Текст книги "Братята"

32

Джаксънвилският вестник пристигаше в Тръмбъл всяка сутрин около седем часа. Четири екземпляра отиваха в стаята за игри, където биваха прочетени и оставени за всеки затворник, който се интересуваше от живота навън. Обикновено Джо Рой Спайсър беше единственият, който чакаше в седем часа и прибираше един вестник за себе си, защото искаше да разгледа залаганията във Вегас. Картината рядко се променяше: с голяма чаша кафе в ръка, качил крака на масата, Спайсър чакаше пазача Родерик да донесе вестника.

Затова Спайсър пръв видя статията в долната част на първа страница. Тревър Карсън, местният адвокат, който бе изчезнал преди няколко дни по неясни причини, бе намерен мъртъв пред някакъв хотел в Кингстън, Ямайка, прострелян два пъти в главата снощи, малко след залез слънце. Спайсър отбеляза, че към статията няма снимка на Тревър. Нямаше и причина вестникът да разполага с такава. На кого му пукаше, че адвокатът Карсън е умрял?

Според властите в Ямайка Карсън беше турист, който явно е бил ограбен. Неидентифициран свидетел беше съобщил на полицията кой е мистър Карсън, защото портфейлът му липсваше. Този свидетел явно знаеше много неща.

Адвокатската кариера на Тревър се описваше съвсем накратко. Бившата му секретарка, Джан еди коя си, беше отказала коментар. Статията беше написана и поместена на първа страница само защото жертвата беше убит адвокат.

Фин беше на по-отдалечената страна на пистата и тъкмо вземаше завоя, като вървеше бързо във влажния утринен въздух. Вече беше свалил ризата си. Спайсър го изчака на правата отсечка и мълчаливо му подаде вестника.

Намериха Бийч да чака на опашка в столовата, стиснал пластмасовия си поднос и загледан тъжно в грозните купчинки бъркани яйца. Седнаха заедно в един ъгъл, далеч от всички останали, и почнаха да закусват. Говореха съвсем тихо.

– От кого е бягал?

– Може би Лейк го е преследвал.

– Той не знаеше, че става въпрос за Лейк. Нямаше представа, нали?

– Добре, значи е бягал от Кониърс. Последния път, когато идва тук, той каза, че Кониърс е големият удар. Освен това добави, че Кониърс знае за нас, а на следващия ден изчезна.

– Може просто да се е изплашил. Кониърс го е стреснал, че ще разкрие ролята му в нашата операция, и Тревър, който поначало не е с особено стабилна психика, е решил да открадне каквото може и да изчезне.

– Бих искал да знам чии пари липсват.

– Никой не знае за нашите пари. Как могат да изчезнат?

– Тревър вероятно е откраднал колкото е можал, а после е духнал нанякъде. Непрекъснато се случва. Адвокатите забъркват някоя каша и после не издържат на напрежението. Обират клиентите, с чиито сметки боравят, и си плюят на петите.

– Наистина ли? – попита Спайсър.

Бийч се сещаше поне за три примера, а Ярбър добави още няколко за всеки случай.

– Кой тогава го е убил?

– Не е изключено просто да се е разхождал в лош квартал.

– Пред хотел „Шератън“? Едва ли.

– Добре тогава, Кониърс го е убил.

– Твърде е възможно. Кониърс някак си е надушил Тревър и е разбрал, че той е куриер на Рики. Притиснал го е, заплашил го е със затвор или нещо подобно и нашият човек е избягал на Карибите. Тревър не е знаел, че Кониърс е Арън Лейк.

– А Лейк определено разполага с парите и властта да проследи един пиян адвокат.

– Ами ние? Лейк вече знае, че Рики не е Рики, а нашият Джо Рой и че той има приятели в затвора.

– Въпросът е дали може да се добере до нас.

– Предполагам, че аз пръв ще разбера – засмя се нервно Спайсър.

