Текст книги "Братята"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 23 страниц)
38
Тръгнаха от хотела пеша, без придружители, без ограничения, но със заповедите за помилването си в джобовете, просто за всеки случай. Макар слънцето да печеше по-силно до плажа, въздухът определено беше по-лек. Небето беше по-чисто. Светът отново беше красив. Въздухът бе изпълнен с надежда. Те се усмихваха и се радваха на какво ли не. Разходиха се по булевард Атлантик и лесно се смесиха с туристите.
Обядваха пържола с бира в едно заведение на тротоара, под чадър, за да могат да гледат минувачите. Ядоха и пиха мълчаливо. Затова пък оглеждаха всичко, особено по-младите дами по къси панталонки и изрязани блузки. Затворът ги беше превърнал в старци. Сега те изпитваха нужда да празнуват.
Особено Хатли Бийч. Той бе имал богатство, обществено положение и амбиции, а като федерален съдия и нещо, което бе почти невъзможно да загуби – доживотен пост. Беше паднал отвисоко, бе загубил всичко и през първите две години в Тръмбъл бе изпаднал в депресия. Беше се примирил, че ще умре там, и сериозно мислеше за самоубийство. Сега, на петдесет и шест годишна възраст, той изплуваше от мрака в прекрасна форма. Беше отслабнал с десет килограма, загорял, в добро здраве, разведен с жената, която нямаше други качества освен парите си, а скоро щеше да бъде милионер. Не е зле за човек на моята възраст, повтаряше си той. Децата му липсваха, но те бяха последвали парите и бяха забравили за него.
Хатли Бийч беше готов да се позабавлява.
Спайсър също искаше да празнува, най-добре в някое казино. Жена му нямаше международен паспорт и щяха да минат няколко седмици, преди да дойде при него в Лондон или където решаха да отидат. Дали имаше казина в Европа? Бийч смяташе, че има. Ярбър нямаше представа, а и не го интересуваше.
Фин беше най-резервираният от тримата. Той пи сода вместо бира и не обърна внимание на разхождащата се край тях женска плът. Той вече беше в Европа. Никога нямаше да се върне в родината си. Беше на шейсет години, в прекрасна форма, а сега и с много пари, и смяташе да обикаля Италия и Гърция през следващите десет години.
На отсрещната страна на улицата откриха малка книжарница и купиха няколко туристически справочника. В магазин за плажни принадлежности намериха подходящи слънчеви очила. После стана време отново да се срещнат с Джак Аргроу и да приключат със сделката.
Клокнър и компания ги видяха да се връщат в „Сий Търтъл Ин“. На Клокнър и компания им беше писнало от Нептун Бийч, „Питс“, „Сий Търтъл“ и претъпканата им къща. Шестима агенти, включително Чап и Уес, още бяха там и с нетърпение чакаха да ги пратят другаде. Те бяха открили Братята, бяха ги изкарали от Тръмбъл, бяха ги довели на плажа и сега просто искаха тримата да напуснат страната.
Джак Аргроу не беше докоснал писмата, или поне те изглеждаха недокоснати. Лежаха, увити в калъфката, на канапето, на същото място, където Спайсър ги бе оставил.
– Парите са на път – каза Аргроу, когато тримата се настаниха.
Теди продължаваше да гледа от Лангли. Братята вече бяха облечени в плажни тоалети. Ярбър носеше рибарска шапка с петнайсетсантиметрова козирка. Спайсър носеше сламена шапка и жълта фланелка. Републиканецът Бийч носеше панталонки в цвят каки, плетен пуловер и шапка за голф.
На масата имаше три дебели плика. Аргроу връчи по един на всеки от Братята.
– Вътре са новите ви самоличности. Актове за раждане, кредитни карти. Карти за социално осигуряване.
– Ами международни паспорти? – попита Ярбър.
