Текст книги "Светослав Тертер"
Автор книги: Иван Вазов
Жанры:
Классическая проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 16 страниц)
Иван Вазов
Светослав Тертер
Част първа
I. На голяма Света Богородица
Близо сто години преди Търново да падне под турска власт, една лятна тиха сутрин на 15 август 1293 г., прочутата Асеневска столица гърмеше от звука на клепалата на многобройните си черкви и на камбаната на храма „Св. Възнесение“, донесена от Калояна подир един от походите му в Тракия. Въздухът ехтеше от тоя смесен празничен шум, който се разнасяше на трептящи вълни над Трапезица, над кулите на високия Царевец, над дълбоките завои на Янтра и далеко из околността, тройно по-засилен от ековете.
Тоя ден беше Успение пресвятия Богородици и празник на царица Мария, съпруга на Смилеца.
Из двете главни улици, криви и тесни, що се точеха от двете страни на Янтра, между невисоки, повечето каменни, болярски къщи, вървяха бавно и тежко, пременени с дълги сукнени, от разен цвят, джубета, обточени с лисичи кожи, на глава с червени или черни капи, със златни везби по краищата, болярите, сами или придружени от семействата си. Те отиваха на богомолие във Великата лавра, в черквата „Св. Четирийсет мъченици“, дето днес служеше патриархът. Тържествената литургия би трябвало да бъде в черквата „Света Богородица“, когато е и храмовият й празник; но по причина на поправки в нея, ставаше в „Св. 40 мъченици“. Болярите ги следваха или отминуваха, като им се кланяха почтително, граждани от по-долни съсловия с овчи шапки на глава, със самочерни шаячеви дрехи, препасани с вълнени пояси, както приблизително се носят днес селяните в Търновско и в други места на България.
Из улицата, що се виеше под полите на Трапезица, ставаха кратки и откъслечни разговори между болярите.
– Добро утро, Панчо.
– Дал бог добро, Евстратие.
– Днешната света Богородица ще бъде много весела, че е денят на царицата и годишнината, откак Смилец стана цар.
– Дано ни зарадва господ с още по-голяма радост: да чуем, че и онова псе Чоки е пукнало или разкъсано от друго псе, както стана с баща му.
– Дай боже.
Въздухът продължаваше да ехти от биенето на камбаната и клепалата. На изток, над бърдото Гарван, слънцето се подаде царствено в синето небе и заля със светлик зъбците по стените на Царевец и кулите му.
– Царят дали е в черква? – попита друг един болярин другаря си в улицата, що лазеше в полите на Царевец.
– Разумява се, той винаги е там, щом бие втора черква.
– Войводо, ти поканен ли си довечера на гощавката в палата? – попита един болярин друг велможа с висок стан, с черни бухнали мустаци и със сабя под червената мантия, която чаткаше о каменната настеля на улицата.
– Царят никога не ме забравя, Богомире.
– И ти си, Ивайло, там, разумява се?
– О! – отговори утвърдително един къс, гърбав, с голяма глава на тънък врат болярин; – мога ли да не украся царското пиршество? – прибави той с усмивка.
– И то ще бъде славно: днес е не само царициния празник, а и първата годишнина на Смилецовото честито царуване.
– Честито слугуване – пошушна Ивайло с ехидно намигване.
Клепалата млъкнаха.
– Добра стига, кир Пантолеоне! – каза един велможа, като се приравни с един дебел, нисък, с дълга, бяла брада старец, наметнат със златообшита мантия от син копринен китайски плат, купен от генуезките търговци. Той се подпираше на тояга с дръжка от слонова кост.
– Дал бог добро, да си жив, Страшимире! – отговори старецът с едно чуждо произношение, изговаряйки звуковете жи шкато зи с.
От дясната му страна вървеше една нисичка напета девойка, дълголика, със сключени вежди и отлична от другите търновки по благородните си черти и изящното си гръцко облекло, везано със злато.
И Страшимир отмина с жена си, на която забрадката бе обсипана с върви ситни мерджани и бисери, наниз от които се спущаше и въз гърдите й.
