да го завлечат в една ближна фурна, която гореше, понеже през резките й се виждаше светлина. На заповедта им вратата се отвори. На мъжделявата светлина на едно кандило те го разгледаха и видяха, че е още жив. Бръкнаха в джобовете му и извадиха шепа пари, друг му взе шапката от скъпа кожа, началникът усвои сабята му, Внезапно той извика учудено: в Станка позна един от Радоиловите другари! Той го бе виждал в станът. Един от опасните и неуловими разбойници беше в ръцете им. Сигурно и другарят му беше Радоилов другар. Излязоха да го видят. Иван бе се свестил от получения удар и току ставаше, за да бяга. Хванаха го. Възрадван, че ще получи от хана голямата обещана награда, началникът на стражата заповяда да турят на черга Станка и да го носят в Царевец, а Ивана други поддържаха под мишници да върви.
След няколко време северната порта се отвори и вътре бяха скарани двамата ранени разбойници.
