Текст книги "Братята"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 23 страниц)
10
Лъфкин завършваше втория си ден в Кайро с вечеря в открито кафене на Шари ел-Корниш, близо до парковете. Посръбваше силно черно кафе и гледаше как търговците затварят магазините си, където се продаваха килими, медни джезвета, кожени чанти и спално бельо от Пакистан – всичко бе предназначено за туристите. На няколко метра от него стар продавач внимателно сгъна палатката си и изчезна, без да остави никаква следа.
Лъфкин беше издокаран като съвременен арабин – бял панталон, сако в цвят каки и бяла филцова шапка, която бе нахлупил почти до очите. Наблюдаваше света иззад скъпи слънчеви очила. Лицето и ръцете му бяха загорели, а косата – подстригана съвсем късо. Лъфкин говореше перфектен арабски и се вписваше с лекота в света, простиращ се от Бейрут до Дамаск и Кайро.
Стаята му беше в хотел „Ел-Нил“ на брега на река Нил, на шест оживени пресечки оттук. Докато Лъфкин се разхождаше из града, към него внезапно се присъедини висок слаб чужденец, който говореше трудно разбираем английски. Те се познаваха достатъчно добре, за да си имат доверие, затова продължиха спокойно разходката си.
– Според нас ще стане тази вечер – каза агентът, чиито очи също бяха скрити зад тъмни очила.
– Продължавай.
– В посолството има прием.
– Знам.
– Доста подходящо място. Улицата е много оживена. Бомбата ще бъде в камион.
– Какъв камион?
– Не знаем.
– Нещо друго?
– Нищо – отвърна агентът и се изгуби в тълпата.
Лъфкин изпи сам бутилка пепси в бара на хотела и се замисли дали да се обади на Теди. Бяха минали четири дни от разговора им в Лангли, а Теди не го беше потърсил повече. И преди се беше случвало. Теди нямаше да се намеси. Напоследък в Кайро беше опасно за американци и западноевропейци и никой не можеше да обвини ЦРУ, че не е предотвратило атентата. След обичайните обвинения и високопарни слова този терористичен акт щеше да бъде заровен дълбоко в дебрите на националната памет, а после забравен. Американците бяха претръпнали от толкова много атентати и покушения както на своя територия, така и в чужбина. Двайсет и четири часа новини, непрекъснати горещи точки – винаги някъде по света имаше криза. Извънредни съобщения, един шок тук, друг шок там, и скоро човек преставаше да следи събитията. Просто не успяваше да им хване края.
Лъфкин напусна бара и се прибра в стаята си. От своя прозорец на четвъртия етаж виждаше вечното гъмжило на града, строен векове наред. Покривът на американското посолство беше точно пред него на по-малко от километър и нещо.
Той отвори едно романче на Луис Л’Амур и зачака фойерверките.
Камионът беше всъщност двутонен пикап волво, зареден от горе до долу с хиляда и шестстотин килограма пластичен експлозив, произведен в Румъния. На вратата беше красиво изписан фирменият знак на един известен доставчик на храни в Кайро, който снабдяваше повечето западни посолства. Волвото беше паркирано близо до служебния вход, който водеше към сутерена.
Шофьорът беше едър, дружелюбен египтянин, когото охраняващите посолството пехотинци наричаха Шейк. Той често минаваше оттук, докато разнасяше храни и напитки за различни светски събития. Сега лежеше на пода на пикапа си с куршум в черепа.
В десет и двайсет бомбата беше детонирана с дистанционно управление, задействано от стоящ на отсрещната страна на улицата терорист. Щом натисна нужните копчета, той се скри зад една кола, тъй като се страхуваше да погледне.
Експлозията изтръгна няколко носещи колони в сутерена и посолството рухна на една страна. Взривът разпръсна парчета от сградата на стотици метри разстояние. Повечето околни сгради пострадаха сериозно. Стъклата на прозорците в радиус от петстотин метра се напукаха.
Взривът завари Лъфкин да дреме на стола си. Той скочи на крака, излезе на тесния балкон и се взря в облака прах. Покривът на посолството вече не се виждаше. След няколко минути лумнаха пламъци и завиха безкрайни сирени. Лъфкин облегна стола си на парапета на балкона и се намести. Явно нямаше да се спи. Шест минути след взрива електричеството в Гардън Сити угасна и Кайро потъна в мрак, като изключим оранжевите отблясъци от пожара в американското посолство.