Пантолеон полека продължи тежкия си вървеж с девойката, на която заговори нещо по гръцки.
И болярите, и народът минуваха моста, Царския мост, както тогава се казваше, и несъществующ днес, който, заедно с Владишкия, свръзваше Трапезица и левия бряг на Янтра с махалата на десния й бряг – под Царевец.
Тоя мост, дървен, на четири каменни подпорки, висеше високо над реката. Тя бе многоводна и шумяща в ония времена, три пъти по-голяма, отколкото сега, минувайки, от извора си дотук, все през гористи брегове, обогатявана от многочислени рекички и барици, днес пресъхнали.
Срещу моста се издигаше с каменните си стълбове нартиката, пред главния вход на „Св. 40 мъченици“. Тя бе на тераса доста висока, за да я не залива Янтра, когато прииждаше, и на нея се възлазяше по няколко каменни стъпала.
По зидовете на църквата, със свод от олови листа, имаше няколко полуготически, с извити железни пречки прозорци, украсени отдолу с разноцветни глинени търкалца. До нартиката стърчеше високо кулата на звънарницата.
Широкият двор на Великата лавра, засенен от брястове и тополи, бе почти пълен с народ от двата пола; той се притискаше повече до зидовете на черквата и оттам през откритите прозорци гологлав слушаше божествената служба. Такова натрупване на богомолци се случваше винаги, когато царят присъствуваше. Черквата беше тясна извътре, та в такива случаи само големците имаха свободен вход в нея.
Царски оръженосци стояха пред главния вход на стража. Когато и Пантолеон с девойката най-после пристигна и поиска да влезе в черквата, оръженосците му препречиха пътя.
– Не може, църквата е натъпкана. По лицето на Пантолеона се появи досада. Той каза па девойката по гръцки:
– Закъсняхме, дъще. Пустите ми крака не държат.
– Да моите лакти са силни! – каза му ненадейно един висок, рус, твърде хубавец момък, с лице румено като трендафил н със сини умни очи, облечен в зелена богата болярска мантия.
– Да, княже! – каза Пантолеон.
Девойката погледна момъка и лицето й пламна.
– Елате подир мене – каза момъкът. И той тръгна към входа. Оръженосците почтително се оттеглиха. Момъкът със сила пробиваше път из първия притор, напълнен с болярки, после мина и през втория, по-тесен притор и влезе в самата черква, последвам от стареца и девойката. Скоро троицата се разделиха. Момъкът отиде надясно, а Пантолеон и девойката се отбиха наляво до троновете, в които стояха най-първите болярки търновски. Девойката се изправи до тях, развълнувана, с разруменяло лице.
II. Иван Асеневий Храм
Черквата замайваше погледа с богати болярски премени, които лъщяха от сърма, между шестте мраморни колони.
По полилеят бяха запалени всички свещи, както и големите, подобни на брезови стволове свещи от бял восък на двата медни светилника пред олтара. Тия исполински вощеници, дар от първата жена на Ивана-Асеня II, унгарката Анна, при освещаването храма след Клокотнишката битка, се палеха само при редки и особено тържествени случаи. Възтъмните мраморни колони опираха изваяните си капители о краищата на дебелите зидии дъги, що подпираха свода. Из прозорците падаше обилна светлина, та ясно се виждаха фреските, които покриваха стените. През благовонния дим на тамяна в смирното личаха, премрежени, потъмнелите икони на томилото със златни и сребърни венци. Излените от сухо злато венци на иконите на Исуса Христа и на света Богородица, изработени от мозайки, отражаваха трепоглаво пламъците на свещите. Тия скъпоценни венци бяха дарени от Ивана-Асеня II. Той бе заповядал да ги излеят от златните чаши, що бе намерил в шатъра на кир Тодора. Олтарските двери с позлатени резби, извършени от далматински майстори, оставяха да се види през полуоткритата завеса част от вътрешността па олтара, през чиито околчести прозорци утринното слънце хвърляше синкави снопове светлина. Там се мяркаше бялата глава на патриарха, изправен пред престола, зад който се издигаше черното разпятие. Едри гранати, укрепени по ръцете и нозете на спасителя, изображаваха гвоздеите в кървавите рани. Тия скъпоценни камъни бяха от благочестивата царица Ирина, втората съпруга на Ивана-Асеня II, прочута по хубостта си. Пред иконата на св. цар Константина и царица Елена, долепена до една от колоните, висеше голямо кандило от слонова кост, обковано със старо сребро, с чудно изящно изработен филигран, поклонено от Константина Тиха, за да измоли оздравяване на болната си нога. Пред стъпалата на олтара, посред другите мраморни плочи, имаше една по-широка мраморна плоча с издълбани дъбови клони на нея и такива кръстове на четирите й краища, под-които длетото бе начертало три реда едри букви. Под тая плоча спеше прахът на цар Асеня II. Но сега тя не можеше да се види.
