Текст книги "Братята"

21

Случаят с откраднатия клетъчен телефон занимаваше затворниците в Тръмбъл през последния месец. Мистър Тий Боун, кльощав гамен от Маями, осъден на двайсет години за продажба на наркотици, се беше сдобил с тази играчка по неизяснен начин. Клетъчните телефони бяха строго забранени в Тръмбъл и начинът, по който бе внесен този, породи повече слухове от сексуалния живот на Тийн Карл. Малцината, които го бяха виждали, го описваха (не в съда, а неофициално) като не по-голям от хронометър. Мистър Тий Боун беше забелязан да се крие в сенките, превит в кръста, опрял брадичка на гърдите си и обърнал гръб към света, да говори по телефона. Без съмнение все още ръководеше уличната продажба на наркотици в Маями.

После телефонът изчезна. Мистър Тий Боун обяви на всеослушание, че ще убие крадеца, а когато заплахите не дадоха резултат, обеща награда от хиляда долара в брой. Подозренията падаха върху друг млад дилър, Зоро, чийто квартал в Атланта беше не по-малко страшен от този на Тий Боун. Не беше изключено да се стигне до убийство и затова пазачите и началниците се намесиха и увериха двамата, че ще ги изпратят в друг затвор, ако нещата излязат извън контрол. Наказанието беше прехвърляне в заведение със средно строга охрана и затворници, които разбираха от насилие.

Някой каза на Тий Боун за седмичните заседания на Братята и не след дълго той намери Тий Карл и подаде иск. Искаше да получи телефона си обратно плюс един милион долара за нанесени щети.

Когато за пръв път бе свикано заседание по този въпрос, в столовата се появи един заместник-началник и Братята бързо отложиха делото. Същото нещо се случи и преди втория процес. Въпросът дали някой притежава забранения клетъчен телефон не можеше да бъде дискутиран пред администрацията. Пазачите, които гледаха ежеседмичните заседания, не издаваха нищо.

Накрая съдия Спайсър успя да убеди един от административните служители, че момчетата имат частен спор и не е необходима външна намеса.

– Опитваме се да уредим дребни разногласия – прошепна той – и това трябва да стане при закрити врати.

Молбата му бе предадена нагоре и при третото заседание столовата беше пълна със зрители, повечето от които очакваха да се пролее кръв. Единственият представител на властите беше пазачът, който дремеше на един стол в дъното на залата.

И двете страни бяха свикнали със съдебните зали, така че, естествено, мистър Тий Боун и Зоро сами представляваха интересите си. Съдия Бийч прекара по-голямата част от първия час в опити да наложи приличен език. Накрая се предаде. Ищецът сипеше бесни обвинения, които не биха могли да бъдат доказани дори и с помощта на хиляда агенти на ФБР. Зоро отричаше също така шумно и енергично. Мистър Тий Боун нанесе тежки удари с писмени показания от двама свидетели, чиито имена научиха само Братята. Свидетелите твърдяха, че са видели с очите си как Зоро се опитва да се скрие, докато говори по миниатюрен телефон.

Гневният отговор на Зоро описа свидетелите с думи, каквито Братята никога не бяха чували.

Съкрушителният удар дойде като гръм от ясно небе. Мистър Тий Боун представи най-изненадващо веществени доказателства, прилагайки хитър ход, на който би се възхитил и най-изпеченият адвокат. Беше успял да получи разпечатка на телефонните си разговори и показа пред съда черно на бяло, че от неговия номер са проведени точно петдесет и четири разговора с Югоизточна Атланта. Неговите поддръжници, които засега бяха мнозинство, но всеки момент можеха да пренасочат лоялността си, викаха и подсвиркваха, докато Тий Карл не удари с пластмасовото си чукче и не въдвори тишина.

Зоро не успя да реагира навреме и колебанието му го довърши. Наредиха му да предаде телефона на Братята в срок от двайсет и четири часа и да заплати на мистър Тий Боун четиристотин и петдесет долара за проведените междуградски разговори. Ако това не станеше, въпросът щеше да бъде отнесен до началника на затвора, а Братята щяха да обявят, че Зоро наистина притежава незаконен клетъчен телефон.

