Текст книги "Братята"

17

За следващото си посещение в Лангли, първото от три седмици, кандидат-президентът пристигна с керван от лъскави черни микробуси, които караха твърде бързо, но никой не се оплакваше. Провериха документите им и им махнаха да продължат, докато накрая кавалкадата спря с ръмжене пред една много удобна врата, където ги чакаха няколко младежи с мрачни лица и дебели вратове. Лейк поведе свитата си навътре в сградата. Придружителите му намаляваха по пътя, докато най-сетне той се озова не в обичайния бункер, а в официалния кабинет на мистър Мейнард, който гледаше към малка горичка. Всички други бяха спрени на вратата. Останали сами, двамата велики мъже си стиснаха сърдечно ръцете и дори изглеждаха щастливи да се видят.

Първо най-важното.

– Поздравления за Вирджиния – каза Теди.

Лейк сви рамене, сякаш не беше сигурен, че заслужава комплимента.

– Благодарение на вас.

– Това е много внушителна победа, мистър Лейк – продължи Теди. – Губернатор Тари работи усилено там цяла година. Преди два месеца той получи уверения, че ще бъде подкрепен от всички местни политици в щата. Изглеждаше непобедим. Сега ми се струва, че той бързо губи позиции. Понякога не е изгодно да бъдеш фаворит в началото на кампанията.

– Инерцията в политиката е странно нещо – отбеляза мъдро Лейк.

– Парите са още по-странно нещо. В момента губернатор Тари не може да намери и цент, защото всичко отива при вас. Парите следват инерцията.

– Сигурен съм, че много пъти съм казвал това, мистър Мейнард, но искам още веднъж да ви благодаря. Вие ми давате шанс, за какъвто не съм и мечтал.

– Приятно ли ви е?

– Още не. Ако спечелим, приятните неща ще дойдат по-късно.

– Приятните неща започват другия вторник, мистър Лейк, с Големия вторник. Избори в Ню Йорк, Калифорния, Масачусетс, Охайо, Джорджия, Мисури, Мериленд, Мейн и Кънетикът в един ден. Почти шестстотин делегати! – Очите на Теди блуждаеха, сякаш броеше гласовете. – А вие сте фаворит във всеки един от тези щати, мистър Лейк. Можете ли да повярвате?

– Не, не мога.

– Така е. В Мейн и Калифорния ще бъде доста оспорвано, но следващия вторник вие ще спечелите с голяма преднина.

– Ако вярваме на социологическите проучвания – отвърна Лейк, сякаш самият той им нямаше много доверие. Всъщност като всеки кандидат-президент той беше пристрастен към тях. В интерес на истината напредваше в Калифорния, където имаше сто и четирийсет хиляди работници във военните заводи.

– Аз им вярвам. Освен това смятам, че по-следващия вторник ще постигнете съкрушителна победа. В южните щати ви обичат, мистър Лейк. Там си падат по оръжията и приказките за твърда ръка и затова сега обожават Арън Лейк. Следващият вторник ще бъде добър ден, но по-следващият ще бъде страхотен.

Теди Мейнард предсказваше нечуван успех и Лейк не можа да се сдържи да не се усмихне. Неговите сведения показваха същите тенденции, но от устата на Теди всичко звучеше по-добре. Мейнард взе един лист и прочете последните резултати от проучванията в цялата страна. Лейк имаше преднина от поне пет процента във всички щати.

Няколко минути се радваха на успеха, а после Теди стана сериозен.

– Има нещо, което трябва да знаете – каза той и усмивката му изчезна. Прелисти една страница и погледна някакви бележки. – Преди два дни в Кайбърския проход в планините на Афганистан една руска ракета с голям радиус на действие и ядрени бойни глави беше прехвърлена с камион в Пакистан. Тя пътува за Иран, където ще я използват бог знае за какво. Тази ракета има обсег четири хиляди и осемстотин километра и може да пусне четири атомни бомби. Цената е около трийсет милиона щатски долара, предплатени от иранците чрез люксембургска банка. Те още са там, в една сметка, която според нас се контролира от хората на Ловкия Ченков.

– Мислех, че той събира оръжия, а не ги продава.

– Ченков има нужда от пари и ги намира. Всъщност той е може би единственият човек, който трупа пари по-бързо от вас.