Той се обади на Теди.
Когато техникът увери Лъфкин, че линията не се подслушва, гласът на стареца долетя толкова ясно, сякаш единият беше в Ню Йорк, а другият в Бостън.
– Да, Мейнард на телефона.
– Аз съм в Кайро, Теди. И гледам пушеците над нашето посолство.
– Кога го взривиха?
– Преди по-малко от десет минути.
– Колко…
– Не мога да преценя. Аз съм в един хотел на километър и нещо оттам. Според мен много.
– Обади ми се след един час. Тази вечер ще остана тук.
– Дадено.
Теди примъкна количката си до един компютър, натисна няколко клавиша и след секунди откри Арън Лейк. Кандидат-президентът беше на път от Филаделфия към Атланта на борда на лъскавия си нов самолет. В джоба му имаше телефон, малко колкото запалка дигитално устройство, което беше напълно обезопасено срещу подслушване.
Натисна още няколко клавиша, телефонът иззвъня и Теди заговори пред монитора:
– Мистър Лейк, обажда се Теди Мейнард.
Че кой друг би могъл да бъде, помисли си Арън Лейк. Никой друг не можеше да използва този телефон.
– Сам ли сте? – попита Теди.
– Един момент.
Теди почака, а после гласът се обади отново.
– Вече съм в кухнята – каза Лейк.
– Вашият самолет има кухня?
– Да, съвсем малка. Чудесен самолет, мистър Мейнард.
– Добре. Извинявайте, че ви безпокоя, но имам новини. Преди петнайсет минути са взривили американското посолство в Кайро.
– Кой го е взривил?
– Не задавайте такива въпроси.
– Извинете.
– Пресата ще ви обсади. Обмислете какво ще кажете. Моментът е добър да изразите загриженост за жертвите и техните семейства. Сведете политиката до минимум, но поддържайте твърдо тезата си. Сега вашите клипове са пророчески и думите ви ще бъдат повторени многократно.
– Веднага започвам да се готвя.
– Обадете ми се, като стигнете в Атланта.
– Добре.
Четирийсет минути по-късно Лейк и екипът му кацнаха в Атланта. Пресата беше своевременно известена за пристигането му и още преди прахът в Кайро да се слегне, на летището се бе събрала цяла тълпа. Макар да не бяха получени кадри от посолството, няколко агенции вече съобщаваха за „стотици“ загинали.
На малкия терминал за частни самолети Лейк стоеше пред група развълнувани репортери, някои от които носеха камери и микрофони, други малки касетофончета, а трети старомодни бележници. Той говореше сериозно, без да ползва бележки:
– В този момент ние трябва да се молим за хората, които са убити или ранени в този акт на агресия. Нашите мисли и молитви са с тях и техните семейства, както и със спасителните екипи. Няма да политизирам това събитие, само ще кажа, че е абсурдно нашата страна за пореден път да бъде жертва на терористи. Когато аз стана президент, смъртта на нито един американец няма да остане ненаказана. Ще използвам новата ни армия, за да издиря и унищожа всяка терористична организация, която напада невинни американци. Нямам какво друго да кажа.
С тези думи Лейк потегли, без да обръща внимание на виковете и въпросите от тълпата проскубани псета.
Страхотно, помисли си Теди, който гледаше на живо от бункера си. Кратко, изпълнено със състрадание и все пак страшно сурово. Превъзходно! За пореден път се поздрави, че е избрал такъв прекрасен кандидат.
Когато Лъфкин му се обади отново, в Кайро минаваше полунощ. Пожарът беше потушен и спасителните екипи вадеха телата колкото се може по-бързо. Очевидно твърде много хора бяха погребани под развалините. Лъфкин беше на една пресечка оттам и гледаше заедно с хиляди други. Цареше хаос, а въздухът бе изпълнен с прах и дим. В своята кариера Лъфкин беше виждал много бомбени атентати, но този беше от най-страшните.