Над самите главни врата срещу олтара фреските изображаваха един велик момент: пленението на кир Тодора при Клокотница. Той е вързан и коленичил и дига молебно ръце пред горделиво стоящия Асеня, подпрял се на меч, окръжен от храбри воеводи. Една гръцка императрица с двете си дъщери стои там с наведена глава и моли победителя за милост. Зад тях пленени гръцки велможи. Във въздуха ангели във вълнисти облаци благославяха великия цар…
Като прибавим и издълбания по Асенева заповед на една от мраморните колони надпис в памет на тая велика победа, тоя храм имаше значението не само на богомолен дом, но и на скъпа народна, историческа светиня, един вид свещен музей, хранител на живи спомени от славни дни за България, преживени при най-славният от Асеневците.
И какви събития не бяха видели тия безбройни ангели, светци и мъченици, които като живи гледаха от стените! Тука Асен II при връщането си от победоносния поход до Драч бе коленичил и допрял чело до мраморните плочи, благодарейки бога за великата милост към Асеневски род и към царството; тук бе се венчал с прекрасната Ирина, мила на неговото сърце; тука пръв път бе служил литургия първият патриарх на възобновената, чрез Асеневата политическа мъдрост, българска патриаршия. Тук бе опяна добрата царица Анна и първият й син, покосени рано от немилостивата смърт. Тук витаеше още невидимият дух Асенев, видим само от ангелите и херувимите по стените.
III. Цар и царица
До средната колона отдясно, на един трон под червен балдахин, стояха прави – Смилец, гологлав, и жена му Мария.
Смилец беше мъж висок, около петдесетгодишен, със силно прошарена къдреста коса и с малка къдрава брадичка; малката му хубава, аристократическа глава бе несъразмерна с величината на снагата му, обърната към олтара, отдето се чуваше молящий глас на патриарха. Тая глава, кръгла, имаше римски профил и наумяваше статуята на императора Траяна, която стоеше срещу парадния вход в палата. Но очите на Смилеца бяха лишени от живот – с лениви, уморени погледи, безучастни и разсеяни, като че не виждаха онова, което гледаха.
Багреницата на широки дипли падаше до краката, му, обути в червени чизми, символ на царски сан. През лявото рамо бе преметнат царски пояс с бели цветенца и златни кръстове по него. Разкритата предница на багреницата оставяше да се вижда долня червена талазлива дреха, обсипана с елмази и бисери, със златни гербове, пристегната на кръста с тесен чапраз с диаманти, на който висеше невидимата, скрита под багреницата сабя.
Мария, дебела, с меснато, пълно, отпуснато лице жена, с черни големи очи, дълги клепачи, стоеше много млада при него. Тя стоеше с короната си, зъбчеста отгоре, с яснозелени смарагди и безценни камъни. От двете страни от короната и се спускаха край ушите й обеци от едри гранати, обточени със ситен Маргарит. Два наниза пак от Маргарит увиваха шията й. Багреницата й се спущаше хармонично по снагата й дори до кадифената морава подложка, на която стоеше с мъжа си. Дъщеря на византийския севастократор Константина и внука на императора Андроника, Мария имаше горделивата осанка на рода си и нейните погледи, в противоположност на мъжовите й, се впиваха живи и стремителни, дето погледнеше. Тя често погледваше към купа на болярките до левите тронове и когато съзря девойката, що дойде с Пантолеона, тя леко й кимна приветливо.