Освен това Братята разпоредиха двамата да не се приближават на по-малко от метър и половина един от друг, дори и по време на хранене.

Тий Карл удари с чукчето и тълпата шумно тръгна към изхода. А той важно обяви следващото дело, поредната дребна комарджийска разправия, и зачака зрителите да се разотидат.

– Тишина! – крещеше той, но шумът само се усилваше.

Братята се върнаха към вестниците и списанията си.

– Тишина! – изкрещя отново Тий Карл и удари с чукчето си.

– Млъквай – извика му Спайсър. – Ти вдигаш най-много шум.

– Това ми е работата – отвърна заядливо Тий Карл, а къдриците на перуката му заподскачаха във всички посоки.

Когато столовата се опразни, в нея бе останал само един затворник. Тий Карл се огледа и най-накрая го попита:

– Вие ли сте мистър Хутън?

– Не, сър – отвърна младежът.

– Тогава мистър Дженкинс?

– Не, сър.

– И аз така си помислих. Делото „Хутън срещу Дженкинс“ се отлага поради неявяване на страните – обяви Тий Карл и демонстративно записа това в протокола си.

– Кой сте вие? – попита Спайсър младежа, който седеше сам и се оглеждаше неуверено. Тримата мъже в резедави роби го гледаха, а също и клоунът със сивата перука, старата ръждивокафява пижама и лилавите чехли без чорапи. Кои бяха тези хора?

Младежът бавно се изправи и пристъпи несигурно към тях.

– Имам нужда от помощ – изрече той почти страхливо.

– Имате ли подаден иск? – изръмжа Тий Карл.

– Не, сър.

– Тогава трябва да…

– Млъквай! – каза Спайсър. – Заседанието се закрива. Върви си.

Тий Карл затръшна тефтера, където водеше протоколите си, ритна сгъваемия стол и изхвърча от столовата. Чехлите му се плъзгаха по плочките, а перуката му се тресеше зад него.

Младежът изглеждаше готов да се разплаче.

– Какво можем да направим за вас? – попита Ярбър.

Момчето държеше малка картонена кутия и Братята знаеха от опит, че тя съдържа документите, които го бяха довели в Тръмбъл.

– Имам нужда от помощ – повтори плахо той. – Пристигнах миналата седмица и ми казаха, че вие можете да ми помогнете за обжалването.

– Нямате ли адвокат? – попита Бийч.

– Имах. Не беше много добър. Той е една от причините да съм тук.

– Защо ви осъдиха? – попита Спайсър.

– Не знам. Наистина не знам.

– Нямаше ли процес?

– Имаше. Имаше дълъг процес.

– И съдебните заседатели ви обявиха за виновен?

– Да. Заедно с още няколко души. Казаха, че сме част от конспирация.

– Конспирация за какво?

– За внос на кокаин.

Поредният наркопласьор. На Братята изведнъж им се прииска да се върнат към кореспонденцията си.

– Колко ви дадоха?

– Четирийсет и осем години.

– Четирийсет и осем! На колко години сте?

– На двайсет и три.

Кореспонденцията беше моментално забравена. Братята погледнаха тъжното младо лице и се опитаха да си го представят след петдесет години. Младежът щеше да излезе оттук на седемдесет и една; въображението не им стигаше. Всеки от Братята щеше да излезе от Тръмбъл по-млад от това хлапе.

– Вземи си стол – каза Ярбър.

Момчето взе най-близкия и го сложи пред масата им. Дори и Спайсър усети някакво съчувствие към него.

– Как се казваш? – попита Ярбър.

– Бъстър.

– Добре, Бъстър, какво си направил, че са ти дали четирийсет и осем години?