Теди завъртя количката из стаята и си наля нова чаша кафе без кофеин. Смразяващите клипове на Лейк щяха да започнат в най-гледаното време. Тази вечер предизборният екип щеше да похарчи три милиона долара, за да всее страх и ужас из цялата страна. Утре щяха да свалят клиповете, като обявят това предварително. От уважение към мъртвите и техните семейства кампанията на Лейк щеше временно да преустанови своите малки предсказания. А утре по обяд щяха да започнат масирани социологически проучвания.
Крайно време беше позитивната нагласа към кандидат-президента Лейк рязко да се повиши. Първичните избори в Аризона и Мичиган бяха след по-малко от седмица.
Първите кадри от Кайро показваха разстроен репортер, застанал с гръб към военна барикада. Група войници го гледаха гневно, сякаш щяха да го застрелят, ако още веднъж се опиташе да мине напред. Отвсякъде долиташе вой на сирени и проблясваха светлини. Само че репортерът знаеше твърде малко. Голяма бомба била избухнала в посолството в десет и двайсет, когато там започвал прием; точният брой на жертвите бил неизвестен, но със сигурност били много. Районът бил ограден от армията, която за по-сигурно отцепила и въздушното пространство, така че за жалост нямало да има снимки от хеликоптер. Засега никой не бил поел отговорност за атентата, но все пак репортерът спомена имената на три радикални групи. Обичайните заподозрени.
– Може да е някоя от тях, а може и някоя друга – подхвърли услужливо той. Тъй като не можеше да заснеме труповете, операторът трябваше да продължи да снима репортера, а тъй като нямаше нищо за казване, той продължи да говори колко опасен е станал Близкият изток, сякаш това беше новина и той бе изпратен да я отрази.
Лъфкин се обади на Теди към осем вечерта, за да му съобщи, че американският посланик в Египет не може да бъде открит и че има опасност той да е под развалините. Поне такива били слуховете. Докато разговаряше с Лъфкин по телефона, Теди гледаше репортера на лишения от звук екран; клипът на Лейк за тероризма вървеше на друг екран. Той показваше руините, кръвта, телата и терористите от някакъв друг атентат, а после спокойният, но силен и откровен глас на Арън Лейк обеща отмъщение.
Точно навреме, помисли си Теди.
В полунощ един съветник събуди Теди с чай с лимон и вегетариански сандвич. Както често се случваше, Мейнард бе задрямал в количката си. На стената с телевизионните екрани се движеха образи без звук. Когато помощникът си тръгна, Теди натисна едно копче и се заслуша.
Слънцето в Кайро отдавна бе изгряло. Посланикът не беше намерени се предполагаше, че е някъде сред развалините.
Теди никога не се бе срещал с посланика в Египет, който и без това беше никому неизвестен, но сега бъбривите репортери го идеализираха и възхваляваха като велик американец. Смъртта му не безпокоеше особено Теди, макар че тя щеше да засили критиките към ЦРУ. Освен това щеше да придаде тежест на последиците от атентата, което от своя страна бе добре дошло за Арън Лейк.
Досега бяха открити шейсет и един трупа. Египетските власти обвиняваха Идал. За тях той беше най-вероятният извършител, защото малката му армия беше взривила три западни посолства през последните шестнайсет месеца и защото той открито призоваваше към война със Съединените щати. Според настоящото досие на Идал в ЦРУ той разполагаше с трийсет войници и годишен бюджет от около пет милиона долара, като почти цялата сума идваше от Либия и Саудитска Арабия. На пресата обаче се намекваше, че става въпрос за армия от хиляда войници, разполагаща с неограничени средства, с които да тероризира невинните американци.
Израелците знаеха какво закусва Идал. Знаеха и къде. Можеха да го хванат поне десетина пъти, но засега той водеше своята малка война далеч от тях. Докато терористът убиваше американци и западноевропейци, на израелците не им пукаше особено. Те имаха полза американците да мразят ислямските фундаменталисти.
Теди се нахрани бавно, а после пак подремна. Лъфкин се обади към обяд египетско време, за да съобщи, че телата на посланика и жена му са намерени. Досега бяха открити осемдесет и четири трупа, от които седемдесет и три бяха на американци.
