Текст книги "Братята"

5

Обявяването на кандидатурата беше тържествено, като при победа – от тавана бяха спуснати знамена, а хангарът се огласяваше от духова музика. Всички четири хиляди работници в „Трилинг“ бяха задължени да присъстват. За повдигане на бойния дух им бяха обещали допълнителен ден отпуска. Това означаваше осем часа при средна надница от 22.40 долара на час, но шефовете бяха спокойни, защото бяха открили своя човек. Набързо издигнатият подиум също беше украсен със знамена и с всички възможни важни клечки от компанията, които се усмихваха широко и ръкопляскаха гръмко, докато музиката подлудяваше тълпата. Три дни по-рано никой не беше чувал за Арън Лейк. Сега той беше техният спасител.

Определено изглеждаше като кандидат-президент. Един консултант беше предложил лекото подстригване, а друг – тъмнокафявия костюм. Само Рейгън умееше да носи кафяви костюми и беше спечелил две съкрушителни изборни победи.

Когато Лейк най-сетне се появи и закрачи уверено по сцената, като стискаше енергично ръцете на корпоративни босове, които никога повече нямаше да види, работниците изпаднаха в екстаз. Музиката беше внимателно усилена от тонрежисьора, нает от Лейк заедно с екипа му за двайсет и четири хиляди долара за една вечер. Парите не бяха от значение.

Балоните падаха като манна небесна. Някои бяха пукнати от специално помолени работници и за няколко секунди в хангара беше шумно като при първата вълна на наземна атака. Гответе се. Гответе се за война. Гласувайте за Лейк, докато не е станало късно.

Директорът на „Трилинг“ го прегърна, сякаш бяха съученици, макар всъщност да се бяха срещнали за първи път един час по-рано. После излезе на подиума и изчака шумът да утихне. Като се водеше от бележки, получени предишния ден по факса, той започна надълго и нашироко да представя бъдещия президент Арън Лейк. По даден знак аплодисментите го прекъснаха пет пъти преди края на речта му.

Лейк махна за поздрав като победител и изчака малко зад микрофона, а после в най-подходящия миг пристъпи напред и заговори:

– Казвам се Арън Лейк и обявявам кандидатурата си за президент.

Отново бурни аплодисменти, фанфари и падащи балони.

Той изчака публиката да утихне и започна речта си. Темата, платформата, единствената причина да се кандидатира беше националната сигурност и Лейк гневно прочете ужасяващите статистики за пълния упадък на армията през мандата на настоящата администрация. Нито един друг въпрос не е от такава важност, отсече той. Ако ни подмамят да влезем във война, която не можем да спечелим, ще забравим всички безкрайно предъвквани спорове за абортите, расовата дискриминация, оръжията, осигуряването на работа за цветнокожите и данъците. Вълнуват ви семейните ценности, така ли? Щом започнем да губим синове и дъщери в битките, ще видите семейства с истински проблеми.

Лейк беше много добър. Речта беше написана от него, редактирана от консултанти и изгладена от други специалисти, а предишната вечер самият Лейк я беше предал на Теди Мейнард в Лангли. Теди я одобри. Имаше само някои малки поправки.

Завит с одеяла, директорът на ЦРУ наблюдаваше спектакъла с голяма гордост. Йорк беше с него и както обикновено мълчеше. Двамата често седяха сами и гледаха на екрана как светът става все по-опасен.

– Добър е – измърмори по едно време Йорк.

Теди кимна и дори успя да се усмихне леко.

По средата на речта си Лейк взе, че се разгневи страхотно на китайците.

– За двайсет години им позволихме да откраднат четирийсет процента от ядрените ни тайни! – заяви той и работниците започнаха да освиркват.

– Четирийсет процента! – извика той.

Беше по-близо до петдесет, но Теди реши да ги понамали. ЦРУ беше получило своя дял от обвиненията за китайската кражба.

В продължение на пет минути Арън Лейк сипеше огън и жупел върху китайците, върху тяхната подлост и безпрецедентното им въоръжаване. Стратегията беше измислена от Теди – да се използват китайците, а не руснаците, за да се сплашат американските гласоподаватели. Да не се разкриват всички карти от началото. Да се скрие истинската заплаха до някой по-късен етап на кампанията.