Девойката се изчерви и поклони.
Пред трона, зад севастократора Радослава, по-малък брат Смилецов, хубав и с надменен поглед мъж, се трупаха великите боляри и високите сановници царски.
Брадатите им лица, някои от тях с кумански тип, имаха изражения големливи, строги, някои даже сурови. Тия търновски великаши носеха гордий вид на хора, навикнали от половина век насам да правят и трошат царе, силни със съзнанието на своята сила.
Най-личен от тях беше един достопочтен, белобрад, с широко и благородно лице старец, украсен със знакове на най-висок царски болярин и който стоеше най-близо до трона. Това беше знаменитият бан Балдю. Той благоговейно прекланяше чело и правеше широки кръстове на гърди.
Смилец няколко пъти се привежда към него и му пошушва нещо.
По-нататък черквата се пълнеше от други второстепенни боляри. До последнята колона отдясно стоеше и младият румен момък, когото Пантолеон нарече „княз“. Когато всички очи с любопитство или раболепие се устремяваха към царския трон, към царя и царицата, извори на благоволения и високи милости, той впиваше погледи към девойката със сключените вежди, която от време на време крадешком и като случайно спосрещаше погледите си с неговите, развълнувана. Девойките по онова време не се водеха в черква; но днес Пантолеон бе направил изключение, поради деня на царицата, която, както видяхме, отличаваше с благоволението си момата.
Тоя красив момък беше Тодор Светослав, син на Георги Тертера.
Девойката беше гъркиня и се наричаше Евфросина, Службата следваше бавно и тържествено, както обикновено по големи дни. Патриархът бе наредил да се служи „Василева литургия“ в чест на царициния празник. Архидяконът застана пред олтарските двери и зачете, пеешком, молитвата за царя, за царския дом, за войската, за патриарха и за високото духовенство. Тая молитва беше еднаква винаги, само имената се изменяха, Когато извика със звънливия си глас „Еще молимся о здравии великаго, благовеного и самодержавного царя нашего Смилеца“, Светослав пошушна на един ръжд, синеок, със сухо лице болярин, що стоеше до него:
– Кого лъже тоз? Бога или народа? Смилец велик? – Когато той е най-малкият цар, който е видяла тая черква? Благоверен? – Какъв благоверен, когато представлява на българский престол един агарянец, враг на Христовата вяра? И какъв самодържавен, когато безсилието и нищожеството му са едничките качества, които му спечелиха честта да бъде треперлив слуга на Ногая?
Но боляринът го дръпна за полата да мълчи. Из царските врата излезе патриархът. Той беше дребен, беловлас старец, с малко сухо, восъчно-цветно лице на аскет, цяло набърчено от годините, и с рядка бяла брадица. Очите му светеха с необикновена живост и издаваха злъчен темперамент и голяма душевна енергия. Патриаршеската му одежда, бликнала цяла в злато, не лежеше добре на прегърбения му малък стан и златната корона с големи сапфири и емайл прехлупваше до вежди челото му. Изпод короната излизаха в безредица бели вълнести, корави косми. Дългият жезъл, по-висок от главата му, трепереше в старческата му десница. Той закрета към своя трон, недалек от царския, поддържан под лактите от двама дякони. Въпреки дълбоката си старост, той беше жилав и запазваше още сила, за да ходи без чужда помощ, но обичаше да му се прави тая чест пред народа. Патриархът се качи на трона.