– В съседната стая има фотограф. За паспортите и шофьорските книжки трябват снимки. Ще отнеме трийсет минути. Освен това има по пет хиляди долара в брой в тези малки пликове тук.
– Аз Харви Мос ли съм? – попита Спайсър, като погледна акта си за раждане.
– Да. Не ви ли харесва името Харви?
– Вече ми харесва.
– Отива ти – каза Бийч.
– А ти кой си?
– Джеймс Нънли.
– Приятно ми е, Джеймс.
Аргроу не се усмихна, нито се отпусна дори за миг.
– Трябва да знам кога смятате да пътувате. Хората от Вашингтон искат да напуснете страната възможно най-бързо.
– Трябва да проверя как са полетите до Лондон – каза Ярбър.
– Вече го направихме. Има полет от Джаксънвил за Атланта след два часа. В седем и десет тази вечер има самолет от Атланта за Лондон, летище Хийтроу, който пристига утре рано сутринта.
– Можете ли да ми намерите място?
– Вече го направихме. Първа класа.
– Ами вие? – попита Аргроу, като погледна другите двама.
– На мен ми харесва тук – каза Спайсър.
– Съжалявам. Сключихме сделка.
– Ще вземем същия самолет утре следобед – каза Бийч. – В случай, че всичко е наред с мистър Ярбър.
– Искате ли да ви направим резервации?
– Да, благодаря.
Чап влезе безшумно в стаята и взе калъфката от възглавница от канапето. Тръгна си с писмата.
– Да отидем да направим снимките – предложи Аргроу.
Фин Ярбър, който сега пътуваше като мистър Уилям Маккой от Сан Хосе, Калифорния, стигна до Атланта без проблеми. Един час той обикаля летището, вози се на ескалаторите под и над земята и изпита дълбоко удоволствие от тръпката да бъде сред милиони забързани хора.
Мястото му в първа класа беше масивно разтягащо се кресло. След две чаши шампанско той започна да се унася и да мечтае. Страхуваше се да заспи, защото се страхуваше от събуждането. Беше убеден, че ще се окаже на горното си легло, загледан в стената, отброяващ поредния ден в Тръмбъл.
От един уличен телефон до „Бийч джава“ Джо Рой най-накрая успя да открие жена си. Отначало тя не повярва, че се обажда съпругът й, и отказа да приеме разговорът да е за нейна сметка.
– Кой е? – попита тя.
– Аз съм, скъпа. Вече не съм в затвора.
– Джо Рой?
– Да, а сега слушай. Излязох от затвора, разбра ли? Слушаш ли ме?
– Да. Къде си?
– Отседнал съм в един хотел близо до Джаксънвил, Флорида. Пуснаха ме от затвора тази сутрин.
– Пуснаха? Но как…
– Не питай. Ще ти обясня по-късно. Утре заминавам за Лондон. Искам да отидеш в пощата рано сутринта и да подадеш молба за международен паспорт.
– Лондон? Лондон ли каза?
– Да.
– В Англия?
– Да, точно така. Трябва да отида там за известно време. Това е част от сделката.
– За колко време?
– Две-три години. Слушай, знам, че е трудно за вярване, но аз съм свободен и ние ще живеем в чужбина две-три години.
– Каква е тази сделка? Да не си избягал, Джо Рой? Каза, че не било трудно.
– Не. Пуснаха ме.
– Но на теб ти оставаха повече от двайсет месеца.
– Вече не. Слушай, подай молбата за паспорт и следвай инструкциите.
– Защо ми е международен паспорт?
– За да дойдеш при мен в Европа.
– За две години?
– Точно така.
– Но мама е болна. Не мога просто да замина и да оставя мама.
Той си помисли всичко, което би искал да каже за нейната майка, но замълча. Пое дъх и погледна надолу по улицата.
– Аз заминавам – каза той. – Нямам избор.
– Просто си ела вкъщи – отвърна тя.
– Не мога. Ще ти обясня по-късно.
– Да, не би било зле да ми дадеш някое обяснение.