Камерите застигнаха Арън Лейк пред един завод в Мариета, Джорджия. Той се здрависваше в тъмнината с работниците при пристигането на новата смяна. Когато го попитаха за събитията в Кайро, кандидатът за президент отговори:
– Преди шестнайсет месеца същите тези престъпници взривиха две наши посолства и убиха трийсет американци, а ние не направихме нищо, за да ги спрем. Те са безочливи, защото на нас ни липсва твърдост да се борим с тях. Когато стана президент, ние ще обявим война на тези терористи и ще спрем убийствата.
Суровите думи бяха заразителни и докато Америка научаваше ужасните новини от Кайро, още седем кандидати лееха заплахи и ултиматуми. Дори и най-пасивните сега звучаха като родени за стрелба.
11
В Айова отново валеше сняг, завихряше се по вятъра, превръщаше се в киша по улиците и тротоарите и караше Куинс Гарб да мечтае за плажове и жарко слънце. Той покри лицето си, докато вървеше по главната улица, уж да се предпази, но всъщност просто не искаше да говори с никого. Не искаше някой да го види как отново се вмъква в пощата.
В кутията му имаше писмо. Едно от онези. Челюстта му увисна, а ръцете му замръзнаха, когато го видя да лежи заедно с някакви рекламни листовки, невинно като картичка от стар приятел. Куинс се огледа на всички страни като гузен крадец, а после измъкна писмото и го мушна под палтото си.
Жена му беше в болницата, за да организира бал за децата инвалиди, така че къщата му бе празна, като изключим една прислужница, която по цял ден дремеше до пералнята. Куинс не й беше повишавал заплатата от осем години. Той потегли към дома си бавно, като се бореше със снега и вятъра, проклинаше изнудвача, влязъл в живота му под маската на любовта, и се питаше какво ли съдържа писмото, което натежаваше до сърцето му с всяка изминала минута.
Влезе през входната врата, като се стараеше да вдига възможно най-много шум. От прислужницата нямаше и следа. Куинс се качи горе в спалнята си и заключи вратата. Под дюшека му имаше пистолет. Банкерът хвърли палтото и ръкавиците си на едно кресло, после свали и сакото си, седна на ръба на леглото и разгледа плика. Същата виолетова хартия, същият почерк – всичко беше същото, а печатът беше ударен в Джаксънвил преди два дни. Скъса плика и извади единствения лист.
Скъпи Куинс,
Много ти благодаря за парите. За да не ме помислиш за напълно безчувствен, искам да ти кажа, че те отидоха за жена ми и децата ми. Горкичките, толкова много страдат. Аз съм в затвора, а те нямат никакви средства. Жена ми страда от хронична депресия и не може да работи. Четирите ми деца се изхранват от помощи и купони за храна.
Сто хиляди долара би трябвало да ги поохранят, помисли си Куинс.
Те живеят в общинско жилище и нямат редовен транспорт. Затова отново ти благодаря за помощта. С още петдесет хиляди бих могъл да изплатя дълговете им и да ги пратя на училище.
Правилата са същите като преди; парите трябва да изпратиш на същото място, иначе тайният ти живот ще бъде разгласен. Направи го и този път, Куинс, и се заклевам, че това е последното ми писмо.
Отново благодаря.
С любов,Рики
Куинс отиде в банята и отвори аптечката, където намери валиума на жена си. Взе две хапчета, но се замисли дали да не ги изпие всичките. Трябваше да си легне, но не можеше да използва леглото, защото щеше да се омачка и някой щеше да започне да задава въпроси. Затова той се просна на пода на изтъркания, но чист килим, и зачака хапчетата да подействат.
Беше просил, спестявал и дори малко послъгал, за да вземе назаем първата сума за Рики. По никакъв начин не би могъл да измъкне още петдесет хиляди от личните си доходи, които вече доближаваха границата на фалита. Хубавата му просторна къща бе обременена с голяма ипотека, държана от баща му. Старецът се подписваше и на заплатата му. Колите му бяха скъпи и вносни, но с голям километраж и ниска пазарна стойност. Кой в Бейкърс, Айова, би поискал да купи единайсетгодишен мерцедес?
Но дори и да успееше някак си да открадне парите, престъпникът Рики просто щеше отново да му благодари и да поиска още.
Свършено беше с него.
Време беше за хапчетата. Време беше за пистолета.
Телефонът го сепна. Без да се замисли, Куинс скочи на крака и сграбчи слушалката.
– Ало? – изръмжа той.