Чувството за време на Лейк беше почти съвършено. Финалът на речта му взриви публиката. Когато той обеща да удвои бюджета за отбрана през първите четири години на своето управление, четирите хиляди служители на „Трилинг“, които произвеждаха военни хеликоптери, заръкопляскаха гръмко.

Теди наблюдаваше всичко безмълвно и изпитваше гордост от своето творение. Бяха успели да засенчат спектакъла в Ню Хампшър, като просто го бяха игнорирали. А по традиция кандидат-президентската кампания се открива в Ню Хампшър. Името на Лейк не беше сред участниците в надпреварата там и той беше първият кандидат от десетилетия насам, който се гордееше с този факт. „На кого му трябва Ню Хампшър? – бе заявил той на всеослушание. – Стигат ми останалите щати.“

Лейк се сбогува сред бурни аплодисменти и отново стисна ръцете на всички присъстващи на сцената. Си Ен Ен включи студиото, където политолозите щяха в продължение на петнайсет минути да обясняват на зрителите какво са видели току-що.

На масата си Теди натисна няколко копчета и на екрана се появи ново изображение.

– Ето го и готовия продукт – каза той. – Първата вноска.

Това беше предизборен клип на кандидат-президента Лейк. Започваше с кратък запис на китайски генерали, застанали сковано на военен парад. Пред тях минаваше мощна бойна техника. „Наистина ли смятате, че светът е станал по-безопасен?“ – питаше зад камерата дълбок мрачен глас. Следваха кадри, на които съвременни диктатори приемаха парадите на своите армии – Саддам Хюсеин, Кадафи, Милошевич и Ким Ир Сен в Северна Корея. Дори и бедният Кастро и парадът на жалката му войска през Хавана получиха две-три секунди медийно време. „Нашите военни не могат да повторят онова, което направиха през 1991-ва в Персийския залив“ – изрече мрачно гласът, сякаш следващата война вече бе обявена. Последва взрив, атомна гъба и кадри на хиляди танцуващи по улиците индийци. Втори взрив и танци в съседен Пакистан.

„Китай иска да нападне Тайван“ – продължи гласът, докато милиони китайци маршируваха в такт. „Северна Корея иска Южна Корея“ – обяви гласът, докато по екрана пъплеха танкове. „А Съединените щати винаги са били лесна цел.“

После прозвуча по-висок тембър и на екрана се появи заседание на Конгреса, на което окичен с медали генерал упрекваше някаква подкомисия. „Вие, Конгресът, харчите все по-малко за отбрана с всяка изминала година. Днешният военен бюджет е по-малък от онзи преди петнайсет години. Искате да бъдем готови за война в Корея, Близкия изток, а сега и в Източна Европа, а бюджетът непрекъснато намалява. Ситуацията е критична.“ Екранът стана черен, прозвуча първият глас: „Преди дванайсет години имаше две суперсила. Сега няма нито една.“ Появи се красивото лице на Арън Лейк и клипът свърши с думите: „Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.“

– Не съм сигурен дали ми харесва – каза след малко Йорк.

– Защо?

– Много е негативно.

– Чудесно. Кара те да се чувстваш некомфортно, нали?

– Определено.

– Много добре. Ще го пускаме по телевизията една седмица. Предполагам, че малкото поддръжници на Лейк съвсем ще намалеят. Клипът ще кара хората да потръпнат, а това няма да им хареса.

Йорк знаеше какво следва. Хората наистина щяха да потръпнат и нямаше да харесат клиповете, а после щяха да бъдат изплашени до смърт и Лейк изведнъж щеше да се окаже пророк. В момента Теди работеше по въпроса за страха.

Във всяко крило на Тръмбъл имаше по две зали за телевизия; две малки голи стаи, където човек можеше да пуши и да гледа каквото определят пазачите. Нямаше дистанционно – отначало бяха опитали, но се оказа, че възникват твърде много проблеми. Най-неприятните спречквания се бяха получили, когато затворниците не можеха да се спогодят какво да гледат. Затова пазачите избираха програмите.

