Текст книги "Братята"

26

В Тръмбъл имаше два типа телефони: обезопасени срещу подслушване и необезопасени. На теория всички разговори по необезопасените линии се записваха и проверяваха от малки елфчета, скрити в някаква кабинка, които се занимаваха единствено с прослушването на безброй часове безсмислени приказки. В действителност се записваха само около половината разговори, а едва пет процента се проверяваха от някой служител на затвора. Дори федералното правителство не беше в състояние да наеме достатъчно елфи, които да проверяват всичко.

Наркопласьорите понякога ръководеха бандите си от тези телефони. Мафиотски босове нареждаха на хората си да нанесат удар на някой конкурент. Вероятността да ги хванат беше много малка.

Обезопасените телефони бяха по-малко на брой и по закон не можеха да бъдат подслушвани. От тях затворниците можеха да се обадят само на адвокатите си, а наоколо винаги трябваше да има пазач.

Когато най-сетне дойде редът на Спайсър да използва обезопасен телефон, пазачът беше заминал нанякъде.

– Адвокатска кантора – долетя доста неприветливият глас от свободния свят.

– Обажда се Джо Рой Спайсър от затвора в Тръмбъл. Искам да говоря с Тревър.

– Той спи.

Беше един и половина следобед.

– Ами събудете го тогава, по дяволите – изръмжа Спайсър.

– Почакайте малко.

Джо Рой се огледа и за пореден пътя се запита що за адвокат си бяха намерили.

– Защо се обаждаш? – бяха първите думи на Тревър.

– Няма значение. Размърдай си задника и се захващай за работа. Трябва да се свърши нещо спешно.

Къщата срещу кантората на Тревър вече се беше оживила. Това беше първото обаждане от Тръмбъл.

– И какво е то?

– Искаме да провериш една пощенска кутия. Бързо. Освен това искаме лично да я наблюдаваш. Не си тръгвай, докато не свършиш работата.

– Защо аз?

– Просто го направи, разбираш ли? Това може да се окаже най-големият ни удар.

– Къде е кутията?

– В търговския център „Чеви Чейс“, Мериленд. Запиши си. Ал Кониърс, пощенска кутия 455, „Мейлбокс Америка“, Уестърн Авеню, „Чеви Чейс“. Внимавай, защото този тип има приятели и не е изключено някой друг също да наблюдава кутията. Вземи малко пари и наеми един-двама добри детективи.

– Много съм зает.

– Да бе, извинявай, че те събудих. Размърдай си задника веднага, Тревър. Тръгвай още днес. И не се връщай, докато не разбереш кой е наел кутията.

– Добре де, добре.

Спайсър затвори, а Тревър вдигна краката си обратно на бюрото и сякаш отново задряма. Всъщност обаче той просто разсъждаваше. Миг по-късно изкрещя на Джан да провери кога има полет за Вашингтон.

През четиринайсетгодишната си кариера Клокнър никога не беше виждал толкова много хора да наблюдават как един човек прави толкова малко. Клокнър се обади бързо на Девил в Лангли и всички в къщата се хванаха за работа. Време беше Уес и Чап да излязат на сцената.

Уес пресече улицата и влезе през скърцащата олющена врата на кантората на мистър Тревър Карсън, адвокат. Уес беше с панталон в цвят каки, с плетен пуловер и мокасини на бос крак, така че, когато Джан му хвърли обичайния за нея презрителен поглед, тя не можа да определи дали той е местен жител или турист.

– С какво мога да ви помогна? – попита тя.

– Непременно трябва да се срещна с мистър Тревър Карсън – възкликна Уес с отчаян тон.

– Имате ли уговорена среща? – попита тя, сякаш шефът й беше толкова зает, че секретарката трудно можеше да следи разписанието му.

– Не, но работата е спешна.

– Той е много зает – заяви тя.

Уес си представи смеха от другата страна на улицата.

– Моля ви, трябва да говоря с него.