– Ще ти се обадя утре.
Бийч и Спайсър ядоха морски деликатеси в едно претъпкано с доста по-млади хора ресторантче. Скитаха по тротоарите и в крайна сметка стигнаха до „Питс Бар и Грил“, където гледаха мач на „Брейвс“ и се радваха на шума.
Фин беше някъде над Атлантическия океан, на път към парите им.
Митническият служител на летище Хийтроу едва погледна паспорта на Фин, който беше шедьовър на фалшификацията. Беше доста използван и беше придружавал мистър Уилям Маккой из целия свят. Арън Лейк наистина имаше влиятелни приятели.
Фин взе такси до хотел „Бейзил Стрийт“ в Найтсбридж и плати в брой за най-малката стая, която имаха. Той и Бийч бяха избрали хотела наслуки от туристически справочник. Сградата беше старомодна, пълна с антики. В ресторантчето на горния етаж Фин закуси с кафе, яйца и черен салам, а после излезе да се поразходи. В десет таксито му спря пред банка Метрополитън Тръст в лондонското Сити. Служителката на гишето се учуди на облеклото му – джинси и пуловер, – но когато разбра, че е американец, сви рамене и го изтърпя.
Накараха го да чака един час, но той нямаше нищо против. Фин беше нервен, но не го показваше. Щеше да чака с дни, седмици, месеци, за да получи парите. Беше се научил на търпение. Мистър Макгрегър, който отговаряше за банковите преводи, най-сетне дойде да го вземе. Извини се и каза, че парите били току-що пристигнали. Шестте милиона долара бяха прекосили Атлантика благополучно и вече бяха на британска територия.
Но не за дълго.
– Искам да ги преведа в Швейцария – каза Фин с подходяща доза увереност и опитност.
Този следобед Бийч и Спайсър отлетяха за Атланта. Също като Ярбър те обикаляха летището, наслаждавайки се на неограничената си свобода, докато чакаха полета си за Лондон. Седнаха един до друг в първа класа, ядоха и пиха с часове, гледаха филми и се опитваха да поспят, докато прекосяваха океана.
За тяхно учудване Ярбър ги чакаше на излизане от митническата проверка на Хийтроу. Той им съобщи прекрасната новина, че парите са пристигнали и вече са заминали по предназначение. Бяха скрити в Швейцария. После ги изненада с идеята да отпътуват незабавно.
– Те знаят, че сме тук – каза той, докато пиеха кафе в едно барче на летището. – Да се освободим от тях.
– Мислиш ли, че ни следят? – попита Бийч.
– Да предположим.
– Но защо? – попита Спайсър.
Обсъждаха го половин час, а после започнаха да проверяват полетите. Вниманието им прикова самолетът на „Алиталия“ за Рим. Първа класа, разбира се.
– В Рим говорят ли английски? – попита Спайсър, докато се качваха на борда.
– Всъщност говорят италиански – отвърна Ярбър.
– Мислите ли, че папата ще ни приеме?
– Сигурно е зает.
39
Бъстър се придвижва на зигзаг в западна посока няколко дни, докато накрая не слезе от автобуса в Сан Диего. Океанът го привличаше – първият воден басейн, който бе виждал от месеци. Младежът обиколи доковете, като търсеше работа и си говореше с работниците. Капитанът на чартърно корабче го нае като момче за всичко. Бъстър слезе от корабчето в Лос Кабос, Мексико, в южния край на залива. Пристанището беше пълно със скъпи рибарски лодки и корабчета, много по-хубави от онези, с които някога бяха търгували заедно с баща му. Срещна се с няколко капитани и за два дни си намери работа при един от тях. Клиентите бяха богати американци от Тексас и Калифорния, които прекарваха повече време в пиене, отколкото в риболов. Бъстър не получаваше заплата, но работеше за бакшишите, които ставаха толкова по-големи, колкото повече се наливаха клиентите. В лош ден си докарваше по двеста, при повече късмет – петстотин долара в брой. Живееше в евтин мотел и след няколко дни спря да се оглежда зад гърба си. Лос Кабос скоро стана негов дом.