Правилата забраняваха на затворниците да имат собствени телевизори.

Дежурният пазач обичаше баскетбол. По един от спортните канали имаше мач на университетски отбори и залата бе пълна със затворници. Хатли Бийч мразеше спорта и затова седеше сам в другата зала и гледаше тъпи комедии. Когато беше съдия и работеше по дванайсет часа на ден, никога не гледаше телевизия. Нямаше време. Имаше кабинет, откъдето до късно диктуваше становища, а всички останали от семейството седяха залепени за телевизора. И днес, като гледаше тези безмозъчни глупотевини, си даваше сметка какъв късмет бе имал. В много отношения.

Запали цигара. Не беше пушил от колежа и през първите два месеца в Тръмбъл бе устоял на изкушението. Сега използваше цигарите, за да разсее скуката, но си позволяваше само по кутия на ден. Кръвното му налягане непрекъснато се колебаеше. В семейството му имаше няколко случая на сърдечно болни. Той беше на петдесет и шест и му оставаха още девет години затвор. Беше убеден, че ще си излезе оттук в ковчег.

Три години, един месец и една седмица, а Бийч все още броеше излежаните дни, а не дните, които му оставаха. Само допреди четири години още градеше репутация като строг млад и обещаваш съдия. Четири ужасни години. Когато трябваше да пътува от една съдебна зала в Източен Тексас до друга, водеше със себе си шофьор, стенографка, сътрудник и секретар. Когато влизаше в съдебната зала, хората ставаха на крака в знак на уважение. Адвокатите го ценяха за справедливостта и усърдието му. Жена му беше неприятна, но семейството й притежаваше петролна компания и Бийч живееше спокойно с нея. Бракът им беше стабилен; отношенията им не бяха особено топли, но с три деца в колеж имаха достатъчно причини да се гордеят със себе си. Бяха минали през много трудности и бяха решили да остареят заедно. Тя имаше парите, а той – общественото положение. Двамата заедно бяха създали семейство. Какво повече им трябваше?

Не и затвор.

Четири ужасни години.

Нямаше сериозни причини да пие. Може би напрежението в работата или мърморенето на жена му си бяха казали думата. В продължение на години, след като завърши университета, Бийч пиеше от време на време за компания, но по малко. Определено не му беше навик. Веднъж, когато децата бяха малки, жена му ги заведе в Италия за две седмици. Бийч остана сам, което го устройваше прекрасно. По причини, които не можеше да определи или да си спомни, беше посегнал към бърбъна. Прекали с количествата. И оттогава не можа да спре. Бърбънът стана твърде важен за него. Държеше бутилка в кабинета си и я вадеше късно вечер. Той и жена му спяха в отделни спални, така че рядко го хващаха.

В Йелоустоун беше отишъл на тридневна юридическа конференция. Младата дама срещна в някакъв бар в Джаксън. След няколко часа пиене им дойде злощастната идея да се повозят. Докато Хатли шофираше, момичето си свали дрехите просто ей така. Не бяха говорили за секс, а и в този момент Бийч беше напълно безпомощен.

Двамата туристи бяха от Вашингтон – студенти, които се връщаха от екскурзия. И двамата умряха на място, смазани край тесен път от пиян шофьор, който изобщо не ги беше видял. Полицията откри колата на момичето в канавката. Бийч стискаше кормилото и не можеше да излезе. Момичето беше голо и мъртвопияно.

Не помнеше нищо. Когато се събуди няколко часа по-късно, за пръв път видя отвътре затворническа килия. „По-добре свиквай отсега“ – му бе казал презрително шерифът.

Бийч използва всички възможни връзки, но напразно. Двама младежи бяха загинали. Той беше намерен с гола жена. Парите от петрола бяха на жена му и приятелите му се разбягаха като изплашени кучета. В крайна сметка никой не застана зад негова светлост съдията Хатли Бийч.

Имаше късмет, че му дадоха само дванайсет години. Родителски и студентски организации срещу шофирането в пияно състояние протестираха пред съдебната зала на първото заседание. Искаха доживотна присъда. Доживотна!