Тогава в черквата се въдвори тишина. Всички разбраха, че патриархът ще каже слово, както правеше при всеки личен празник. И Иоаким III започна речта си със слаб и треперлив глас. Той говореше за значението на днешния велик празник на православната черква; после науми на верующите длъжността им към бога, към светата църква, към божите домове и светите отшелници; към вдовиците и сиромасите, нуждающи се от милостиви сърца; похвали смирението и самоотречението от световните съблазни и суети. Изведнаж гласът му зазвуча по-силно, като една тръба, и очите му запламтяха. Захвана да хвърля гръмове въз богомилската ерес, силно разпространена сега из царството. И гняв необуздан измени лицето му. Затекоха като отприщел поток из устата му люти укори, негодующи вопли; старешката ръка треперешком се дигаше към свода, заплашвайки с геена огнена безумците, „ходашие на советъ нечестивихъ“; той немилостиво бичуваше заблудените овци, които се отбиваха от лоното на православната църква, за да се потопят в богомилската скверн. Очите му горяха. Гърдите му се издуваха от вълнение.
Той се обърна към царя:
– И ти, царю, благоверний господарю! Бъди стълб непоколебим на църквата господня, дръж чист, без плевели, винограда, що бог ти е поверил; нека бъде тежка десницата ти за нечестивите разколници, защото те по-срамиха името Христово и лукаво сквернословят по стъгдите, като вавилонски блудници. Проклятие! Проклятие тям! Триж анатема!
Иоаким свърши огнената си проповед, изслушана благоговейно, па седна от умора на трона си и се изгуби там, както беше дребен. Дългата служба се свърши най-после с „многая лета“ за царя и царицата. Смилец слезе от трона си и целуна ръка Иоакиму. Същото стори и Мария. Патриархът я благослови и й честити празника. После Смилец и тя излязоха из черква със свитата си между два реда големи и малки боляри с наведени чела.
Когато минаха притора и излязоха на нартиката, дворът бе почернял от народ: той се наваляше да види царя и царицата и да се нагледа на скъпоценностите и диамантите, от които лъщяха короните и облеклата им. Всички стояха гологлави: обичаят заповядваше това в присъствие на царя.
При източната вратня венценосците минаха между два реда просяци, забръмчали с благословии, и всекиму в ръката се пущаше монета от един болярин в свитата.
На пътя Мария се качи на една позлатена колесница, теглена от два черни коня, повика при себе дъщеря си и съпругата на севастократора Радослава и потегли напред, изпращана от поклоните на болярите и народа. Колесницата се заизкача бавно по урвата към северната врата на Царевец, като се тръскаше тежко по каменната настеля на наклонния път.
Додето ставаше това, Смилец се разговаряше с един висок снажен татарски големец с алено сукнено джубе и такива шалвари. Дрехите му блещяха от сърма. Тоя татарин беше Азатин бей, представителят на Чоки при търновския двор.
В това време великият конюший подведе на Смилеца прекрасния му алест жребец, подарък от императора Михаила III. Той се метна леко на кадифеното синьо седло със златни краищници, па климна приветливо на кланяющето се множество и се изкачи полека по същия път, по който бе тръгнала жена му. Смилец беше добър ездач, предпочиташе коня пред колесницата и изпитваше особено удоволствие да изкарва на показ пред внимателния народ ездаческата си сръчност и добра стойка. Дълго народът гледа яхналия гордо Смилец, додето той потъна в северната порта под кулата, заедно със свитата си.
Слънцето, изскочило високо над Царевец, заливаше с яркия си светлик рано пробудената за весело празнуване столица.
IV. Тежка съдба
Събитието, което описваме, ставаше през най-скръбното и позорно време на второто българско царство, преди падането му под турците.