Теди нямаше добро чувство за хумор, но Лейк все пак се засмя от учтивост.

– Действаща ли е ракетата? – попита Лейк.

– Така смятаме. Идва от един склад до Киев и според нас е нов модел. При толкова много оръжие защо им е на иранците да купуват стара ракета? Да, спокойно можем да предположим, че ракетата е много добра.

– А първата ли е?

– Досега руснаците продаваха резервни части и плутоний на Иран, Ирак, Индия и други страни, но това е първата напълно сглобена и готова за изстрелване ракета.

– Дали иранците ще я използват скоро?

– Едва ли. Изглежда, сделката е сключена по инициатива на Ченков. Парите му трябват, за да купи други видове оръжие. Продава неща, които не са му много необходими.

– Израелците знаят ли за това?

– Не. Още не. С тях човек трябва да внимава. Всяко нещо си има цена. Някой ден ще им поискаме услуга и тогава можем да им кажем за сделката.

За миг на Лейк му се прииска веднага да стане президент. Искаше да научи всичко, което знаеше Теди, макар че това вероятно никога нямаше да стане. В края на краищата в момента имаше действащ президент, пък бил той и некадърен, а Теди не споделяше с него информацията за Ченков и неговите ракети.

– Какво мислят руснаците за моята кампания? – попита той.

– Отначало не обърнаха внимание. Сега я следят много внимателно. Не трябва да забравяме обаче, че Русия вече не е единна. Привържениците на свободния пазар ви одобряват, защото се страхуват от комунистите. Хардлайнерите се страхуват от вас. Много е сложно.

– А Ченков?

– За жалост все още не сме толкова близо до него. Но работим по въпроса. Скоро ще имаме свои очи и уши около него.

Теди хвърли листовете на бюрото си и се приближи до Лейк. Многобройните бръчки по челото му станаха по-дълбоки. Гъстите му вежди надвиснаха над тъжните очи.

– Вижте какво, мистър Лейк – каза той с доста по-мрачен глас. – Вие на практика сте спечелили тази кампания. Ще има едно-две препятствия, неща, които не можем да предвидим, а и да можехме, едва ли бихме успели да ги предотвратим. Заедно ще ги преодолеем. Вредата няма да е голяма. Вие сте нещо съвсем ново и хората ви харесват. Вършите си работата страхотно и те ви слушат. Нека посланието ви към тях си остане простичко – сигурността ни е заплашена, а светът не е толкова безопасен, колкото изглежда. Аз ще се погрижа за парите, а освен това ще продължа да плаша хората. Ние можехме да детонираме тази ракета в афганистанския проход – щяха да бъдат убити пет хиляди души, пет хиляди пакистанци. Атомни бомби експлодират в планините. Мислите ли, че в такъв случай някой ще вземе да се притеснява за фондовата борса? Изключено. Аз ще се погрижа за страха, мистър Лейк. А вие си пазете ръцете чисти и правете всичко, което можете.

– Вече го правя.

– Продължавайте в същия дух и без изненади, нали?

– Разбира се.

Лейк не беше сигурен какво има предвид Теди под „изненади“, но не коментира. Вероятно беше някакво бащинско поучение.

Теди отново се отдалечи. Натисна съответните копчета и от тавана се спусна екран. Прекараха двайсет минути, като гледаха извадки от следващата серия предизборни клипове, а после се сбогуваха.

Лейк си тръгна от Лангли. Пред него имаше два микробуса, а след него – един. Всички бързаха към летище Рейгън, където го чакаше самолетът. Лейк мечтаеше за една тиха вечер в Джорджтаун, в дома, където можеше да се скрие от света и да почете книга на спокойствие, без някой да го вижда или чува. Копнееше за анонимността на улиците, за безименните лица, за пекаря арабин на Ем Стрийт, който правеше превъзходни гевречета, за продавача на стари книги на Уисконсин Стрийт и за кафенето, където печаха кафе на зърна от Африка. Дали някога би могъл отново да върви по улиците като нормален човек и да прави каквото иска? Нещо му подсказваше, че това нямаше да стане и че тези дни са си отишли безвъзвратно.

Докато бъдещият президент беше във въздуха, Девил влезе в бункера и съобщи на Теди, че Лейк е дошъл и си е отишъл, без да направи опит да провери пощенската кутия. Беше време за ежедневния брифинг относно кашата на Лейк. Теди губеше непредвидено много време да се притеснява какво ще направи неговият кандидат.