Тя вдигна очи и продължи да упорства.

– За какво става въпрос?

– Току-що погребах жена си – каза той почти разплакан и Джан най-сетне поомекна.

– Съжалявам – отвърна тя. Горкият човек.

– Тя беше убита при катастрофа на магистралата на излизане от Джаксънвил.

Джан се беше изправила и съжаляваше, че няма току-що направено кафе.

– Ужасно съжалявам – каза тя. – Кога стана това?

– Преди дванайсет дни. Един приятел ми препоръча мистър Карсън.

Лош приятел, помисли си Джан.

– Искате ли кафе? – попита тя, докато затваряше шишенцето с лака си. Преди дванайсет дни, помисли си тя. Като всички добри секретарки на адвокати тя четеше вестниците и следеше за катастрофи. Кой знае, оттам можеше да излезе някой клиент.

На Тревър обаче това не се беше случвало. Досега.

– Не, благодаря – отвърна Уес. – Тя беше ударена от камион на „Тексако“. Шофьорът е бил пиян.

– Господи! – възкликна Джан и закри устата си с ръка. Дори и Тревър би могъл да се справи с този случай.

Ставаше въпрос за сериозни суми, големи хонорари, човекът беше тук в чакалнята, а онзи глупак дремеше след обяда си.

– Мистър Карсън приема в момента показания под клетва – каза тя. – Ще видя дали мога да го прекъсна. Моля, седнете. – Тя искаше да заключи входната врата, за да не избяга клиентът.

– Казвам се Йейтс. Йейтс Нюман.

– Ах, да – отвърна тя и хукна по коридора. Почука учтиво на вратата на Тревър и влезе. – Събуди се, задник такъв! – просъска тя през зъби толкова силно, че Уес я чу.

– Какво става? – попита Тревър, като се изправи, готов за юмручен бой. В края на краищата нали не спеше. Четеше стар брой на „Пийпъл“.

– Изненада! Имаш клиент.

– Какъв клиент?

– Някакъв мъж, чиято жена е била прегазена от камион на „Тексако“ преди дванайсет дни. Иска да се срещне с теб веднага.

– Значи е тук?

– Да. Не е за вярване, нали? В Джаксънвил има три хиляди адвокати, а този нещастник е попаднал на теб. Твърди, че някакъв приятел те е препоръчал.

– Ти какво му каза?

– Че трябва да си потърси нови приятели.

– Не, сериозно, какво му каза?

– Че приемаш показания под клетва.

– Не съм приемал показания от осем години. Пусни го да влезе.

– Спокойно. Ще му направя кафе. Преструвай се, че довършваш някаква важна работа. Защо не пооправиш кабинета си?

– Ти само гледай да не си тръгне.

– Шофьорът е бил пиян – каза тя, като отвори вратата. – Само да не объркаш нещо.

Тревър замръзна с отворена уста и празен поглед. Мозъкът му най-сетне проработи. Една трета от два милиона, четири милиона, дори и десет, ако шофьорът е бил много пиян. Искаше поне да пооправи бюрото си, но не можеше да помръдне.

Уес гледаше през прозореца към отсрещната къща, откъдето го наблюдаваха колегите му. Стоеше с гръб към шума откъм коридора, защото не можеше да сдържи усмивката си. Чуха се стъпки, а после Джан пропя нежно:

– Мистър Карсън ще ви приеме след малко.

– Благодаря – отвърна Уес, без да се обръща.

Горкият човек още скърби, помисли си Джан и тръгна към мръсната кухня, за да направи кафе.

Показанията бяха приети за нула време, а другите участници в процедурата изчезнаха като по чудо. Уес тръгна след Джан по коридора към разхвърляния кабинет на мистър Карсън. Последваха обичайните любезности по представянето. Секретарката донесе топло кафе и когато най-сетне си тръгна, Уес отправи необичайна молба към адвоката.

– Дали наблизо не се продава капучино?