– Освен това не е изключено да е отишъл в Ямайка и да се е мотал където не трябва, вероятно пиян, да се е опитал да си намери мадама и да са го застреляли.

Всички се съгласиха, че Тревър беше напълно способен да предизвика смъртта си.

Нека почива в мир, заключиха Братята. Но само ако не беше откраднал парите им.

Разделиха се за около час. Бийч отиде до пистата, за да повърви и да помисли. Ярбър започна работа и за двайсет цента на час, се постара да поправи компютъра в стаята на свещеника. Спайсър отиде в библиотеката, където откри мистър Аргроу да чете закони.

Юридическата библиотека беше отворена, за посещение не се изискваше предварително уговорен час, но неписаното правило гласеше, че човек поне трябва да попита някого от Братята, преди да използва книгите им. Аргроу беше нов и явно още не беше научил правилата. Спайсър реши да не му се кара.

Те си кимнаха за поздрав и Спайсър се зае да разчиства масите и да подрежда книгите.

– Чух, че извършвате юридически услуги – обади се Аргроу. Освен тях в библиотеката нямаше никой.

– Какво ли не говорят хората.

– Аз съм подал молба за обжалване.

– Какво стана на процеса?

– Осъдиха ме по три обвинения за банкова измама, за укриване на пари на Бахамите. Дадоха ми шейсет месеца. Аз съм излежал четири. Не съм сигурен, че ще издържа още петдесет и шест. Имам нужда от помощ за обжалването.

– В кой съд ще се гледа?

– На Вирджинските острови. Работех за голяма банка в Маями. Много пари от наркотици.

Аргроу говореше гладко, припряно и настойчиво, което подразни Спайсър, но не много. Споменаването на Бахамите привлече вниманието му.

– Виновен съм. Кой знае защо, се увлякох по прането на пари. Работех с милиони долари всеки ден и ми действаше опияняващо. Можех да прехвърлям пари по-бързо от всеки друг банкер в Южна Флорида. Още го мога. Само че се събрах с лоши приятели и направих няколко грешки.

– Значи се признавате за виновен?

– Да.

– Това е рядкост в Тръмбъл.

– Не, аз сгреших, но мисля, че присъдата ми е твърде тежка. Някой ми каза, че вие можете да ми спестите някоя и друга година.

Спайсър вече не се интересуваше от разхвърляните маси и неподредените книги. Той седна на един стол и се приготви за разговор.

– Можем да погледнем документацията ви – каза той, сякаш през него бяха минали стотици обжалвания.

Идиот такъв, мислеше си Аргроу. Изхвърлили са те от училище в десети клас, а на деветнайсет години си откраднал кола. Баща ти използвал връзките си, за да те отърве. Избран си за мирови съдия с гласовете на мъртви души и с подправени бюлетини, а сега лежиш във федерален затвор и ми се правиш на велик.

И все пак, призна Аргроу, ти, мистър Спайсър, можеш да провалиш следващия президент на Съединените щати.

– Колко ще ми струва? – попита Аргроу.

– Колко имате? – поинтересува се Спайсър като истински адвокат.

– Не много.

– Мислех, че знаете как да скриете пари в офшорна сметка.

– Така е, повярвайте ми. По едно време бях натрупал доста, но ги изгубих.

– Значи не можете да платите нищо?

– Не много. Може би две-три хиляди.

– Ами адвокатът ви?

– Заради него съм тук. Не мога да си позволя да наема нов.

Спайсър се замисли за миг върху ситуацията. Даде си сметка, че Тревър наистина му липсва. Нещата бяха много по-прости, когато той им събираше парите.

– Още ли имате връзки на Бахамите?

– Имам връзки из целия Карибски басейн. Защо?

– Защото ще трябва да ни преведете парите. Тук е забранено да се плаща в брой.

– Искате да ви преведа две хиляди долара?

– Не, пет хиляди. Това е минималният ни хонорар.