Петте писма, прихванати от Клокнър и неговия екип, бяха подробно проучени. Две от тях бяха написани от Ярбър от името на Пърси; останалите три от Бийч като Рики. Петимата кореспонденти живееха в различни щати. Четирима използваха псевдоними, а един имаше смелостта да се подпише с истинското си име. Писмата бяха в общи линии едни и същи: Пърси и Рики се представяха като нещастни младежи в клиника за наркомани, които отчаяно се опитваха да се поправят, и двамата бяха талантливи и все още хранеха големи надежди, но се нуждаеха от морална и физическа подкрепа от нови приятели, защото старите бяха опасни. Те свободно разкриваха своите грехове и недостатъци, слабостите и сърдечните си болки. Дрънкаха за живота си след клиниката, за надеждите и за мечтите за големи постижения. Хвалеха се с тена и мускулите си и изглеждаха нетърпеливи да покажат разхубавените си тела на своите нови приятели.

Само в едно писмо искаха пари. Рики молеше за заем от хиляда долара своя далечен приятел Питър от Спокейн, щата Вашингтон. Твърдеше, че парите му трябват, за да покрие някакви разходи, за които чичо му отказвал да плати.

Теди беше чел писмата повече от веднъж. Молбата за пари беше важна, защото хвърляше светлина върху игричката на Братята. Може би ставаше въпрос за дребна далавера, показана им от някой друг мошеник, който беше напуснал Тръмбъл и се беше върнал към по-едрите кражби.

Само че размерът на залозите нямаше значение. Тук ставаше въпрос за тела, тънки талии, бронзов тен и здрави бицепси, а кандидат-президентът Лейк участваше в нея.

Оставаха някои неясноти, но Теди беше търпелив. Нали щяха да следят пощата. Всичко щеше да си дойде на мястото.

Докато Спайсър пазеше вратата към стаята за съвещания и стряскаше всеки желаещ да ползва услугите на юридическата библиотека, Бийч и Ярбър работеха върху писмата. Бийч пишеше на Ал Кониърс:

Скъпи Ал,

Благодаря ти за последното писмо. За мен то означава толкова много. Сякаш от месеци живея в клетка и едва сега започвам да виждам слънцето. Твоите писма ми помагат да открехна вратата към света. Моля те, не спирай да ми пишеш.

Извинявай, ако ти досаждам с твърде много излишни подробности. Уважавам правото ти на личен живот и се надявам, че не съм ти задал твърде много въпроси. Ти ми се струваш много чувствителен човек, който обича самотата и умее да се радва на хубавите неща в живота. Мислех за теб снощи, докато гледах „Кий Ларго“, стория филм с Богарт и Бакол. Почти усетих вкуса на китайската храна. Тук не готвят зле, но просто не могат да се справят с китайското кухня.

Имам страхотно идея. Когато след два месеца ме пуснат оттук, искаш ли да вземем „Касабланка“ и „Африканска кралица“, да купим китайска храна и бутилка безалкохолно вино и да прекараме една тиха вечер на канапето? Господи, толкова се вълнувам само като си помисля за живота навън и за истинските неща, които бих могъл да правя там.

Прости ми, ако избързвам, Ал. Просто тук се лишавам от много неща – нямам предвид само пиячката и добрата храна. Нали разбираш какво имам предвид?

Управата на онзи дом в Болтимор е готова да ме приеме, ако успея да си намеря някаква работа на половин ден. Нали каза, че имаш някакви бизнес-контакти там – знам, че искам голяма услуга, защото ти не ме познаваш, но дали би могъл да го уредиш? Ще ти бъда страшно задължен.

Моля те, пиши ми скоро, Ал. Твоите писма, надеждата и мечтата да напусна това място след два месеца с перспективата да намеря работа ме крепят в най-трудните ми часове.

Благодаря ти, приятелю.

Твой Рики

Писмото до Куинс Гарб беше в напълно различен тон. Бийч и Ярбър работеха върху него от няколко дни. Крайният вариант гласеше:

Скъпи Куинс,

Баща ти притежава банка, а ти твърдиш, че не можеш да намериш повече от десет хиляди долара. Нещо ме лъжеш, Куинс, и това много ме ядосва. Изкушавам се все пак да изпратя писмата на баща ти и жена ти.