Момчето заразказва припряно. Докато балансираше кутията с документите на коленете си и гледаше втренчено към пода, Бъстър започна с думите, че нито той, нито баща му някога са имали неприятности със закона. Притежавали пристан за лодки в Пенсакола. Ловели риба, плавали и обичали морето и работата на пристана била идеалното занимание за тях. Продали старо рибарско корабче на някакъв човек от Форт Лодърдейл, американец, който платил в брой – деветдесет и пет хиляди долара. Парите отишли в банката, или поне така смятал Бъстър. Няколко месеца по-късно човекът се върнал да иска една дванайсетметрова моторница, за която платил осемдесет хиляди долара. Във Флорида плавателните съдове често се плащали в брой. Последвали трета и четвърта покупка. Бъстър и баща му знаели къде да намерят хубави рибарски корабчета втора ръка, които да поправят и обновят. Обичали сами да си вършат работата. След петата покупка дошли наркоченгетата. Задавали въпроси, отправяли смътни заплахи, искали да видят счетоводните книги. Отначало бащата на Бъстър отказал, а после двамата наели адвокат, който ги посъветвал да не се съгласяват. Няколко месеца не се случило нищо.

Бъстър и баща му били арестувани в три през нощта в неделя от група тъпанари с бронирани жилетки и достатъчно оръжие за окупирането на цяла Пенсакола. Измъкнали ги полуоблечени от тяхната къщичка до залива. Всичко било осветено с прожектори. Документацията по делото била дебела три сантиметра – сто и шейсет страници, осемдесет и едно обвинения в конспирация за внос на кокаин. Бъстър имал копие от всичко това в кутията си. Той и баща му едва се споменавали в тези сто и шейсет страници, но въпреки това били посочени като обвиняеми заедно с човека, на когото продали корабчетата, и с още двайсет и пет души, за които никога не били чували. Единайсет от тях били колумбийци. Трима били адвокати. Останалите били от Южна Флорида.

Американският прокурор им предложил сделка – две години на човек, ако се признаят за виновни и съдействат срещу другите обвиняеми. Да се признаят за виновни в какво? Те не били направили нищо нередно. Познавали само един от останалите двайсет и шест обвиняеми. Никога не били виждали кокаин.

Бащата на Бъстър направил втора ипотека на къщата им, за да намери двайсет хиляди долара за адвокат, но изборът се оказал абсолютно погрешен. На процеса с ужас установили, че седят на същата маса с колумбийците и истинските наркотрафиканти. Седели в една и съща част на съдебната зала, сякаш всички били съконспиратори и част от добре смазан механизъм за контрабанда на наркотици. От другата страна, близо до съдебните заседатели, седели правителствените адвокати, група надути копелета в тъмни костюми, които си водели бележки и ги гледали с омраза, като че ли Бъстър и баща му били изнасилвачи на деца. Съдебните заседатели ги гледали по същия начин.

През седемте седмици на процеса Бъстър и баща му били практически игнорирани. Имената им били споменати само три пъти. Основното обвинение срещу тях било, че доставяли и преустройвали рибарски корабчета с тихи двигатели за транспорт на наркотици от Мексико до различни места по крайбрежието на Флорида. Адвокатът им, който се оплаквал, че не му плащат достатъчно за седемседмичен процес, не успял да докаже несъстоятелността на тези общи обвинения. Въпреки това правителствените адвокати не се занимавали много с тях и се интересували предимно от осъждането на колумбийците.

Само че нямало и нужда да доказват кой знае какво. Съдебните заседатели били много добре подбрани. След осем дни съвещания, очевидно уморени и изнервени, заседателите обявили всички конспиратори за виновни по всички параграфи. Един месец по-късно след обявяването на присъдата бащата на Бъстър се самоубил.

Докато разказваше, момчето изглеждаше готово да заплаче. Но все пак накрая издаде напред брадичка, скръцна със зъби и каза:

– Не съм направил нищо нередно.