Той, негова светлост Хатли Бийч, бе обвинен в две непредумишлени убийства. Нямаше смекчаващи вината обстоятелства. В кръвта му бе открит достатъчно алкохол за няколко произшествия. Един свидетел каза, че го е видял да шофира в насрещното платно.

Имаше късмет, че престъплението бе извършено на федерална територия. В противен случай щяха да го изпратят в някой щатски пандиз, където правилата бяха далеч по-строги. Кой каквото ще да казва, но федералните знаеха да правят затвори.

Той пушеше сам в полумрака, докато гледаше комедия, писана от дванайсетгодишни деца. После се появи предизборен клип, каквито напоследък често пускаха. Досега Бийч не беше гледал точно този – мрачни кадри и равен глас, който предсказваше края на света, ако не побързаме да измайсторим още бомби. Клипът беше направен много добре, продължаваше минута и половина, струваше луди пари и казваше нещо, което никой не искаше да слуша. Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.

Кой, по дяволите, беше Арън Лейк?

Бийч разбираше от политика. Тя беше негова страст в предишния му живот, а и в Тръмбъл го познаваха като човек, който знае какво става във Вашингтон. Той беше един от малкото, които се интересуваха какво се случва там.

Арън Лейк ли? Бийч го беше пропуснал. Що за странна стратегия, да влезеш в надпреварата като неизвестен кандидат след първичните избори в Ню Хампшър. Никога не липсват клоуни, които искат да стават президенти.

Съпругата на Бийч го бе изгонила, преди той да се признае за виновен в две непредумишлени убийства. Тя, естествено, беше по-ядосана заради голата жена, отколкото заради двамата убити туристи. Децата застанаха на нейна страна, защото тя държеше парите и защото той се беше провалил така жалко. Беше им лесно да вземат решение. Разводът приключи седмица след пристигането му в Тръмбъл.

Най-малкият му син дойде да го види два пъти за изминалите три години, един месец и една седмица. И двете посещения бяха тайни, за да не разбере мама. Тя беше забранила на децата да ходят в Тръмбъл.

После пак го съдиха – две граждански дела по искове на семействата. Тъй като никой приятел не му се притече на помощ, Бийч се опита да се защити от затвора. Само че нямаше кой знае какво за защитаване. Осъдиха го освен всичко и на пет милиона долара обезщетение. Той обжалва от Тръмбъл, загуби от Тръмбъл и отново обжалва.

На стола до него, редом с цигарите, лежеше пликът, донесен малко по-рано от адвоката Тревър. Съдът беше отхвърлил последната му молба за обжалване. Присъдата беше окончателно потвърдена, изсечена в камък.

Всъщност нямаше значение, защото Бийч беше обявил фалит. Сам напечата всичко в юридическата библиотека, обяви се в несъстоятелност, подписа се като просяк и изпрати документите в същия тексаски съд, където някога беше бог.

Обвинен, разведен, уволнен, затворен, съден, фалирал.

Повечето нещастници в Тръмбъл не се чувстваха толкова зле, защото не бяха паднали отвисоко. Немалко бяха с по две-три престъпления. Повечето харесваха това проклето място, защото беше по-добро от всеки друг затвор, където бяха лежали.

Но Бийч беше загубил толкова много, беше паднал толкова отвисоко. Само преди четири години той имаше жена, притежаваща милиони долари, три деца, които го обичаха, и голяма къща в малък град. Той беше федерален съдия, назначен доживотно от президента, и печелеше по сто и четирийсет хиляди долара годишно, което беше далеч по-малко от петролните приходи на жена му, но все пак не беше лоша заплата. Два пъти годишно го канеха във Вашингтон на заседание в Министерството на правосъдието. Бийч беше важен човек.

Един негов стар приятел адвокат идва да го види два пъти на път към Маями, където живееха децата му. Той донесе клюката. Говорело се, че бившата госпожа Бийч се срещала с друг. С нейните милиони и със стройните й бедра беше само въпрос на време да се намери заместник.