– Къде се помайваш? – Беше баща му с до болка познатия си тон.
– Аз, ъъъ, не се чувствам добре – успя да каже Куинс, като гледаше часовника си и си припомняше, че в десет и половина трябваше да се срещне с много важен инспектор от данъчните служби.
– Пет пари не давам как се чувстваш. Мистър Колхърст от данъчното чака в кабинета ми от петнайсет минути.
– Повръщам, тате – отвърна Куинс и отново потръпна при произнасянето на думата „тате“.
– Лъжеш. Ако си болен, защо не се обади? Гладис ми каза, че те е видяла малко преди десет да вървиш към пощата. Какво, по дяволите, става тук?
– Извини ме, но трябва да отида до тоалетната. Ще ти се обадя по-късно. – Куинс затвори.
Валиумът го обгърна като приятна мъгла и той седна на ръба на леглото си и се загледа в пръснатите по пода виолетови късчета. Идеите му идваха мудно, забавени от хапчетата.
Можеше да скрие писмата и да се самоубие. Последното му писмо щеше да хвърли основната вина върху баща му. Смъртта не беше толкова неприятна перспектива; щеше да се отърве от брака, от банката, от татето, от Бейкърс, Айова, и от срама.
Само че щяха да му липсват децата и внуците.
Ами ако това чудовище Рики не научеше за самоубийството и изпратеше друго писмо? Ако някой намереше писмото и все пак разкриеше тайната му дълго след погребението?
Следващата лоша идея включваше конспирация със секретарката, на която той имаше някакво доверие. Можеше да й каже истината и да я помоли да напише на Рики писмо, с което да му съобщи за самоубийството на Куинс Гарб. Двамата с нея можеха да инсценират смъртта му и междувременно да измислят как да се отмъсти на Рики.
Само че Куинс по-скоро би умрял, отколкото да каже на секретарката си.
Третата идея му хрумна, когато валиумът подейства с пълна сила. Тя го накара да се усмихне. Защо да не опита малко откровеност? Да напише писмо на Рики и да признае, че е беден. Да му предложи още десет хиляди и толкова. Ако Рики е твърдо решен да го унищожи, тогава той, Куинс, не би имал друг избор, освен да започне да преследва изнудвача си. Щеше да съобщи на ФБР, да им позволи да проследят писмата и преводите и тогава и двамата щяха да бъдат разкрити най-позорно и да се сгромолясат с гръм и трясък.
Той спа на пода трийсет минути, а после вдигна сакото, ръкавиците и палтото си. Напусна къщата, без да се види с прислужницата. Докато шофираше към града, изпълнен от желание да разкрие истината, си призна на глас, че само парите го интересуваха. Акциите на банката струваха около десет милиона. Един ден те щяха да бъдат негови. Куинс Гарб реши да крие пристрастията си, докато сложи ръка на наследството, а после да живее както му харесва.
Не биваше да губи парите.
Колман Лий притежаваше барака за мексиканска храна на една търговска уличка в покрайнините на Гари, Индиана. Кварталът бе населен предимно с мексиканци. Колман беше на четирийсет и осем години и преди десетилетия бе преживял два неприятни развода. Слава богу, нямаше деца. От много ядене на тако беше станал дебел и муден, имаше увиснало шкембе и големи месести бузи. Колман не беше красив, но със сигурност беше самотен.
Подчинените му бяха предимно мексикански младежи, нелегални емигранти. Рано или късно той се опитваше да изнасили или съблазни всеки един от тях – както и да се наричаха тромавите му усилия. Рядко успяваше и текучеството беше голямо. Търговията също не вървеше, защото хората шушукаха и Колман не се ползваше с уважение. Кой иска да си купува тако от един перверзник?
Той бе наел две малки кутии в пощата на другия край на уличката – едната за работа, другата за собствено удоволствие. Колекционираше порносписания и си ги прибираше почти всеки ден от пощата. Раздавачът в неговия квартал беше странен тип и беше по-добре да не се вдига много шум.
Колман закрачи по мръсния тротоар край паркинга, мина покрай магазините за обувки и козметика на намалени цени, видеотеката за порнофилми, където му бяха забранили да влиза, и бюрото за безработни, построено от провалил се политик в отчаяно търсене на гласове. Пощата беше претъпкана с мексиканци, които не бързаха, защото навън беше студено.