Със сигурност не беше първият затворник в Тръмбъл, който твърдеше, че е невинен. Докато го гледаше и слушаше, Бийч си спомни за един младеж, когото бе осъдил на четирийсет години за контрабанда на наркотици в Тексас. Обвиняемият имаше тежко детство, беше необразован и притежаваше дълго досие като малолетен престъпник. Нямаше кой знае какви шансове в живота. Бийч го беше поучавал важно, отвисоко, горд, че е дал такава строга присъда. Тия проклети наркодилъри трябваше да бъдат разкарани от улиците!

Арестувай някой консерватор и ще получиш либерал. След три години в затвора Бийч се измъчваше за много от хората, на които бе дал тежки присъди. Хора, които бяха далеч по-виновни от този Бъстър. Хлапета, които просто бяха сбъркали.

Фин Ярбър гледаше, слушаше и изпитваше огромно съчувствие към младежа. Всички в Тръмбъл разказваха тъжни истории и след като ги слуша около месец, той се научи почти на нищо да не вярва. Бъстър обаче звучеше правдоподобно. През следващите четирийсет и осем години той щеше да вегетира и да старее, все за сметка на данъкоплатците. Ядене три пъти на ден. Топло легло през нощта – по последни сметки един федерален затворник струваше на държавата трийсет и една хиляди долара годишно. Какво прахосничество. Половината затворници в Тръмбъл не бяха за тук. Това бяха кротки мъже, които трябваше да бъдат наказани с тежки глоби и обществено полезен труд.

Джо Рой Спайсър слушаше трогателната история на Бъстър и преценяваше с какво би могло да им бъде полезно момчето. Имаше две възможности. Първо, според Спайсър телефоните не се използваха достатъчно в тяхната операция. Братята бяха старци, които пишеха писма от името на млади мъже. Твърде рисковано беше да се обадят например на Куинс в Айова и да се представят за Рики, един здрав двайсет и осем годишен младеж. Ако за тях работеше някое хлапе като Бъстър, те биха могли да убедят всяка потенциална жертва. В Тръмбъл имаше много младежи и Спайсър беше обмислял няколко варианта. Само че те бяха престъпници и той им нямаше доверие. Бъстър беше влязъл току-що и бе дошъл при Братята за помощ. Той би могъл да бъде манипулиран.

Втората възможност беше следствие от първата. Ако Бъстър станеше част от тяхната конспирация, той щеше да бъде тук и след освобождаването на Джо Рой. Изнудването беше твърде доходно, за да бъде изоставено просто така. Бийч и Ярбър се справяха страхотно с писането, но нямаха търговски усет. Вероятно Спайсър би могъл да обучи младия Бъстър да заеме неговото място и да изпраща дела му навън.

Просто една идея.

– Имаш ли някакви пари? – попита Спайсър.

– Не, сър. Загубихме всичко.

– Нямаш семейство, лели, чичовци, братовчеди или приятели, които могат да ти помогнат за съдебните разходи?

– Не, сър. Какви съдебни разходи?

– Обикновено искаме хонорар, за да разгледаме някой случай и да помогнем за обжалването.

– Нямам нищо, сър.

– Мисля, че можем да помогнем – каза Бийч. И без това Спайсър не се занимаваше с обжалванията. Той така и не беше завършил гимназия.

– Нещо като pro bono, нали?

– Про какво? – попита Спайсър.

– Pro bono.

– Какво значи това?

– Безплатни правни услуги – каза Бийч.

– Безплатни услуги значи. И кой ги прави?

– Адвокатите – обясни Ярбър. – От всеки адвокат се очаква да отдели няколко часа от времето си, като помага на хора, които не могат да си позволят да го наемат.

– Това е част от старото английско право – добави Бийч, от което Спайсър още повече се обърка.

– Тук май не се прилага, нали? – попита Джо Рой.

– Ще разгледаме случая ти – каза Ярбър на Бъстър. – Моля те обаче да не храниш големи надежди.

– Благодаря.

Излязоха от столовата заедно – трима бивши съдии в резедави църковни роби, следвани от изплашен млад затворник. Притеснен, но и много любопитен.