Уилсън Аргроу внезапно беше преместен от Тръмбъл и изпратен в един затвор с лек режим в Милуоки, където остана само една нощ, преди да избяга. Понеже не съществуваше, нямаше как да го хванат. Джак Аргроу го посрещна на летището с билет в ръка и двамата отлетяха заедно за Вашингтон. Два дни след като напуснаха Флорида, братята Аргроу, Кени Сандс и Роджър Литър, се появиха в Лангли, за да получат следващата си задача.
* * *
Три дни преди да отлети от Вашингтон за конгреса в Денвър, Арън Лейк пристигна в Лангли, за да обядва с директора. Очакваше приятно изживяване – успелият кандидат за пореден път благодари на гения, който го бе подтикнал да се кандидатира. Речта за приемането на номинацията беше написана от един месец, но Теди бе казал, че иска да обсъдят някои негови предложения.
Въведоха го в кабинета на Теди, където старецът го чакаше, завит както винаги с одеялото си. Изглежда блед и уморен, помисли си Лейк. Помощниците изчезнаха, вратата беше затворена и Лейк забеляза, че няма наредена маса. Седнаха встрани от бюрото, лице в лице, много близо един до друг.
Теди хареса речта и направи много малко забележки.
– Речите ви стават прекалено дълги – измърмори той тихо. Но напоследък Лейк имаше толкова много неща за казване.
– Още ги редактираме – каза той.
– Ще спечелите изборите, мистър Лейк – прошепна Теди едва чуто.
– Чувствам се добре, но няма да е лесно.
– Ще спечелите с петнайсет процента.
Лейк спря да се усмихва и се заслуша напрегнато.
– Това е голяма разлика – каза той.
– Проучванията ви дават лека преднина. През следващия месец вицепрезидентът ще ви задмине. Нещата ще останат несигурни до средата на октомври. Тогава ще има ядрена криза, която ще разтърси света. А вие, мистър Лейк, ще бъдете месията.
Тази перспектива изплаши дори месията.
– Война? – попита тихо Лейк.
– Не. Ще има жертви, но те няма да бъдат американци. Натли Ченков ще бъде обвинен, а добрите гласоподаватели в нашата страна ще се стекат към урните. Можете да спечелите дори с двайсет процента.
Лейк си пое дълбоко дъх. Искаше да зададе още въпроси, дори евентуално да възрази за кръвопролитията. Но нямаше смисъл. Планът на Теди за действията им през октомври вече беше задействан. Лейк не можеше да каже или направи нищо, за да го спре.
– Продължавайте в същия дух, мистър Лейк. Същото послание. Светът ще стане много по-страшен и ние трябва да бъдем силни, за да защитим своя начин на живот.
– Досега това послание вършеше работа.
– Опонентът ви ще се отчае. Ще ви атакува заради това, че засягате една-единствена тема и че харчите толкова много пари. Ще ви оплюе и ще постигне някакъв напредък. Не изпадайте в паника. Светът ще се преобърне наопаки през октомври, повярвайте ми.
– Вярвам ви.
– Вие ще спечелите изборите, мистър Лейк. Продължавайте да повтаряте същото послание.
– Това и ще правя.
– Добре. – Теди затвори за миг очи, сякаш искаше да подремне. После ги отвори и заговори: – А сега да минем на друга тема. Любопитен съм какви са плановете ви, щом влезете в Белия дом.
Лейк беше озадачен и му личеше.
Теди продължи:
– Трябва ви партньорка, мистър Лейк, първа дама, някоя, която да благослови Белия дом с присъствието си. Да дава приеми и да украси къщата, хубава жена, достатъчно млада, за да има деца. Отдавна не е имало деца в Белия дом, мистър Лейк.