– Къде е банката ви?

– На Бахамите.

Аргроу присви очи. Веждите му се сключиха и той се замисли, а също и Спайсър. Умовете им бяха на път да се срещнат.

– Защо там? – попита Аргроу.

– По същата причина като вас.

И двете глави бяха пълни с идеи.

– Искам да ви питам нещо – каза Спайсър. – Казахте, че можете да прехвърляте мръсни пари по-бързо от всеки друг.

– Без проблем – кимна Аргроу.

– Още ли можете да го направите?

– Искате да кажете оттук?

– Да. Оттук.

Аргроу се разсмя и сви рамене, сякаш нямаше нищо по-лесно.

– Разбира се. Още имам приятели.

– Чакайте ме тук след час. Може да успея да ви предложа една сделчица.

Точно час по-късно Аргроу се върна в юридическата библиотека и завари тримата съдии да го чакат зад маса, отрупана с листове и юридически сборници, сякаш бяха на заседание на Върховния съд на Флорида. Спайсър го представи на Бийч и Ярбър и Аргроу седна от другата страна на масата. Нямаше други присъстващи.

Говориха си известно време за неговото обжалване. Той беше достатъчно неясен в детайлите. Документите по делото му щели да бъдат изпратени от другия затвор, а без тях не можело да се направи кой знае какво.

Обжалването беше само встъпителна тема на разговора и двете страни знаеха това.

– Мистър Спайсър твърди, че сте експерт по прехвърлянето на мръсни пари – каза Бийч.

– Такъв бях, докато не ме хванаха – отвърна скромно Аргроу. – Разбирам, че вие имате нещичко.

– Имаме малка офшорна сметка, пари, които сме спечелили с юридически услуги и други неща, за които не искаме да говорим. Както знаете, не можем да искаме заплащане за своите консултации.

– Но въпреки това го правим – добави Ярбър. – И ни плащат за това.

– Колко пари има в сметката? – попита Аргроу, макар да знаеше с точност до последния цент.

– Рано е още да ви кажем – отвърна Спайсър. – Не е изключено всичките да са изчезнали.

Аргроу замълча за миг и успя да се престори на объркан.

– Как така? – попита той.

– Имахме адвокат – каза бавно Бийч, като претегляше всяка дума. – Той изчезна и се страхуваме, че може да е взел парите.

– Разбирам. И казвате, че тази сметка е на Бахамите?

– Поне там беше. Не сме сигурни дали още съществува.

– Съмняваме се, че парите са още там – добави Ярбър.

– Но бихме искали да знаем – поясни Бийч.

– В коя банка? – попита Аргроу.

– Женева Тръст в Насау – отвърна Спайсър, като погледна колегите си.

Аргроу кимна важно, сякаш знаеше някакви мръсни тайни за тази банка.

– Знаете ли я? – попита Бийч.

– Разбира се – отвърна Аргроу и ги остави да чакат.

– И значи? – попита Спайсър.

Аргроу трябваше да демонстрира важност и компетентност, затова се изправи театрално и закрачи из тясната библиотека, потънал в мисли, а после пак се приближи до масата.

– Вие какво всъщност искате да направя? Дайте да говорим по същество.

Тримата вдигаха очи към него, а после се спогледаха. Явно не бяха сигурни за две неща: първо, какво доверие могат да имат на този човек, когото виждаха за пръв път, и второ, какво всъщност искат от него.

В крайна сметка решиха, че парите и без това са изчезнали и следователно няма нищо за губене.

– Не ни бива много в прехвърлянето на мръсни пари. Не ни е това призванието, нали разбирате. Простете невежеството ни, но има ли някакъв начин да проверим дали парите още са там? – попита Ярбър.

– Просто не сме сигурни дали адвокатът ни не ги е откраднал – добави Бийч.

– Искате да проверя състоянието на тайната ви сметка, така ли да разбирам? – попита Аргроу.