Отново видеоклип. Отново „Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.“ Този започваше с видеозапис на въоръжени мъже, които се промъкваха през пустинята, като залягаха и стреляха непрекъснато. Явно тренираха. После на екрана се появи злобното лице на терорист – с тъмни очи, коса и кожа, явно някакъв ислямски екстремист, – който каза на арабски с английски субтитри: „Ще убиваме американците, където ги срещнем. Ще умрем в нашата свещена война срещу великия сатана.“ После – горящи сгради. Взривено посолство. Автобус с туристи. Останките от самолет, пръснати по пасище.

На екрана се появи красиво лице, самият мистър Арън Лейк. Той погледна право към Хатли Бийч и каза: „Аз съм Арън Лейк и вие вероятно не ме познавате. Кандидатирам се за президент, защото се страхувам. Страхувам се от Китай, Източна Европа и Близкия изток. Страхувам се от този опасен свят. Страхувам се от онова, което става с нашата армия. Миналата година федералното правителство имаше голям бюджетен излишък и въпреки това похарчи за отбрана по-малко от даденото за отбрана отпреди петнайсет години. Ние сме доволни, защото икономиката ни е силна, но светът днес е много по-опасен, отколкото предполагаме. Нашите врагове са безброй, а ние не можем да се защитим. Ако бъда избран, аз ще удвоя военния бюджет по време на мандата си.“

Никакви усмивки, никаква топлота. Само обикновени думи на човек, който вярва в онова, което казва. Един глас зад кадър заключи: „Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.“

Не е зле, помисли си Бийч.

Запали още една цигара, последната за тази вечер, и погледна плика върху празния стол – пет милиона долара обезщетение, поискани от двете семейства. Бийч би дал парите, стига да можеше. Не беше виждал децата, преди да ги убие. В деня след катастрофата във вестника бяха публикувани снимките им – усмихнати момче и момиче. Просто студенти в лятна ваканция.

Бърбънът му липсваше.

Фалитът щеше да намали сумата само наполовина. Другата половина беше наказателна и не подлежеше на отменяне. Затова дългът щеше да го следва, където и да отидеше. Не че имаше къде да иде. Щеше да бъде шейсет и пет годишен, когато излезеше оттук. Ако не умреше дотогава. Щяха да го изнесат от Тръмбъл в ковчег, да го изпратят у дома в Тексас и да го заровят зад малката църквичка, където беше кръстен. Може би някое от децата му щеше да се изръси за надгробен камък.

Бийч излезе от стаята, без да спре телевизора. Беше почти десет, време да изгасят лампите. Той делеше килията си с Роби, едно момче от Кентъки, ограбило двеста и четирийсет хиляди къщи, преди да го хванат. Продавал пистолетите, микровълновите печки и стереоуредбите за кокаин. Роби беше в Тръмбъл от четири години и по силата на това старшинство бе избрал долното легло. Бийч се покатери върху горното, пожела „лека нощ“ на Роби и угаси лампата.

– Лека нощ, Хатли – долетя тихият отговор.

Понякога си говореха в тъмното. Стените бяха каменни, а вратата – метална, така че никой не можеше да ги чуе. Роби беше на двайсет и пет и щеше да стане на четирийсет и пет, преди да напусне Тръмбъл. Двайсет и четири години – по една за всеки десет къщи.

Времето между лягането и заспиването беше най-неприятната част от деня. Миналото му го връхлиташе – грешките, страданията, всичко, което би могло и би трябвало да бъде. Колкото и да се мъчеше, Хатли не можеше просто да затвори очи и да заспи. Първо трябваше да се накаже. Имаше внучка, която никога не бе виждал, и започваше с нея. После трите деца. Забрави жената. Но никога не забравяше парите й. И приятелите. Ах, приятелите. Къде бяха те сега?

Беше в затвора от три години и тъй като нямаше бъдеще, оставаше му само миналото. Дори и бедният Роби на долното легло мечтаеше за ново начало на четирийсет и пет годишна възраст. Не и Бийч. Понякога той почти копнееше за топлата тексаска пръст над тялото му зад малката църквичка.

Някой сигурно щеше да му купи надгробен камък.