– Да, разбира се – отвърна Тревър с готовност. – Има едно кафене, „Бийч джава“, само на няколко пресечки оттук.

– Бихте ли изпратили секретарката си да ми вземе едно?

Естествено. Всичко, което поискаш!

– Да, разбира се. Малко или голямо?

– Малко.

Тревър изхвърча от кабинета си и няколко секунди по-късно Джан отвори входната врата и се затича по улицата. Когато тя се изгуби от погледа му, Чап излезе от отсрещната къща и влезе в кантората на Тревър. Входната врата беше заключена и затова той я отвори със собствен ключ. След като влезе, сложи веригата, така че бедната Джан щеше да остане на стълбите с чаша вряло капучино.

Чап мина тихо по коридора и влезе внезапно в кабинета на адвоката.

– Извинете – каза Тревър.

– Няма проблеми – отвърна Уес. – Той е с мен.

Чап затвори и заключи вратата, след което извади от якето си деветмилиметров пистолет и само дето не го насочи към бедния Тревър, чиито очи едва не изскочиха от орбитите, а сърцето му примря.

– Какво… – успя да каже той с писклив изплашен глас.

– Просто си затваряй устата – изсъска Чап, като връчи пистолета на седналия Уес.

Ужасените очи на Тревър проследиха оръжието, а после то изчезна. Какво съм направил? Кои са тези престъпници? Платил съм си всички дългове от комар.

Нямаше нищо против да си мълчи. Би направил всичко, което поискат от него.

Чап се облегна на стената съвсем близо до Тревър, сякаш адвокатът можеше да хукне всеки момент.

– Имаме клиент – започна той. – Богат човек, който се е хванал на въдицата, която пускате с Рики.

– Божичко – промърмори Тревър. Най-лошият му кошмар се беше сбъднал.

– Прекрасна идея – каза Уес. – Да изнудвате богати хомосексуалисти, които още крият предпочитанията си. Те не могат да се оплачат. Рики вече е в затвора, така че няма какво да загуби.

– Почти идеален план – допълни Чап. – Докато не попаднете на когото не трябва, както е станало в случая.

– Аз не съм мамил никого – каза Тревър. Гласът му още беше с две октави над нормалното, а погледът му търсеше пистолета.

– Така е, но без теб изнудването не би било възможно, нали? – попита Уес. – Трябва да има подкупен адвокат на свобода, за да пренася пощата. Освен това Рики има нужда от човек, който да оперира с парите и да върши някои дребни услуги. Да проучва жертвите например.

– Вие не сте ченгета, нали? – попита Тревър.

– Не. Работим на частно – отвърна Уес.

– Защото, ако сте ченгета, аз може и да не искам да говоря повече.

– Нали ти казах, не сме ченгета.

Тревър отново можеше да диша и да мисли. С дишането се справяше далеч по-добре, но накрая образованието си каза думата.

– Мисля да запиша този разговор – каза той. – За в случай, че сте ченгета.

– Казах ти, че не сме.

– Нямам вяра аз на ченгетата, особено на федералните. Те биха влезли тук също като вас, биха размахали пистолет и биха се заклели, че не са федерални агенти. Просто не обичам ченгета. Мисля да запиша тоя разговор на касетофон.

Не се притеснявай, приятелче, искаха да кажат те. Всичко се записваше от твърде прецизна дигитална миниатюрна камера, монтирана на тавана на около метър зад мястото, където седяха. Освен това по разхвърляното бюро на Тревър имаше скрити много микрофони, така че, когато той хъркаше, оригваше се или дори пукаше кокалчетата на пръстите си, някой от другата страна на улицата го чуваше.

Пистолетът отново се появи. Уес го хвана с две ръце и внимателно го огледа.

– Нищо няма да записваш – каза Чап. – Както ти казах, не работим в полицията. Освен това сега ние казваме какво ще става. – Той направи една крачка към стената. Тревър го следеше с едно око, а с другото помагаше на Уес да разгледа пистолета.