– Да – каза Ярбър.

– Предположихме, че може да имате някои приятели на свобода – каза предпазливо Спайсър. – И просто сме любопитни да разберем дали има начин да се направи това.

– Имате късмет – каза Аргроу и ги остави да проумеят думите му.

– Какво искате да кажете? – попита Бийч.

– Имате късмет, че сте избрали Бахамите.

– Всъщност адвокатът ни ги избра – отвърна Спайсър.

– Все едно, там банките са много небрежни. Тайната на влога често се нарушава. Чиновниците са много подкупни. Повечето сериозни перачи на пари стоят далеч от Бахамите. В момента е на мода Панама, а, разбира се, Големият Кайман още е сигурно място.

Разбира се, разбира се, закимаха и тримата. Офшорните сметки са си офшорни сметки, нали така? Още едно доказателство, че не трябваше да се доверяват на такъв идиот като Тревър.

Аргроу гледаше обърканите им лица и си мислеше колко невежи бяха всъщност. За трима мъже, които бяха в състояние да разтърсят из основи изборния процес в Америка, те изглеждаха ужасно наивни.

– Не ни отговорихте на въпроса – каза Спайсър.

– На Бахамите всичко е възможно.

– Значи ще го направите?

– Мога да се опитам. Гаранция няма.

– В такъв случай ви предлагаме сделка – каза Спайсър. – Вие ще проверите влога, а ние ще разгледаме обжалванията ви безплатно.

– Сделката не е лоша – каза Аргроу.

– И ние така мислим. Съгласен ли сте?

– Да.

Те се спогледаха неловко за миг, горди със споразумението си, но без да знаят кой трябва да направи следващия ход. Накрая Аргроу каза:

– Трябва да знам някои неща за сметката ви.

– Например? – попита Бийч.

– Някое име или номер.

– Сметката е на името на „Бумър Риълти“. Номерът е 144-DXN-9593.

Аргроу записа данните на листче хартия.

– Просто съм любопитен – заяви Спайсър, докато го наблюдаваха внимателно. – Как смятате да се свържете с приятелите си навън?

– По телефона – каза Аргроу, без да вдига поглед.

– Не и по тукашните – уточни Бийч.

– Тези телефони се подслушват – добави Ярбър.

– Не можете да ги използвате – натърти Спайсър.

Аргроу се усмихна на притесненията им, а после погледна през рамо и извади от джоба на панталона си някакъв инструмент, не по-голям от джобно ножче. Хвана го между палеца и показалеца си и обясни:

– Това е телефон, господа.

Те го погледнаха невярващо, а после видяха как той бързо го разгъна отгоре, отдолу и от едната страна, така че, когато телефонът беше напълно разтворен, той все още изглеждаше твърде малък за някакъв смислен разговор.

– Цифров е – поясни Аргроу. – И не се подслушва.

– Кой получава сметката? – попита Бийч.

– Имам брат в Бока Рейтън. Телефонът и услугата са подарък от него. – Той сгъна сръчно телефона и го скри. После посочи стаичката зад тях. – Какво има там? – попита той.

– Стая за съвещания – отвърна Спайсър.

– Има ли прозорци?

– Не, като изключим прозорчето на вратата.

– Добре тогава. Предлагам да вляза там, да поговоря по телефона и да свърша работата. Вие тримата стойте тук и ме пазете. Ако някой влезе в библиотеката, почукайте на вратата.

Братята се съгласиха с готовност, макар да не вярваха, че Аргроу ще успее.

Той се обади в белия микробус, паркиран на два километра от Тръмбъл върху един черен път, поддържан как да е от местните власти. Пътят минаваше край една нива, но фермерът още не се беше появявал. Земите на федералното правителство бяха на петстотин метра, но затворът не се виждаше от микробуса.