От половина век насам злата орисница беше сполетяла България в лицето на неспособните й владетели. Веднага след смъртта на Ивана-Асеня II, 1241 година, заредиха се на търновския престол господари слаби или недостойни, или несретници. Приемникът на Ивана-Асеня, Калиман I, роден от първата му жена, Анна, е малолетно десетгодишно момче, което след четиригодишно царуване умира, отровено, казват. Наследва го Михаил (Мицо), втория Асенов син, роден от втората му съпруга, Ирина, недорасъл също, лишен от пълководчески дарби, царува безславно десет години; император Ватаци му отнема всичките области в Тракия и Македония, спечелени от баща му след клокотнишката победа. Намразен от народа за тия несполуки, той бива убит от братовчеда си Калимана, който се прогласял за цар, бидейки най-близкия сродник Асенев, 1257 г. Калиман II обаче кратко време се радва на това положение. Постоянно заплашван с отмъщение от Михаиловите привърженици, той напуска престола и избягва от Търново, скита се немил-недраг из България, додето бива убит някъде от враговете си. С него Асеневската династия се прекратява, на овдовелия престол болярите избират силния болярин Константина Тиха, сърбин родом. Той прави безуспешни усилия за закрепването на държавата си. Една нещастна случка се намесва, за да влоши положението й: счупва се Константину кракът във време на лов. Неспособен да управлява вече, бидейки прикован дълго време на леглото, той оставя жена си Мария, лукава и коварна гъркиня, внучка на византийския император, като опекунка на сина му Михаила и управителка на царството. Тя със своите интриги и жестокости възбужда омразата на болярите и народа. Случват се тогава и татарските нашествия, оплячкосаната и беззащитна страна не може да даде отпор на варварите. Всичко това улеснява пътя към престола на храбрия и честолюбив овчарки Ивайло, конто със своите дружини разбива няколко пъти татарите, става народен кумир и се спуща да превземе Търново. В една битка с него Константин Тихо бива разбит и умъртвен. Мария, за да запази властта, отваря вратите на обсадения град Ивайлу, предлага му ръката си и се венчава за него.
Но късо е и неговото тържество. Принуден да се бори едновременно с татарите и с гърците, които нападат България, той се вижда изместен от Ивана-Асеня III, далечен роднина на Асеневците, който похитва престола с помощта на гръцките войски. Ивайло избягва при кримския хан Ногая, за да проси помощ против враговете си. Ногай заповядва във време на едно пиршество да го убият. Мразен от народа като гръцки натрапник. Иван-Асен III се уплашва от растящото и опасно влияние на болярина Георги Тертера, куманец родом, и една нощ избягва скритом от Търново, като отнася и царското съкровище със себе си.
При велико ликуване на народа бива избран и коронясан за цар Георги Тертер, но и той не оправдава надеждите. В петата година на царуването му България изново бива погазена от свирепи татарски пълчища, предвождани от страшния Ногая, които безмилостно я опустошават. След суетни опити и унижения да запази трона си и той избягва и отива във Византия.
Тогава Ногай влазя в беззащитното Търново, обявява се български владетел, туря на престола за свой наместник един от първите и най-влиятелни боляри, Смилеца заслужил с поведението си доверието му, а сам отива в държавата си през Дунава, заплашвана от съперника му хана Токтая.
През всички тия преврати и промени па държавни глави, България бе раздирана от крамолите на болярите, разделена на партии, от които всяка се домогваше да види на престола своя претендент, за да се докопа до облагите на властта, прибягвайки за тая цел до всички средства. Някои даже викаха гръцка намеса, както за възцаряването на Ивана-Асена III. Византийското пагубно влияние растеше в царския двор при гъркините царици. Постоянни, и повечето пъти неувенчани с успех войни с гърците на лишените от пълководчески дарби владетели изнуряваха безполезно силите на народа. Липсуваше определена държавна политика. Царете, безсилни и без авторитет, напразно се стремяха да укрепят положението си, слаби да обуздаят големите болярски родове, които своеволно сваляха и дигаха династии. Някои от тия фамилии бяха успели да си изкроят иолунезависими княжества, както във Видин Шишмановците и на юг от Стара планина Елтимир. А татарските нашествия превръщаха страната в пустиня. Свободолюбивият дух у народа гаснеше заедно с любовта към отечеството. Безличната народна маса приемаше с равнодушие всеки нов господар, всяка нова промяна, ресигнирана, покорна на съдбата си. Н така, България, разкъсвана от вътрешни раздори, несигурна на границите си, окръжена с врагове, неспособна да се брани, изтощена, изгубила вяра във водителите си и в себе си – България на Крума, на Бориса, на Симеона, на Самуила, България на тримата славни Асеновци – стана данница на една татарска орда!