– Всъщност ние идваме с мир – каза Чап.

– Предлагаме ти пари – каза Уес и отново скри проклетата вещ.

– Пари за какво? – попита Тревър.

– Искаме да бъдеш на наша страна. Искаме да ползваме услугите ти.

– За какво?

– За да ни помогнеш да предпазим клиента си – отвърна Чап. – Ето как гледаме на нещата. Ти си съучастник в заговор за изнудване, организирано от федерален затвор. Ние те разкрихме. Бихме могли да отидем при властите и да предадем теб и твоя клиент. Ще бъдеш осъден на трийсет месеца и вероятно ще те пратят в Тръмбъл – мястото би ти подхождало идеално. Автоматично ще ти отнемат лиценза, което означава, че ще загубиш всичко това. – Чап махна небрежно с дясната сиръка към векторните, праха и купищата стари папки, непипнати с години.

– Ние можем веднага да отидем при федералните и сигурно бихме успели да спрем писмата от Тръмбъл – намеси се Уес. – Вероятно на нашия клиент ще му бъдат спестени всички неудобства. Само че има елемент на риск, който той не иска да поеме. Не е изключено Рики да има и друг съучастник, в затвора или на свобода, човек, когото още не сме намерили, и той да успее по някакъв начин да си отмъсти, като изложи клиента ни.

Чап поклати глава.

– Това е твърде рисковано. Предпочитаме да работим с теб, Тревър. По-добре да те купим и да прекратим изнудването чрез тази кантора.

– Аз не съм за продан – заяви не особено убедено Тревър.

– Тогава ще те наемем за известно време – каза Уес. – Нали и без това всички адвокати имат почасова тарифа?

– Да, но вие искате от мен да предам клиента си.

– Твоят клиент е мошеник, който извършва престъпления всеки ден от федерален затвор. А ти си не по-малко виновен от него. Хайде да не се правим на прекалено праведни.

– Когато вършиш престъпление, Тревър, ти губиш правото на самоуважение. Не ни чети проповеди. Знаем, че въпросът е само в размера на сумата.

Тревър забрави за миг за пистолета и за разрешителното си, което висеше на стената зад него, леко килнато на една страна. Както често правеше напоследък, когато се сблъскаше с някоя от неприятните страни на адвокатската практика, той затвори очи и си представи десетметровата си шхуна, пуснала котва в топлите, спокойни води на закътан залив. На стотина метра от него по плажа се разхождаха момичета по монокини, а той самият беше почти гол и си пиеше питието на палубата. Усещаше мириса на солената вода, нежния бриз и вкуса на рома, чуваше смеха на момичетата.

Отвори очи и се опита да се съсредоточи върху седналия от другата страна на бюрото Уес.

– Кой е клиентът ви? – попита той.

– Не бързай толкова – отвърна Чап. – Първо да сключим сделката.

– Каква сделка?

– Ние ще ти дадем пари, а ти ще станеш двоен агент. Ние ще имаме достъп до всичко. Ще записваме разговорите ти с Рики. Ще проверяваме цялата поща. Ти няма да правиш нищо, без да го обсъдиш с нас.

– Защо просто не платите парите, които ви искат? – попита Тревър. – Ще ви бъде много по-лесно.

– Помислихме си го – отвърна Уес. – Само че Рики не играе честно. Ако му платим, ще се върне за още. И после пак.

– Няма да го направи.

– Така ли? Ами Куинс Гарб от Айова?

Господи, помисли си Тревър и за малко не възкликна на глас. Колко знаеха тези хора? Успя само да промълви:

– Кой е той?

– Хайде стига, Тревър – отвърна Чап. – Знаем къде са скрити парите на Бахамските острови. Знаем за „Бумър Риълти“ и за твоята сметчица, в която понастоящем има почти седемдесет хиляди долара.

– Научихме всичко, което можахме, Тревър – намеси се Уес точно навреме. Адвокатът ги гледаше как си прехвърлят топката. – Но накрая ударихме на камък. Затова имаме нужда от теб.