Вътре имаше само двама техници, единият дълбоко заспал на предната седалка, а другият полузаспал отзад със слушалки на ушите. Когато Аргроу натисна бутона за изпращане на скъпата си играчка, приемникът в микробуса се активира и двамата мъже се съживиха.

– Ало – каза той, – тук е Аргроу.

– Да, Аргроу, тук кола едно, слушам – отвърна техникът от задната част на микробуса.

– Аз съм близо до тримата глупаци и се правя, че звъня на мои приятели отвън, за да проверя дали съществува офшорната им сметка. Засега нещата напредват дори по-бързо, отколкото очаквах.

– Така изглежда.

– Ще ти се обадя по-късно, край – каза Аргроу и натисна бутона за изключване, но продължи да се прави, че е потънал в разговор. Седна на ръба на масата, а после се поразходи, като от време на време хвърляше поглед към Братята и зад тях.

Спайсър не можа да се сдържи да не надникне през прозорчето на вратата.

– Говори по телефона – обяви развълнувано той.

– А ти какво очакваше, че прави? – попита Ярбър, който четеше съдебни решения от последните седмици.

– Спокойно, Джо Рой – каза Бийч. – Парите са изчезнали с Тревър.

Минаха двайсет минути и стана скучно както обикновено. Докато Аргроу говореше по телефона, а съдиите убиваха времето, като първо го чакаха, а после се върнаха към по-важната си работа. Бяха минали шест дни, откакто Бъстър бе избягал с писмото им. Не бяха чували за него, което значеше, че се е измъкнал благополучно, че е пуснал писмото до мистър Кониърс и сега е някъде надалеч. Да кажем, че на писмото му трябваха три дни да стигне до „Мейлбокс Америка“, следователно мистър Арън Лейк в момента би трябвало да крои планове как да се справи с тях.

Затворът ги беше научил на търпение. Притесняваше ги само крайният срок. Номинацията на Лейк беше сигурна, което означаваше, че той ще бъде податлив на изнудване до ноември. Ако спечелеше, Братята щяха да разполагат с четири години, за да го тормозят. В противен случай обаче той бързо щеше да бъде забравен като всички губещи. „Къде е Дукакис сега?“ – бе попитал Бийч.

Нямаха намерение да чакат до ноември. Търпението беше едно, а освобождаването – друго. Лейк беше единственият им шанс да се измъкнат с достатъчно пари, за да им стигнат до края на живота им.

Смятаха да му дадат една седмица, а после да напишат ново писмо до мистър Кониърс. Не бяха сигурни как ще изнесат писмото от затвора, но щяха да измислят нещо. Линк, пазачът, когото Тревър подкупваше от месеци, беше първият вариант.

Телефонът на Аргроу също можеше да послужи.

– Ако ни даде да го използваме – каза Спайсър, – можем да се обадим на Лейк в офиса на кампанията му, в кабинета му в Конгреса, на всички номера, които можем да извадим от указателя. Ще оставим съобщението, че Рики от клиниката трябва спешно да се види с мистър Лейк. Това ще го изплаши до смърт.

– Но така Аргроу ще знае за разговорите ни, или поне брат му ще разбере, когато получи сметката.

– И какво от това? Ние ще му платим. Освен това какво, като знаят, че се опитваме да се обадим на Арън Лейк. В момента половината страна се опитва да се свърже с него. Аргроу няма да има никаква представа защо го правим.

Прекрасна идея. Обмисляха я дълго време. Рики от клиниката можеше да се обади и да остави съобщенията. Спайсър от Тръмбъл можеше да направи същото. Горкият Лейк щеше да се побърка.

Горкият Лейк. Парите му пристигаха по-бързо, отколкото беше в състояние да ги брои.

След един час Аргроу излезе от стаичката и съобщи, че напредвал.

– Трябва да почакам поне час и пак да се обадя – каза той. – Какво ще кажете да обядваме?

Те нямаха търпение да продължат дискусията си и го направиха над питки с кайма и зелева салата.