– Вие се шегувате – каза удивено Лейк.
– Харесва ми тази Джейн Кордел от вашия екип. Тя е на трийсет и осем години, умна, образована и достатъчно хубава, макар че трябва да свали седем-осем килограма. Разводът й е приключил преди дванайсет години и отдавна е забравен. Мисля, че от нея ще излезе страхотна първа дама.
Лейк наклони глава и внезапно се разгневи. Искаше да се нахвърли върху Теди, но за миг не можа да намери думи.
– Да не сте се побъркали? – успя да промърмори той.
– Знаем за Рики – заяви Теди хладнокръвно, а очите му пронизваха Лейк.
Лейк се задави, а когато накрая изпусна дъха си, успя само да изрече едно:
– Господи!
Заби за миг поглед в краката си. Тялото му беше сковано от шока.
На всичкото отгоре Теди му подаде лист хартия. Лейк го взе и веднага разпозна копието от последното си писмо до Рики.
Скъпи Рики,
Мисля, че е най-добре да прекратим кореспонденцията си. Пожелавам ти успешно лечение.
Искрено твой,Ал
Лейк за малко не се впусна да обяснява, че нещата не са каквито изглеждат. Все пак реши да не казва нищо, поне засега. Мъчеха го безкрайни въпроси. Колко знаеха? Как се бяха добрали до писмата? Кой друг знаеше?
Теди го остави да страда мълчаливо. Нямаше закъде да бърза.
Когато мислите му донякъде се проясниха, политикът в Лейк се намеси. Теди му предлагаше изход. Теди му казваше: „Просто ме слушай, синко, и всичко ще бъде наред. Прави каквото ти казвам.“
Затова Лейк преглътна и заяви:
– Аз всъщност я харесвам.
– Естествено. Тя е идеалната партньорка.
– Да. Много е лоялна.
– Спите ли с нея?
– Не. Още не.
– Започнете да го правите. Дръжте се за ръце по време на конгреса. Нека тръгнат клюките, нека природата да си свърши работата. Една седмица преди изборите обявете, че по Коледа ще се жените.
– Голяма или малка сватба?
– Огромна. Светското събитие на годината във Вашингтон.
– Идеята ми харесва.
– Бързо й направете дете. Малко преди встъпването в длъжност обявете, че първата дама е бременна. Ще бъде страхотна новина. Освен това ще бъде толкова хубаво в Белия дом отново да има деца.
Лейк се усмихна, кимна и се престори, че идеята му харесва, а после внезапно се намръщи.
– Някой ще разбере ли за Рики? – попита той.
– Не. Той беше неутрализиран.
– Неутрализиран ли?
– Никога няма да ви пише отново, мистър Лейк. А вие ще бъдете толкова зает да играете с дечицата си, че няма да имате време да мислите за хора като Рики.
– Кой беше тоя Рики?
– Браво, Лейк, това исках да чуя.
– Много съжалявам, мистър Мейнард. Много съжалявам. Повече няма да се случи.
– Разбира се, че няма. Аз притежавам всички писма, мистър Лейк. Не забравяйте това. – Теди забута количката си назад в знак, че срещата е приключила.
– Това беше моментна слабост – каза Лейк.
– Няма значение, Лейк. Грижете се за Джейн. Купете й нови дрехи. Тя работи твърде много и изглежда уморена. Нека си почине. От нея ще стане страхотна първа дама.
– Да, сър.
Теди стигна до вратата.
– И без, повече изненади, Лейк.
– Да, сър.
Теди отвори вратата и излезе.
В края на ноември се бяха установили в Монте Карло, най-вече защото там беше красиво и топло, но и защото много хора говореха английски. Освен това имаше казина, нещо задължително за Спайсър. Нито Бийч, нито Ярбър знаеха дали той печели, или губи, но явно Джо Рой се забавляваше добре. Жена му продължаваше да се грижи за майка си, която още не беше умряла. Отношенията им бяха много напрегнати, защото Джо Рой не искаше да се върне вкъщи, а тя не искаше да напусне Мисисипи.