В интерес на истината Тревър никога не беше харесвал Спайсър. Този студен, безскрупулен, гаден човечец имаше нахалството да намали процента му. Бийч и Ярбър бяха свестни, но какво от това. Тревър нямаше голям избор.

– Колко предлагате? – попита той.

– Нашият клиент е готов да плати сто хиляди долара в брой – отвърна Чап.

– Разбира се, че в брой – отвърна Тревър. – Сто хиляди не са нищо. За Рики това е само първата вноска. Моето самоуважение струва много повече от това.

– Двеста хиляди – каза Уес.

– Вижте какво – рече Тревър, като полагаше усилие да успокои лудото биене на сърцето си. – Колко би дал вашият клиент, за да скрие тайната си завинаги?

– А ти готов ли си да му помогнеш? – попита Уес.

– Да.

– Един момент – каза Чап, като извади от джоба си миниатюрен телефон. Набра някакъв номер, отвори вратата и излезе в коридора, а после промърмори няколко изречения, които Тревър не успя да чуе. Уес гледаше към стената, а пистолетът лежеше кротко до стола му. Тревър не можеше да го види, макар да се опитваше.

Чап се върна и изгледа многозначително Уес, сякаш веждите и бръчките му можеха да предадат важно послание. Тревър използва краткото им колебание.

– Мисля, че струва един милион долара – каза той. – Това може да се окаже последният ми ангажимент. Вие искате от мен да разкрия поверителна информация за клиент, което е непростимо за един адвокат. Веднага могат да ми отнемат разрешителното.

Нямаше да бъде кой знае каква загуба, но Уес и Чап не възразиха. Нямаше полза да спорят колко струва разрешителното му.

– Нашият клиент ще плати един милион долара – каза Чап.

И Тревър се разсмя. Не можа да се сдържи. Закиска се, като че ли току-що беше чул страхотна шега, а от другата страна на улицата се разсмяха на реакцията му.

Накрая Тревър успя да се стегне. Спря да се киска, но не можа да изтрие усмивката от лицето си. Един милион долара. В брой. Без данъци. Скрити в офшорна сметка, в друга банка, разбира се, далеч от лапите на данъчните и другите правителствени служби.

После той успя да се намръщи като адвокат, притеснен от непрофесионалната си реакция. Тъкмо щеше да изрече нещо важно, когато някой почука три пъти по стъклото на входната врата.

– А, това трябва да е кафето – каза той.

– Отпрати я – отвърна Чап.

– Сега ще й кажа да си върви – съгласи се Тревър, като за пръв път се изправи. Усещаше, че му се вие свят.

– Не, имам предвид за постоянно. Изгони я от кантората.

– Колко знае тя? – попита Уес.

– Тъпа е като галош – отвърна доволно Тревър.

– Това е част от сделката – каза Чап. – Тя трябва да си отиде, и то още сега. Имаме много неща за обсъждане и не желаем тя да се мотае наоколо.

Чукането се усили. Джан беше отключила вратата, но веригата й пречеше да влезе.

– Тревър! Аз съм! – изкрещя тя през петсантиметровия процеп.

Тревър мина бавно по коридора, като се почесваше и търсеше точните думи. Застана с лице към нея и погледна през прозореца на входната врата. Изглеждаше много объркан.

– Отвори – изръмжа тя. – Кафето е горещо.

– Върви си – каза той.

– Защо?

– Защо ли?

– Да, защо?

– Защото… ъъъ… – За миг той не знаеше какво да каже, а после се сети за парите. Трябваше да я изгони, защото това беше част от сделката. – Защото си уволнена – каза той.

– Моля?

– Казах ти, уволнена си! – изкрещя той достатъчно силно, за да го чуят новите му приятели.

– Не можеш да ме уволниш! Дължиш ми пари!

– Нищо не ти дължа!

– Дължиш ми хиляда долара заплата!