Днешната му кореспонденция се състоеше от две хард-порносписания, опаковани в обикновена кафява хартия, и писмо, което му се стори смътно познато. Пликът беше квадратен и жълненикав, без обратен адрес, а печатът беше от Атлантик Бийч, Флорида. А, да, спомни си той, като взе писмото. Младият Пърси от клиниката за наркомани.
Когато се върна в тесния си кабинет между кухнята и килера, той бързо прелисти списанията, не видя нищо ново и ги сложи на купа при останалите. Отвори писмото от Пърси. Също като двете преди него то беше написано на ръка с печатни букви и адресирано до Уолт – името, което използваше, за да получава порносписанията. Уолт Лий.
Скъпи Уолт,
Писмото ти ми достави огромно удоволствие. Прочетох го няколко пъти. Ти пишеш толкова хубаво. Както ти казах, аз съм тук от близо осемнайсет месеца и понякога се чувствам много самотен. Държа твоите писма под дюшека си и ги препрочитам, когато се чувствам съвсем изоставен. Къде си се научил да пишеш така? Моля те, отговори ми възможно най-скоро.
С малко късмет ще ме пуснат през април. Не знам къде да ида и какво да правя. Страшно ми става, като си помисля, че ще изляза оттук след близо две години и няма да си имам никого. Надявам се дотогава още да си пишем.
Наистина ми е много неудобно да те помоля, но все пак ще го направя, защото нямам към кого друг да се обърна. Можеш спокойно да ми откажеш и това няма да навреди на приятелството ни, но би ли могъл да ми заемеш хиляда долара? Тук има едно магазинче за книги и музика, където продават романчета и компакт-дискове на кредит и аз, така да се каже, доста съм задлъжнял.
Благодаря ти за всичко, Уолт. Моля те, пиши ми по-скоро. Обожавам писмата ти.
Твой Пърси
Хиляда долара? Що за мошеник беше тоя? Калман подуши нещо гнило. Скъса писмото на парченца и ги изхвърли.
– Хиляда долара – изхъмка той и пак посегна към списанията.
Къртис не беше истинското име на бижутера от Далас. Използваше го за кореспонденцията си с Рики от клиниката, но всъщност се казваше Ван Кейтс.
Мистър Кейтс беше на петдесет и осем години, привидно щастливо женен, с три деца и две внучета. Той и съпругата му притежаваха шест магазина за бижутерия в търговски центрове в Далас. На хартия имаха два милиона и ги бяха спечелили сами. Имаха и красива нова къща в Хайленд Парк с отделни спални в противоположни крила. Срещаха се в кухнята за кафе и в хола, за да гледат телевизия или внучетата си.
Мистър Кейтс понякога се поддаваше на склонностите си, но винаги при пълна предпазливост. Никой не знаеше. Кореспонденцията му с Рики беше първият му опит да открие любовта чрез обяви и той беше възхитен от резултата. Беше наел кутия в пощата до един от магазините си и използваше името Къртис В. Кейтс.
Виолетовият плик беше адресиран до Къртис Кейтс и докато сядаше в колата си и внимателно отваряше писмото, бижутерът не забеляза нищо нередно. Просто ново сладко писъмце от любимия му Рики. Още първите думи обаче го удариха като гръм.
Скъпи Ван Кейтс,
Купонът свърши, приятелче. Аз не се казвам Рики, а ти не си Къртис. Аз не съм млад гей, който търси любов. Ти обаче имаш ужасна тайна и сигурно не би искал тя да се разчуе. Аз бих могъл да ти помогна.
Сделката е следната: преведи сумата от 100000 долара на сметката на Бумър Риълти, №144-DXN-9593 в Женева Тръст Банк в Насау, Бахамските острови.
Направи го незабавно! Не се шегувам. Това е изнудване и ти си натясно. Ако не получа парите до десет дни, ще изпратя на жена ти, мисис Гленда Кейтс, колетче с копия от всички писма, снимки и т.н.
Изпрати парите и ще те оставя на мира.