Тримата живееха в малък, но красив хотел в края на града и обикновено закусваха заедно два пъти седмично, преди да се пръснат, всеки по работите си. Месеците летяха, Братята свикваха с новия си живот и се виждаха все по-рядко. Имаха различни интереси. Спайсър искаше да играе комар, да пие и да прекарва времето си с жени. Бийч предпочиташе морето и риболова. Ярбър пътуваше и изучаваше историята на Южна Франция и Северна Италия.
Но всеки от тях винаги знаеше къде са останалите. Ако някой изчезнеше, другите двама искаха да знаят това.
Не бяха прочели нищо за помилването си. Бийч и Ярбър прекараха часове в една римска библиотека в четене на американски вестници малко след пристигането си. За тях нямаше нито дума. Не поддържаха контакт с никакви близки у дома. Жената на Спайсър твърдеше, че не е казала на никого, дето мъжът й е пуснат от затвора. Тя още смяташе, че той е избягал.
В Деня на благодарността Фин Ярбър пиеше еспресо в едно кафене на открито в центъра на Монте Карло. Беше топло и слънчево и той едва си спомняше, че денят е важен американски празник. Не се интересуваше, защото никога нямаше да се върне. Бийч спеше в хотелската си стая. Спайсър беше в едно казино на три преки.
Изведнъж се появи смътно познато лице. Човекът бързо седна срещу Ярбър и каза:
– Здравей, Фин. Помниш ли ме?
Ярбър спокойно отпи от кафето си и се взря в лицето отсреща. За последен път го беше виждал в Тръмбъл.
– Уилсън Аргроу от затвора – рече новодошлият и Ярбър остави кафето си, за да не го разлее.
– Добро утро, мистър Аргроу – поздрави го Фин бавно и спокойно, макар че искаше да каже много други неща.
– Предполагам, че си изненадан да ме видиш.
– Всъщност да.
– Не е ли страхотна новината за победата на Арън Лейк?
– Предполагам. Какво мога да направя за теб?
– Просто искам да знаете, че винаги сме наблизо, в случай, че ви потрябваме.
Фин се закиска:
– Не ми се вярва. – От освобождаването им бяха минали пет месеца. Братята бяха пътували от страна в страна, от Гърция до Швеция, от Полша до Португалия, като бавно се придвижваха на юг с промяната на времето. Как би могъл да ги проследи Аргроу?
Беше невъзможно.
Аргроу извади едно списание от вътрешния джоб на сакото си.
– Попаднах на това миналата седмица – каза той, като го подаде на Фин. Списанието беше отворено на една от последните страници, където имаше заградена с червен маркер обява:
„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен американски господин на 40–50 години за кореспонденция.“
Ярбър я беше виждал и преди, но сви рамене, като че ли нямаше представа.
– Не ти ли изглежда познато? – попита Аргроу.
– Всички ми изглеждат еднакви – обясни Фин и хвърли списанието на масата. Беше европейското издание на „Свободно време“.
– Проследихме адреса до пощата тук, в Монте Карло – каза Аргроу. – Току-що наета кутия под фалшиво име и всичко останало. Какво съвпадение.
– Виж какво, не знам за кого работиш, но ми се струва, че не попадаме под вашата юрисдикция. Не сме нарушили никакъв закон. Защо не се разкараш?
– Разбира се, Фин, но нима два милиона не ти стигат?
Фин се усмихна и огледа красивото кафене. Отпи глътка кафе и каза:
– Човек трябва да се занимава с нещо.
– Доскоро – каза Аргроу, скочи на крака и изчезна.
Ярбър допи кафето си, като че ли нищо не се беше случило. Погледа известно време улицата и движението по нея, а после си тръгна. Трябваше да събере колегите си.