Съгласен съм на двайсет и пет хиляди долара, преведени по същия начин.

И недей да ме заплашваш, че ще се самоубиеш. Не ми пука какво ще направиш. Ние никога няма да се срещнем, а и без това мисля, че си гадняр.

Изпрати проклетите пари, Куинс, и то веднага!

Твой Рики

Клокнър се притесняваше да не би някой ден Тревър да иде в Тръмбъл преди обяд и да пусне писмата, преди да се върне в кантората или у дома си. Нямаше как да ги прихванат по пътя. Затова беше важно той да вземе писмата със себе си за вечерта, така че ЦРУ да може да се добере до тях.

Въпреки притесненията на Клокнър Тревър не обичаше да работи рано и рядко даваше признаци на живот преди края на следобедния си сън.

Затова, когато Тревър уведоми секретарката си, че ще тръгне за Тръмбъл в единайсет часа сутринта, наетата къща от отсрещната страна на улицата изведнъж се оживи.

– Една жена на средна възраст се обади в кантората на адвоката, представи се като мисис Белтроун и обясни на Джан, че тя и богатият й съпруг имат нужда от бърз развод. Секретарката й каза да почака и извика през коридора на Тревър да не тръгва още. Той тъкмо събираше листата от бюрото си и ги слагаше в куфарчето. Камерата на тавана над него улови киселото му изражение при новината за появилия се клиент.

– Тя казва, че е богата! – изкрещя Джан и Тревър спря да се мръщи. Седна и зачака.

Мисис Белтроун заразказва случая на секретарката. Тя била трета поред съпруга, мъжът й бил много по-стар, имали къща в Джаксънвил, но прекарвали повечето си време на Бермудските острови. Освен това имали и къща във Вейл. От доста време смятали да се разведат и се били уговорили за всичко, нямало спорове, просто им трябвал добър адвокат, за да оправи документацията. Мистър Карсън им бил горещо препоръчан, но по някакви съображения трябвало да действат бързо.

Тревър вдигна слушалката и изслуша същата история. Мисис Белтроун седеше в къщата от отсрещната страна на улицата и говореше по сценарий, съставен от екипа именно за такива случаи.

– Непременно трябва да се срещна с вас – каза тя, след като петнайсет минути бе изливала душата си.

– Аз съм страшно зает – заяви Тревър, сякаш прелистваше страниците на пълен със срещи бележник-календар. Мисис Белтроун го наблюдаваше на монитора. Краката му бяха на бюрото, очите му бяха затворени, а вратовръзката кривната. Животът на един ужасно зает адвокат.

– Моля ви – настояваше тя. – Трябва да приключим с това. Искам да се видим днес.

– Къде е съпругът ви?

– Във Франция, но утре ще се върне.

– Хм, добре тогава, да видим – промърмори Тревър, докато си играеше с вратовръзката.

– Каква е тарифата ви? – попита тя и той отвори рязко очи.

– Този случай явно е по-сложен от обикновен развод по взаимно съгласие. Ще ви струва десет хиляди долара. – Той сбърчи лице при тези думи и зачака отговора със затаен дъх.

– Ще ги донеса днес – каза тя. – Можем ли да се видим в един часа?

Той скочи на крака и запърха около телефона.

– Един и половина става ли? – успя да изрече накрая той.

– Добре, чакайте ме тогава.

– Знаете ли къде е кантората ми?

– Шофьорът ми ще я намери. Благодаря ви, мистър Карсън.

Наричайте ме Тревър, едва не добави той. Тя обаче беше затворила.

От отсрещната къща го гледаха как стисна длани, а после ги сви в юмруци, скръцна със зъби и извика „Да!“. Беше уловил едра риба.

Джан влезе и попита:

– Е?

– Тя ще дойде в един и половина. Пооправи малко.

– Не съм ти прислужница. Можеш ли да получиш някаква предплата? Трябва да платя сметките.

– Ще й взема паричките, Джан. Бъди сигурна!

Тревър се нахвърли на етажерките си, като подреждаше книги, непипнати от години, бършеше рафтовете с книжна кърпичка и тъпчеше папките по чекмеджетата. Когато се захвана дръзновено и с бюрото си, Джан най-сетне се почувства виновна и започна да почиства чакалнята с прахосмукачка.