Твой Рики
Макар и след доста време Ван успя да излезе на детелината на магистралата Далас І-635 и не след дълго стигна колелото на І-820 около Форт Уърт и зави към Далас, като караше точно с осемдесет километра в час в дясното платно, без да обръща внимание на нетърпеливите шофьори зад него. Ако плачът можеше да му помогне, той би се наплакал хубаво. Сълзите не го притесняваха, особено когато бе скрит в ягуара си.
Само че беше твърде ядосан, за да заплаче, и твърде бесен, за да се чувства отритнат. И твърде изплашен, за да си губи времето, като копнее за човек, който не съществува. Трябваше да се действа – бързо, решително и потайно.
Въпреки всичко се натъжи и в крайна сметка отби встрани. Паркира, без да гаси мотора. Всички онези прекрасни мечти за Рики, безбройните часове, прекарани в съзерцание на красивото лице с неговата лукава усмивчица и в четене на писмата му – тъжни, забавни, отчаяни, изпълнени с надежда – как бе възможно писменото слово да съхрани и предаде толкова много емоции? Та той практически бе научил писмата наизуст.
А Рики беше само момче, толкова млад и страстен и все пак самотен. Един нежен младеж, който се нуждаеше от зряла връзка. Онзи Рики, когото той бе обикнал, търсеше любовната прегръдка на по-възрастен мъж и Къртис/Ван кроеше планове от месеци. Беше решил да се видят на изложението на диаманти в Орландо, докато жена му щеше да бъде в Ел Пасо при сестра си. Ван беше отработил всички детайли и не бе оставил никакви следи.
Накрая все пак се разплака. Нещастният Ван лееше сълзи без притеснение или срам. Никой не можеше да го види; другите коли профучаваха край него със сто и трийсет километра в час.
Той се закле да отмъсти като всеки отхвърлен любовник. Реши да издири този звяр, това чудовище, което се бе представило като Рики и бе разбило сърцето му.
Когато хлипанията утихнаха, той се замисли за жена си и семейството си и това пресуши сълзите му. Тя щеше да получи всички магазини, двата милиона долара и новата къща с отделните спални, а на него щяха да му останат само подигравките, презрението и клюките, така любими на техния град. Децата му щяха да последват парите и през целия си живот неговите внучета щяха да чуват намеци за дядо си.
Върна се в дясното платно и отново подкара с осемдесет километра в час, като препрочиташе писмото, докато другите коли профучаваха край него.
Нямаше на кого да се обади, нямаше банкер, на когото да разчита да провери сметката на Бахамите, нямаше адвокат, с когото би могъл да се посъветва, нито приятел, с когото да сподели мъката си.
За човек, който отдавна живееше двоен живот и бе свикнал да бъде предпазлив, сумата не беше непосилна. Жена му следеше всеки цент и вкъщи, и в магазините, и затова Ван отдавна бе усъвършенствал свои начини да крие пари. Заделяше настрана рубини, перли и понякога дребни диаманти и по-късно ги продаваше на други бижутери срещу пари в брой. Това беше често срещана практика в бизнеса. Ван имаше цели кутии с пари – кутии от обувки, подредени в огнеупорна каса в един малък склад в Плано. Парите за следващия живот, когато той и Рики щяха да обикалят света и да изхарчат заедно всичко в едно безкрайно пътешествие.
– Кучи син! – процеди той през зъби, а после го повтори отново и отново.
Защо не пишеше на този изнудвач и не излъжеше, че няма пари? Защо не го заплашеше да разкрие игричките му? Защо не отвърнеше на удара?
Защото копелето много добре знаеше какво прави. Той беше проучил Ван достатъчно добре, за да разбере истинското му име и името на жена му – той знаеше, че Ван има пари.
Паркира пред къщата и видя Гленда да мете тротоара.
– Къде беше, скъпи? – попита тя любезно.
– По работа – отвърна той с усмивка.
– Доста се забави – каза тя, без да спре да мете.
Така му беше писнало. Тя го следеше кога се прибира! Трийсет години беше под нейния чехъл, тая жена засичаше с хронометър всяка негова стъпка!
Целуна я леко по врата по навик, а после отиде в мазето, където заключи вратата и отново заплака. Къщата беше неговият затвор (с вноската от седем хиляди и осемстотин долара на месец за погасяване на ипотеката я чувстваше точно така). Жена му беше пазачът, ключарят. Единственият път за бягство току-що беше отрязан и заменен от един хладнокръвен изнудвач.
